Към бъдещия министър на културата. Отново.

Standard

Така. Свърши. Оставка. Сега започват пак лъжите и ходенето по мъките до октомври. Служебен кабинет и задкулисни сделки. Пари под масата за новите кампании. Обещания и плюене един друг. Ще се пръкнат една две нови партии и безпринципни обединения. Блатото ще се раздвижи за момент и пак ще затихне. Народът ще потържествува, после ще попсува и накрая пак ще пасува. Искам и трябва алтернатива. Ако няма – да я създадем.
404 дни от началото на протестите, Ден първи от изграждането на новото начало. Хайде сега да видим какво правим. Кой ще е в служебния кабинет и какво ще се случи до октомври. Имате ли предложения? И готови ли сте вие самите да се включите в това изграждане? Защото иначе нищо няма да стане. Тези, които са четени, трябва да пишат, тези, които са слушани, трябва да говорят, тези, които са гледани, трябва да са за пример, тези, които имат идеи, да ги дават. Само така ще стане. И с много работа, себеотрицание и борба.
Ето и отново, след малко повече от една година, моите препоръки към бъдещия министър на културата, който и да е той. Те са много опростени, само едно добро начало. Но да се заяви стратегическо желание за развитие и подкрепа на литературата и книгите от страна на правителството. Дано този път бъдат чути. И приети. И най-вече реализирани.

1. Да се създаде Национален център за книгата, който да разполага директно със средствата по програмите “Помощ за книгата”, “Превод и представяне на българска литература в чужбина” и “Подпомагане на библиотеките и развитие на библиотечните фондове”.
2. Създаване на фонд за подпомагане на български писатели за работата им по конкретни проекти за книги, както се прави с филмите.
3. Да се отдели целева субсидия в размер на минимум един милион лева като начало за снабдяване на 500 най-важни регионални, общински, читалищни, университетски и училищни библиотеки с най-добрите книги – поезия и проза, от български автори за изминалата година, и абонирането им за 9-те литературни медии – вестници и списания.
4. Съвместно с Министерството на образованието да се създаде специален фонд за създаване и подпомагане на катедри по българистика в 10 те най-важни, като езици, страни в света. да се осигуряват със лекторат и преподаватели, както и с постоянно обогатяване на библиотечния фонд на тези катедри със съвременна българска литература.
5. Да се отпускат стипендии от страна на българската държава за студенти в катедрите по българистика и да бъдат насърчавани да се заемат професионално с превода на българска литература. Стипендиите да бъдат обвързани с договори с тях за определен период от време или определен брой книги за превод.
6. Да се организират и провеждат ежегодно резиденции на преводачи от български език в България с пълно обезпечаване, за да могат те да работят пълноценно с авторите и да подобряват познаването си за съвременната българска литература и литературен живот. Те са посланиците ни по света.
7. Съвместно със Софийска община да се организира и провежда ежегодно международен литературен фестивал. България е единствената страна, която няма такъв. Ако няма възможност от страна на институциите да отделят човешки ресурс, то те да подпомогнат и осигурят с финансови средства частна организация, която да организира фестивала. Срещите между писатели от различни националности е повече от необходимо за отварянето на българската литература навън.
8. С помощта на министерството да се създаде и поддържа поне едно предаване по националната телевизия – мащабно, в най-гледано време, за литература, анализи и коментари. Да се създадат няколко магазинни предавания за актуалния литературен живот, събитията и преглед на най-важните литературни и културни прояви в страната и чужбина.
9. Министерството на културата да приеме спешно стандарти за попълване ежегодно на библиотечните фондове с нови заглавия, според утвърдените европейски стандарти, с квота за българска литература и млади български автори.

“Верблюд” на Йордан Радичков

Standard

Отраснал съм с тази книга. Всички българи сме отрасли с Радичков и “Ние, врабчетата”. Но “Верблюд” е позабравен. А не трябва. Това беше една от първите книги в поредица “Галактики”, която прочетох. Надявам се да сте я чели, ако не сте, направете го. Струва си. прекрасна е.

“В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в Слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от Луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на Луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.

Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд.

Благодарение на верблюда селяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърво не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави.

Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че Слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две голготи и два божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал Слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в Слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от Луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?

Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на Слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме Слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на Слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на Луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.”

Belles Lettres. Мюриъл Спарк и “Часовникът с орнаменти от позлатен бронз”

Standard

В поредицата Belles Lettres, един прекрасне разказ на Мюриъл Спарк.

“Хотел „Щро“ и пансионът „Лублонич“ бяха един до друг, делеше ги само тясна пътека, която водеше нагоре в планината от австрийска страна по посока на югославската граница. Може би старият хотел е бил някога огромен ловен дом. Сега обаче той явно разочароваше и малцината си омърлушени посетители. Те се скупчваха също като птици при буря, оклюмали край неизмитите маси на тъмната веранда отзад, която гледаше към изоставените ниви на господин Щро. Обикновено господин Щро седеше малко настрана, в облак от конячни пари, разгърден, с двойна брадичка и зачервена шия. Гостите, които идваха не за да се изкачват, а просто заради гледката, седяха и се възхищаваха от планината — обслужваха ги надве-натри, докато дойдеше време за редовния автобус веднъж седмично, за да си заминат. Ако имаха коли, те рядко се застояваха и като че по някакво правило си тръгваха до два ча̀са след пристигането си — също като в комично представление.

Това бе забавната гледка, която се откриваше от другата страна на пътеката, откъм пансиона „Лублонич“. Аз очаквах приятели, които щяха да минат и да ме вземат на път за Венеция.

Госпожа Лублонич посрещаше лично всеки свой гост. При пристигането това не ми направи впечатление — когато се появи от кухнята, триейки ръце о̀ кафявата си престилка, тя изглеждаше най-обикновена местна жена — невзрачна и трътлеста, с пристегнати назад прошарени коси, в изнесена рокля, с навити ръкави, черни чорапи и яки обуща. Но постепенно на гостите им ставаше ясно каква необикновена личност е тя.

Имаше и господин Лублонич, но той беше безгласна буква, при все че му се оказваха всякакви военни почести. Той седеше с жалък вид в компанията на приятелите си, с които се черпеше на една от масите пред пансиона, поздравяваше влизащите и излизащи гости и келнерките го обслужваха с необходимото внимание. Когато беше болен, госпожа Лублонич му носеше лично храна горе в стаята, предоставена му, докато боледува. Но без съмнение господарката бе тя.

Наетите от нея момичета се трудеха по четиринайсет часа на ден и вършеха работата с удоволствие. Никога не я бяха чували да се оплаква или да дава нареждания — достатъчно бе самото й присъствие. Веднъж, когато едно от момичетата изпусна поднос с пет порции супа, госпожа Лублонич отиде за парцал и покорно избърса всичко сама, също като стара селянка, която е видяла навремето си и къде по-лошо.

Момичетата я наричаха „госпожа-шеф“. „Госпожа-шефът приготвя специална храна, когато мъжът й има болки в стомаха“ — ми каза едно от тях.

До пансиона бе пристроена месарница и тя също бе собственост на Лублонич. До нея се издигаше бакалница, а върху съседния парцел — все притежание на Лублонич — строители привършваха и текстилен магазин. Двама от синовете на Лублонич работеха в месарницата, третият ръководеше бакалницата, а най-малкият — вече готов да заеме своето място — беше предопределен за текстилния магазин.

