Най-силните трилъри на 2014 г. “Невидимият пазител” на Долорес Редондо и “Алекс” на Пиер Льометр.

Standard

Тази година намерих два от най-силните трилъри, които съм чел през живота си и искам да ви разкажа за тях. Въпречки че са съвсем различни, има и много неща, които ги обединяват – “Алекс” на Пиер Льометр е от френски автор, носител на наградата “Гонкур” за миналата година, с изключителни постижения и престиж сред френската и европейската публика, вече познат по целия свят с много книги зад гърба си, и реноме на един от най-силните гласове в съвременната френска литература. Другият роман – “Невидимият пазител” на Долорес Редондо е от млада баска писателка, дебютен роман. И тук започват приликите. И двата романа са начало на трилогии, и двата романа правят фурор в родината си и по света, и двата са описани като “явление” в криминалната литература, и двата се филмират, книгите и на двамата са преведени на по над 30 езика, оригинални, уникални, различни, литературни, задъхани, дълбоки, държащи в напрежение от първата до последната страница, с чудесно изградени образи, излизащи много извън плоските рамки на жанра, пътешествия в светове, вътрешни и външни, които оставят без дъх. Толкова за сходствата им. Сега за всеки по отделно.

“Невидимият пазител” на Редондо, извън изключителната атмосфера, която напомня на мрака и съдбовността на скандинавската криминална литература, може би поради затвореността в езика и земята на баските, неслучайно е филмирана от студията, която филмира Стиг Ларшон, Хенинг Манкел и Камила Лекберг, извън силата и плътността на образа на главната героиня Амая Саласар, психологията, пленяващия криминален сюжет, любовта и миналото, трагедията и болката, страховете и желанието за щастие, всичко това преплетено като в платно на Гоя, ме завладя с мистиката и уникалното усещане за живота в планините на БАския, с душата на хората, с традициите, митологията, вярванията, екзотични и докосващи като мистериите на Изтока и Латинска Америка. С магическия си реализъм, натрупването на емоции, съпричастност, съпреживяване дори с героите на романа. И разбира се с историята, защото талантът на редондо като разказвач е изключителен. Тя ни води по пътеките на баските планини, през лабиринтите на съзнанието, миналото, страховете и мислите на героите и ни прави истински участници във всички събития и действия. Тя е откритие, за което ще се говори много. В превод на Десислава Антова.

“Алекс” на Пиер Льометр пък, е нещо съвсем друго. класически детективски роман, с повече от симпатичен разследващ полицай, но изпълнен с много болка от скорошна загуба и все още преживяващ тежко психическо състояние. В началото всичко тече нормално, рутинно, разбира се с изключителния стил на Льометр, език, дълбочина и психология на образите, и мистерията започва да се разбулва, тя изглежда дори решена, докато изведнъж всичко се обръща с главата надолу и всичко се взривява с гръм и трясък в главата на читателя. Няма да разкривам повече, за да не наруша удоволствието ви от четенето, но ви очаква такова неочаквано и потерсаващо пътешествие, във времето и пространството, в миналото и настоящето, във вътрешните светове на героите, в техните семейни истории, любови, трагедии, зло, психопатии, цяла върволица от обрати и изключителни авторови хрумвания, които ще ви оставят без дъх, и най-вече с усещането на едно от най-великите литературни преживявания, които сте имали. Убийствено добър роман. В превод на Зорница Китинска.

Advertisements

За лидерството, визията, емпатията и мениджмънта.

