За неделя следобед съм ви избрал една изключително важна книга, на един от най-големите съвременни историци, културолози и философи на човешкото развитие, Йохан Хьойзинха. В този негов труд той разглежда играта и нейната важност за човешкото и историческото ни развитие. Играта като част от живота, играта като феномен, играта като смисъл. Прочетете този откъс, прочетете и книгата после. Тя е от тези книги, които задават въпроси, посочват възможни отговори и ни карат ние самите да търсим други. Да изследваме пътищата в лабиринтите на познанието, да опознаваме по-добре себе си и другите. Да се търсим, и намираме. Защото ние сме “играещи човеци”.
“Играта е по-стара от културата, понеже понятието култура, колкото и недостатъчно да е описано, предполага човешко общество, а животните, за да играят, никога не са се нуждаели от човека.
Да, спокойно можем да заявим, че човешката цивилизация не е добавила никакъв съществен белег на понятието игра. Животните играят също както и хората. Всички основни черти на играта се проявяват и в игрите на животните. Ако човек наблюдава играта на кученца, то в техните весели закачки ще забележи всички прояви на човешката игра. Те се подканват към игра с помощта на различни церемониални пози и жестове. Съблюдават правило, което забранява да се разкъсва ухото на другаря, преструват се на много сърдити. И най-вече изглежда, че това им доставя голямо удоволствие и ги забавлява. Играта на кученцата е една от простите форми на игра при животните. Съществуват качествено по-развити игри, с по-богато съдържание, представляващи за наблюдателя истински състезания и красиви представления.
Тук веднага трябва да отбележим, че дори и в най-простите си форми играта при животните е нещо повече от чисто физиологическо явление или физиологично определена психическа реакция. Така играта преминава границите на чисто биологическата или на чисто физическата дейност. Играта е осмислена функция. В играта има нещо, което излиза извън границите на непосредственото чувство за самосъхранение и я осмисля. Всяка игра има някакво значение. Ако активното начало, което осмисля играта, наречем ум, ще кажем твърде много, а наречем ли го инстинкт, няма да кажем достатъчно. Но както и да разглеждаме този проблем, в това намерение на играта се крие нематериалният елемент на нейната същност.
Психологията и физиологията изследват, описват, интерпретират играта на животните, децата и възрастните хора. Те се стараят да определят характера и значението на играта, както и нейното място в живота. Като изходна точка за всички научни изследвания и анализи безпрекословно се приема тази, че играта заема важно място и представлява необходима или поне полезна функция в живота. Многобройните и различни опити, целящи да определят биологическата функция на играта, се различават доста. Някои търсят произхода и същността на играта в освобождаването на излишни жизнени сили. Според други живите същества, играейки, се подчиняват на една вродена склонност към подражание. Други смятат, че играта представлява средство за отмора или че е една предварителна подготовка за сериозната дейност, която изисква от тях животът, или че е упражнение за самообладание. Други търсят същността на играта във вроденото желание да можеш, да предизвикваш, да причиняваш нещо или в стремежа към власт, или в състезаването. Други разглеждат играта като невинен заместител на вредни влечения или необходимо допълнение към ежедневните едностранчиви дейности, или като задоволяване с помощта на фантазията на неизпълними в реалността желания и по този начин търсят самозащита на собственото „Аз“.
Всички тези мнения изхождат от една и съща предпоставка, че играта е следствие на известна биологическа целесъобразност.
Пита се: защо и за какво се играе? Предложените отговори не се изключват взаимно. Бихме могли да приемем всеки един от тях, без да стигнем до объркване на понятията. Следователно всички тези отговори са само частични. Ако един от тях беше убедителен, то той би трябвало да изключва останалите или да ги обобщи. Повечето от тези опити разглеждат на второ място проблемите: какво е играта, каква е същността й и какво представлява тя за самите играещи. Най-често играта се изследва със средствата на експерименталната наука, без да се обръща необходимото внимание на дълбоките естетически свойства на играта. Основното качество на играта като правило остава неописано. Пред всеки от горепосочените отговори остава въпросът: добре, но в какво все пак се състои „солта“ на играта? Защо бебето крещи от удоволствие? Защо играчът се самозабравя, увлечен в своята страст, защо едно състезание може да доведе стотици хора до състояние на самозабрава? Напрегнатостта при играта не се обяснява с никакъв биологически анализ. И все пак в тази напрегнатост се крие способността й да подлудява.
Логиката на разума подсказва, че всички тези полезни функции — изразходване на излишна енергия, отмора след напрежение, подготовка за изискванията на живота, компенсация за неосъществимото, природата би могла да даде на питомците си под формата на чисто механични движения и реакции. Но тя създаде играта с напрежението и радостта й, с нейната „шега“.