В градината имаше само едно безполезно растение: малка, добре гледана палма. Сред цветята за украса на масите и зеленчуците за кухнята тя стоеше някак странно край пътеката, която водеше към плодовитата овощна градина; заслоняваха я кестени, които пазеха като покрив обядващите на терасата. Палмата придаваше на мястото атмосфера. Гледано от голямата задна веранда, където обядвахме, това малко чуждоземно растение мереше ръст с далечните планински върхове. То властвуваше безмълвно над околния пейзаж.

Обикновено ставах в седем часа, но една сутрин се събудих в пет и половина и слязох от стаята си на втория етаж на двора, за да поискам от някого да ми направи кафе. Госпожа Лублонич бе застанала на слънце с гръб към мен. Тя оглеждаше своята голяма зеленчукова градина, своите ниви зад нея, своите пристройки и своите кочини, където две възрастни жени вече бяха започнали работния си ден. Един от синовете се появи откъм пристройките с няколко връзки наденици. Друг изведе един вол и закачи веригата му за едно дърво в очакване на колачите. Госпожа Лублонич не се помръдна — тя продължаваше да оглежда своя имот, своите свине, своите ратайкини, своите кестени, своите бобови растения, своите наденици, своите синове, своите високи гладиоли — и сякаш имаше очи дори на тила си — тя, изглежда, виждаше и чудесния процъфтяващ пансион отзад, и месарницата, и текстилния магазин, и бакалницата. Тъкмо когато се обърна, готова да подхване отново безкрайната домакинска работа, забелязах, че метна поглед към окаяния хотел „Щро“ от другата страна на пътеката. Краищата на устните и се присвиха надолу с удоволствието, което човек изпитва при известно предчувствие, в малките й черни очички съзрях увереността на бъдеш собственик.

Човек разбираше, дори без да е научил от местните хора, че госпожа Лублонич е изградила всичко това от нищото, само с помощта на собствения си ум и ръце. Но съсипващият й труд бе достоен за съжаление. Тя готвеше за всички. Тя надзираваше домакинството и без видимо да бърза, въртеше своето предприятие със стръв, както въртят кормилото шофьорите-маниаци от Виена, които препускаха по магистралата пред пансиона. Сама излъскваше огромните тенджери с майсторски движения на късата си дебела ръка: явно мислеше, че никое момиче не може да се справи с тази работа. За нея не беше унижение да мете пода, да храни свинете и да продава в месарницата, където търпеливо поднасяше един след друг огромните салами под носа на клиента, за да ги помирише и оцени качествата им. Никога не сядаше, от зори чак докато си легнеше в един часа през нощта, освен когато обядваше в кухнята.

„Защо прави всичко това, за какво й е? — питах се аз. — Синовете й са големи, тя си има своя пансион, своите слуги, своите магазини, своите свине, ниви, добитък…“

В кафенето оттатък реката, където ходех надвечер, говореха така: „Госпожа Лублонич притежава много повече имот. Нейна е цялата ивица земя нагоре до планината. Тя има три чифлика. Може даже да разшири имота си и отсам реката, и оттук надолу към града.“

„Защо толкова се блъска? Облича се като селянка — казваха те. — Сама си лъска тенджерите.“ Госпожа Лублонич бе любимата им тема.

На църква тя не ходеше, стоеше над тези неща. Отначало се надявах да я видя там — с други дрехи и може би седнала при аптекаря, зъболекаря и техните жени, на втори ред зад графа и неговото семейство, или пък на някое по-незабележимо място сред паството. Но госпожа Лублонич сама си беше църква и дори фигурата й напомняше луковичните кубета на местните църкви.

Аз се катерех по ниските планински склонове, докато алпинистите със специални обуща вършеха същото много по-сериозно по отвесните скали над облаците. Когато завалеше дъжд, те слизаха долу и съобщаваха: „Тито ни праща лошо време.“ Шегата бе омръзнала на момичетата, но те всеки път любезно се усмихваха и им сервираха неизбежното телешко.

По-високите места в планината щяха да бъдат по силите ми само с автобус. По-скоро имах желание да покоря върховете в характера на госпожа Лублонич.

Една сутрин, когато всичко блестеше с безумна призрачност след изнервящата нощна буря, слязох рано долу да поискам кафе. Мигове преди това бях дочула гласове на двора, но докато стигна дотам, всички вече се бяха прибрали вътре. Последвах гласовете до мрачната каменна кухня и надникнах от вратата. Зад бърборещите момичета зърнах друго помещение, което обикновено бе винаги затворено. Сега вратата му беше отворена.

Помещението представляваше спалня, която навлизаше дълбоко в къщата. Тя излъчваше кралско великолепие, постигнато с пурпур и злато. Видях високо легло с балдахин, покрито с разкошна завивка. В горния му край бяха натрупани четири снежнобели възглавници. Дървото зад тях бе в наситен тъмен цвят със златни инкрустации. Златни ресни висяха и по балдахина. Това легло ми напомни с нещо за разкошното легло, с което Ван Ейк бе удостоил портрета на Ян Арнолфини и съпругата му. Всички други предмети в домакинството на Лублонич бяха от добре поддържан и излъскан местен материал, докато това легло бе достойно за перото на поет. Подът бе покрит с килим, който може би беше кървавочервен, но на фона на алената завивка изглеждаше морав. По стените от двете страни на леглото бяха окачени турски килими с разкошен фон от старинен, още по-убит червен цвят, почти черен там, където хвърляше сянка балдахинът.

Гледката ме развълнува. Едно от момичетата, на име Мици, ме наблюдаваше, докато стоях на прага на кухнята.

— Кафе? — запита тя.

— Чия е тази стая?

— На госпожа-шефа. Тя спи в нея.

След това друго момиче, високата и слабичка Герта с весело лице, която имаше по някой смешен отговор за всеки въпрос, подскочи към вратата на спалнята и каза:

— Имаме нареждане да държим вратата затворена. — И за момент, преди да я затвори, тя я разтвори още по-широко, за да мога да видя по-голяма част от стаята. Зърнах зидана печка от мозаични тухли, които явно не бяха местно производство; те блестяха в охра и зелено и напомняха плочките на подовете на византийските развалини. Печката приличаше на храм. Видях и шкаф от черно лакирано дърво с орнаменти от седеф и тъкмо когато Герта затваряше вратата, забелязах върху шкафа и един голям декоративен часовник с кутия от розов емайл и с вградени миниатюрни пастелни портрети. Всяка извивка и изпъкналост по кутията бе от позлатен бронз. Часовникът проблясваше в светлината на утринното слънце, което се промъкваше между завесите на прозорците.

Влязох в излъсканата трапезария и Мици ми донесе кафето. През прозореца виждах госпожа Лублонич в тъмната й рокля, черните обуща и вълнени чорапи. Тя скубеше пиле над кофа, пълна с пера. Зад нея, по-надалеч, се виждаше и намръщената фигура на господин Щро — по риза без яка, дебел, небръснат, — застанал пред отворената врата на хотела си от другата страна на пътеката. Той, като че ли наблюдаваше замислено госпожа Лублонич.

Тъкмо този ден се случиха неприятностите. Двойните прозорци на моята стая бяха точно срещу прозорците на господин Щро — деляха ни не повече от двайсет фута, колкото бе широка и пътечката, която водеше нагоре към границата. Денят бе студен. Седях в стаята и пишех писма. Погледнах през прозореца. Точно на отсрещния прозорец стоеше господин Щро, втренчил нахален поглед в мен. Любопитството му ме подразни. Спуснах транспарантите и запалих лампата, за да продължа с писмата. Чудех се дали господин Щро не ме е видял да върша нещо особено, преди аз да го забележа — да потупвам главата си с крайчеца на писалката, да почесвам носа си, да прихващам брадичката си или нещо друго, което човек прави, докато пише писма. Спуснатите транспаранти и изкуствената светлина ме притесняваха и внезапно се запитах защо пък да не може да пиша писмата си на дневна светлина, без някой да се втренчва в мен. Изгасих лампата и вдигнах транспарантите. Господин Щро бе изчезнал. Реших, че е изтълкувал действията ми като знак на неодобрение, и пак седнах да пиша. Вдигнах очи след няколко минути — този път господин Щро бе седнал на стол малко по-навътре от прозореца и гледаше право в мен с бинокъл. Излязох от стаята и отидох да се оплача на госпожа Лублонич.