Standard

Снощи си мислих какви са грешките допускани от мениджърите в България, което води до мизерното състояние, в което се намира и бизнесът и държавата. Ще ги изброя без да претендирам за изчерпателност и ред. Първите проблеми изхождат от неподготвеността им за позицията. 9/10 от мениджърите не са на мястото си, нямат необходимите знания, профисионална и акдемична подготовка, житейски опит, ако щеш. И най-важното изискване за един мениджър – да разбира от хора. Как да бъдат управлявани, дори манипулирани, какви са силните и слабите им страни, къде е пределът им на компетентност, колко можеш да искаш от тях, как да ги амбицираш, кои са движещите им сили, кои са страховете им, проблемите им, приоритетите. Мениджърът трябва да знае всичко за случителите си – говоря за конкретно подчинените си, в една корпорация не е възможно изпълнителният директор да познава огромното количество хора, но трябва да познава своите директни служители от средния мениджмънт и така надолу. Следващите проблеми са или липсата на стратегическо мислене, визионерство и възможности за анализ, или прекалено самочувствие и самоизмама по отношение на силите на организацията. Ако един човек може да загуби много пари и да опропасти живота си, един мениджър може да загуби още повече пари и да опропасти много животи. От пропуснати възможности, до неразумни инвестиции, или разрастване без подготовка и възможности, или най-лошото – без да имаш необходимите хора, които да го направят. Един лош мениджър винаги обвинява некачественият си човешки материал, пазара или нечестността на конкуренцията, а добрият знае къде е грешката му, защото тя е винаги в него и в неговата преценка за хора, възможности, пазар и конкуренция. Мнго важен проблем на българските мениджъри е и делегирането на отговорности, права и самоинициатива. Това е може би най-важният елемент от мениджърската подготовка и умения, ако той няма разбиране, че трябва да се доверява, задължително, и вече на кой, до колко и как да се довери, организацията е обречена на неуспех. Поемането на ангажименти, които сами по себе си е трябвало да бъдат свършени от служителите води до пълна неефикасност и “изгаряне” на мениджъра. Преодоляването на усещането, че “само аз мога да свърша тази работа” е точка номер 1 за всеки занимаващ се с управление. Хората са най-важният капитал на всяка компания, без тях тя и нейният мениджър са нищо. Хората не са пионки или взаймозаменяеми винтчета, те са двигателят, гумите, купето и дори “духът в машината”. Мениджърът е само кормилото. Той определя посоката и ако е добър ръководител ще отчете всички възможности на двигателя, ходовата част, гумите и ще се движи с оптималната възможна скорост. Ако не познава “колата”, “двигателя” и “пътя”, всички виждаме какво се случва се по пътищата на България. Точка номер две е анализа на положението, пазара, конкуренцията, факторите и общия бизнес фон. Третата е стратегическото мислене, визията за развитието на компанията в бъдеще, успешните бизнес прогнози и правилните пътища за осъществяването им. Накрая, но не последно място е спокойствието и уважението, лоялността и вярата, които един добър мениджър трябва да вдъхва в хората си. Не страх, благодарност, преклонение или несигурност. За да създадеш една работеща организация, за да си добър мениджър, всички тези условия са задължителни. Да умееш да слушаш, да умееш да признаваш грешките си, да разговаряш с хората, да ги разбираш, да познваш бизнеса като цяло, да можеш да вземаш решение, да поемаш отоговорността, но не просто така, а зад това да стои истинско разбиране за нещата – отговорността е най-важното нещо – и тя се състои от много елементи. не можеш да носиш отговорност за нещо, което не познаваш, за нещо, което не зависи от теб, това най-много важи за хората и собствените сили, това вътрешно познание, без което нито един мениджър не може да направи и една стъпка напред, освен тикан от обстоятелствата, а те неминуемо винаги го тикат към ръба на пропастта, ако няма хора, на които да се опре. Накрая ще кажа само едно. Хората, емпатията, разума, човещината, са най-важните качества за един мениджър. Когато в България истински ги оценим и изискваме от нашите мениджъри, дали в бизнеса или в политиката, само тогава ще можем да се движим напред.

