Belles Lettres 17. “Острови на течението” на Ърнест Хемингуей

Standard

Защо съм избрал точно откъс от “Острови на течението” ли? Защо съм избрал Хемингуей никойняма да попита. А “Островите” просто са също толкова прекрасни като останалите му произведения, но накакси остват встрани от най-любимите и ценени негови неща. Аз си ги обичам. Така, както обичам идеята за остров сама по себе си. Знаете. Приятно четене.

Image

“Къщата се издигаше в най-високата част от тесния език на сушата между пристанището и откритото море. Беше издържала три урагана и беше построена здрава като кораб. Стройни кокосови палми, наклонени от пасатите, я пазеха със сянката си. Откъм океана имаше врата, през която човек можеше да се спусне по стръмната скала и да навлезе през белия пясък в Гълфстрийма. Обикновено неговата вода беше тъмносиня, когато се наблюдаваше в тихо време. Ала щом човек проникнеше в течението, Гълфстриймът добиваше зеления цвят на водата над белия като брашно пясък и се съзираше сянката на всяка едра риба, много преди да се е доближила до брега.

Мястото беше безопасно и чудесно за къпане през деня, но не и през нощта. Тогава акулите се промъкваха чак до плажа, за да ловят жертвите си в окрайнините на Гълфстрийма, и в тихи нощи от горната веранда на къщата можеше да се чуе плясъкът на преследваните риби, а ако човек слезеше на брега, можеше да види фосфоресциращите дири, които хищниците оставяха във водата. Нощем акулите не се страхуваха, от тях се страхуваха всички. Денем, напротив страняха от светлия бял пясък, а когато го приближаваха, сенките им се виждаха много отдалече.

В къщата живееше мъж на име Томас Хъдсън, добър художник, който работеше в дома си и на острова през по-голямата част от годината. За човек, проживял достатъчно дълго в тези ширини, промените на годишните времена добиваха, същото значение, каквото имаха навсякъде другаде, затова Томас Хъдсън, който обичаше острова, не искаше да пропусне ни една пролет, ни едно лято, ни една есен, ни една зима.

Навремето, когато през август стихваше вятърът или когато през юни или юли понякога не духаха пасатите, лятото беше знойно. Случваше се също през септември и октомври, дори и в началото на ноември, да бушуват урагани, а от юни нататък можеха да се развихрят по всяко време неканени тропически хали. Ала когато не вилнееха бури, през истинските месеци на ураганите цареше вълшебно време.

Томас Хъдсън беше изучавал тропическите циклони в продължение на години и беше в състояние да предсказва по небето кога ще се надигне тропическа сирия много преди барометърът да е известил задаването й. Знаеше как се съставят диаграми за циклоните и какви предпазни мерки трябва да се вземат срещу тях. Знаеше също какво означава да се изживее ураган заедно с останалите жители на острова и каква спойка създава бедствието между хората, над чиито глави се е стоварило. Накрая знаеше, че има циклони, на чиято стихийност не може да устои нищо. И винаги си беше казвал, че ако се разрази такъв неудържим ураган, би желал да не бъде пощаден, би желал да загине заедно с къщата, щом тя бъде разрушена.

А къщата приличаше твърде много на кораб. Издигната на възвишението, за да язди бурите, тя беше вградена в острова, сякаш съставляваше част от гръдта му, ала от всичките й прозорци се виждаше морето. Имаше също добро проветряване, което я правеше прохладна и през най-душните нощи. Беше боядисана в бяло, за да не се напича лете, и можеше да се зърне отдалече в Гълфстрийма. Съставляваше най-високата точка на острова, ако не се смяташе дългата редица стройни казуарини[1], които първи привличаха окото, когато човек съзираше острова откъм морето. Скоро след тъмното очертание на казуарините над водната повърхност се открояваше бялата грамада на къщата. Сетне, когато човек се приближаваше още повече, обгръщаше цялото протежение на острова с кокосовите палми, обшитите с дъски къщи, бялата ивица на плажа и в дъното — зеленината на Южния остров.

Томас Хъдсън не можеше да погледне къщата, без видът й да го изпълни с блаженство. Винаги се отнасяше към нея с нежност, каквато би проявил към кораб. Зиме, когато духаха северните ветрове и нахлуваше истински студ, в къщата беше топло и уютно, понеже тя притежаваше единствената камина на острова. Камината представляваше голямо открито огнище, където Томас Хъдсън гореше дънери, изхвърлени от морето.

Беше струпал до южната стена на къщата цяла грамада такива дърва, избелели от слънцето и лъснати от пясъка, който вятърът носеше. Томас Хъдсън си харесваше ту един, ту друг пън и нямаше сърце да го изгори. Ала подир силните бури океанът винаги изхвърляше на плажа нови дънери, затова Томас Хъдсън намираше, че е забавно да се изгорят дори дърветата, които си беше харесал. Знаеше, че морето ще извае нови пънове и че някоя студена нощ той ще седи в голямото кресло срещу огъня, четейки до лампата, поставена на масата от дебели дъски, ще се вслушва, докато чете, за да чуе как навън вие северозападният вятър и реве прибоят, ще наблюдава как пламтят големите избелели дървета.

Понякога щеше да изгаси лампата и щеше да легне на губера, за да дебне пъстрите ръбове, които морската сол и пясъкът образуваха в пламъците при изгарянето си. На пода очите му бяха наравно с линията на искрящите дънери, та можеше да следи огнените езици, излизащи от дървесината, и играта на пламъците го изпълваше едновременно с жал и блаженство. Всяко изгарящо дърво го вълнуваше по същия начин. Но горенето на пъновете будеше в душата му чувства, които сам не можеше да определи. Казваше си, че навярно греши, задето жертвува дънерите, след като ги харесва толкова, ала не се чувствуваше виновен.

Когато лежеше на пода, струваше му се, че го духа вятърът, въпреки че всъщност севернякът шибаше долните ъгли на къщата и най-ниската трева на острова, промъкваше се в корените на морската трева и репея и дори в пясъка. На пода Томас Хъдсън усещаше грохота на прибоя така, както — спомняше си — бе усещал тътена на тежките оръдия, когато много отдавна като дете беше лежал близо до стреляща батарея.