Този последен елемент — „забавността“ на играта, не се поддава на никакъв анализ или логическа интерпретация. Самата дума „забавност“ има много значения. Тя е, ако можем така да се изразим, непроизводно понятие. Това нейно качество е изразено най-точно в английската дума fun, която в това си значение е сравнително нова. Но думите „шега“ и „виц“ приблизително съответстват на немските Spass и Witz, но невинаги. Забележително е, че във френския език няма еквивалент на това понятие. А точно това е елементът, който определя същността на играта. При играта имаме работа с една пределно ясно видима първична категория на живота, с една тоталност, ако изобщо съществува нещо, което заслужава това наименование. Ние трябва да се помъчим да я разберем и оценим именно в нейната цялост. Реалността игра обхваща както света на животните, така и този на хората. Следователно играта не може да се основава на рационалност, защото това би я ограничило в рамките на човешкия свят. Съществуването на играта не е свързано със степента на развитие на цивилизацията или с определен мироглед. Всяко разумно същество може лесно да си представи реалността игра, играене като нещо независимо, самостоятелно, даже когато в съответния език не съществува такова понятие. Играта не може да се отрече. Човек може да отрече почти всичко абстрактно: правдата, красотата, истината, доброто, духа, Бог. Човек може да отрече сериозността, но не и играта.
Разглеждайки играта, човек волю-неволю признава духа, понеже, каквато и да е нейната същност, тя не е материя. Даже при животните тя преминава границата на физическото съществуване. От гледна точка на свят, изцяло детерминиран от идеи, играта е superabundans — като нещо в повече. Играта става възможна, мислима едва когато проникването на духа разчупва рамките на абсолютния детерминизъм. Самото съществуване на играта потвърждава супралогичния характер на човешкото място в Космоса. Животните играят, следователно са нещо повече от механизми. Ние играем и осъзнаваме, че играем, значи не сме само разумни същества, а имаме нещо в повече, защото самата игра е неразумност. Ако решим да изследваме ролята и функцията на играта в областта на човешката култура, т.е. извън света на животните и децата, ще трябва да изучаваме понятието игра от гледище, което биологията и психологията не вземат под внимание. Ние ще разпознаем в играта една даденост, съществуваща преди самата култура, придружаваща и пресичаща се с културата от нейното начало до съвременното й развитие. Ще намерим играта като ясно определима характеристика на действията, които са различни от действията в „обикновения“ живот. Ние бихме могли да пренебрегнем въпроса, доколко науката е успяла да редуцира тези качествени характеристики до количествени фактори. Проблемът, който стои пред изследователя, е да намери определение на това качество в житейската форма, наречена „игра“. Играта като форма на активност, като „значеща форма“, като социална функция — ето нашия предмет. Ние трябва да разгледаме разнообразните форми на игра като социална структура, а не да изследваме естествените влечения, които определят един или друг вид игра. Ще трябва да разберем играта от гледна точка на самия играч, в първичното й значение. Ако се установи, че играта се основава на действието на определени образи, на определена представа за действителността, тогава основното ще е да се разберат същността и значението на тези образи и представи, да се проследи тяхното действие в играта и изясни ролята на играта като фактор на културния живот.
Първоначалните големи дейности на човешкото общество са проникнати от игра. Да вземем например езика — първия и висш инструмент, създаден от човека, за да може да споделя, да учи, да заповядва. Езикът, посредством който човек различава, определя, констатира, с други думи, обозначава нещата и по този начин ги издига в областта на духа. По време на играта езикоформиращият ум непрекъснато скача между вещественото и мисловното. Зад всяко абстрактно обозначение стои метафора, а зад всяка метафора — игра на думи. Така, давайки израз на живота си, човек създава втори, поетичен свят, успореден на света на природата. Друг пример са митовете — едно пречупване на действителността през призмата на човешкото въображение, в което се използва същият метод в по-усъвършенстван вариант. С помощта на мита първобитният човек се стреми да обясни земните явления и обожествява човешките прояви. Във всяка волна фантазия, с която митът обгръща всичко, което заобикаля човека, се проявява находчивостта на ума, движеща се между шегата и сериозността. Накрая да разгледаме култовете. Примитивното общество извършва свещенодействия, служещи като залог за щастие, посвещения, жертвоприношения и мистерии под формата на чиста игра в прекия смисъл на думата. Основните културни дейности имат за основа мита и култа: право и ред, производство и търговия, приложно и изящно изкуство, поезия, мъдрост и наука. Следователно те се коренят в игровото действие.
Целта на това изследване е да покаже, че определянето на културата sub specie ludi е повече от едно просто реторично сравнение. Самата идея не е никак нова. Тя се появява още в началото на седемнадесети век. Великият световен театър е бил в своя възход. В произведенията на великите драматурзи, като Шекспир, Калдерон и Расин, драмата господства над поезията на века. Всеки поет сравнява света с театър, в който всеки играе своя роля. Тук именно личи игровият характер на културния живот. При по-внимателно разглеждане на разпространеното сравнение между живота и театралната сцена ще забележим силно изявена моралистична тенденция. Това е вариация на старата тема за суетата и нищожността на земното съществуване. Тук не можем да намерим признание или поне израз на фактическото преплитане на играта и културата. Нашата задача е да посочим, че истинската, чистата игра е основа и фактор на културата.