— Тя е на пазар — каза Герта. — Ще си дойде след половин час.

Разказах за случилото се на Герта.

— Ще кажа на госпожа-шефа — рече тя.

Начинът, по който го каза, ме накара да запитам:

— Това случвало ли се е и преди?

— Един-два пъти тази година — обясни тя. — Ще говоря с госпожа-шефа. — И добави с характерната си мимика, подходяща за вариете: — Той може би е искал да преброи миглите ви.

Прибрах се в стаята си. Господин Щро продължаваше да седи на същото място, отпуснал бинокъла на коленете си. Щом ме видя, отново го вдигна към очите си. Реших и аз да го гледам така, докато госпожа Лублонич се върне и поеме нещата в свои ръце. Близо час седях търпеливо до прозореца. От време на време господин Щро сваляше бинокъла, за да отпочинат ръцете му, но не мръдна от мястото си. Виждах го ясно, макар може би да си внушавах, че той се подхилва, когато поднася бинокъла към очите си. Без съмнение виждаше гнева, изписан на лицето ми, като че бях съвсем до него. И за двама ни бе вече твърде късно за отстъпление и аз продължих да хвърлям погледи към вратите на хотел „Щро“, очаквайки да видя как госпожа Лублонич или пък някой от синовете или ратаите на двора отива да му направи забележка. Но никой от наша страна не доближаваше сградата на Щро нито отпред, нито отзад. Продължих да гледам втренчено, а господин Щро продължи да ме оглежда през бинокъла.

Внезапно той изтърва бинокъла. Сякаш невидима ръка го перна и го изби от ръцете му. Доближи се плътно до прозореца и се вгледа, ала сега погледът му бе насочен в точка по-нависоко и малко по-вляво от моята стая. След около две минути господин Щро се обърна и изчезна. Тъкмо тогава Герта почука на вратата ми:

— Госпожа-шефът направи оплакване и повече няма да ви безпокоят — каза тя.

— По телефона ли му се обади?

— Не, госпожа-шефът не използува телефон, той я обърква.

— Тогава кой е направил оплакването?

— Госпожа-шефът.

— Но тя не е ходила при него. Аз гледах къщата му през цялото това време.

— Не, госпожа-шефът не ходи в къщата му. Но не се тревожете, той знае много добре, че не бива да досажда на нашите гости.

Когато отново погледнах към прозореца, видях, че господин Щро е спуснал транспарантите на своята стая; те останаха спуснати до края на моя престой.

Междувременно излязох да пусна писмата си в кутията срещу нашия пансион от другата страна на пътеката. Слънцето вече грееше по-силно и господин Щро, застанал на своя праг, жумеше към покрива на пансиона „Лублонич“. Бе така погълнат, че въобще не ме забеляза. Не проследих погледа му, защото не ми се искаше да привлека вниманието му, но ми беше любопитно да узная какво го кара да гледа толкова захласнато към нашия покрив. На връщане от пощенската кутия видях причината.

Както е обичайно в тази област, и под покрива на „Лублонич“ имаше издаден решетъчен перваз малко над стрехите, за да не може снегът зиме да пада на тежки преспи. На този перваз, точно под един мансарден прозорец, бе поставен часовникът с розов емайл и украшения от позлатен бронз, който бях видяла в разкошната стая на госпожа Лублонич.

Завих зад ъгъла точно когато господин Щро престана да гледа нагоре и намусен и прегърбен се прибра вътре. Хората от двете коли, които се бяха настанили в хотела му тази сутрин, сега си тръгваха. Подреждаха багажа си бързо и видимо доволни, че напускат. Аз знаех, че хотелът е почти празен.

Преди вечеря минах край хотел „Щро“ и след това надолу по моста на път за кафенето. Вътре нямаше никой. Съдържателят ми донесе на масата, където сядах обикновено, силен джин (това бе местният специалитет) и аз започнах да отпивам на малки глътки с надеждата, че все някой ще се появи. Не се наложи да чакам дълго: две местни жени влязоха и поръчаха сладолед — обичайно за повечето жени, когато се прибираха вкъщи след работата си в селските магазинчета. Те стискаха дългите лъжички със загрубелите си възлести пръсти и разговаряха; съдържателят също дойде и седна при тях, за да си кажат новините за деня.

— Господин Щро предизвиквал госпожа Лублонич — каза едната жена.

— Пак ли?

— Обиждал туристите й.

— Дъртият му мръсник — да наднича в чуждите прозорци.

— Той го прави само за да ядосва госпожа Лублонич.

— Аз видях часовника на покрива. Видях…

— Свършено е с Щро, той…

— Какъв часовник?

— Онзи, който тя купи от него миналата зима, когато беше закъсал. Целият в червено и злато, също като олтар. Красив часовник, бил на дядо му, когато времената били по-добри.

— Свършено е с Щро. Тя ще му вземе хотела. Тя ще…

— Ще му вземе и дрехите от гърба.

— Той ще трябва да отстъпи. Тя ще купи хотела за колкото си поиска. После ще застрои и надолу чак до моста. Ще видите. През зимата хотел „Щро“ ще бъде неин. Миналата зима му взе часовника. Стават две години, откак му даде заем срещу ипотека.

— Само хотелът на Щро й стои на пътя. Тя ще го събори.

Лицата на двете жени и мъжа почти се докосваха, като че хипнотизирани от основната идея на разговора. Лъжичките на жените се издигаха до устата и се връщаха в купичките, а мъжът стискаше ръцете си върху масата. Гласовете им продължаваха да преповтарят казаното като при литания.

— Тя ще разшири предприятието си чак до моста.

— А може и оттатък моста…

— Не, не, стига и до моста. Не е толкова млада.

— Горкият Щро!

— Защо не строи нагоре към планината?

— Защото е далече и там няма да има толкова клиенти.

— Пара̀та е тук долу, отсам реката.

— Клетият Щро е отчаян.

— Тя ще застрои надолу до моста. Ще му събори хотела и ще строи.

— Оттатък моста.

— Клетият Щро. Часовникът му, качен там горе, всеки да го гледа.

— Той какво си мисли, мързеливият му дърт шопар?

— Какво си мисли, че ще види с бинокъла?

— Туристите.

— Туристите, да има да взема.

Те се разкикотиха, но щом забелязаха, че седя на съседната маса, опиянението им премина.

Колко деликатно госпожа Лублонич бе изпратила смъртоносното си послание! Когато се прибрах, часовникът все още беше там, върху решетката на покрива. Така тя му напомняше, че времето тече, че краят на лятото наближава и че неговият хотел, също като часовника му, скоро ще бъде неин. Когато минавах, господин Щро, доста пиян, се дотътри при пътната врата. Не ме забеляза. Беше вторачил поглед в часовника, качен там горе в светлината на залеза — гледаше го, както разтрепераните врагове господни са гледали главата на Олоферн. Питах се дали горкият човек ще може да изкара още една зима; без съмнение той бе оказал своята последна слаба съпротива на госпожа Лублонич.