За един мениджър, едно от основните неща които са най-важни са изслушването и вникването, възприемането на гледнатa точка на другия. Вслушване и чуваемост, и разбиране. Моят опит показва, че се случва изключително рядко, което не означава че трябва да се опитва. За всички тези години, никой никога не ме е оценявал за това което съм свършил, оценката е винаги на това, което НЕ сме свършили. И не очаквай от шеф такова нещо, единици са, но и те в един момент свикват с твоите възможности, умения и успехи, и започват да се отнасят към тях като нещо нормално и искат все повече и повече, отчитайки само негативите. Също като в любовта – след моментът на искрящата размазваща любов, когато виждаме само добрите качества на един човек,, после идва рутината и отбелязване само на лошите черти. Доброто се превръща в част от пейзажа, в даденост. От този момент нататък до загубата на „партньора” – в бизнеса, и в любовта, има само една крачка. Добрият мениджър следва да знае силните страни на хората си и да ги използва, но не между другото, омаловажавайки ги. Трябва да се иска толкова, колкото могат хората, с една идея повече, за да се раздадат докрай, но не и да се поставят непосилни задачи, които ще убият и амбиции и желание и трудоспособност. Не можем да искаме всичко от всички, не можем и не трябва да поставяме лесни и рутинни задачи на висококвалифициран и експертен кадър, което е все едно да се опиташ да почукаш на стъкло с чук. Но и по-лошо, защото „човешкият” чук ще бъде порязан наранен и ще се почувства недооценен. А от тук до пълната липса на уважение, доверие в лидерските качества и умения, и загубата на лоялност, и просто само едно такова повторение.
Животът ме е научил, че освен, че е другаде както казва Кундера, той е непрестанна промяна. под външно или вътрешно въздействие, ежедневно и ежеминутно доказване и борба. И болка. Ние се променяме, дори без да забелязваме, с ежедневното шлифоване от страна на външни обстоятелства, комуникацията с партньори, шефове и колеги, с близки и приятели. Никога не сме същите, и няма как да бъдем. Но в човека е заложено измамното чувство на увереност, когато условията не са променят, което е измамно именно защото всичко се променя непрестанно. Обръщаме се към миналото, търсим паралели, обяснения, сравняваме, или както се казва в математиката – се опитваме да сведем всичко до позната задача. Не винаги е възможно, да не кажа никога. Опитът ни е само основата, стъпвайки на която да се опитаме да прогнозираме бъдещите промени. Ако са краткосрочни – вероятността е голяма, ако не са – почти невъзможно е. За това, в безсилието си, чувството за неразбраност и неудовлетвореност, не срещайки отношение и чувство на споделеност, болката от това, че сме недооценени, неуважавани и недобре използвани, заедно с вечната неудовлетвореност на интелигентния и търсещ човек, ни дават разрива между мениджър и персонал. Защото за него важат всички тези обстоятелства също. И тогава генералната промяна – напускането – идва като единствено решение. Но с това идват и проблемите.
В друга фирма трябва отново да покажеш кой си, колко можеш, къде си. Новото е хубаво, но и непредвидимо. Отново трябва наместване, напасване, стиковане, изграждане на връзки и разбирателство. Понякога новото носи смисъл и надежда, понякога – същия челен сблъсък с действителността.
За мен единственото решение е КОМУНИКАЦИЯТА. Тя е универсалното средство за изглаждане на конфликти, неразбиране, възникваща неприязън, неудовлетвореност, нелоялност и нещастливост. И всички страни трябва да разберат едно – първо сме ЧОВЕЦИ, после служители, мениджъри, партньори, политици, електорат. И да се отнасяме с уважение един към друг. И да се разбираме. Никой не може да убеди, че не може да се случи. За това мечтая.

Салман Рушди и “Последният дъх на Мавъра”

Standard

Снощи това прочетох. “Последният дъх на Мавъра” е книга от ранга на “Къщата на духовете” на Алиенде. По-тежка, по-дълбока, по-мащабна, по трескава, по-плътна, по-разтърсваща. Рушди е истински представител на магическия реализъм, но без мекотата и финността на латиноамериканските писатели. Книгата е потрисаща, шарена, екзотична, неразбираема на моменти, като самата Индия. Уникална книга. Препоръчвам с две ръце, подгответе се за истинско литературно изпитание.