Камината беше забележително кътче зиме, но и през всички други месеци на годината той я поглеждаше ласкаво и си представяше каква наслада ще изпита, щом отново настъпи зимата. Тя беше най-хубавият сезон на острова и Томас Хъдсън я очакваше през останалата част от годината.”

превод Светолслав Колев

Advertisements

Belles Lettres 16. “Параграф 22” на Джоузеф Хелър

Standard

Защо трябва да се прочете “Параграф 22”? Защото е една от най-великите книги в литературата.

Image

“В известен смисъл човекът от контраразузнаването имаше късмет, защото извън болницата войната още продължаваше. Хора полудяваха и получаваха медали. По целия свят, от двете страни на огневата линия, момчета си жертвуваха живота за нещо, което им казваха, че е тяхна родина, и никой не възразяваше, най-малко тези, които жертвуваха младия си живот. Краят не се виждаше. Единственият край, който се виждаше, бе собственият край на Йосарян. Той можеше да остане в болницата до второ пришествие, ако не беше онзи патриотичен тексасец с фуниевидната си муцуна и с хълмистата си нагърчена и непоклатима усмивка — пукнатина през фасадата на лицето му, като периферия на широкопола черна шапка. Тексасецът искаше всички в отделението, освен Йосарян и Дънбар, да бъдат щастливи. Наистина беше тежко болен.

Но независимо от желанието на тексасеца Йосарян изобщо не можеше да бъде щастлив, защото извън болницата все още не ставаше нищо забавно. Единственото нещо там беше войната, но като че ли никой освен Йосарян и Дънбар не забелязваше това. Когато Йосарян се опитваше да напомни на хората, че се води война, те се отдръпваха от него, мислейки, че той е побъркан. Дори Клевинджър, който трябваше да разбира от тези работи, но не ги разбираше, му беше казал, че е побъркан, последния път, когато се видяха, точно преди Йосарян да избяга в болницата.

Клевинджър се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и възмущение, и сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:

— Ти си побъркан!

— Какво искаш от хората, Клевинджър? — отвърна отегчено Дънбар, мъчейки се да надвика шума в офицерския клуб.

— Аз не се шегувам — настояваше Клевинджър.

— Те се опитват да ме убият — му каза спокойно Йосарян.

— Никой не се опитва да те убие — извика Клевинджър.

— Тогава защо стрелят по мене? — запита Йосарян.

— Стрелят по всички — отговори Клевинджър. — Опитват се да убият всеки един от нас.

— Че каква разлика има?

Развълнуван, почти станал от стола си, с навлажнени очи и разтреперани, бледи устни, Клевинджър вече не можеше да спре. Както винаги когато се караше за принципи, в които вярваше страстно, той накрая се задъхваше бясно и премигваше, мъчейки се да преглътне горчивите сълзи, бликнали под напора на убежденията му. Имаше много принципи, в които Клевинджър страстно вярваше. Беше побъркан.

— Кои са те? — желаеше да знае той. — Кой, по-точно, смяташ, че иска да те убие?

— Всеки един от тях — каза Йосарян.

— Всеки един от кои?

— Всеки един от кои според теб?

— Нямам представа.

— Тогава как знаеш, че не искат да ме убият?

— Защото… Пръски летяха от устата на Клевинджър. Той онемя от чувство на безсилие.

Клевинджър действително вярваше, че е прав, но Йосарян имаше доказателства: съвършено чужди хора, които той не познаваше, стреляха по него с оръдия винаги щом излетеше във въздуха, за да хвърля бомби върху тях, и това съвсем не беше смешно. И ако то не беше смешно, имаше куп други неща, които бяха още по-малко смешни. Нямаше нищо смешно в това да живееш като някакъв скитник в палатка на остров Пианоза с тлъстите планини зад тебе и спокойното синьо море пред тебе, което може мигновено да погълне човек със схванат крак и след три дни да го изпрати обратно на брега с платени разноски, подут, син и вонящ, със стичаща се вода от студените ноздри.

Палатката на Йосарян опираше до сивата, не много дълбока гора, която се издигаше като стена между неговата ескадрила и ескадрилата на Дънбар. Непосредствено до нея беше изкопът на изоставената железопътна линия, където се намираше тръбопроводът, по който минаваше самолетният бензин за цистерните на летището. Благодарение на Ор, неговия другар по палатка, те имаха най-луксозното жилище в цялата ескадрила. Всеки път, когато се завърнеше от почивка в болницата или от отпуска в Рим, Йосарян бе изненадван от някакво ново удобство, което Ор бе инсталирал в негово отсъствие — течаща вода, огнище, циментов под. Йосарян бе избрал мястото и двамата с Ор бяха издигнали палатката. Ор, захилен пигмей с пилотски нашивки и гъста, къдрава, кестенява коса с път по средата, даваше идеите, а Йосарян, който беше по-висок, по-силен, по-широк в рамената и по-бърз, вършеше повечето от работата. В палатката живееха само те двамата, макар че тя можеше да побере шест души. Когато настъпи лятото, Ор нави страничните платнища, за да може вятърът, който никога не духаше, да изкарва отвътре нажежения въздух.

Съсед на Йосарян беше Хавърмайър, който обичаше захаросани фъстъци и спеше сам в палатка за двама, където всяка нощ стреляше с огромни куршуми по дребни полски мишки с пистолет, калибър 45, откраднат от мъртвеца в палатката на Йосарян. От другата страна на Хавърмайър беше палатката на Макуот, която той вече не делеше с Клевинджър, защото Клевинджър не се бе още върнал, когато Йосарян излезе от болницата. Сега Макуот живееше с Нейтли, който беше в Рим, където ухажваше сънливата курва, в която се бе така дълбоко влюбил; тя се отегчаваше и от работата си, и от него. Макуот беше побъркан. Той беше пилот и прелиташе със самолета си над палатката на Йосарян толкова ниско, колкото смееше, и толкова често, колкото можеше, само за да види колко ще го изплаши, и страшно обичаше да прелита съвсем ниско с див рев над дървения сал, закрепен върху празни бензинови варели отвъд пясъчната плитчина, и над безупречно чистия бял плаж, където хората ходеха да се къпят голи. Не беше лесно да се живее в една палатка с побъркан човек, но Нейтли не го бе грижа. И той също беше побъркан и всеки свободен ден ходеше да работи на строежа на офицерския клуб, в чието изграждане Йосарян не участвуваше.

