Оскар Уайлд за изкуството

“Творец е оня, който създава прекрасни неща.
Изкуството се стреми да разкрие себе си и да скрие твореца.
Критик е оня, който в друга форма или с нови средства изразява чувството си за прекрасното.
И най-висшата, и най-низшата форма на критиката е един вид автобиография.
Ония, които в прекрасното откриват грозота, са покварени, без обаче да са обаятелни. Това е непростим недостатък.
Ония, които в прекрасното откриват нещо прекрасно, са културно издигнати хора. За тях все още има надежда.
Избраници са ония, за които прекрасното означава само Красота.
Не съществуват нравствени или безнравствени книги. Книгите са добре написани или зле написани. Това е всичко.
Враждебността на деветнадесетия век към Реализма е гневът на Калибан[1], видял собствения си образ в огледалото.
Враждебността на деветнадесетия век към Романтизма е гневът на Калибан, който не е видял собствения си образ в огледалото.
Нравственият живот на човека е една от темите в творчеството на твореца, но нравствеността на изкуството се проявява в съвършеното използуване на несъвършени средства.
Творецът не се стреми да докаже каквото и да било. Дори безспорните истини могат да бъдат доказани.
Творецът не е моралист. Морализмът у твореца е непростима маниерност на стила.
Творецът не бива да бъде обвиняван в болезненост. Творецът може да изобразява всичко.
Мисълта и Езикът са за твореца инструменти за творчество. Добродетелта и Порокът са за твореца материал за творчество.
От гледна точка на формата първообраз на всички изкуства е изкуството на музиканта. От гледна точка на чувствата първообраз на всички изкуства е изкуството на актьора.
Изкуството има външна форма и вътрешен смисъл.
Ония, които се стремят да проникнат под външната форма, се излагат на опасност.
Ония, които тълкуват вътрешния смисъл, също се излагат на опасност.
Изкуството всъщност отразява ония, които го възприемат, а не живота.
Различните мнения за едно произведение на изкуството доказват, че то е оригинално, сложно и жизнено.
Дори когато критиците се различават в мненията си, художникът остава верен на себе си.
Можем да простим някому, че е създал нещо полезно, стига сам да не започне да се възхищава от него. Единственото извинение за оня, който е създал нещо безполезно, е неговото безгранично възхищение от собствената му творба.
Изкуството е напълно безполезно. “

Превод Красимира Тодорова

Belles Lettres. “Идиот” на Фьодор Достоевски

“В края на ноември, когато времето се беше постоплило, към девет часа сутринта влакът от Варшава наближаваше с пълна пара Петербург. Беше толкова влажно и мъгливо, че едва се развидели; на десет крачки вдясно и вляво от линията мъчно можеше да се различи каквото и да било през прозорците на вагона. Между пътниците имаше и някои, които се връщаха от чужбина; ала по-пълни бяха третокласните купета, и то с прост народ, който пътуваше по работа и не идеше от много далеч. Както винаги всички бяха уморени, очите им бяха натежали през нощта, всички бяха изпомръзнали и лицата им имаха бледожълтия цвят на мъглата.

В един от третокласните вагони още от зори двама пътника седяха един срещу друг до самия прозорец — и двамата бяха млади, и двамата бяха почти без багаж, и двамата обикновено облечени, и двамата имаха доста забележителни физиономии, най-после и двамата желаеха да поведат разговор. Ако всеки от тях можеше да разбере с какво особено се отличава другият в този момент, щеше естествено да се учуди, задето случайността ги беше събрала така странно един срещу друг в третокласния вагон на варшавско-петербургския влак. Единият от тях беше дребен, на около двадесет и седем години, с къдрави и почти черни коси, със сиви и малки, но огнени очи. Носът му беше широк и сплеснат, лицето — скулесто; по тънките му устни непрекъснато блуждаеше някаква дръзка, подигравателна и дори зла усмивка; но челото му беше високо, добре оформено и смекчаваше неблагородно развитата долна част на лицето. Най-вече биеше в очи мъртвешката бледнина на това лице, която придаваше на цялата физиономия на младия човек изтощен вид въпреки доста здравото му телосложение и ведно с това нещо страстно, почти страдалческо, което не хармонираше с нахалната и груба усмивка и с пронизителния му самодоволен поглед. Той беше топло облечен с широк черен подплатен кожух от овча кожа и не бе почувствувал студ през нощта, докато съседът му трябваше да изтърпи на премръзналия си гръб цялата прелест на влажната ноемврийска руска нощ, за която, изглежда, не бе подготвен. Наметнат беше с доста широка и дебела пелерина без ръкави и с грамадна качулка, точно каквато носят често пъти пътниците зимно време някъде далеч в чужбина, в Швейцария или например в Северна Италия, не разчитайки, разбира се, при това и на такива дълги разстояния по пътя си, като от Айдкунен[1] до Петербург. Но това, което подхождаше и беше напълно достатъчно за Италия, никак не отговаряше за Русия. Притежателят на пелерината с качулката беше млад човек, също на около двадесет и шест, двадесет и седем години, на ръст малко по-висок от среден, с много руси, гъсти коси, с хлътнали страни и с мъничка, изострена, почти съвсем бяла брадичка. Очите му бяха големи, светлосини и втренчели; в погледа им имаше нещо кротко, но тъжно, нещо изпълнено с оня странен израз, по който някои отгатват от пръв поглед, че субектът страда от епилепсия. Ала лицето на младия човек беше приятно, изящно и слабо, но безцветно, а сега дори посиняло от студа. В ръцете му се поклащаше тънко вързопче от стар, избелял копринен плат, което навярно съдържаше всичкия му багаж. Той носеше обуща с дебели подметки и с гетри съвсем не по модата в Русия. Чернокосият му съсед с подплатения кожух бе разгледал всичко това, донякъде понеже нямаше; какво да прави, и най-после запита с оная неделикатна усмивка, която така безцеремонно и небрежно изразява понякога задоволството, което човек изпитва, когато гледа несполуките на ближния си.

— Студено, а?

И сви рамене.

— Много — отговори съседът с необикновена готовност, — и забележете, все пак времето се постопли. А какво ли щеше да бъде, ако имахме студове? Не мислех дори, че е толкова студено у нас. Отвикнах.

— От чужбина ли се връщате?

— Да, от Швейцария.

— Брей! Чак къде сте се запилели!…

Чернокосият подсвирна и прихна да се смее.

Завърза се разговор. Русият млад човек с швейцарската пелерина отговаряше на всички въпроси на мургавия си съсед с чудна готовност и ни най-малко не подозираше колко небрежни, неуместни и празни бяха някои от тях. С отговорите си той обясни между другото, че наистина отдавна не е идвал в Русия, повече от четири години, че е бил пратен в чужбина да се лекува от някаква особена нервна болест, нещо като епилепсия или хорото на свети Вит, от някакво треперене и гърчове. Слушайки го, мургавият няколко пъти се усмихна и най-вече се засмя, когато на въпроса: „Е, излекуваха ли ви?“ — русият отговори: „Не, не ме излекуваха.“

— Охо! Що пари сигурно сте пръснали на вятъра, а пък ние тук им вярваме на лекарите — злъчно забеляза мургавият.

— Това е самата истина! — намеси се в разговора един зле облечен господин на четиридесетина години, който седеше до тях и приличаше на закоравял в писарлъка чиновник; той беше як и набит и имаше червен нос и пъпчиво лице. — Самата истина, само дето напразно подмамват русите да им дават парите си!

— О, колко грешите, що се отнася до мене! — поде швейцарският пациент с тих и примирителен глас. — Разбира се, аз не мога да споря, защото не познавам напълно въпроса, но след като ме издържа на свои разноски почти две години, моят доктор ми даде сетните си пари, за да мога да се върна тук.

— Та нямаше ли кой да плати? — попита мургавият.

— Нямаше. Господин Павлишчев, който ме издържаше там, умря преди две години; писах след това тук на генералшата Епанчина, моя далечна роднина, но отговор не получих. Затова си и идвам.

— А къде смятате да идете?

— Тоест къде ще се установя ли?… Да си кажа правото, още нищо не знам… но…

— Още не сте решили?

И двамата слушатели прихнаха отново да се смеят.

— И май че в това вързопче се съдържа всичкото ни имущество? — запита мургавият.

— Готов съм да се басирам, че е така — подхвана с необикновено доволен вид чиновникът с червения нос — и че нямате други неща на багаж, макар че бедността не е порок, което все пак не бива да се премълчи.

