Отдавна не съм писал и споделял в блога. Месеци. Поради многото ангажименти, състояние, неща, бях изпаднал в една безтегловност и пустота. Днес във fakel.bg , открих няколко текста на Борис Виан, един много любим мой автор, изключителен като поезия, като поетичностна прозата, като докосване. Неговите книги, които четох толкова отдавна, ми повлияха страшно много, и “Сърца за изтръгване”, и “Човекът вълк” , и “Пяната на дните”, и “Ще плюя на вашите гробове”… Гледната точка на Виан, екзистенциализмът му, образите, които са колкото реални, толкова и алегорични, силата на думите му, изборът им, образността, лекотата на описване и тежестта на историите, болката, депресията, красотата и грозотата, добро и зло без мярка и деление, реализъм граничещ с абсурд. Истинско, разтърсващо, въздействащо, майсторско писане.
В началото на март щеше да навърши 95 г. Но остана завинаги на 39. Аз същомислех за себе си, че няма да доживея 40. Не бях такъв щастливец, за съжаление. Той е оставил смисъл и съдържание за няколко живота. Поезия, проза, музика. Да го почетем. Намерете книгите му, прочетете ги, споделете ги.
“АЗ ЩЕ УМРА ОТ РАК В ГРЪБНАЧНИЯ СТЪЛБ
Аз ще умра от рак в гръбначния стълб
Това ще стане през една ужасна вечер
Светла топла чувствена уханна
Аз ще умра от загниване
На някакви си непознати клетки
Аз ще умра от своя крак откъснат
От гигантски плъх изскочил от гигантска дупка
Аз ще умра от сто разрязани места
И небето целия ще ме затрупа
Като къс стъкло ще ме разчупи
Аз ще умра от гласа на трясъка
Пробил ушите ми
Аз ще умра от оглушителните рани
Нанесени ми в два часа преди да се разсъмне
От плешиви плашливи убийци
Аз ще умра без да забележа
Че умирам ще умра
Погребан под сухите руини
Хилядометров напластен памук
Аз ще умра удавен в маслото на възбудата
Стъпкан под краката на безразлични животни
И под краката на различни животни
Аз ще умра чисто гол или загърнат в червено
платнище
Или натъпкан в претъпкана чанта с ножчета за
бръснене
Може би ще умра без да лакирам
Ноктите на долните си крайници
И с шепи препълнени със сълзи
И с шепи препълнени със сълзи
Аз ще умра когато клепачите ми отлетят
Отлетят към яростното слънце
Когато ми зашепнат бавно
Злобни думи на ухото
Аз ще умра съгледал как се гаврят със децата
И със мъжете смаяни и бледи
Аз ще умра изглозган жив
От червеите ще умра
С ръце завързани под водопада
Аз ще умра запален в тъжния пожар
Аз ще умра малко или много
Без да страдам но със любопитство
И след това когато всичко свърши
Ще умра.
ИСКАМ ЖИВОТА МИ ДА ПРИЛИЧА НА РИБЕНА КОСТ
Искам живота ми да прилича на рибена кост
Потопена в синя чиния
Искам живота ми да прилича на нещо
На дъното на едно-единствено нещо
Искам живота ми да прилича на пясъка в твоите шепи
Да има формата на плесенясал хляб или на стомна
Да има формата на пътък
И формата на всичко друго
На коминочистач или на люляк
На буца пръст
На подивял бръснар или на лудо пухче
Искам живота ми да има твойта форма
И той я има но това съвсем не е достатъчно
Аз съм винаги неудовлетворен.
ТЪРГОВИЯ НА ДРЕБНО
(За утешение на господин Пужад:
историята на един преуспял търговец)
Започнах с карантия,
но не потръгна – как
да въртиш търговия
с клиенти без петак.
Продавах всичко: ножици,
бръсначи, сечива,
пили, сатъри, нощници
и гребени, дърва …
Опитах и със ягоди,
с цветенца и бурми.
Поправях даже всякакви
бидета и чешми.
Бездомен бродех денем
със бричката си аз.
И щях да свърша в Сена,
но срещнах своя шанс.
Возя се в кадилак по улиците на Париж,
откакто живота разбрах и имам пари,
имам малък хотел, и прислужници, и шофьор,
вече всички ченгета ме приемат за свой,
защото продавам оръдия, цеви, дула,
къси и дълги, големи и малки, на колела
и без колела – с най-различни цени, – и за вас,
млади, стари, мъже и деца, продавам ги аз.
Има много любители на този инструмент –
дула имам за всички – всички бързо при мен!
Продавам топове!
Дулата от желязо
изливат и коват,
насочват ги с омраза
в съседите отвъд.
И всички имат бачкане
и всеки като кон
работи до припадък,
но мисли и за дом.
И взимат – плащат заеми
на банкови лица …
И правят несравняеми
деца, дула, деца.
Но всичко е напразно –
когато порастат,
за няколко си франка
на фронта ще умрат.
По улиците на земята бях търговец аз,
но търговията ми тръгна прекалено:
препълних вече гробищата – край на моя шанс, –
няма вече хора, губя постепенно …
Клиентите измряха
със песен на уста.
Вървя и пея в мрака
и пак съм аз пеша.
Сърцето ми подхвръква по улиците стари на града голям,
танцувам карманьола, защото няма никой и съм сам.
Топове за разпродажба!
Топове за разпродажба!
Топове за разпродажба!
ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
На Виктор Юго
Под ударите на вдъхновението
Поетът пише
Но има хора на които ударът не причинява нищо.”
Превод: Рада Баларева и Румен Леонидов
Литературен Гид 