Всъщност имаше много офицерски клубове, за построяването на които Йосарян не беше помагал, но той бе най-горд с клуба на Пианоза. Този клуб представляваше здрав и сложен паметник на неговата непоколебимост. Йосарян ни веднъж не отиде да помага, докато не го свършиха. След това ходеше често, тъй като много му харесваше голямата, хубава, проточена, покрита с шинди сграда. Беше действително великолепна постройка и Йосарян тръпнеше, дълбоко развълнуван от постижението, винаги щом го погледнеше и си помислеше, че не е взел никакво участие в този строеж.

Бяха седнали четирима на една маса в офицерския клуб последния път, когато той и Клевинджър се наричаха един друг „побъркан“. Седяха в дъното, близо до масата със зарове, където Апълби винаги успяваше да спечели. Апълби умееше така добре да хвърля зарове, както и да играе пинг-понг, и вършеше всичко друго така добре, както играеше пинг-понг. Всичко, което вършеше, вършеше го добре. Апълби беше русо момче от Айова, което вярваше в бога, в майчинството и в американския начин на живот, без дори да мисли за тези неща, и всички го обичаха.

— Мразя този кучи син — изръмжа Йосарян. Спорът с Клевинджър бе започнал няколко минути по-рано, когато Йосарян не успя да намери картечница. Вечерта беше оживена, барът, масата със заровете, масата за пинг-понг — навсякъде беше оживено. Хората, които Йосарян искаше да избие с картечница, седяха на бара и пееха сантиментални стари песни, които никому не омръзваха. Вместо да ги избие с картечница, той стъпи тежко с тока си върху топката за пинг-понг, която се бе търкулнала към него, отскачайки от хилката на единия от двамата офицери, които играеха.

— Този Йосарян! — изсмяха се двамата офицери, клатейки глави, и извадиха друга топка от кутията на полицата.

— Този Йосарян! — отговори им Йосарян.

— Йосарян — пошепна предупредително Нейтли.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — запита Клевинджър.

Офицерите пак се изсмяха, когато чуха Йосарян да подражава гласа им.

— Този Йосарян — извикаха те по-високо.

— Този Йосарян — отвърна Йосарян като ехо.

— Йосарян, моля ти се — каза умолително Нейтли.

— Нали разбираш какво искам да кажа? — попита Клевинджър. — У него има антисоциална агресивност.

— О, млъкни! — рече Дънбар на Клевинджър. Дънбар обичаше Клевинджър, защото Клевинджър му досаждаше. И затова времето течеше бавно.

— Апълби дори не е тук — изтъкна победоносно Клевинджър, обръщайки се към Йосарян.

— Кой е казал нещо за Апълби? — пожела да чуе Йосарян.

— И полковник Каткарт го няма.

— Кой е казал нещо за полковник Каткарт?

— Кой кучи син мразиш тогава?

— За какъв кучи син говориш?

— Няма да споря с тебе — реши Клевинджър. Ти не знаеш кого мразиш.

— Мразя онзи, който се опитва да ме отрови — му каза Йосарян.

— Никой не се опитва да те отрови.

— Вече два пъти сложиха отрова в храната ми — преди бомбардировката на Ферара и през знаменитата обсада на Болоня.

— Сложиха отрова в храната на всички — обясни Клевинджър.

— Че каква разлика има?

— И то дори не беше отрова! — извика Клевинджър разпалено, като все повече натъртваше думите си, колкото повече се объркваше.

С търпелива усмивка Йосарян обясни на Клевинджър, че доколкото можел да си спомни, винаги някой кроял план да го убие. Имало хора, които милеели за него, и хора, които не милеели. И тези, които не милеели, го мразели, дебнели го, за да го убият. Мразели го, защото бил асириец, но не смеели да го докоснат, казваше той на Клевинджър, тъй като имал здрав дух в чисто тяло и бил силен като бик. Не можели да му сторят нищо, защото бил Тарзан, Мандрейк и Флаш Гордън. Бил Уилям Шекспир, Бил Кайн, Одисей и Летящия холандец. Бил Лот от Содом, скръбната Диърди и Суини сред славеите в дърветата. Той бил чудотворната съставка X-247. Бил…

— Луд! — прекъсна го Клевинджър с писък. — Такъв си ти. Луд!

— … огромен. Аз съм истински човек-чудо с три юмрука. Аз съм истински супрамен.

— Супермен ли? — извика Клевинджър. — Супермен ли?

— Супрамен — поправи го Йосарян.

— Хей, момчета, престанете — молеше ги смутено Нейтли. — Всички ни гледат.

— Ти си луд — крещеше буйно Клевинджър и очите му се пълнеха със сълзи. — Ти имаш комплекса на Йехова.

— Аз мисля, че всеки е Натанаил.

Клевинджър се спря, както декламираше, и запита подозрително:

— Кой е Натанаил?

— Натанаил кой? — запита невинно Йосарян. Клевинджър ловко заобиколи капана.

— Ти смяташ всекиго за Йехова. Не струваш повече от Разколников…

— От кого?

— … от Разколников, който…

— Разколников!

— … който — тъкмо това искам да кажа, — който смятал, че може да оправдае убийството на една стара жена.

— Само това ли?

— … да, да оправдае, точно така, с брадва! И мога да ти го докажа.

Задъхвайки се бясно, Клевинджър изброи симптомите на Йосарян: нелепо убеждение, че всички наоколо му са луди, импулса да избива с картечница непознати хора, невярна представа за миналото, неоснователни подозрения, че хората го мразят и правят заговори да го убият.

Но Йосарян знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър, доколкото му било известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да погледнел, виждал само смахнати и това било всичко, което един разумен млад човек като него можел да направи, за да продължи да вижда нещата в истинската им светлина сред толкова много лудост. И било неотложно да постъпи така, защото знаел, че животът му е в опасност…”

За бавното.