Излезе, че наистина беше така: русият млад човек веднага, с необикновена бързина си го призна.

— Вашето вързопче все пак има известно значение — продължи чиновникът, когато се посмяха до насита (за забелязване беше, че и самият притежател на вързопчето най-после почна да се смее, като ги гледаше, което увеличи тяхната веселост) — и макар че човек би могъл да се басира, че то не съдържа жълтици, чуждестранни фишеци с наполеони и фридрихсдори, нито с холандски дукати, за което може да се заключи даже само по гетрите, които покриват вашите чуждестранни обуща, но… ако към вашето вързопче се прибави, да речем, такава роднина като например генералшата Епанчина, тогава и вързопчето ще придобие някакво друго значение, разбира се, само в случай че генералшата Епанчина ви е наистина роднина и вие не се лъжете от разсеяност… което е много и много присъщо на човека, да речем… от прекалено въображение.

— О, вие пак познахте — извика русият млад човек, — защото наистина аз почти се лъжа, тоест тя почти не ми е роднина; дотам дори не ми е роднина, че аз, право да си кажа, ни най-малко не се учудих тогава, задето не ми отговориха. Очаквах го.

— На вятъра сте си дали парите за пощенски марки. Хм!… поне сте чистосърдечен и искрен човек, а това е похвално! Хм… А колкото до генерал Епанчин, познавам го всъщност, защото е много известен; пък и покойния господин Павлишчев, който ви е издържал в Швейцария, също познавахме, ако само това е Николай Андреевич Павлишчев, понеже има двама братовчеди със същото име. Другият живее и до днес в Крим, а Николай Андреевич, покойният, беше почтен човек, с връзки и на времето си имаше четири хиляди крепостни…

— Точно така, той се казваше Николай Андреевич Павлишчев — отговори младият човек и изгледа втренчено и изпитателно всезнаещия господин.

Тези всезнаещи господа се срещат понякога, дори доста често, в известен слой от обществото. Те знаят всичко, цялата неспокойна любознателност на техния ум и способностите им са насочени неудържимо само в една посока, разбира се, поради липса на по-важни жизнени интереси и възгледи, както би казал съвременният мислител. Под израза „всичко знаят“ трябва впрочем да се разбира доста ограничена област: къде служи тоя и тоя, с кого се познава, какво му е състоянието, къде е бил губернатор, за коя е женен, каква зестра е взел, кой му се пада първи братовчед, кой втори и така нататък, и така нататък все подобни неща. Повечето от тези всезнайковци ходят със съдрани лакти и получават по седемнадесет рубли месечна заплата. Хората, за които те знаят всичко от игла до конец, разбира се, не биха могли да се сетят от какви интереси се ръководят те, ала в същото време мнозина от тях с тези си знания, които се равняват на цяла наука, си създават истинска радост, постигат уважение към себе си и дори висше духовно задоволство. Пък и тази наука е привлекателна. Виждал съм учени, литератори, поети, политици, които намериха и намират в същата тази наука своето висше примирение и цел, дори положително само с това направиха кариера. През време на целия този разговор мургавият млад човек се прозяваше, гледаше безцелно през прозореца и с нетърпение чакаше да свърши пътуването. Той беше някак разсеян, нещо много разсеян, едва ли не разтревожен, дори ставаше някак странен: понякога слушаше, без да чува, гледаше, без да вижда, смееше се и навремени сам не знаеше и не разбираше защо се смее.

— Но позволете, с кого имам честта… — обърна се изведнъж пъпчивият господин към русия млад човек с вързопчето.

— Княз Лев Николаевич Мишкин — отговори той начаса с голяма готовност.

— Княз Мишкин? Лев Николаевич? Не познавам. Дори не съм чувал — отговори замислено чиновникът, — тоест името не ме учудва, то е историческо име, може да се намери и сигурно го има в историята на Карамзин[2], говоря за вашата личност, пък и князете Мишкини почти никъде вече не се срещат, даже мълвата за тях заглъхна.

— О, не ще и дума! — тутакси отвърна князът. — Освен мене няма друг княз Мишкин; струва ми се, аз съм последният. А колкото до бащите и прадедите ни, между тях е имало и еднодворци[3]. Баща ми служеше впрочем в армията с чин подпоручик, след като завърши юнкерското училище. Но не знам как и генералшата Епанчина стана също княгиня Мишкина, тя е също последната в своя род…

— Хе-хе-хе! Последна в своя род! Хе-хе! Ей, че го извъртяхте — закиска се чиновникът.

Усмихна се и мургавият. Русият малко се учуди, че бе успял да каже един каламбур, впрочем доста лош.

— Представете си, казах го съвсем без да мисля — поясни най-после той учуден.

— Ама аз разбрах, разбрах — весело се съгласи чиновникът.

— Ами вие, княже, там науки ли учихте, у професора де? — попита изведнъж мургавият.

— Да… учих…

— А пък аз никога нищо не съм учил.

— То и аз научих само туй-онуй — прибави князът, сякаш за да се извини. — Поради болестта ми смятаха, че не е възможно да ме учат систематически.

— Познавате ли Рогожини? — запита бързо мургавият.

— Не, съвсем не ги познавам. Та аз познавам в Русия много малко хора. Вие сте Рогожин?

— Да, аз съм Рогожин, Парфьон.

— Парфьон? Да не сте от онези Рогожини, които… — започна чиновникът с подчертана важност.

— Да, от тях, от същите — прекъсна го бързо и с невежливо нетърпение мургавият, който впрочем досега не бе казал нито дума на пъпчивия чиновник, а още от началото беше говорил само на княза.

— Но… как е възможно? — вкамени се от учудване и насмалко не облещи очи чиновникът, а по лицето му почна да се изписва някакво благоговение и раболепност, дори уплаха. — Да не сте син на оня същия Семьон Парфьонович Рогожин, потомствен почетен гражданин, който умря преди около месец й остави наследство от два милиона и половина?

— А ти отде знаеш, че е оставил два милиона и половина сухи пари? — прекъсна го мургавият, без да удостои и този път с поглед чиновника. — Гледай ти! (Смигна той на княза.) И какво ги интересува тези хора, че гледат веднага да се присламчат? А вярно е, че баща ми умря, но ето след месец аз се връщам от Псков у дома едва ли не бос. Ни брат ми, подлецът, ни майка ми, нито пари, нито известие — нищо не ми пратиха! Като че съм куче! Цял месец лежах в Псков от огненица!

— А сега ще пипне отведнъж повече от милионче, и то най-малко. Господи! — плесна с ръце чиновникът.

— Какво да правиш с такъв човек, кажете, моля ви се! — раздразнено и злобно кимна към него пак Рогожин. — Но аз няма да ти дам нито копейка, ако ще да ходиш пред мене и на ръце.

— Ще ходя, ще ходя.

— Ха сега де! А пък аз няма да ти дам, няма да ти дам, ако щеш и цяла седмица да скачаш.

— Не давай! Така ми се пада; не давай! А аз ще скачам. Жена си, дечицата си ще зарежа, но ще скачам пред тебе и ще си повтарям: подмазвай се, подмазвай се!

— Пфуй, да те вземе дяволът! — плю мургавият. — Преди пет седмици, ей така като вас — обърна се той към княза, — с едно вързопче избягах от баща си в Псков, при леля ми; и легнах там от огненица, а в това време той умрял. От апоплектичен удар. Вечна му памет, но тогава насмалко не ме преби до смърт! Ако щете, вярвайте, княже, но така беше, Бога ми! Ако не бях избягал тогава, непременно щеше да ме убие.

— Навярно сте го разсърдили с нещо? — подметка князът, като разглеждаше с някакво особено любопитство милионера с кожуха. Но макар че наистина можеше да има нещо забележително в историята с това наследство от един милион, князът се зачуди и заинтересува и от нещо друго; а и самият Рогожин, кой знае защо, на драго сърце бе завързал разговор с княза, макар че от разговора се нуждаеше като че ли повече машинално, отколкото поради някаква вътрешна подбуда; някак повече от разсеяност, отколкото от чистосърдечност; от тревога, от вълнение, само за да има кого да гледа и за какво да си чеше езика. Като че ли и досега той беше в огненица или най-малкото в треска. Колкото до чиновника, той просто се беше цял надвесил над Рогожин, не смееше да си поеме дъх и ловеше и претегляше всяка дума, сякаш търсеше брилянти.