Що се отнася до нея, тя сигурно щеше да живее деветдесет години, а може би и повече. Общото мнение за възрастта й бе — петдесет и три-четири до петдесет и шест години, а бе и съвсем здрава.

На другия ден часовникът изчезна. Явно, считаше се, че и това стига. Бяха го върнали в онази великолепна стая зад кухнята, в която госпожа Лублонич се оттегляше в малките часове на нощта, за да обмисли амбициозните си планове, не просната по гръб като омаломощено създание, а подпряна върху белите възглавници, оградена от своите пурпурни, алени и златисторозови отблясъци, които като ударите на бич изтръгваха духа й от леността. Именно тук тя бе замислила да посади палмата и да построи магазините.

Когато на другата сутрин я видях да търка тенджери на двора и да стъпва тежко с яките си обуща из зеленчуковите лехи, почувствувах някаква уплаха. Тя би могла да се облече в пурпур и злато, би могла да живее в бароково замъче с кулички — в съперничество с дома на аптекаря в селото. Но също като човек, който се пази от у̀роки, или като радетел за чисто изкуство тя бе запазила кафявата си престилка и грубите си обуща. И без съмнение щеше да получи своята награда. Щеше да има хотел „Щро“ и да завземе имотите до моста и отвъд него. Нейно щеше да бъде кафенето, а също и плувният басейн, и киното. Целият пазарен площад щеше да й принадлежи, преди да умре в пурпурното легло под балдахина със златни ресни, пред часовника с позлатени орнаменти, кутиите за нотариални актове и безполезното шише с лекарство.

Сякаш предчувствувайки бъдещето, тримата туристи, които бяха останали в хотел „Щро“, дойдоха да питат госпожа Лублонич дали има свободни стаи и какви са цените. Цените й бяха умерени и тя намери място за двама. Третият отпътува с мотора си същата нощ.

Всеки иска да бъде на страната на победителя. На сутрин видях новопоявилите се гости от хотел „Щро“ да закусват, намерили убежище под кестените на Лублонич. Господин Щро, по-трезвен от друг път, наблюдаваше сцената от своята врата. Помислих си: „Защо ли не ни заплюе, след като няма какво да губи?“ Представих си отново часовника с позлатени орнаменти, поставен, високо във великолепието на залеза. Но ядът ми към Щро заради това, че ме бе шпионирал в стаята ми, все още не бе преминал и усетих как ме обземат едновременно високомерно презрение и дълбока жал, трескаво чувство на триумф и смразяващ страх. “

превод: Татяна Стойчева

“Градът” на Клифърд Саймък

Standard

За последно текст от Саймък. Но ще се връщам към него отново и отново. На 3 август се навършват 110 години от рождението му. Един от най-гениалните писатели на 20 век. Толкова човещина, човечност и човеколюбие има в книгите му. Толкова красота, умереност, нежност. Ако не сте ги чели, моля ви – направете го. Тук препоръчах три, но и “Всичко живо е трева”, и “Междинна станция”, и “Времето е най-простото нещо” са задължителни. А другите му книги са повече от препоръчителни. Няма да съжалявате за нито един прочетен ред, за нито една страница. Приятно четене с преданията на Кучетата.

“Това са преданията, които Кучетата си разказват, когато вятърът идва от север, а в огнищата гори буен огън. В такива моменти семействата се събират при огнището, а кученцата седят тихо и слушат и след като разказвачът свърши, задават много въпроси:

„Какво е Човек?“, ще питат те.

Или може би „Какво е град?“

Или пък „Какво е война?“

На нито един от тези въпроси не може да се даде ясен отговор. Съществуват предположения, теории и възпитано изразявани догадки, но отговори няма.

В семеен кръг мнозина разказвачи са принудени да прибягнат до древното обяснение, че това са само приказки, че такива неща като Човек или град не съществуват, че в една проста история не е задължително да се търсят истини, че такива истории се съчиняват само за удоволствие.

Подобни обяснения може и да вършат работа, когато става дума за удовлетворяване на любопитството на палетата, обаче не са обяснения. Дори и в прости истории като тези се търсят истини.

Легендата, състояща се от осем предания, се разказва от безброй векове. Не е възможно да се определи времето на появяването й и дори най-старателните изследвания не са в състояние да разкрият убедително фазите на нейното развитие. Без съмнение, при дългогодишното й преразказване от поколение на поколение тя е била стилизирана. Не е възможно обаче да се определи посоката на това стилизиране.

Изводът, че е древна, както и споделяното от някои автори мнение, че поне донякъде тя не е от Кучешки произход, основани на изобилието от безсмислици, с които са изпълнени преданията — думи и изрази, и още по-лошо, идеи, които днес нямат никакъв смисъл и може би никога не са имали. След многократно разказване и преразказване тези думи и изрази са възприети. Макар и донякъде произволно, чрез оценяването им в контекста на казаното, те придобиват определен смисъл. Не е възможно обаче да се установи дали този произволно придаден смисъл съответства дори приблизително на тяхното първоначално значение.

В настоящото издание на преданията няма да бъдат правени опити да се анализират множеството аргументи от техническо естество, засягащи съществуването или несъществуването на Човека, загадката на града, теориите, свързани с войната, както и многото други въпроси, неизбежно задавани от изследователите, опитващи се да открият в корените на легендата някаква историческа истина.

Единствената цел на изданието е да предложи на читателите пълния и необработен текст на преданията в техния завършен вид. Всяко от тях е предшествано от бележки, в които се обръща внимание на основните моменти, пораждащи най-различни догадки, без обаче да се прави какъвто и да е опит да се насочи читателя към едни или други изводи. Желаещите да се запознаят по-задълбочено с преданията и със заложените в тях загадки биха могли да прибегнат до помощта на обемистите трудове, написани от Кучета, много по-компетентни по въпроса от съставителя на настоящото издание.

Неотдавна открити фрагменти от нещо, което е било обширен литературен труд, бяха обявени за аргументи в полза на тезата, според която авторството на поне част от легендата би следвало да се припише по-скоро на митичния (и спорен) Човек, отколкото на Кучетата. Естествено, тези доводи биха имали някаква стойност единствено при положение, че самото съществуване на въпросния Човек бъде доказано.

Особено важен или смущаващ — това зависи от гледната точка — е фактът, че заглавието на един от тези фрагменти съвпада с това на едно от преданията, образуващи легендата. Взето само по себе си, това заглавие естествено е напълно безсмислено.

Първият въпрос, който следва да си зададем, разбира се, е дали въобще е съществувало такова създание — Човек. При отсъствието на доказателства в подкрепа на подобно твърдение е напълно разбираем всеобщият консенсус, че Човекът, описан в легендата, е измислица, плод на народното въображение. Навярно се е появил в ранните дни на Кучешката култура като въображаемо същество, като своеобразно расово божество, към което Кучетата са могли да се обърнат с молба за помощ или утеха.

Независимо от тези трезви възгледи съществуват и виждания, според които Човекът е бил действително съществувало старше божество, посетител, пристигнал от тайнствена страна или измерение, останал известно време тук и оказал помощ, след което се завърнал на мястото, откъдето дошъл.

Има и други, които вярват, че Човекът и Кучето може би са две възникнали едновременно сътрудничещи си животни, допълващи се взаимно в развитието на една култура, като в някоя отдалечена във времето точка пътищата им се разделили.

От всички смущаващи неща в преданията — а такива неща има много — най-смущаващи са загатванията за почитта, проявявана към Човека. За редовия читател би било трудно да я възприеме като проста измислица. Тя отива далеч отвъд повърхностното поклонение пред едно племенно божество. Предизвиква почти инстинктивно усещането, че има дълбоки корени в днес забравено вярване или ритуал от предисторията на нашата раса.