Standard

Image

Напоследък много пъти отговарях на въпроса “Какво да спрем, какво да махнем от живота си, за да започнем да живеем по-бавно?” И отговорът всеки може да си го даде сам – всичко, което не ни харесва, всички лоши емоции от неща, които правим по задължение, да спрем да се срещаме с хора, които не харесваме, или да ограничим контактите с тях до толкова, доколкото го изисква работата ни или живота. Всичко се дължи на това, колко много неща си причиняваме преследвайки нещо. Дали в работата и амбициите си, дали в това да достигнем или съблазним някой, защото смятаме, че е важно или инетересно или, че ще повдигне социалния ни статус. Или просто защото той е непоклатим и ние трябва да го имаме. В търсене на нови преживявания, в задъхано преследване на новото, на това, което не познаваме, от опити да бъдем навсякъде и да направим всичко, ние започваме да губим най-важните си ценности и почва под краката си. Забравяме най-важните неща, най-смислените ни постижения – хората и нещата, който са ни приятели и близки, и всичко, което сме постигнали до момента. В преследване на дивото, губим всичко. Знаете, как хората казват, че имат много малко истински приятели, а не съм чувал никой да се пита, “а какво правя аз за тях, какво съм готов да дам, да пожертвам, за да ги задържа?”. Защото в едно приятелство, също както и в любовта, и в работата, сме длъжни винаги и постоянно да се доказваме, да жертваме част от нас, да правим компромиси и да избираме. Изборът е нещото, което много често пропускаме да отбележим в отношенията с другите. Да направя ли нещо или не? Да пожертвам ли времето си, или вниманието си, или нещо материално за приятел? Всеки ще каже, ама разбира се, веднага. Хайде помислете си пак и си дайте сами на себе си отговор колко пъти не сте го правили. Защото хората сме егоисти. Готови сме да пожертваме всичко, заслепени в нещо без перспектива, без смисъл и без продължително удоволствие. Разхищаваме емоциите си, себе си, отношението ни към близки и приятели, в напразни опити да спечелим някой, който в този момент сме счели за ценен, за “трофей”. В такова разхищение и вечно движение, търсене, но не в смисъла на търсенето на интелекта, а в неизпитването на удоволствието от това, което имаме, тази пустота и незадоволеност, която ни дава усещането за спрялост, когато нещата са спокойни и всичко е наред. И се хвърляме през глава в авантюри, които изпиват жизнените ни сили. Понякога това е любов, всички знаем експлозията, която причинява любовта в цялото ни същество, тътена на адреналина, върховете на щастието и бушуващите ендорфини, които тя носи. Разумът няма място тук. Той е безсилен. Друг път това е опита да съблазним някой човек заради социално положение, престиж в обществото, заради уважението и завистта на останалите, или просто ей така, за да си докажем, че можем. И после, като го постигнем, пустотата отново отваря своята паст и ние изпадаме в безтегловността на абсолютната празнота, упостошени и незадоволени, защото отново бързайки да постигнем целта, сме пропуснали да се наслаждаваме на мига, и в моменат на достигането й , ние сме я загубили без тя да ни е донесла нищо. Не знам защо си го причиняваме, сигурно защото влеченията и желанията ни са животински, а оценката, обяснението и вината са човешки, и те убиват всичко смислено и красиво след това. Тази вечна вътрешна борба изпива щастието и ни оставя обезмислени. Животът е винаги другаде.
Но нека се опитаме да го изживеем тук и сега. Искам да ви накарам да се замислим и да си дадем сметка за истински ценните и важни неща за нас. Нещата, които обичаме, които ни зареждат, хората които си струват, нещата които сме постигнали по пътя си до тук, да се стараем да си причиняваме удоволствие и да причиняваме удоволствие, колкото може повече. Това ще ни донесе чувството за пълнота, за завършеност и съвършеноство, и насладата от мига. Трябва да намерим трите ни най-любими неща, които ни зареждат, които обичаме и имаме нужда от тях – моите са четенето на книги, срещите с приятели и споделянето, и пътуванията, и да се опитаваме всеки ден да отделяме време за тях, мисли за следващото пътуване , планове, няколко минути в търсене на забележителности, дестинации, маршрути, възможности и тн. Няколко минути за четене, от там най-лесно може да се зареждаме – няколко страници в един друг свят, в една друга вселена, с други животи, опит и толкова красота и спокойствие, които носят книгите, са възможната жизнена атомна централа на нашето ежедневие. Това е най-лесното, най-бързото и най-успешното бягство. Правете го, в градския транспорт, на работа за по няколко минути, в обедната почивка, вкъщи. Винаги когато имате няколко минути, почетете нещо, и разбира се преди лягане задължително. Хапчето за сън, каквото са няколкото страници, гарантират чудесни сънища. Или безсънна нощ, ако книгата е много добра, но тогава, повярвайте ми, удоволствието и спокойствието на сутринта, въпреки умората и недоспиването, ще е супер светло. Отделяйте и колкото може повече време за близките и приятелите си, аз не мога без да споделям с хората, които обичам, живота си. Миговете на щастие, на болка, на тъга и радост, на успех и падение, в търсене на съвет или морална подкрепа, за решаване на проблем или просто, за да си полафим над едно питие. Тези моменти свалят напрежението от нас и ни връщат живота. Прочистват синапсите ни и заздравяват живота ни. Правете го, колкото може по-често ,всеки ден, поне за по малко, и по телефона, и по скайп, и във фейсбук. Когато отвориш живота си за другите, тогава той е изпълнен и цял. Споделянето е нещото, което ни прави завършени и съвршенно цялостни.
Това са моите неща. които ми дават насладата от ежедневието и миговете, въпреки цялата натовареност на деня, работата, срокове, стрес, социална среда, политическа идиотщина и всички други боклуци, които ни заливат всеки ден. НАмерете вашите три и ги преследвайте. Представете си, че живеете в стъклен балон. Пуснете в него това, което обичате. И не позволявайте на другото отвън да го драска.
Живейте с удоволствие и наслада, споделяйте живота си, обръщайте внимание на важните и любими на вас неща, причинявайте радост и удоволствие и си ги причинявайте и на вас. Не си причинявайте обаче, лоши хора и безмислени неща. Обърнете внимание на времето. То е важно. И е ваше. Вие може да правите с него, каквото си поискате. Не го хабете, не го разхищавайте, но му се наслаждавайте. Обръщайте му внимание и то ще ви се подчини. И да, времето е най-простото нещо.