— Че се разсърди, разсърди се, и то може би с прано — отговори Рогожин, — но най-голямото зло ми стори брат ми. За майка си не мога да кажа нищо, стара жена, чете си житията на светиите, седи си с бабичките и каквото реши брат ми Сенка, това и става. А защо не ми съобщи навреме? Знам защо! Вярно, че тогава бях в безсъзнание. Казват също, че ми пратили телеграма. Но телеграмата да вземе да пристигне у леля ми. А тя от тридесетина години е вдовица и от сутрин до вечер седи все с разни побъркани набожни хора. Бетер от калугерка. Изплашила се от телеграмата и без да я отвори, занесла я в участъка, дето и до ден-днешен си стои. Спасих се само благодарение на Коньев, Василий Василич — за всичко ми писа. През нощта брат ми изрязал златните пискюли от сърмения саван върху ковчега на баща ми. „Те — казал — струват луди пари.“ Ами че само затуй на той може да отиде в Сибир, ако поискам, защото това е светотатство. Ей, бостанско плашило — обърна се той към чиновника, — как е по закона: светотатство ли е?

— Светотатство! Светотатство! — начаса се съгласи чиновникът.

— Отива ли се за това в Сибир?

— Отива се, отива се! Веднага в Сибир!

— Те все си мислят, че аз съм още болен — продължи да разправя Рогожин на княза, — а аз, без да кажа думица, тихичката, още болен, се качих във вагона и хайде на път; отваряй портите, братко Семьон Семьонич! Той е насъсквал покойния ми баща срещу мене — знам го. Но че наистина тогава разгневих баща си зарад Настасия Филиповна — право си е. За това вече сам съм си виновен. Грях сторих.

— Зарад Настасия Филиповна? — раболепно рече чиновникът, сякаш се досещаше за нещо.

— Та ти не я познаваш! — викна му нетърпеливо Рогожин.

— Аз ли не я знам! — отговори победоносно чиновникът.

— Хайде де! Че малко ли Настасии Филиповни има! Брей, че нахална твар си, да ти кажа ли! Знаех си аз, че ей такава някаква твар веднага ще се залепи за мене! — продължи той, обръщайки се към княза.

— А може и да я знам! — настояваше чиновникът. — Знае Лебедев! Вие, ваша светлост, благоволявате да ме нагрубявате, но какво ще речете, ако ви докажа? Ами че тя е същата Настасия Филиповна, заради която вашият баща е пожелал да ви набие с дрянова пръчка, а Настасия Филиповна се казва Барашкова, тъй да се рече, дори знатна дама и също особен вид княгиня, а ходи единствено само с някой си Тоцки, Афанасий Иванович, помешчик и голям богаташ, член на разни фирми и дружества и по тази причина голям приятел с генерал Епанчин…

— Ехе, просто да се чудиш! — наистина се смая най-после Рогожин. — Пфу, дяволе, та той действително знае.

— Всичко знае! Лебедев всичко знае! Аз, ваша светлост, и с Алексашка Лихачов пътувах два месеца, и то също след смъртта на баща му, и знам всичко, тоест всички кътчета и улички, и дотам се стигна, че без Лебедев той не можеше да направи нито крачка. Сега той е в затвора за дългове, а на времето имах случая да се запозная и с Арманс, и с Коралия, и с княгиня Пацкая, и с Настасия Филиповна, и какво ли не да науча.

— Настасия Филиповна? Та нима тя с Лихачов?… — злобно го погледна Рогожин, дори устните му побледняха и затрепериха.

— Н-нищо! Н-нищо! Абсолютно нищо! — сепна се и побърза да каже чиновникът. — Тоест Лихачов не можа да постигне нищо въпреки всичките си пари! Не, тя не е като Арманс. Тя си има само Тоцки. А вечер седи в собствената си ложа в Болшой театър или във френския. Какво ли не си говорят офицерите там, но и те нищо не могат да докажат. „Гледай, казват си, това е самата Настасия Филиповна“ — и толкоз; повече нищо! Защото и нищо няма.

— Така си е — мрачно и намръщено потвърди Рогожин, — същото ми казваше тогава и Зальожев. Тогава, княже, аз вървях по Невски в бащиния си бекеш, който носех от три години, а тя излиза от един магазин и се качва в карета. Веднага нещо ме парна. Срещам Зальожев, той не е като мене, ходи наконтен като бръснарски калфа, с лорнет: на окото, а ние при баща ми носехме груби ботуши и се: хранехме повечето с гола чорбица. Тя, казва той, не ти е прилика, тя, казва, е княгиня, нарича се Настасия Филиповна, по фамилия Барашкова, и живее с Тоцки, а Тоцки не знае сега как да се отърве от нея, защото, с други думи, е навършил вече солидните петдесет и пет години и иска да се ожени за първата хубавица в целия Петербург. И веднага ми прошепна, че още същия ден мога да видя Настасия Филиповна в Болшой театър, на балета, ще седи в ложата си, в партера. Опитай се у нас, при баща ми, да отидеш на балет — едно е наказанието — ще те убие! Ала аз изтичах тайничката за малко и пак видях Настасия Филиповна; цялата нощ не спах. На заранта покойният ми дава две петпроцентови облигации по пет хиляди едната и ми казва: „Иди ги продай и занеси седем хиляди и петстотин в кантората на Андреев, плати му, а остатъка до десет хиляди, без да се отбиваш никъде, ми донеси; ще те чакам.“ Аз продадох облигациите, взех парите, но не отидох в кантората на Андреев, а влязох направо в английския магазин и за всичките пари избрах чифт обеци с по едно брилянтче на всяка, ей такива почти като лешник, останах длъжен четиристотин рубли, казах си името, повярваха ми. Отивам с обеците у Зальожев: тъй и тъй, драги, да идем у Настасия Филиповна. Тръгнахме. На какво стъпвах тогава, какво имаше пред мене, какво отстрани — нищо не знам и не помня. Влязохме право при нея в салона, тя самата дойде при нас. Аз тогава не казах кой съм, а започна Зальожев: „Парфьон Рогожин — каза той — ви праща това за спомен от вчерашната среща, благоволете да го приемете.“ Отвори, погледна, усмихна се: „Благодарете, казва, на вашия приятел господин Рогожин за любезното му внимание“, поклони се и си отиде. Ех, защо не умрях веднага на място! И ако си тръгнах, то беше, защото си мислех: „Все едно, жив няма да се върна!“ А най-обидното ми се видя, дето това животно Зальожев обра каймака. Аз съм и дребен, и облечен като слуга, и стоя мълчалив, пуля очи в нея, защото се срамувам, а той по последната мода, напомаден, накъдрен, румен, вратовръзката му на квадратчета — току се кърши, кланя се и тя сигурно веднага го е взела за мене! „Слушай, казвам, щом излязохме, да не си посмял да идваш сега у дома, разбра ли!“ Смее се: „Ами сега каква сметка ще даваш на Семьон Парфьонич?“ Вярно, че аз исках начаса да се хвърля във водата, без да се връщам в къщи, но си мисля: „Какво значение има вече“ и се прибрах като молепсан у дома.

— Ей! Ой! — кривеше се чиновникът и дори тръпки го побиваха. — А пък покойният не за десет хиляди, а за десет рубли пращаше човека на оня свят — кимна той на княза. Князът разглеждаше с любопитство Рогожин, който сякаш беше още по-бледен в този момент.

— Пращаше! — повтори Рогожин. — Ти отде знаеш? Той веднага узна всичко — обърна се Рогожин към княза, — пък и Зальожев почна да плещи пред де кого срещнеше. Пипна ме баща ми, заключи ме на тавана и цял час ми чете евангелие. „Това е, казва, само предисловието, а на мръкване ще дойда да ти кажа лека нощ.“ И какво мислиш? Отишъл с белите си коси при Настасия Филиповна, кланял й се доземи, молил я и плакал; тя изнесла най-сетне кутийката, хвърлила я: „Ето ти, казва, стара брадо, обеците, но те сега ми са десет пъти по-скъпи, щом при такъв ужас ги е купил Парфьон. Поздрави, казва, Парфьон Семьонич и му благодари.“ А аз в това време с майчина благословия взех двадесет рубли от Серьожка Протушин и заминах с влака за Псков, само че пристигнах в треска; бабичките взеха да ми четат из житиетата на светиите, а аз седя пиян и тръгнах после по кръчмите с последните си пари и в безсъзнание цялата нощ се търкалях из улиците, на заранта ме хвана огненицата, а през нощта пък ме гризали и кучетата. Едва се събудих.