Днес, разбира се, е съвсем слаба надеждата, че множеството противоречиви възприятия на легендата биха могли да ни доведат до някакъв ясен извод.

Преданията са на ваше разположение. Прочетете ги както намерите за добре. Едни ще ги прочетат за удоволствие, други ще се опитат да открият в тях някакъв значим исторически факт, трети ще потърсят скрит смисъл. Нашият съвет към широкият читател: не ги взимайте много присърце, защото пълното объркване, ако не и лудоста, ви дебнат по пътя. “”

Превод: Иванка Мечкова

Клифърд Саймък “Отново и отново”

Standard

“Сътън се насочи към мъничкия астероид, една въртяща се отломка, малко по-голяма от самия кораб. Усетил повърхността, той бутна с палец лостчето за гравитация, корабът залепна към скалата и се запремята заедно с нея из пространството.

Сътън отпусна ръце и остана да седи неподвижен в пилотското кресло. Пред него се простираше Космосът, черен и враждебен, осеян с точиците на звезди, които се превръщаха в пламтящи линии пред очите му и сякаш изписваха загадъчни послания от студена бяла светлина, докато астероидът се носеше по своята причудлива орбита.

Най-после съм в безопасност, каза си Сътън. Поне за известно време. А може би и завинаги, ако са престанали да ме търсят.

В безопасност, с прострелян гръден кош, а кръвта му бе изпоцапала ризата и се стичаше надолу по краката му.

Полезно нещо е, помисли мрачно той, това мое второ тяло, подарено ми от обитателите на Лебед. То ще продължава да функционира, докато… докато…

Докато какво?

Ами докато се завърне на Земята, отиде при някой лекар и му каже:

— Докторе, малко ме позастреляха. Ще ме закърпите ли?

Напуши го смях.

Представи си как лекарят припада.

Или пък да се върна на Лебед? Но те едва ли ще го пуснат там.

Или все пак да се върна на Земята, така както съм сега и изобщо да не търся лекари.

Ще си намеря други дрехи, а кръвоизливът ще спре, когато кръвта изтече напълно.

Но какво ще стане, ако забележат, че не дишам?

— Джони — повика той, но отговор нямаше. Само едва доловимо помръдване на нещо живо в мозъка му, като жест на разпознаване, също като куче, което размахва опашка, за да покаже, че е чуло, когато си го викал, но е твърде заето с кокала си, за да ти обърне внимание.

— Джони, има ли някакъв изход?

Защото вероятно има изход. Това бе нещо, за което да мисли, надежда, която вдъхва сили.

Подозираше, че все още не е проникнал напълно в неизмеримите дълбини на новите способности на тялото и съзнанието си.

Не знаеше, че може да убива само с омразата си, която може да се отдели от съзнанието му, и като стоманено копие да порази на място противника. И все пак Бентън бе умрял от куршум в ръката… но той е бил мъртъв, преди куршумът да го улучи. Защото Бентън бе стрелял пръв и не бе улучил, а ако беше жив, той никога не би пропуснал целта.

Не знаеше и че само чрез силата на разума си може да осигури и управлява енергията, с която да издигне неподвижната грамада на кораба и да поддържа полета, продължил единадесет светлинни години. А той го бе направил, черпейки енергия от най-далечните, едва мъждукащи звезди и от случайните зрънца вещество, които се носеха из пространството.

И макар да знаеше, че когато пожелае, може да премине от една форма на живот към друга, не знаеше със сигурност, че когато някоя от тях бъде унищожена, другата ще започне да функционира автоматически. А точно това бе станало. Кейс го застреля и той умря, и отново се съживи. Смъртта обаче бе настъпила, преди да започне промяната. В това беше напълно сигурен, защото си спомняше смъртта от по-рано и беше я разпознал. Познаваше я от предишния път.

Усещаше как тялото му се храни… изсмуква енергия от звездите, също както човек смуче портокал, отхапва от енергията, заключена в канарата, приютила кораба, поглъща незначителните количества енергия, изтичаща от атомните двигатели.

Необходима му беше доста храна, за да се възстанови и отново да стане силен…

— Джони, има ли някакъв изход?

Но отговор нямаше.

Главата му клюмна напред и се опря в пулта за управление.

Тялото продължаваше да смуче енергия от звездите.

Чуваше как кръвта му бавно изтича от раните и капе на пода.

Съзнанието му се замъгляваше, но Сътън не се опита да го избистри и без това нямаше какво да прави… нямаше нужда от него, а и не знаеше как да си служи с него. Не знаеше какво може или какво не може да прави, нито пък как да направи нещо.

Спомняше си как бе полетял надолу с пронизителен вой в чуждото небе, изпълнен за миг с див възторг при мисълта, че се е промъкнал и сега светът на Лебед VII лежи в краката му. Успял бе там, където всички флоти на Земята бяха претърпели поражение.

Планетата стремително се приближаваше и неясната й повърхност изпълни екрана със змиевидните си сиво-черни извивки.

Цели двадесет години бяха изминали оттогава, но въпреки сивата мъгла, обвила мозъка му, той си спомняше всичко съвсем ясно, сякаш е било вчера или дори днес.

Протегна ръка, за да издърпа назад лоста на управлението и установи, че не му се подчинява. Корабът падаше надолу и за миг Сътън изпита панически страх.

Изведнъж проумя истината, голата жестока истина, открояваща се сред несвързаните мисли, планове за спасение и молитви, които кънтяха в мозъка му като зловещ писък. Разбра, че ще катастрофира.

Не си спомняше самата катастрофа, защото вероятно изобщо не е разбрал кога точно е станала. Помнеше само страха и ужаса, а после изведнъж вече нямаше нито страх, нито ужас. Съзнанието, че съществува, бе изместено от огромна празнота, покой и забрава.

После дойде на себе си…

Дали бе изминал миг или цяла вечност, не знаеше. А и самото възприемане на действителността сега бе някак различно отпреди, усещанията му съвсем малко напомняха човешките. Научил бе и много нови неща, но му се струваше, че ги е знаел винаги.

Почувствува или по-скоро разбра, че тялото му е простряно на повърхността, смазано и натрошено, загубило човешката си форма. И макар да знаеше, че е собственото му тяло, чиито функции и анатомия доста добре познаваше, за миг изпита удивление от това смазано тяло, което лежеше там, и осъзнаваше, че трябва да се справи с проблем, поставящ на изпитание цялата му изобретателност.

Защото тялото трябва да бъде сглобено, да се възстанови целостта му, да се координират всичките му части, за да може отново да функционира, когато животът се върне в него.

Сети се за Хъмпти Дъмпти и това бе странно, сякаш добре познатото детско стихче беше за него нещо съвсем ново или пък отдавна забравено.

Хъмпти Дъмпти няма да ни помогне, заяви някой вътре в него и Сътън знаеше, че е прав, защото, както си припомни, никой не можеше да сглоби Хъмпти Дъмпти от стихчето.

Осъзна, че в него има двама души, защото една част отговаряше на другата. И макар да представляваха едно цяло, този, който отговаряше, и другият бяха отделни личности. Имаше нещо, което ги разделяше непонятно.

В действителност тя нито ме принуждава, нито ми пречи, а само събужда интуицията ми, съветва ме с тих шепот. Тя е също така моята съвест, моят здрав разум, моята добродетелност.

Съдбата се намира в мозъка ми. Никое друго същество не се е сляло така пълно със своята съдба, защото само аз зная с абсолютна сигурност, че тя съществува, докато останалите или изобщо не знаят, или пък дори и да подозират нещо подобно, не са в състояние да проумеят великата истина.