Belles Lettres 15. “Дивата природа” на Белослава Димитрова.

Standard

Днес красивите думи отново са поезия. От Белослава Димитрова. След първата й стихосбирка “Начало и край”, в понеделник ще имаме и втората й – “Дивата природа”. От там са тези стихове. Изключителната поезия на Белослава е нещо, което раздира, прониква дълбоко, разкъсва тъканите на съществуването ни и оставя дълбоки рани и вкус на кръв в устата. Силна като юмрук в зъбите, болезнена като изгорено, искрена като изповед. Това е поезия на ежедневието, на чувстването и живеенето. Истинна и тежка като откровение. Трудно може да се намерят думи да се опишат чувствата и впечатленията, които оставят след себе тези думи. Нека всеки ги намери за себе си.

Image

“Нелепи
Светът бил пълен с бащи – следователно пълен с нещастия, бил пълен с майки – следователно пълен и с всякакви перверзии – от садизъм до целомъдрие; бил пълен с братя, сестри, чичовци и лели – следователно и с безумие и самоубийства.“
Олдъс Хъксли, „Прекрасният нов свят“

една движеща се кола
шофьорът е баща ми
минаваме през неуспялото
човешко
бързаме много
караме с висока скорост
да го прескочим да го избегнем
то пък влиза вътре
сяда на задната седалка
и ни пренася на една река
с баща ми сме в лодката
задачата е да броим
крокодилите по брега
един два три четири
пет седем
има реална опасност
да ни изядат докато броим
въпреки че той казва
било стар ритуал
учел ме на нещо
казвам си добре
няма страшно
правили са го
поколения назад
аз съм част
аз съм човек
това са моите прадеди
не обръщам внимание
че са ни обградили
че вече бутат лодката
четвъртият гризе веслото
първият ме гледа знае
точно къде и как
има много кръв
а ние сме се вкопчили
един във друг и броим

няколко минути по-късно
се обръщам поглеждам
седалката в ляво
когато всичко вече е свършено
та това дори не е баща ми

 

 

 

Болна
Това е Анна Мария
тя иска да живее като вас
обаче й е невъзможно
защото в мозъка й
настъпват необратими химични процеси
не няма нито една отделна органична причина
за състоянието й
но тя е готова да подтисне допаминовата активност
за да живее като нас като теб
да не чува и вижда повече
готова е
не съм си представяла че човек
може да погълне такова количество хапчета
но тя го прави не съм неин приятел
не я познавам добре
страничен наблюдател съм
виждала съм я пред блока да чака детето си
то се страхува от нея панически
научено е да се пази от мама
тя може да стане много страшна
да плаши да разплаква да души
мама вече не е мама
имаш баба и татко
те са ти достатъчни
Анна Мария чака обхожда виси
търси натиска звънците композира страдание
остава твърда
те все някога ще излязат
ще я видят че е добре че е годна че може
свиквам с присъствието на Анна Мария
тя е външен фактор
виждам я пораснала в счупените плочки
дърво на стълбите растение долу ниско
в мазето навсякъде Анна Мария
завзема средата тя е майка
тя е майка на теб на мен
на блока спуска корави корени
и обича жила по която
праща живот така е цяла вечност

 

 

Влечуго
Живото навлиза
сам диктувам ситуацията
прекрачва ме много бавно
почти не ме усеща
приближавам се максимално
след малко когато аз реша
ще вкарам в теб
смесица от невротоксини и антикоагуланти
за да те парализирам и задуша
причинявам ти тежък невъзможен
за овладяване кръвоизлив
удрям всичко се случва за 4 секунди
запомням уникалния ти мирис с отровата
ухапвам те дори когато
съм мъртва заради рефлекса
не е ли хубаво че в това никога
не можеш да се съмняваш”

Книгата излиза от издателство Deja Books, едно ново издателство, което си заслужава.

 

Belles Lettres 14. Аарто Паасилина и “Годината на дивия заек”

Standard

Това е една прекрасна книга. Светла и лека като финландско лято. Предизвиква усмивка и усещане за нещо красиво. Фредерик Бегбеде ме накара да я потърся. Намерих я, или по-скоро тя ме намери. Чудесна е. Препоръчвам от все сърце.