— Ще видим сега каква песен ще ни запее Настасия Филиповна! — кискаше се чиновникът и потриваше ръце. — Какви ти обеци сега, господине! Сега ние такива обеци ще й подарим, та…

— Да знаеш, че ако още веднъж кажеш някоя дума за Настасия Филиповна, кълна се, че ще те набия, въпреки че си пътувал с Лихачов! — викна Рогожин и го хвана силно за ръката.

— Набиеш ли ме, значи, няма да ме изгониш! Бий! Така ще те запомня… А ето че и пристигнахме!

Наистина влизаха в гарата. Макар че Рогожин бе казал, че е заминал мълчешката, вече го чакаха няколко души. Те викаха и размахваха калпаци.

— Гледай ти, и Зальожев е тук! — измърмори Рогожин, като ги гледаше с тържествуваща и дори сякаш злобна усмивка, и изведнъж се обърна към княза. — Княже, не знам защо те обикнах. Може би защото те срещнах в такъв момент, ала ето че и него срещнах (той посочи Лебедев), но не го обикнах. Ела у дома, княже. Ще ти свалим гетричките, ще те облека в самурена кожа, първо качество; ще ти ушия прекрасен фрак, бяла жилетка, или каквото искаш, ще ти натъпча джобовете с пари и… ще отидем у Настасия Филиповна! Ще дойдеш ли, или не?

— Слушайте добре, княз Лев Николаевич! — внушително и тържествено каза Лебедев. — О, не изпускайте случая! О, не го изпускайте!

Княз Мишкин стана, подаде вежливо ръка на Рогожин и любезно му рече:

— С най-голямо удоволствие ще дойда и много ви благодаря, задето сте ме обикнали. Дори може би ще дойда още днес, ако ми остане време. Защото, да ви кажа откровено, и вие много ми допаднахте, особено когато разправяхте за брилянтовите обеци. Допаднахте ми дори преди това, макар че лицето ви е мрачно. Благодаря ви също за обещаните дрехи и за шубата, защото наистина скоро ще ми потрябват дрехи и шуба. Колкото за пари — в този момент нямам нито копейка в джоба си.

— Ще имаш пари, надвечер ще имаш, ела!

— Ще имаш, ще имаш — повтори чиновникът, — надвечер, преди мръкване ще имаш!

— А женския пол, княже, много ли го обичате? Казвайте предварително!

— Аз ли? Н-н-не! Ами че аз… Вие може би не знаете, че поради вродената ми болест аз дори никак не познавам жените.

— Щом е така — извика Рогожин, — значи, ти си истински аскет, а Господ обича и такива като тебе.

— И такива Господ-Бог обича — повтори чиновникът.

— А ти върви подире ми, писарушко — каза Рогожин на Лебедев и всички слязоха от вагона.

Лебедев постигна най-сетне целта си. Скоро шумната тайфа се отдалечи към Възнесенския проспект. Князът трябваше да свие към Литейная. Беше влажно и мокро; князът разпита някои минувачи и тъй като разстоянието, което имаше да измине, беше около три версти, реши да вземе файтон. “

Исмаил Кадаре и “Кьорферманът”

Исмаил Кадаре. Чели ли сте нещо на Кадаре? Ако не сте – прочетете. Ще видите от къде се учи Орхан Памук, а и цяла поредица от балкански автори. А самият Кадаре се родее много повече с европейската и латиноамериканската литература, отколкото с балканската. Въпреки темите му, образите, местата, историите. Ето това е тайната и силата на истинската литература. Като при Андрич и Кадаре. Може да говориш за едно малко босненско, сръбско, хърватско или албанско село, но да разказваш универсална история, четена, важна и обичана, но най-важното разбираема навсякъде по света. Тези писатели са гениални. Трябва да ги четем и почетем.

“Още предпоследната седмица на септември се разбра, че всичко, което става, не е случайно. След като новият ходжа Ибрахим падна по стълбите на минарето непосредствено подир изпяването на първия си езан, предизвикал всеобщото възхищение на онези, които го чуха, се заговори за внезапното заболяване на престолонаследника, причинено пак след появяване на публично място. Последваха още няколко събития през същата смутна седмица, краят на която поднесе нова изненада. Както разправяха, докато английският посланик бързал към султанския дворец да занесе, дългоочакваната новина на падишаха за одобряването от Британското правителство на един важен кредит, каретата му се преобърнала.

Някаква жена (или може би мъж, забулен с фередже), която подозираха, че била втренчила поглед в каретата, докато преминавала моста към Синята джамия само миг преди да се преобърне колата, бе търсена сред тълпата, дори преследвана дълго из уличките, ала така и не я откриха. Но независимо, че злосторникът не се намери, едно бе ясно за всички: каретата на посланика, както и пада нето на новия ходжа, заболяване то на престолонаследника, наред с останалите случки, не бе причинено от нищо друго, освен от уроки на лоши очи.

И това не се случваше за първи път. Людската памет, дори архивите и държавните хроники, гъмжаха от подобни истории, които потвърждаваха, че от време на време лошите очи се развилняват и подобно на епидемиите, дори и по-лошо от тях, започват да носят беди и злочестия. Не случайно в приказките на хората от незапомнени времена съществуваше изразът „изядоха го лоши очи“.

Но тази есен, навярно поради студеното и влажно време, а може и в резултат на икономическите затруднения, ударите нанесени от злооките се чувствуваха още по-осезаемо. Ето защо безпокойството и раздразнението на хората бе голямо, така както бяха по-пълни и докладите за тези неща, които разправяха, представяли лично на върховния владетел.

Вече дни наред се очакваше какво ще предприеме султанът. Ако не някой декрет (имаше хора, които бяха убедени, че той ще обяви декрет), поне някакво решение, разпореждане или секретно циркулярно писмо.

До вторник вечерта от канцеларията на султана не казаха нищо. И както винаги при подобно напрегнато очакване, към предишните предположения, какво решение ще се вземе, се прибавяха и нови, обикновено много по-мъгляви.

Едно време в случаите на „уроки от лоши очи“ такива хора са били наказвани жестоко подобна на еретиците: изгаряли ги във варници, одирали им кожите, или ги затрупвали живи с камъни. В столицата още се помнеше одирането на старицата Шаниша, която с един поглед успяла да лепне на дъщерята на предишния султан Азиз епилепсията, предизвикала първоначално отчаяние у бащата, а впоследствие причинила и продължителната му болест, която го принудила да се откаже от престола и да създаде такива бъркотии, та на държавата й трябвало години, докато се съвземе.

Така били наказвани преди хората с лоши очи, но сега, след големите реформи, държавата се бе модернизирала и подобни наказания изглеждаха варварски и някак извън времето.

Тогава какво ще правим? Да галим с перо злооките и да ги Оставим да се въдят, докато уморят не само хората, а сринат и оградите на къщите ли? Така говореха тези, които нямаха капка милост спрямо злооките и общо взето се опълчваха срещу всяко смекчаване на държавните закони. И наистина, къде се е чуло и видяло да е премахнато зло, без да се вземат сурови мерки? Нима стигаше да задължат злооките да сложат някакви стъкла върху очите си, каквито току-що бяха измислени по гяурските земи, някакви си дяволски стъкла наречени „очила“? Или да завържат очите им с черни превръзки, каквито носят морските пирати?

В никакъв случай, защото лошите очи, били те завързани с черна превръзка или скрити зад ония прокълнати стъкла, отровата пак ще се излива от тях. Дори и със сажди да ги намажеха, както бе станало на мода в последно време да си цапат очите столичните кокони, нищо нямаше да се промени.

Така приказваха и си блъскаха ума хората, видели се в чудо какво да правят, докато най-сетне в петък бе обявен декретът.

Както всички значителни декрети името му бе кратко — Кьорферман, но всъщност не беше нито безмилостно суров, нито пък толкова благ, колкото се очакваше. Беше нещо средно между двете, което караше страните, застъпващи противоположни мнения да останат неудовлетворени, но с някакво глухо недоволство, в което въпреки това не бе трудно да се долови известно възхищение към държавата и особено към върховния владетел, който умееше да се извиси и да застане над талазите на човешките страсти.