http://www.bg-mamma.com/shop/74909-posledniyat-dkh-na-mavra.html

“Когато силите ти са на привършване, когато двигателят, който те тегли напред, остане без пӚра, настъпва време за изповед. Наречете го завèт или последна воля (ваша воля!), пивница
„Последен дъх“. Затова казвам „тук стоя или седя“ – всички
мои житейски присъди са заковани с пирони към пейзажа и в
джоба ми са ключовете за една червена крепост – в миговете на очакване, преди съвсем да рухна. Затуй подобава да възпеем края – онова, което е било и вече го няма, правилното и погрешното. Да отроним последна въздишка за изгубения свят, сълза за неговата кончина. Ала и последно „ура“, последно скандално вълмо от небивалици (нямаме видео, ще трябва да се задоволим с думи) и да изпълним
няколко неблагозвучни заупокойни мелодии. Историята на Ма-
въра със звук и ярост. Искате ли я? Е, дори да не искате… Но
по-напред ми подайте пипера.
– Моля, какво казахте?
И дърветата проговарят от изумление. (Нима в мигове на отчаяние и самота не ви се е случвало да говорите на стените,
на глупавото псе, на въздуха?)
Повтарям: пипера, ако обичате, защото ако не бяха тези
зърна пипер, онова, което сега свършва на изток и на запад,
може би никога нямаше да започне. Заради пипера стройните
кораби на Вашку да Гама прекосили океана от лисабонската
кула Белем до Малабарския бряг, първо до Каликут, а после до
пристанището в лагуната на Кочин. След пионерите португалци
пристигнали англичаните и французите, затова в така нарече- ния период на „откриване на Индия“ – но как изобщо да бъдем
открити, след като никога не сме били закрити? – ние сме били
„не перла в короната, а пипер в гозбата“, както се изразяваше
знаменитата ми майка. „От самото начало е ясно като бял ден
какво искал светът от прословутата Майка Индия – казваше
тя. – Пикантерии. Каквото търсят и мъжете в бордея.“
* * *
Това е моята история, историята на пропадналия с висок произход Мораеш Зогойби, по прякор Мавъра, който през по-голямата част от живота си беше единственият мъжки наследник на натрупаното от търговия с подправки състояние на рода Гама-Зогойби от Кочин, историята за това как животът, който смятах,че ми се полага, ми бе отнет от собствената ми майка Аурора, по баща Да Гама, най-прославената съвременна художничка, изключителна красавица и жената с най-острия език сред съвременниците си, която сипеше огън и жупел по всеки, когото вземе на мушка. И към децата си нямаше милост. „Ние сме католици битници, във вените ни има лют червен пипер – казваше тя. – Никакви специални привилегии за роднините! Скъпи мои, ние се храним с плът, а кръвта е любимата ни напитка!“
– Да си потомък на нашата демонична Аурора – каза ми,
когато бях малък, художникът В. (Вашку) Миранда от Гоа –
всъщност означава да си един съвременен Луцифер. Нали се
сещаш, син на зората1. Тогава семейството ни вече се беше преместило в Бомбай и в рая на легендарния салон на Аурора Зогойби такова нещо минаваше за комплимент, обаче аз го помня като предсказание, защото един ден наистина бях изхвърлен от онази приказна градина и бях запокитен в Пандемониума. (Изхвърлен от естествената ми среда, как да не ме подмами противоположното? Имам предвид противоестественото, единственият истински „изъм“ в това обърнато наопаки, нелепо време. Прогонен Отвъд, нима няма ли да опиташ да превърнеш Мрака в светлина? Именно. Мораеш Зогойби, прогонен от собствената си история, се понесе презглава към световната.)
– И всичко това заради една пиперница.
Е, тук не става дума само за пипер, а и за кардамон, кашу, канела, джинджифил, шамфъстък, карамфил, а освен подправките и ядките имаше кафеени зърна и листенца от негово величество чая. Обаче си остава фактът, че по думите на Аурора „пиперът беше най-отпред, начело – да, начело, понеже къде по-отпред от това да си начело? Каквото важи за историята по принцип, важи и конкретно за нашата семейна история – пиперът, лелеяното черно злато от Малабар, беше първата стока, с която търгуваха баснословно богатите ми роднини, най-заможните търговци на подправки, ядки, кафе и чай в Кочин, които без никакви други доказателства освен вековната мълва претендираха, че са извънбрачни потомци на великия Вашку да Гама…
Край с тайните. Вече ги разгласих и заковах по портите.”

Превод: Надя Розова