А всички трябва да знаят, така както знам аз.

Има обаче нещо, което им пречи да открият истината и изопачава знанието, превръщайки го в неистина. Трябва на всяка цена да разбера какво е то и да го променя. И по някакъв начин това, което ще направя, трябва да остане в бъдещето, нещата трябва да се оправят веднъж завинаги, защото ще дойде ден, когато аз вече няма да съм жив.

Аз съм твоята съдба, бе казал вътрешният глас.

Съдба, а не фатализъм.

Съдба, а не предопределеност.

Съдба, жизненият път на хората, расите и световете.

Съдба, начинът, по който живеем и уреждаме живота си… начинът, по който би трябвало да живеем или бихме живели, ако се вслушвахме в спокойния тих глас, който ни съветва в критични моменти, в моментите, когато сме на кръстопът.

Но ако човек не се вслуша, тогава той просто не чува нищо. И няма такава сила, която да го накара да се вслуша. Наказание за нечуващите също няма, освен нещастието да се противопоставиш на съдбата си.

Намесиха се още мисли или може би гласове. Сътън не можеше да ги разпознае, защото бяха извън двойствената личност, която бяха той и съдбата му.

Екранът го е пропуснал да мине, обади се някакъв глас, макар че не употреби точно тази дума.

Екранът изпълни предназначението си, добави друг.

А трети спомена за някакъв метод, който бил усвоил на планета, чието име прозвуча неясно и неуловимо, и съвсем безсмислено, поне за Сътън.

Намеси се още някой, който изтъкна колко сложно и непрактично е осакатеното тяло на Сътън и въодушевено заговори за предимствата при прякото поглъщане на енергията.

Сътън се опита да им извика да побързат, за бога, защото тялото му е доста крехко и ако много се бавят, изобщо няма да може да се оправи. Но не успя да издаде нито звук и като насън слушаше размяната на мисли, проблясванията на отделни мнения и всичко се сливаше в една цялостна мисъл, която представляваше окончателното решение.

Зачуди се къде се намира, опита се да се ориентира и установи, че дори себе си не може да разпознае. Защото самият той не представляваше вече тяло с определено положение в пространството и времето. Не беше дори лично местоимение. Струваше му се, че се е превърнал в нещо свободно реещо се, нематериално, нещо, което съществува извън времето и колкото и да се опитва, не може да разпознае себе си. Сякаш бе вакуум, надарен със самосъзнание, но подчинен на нещо друго, което също можеше да е вакуум.

Загубил бе тялото си, а живееше. Но къде точно и как успяваше да го постигне, му беше неизвестно.

Аз съм твоята съдба, бе заявил онзи, който отговаряше и бе част от него.

Но съдба беше само една дума и нищо повече.

Идея.

Абстрактно понятие.

Неточно определение, което човешкият разум бе измислил, но не можеше да докаже… което човешкият разум желаеше да допусне, че е само идея, чието реално присъствие е недоказуемо.

Грешиш, възрази вътрешният глас. Съдбата е реалност, макар че не я виждаш. Тя съществува реално за теб и за всички други същества… за всяко същество, в което бие пулсът на живота. Винаги е било така и така ще бъде.

„Да не би пък това да е смъртта?“ — запита Сътън.

„Ти си първият човек, дошъл при нас — обясни съдбата. — Не можем да те оставим да умреш. След време ще си получиш обратно тялото, но дотогава ще живееш заедно с мен. Ще бъдеш частица от мен. И това е съвсем справедливо, защото аз също съм живял с теб. Бях частица от теб.“

„Но вие не ме искахте — рече Сътън. — Обградили сте се с екран, за да ме спрете.“

„На нас ни трябваше един човек — каза съдбата. — Само един. И този човек си ти. Други няма да има.“

„Ами екранът?“

„Той бе специално настроен — обясни съдбата — да пропусне определен тип разум, който ни беше необходим.“

„Но вие ме оставихте да умра.“

„Трябваше — увери го съдбата. — Само умирайки, би могъл да станеш като нас и да узнаеш истината. Докато се намираше в тялото си, не можехме да контактуваме с теб. Само чрез смъртта можеше да се освободиш, да станеш частица от мен и да разбереш всичко.“

„Но аз нищо не разбирам“ — каза Сътън.

„Ще разбереш — увери го съдбата. — Постепенно.“

И наистина разбрах, помисли Сътън, като си припомняше. Разбрах всичко.

Потрепери при спомена, изпълнен със страхопочитание пред огромното, неподозирано величие на съдбата, пред безбройните трилиони съдби, придружаващи неизброимите живи същества в Галактиката.

Преди милион години съдбата е прошепнала нещо и косматата маймуна се е навела и е взела откършения клон. При следващото прошепване от кремъка били изтръгнати искри. След това дошъл ред на лъка и стрелата, а после се родило и колелото.

Същият шепот е подсказал някога на морските обитатели, че трябва да изпълзят на сушата, където през идните години плавниците им се превърнали в крака, а хрилете в бели дробове.

Симбиотични абстракции. Или може би паразити. Човек може да ги нарича както си иска, но те олицетворяват съдбата.

Дошло бе време Галактиката да узнае истината.

Ако ги приемем за паразити, то тогава те са най-добронамерените, защото са готови да дадат много повече, отколкото биха могли да вземат. Единственото, което получават, е усещането, че живеят, усещането, че съществуват… а онова, което дават или са готови да дадат, е много повече.

И наистина много от тях водят доста отегчителен живот. Да вземем например съществуването на обикновения червей. Или пък самодоволните, лишени от разум твари, които пълзят сред гадните джунгли на безброй планети.

Но благодарение на тях един ден червеят може да стане нещо повече от червей, а самодоволната, лишена от разум твар може би ще изпревари дори човека.

Защото всяка живинка, която се движи бавно или бързо по повърхността на коя да е планета, не е едно същество, а две — създанието и неговата собствена съдба.

Понякога съдбата успяваше да се наложи, понякога — не. Но там, където има съдба, има и надежда. Защото съдбата е преди всичко надежда. А съдбата е навсякъде.

„Нито едно живо същество не върви само по своя път.“

Нито пък пълзи, подскача, плува, лети или се влачи в самота.

Една планета, затворена за всички хора с изключение на един, която отсега нататък ще остане затворена завинаги.

Един човек, който да разкаже истината на Галактиката, когато Галактиката е готова за това. Истината за съдбата и надеждата.

Този човек, помисли си Сътън, съм аз.

Бог да ми е на помощ сега.

Защото, ако ми бе предоставено правото на избор, ако бяха ме попитали дали съм съгласен, нямаше да съм аз, а някой друг или нещо друго. Някой, който ще дойде след милион години. Или след десет милиона години.

Твърде тежка е подобна задача, помисли си той. И не бива да се иска от същество с толкова немощен разум, какъвто е човешкият, да понесе бремето на познанието и истината.

Но съдбата се спря точно на мен.

Случайност, сляп шанс или просто късмет… Съдба.

А аз живях със съдбата… бях частица от нея, вместо тя да бъде частица от мен, и се опознахме, сякаш бяхме хора. Дори по-добре, отколкото ако бяхме хора. Защото двамата със съдбата представлявахме едно цяло. И тъй като съдбата нямаше име, нарекох я „Джони“ и то възприе този факт като шега, която все още го разсмива.

Живях с Джони, по-скоро не аз, а онази част от мен, в която бе съсредоточен животът, искрата, която хората наричат живот, но не го разбират… тази част от мен, която и сега не разбирам, докато тялото ми бе възстановено. Когато накрая се върнах в него, открих, че е съвсем различно и доста по-добро от предишното, което някога така силно бе удивило и ужасило съдбите със своята непрактичност и крехкост.