Невероятно бързо, още през първата седмица след обявяването на Кьорфермана, станаха известни някои подробности при обсъждането на проектодекрета в правителството, където както винаги се бяха сблъскали жестоко клана на Кюприлиите с този на шейх-юл-исляма. Кюприлиите, без да се осмелят открито да се противопоставят на декрета, настоявали за по-меки мерки спрямо злооките, като отстраняване от служебните им постове, забрана да се появяват на публични места, домашен арест и най-много интерниране или изолиране на определено място, както се постъпва със заразно болните. Шейх-юл-ислямът и привържениците му пък настоявали за традиционните древни наказания, докато султанът, след като изслушал търпеливо и двете Страни, без да оправдава нито едната, нито другата, сметнал, че и двете поотделно имат право. Кьорферманът съдържаше компромис, така, че цялото недоволство на онези, които се бяха обявили срещу варварските наказания, се стоварваше върху клана на шейх-юл-исляма и обратно, омразата на фанатиците се изливаше върху Кюприлиите. Самият султан оставаше извън този водовъртеж, но изпитваше еднакво възхищение към двете страни, онова особено възхищение, примесено с чувство на съжаление, произтичащо от факта, че освен другите големи дела, върховният владетел трябва да се занимава и с безкрайните разпри между враждуващите кланове.

Още преди разгласяването му в печата и от глашатаите, в определени столични кръгове вече се знаеха главните точки на декрета. Съдържанието на Кьорфермана бе горе-долу следното:

Поради зачестилите напоследък случаи на урочасвания от лоши очи, в резултат на което тази злоокост (думата бе взета от някакъв стар речник от шестнадесети век) има опасност да прерасне в истинска епидемия, държавата, с оглед да защити своите интереси, както и тези на поданиците си от застрашаващата ги беда, е принудена да вземе редица мерки.

Хората с лоши очи не се наказват със смърт както някога, а само им се отнема възможността да пакостят. И това ще стане с премахване оръдието на злините, което в случая са лошите им очи.

По такъв начин се узаконяваше с декрет ослепяването на всички онези, за които се докажеше, че имат лоши очи.

Този акт, тоест ослепяването, ще се извършва срещу парично обезщетение от страна на държавата, което ще бъде по-голямо за онези, които доброволно се представят, и по-малко за останалите.

Ще се извърши обезочаване (думата се употребяваше за първи път в официален документ), значи щяха насилствено да се вадят очи, дори и без възнаграждение, на всички онези, които по различни начини ще се опитат да избегнат ослепяването като се укрият или противопоставят.

Отправяше се призив към поданиците на вековната османска империя да разобличават открито или чрез анонимни писма хора с лоши очи, като посочат в края на донесението цялото име както и точния домашен или служебен адрес на подозрителните. Това разобличаване се отнасяше както до обикновените хора, така и за висшите служители, независимо от отговорните постове, които заемаха в държавата йерархия.

Последната фраза накара очите на много хора да застинат за миг, сякаш търсят невидима точка в пространството. ”

превод: Марина Маринова

Belles Lettres. Хулио Кортасар и “Островът по обед”

“Когато за първи път видя острова, Марини беше вежливо наведен над седалките отляво и наместваше пластмасовата масичка, преди да сложи подноса с обеда. Пътничката го бе изгледала няколко пъти, докато той отиваше и се връщаше със списания или чаши уиски; Мари ни не бързаше да намести масичката и отегчено се питаше дали ще си струва да отговори на настоятелния поглед на пътничката, някаква американка, когато в синия овал на прозорчето влязоха брегът на острова, златистият пояс на плажа, хълмовете, изкачващи се към пустото плато. Марини изправи изкривената чаша бира и се усмихна на пътничката. „Гръцките острови“ каза той. „О, йес, Гърция“ с лъжлив интерес отвърна американката. Звънеше късо някакъв звънец и стюардът се изправи; професионалната усмивка не се изтри от устата му с нежни устни. Почна да обслужва една сирийска брачна двойка, която искаше доматен сок, но в опашката на самолета си позволи да погледне отново надолу за няколко секунди; островът беше малък и самотен, а Егея го заобикаляше с наситено синьо и го подсилваше ивицата от ослепително и сякаш вкаменено бяло, което там долу сигурно беше разбиваща се по рифовете и заливчетата пяна. Марини видя, че пустите пясъчни брегове тичаха на север и на запад, останалото беше спускащата се отвесно към морето планина. Беше някакъв скалист и пустинен остров, макар че оловносивото петно близо до северния плаж можеше да бъде къща или може би група колиби. Взе да отваря консервата със сок и когато се изправи, островът се заличи от прозорчето; остана само морето, един несвършващ зелен хоризонт. Без да знае защо, погледна ръчния си часовник; беше точно обед.

Марини се зарадва, че го бяха разпределили по линията Рим — Техеран, защото преходът не беше толкова унил, колкото по северните линии, а и момичетата изглеждаха винаги щастливи, че отиват в Ориента или че ще опознаят Италия. След четири дни, помагайки на едно дете, което си бе загубило лъжицата и безутешно сочеше чинията с десерта, той отново откри ръба на острова. Имаше разлика от осем минути, но когато се наведе през едно прозорче в опашката на самолета, у него не останаха съмнения; островът имаше своеобразна форма, приличаше на едва-едва извадила лапи от водата костенурка. Гледа го чак докато го извикаха, тоя път уверен, че оловносивото петно е група къщи; успя да различи рисунъка на няколко обработени ниви, стигащи до пясъчния бряг. По време на престоя в Бейрут погледна атласа на стюардесата и се запита дали островът не е Хорос. Радиотелеграфистът, равнодушен французин, се изненада от неговия интерес. „Всички тия острови си приличат, от две години съм по тая линия и никак не ме интересуват. Да, покажете ми го следващия път.“ Не беше Хорос, а Ксирос, един от многото острови, невключени в туристическите маршрути. „Няма да изтрае и пет години“, каза му стюардесата, докато пиеха по чаша в Рим. „Побързай, ако смяташ да идеш, ордите всеки момент могат да бъдат там, Чингиз-Кук бди.“ Но Марини продължи да мисли за острова, гледаше го, когато си спомнеше или когато наблизо имаше някое прозорче, и почти винаги на края свиваше рамене. Нищо от това нямаше смисъл, да лети три пъти седмично по обед над Ксирос беше толкова недействително, колкото и да сънува три пъти седмично, че лети по обед над Ксирос. Всичко в безполезното и повтарящо се видение беше изопачено, освен може би желанието да го повтори, поглеждането на ръчния часовник преди обед, краткия пронизващ допир с ослепителната бяла ивица по ръба на почти черното синьо в къщите, където рибарите едва-едва ще вдигат очи да проследят минаването на онази друга недействителност.

След осем-девет седмици, когато му предложиха нюйоркската линия с всичките й предимства, Марини си каза, че тъкмо му се представя удобен случай да сложи край на тази невинна и досадна мания. В джоба му лежеше книгата, в която някакъв неизвестен географ с левантинско име даваше за Ксирос повече подробности от обичайните в справочниците. Сякаш отдалече се чу да отговаря отрицателно и след като избягна възмутената изненада на един шеф и две секретарки, отиде да се нахрани в стола на компанията, където го чакаше Карла. Обърканото разочарование на Карла не го разтревожи; южният бряг на Ксирос бил необитаем, но към запад имало следи от лидийска или може би критомикенска колония, а професор Годман бил намерил два дялани камъка с йероглифи, които рибарите използвали за стълбове на малкия кей. Карла я болеше глава и си отиде почти веднага; октоподите били главното препитание на шепата обитатели на острова, през пет дни идвал кораб да товари улова и да остави някои провизии и стоки. В пътническата агенция му казаха, че трябва да наеме специален кораб до Ринос, или че вероятно може да се пътува с гемията, която прибира октоподите, но последното Марини ще узнаел в Ринос, където агенцията нямала кореспондент. Все пак идеята да прекара няколко дни на острова не беше нещо повече от проект за юнската отпуска; през следващите седмици се наложи да замества Уайт по туниската линия, а после започна стачка и Карла отиде при сестрите си в Палермо. Марини се настани на хотел близо до Пиаца Навона, където имаше антикварни книжарници. Търсеше, макар и без особено желание, книги за Гърция и с това убиваше времето; от време на време разлистваше един разговорник. Досмеша го думата калимера и я изпробва в едно кабаре с някакво червенокосо момиче, спа с него, научи за дядо й в Одос и за някакви необясними болки в гърлото. В Рим захвана да вали, в Бейрут го чакаше винаги Таня, имаше и други истории, все разни роднини или болки; един ден ето пак техеранската линия и островът по обед. Марини остана толкова време залепен до прозорчето, че новата стюардеса го нарече лош другар и направи сметка на подносите, които бе сервирала. Същата вечер Марини покани стюардесата на вечеря във „Фейруз“ и тя лесно му прости сутрешната разсеяност. Лусия го посъветва да се подстриже по американски; той й говори някое време за Ксирос, но после разбра, че предпочитала водката с лайм на „Хилтън“. Времето минаваше в такива работи, в безкрайни подноси с храна, придружени с усмивката, на която имаше право пътникът. В обратните полети самолетът прелиташе над Ксирос в осем сутринта, слънцето огряваше прозорчетата на левия борд и едва позволяваше да се зърне златистата костенурка; Марини предпочиташе да изчаква полетите на отиване, когато прелитаха по обед, защото знаеше, че тогава може да остане една дълга минута до прозорчето, докато Лусия (а после Фелиса) се грижеше малко иронично за работата. Веднъж направи снимка на Ксирос, но излезе размазана; вече знаеше някои неща от острова, в една-две книги се споменаваше тук-там за него и той си бе подчертал редките бележки. Фелиса му разказа, че летците го наричали лудия от острова, и това не го подразни. Карла тъкмо му беше писала, че решила да махне детето, Марини й прати две заплати и помисли, че остатъкът няма да му стигне за отпуската. Карла прие парите и го извести чрез една приятелка, че вероятно ще се омъжи за зъболекаря от Тревизо. Всичко имаше толкова малко значение по обед, в понеделник, четвъртък и събота (два пъти месечно в неделя).