Image

“Рано сутринта Ватанен се събуди от чуруликането на птиците в една плевня, приятно ухаеща на сено. Заекът лежеше под мишницата му и сякаш следеше с поглед лястовичките, стрелкащи се бързо под стрехата – сигурно още строяха гнездото си или пък, ако се съдеше по суетнята им, имаха малки.
Слънчевите лъчи проникваха през процепите между гредите на старата плевня и нагряваха миналогодишното сено. Ватанен лежа върху сеното може би около час, потънал в мисли, преди да се надигне и да излезе навън със зайчето в ръце.
Зад разцъфналата поляна ромолеше поток. Ватанен пусна заека на брега, съблече се и се изкъпа в студената вода. Малки рибки плуваха срещу течението на гъсти пасажи, уплашено трепваха и при най-лекото движение, но веднага забравяха страха си.
Ватанен се замисли за жена си в Хелзинки. Обзе го тягостно чувство.
Ватанен не харесваше жена си. Тя беше такъв един зъл, лош човек. Беше се проявявала като зла или по-скоро като себична през целия им брак. Имаше навика да си купува грозни дрехи, грозни и непрактични, и да ги носи кратко време, защото в крайна сметка и на нея не й харесваха. Със сигурност би сменила и самия Ватанен, ако можеше да го направи със същата лекота, с която си сменяше дрехите.
В началото на брака им жена му целенасочено се беше заела със създаването на общ дом за тях двамата, на семейно гнездо. В резултат жилището им се превърна в странна смесица от безлични и безвкусни мебели, идеите за които бяха заимствани от женските списания. Заради показния радикализъм, който се възцари в този дом с неговите големи плакати и неудобни разглобяеми столове, в стаите стана трудно да се живее, без да се блъснеш в нещо, като всички елементи на обзавеждането бяха съвършено разнородни. Жилището доста приличаше на брака на Ватанен.
Една пролет жена му забременя, но веднага направи аборт. Детското креватче би нарушило хармонията на мебелировката, обяви тя, но след аборта Ватанен узна една по-вероятна причина – бебето не беше от него.
– Да не би да ревнуваш от мъртвия ембрион, глупако – бе казала жена му, когато Ватанен повдигна въпроса.
Ватанен постави зайчето на брега на потока така, че да може да отпие от водата. Малката кръстовидна муцунка започна жадно да лочи от прясната вода – заекът беше необичайно жаден за такова малко животинче. След като се напи, той започна енергично да похапва от сочната трева по брега. Задната му лапа все още бе доста зле и явно го болеше.
Май трябваше да се върна в Хелзинки, каза си Ватанен. Какво ли си мислеха в редакцията за изчезването му?
То пък една редакция! Списание, което разобличаваше всеизвестните нередности, но упорито премълчаваше кардиналните обществени недъзи. На корицата на списанието седмица след седмица се появяваха безгрижните лица на миски, модели, на новите бебета на разни музиканти. Като по-млад Ватанен бе доволен от работата си на репортер в голямо издание, особено от възможността да интервюира някоя недооценена личност, пострадала от държавната власт. Смяташе, че така върши нещо полезно – поне част от безобразията получаваха гласност. Сега обаче, след толкова години, вече не си въобразяваше, че е постигнал нещо, каквото и да било. Вършеше само онова, което се изискваше от него, задоволяваше се с това, че не е спомогнал лично за увеличаване на неравноправието. И колегите му бяха като него – отегчени от работата и от ангажиментите си циници. И най-тъпият специалист по маркетинг можеше да каже на тези журналисти какви статии очаква от тях възложителят, и те ги подготвяха. Списанието преуспяваше, но информацията не получаваше разпространение, а биваше съкращавана, прикривана, трансформирана във вид на повърхностно забавление. Скапана професия.
Ватанен получаваше доста добра заплата, но въпреки това постоянно беше във финансова дупка. Месечният му наем възлизаше на почти хиляда марки, животът в Хелзинки е скъп. Заради наема Ватанен никога нямаше да има собствен апартамент. Беше си купил лодка, но още я изплащаше. Освен карането на лодката Ватанен почти нямаше други хобита. Жена му понякога се опитваше да го замъкне на театър, но Ватанен не искаше да излиза с нея, беше му втръснало дори от гласа й.
Ватанен въздъхна.
Лятната утрин все още искреше, но мрачните размисли бяха убили радостта му. Чак когато заекът се наяде и Ватанен го пъхна в джоба си, мъчителните мисли го напуснаха. Той решително пое на запад, като предишната вечер. Гората шумолеше весело, Ватанен си тананикаше старата песничка за двамата калфи. Ушите на заека се подаваха от джоба на сакото му.
След около два часа Ватанен се озова в някакво село. Тръгна по селския път и стигна до един червен павилион – каква приятна изненада. Около павилиона се суетеше младо момиче. То, изглежда, тъкмо отваряше магазинчето си.
Ватанен се приближи до павилиона, поздрави, седна на пейката пред него. Момичето вдигна кепенците и влезе вътре, дръпна настрани прозорчето и каза:
– Отворено е. Какво ще желаете?
Ватанен си купи цигари и бутилка лимонада. Момичето внимателно огледа Ватанен и попита:
– Ти да не си престъпник?
– Не съм… Изплаших ли те?
– Не че ме изплаши. Но понеже дойде от гората…
Ватанен извади заека и го остави на пейката пред павилиона.
– Я, имал си зайче! – зарадва се момичето.
– Това е див заек. Намерих го.
– О, горкичкото, крачето му е зле, ще му донеса моркови.
Момичето заряза павилиона и изтича до близката къща. Не след дълго се върна с връзка кални моркови от миналогодишната реколта. Изплакна ги с лимонада и ентусиазирано ги подаде на заека, но той не пожела да ги яде. Момичето малко се разочарова.
– Май не му харесват.
– Той е малко болен. Има ли в това село ветеринарен лекар?
– Ами да, Матила, но той не е оттук, идва от Хелзинки за през лятото и си отива през зимата. Вилата му е ей там, на брега на езерото. Ако се качиш на покрива на павилиона, ще ти я покажа.
Ватанен се качи на покрива. От двора на магазинчето момичето му обясни накъде да гледа и каква е на цвят къщата. Ватанен погледна в указаната посока и успя да забележи вилата на ветеринаря. После се спусна от покрива с помощта на момичето, което го придържаше отзад.
Ветеринарният лекар Матила направи на зайчето малка инжекция и грижливо превърза задната му лапа.
– Здравата е бил ударен. Но лапата му ще оздравее. Ако го заведете в града, давайте му прясна салата, това е, което яде. Салатата трябва добре да се измие, за да не му разстрои стомаха. За пиене само прясна вода.
Когато Ватанен се върна при павилиона, там седяха неколцина лентяи. Момичето представи Ватанен.
– Това е мъжът със заека.
Мъжете пиеха пилзнер. Зайчето много ги заинтересува, заразпитваха за него. Започнаха да гадаят на каква възраст е. Един от тях разказа, че винаги преди сенокос ходи по браздите и вика, така че малките на дивите зайци, които се крият в тревата, да избягат.
– Иначе попадат под остриетата на сенокосачката. Едно лято така стана с три зайчета, на едно му прерязаха ушите, на друго – задните лапи, а трето беше разполовено през средата! През летата, когато първо ги прогонвах, нито едно не пострада!
Селото изглеждаше толкова приятно, че Ватанен остана там няколко дни, на тавана на една къща.”

Превела Ралица Петрунова

Belles Lettres 13. Христо Фотев. Един от най-искрените и истинни поети. Почит.

Standard

“Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.”

Image

“Тихо –
както вали.
Тихо –
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо –
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува – и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите… И рибите се плашеха.
И рибите живееха… И някъде
из дъното – сарматско – на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени…
…Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми…
О, рибите живееха… Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето – нашата
съдба на ужасени победители…
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно – да се връщате
отново към морето си – потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме… Не бързайте,
лъчисти вий – нежни, да излизате.
Не знаете вий – откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме…
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий… Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни –
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали – единствено
любовното ни чувство е останало –
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли – носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика – над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си…)
…Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме –
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата –
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените… Скока им над Думите.
Езика на телата – и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха – разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките…
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо –
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.”