Затова, като са го възстановявали, те са го усъвършенствували. Вложили са доста нови способности, за повечето от които навярно все още не подозирам и така ще бъде, докато дойде време да ги използувам. А за някои от тях може би никога не ще узная.

Когато се върнах в тялото си, съдбата ме последва и отново заживя с мен, но сега вече знаех за нея и я разпознавах. Казвах й Джони, често разговаряхме помежду си и за разлика от миналото винаги чувах ясно гласа й.

Симбиоза, каза си Сътън, но от по-висок порядък от симбиозата между пирена и плесента или пък на низшите организми с водораслите. Умствена симбиоза, основана на взаимно разбирателство, при която аз съм приемникът, а Джони паразитът. От Джони вземам увереността, че съдбата ми е с мен, че съществува движеща сила, наречена съдба, която оформя часовете и дните ми, а благодарение на мен Джони живее своя живот. Нещо, от което ще бъде лишен при самостоятелно съществуване.

— Джони — повика той, но отговор нямаше.

Почака, но никой не се отзова.

— Джони — извика отново Сътън и този път в гласа му се долавяше ужас. Защото Джони трябваше да е тук. Съдбата не можеше да го изостави.

Освен… освен ако… предположението се оформяше бавно, внимателно. Освен ако наистина е мъртъв. Възможно ли беше да бълнува, намирайки се на границата, където съзнанието за кратко време се лута между живота и смъртта.

Гласът на Джони бе съвсем тих и сякаш идваше от много далеч.

— Аш.

— Да, Джони.

— Двигателите, Аш. Двигателите.

Измъкна се с усилие от пилотското кресло и застана прав, като се олюляваше.

Не можеше да различи почти нищо. Само неясните, замъглени, променящи се очертания на някакъв метален корпус, който го обгръщаше. Краката му, сякаш от олово, едва се помръдваха, станали изведнъж чужди.

Препъна се, политна напред и падна по очи.

Изпаднал съм в шок, помисли си. Изпаднал съм в шок от изстрелите, смъртта и гледката на процеждаща се кръв и смазана осакатена плът.

Преди бе станал на крака с избистрен поглед и разум и бе изпитал прилив на сила. Сила, породена от желанието за отмъщение и напълно достатъчна, за да се разправи с двамата си убийци.

Но от тази сила сега нямаше нито следа и Сътън разбра, че тя е била преди всичко силата на разума и волята му, а не на костите и мускулите.

Понадигна се с усилие и запълзя на четири крака. От време на време спираше да си почине, после пропълзяваше отново няколко крачки, главата му бе увиснала безволно, а от устата му течеше смес от кръв, слюнка и лигав стомашен сок и оставяше диря по пода.

Най-сетне допълзя до вратата на машинното отделение и малко по малко се заизправя, за да намери бравата.

Пръстите му докоснаха дръжката и я дръпнаха, но силите отново го напуснаха и той се свлече отчаян на колене и опря чело в студения метал на вратата.

Доста време изтече, преди да направи нов опит. Този път бравата изщрака, вратата се поддаде и Сътън рухна обезсилен напряко върху прага.

Най-сетне, след толкова дълга пауза, че му се струваше, че никога няма да успее да го направи, той се надигна и сантиметър по сантиметър запълзя към двигателите.”

Превод: Петър Кадийски

“Резерватът на таласъмите” на Клифърд Саймък

Standard

Клифърд Саймък, всяка негова книга, е пюър плежър, както обичам да казвам. “Резерватът” е най-свежо забавната. Днес ще е чудесен ден. Приятно четене.

“Максуел разтвори книгата.

„Албърт Ламбърт — се казваше на първата страница — е роден в Чикаго, щата Илинойс, на 11 януари, 1973 година. Известен е като художник на гротескния символизъм. Ранното му творчество не предсказва голям талант. Първите му произведения, макар да са професионално направени и да показват добро майсторство и дълбок поглед в темата, не са особено забележителни. Гротескният период идва след петдесет годишната му възраст и вместо да се развива постепенно, разцъфва почти за една нощ, сякаш художникът е работил тайно и не е показвал платната си от това време, докато не е бил удовлетворен от новата фаза в творчеството си. Но няма доказателства, че случаят действително е такъв; по-скоро, изглежда има някакви факти, че той не е…“

Максуел остави четенето, стигна до цветните илюстрации и бързо прелисти образците от ранните творби на художника. И изведнъж, от една страница нататък, картините се променяха, променяха се цветовете, художествената концепция, а на Максуел се стори, че се променяше дори самото майсторство. Сякаш произведенията бяха на двама различни художника: първият, обвързан мислено с някаква вътрешна потребност за система в изказа, вторият, погълнат, завладян, движен от някакви потресаващи преживявания, от които се опитваше да се очисти, пренасяйки ги върху платното.

Вкочаняваща, тъмна, ужасна красота се излъчваше от страницата, и на Максуел му се струваше, че в мрачната тишина на читалнята в библиотеката може да чуе твърдото шумолене на черни крила. Безобразни същества подрипваха по безобразен пейзаж, но и съществата, и пейзажът, разбра изведнъж Максуел, не бяха просто фантазия, нито своеобразен плод на преднамерено умопомрачение, а му изглеждаха твърдо базирани на някаква ексцентрична геометрия, опираща се на логиката и на един възглед, чужд на всичко видяно досега. Формата, цветът, подходът и отношението не бяха просто изопачени човешки представи: обратно, човек веднага добиваше чувството, че те са прозаично изобразяване на една ситуация в област, извън всякаква човешка представа. Гротеска и символизъм, се казваше в текста, може и да ги има, разбира се, но ако е така, помисли си Максуел, то това е символизъм, до който се достига само след най-щателни, усърдни проучвания.

Разгърна страницата и там пак това пълно отклонение от човешкото — друго място на действието, с други същества върху друг пейзаж, но както първата репродукция и тази носеше зашеметяващото въздействие на действителността, и то не плод на въображението на художника, а изобразяваше сцена, която е видял някога и сега се мъчеше да я очисти от ума и паметта си. Колкото човек може да измие ръцете си, мислеше Максуел, натривайки си яростно със зловонен, груб сапун, търкайки ги отново, безкрай, в отчаян опит с физически средства да премахне сполетялата го психическа травма. Една сцена, която вероятно е наблюдавал не с просто око, а през неизвестен оптически апарат на някоя изчезнала и непозната раса.

Максуел седеше замаян, взираше се в страницата, искаше да извърне очи от нея, но не беше в състояние да го направи, пленен от неземната и страшна красота, от някаква ужасна, скрита цел, без да може да я разбере. Времето, беше казал Скаридата, е нещо, за което неговата раса никога не е мислила, универсален фактор, незасегнал културата й, и тук, в тези цветни репродукции се криеше нещо, за което човек никога не е мислил, никога дори не е сънувал.

Протегна ръка да хване книгата и да я затвори, но се поколеба, сякаш имаше причина да не я затваря, някаква непреодолима причина, която го караше да продължава да се взира в репродукцията.

И в този момент на колебание забеляза нещо необикновено, нещо, което навярно го държеше вторачен в страницата — един озадачаващ факт, който го караше да продължава да се взира в репродукцията.

Дръпна ръце от книгата и продължи да седи загледан в репродукцията, после бавно обърна страницата и щом погледна тази трета картина, необикновеното там му стана ясно — едно едва доловимо движение, оставено от четката, един технически похват на художник, който създава видимо трептене, сякаш там има нещо веществено, блещукащо, което в един миг се вижда, а в следващия почти не се забелязва.