В нашето съзнание понятията за игра и сериозност са противоположни. Това противопоставяне засега остава също толкова не доизяснено, както и самото понятие игра. При по-внимателно разглеждане ще видим, че това противопоставяне не е нито окончателно, нито изчерпателно. Ние можем да твърдим, че играта е несериозност. Но това изказване не говори нищо за положителните качества на играта и не е обосновано. Ако заместим израза „играта е несериозност“ с „играта е несериозна“, стигаме до противоречие, понеже играта може да бъде — и често пъти е — много сериозна. Освен това в живота съществуват много категории, които спадат към несериозността, но нямат нищо общо с играта. Смехът е в известно отношение противоположен на сериозността, но по никакъв начин не е директно свързан с играта. Децата, футболистите, шахматистите играят много сериозно, без каквато и да е склонност към смях. Интересно е, че самото физиологическо действие смях е присъщо само на човека, докато съдържателната функция на играта е обща както за хората, така и за животните. Аристотеловият animal ridens характеризира различието между човека и животните в по-голяма степен от хомо сапиенс. Казаното дотук за смеха се отнася и за комичното. Комичното също спада към несериозността, има връзка със смеха, понеже поражда смях. Но връзката на комичното с играта е от второстепенно значение. Играта сама по себе си не е комична нито за играчите, нито за зрителите. Малките деца и животни са понякога комични в игрите си, но когато две възрастни кучета се преследват, комичността изчезва или почти изчезва. Когато наричаме театралния фарс и комедията комични, ние нямаме предвид игровото действие, а смисловото съдържание. Мимиката на клоуна е комична и предизвиква смях, но тя трудно може да се нарече игра. Комичното е в тясна връзка с глупостта. Играта за разлика от него не е глупава. Тя стои извън полярната двойка мъдрост — глупост. Понятието глупост съществува, за да се изрази чрез него голямата разлика в състоянията на духа. През късното средновековие френските думи folie и sens покриваха нашето разграничаване на понятията игра и сериозност.
Всички тези слабо свързани в една група понятия; към които принадлежат играта, смехът, настроението, шегата, комичното, глупостта, са еднакво несъкратими и не могат да бъдат сведени до някакви по-конкретни понятия. Тяхното ratio е залегнало дълбоко в нашата духовна същност.
При всеки опит да разграничим играта от други, близки на нея форми на живот тя показва своята дълбока самостоятелност. Ние можем да продължим изключването на играта от сферата на противоположните двойки категории. Ако приемем, че играта не се подчинява на разделението мъдрост — глупост, то същото ще се отнася и за двойката истина — неистина. Независимо от това, че играта в повечето случаи е умствена дейност, тя няма морална функция, нито добродетел, нито грях.
Ако играта не е директно свързана с категориите истина и добро, тогава дали тя не би могла да бъде свързана с областта на естетиката? По този въпрос нашето мнение се колебае. Свойството да бъде красива не е присъщо на играта от само себе си, но тя съдържа много от различните елементи на красотата. С по-примитивните форми на играта още от древни времена се свързват радост и очарование. Красотата в движението на човешкото тяло намира своя най-ярък израз в играта. В по-развитите форми на играта се вплитат ритъмът и хармонията — най-благородните човешки дарби според представите на естетиката. Връзката между играта и красотата е здрава и многообразна.
Следователно естествено е заключението, че играта е функция на живите същества, която не се поддава изцяло нито на биологическо, нито на логическо или естетическо детерминиране. Забележително е, че понятието игра заема особено, независимо място сред останалите понятия, изразяващи структурата на духовния и обществения живот. Ние ще се ограничим с описание на основните характерни черти на играта. Нашата задача е по-проста, понеже предметът на нашите разглеждания — връзката между играта и културата — ни позволява да не засягаме всички съществуващи форми на играта. Ние ще се занимаем предимно с игри от социален характер. Да ги наречем по-висши форми на игра. Те по-лесно се описват от първичните игри на бебетата и младите животни, понеже формата им е по-развита и диференцирана, характерните им черти са по-многообразни и по-видими. При определянето на същността на примитивната игра почти веднага опираме до това „несъкратимо“ свойство на игровото, което смятахме, че не се поддава на анализ. Тепърва ни предстои да говорим за състезание и конкурс, за представление и изпълнение, за танци и музика, за маскарад и турнир. Между белезите, които ще изброим, някои се отнасят до играта изобщо, а други важат изключително за социалната игра.
Играта е преди всичко едно свободно действие. Играта по нареждане не е игра. В най-добрия случай това може да бъде един вариант на задължителна игра. Именно поради този свой свободен характер играта преминава границите на естествените процеси. Играта се присъединява към тях, допълва ги и ги украсява. Понятието свобода естествено тук трябва да се разбира в най-широк смисъл, без да се взема под внимание проблемът за детерминизма. Би могло да се каже, че тази свобода не съществува при младите животни и децата; те играят, понеже се подчиняват на инстинкта, тъй като играта служи за развитие на техните физически и селективни възможности. Но с въвеждането на термина инстинкт ние се крием зад едно X, а приемайки предполагаемата полза от играта, ние изпадаме в petitio principii. Детето и животното играят, понеже това им доставя удоволствие и в това се състои тяхната свобода.”
Превод Злата Техова
Литературен Гид 