С времето постепенно си даде сметка, че единствено Фелиса го разбира малко; имаше някакво негласно споразумение тя да се грижи за пътуването по обед, щом той се настанеше до прозорчето в опашката. Островът се виждаше само няколко минути, но въздухът беше винаги толкова чист и морето го изрязваше с такава дребнава жестокост, че и най-малките подробности прилягаха неумолимо към спомена от предишното прелитане — зеленото петно на северния висок нос, оловносивите къщи, съхнещите на пясъка мрежи. Когато ги нямаше мрежите, Марини чувствуваше това като обедняване, почти като обида. Помисли да заснеме преминаването на острова, за да повтаря картината в хотела, но предпочете да спести парите за камерата, защото му оставаше едва месец до отпуската. Не водеше прекалено строга сметка на дните: понякога Таня в Бейрут, понякога Фелиса в Техеран, почти винаги по-малкият му брат в Рим, всичко това беше малко размазано, вежливо, лесно и сърдечно и сякаш заместваше нещо друго и запълваше часовете преди и след полета, а по време на полета всичко биваше също размазано и лесно, и глупаво до часа, в който отива и се навежда над прозорчето в опашката и чувствува студеното стъкло като стена на аквариума, където бавно се движеше златистата костенурка в наситеното синьо.

Тоя ден мрежите се очертаваха ясно върху пясъка, а Марини би се заклел, че черната точка вляво, до ръба на морето, беше рибар, който сигурно гледа самолета. „Калимера“, помисли нелепо. Вече нямаше смисъл да чака повече, Марио Меролис ще му заеме парите, които не стигаха за пътуването, и за по-малко от три дни ще бъде в Ксирос. С прилепени към стъклото устни, той се усмихна при мисълта, че ще се изкатери чак до зеленото петно, че ще влиза гол в морето в заливчетата на север, че ще лови октоподи с мъжете и ще се разбира със знаци и смехове. Нищо не беше трудно, щом веднъж е решено един нощен влак, един кораб, после друг кораб, стар и мръсен, престоят в Ринос, безконечното уговаряне с капитана на гемията, нощта на мостика, прилепен до звездите, вкусът на мастиката и на овнешкото, зазоряването сред островите. Слезе на разсъмване и капитанът го представи на един старец, който навярно беше старейшината. Клайос го улови за лявата ръка и му заговори бавно, като го гледаше в очите. Дойдоха две момчета и Марини разбра, че са синовете на Клайос. Капитанът на гемията изчерпваше своя английски: двайсет жители, октоподи, риболов, пет къщи, италианец посетител ще плати квартира Клайос. Момичета се засмяха, когато Клайос почна да се пазари за драхмите; засмя се и Марини, вече сприятелил се с най-младите, и гледаше как слънцето изгрява от едно море не толкова тъмно, колкото изглеждаше отгоре, после една бедна и чиста стая, канче с вода, мирис на градински чай и на щавена кожа.

Оставиха го сам, за да отидат да товарят гемията. Той хвърли пътническите дрехи, сложи си бански гащета и сандали и тръгна из острова. Още не се виждаше никой, слънцето бавно набираше сила и от шубраците се вдигаше лек, възкисел мирис, примесен с йодния дъх на вятъра. Трябва да беше десет, когато стигна възвишението и разпозна най-голямото от заливчетата. Предпочиташе да бъде сам, въпреки че по би му харесало да се изкъпе на плажа; островът го обземаше и насищаше с блаженство тъй дълбоко, изотвътре, че не беше способен да мисли или избира. Кожата му пареше от слънце и от вятър, когато се съблече да се хвърли в морето от някаква скала; водата беше студена и предизвика у него приятно усещане, остави се подмолни течения да го отнесат до входа на една пещера, върна се навътре в морето, отпусна се по гръб, прие всичко като един-единствен акт на сливане, което беше и име за бъдещето. Даде си ясна сметка, че няма да си отиде от тоя остров, че по някакъв начин ще остане завинаги на острова. Успя да си представи брат си, Фелиса, лицата им, когато научат, че е останал да преживява от риболов на някаква самотна скала. Вече ги беше забравил, когато се обърна и заплува към брега.

Слънцето го изсуши веднага, слезе към къщите, където две жени го зяпнаха почудени и после изтичаха да се заключат. Махна за поздрав в празното и слезе към мрежите. Един от синовете на Клайос го чакаше на пясъка и Марини му посочи подканващо морето. Момчето се поколеба, показа платнените си панталони и червената си риза. После изтърча към една от къщите и се върна почти голо; двамата се хвърлиха в едно вече по-топло море, ослепително под слънцето в единайсет.

Докато съхнеха на пясъка, Йонас взе да назовава нещата. „Калимера“, каза Марини и момчето се смя до превиване. После Марини повтори новите фрази, научи Йонас на италиански думи. Почти на хоризонта гемията постепенно се смаляваше. Марини почувствува, че сега е наистина сам на острова с Клайос и неговите хора. Ще изчака да минат няколко дни, ще плати стаята и ще се научи да лови риба; някой подиробед, когато вече то познават добре, ще им каже, че иска да остане и да работи е тях. Изправи се, подаде ръка на Йонас и тръгна бавно към хълма. Склонът беше стръмен и той се закатери, като се наслаждаваше на всяко спиране, извръщаше се от време на време и гледаше мрежите по пясъчния бряг, силуетите на жените, които приказваха оживено с Йонас и Клайос, гледаха го под око и се смееха. Когато стигна зеленото петно, влезе в свят, където мирисът на мащерката и на градинския чай беше от една и съща материя с огъня на слънцето и бриза на морето. Марини погледна ръчния си часовник и после с нетърпеливо движение го измъкна от китката и го прибра в джоба на банските гащета. Няма да е лесно да убие предишния човек, но там, високо, напрегнат от слънцето и от пространството, почувствува, че начинанието е възможно. Беше в Ксирос, беше там, където толкова пъти се бе съмнявал, че някога ще може да отиде. Отпусна се по гръб между горещите камъни, изтърпя пламналите им ръбове и погледна право нагоре към небето; до слуха му достигна далечно бръмчене на мотор.