Той седеше полуотворил уста и наблюдаваше трептенето — една оптическа измама, най-вероятно оптическа измама, създадена от майсторството на художника с четката и боите. Оптическа измама или не, но тя лесно се разпознаваше от всеки, видял призрачната раса на кристалната планета.

И в дълбоката тишина на мрачната стая един въпрос не го оставяше на мира. Откъде е могъл Албърт Ламбърт да знае за хората на кристалната планета?”

превод:Живка Рудинска

“Еcce homo” Фридрих Ницше

Standard

Избрах за днес именно “Ecce homo” на Ницше, а не примерно “Тъй рече Заратустра”, която е една от любимите ми книги, много важна в живота ми, просто защото наистина нищо човешко не ми е чуждо. Дали съм декадент, или не съм, като какъв съм се показвал през всички тези години, как ме възприемат хора, какъв образ са си създали за мен, колко от маските ми са приели за моята истинска същност, която дори аз не познавам, къде съм загубил себе си, онова дете, което съм бил, в ежедневната и ежечасна промяна, на която всички сме положени? Това са въпроси, които сигурно много хора си задават, и това е книга, която може да помогне в намиране на отговорите. Не да ги даде, но да запали светлината, в която да ги търсим.

“Щастието на моя живот, а може би и неговата неповторимост се крият в съдбата му: аз съм — и в това е гатанката — като свой баща вече мъртъв, а като своя майка — жив и така и ще остарея. Този двойствен произход — от най-високото и най-ниското стъпало на жизнената стълба — едновременно декадентски и първичен — е определил неутралитета ми и липсата на партийност по отношение на житейските проблеми, които ме отличават от околните. Що се отнася до признаците, определящи възхода и упадъка — към тях аз притежавам възможно най-тънкото чувство, което е изобщо дарено на човека — в това съм par exellence учител — аз познавам и двете, аз съм и двете. Баща ми почина на тридесет и шест години — той бе нежен, любвеобилен и болнав — едно преходно същество, отминало сякаш незабелязано — по-скоро добродушен спомен за живота, отколкото самият живот. В същата година, когато звездата му залязваше, и моята стремително слизаше надолу — в своята тридесет и шеста година достигнах най-ниската точка на виталността — живеех, без да виждам и на две крачки от себе си. Тогава — беше 1879 година — преустанових професурата си в Базел, преживях подобно на сянка лятото в Сент Мориц, а следващата зима — най-безрадостната и тъмната за мен — като сянка в Наумбург. Тук достигнах истинския си минимум — „Странникът и сянката му“ е негова рожба. Тогава се чувствах без колебание като сянка… Следващата зима, моята първа зима в Генуа, в едно въодушевление и сладост, предопределени от екстремния недостиг на сила и кръв, роди „Утринна заря“. Съвършената светлина и веселост, една почти ексхуберанция на духа, при мен бе съпроводена не само от най-дълбока физиологическа слабост, но и от чести изстъпления на физически болки. Тези мъчения, изразяващи се в тридневни непрекъснати мозъчни кризи и изтощителни пристъпи на епилептично бълнуване, се прекъсваха от състояния на диалектическа яснота, в които аз можех задълбочено да обмислям неща, за които и в отлично здраве не съм достатъчно рафиниран и хладнокръвен. Вероятно моите читатели знаят доколко аз разглеждам диалектиката като декадентски симптом — например в най-известния случай — този на Сократ. Всички болезнени увреждания на интелекта, дори и опиянението от треската, са за мен и до днес абсолютно чужди — с тяхната природа се запознах по научен път. Кръвообращението ми е бавно. Никой досега не е установил у мен треска. Един лекар, който дълго време ме третираше като „нервно болен“, каза накрая: „Не! Вие сте добре с нервите, а самият аз съм нервен!“. Не се доказа и никакво локално израждане — примерно органически обусловени стомашни страдания, които често са следствие на пълно изтощение и слабост в храносмилането. Също и страданията в зрението, които спорадично ме доближаваха до пълното ослепяване, са само следствие, а не причина — така че при всеки прилив на жизнена сила се увеличаваше и зрителната ми способност. Много, твърде много години ми бяха необходими за лечението — за съжаление това означава и отстъпление, упадък, периодичност на някакъв вид декадентство. След всичко казано трябва ли да повтарям, че съм познавач на декадентството?. Аз го разнищих във всички посоки. Тогава изучих и онова филигранно изкуство да усещам истинското, непосредственото, както и да разбирам изобщо: онова чувство за нюанс, психологията на това „да видиш тайно“ са все подаръци от времето, когато сетивата ми се изостриха — както органите за наблюдение, така и самото наблюдение. От изкривената оптика на болния към здравите понятия и ценности, а оттам към съвършенството и самочувствието на пълнокръвния живот обратно в дебрите на декадентските инстинкти — това бе моето дълго узряване, упражнение н същинско познание — дано все пак някога стигна и майсторството. Аз вече нося в себе си „усещането“, имам вече „ръка“ за преобръщане на перспективата — според мен първо условие, което би направило възможна преоценката на ценностите.

Ако приемем, че съм декадент, аз съм и неговата противоположност. Доказателство за това е и фактът, че при всички неприятни ситуации и състояния аз избирам вярното средство, докато истинският декадент избира винаги погрешното. Summa summarum бях здрав, а като отклонение, специалитет — декадент. Онази енергия за осъществяване на абсолютно усамотяване и измъкване от привичните обстоятелства, самопринудата да не се грижиш за себе си, да не се лекуваш — вече издаваше инстинктивното осъзнаване на въпроса какво преди всичко ми е необходимо. Просто сам се овладях и сам се излекувах: условието за това е — ще го потвърди всяка физиология — да си по принцип здрав. Едно болнаво същество не би могло да оздравее, още по-малко би могло да се излекува само, докато за един принципно здрав човек, напротив, болестта може да се превърне в енергичен стимулатор за живота. В този смисъл виждам сега онова продължително време на болестта ми — просто отново открих живота, открих го такъв, какъвто бе насочен към мен и разбираем от мен, вкусих множество хубави и същевременно дребни неща — просто от волята си за здраве и живот изковах своята философия… И бих напомнил: именно в годините на моята най-ограничена виталност престанах да бъде песимист — инстинктът за самосъхранение и продължаване на живота ми забрани една подобна философия на нищетата и липсата на смелост… А по какво всъщност се познава благополучието? По това, че един успял човек е истинско удоволствие за сетивата ни, той е като издялан от един ствол, едновременно нежен, твърд, благоуханен! Приятно и вкусно му е единствено онова, което е поносимо за него, удоволствието свършва при прехвърляне границата на поносимото. Той измисля лекарства срещу болестите, възползва се от неприятните случаи, извличайки от тях полезното — онова, което не го убива, го прави по-силен. Той инстинктивно натрупва у себе си всичко, което вижда, чува и преживява — самият той е един селективен принцип — ненужните неща изхвърля. Той винаги е в своето общество и компания — все едно дали с книги, хора или природа: той изразява почитта си тогава, когато избира, когато допуска до себе си, когато се доверява. На всички дразнения той реагира бавно, с оная умереност, възпитана благодарение на дългата предпазливост и желаната гордост той просто изпитва дразнението, но не му се противопоставя… Той не вярва нито на „нещастието“, нито на „вината“ — справя се със себе си и с другите, умее да забравя — достатъчно е силен, всичко да му се удава по най-добрия начин. Е, за щастие съм пълна противоположност на декадента: защото току-що описах себе си.”

превод: Георги Кайтазов