Image

“Когато си отново над морето – и когато
от дъното му се надигне някаква дълбока,
космическа въздишка – и внезапно Скока
изпълни тялото си с тежкото си лято,
скочи – водата ще отнеме тежестта му.
Последвай устрема – замаха на ръцете си,
и чувството, секунда може би, че си крилете
на птица – да вибрира в острото ти рамо.
Очи, във взрива на мехурите разтваряй.
И пресечи със няколко измерени движения
и първото, и второто, и третото движение –
четвъртото е най-опасно – остро – не забравяй
-не си вода… Почти по-съвършено от водата
е тялото ти, голото, надолу устремено,
ще става все по-пълтно, по-опалово студено,
но ти не спирай скока си надолу, по средата.
Не вярвай на средата ти – на онова приятно
усещане за щастие – оранжево – тогава
ти превърни в стомана и най-малката си става,
защото никога не ще те видиме обратно.

Ах, твоето спасение е в скока ти надолу.
А дъното се вдига все по-тъмно, по-голямо.
Какво че въздуха… Че те изгаря пепелта му.
В морето ти си целия – на дъното му голо.
Замри – на въздуха си до последната частица.
И в най-последната, коленичи по-ниско от съня ни…
И с устремените си колене, гърди и длани
се изхвърли нагоре, по-нагоре – ти си птица.
…А въздуха – когато той те ослепи отново
и те приеме на живота си в горчивото изкуство –
ти съхрани завинаги внезапното си чувство,
че си в света – във всички ни и всичко, –
че си слово.”

 

Belles Lettres 12. “1984” на Джордж Оруел

Standard

Днес ще почетем една от най-важните книги в литературата. Заради силата й, заради смисъла й, заради предупрежденията, заради пророческите думи, заради истинността й, заради вярата й в човека, заради болката, заради желанието за свобода. Да, “1984” на Оруел е всичко това. Знаете че антиутопиите са ми любимия литературен жанр. Заедно с “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли пък, “1984” е любимата ми от тях. Когато я прочетох за първи път ме потресе, прочетох я втори път, тогава ме раздразни, после ме заболя, накрая ме накара да повярвам в идеята за свобода и желанието на толкова много фактори да ни я отнемат. И властимащите, и политиците, и враговете, работодателите, учителите, преподавателите, семейството, родителите, дори най-близките ни. Практически всички. Абсолютната свобода не съществува. Тя е имагинерна и невъзможна. Но разбирането, усещането за свобода е възможно, достижимо и реално. Към него трябва да се стремим. Защото само това имаме – усещането да бъдем свободни. В това е смисъла да се живее. Поне за мен.

Image

“Априлският ден бе ясен и студен, часовниците биеха тринайсет часа. С глава, сгушена между раменете, за да се скрие от лютия вятър, Уинстън Смит се шмугна бързо през остъклените врати на жилищен дом „Победа“, но не толкова бързо, че да попречи на вихрушката прахоляк да нахлуе с него.

В коридора миришеше на варено зеле и стари парцалени изтривалки. На стената в единия му край бе закачен с кабърчета цветен плакат, прекалено голям за каквото и да е помещение. Изобразяваше само едно огромно лице, повече от метър широко: лице на около четирийсет и пет годишен мъж с гъсти черни мустаци и сурови красиви черти. Уинстън се запъти към стълбите. Излишно бе да вика асансьора. И в най-добрите времена работеше рядко, а сега през деня спираха електричеството. Въведен бе режим на икономии — готвеха се за Седмицата на омразата. Апартаментът беше на седмия етаж и Уинстън, трийсет и девет годишен и с варикозна язва над десния глезен, бавно се заизкачва, като на няколко пъти спираше да си почине. На всяка площадка от стената срещу шахтата на асансьора в него се взираше огромното лице от плаката. Портретът бе нарисуван така, че очите да те следват, накъдето и да се обърнеш. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът отдолу.

Вътре в апартамента звучен глас четеше поредица от цифри, очевидно свързани с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата металическа пластина, подобна на матово стъкло, която заемаше част от стената вдясно. Уинстън завъртя ключа и гласът затихна, но от това думите не станаха неразбираеми. Звукът от апарата (наричаше се телекран) можеше да бъде намален, но нямаше начин да се изключи напълно. Уинстън пристъпи към прозореца: дребна, крехка фигура, изглеждаща още по-мършава в синия комбинезон — партийната униформа. Косата му бе много светла, естествено румената кожа на лицето му бе загрубяла от лошокачествения сапун, изхабените ножчета за бръснене и току-що свършилата студена зима.

Отвън, дори през затворения прозорец, лъхаше студ. Долу на улицата вятърът въртеше в малки вихрушки прахоляк и смачкани хартии и въпреки че слънцето блестеше, а небето бе яркосиньо, всичко бе някак безцветно с изключение на разлепените навсякъде плакати. Лицето с черните мустаци се мъдреше на всеки по-централен ъгъл. Също и на фасадата точно отсреща. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът, а тъмните очи пронизваха Уинстън. Долу, на равнището на улицата, друг плакат, отлепен в единия край, се вееше на вятъра, като ту откриваше, ту закриваше една-единствена дума: АНГСОЦ. В далечината между покривите се мярна вертолет, покръжи за миг като муха и с рязък завой отново се стрелна нататък. Бе полицейски патрул, който надничаше в прозорците на хората. Патрулите обаче не бяха страшни. Страшна беше само Полицията на мисълта.

Зад гърба на Уинстън гласът от телекрана продължаваше да дърдори за чугуна и за преизпълнението на деветия тригодишен план. Телекранът едновременно приемаше и предаваше. Приемаше всеки звук на Уинстън освен едва доловим шепот; нещо повече — Уинстън можеше да бъде не само слушан, но и гледан, когато е в обсега на металическата пластина. Разбира се, никой не знаеше дали в момента го наблюдават или не. Можеше само да се правят предположения колко често и по какъв принцип Полицията на мисълта се включва в индивидуалните системи. Не беше изключено и да следят всички през цялото време. Във всеки случай, можеха да се включат в системата ти, когато си поискат. Човек трябваше да живее — живееше по навик, превърнал се в инстинкт — със съзнанието, че всеки негов звук се улавя и че освен когато е тъмно, всяко негово движение се следи.