Затвори очи и си каза, че няма да погледне самолета, че няма да се остави да бъде заразен от най-лошото в самия себе си, което още веднъж щеше да мине над острова. Но в полузрака на клепачите си представи Фелиса е подносите, как в същия тоя миг разнася таблите, и заместника си, може би Джорджо или някой нов от друга линия, някой, който сигурно също се усмихва, докато подава бутилките вино или кафето. Неспособен да се бори срещу цялото това минало, той отвори очи и се изправи и в същия момент видя почти над главата си дясното крило на самолета да се наклонява необяснимо, промяната в звука на турбините, почти отвесното падане в морето. Затича се с все сила надолу по хълма, удряше се в скалите, разкървави си ръката между тръните. Островът скриваше от него мястото на падането, но преди да стигне пясъчния бряг, кривна, предвидил, че трябва да има пряка пътека, прехвърли първото разклонение на хълма и излезе на по-малкия плаж. Опашката на самолета тънеше на стотина метра сред пълна тишина. Марини се засили и хвърли във водата, все още с надеждата, че самолетът отново ще изплава; но само се виждаше меката линия на вълните, някаква картонена кутия, клатушкаща се нелепо до мястото на падането, и почти на края, когато вече нямаше смисъл да плува по-нататък, една ръка над водата, едва за миг, колкото Марини да смени посоката и да се гмурне, докато сграби за косата мъжа, който се бореше да се вкопчи в него и хъркащо глътна въздуха, който Марини му позволяваше да диша, без да се приближава прекалено. Завлече го лека-полека до брега, все на ръце облеченото в бяло тяло, просна го на пясъка, погледна покритото с пяна лице, където смъртта се беше вече настанила и кървеше през една огромна рана в гърлото. За какво можеше да послужи изкуственото дишане, щом при всяка конвулсия раната сякаш се отваряше още малко и беше като отвратителна уста, която викаше Марини, изтръгваше го от неговото малко няколкочасово щастие на острова, крещеше му сред мехурите нещо, което той вече не можеше да чуе. С всичка сила тичаха натам синовете на Клайос, а по-отзад и жените. Когато дойде Клайос, момчетата наобикаляха проснатото върху пясъка тяло и не разбираха как е имало сили да изплува до брега и да се довлече чак дотам. „Затвори му очите“, помоли през сълзи една от жените. Клайос погледна към морето, търсейки някой друг оцелял. Но както винаги, те бяха сами на острова и трупът с отворени очи беше единственото ново нещо между тях и морето.”

превод: Румен Стоянов

Belles Lettres. “Непосилната лекота на битието”. Кундера. Милан Кундера

има ли смисъл да казвам защо Кундера? Или защо “Непосилната лекота на битието”. Един от най-великите писатели на нашето съвремие и една от най-великите му книги. Насладете се в този следобед.

“Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут. Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит?
Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот сянка, живот без тежест, мъртвороден живот и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо. Излишно е да обременяваме съзнанието си с тях, също както например с войната между две африкански държави през четиринайсети век, която не е променила ни най-малко света, въпреки че в нея са загинали в неописуеми мъки триста хиляди негри.
Ще се промени ли с нещо войната между двете африкански държави през четиринайсети век, ако се повтори безброй пъти във вечното завръщане?
Да, ще се промени: тя ще се превърне в стърчаща неразрушима канара и нейната нелепост ще се увековечи.
Ако Великата френска революция се повтаряше безконечно, френската историография нямаше да се гордее чак толкова с Робеспиер. Но понеже тя документира нещо невъзвратимо, окървавените години са се превърнали в голи думи, в теория, в предмет на дискусии, станали са по-леки от перушина, не навяват страх. Има неизмерима разлика между Робеспиер, появил се един-единствен път в историята, и Робеспиер, завръщащ се вечно да сече главите на французите.
Следователно можем да кажем, че идеята за вечното завръщане е особена перспектива, която ни позволява да видим нещата по-различно, без смекчаващото обстоятелство на тяхната недълговечност. Това смекчаващо обстоятелство ни пречи да произнесем каквато и да било присъда. Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.
Наскоро се улових, че изпитвам невероятно чувство. Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството. Моето детство съвпадна с войната, част от близките ми загинаха в Хитлеровите концлагери; но какво бе тяхната смърт пред факта, че снимките на Хитлер ми припомниха един безвъзвратно отишъл си епизод от моя живот?
Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.

Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи, ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме (das schwerste Gewicht).
Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота.
Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата – прекрасна?
Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.
И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.
Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?
Този въпрос си е задавал Парменид през шести век преди Христа. Той виждал целия свят разделен на двойки противоположности: светлинамрак; ефирност – плътност; топлина – студ; битие – небитие. Единия полюс в двойката приемал за положителен (светлината, топлината, ефирността, битието), а другия – за отрицателен. Това деление на положителен и отрицателен полюс би могло да ни се стори детински просто. С изключение на един от случаите: кое е положителното – тежестта или лекотата?
Парменид отговаря: лекотата е положителна, тежестта – отрицателна.
Прав ли е, или не? Това е въпросът. Сигурно е само едно: противопоставянето тежест – лекота е най-загадъчното и най-многозначното от всички противопоставяния.

Томаш занимава мислите ми от доста години, но едва в светлината на тези разсъждения го видях отчетливо. Видях го да стои до прозореца в своя дом и да гледа през двора към стената на отсрещната сграда в неведение как да постъпи.
За първи път срещна Тереза преди около три седмици в един малък чешки градец. Прекараха заедно не повече от час. После тя го изпрати до гарата и стоя с него, докато влакът дойде и той се качи. Десет дни по-късно пристигна при него в Прага. Любиха се още същия ден. През нощта тя вдигна висока температура. Оказа се грип и Тереза остана цяла седмица в апартамента му.
Тогава той изпита необяснима любов към почти непознатото момиче. Струваше му се, че тя е дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по течението на реката, та той, Томаш, да го извлече на брега на своята постеля.
Тя остана при него една седмица, докато оздравя, а после отново замина за своя градец, на около двеста километра от Прага. И тогава настъпи мигът, за който споменах и който според мен е ключът към живота на Томаш: той стои до прозореца, вперил поглед през двора в стената на отсрещната сграда, и премисля.
Дали да я покани в Прага за постоянно? Тази отговорност го плашеше. Ако я поканеше сега, тя щеше да дойде, за да му предложи целия си живот.
Или пък да не й се обажда повече? Това би означавало Тереза да си остане сервитьорка в ресторанта на един затънтен градец и той никога вече да не я види.
Искаше ли Томаш тя да дойде при него, или не искаше?
Той гледаше през двора към отсрещната стена и търсеше отговора.
Тя се връщаше отново и отново в паметта му, легнала на неговия диван; не приличаше на никого от дотогавашния му живот. Не беше нито любовница, нито съпруга. Беше дете, което той бе извадил от насмолената кошница и бе положил на брега на своята постеля. Тереза бе заспала. Коленичи до нея. Трескавото й дишане се учести, тя издаде немощен стон. Томаш притисна лице към нейното и зашепна в съня й думи, с които да я успокои.
След малко му се стори, че тя започва да диша равномерно и лицето й неволно се надига към неговото. По устните си усещаше леко тръпчивия й от треската дъх и го вдишваше, сякаш искаше да попие близостта на нейното тяло. И в този миг си представи, че тя живее с него от много години и сега умира. Изведнъж го обзе ясна увереност, че няма да преживее нейната смърт. Ще легне до нея и ще закопнее да я последва и в гроба. Разнежен от тази мисъл, зарови лице във възглавницата до лицето на Тереза и дълго остана така.
Сега стоеше до прозореца и търсеше опора в тази сцена. Та какво друго би могло да бъде това, освен любов – любовта, избрала именно този начин, за да му се разкрие?
Но дали беше любов? Беше си внушил, че иска да умре редом с нея, и това чувство бе очевидно в разрез с реалността: та нали това тогава бе едва втората им среща! В такъв случай не ставаше ли дума само за истерична реакция на човек, който съзнаваше дълбоко в душата си своята неспособност да обича и затова бе започнал да се преструва пред самия себе си на влюбен? При това подсъзнанието му бе толкова малодушно, че бе избрало за своята комедия тъкмо тази жалка сервитьорка от затънтен градец, която бе имала нищожен шанс да влезе в живота му!
Той гледаше през двора мръсните стени и си даваше сметка, че не знае любов ли е било, или истерия.
И се упрекваше, че в такава ситуация, когато един истински мъж не би се колебал нито миг как да постъпи, той самият проявява нерешителност и така лишава най-красивия миг в живота си (коленичил до нейното легло, чувства, че не би преживял смъртта й) от неговия смисъл.
Яд го беше на себе си, но после му хрумна, че всъщност е съвсем естествено да не знае какво иска.
Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.
Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане сам?
Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът, щом първата репетиция за живот е вече самият живот? Ето защо той винаги наподобява скица. Но дори „скица“ не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина.
Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо.

Но един ден в почивката между две операции сестрата го повика на телефона. Той чу в слушалката гласа на Тереза. Обаждаше се от гарата. Томаш се зарадва. За съжаление, се беше уговорил за вечерта с приятели да му гостуват, тъй че я покани чак за другия ден. Но още щом остави слушалката, се упрекна, че не й беше казал да дойде веднага. Имаше достатъчно време да отмени поканата към приятелите! Питаше се какво ли ще прави Тереза в Прага цели трийсет и шест часа и за малко да запали колата и да тръгне да я търси из пражките улици.
Тереза дойде на другата вечер. Носеше през рамо чанта с дълга дръжка, видя му се по-елегантна от предишния път. В ръката си държеше книга – „Ана Каренина“ от Толстой. Беше весела, дори малко шумна и се мъчеше да му внуши, че се е отбила съвсем случайно, просто й се открила възможност: пристигнала в Прага по служба, евентуално (разказът й беше много несвързан) да си потърси работа тук.
После лежаха голи и отмалели един до друг на дивана. Вече беше нощ. Томаш попита Тереза къде е отседнала, за да я откара дотам с колата. Тя отвърна смутено, че тепърва ще си търси хотел и че е оставила куфара си в гардероба на гарата.
До предната вечер той се бе опасявал, че ако я покани при себе си в Прага, тя ще дойде, за да му предложи целия си живот. И когато сега му каза, че куфарът й е на гарата, на него изведнъж му хрумна, че в този куфар е нейният живот, който временно е оставила на гарата, преди да му го предложи.
Качиха се заедно в паркираната отпред кола. Томаш потегли към гарата, взе от гардероба куфара (беше голям и извънредно тежък) и го откара заедно с Тереза в своя дом.
Как се реши тъй внезапно, след като почти две седмици се беше колебал и не се беше престрашил да изпрати поне една картичка?
Самият той остана изненадан от постъпката си – тя противоречеше на възгледите му. Преди десет години се беше разделил с първата си жена и в дните около развода бе живял в празнично настроение, с каквото други запомнят сватбите си. Беше осъзнал, че не е роден да живее редом с която и да било жена и само като ерген може да бъде изцяло такъв, какъвто е. Беше се погрижил така да подреди живота си, че вече никога никоя жена да не може да се нанесе с куфара си при него.Тази бе причината в жилището му да има само диван. Макар диванът да беше достатъчно широк, Томаш заявяваше на своите любовници, че не може да спи с друг човек на едно легло, и след полунощ ги откарваше по домовете им – всички без изключение. Впрочем и първия път, когато Тереза бе останала заради грипа, той не спа в едно легло с нея. Първата нощ изкара в голямото кресло, а следващите – в болницата, имаше там собствен кабинет с кушетка, която използваше при нощните дежурства.
Този път обаче заспа до нея. На сутринта се събуди и забеляза, че Тереза, която още спеше, го държи за ръката. Нима се бяха държали така през цялата нощ? Трудно му беше да повярва.
Тя дишаше дълбоко в съня си, държеше го за ръката толкова здраво, че нямаше как да я издърпа, а извънредно тежкият куфар стоеше до леглото.
Томаш се боеше да издърпа ръката си, за да не я събуди, и само много предпазливо се обърна на една страна, за да я наблюдава по-добре.
И този път тя му заприлича на дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по водата. Но как е възможно да оставиш кошница с дете да се носи по буйните речни води! Ако дъщерята на фараона не бе извлякла от вълните кошницата с малкия Мойсей, нямаше да го има Вехтия завет, а и цялата ни цивилизация! Толкова древни митове започват със спасяването на някое подхвърлено дете. Ако Полиб не бе прибрал мъничкия Едип, Софокъл нямаше да напише най-хубавата си трагедия!
В този момент Томаш не си даваше сметка, че метафорите са опасно нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да се роди от една-единствена метафора.

Той живя с първата си жена едва две години и им се роди един син. При развода съдът повери детето на майката и осъди Томаш да плаща за издръжката му една трета от заплатата си. Освен това му гарантира правото да го вижда всяка втора неделя от месеца.
Но всеки път, когато трябваше да отиде да види сина си, майката намираше някакво оправдание да осуети срещата им. Навярно ако ги бе обсипвал със скъпи подаръци, щеше да му е по-лесно да излиза с детето. Стана му ясно, че трябва да заплати на бившата си жена любовта на сина си, да се абонира за тази любов. Представи си как след време ще поиска по донкихотовски да внуши на момчето своите възгледи, коренно противоположни на тези на майката. Чувстваше се предварително изморен от тази перспектива. Когато една неделя майката за кой ли път в последния момент отмени свиждането със сина, той изведнъж реши, че вече изобщо не желае да го вижда.
Пък и защо трябваше да изпитва към това дете, с което не го свързваше нищо друго, освен едно нощно неблагоразумие, по-голяма привързаност от онази, която изпитваше към когото и да било другиго? Да, ще продължава да си плаща добросъвестно издръжката, но нека никой не иска от него да воюва за правото да има син в името на някакви си бащински чувства!
То се знае, никой не пожела да приеме тази негова логика. Собствените му родители осъдиха това решение и заявиха, че щом Томаш отказва да се интересува от сина си, тогава и те, неговите родители, също ще престанат да се интересуват от своя син. При това запазиха демонстративно добри отношения със снаха си и се хвалеха наляво и надясно с достойната си за пример позиция и с чувството си за справедливост.
Така за кратко време Томаш успя да се отърве от жена си, от сина си, от майка си и от баща си. От всички тези хора му остана само страхът от жените. Той ги желаеше, но в същото време се боеше от тях. Наложи се да си изработи нещо като компромис между страха и желанието; наричаше го „еротично приятелство“. Твърдеше пред своите партньорки: само лишената от сантименталност връзка, в която човек не предявява претенции към живота и свободата на другия, може да направи и двамата щастливи.
Понеже държеше да е сигурен, че еротичното приятелство никога няма да прерасне в любовна агресивност, той се срещаше с всяка от постоянните си любовници само на много дълги промеждутъци. Намираше този метод за съвършен и го пропагандираше сред приятелите си: „Нужно е да се спазва правилото за числото три. Може да се виждаш с една и съща жена често, но в никакъв случай повече от три пъти, или пък да се срещаш с нея години наред, но само при едно условие: между отделните срещи да са минали най-малко три седмици“.
Тази система бе дала на Томаш възможност да не къса с постоянните си любовници и в същото време да има значителен брой временни. Невинаги обаче партньорките му проявяваха разбиране. От всички най-добре го разбираше Сабина. Тя беше художничка. Твърдеше: „Обичам те, защото си пълна противоположност на кича. В царството на кича ти щеше да бъдеш чудовище. В никой американски или руски филм не би могъл да изпълняваш друга роля, освен на най-омразния и гаден герой“.

“Книгата, която ме вдъхновява”. Чудесна инициатива на Jobtiger

Подари вдъхновение – сподели книгите, които са вдъхновили теб!

Книгите, наситени с толкова емоции, събрали безброй животи и преплитащи безброй съдби… Кой би могъл да се откаже от безценната емоция да разгърне страниците и да бъде погълнат от магията?! Посветил съм живота си на това да запозная, колкото може повече хора с книгите, които обичам, които са важни за мен. Да има книги, които не само да бъдат четени, но и да четат самите нас. Споделянето на любимите ни книги е повече от важно!
Магията на четенето е неповторима и необозрима. Тези, които са се докоснали до нея, тези, които са я преживели, никога не могат да се откажат от това безценно удоволствие. Но представете си какво би било, ако можехте да помогнете на колкото може повече хора да открият книгите, да се влюбят в тях, да ги оставят да променят живота им!
Сега можем да го направим заедно и с още по-голям успех. Включете се в „Книгата, която ме вдъхновява“ и споделете с всички вашите любими книги, разкажете за вдъхновението от тях и за начина, по-който те са ви повлияли или променили живота ви.
Инициативата е чудесна! Нека да изберем тези книги, които най-много са ни повлияли и са ни въздействали през годините. Те винаги са различни, но нека да отбележим най-интересните от тях, да ги препоръчаме и направим достояние на повече хора. Тяхната мъдрост ни е зареждала и ни е дала толкова много. Включете се!
„Книгата, която ме вдъхновява“ е социална инициатива, организирана от JobTiger, HR компания и кариерен сайт, която стартира на 4 август. В продължение на 12 седмици любителите на книгите и четенето ще могат да номинират своите най-вдъхновяващи книги на онлайн платформа, специално изградена за целта. Всяка седмица ще се излъчва седмичен Топ 3. А на финала, който ще се състои на 1 ноември, Денят на народните будители, ще бъде излъчен Топ 30 на най-вдъхновяващите книги на нашето време.
Можете да разберете повече за „Книгата, която ме вдъхновява“, да номинирате книги и да гласувате на сайта на инициативата: http://www.jobtiger.tv/book