Уинстън продължаваше да стои с гръб към телекрана. Така бе по-безопасно; въпреки че, както много добре знаеше, дори гърбът можеше да те издаде. На километър оттук, огромно и бяло над мрачния пейзаж, се извисяваше Министерството на истината, където работеше той. Ето това, каза си с неосъзнато отвращение — това е Лондон, главният град на Първа писта, третата по население провинция на Океания. Опита се да изтръгне нещо от детските си спомени, което да му подскаже дали Лондон винаги е бил такъв. Винаги ли пред погледа са се простирали прогнили сгради от деветнайсети век, подпрени отстрани с дървени греди, с прозорци, запушени с картон, и покриви, покрити с вълнообразна ламарина, с разнебитени градински тараби, клюмнали накъдето им скимне? И разрушени от бомбардировките здания, където прахолякът от мазилката се носи във въздуха и купищата развалини са обрасли с бурени, а на разчистените от бомбите места са изникнали жалки като курници бараки? Нямаше смисъл, не можеше да си спомни: нищо не бе останало от детството му освен низ ярко осветени сцени, несвързани помежду си и в по-голямата част неразбираеми.

Министерството на истината — Миниправ по новговор — рязко се отличаваше от всичко пред очите му. Това бе огромна пирамида от блестящ бял бетон, която тераса след тераса се издигаше на триста метра височина. От мястото си Уинстън можеше да прочете изписани с елегантни букви върху бялата фасада трите лозунга на партията:

ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Говореше се, че в Министерството на истината има три хиляди стаи над земята и съответните лабиринти отдолу. Още три сгради, подобни по външен вид и размери, бяха посети из Лондон. И дотолкова се извисяваха над околните здания, че от покрива на жилищен дом „Победа“ можеха да се видят и четирите едновременно. Те приютяваха четирите министерства, между които бе поделен целият апарат на властта. Министерството на истината се занимаваше с информацията, забавленията, образованието и изкуствата. Министерството на мира се занимаваше с войната. Министерството на любовта поддържаше законността и реда. А Министерството на изобилието отговаряше за икономиката. Наименованията им на новговор бяха Миниправ, Минипакс, Минилюб и Миниблаг.

Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци. Уинстън никога не бе стъпвал в Министерството на любовта, нито дори на половин километър от него. Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки.

Уинстън рязко се обърна. Беше надянал маската на спокоен оптимизъм, която бе препоръчителна за пред телекрана. Прекоси стаята и влезе в кухненския бокс. Тъй като бе излязъл от министерството, той бе пожертвал обяда си в столовата, а знаеше, че в кухнята няма никаква храна освен къшей черен хляб, който трябваше да пази за сутрешната си закуска. Взе от лавицата бутилка безцветна течност с бял етикет, на който пишеше само ДЖИН ПОБЕДА. Имаше тежък неприятен мирис, като на китайска оризова ракия. Уинстън напълни почти догоре чаена чаша, пое си дъх й я гаврътна наведнъж като лекарство.

Лицето му мигновено почервеня, а от очите му потекоха сълзи. Все едно че пиеше азотна киселина, дори нещо повече — всяка глътка беше като удар с гумена палка по тила. В следващия миг обаче, парещата болка в корема му утихна и светът започна да изглежда по-весел: Уинстън взе цигара от смачкания пакет с надпис „Победа“ и по невнимание я изправи, от което тютюнът се изсипа на пода. Със следващата има по-голям успех. Върна се във всекидневната и седна до масичката вляво от телекрана. От чекмеджето извади перодръжка, шише с мастило и дебела книга с червени корици, подлепени с мраморна хартия.

Уинстън знае защо телекранът във всекидневната бе разположен необичайно. Вместо както обикновено, на стената в дъното, откъдето да обхваща цялата стая, той бе поставен на по-дългата стена срещу прозореца. От едната му страна имаше празна ниша, където сега седеше Уинстън — при строежа на апартамента вероятно е била предназначена за библиотечка. Седнал в дъното на нишата, Уинстън оставаше извън зрителния обсег на телекрана. Разбира се, можеше да бъде чут, но стига да не променяше позата си, не можеше да бъде видян. Отчасти необичайното разположение на стаята му бе подсказало онова, с което се канеше да се залови.

То му бе подсказано и от книгата, която току-що бе извадил от чекмеджето. Тя беше необикновено красива. Такава гладка и мека хартия, леко пожълтяла от годините, не беше произвеждана, поне през последните четири десетилетия. Досещаше се обаче, че книгата е много по-стара. Видя я на витрината на мръсен вехтошарски магазин в бедняшки квартал на града (вече не си спомняше точно кой) и незабавно го обзе неудържимото желание да я притежава. За партийните членове бе недопустимо да влизат в обикновени магазини, (наричаха го „търговия на свободния пазар“), но това правило не се спазваше строго, защото много неща, да речем, връзки за обувки и ножчета за бръснене, не можеха да се намерят по никакъв друг начин. Уинстън хвърли бърз поглед нагоре и надолу по улицата, преди да се вмъкне и да купи книгата за два долара и половина. Тогава нямаше ясна представа за какво точно ще му трябва. Гузно я отнесе в куфарчето у дома си. Тя можеше да го компрометира и без да е написан в нея ред.

И ето че се канеше да започне дневник. Това не беше незаконно (нищо не беше незаконно, тъй като вече нямаше закони), но ако го откриеха, почти сигурно го очакваше смърт или най-малко двайсет и пет години тежък принудителен труд. Уинстън сложи писец в перодръжката и осмука от него смазката. Писалката бе архаичен инструмент, използван рядко дори за подписи, и той се беше сдобил с нея тайно и доста трудно, просто защото чувстваше, че меката хартия заслужава по нея да се пише с истинско перо, а не да се дращи с химически молив. Всъщност не бе свикнал да пише на ръка. С изключение на кратките бележки обикновено всичко се диктуваше на диктограф, разбира се, напълно непригоден в този случай. Потопи писалката в мастилото и за миг се поколеба. Стомахът му се сви: начинанието беше съдбоносно. С дребни, тромави букви написа:

4 април 1984 година”

превела Лидия Божилова