Харуки Мураками и “Спутник, моя любов”

Standard

Петъчно четиво. “Спутник, моя любов” на Харуки Мураками. Сигурно повечето от вас са го чели, или поне някоя от неговите книги. Но аз страшно харесвам неговата лека отнесеност, изящество, афинитет към детйла и образите, това толкова японско разбиране за красота във всичко. Неговите книги – от “Норвежка гора” през “Кафка на плажа” до трилогията “1Q84”, за мен са като малки фигурки нетсуке,гравирани с такова майсторство, любов, посвещение и отдаденост, че няма как да оставят равнодушен, когото и да било. Избрах откъс от “Спутник, моя любов”, защото нейното начало е като алея от цъфнали дървета сакура. Красиво и профирно. Обичам да чета Мураками в следобедите, особено неделните. За това, ето този текст, ако ви хареса, посветете неделята на една книга на Мураками. Приятно четене.

Image

“През пролетта на двайсет и втората година от живота си Сумире се влюби за първи път. Една безумна любов, същинско торнадо, което профучава през равнините и помита всичко по пътя си, подмята във въздуха предмети, разкъсва ги на парчета, прави ги на пух и прах. Силата му не намалява нито за миг, докато трае яростният му пристъп към океана — пристъп, който опустошава Ангкор Ват, изпепелява някоя индийска джунгла, тигрите и всичко останало, превръща се в пясъчна буря в иранската пустиня и погребва цял чуждоземен укрепен град под грамади от пясък. Казано накратко, една величествена любов. Случи се човекът, в когото се влюби Сумире, да е със седемнайсет години по-възрастен от нея. И семеен. Налага се да добавя и това, че бе жена. Оттук започна всичко. И тук и свърши. Почти всичко.

По онова време Сумире — на японски „виолетка“ — с всички сили се стремеше да стане писателка. Каквито и възможности за избор да й предоставяше животът, тя искаше само едно — да бъде или писателка, или нищо. Решението й бе твърдо като многовековна скала. За никакъв компромис не можеше да става дума. Нищо не бе в състояние да помрачи вярата й в литературата.

След завършване на държавна гимназия в префектура Канагава, тя постъпи във Филологическия факултет на уютен частен университет в Токио. Но въпросното учебно заведение никак не й се хареса. Намираше го за напълно изостанало, потискащо, разочароващо и силно го ненавиждаше — а състудентите си (боя се, че и аз бях в това число) смяташе за отчайващо глупави, посредствени хора. Ето защо не е чудно, че го напусна съвсем внезапно, когато й оставаше само година до завършването. Бе стигнала до заключението, че пребиваването там си е чиста загуба на време. Струва ми се, че постъпи правилно, но — ако ми бъде позволено едно банално обобщение — нали и без това се случват доста безсмислени неща в този далеч от съвършенството свят? Махнете всичко безсмислено от несъвършения живот, и той ще изгуби дори своето несъвършенство.

 Сумире беше непоправима романтичка, изцяло погълната от себе си — твърде наивна по отношение на световните дела, за да се движи в крак със света. Намереше ли сродна душа, можеше да приказва с часове, но ако събеседникът не й беше по вкуса — а това се отнасяше за повечето хора по света, — тя почти не обелваше дума. Пушеше като комин и когато пътуваше с метрото, винаги губеше билета си. Вглъбяваше се в себе си и понякога забравяше да се храни, бе кльощава като сирачетата от войната по старите италиански филми — кожа и кости, само очите й светят. Добре би било да ви покажа нейна снимка, но за съжаление нямам нито една. Никак не обичаше да се снима и не желаеше да остави на потомците портрет на художничката като млада. Ако имаше запазена фотография на Сумире, направена по онова време, тя несъмнено щеше да е ценен документ за това, колко особени наглед могат да бъдат някои хора.

Спомените ми за тези събития изплуват хаотично. Жената, в която се влюби Сумире, се казваше Миу. Поне така й викаха всички, на галено. Не знам истинското й име — факт, който по-късно ми причини главоболия, но нека не избързвам. По народност Миу беше корейка, но не знаела и дума корейски, докато не решила да усвои този език, когато била на около двайсет и пет години. Бе родена и израснала в Япония, бе учила във френска консерватория и освен японски говореше свободно френски и английски. Винаги бе изискано, безупречно облечена, носеше дребни, но скъпи украшения и караше дванайсетцилиндров тъмносин „Ягуар“.

Когато за първи път срещнала Миу, Сумире заговорила за романите на Джак Керуак. По онова време бе силно запалена по Керуак. Всеки месец сменяше своя литературен идол и точно тогава се случило той да е излезлият от мода Керуак. Все носеше някой оръфан екземпляр с подгънати краища от „По пътя“ или „Самотният странник“, пъхнат в джоба на палтото й, и го прелистваше винаги, щом намереше сгода. Попаднеше ли на изречения, които й харесваха, тя си ги отбелязваше с молив и ги запаметяваше, сякаш бяха будистки сутри. Любимите й редове бяха от един епизод в „Самотният странник“, в който героят бди да не стане горски пожар. Керуак прекарва три месеца сам в хижа на върха на висока планина, където работи като пожарникар.

Сумире особено много харесваше следния откъс: “Човек трябва поне веднъж в живота си да остане сам в някоя пустош, дори там да се побърква от скука. Така той ще почувства какво е да разчита единствено на себе си, ще разбере истинската си същност и ще се сдобие със сила, която дотогава не е познавал.”

— Не ти ли иде просто да се влюбиш в това? — попита ме тя. — Всеки ден заставаш на върха на планината, завъртваш се на триста и шейсет градуса, и гледаш дали някъде не се вдига черен дим от пожар. И толкова. Привършил си работата си за деня. През останалото време можеш да четеш, да пишеш, да правиш каквото си поискаш. Нощем около хижата ти се навъртат рунтави мечки. Това се казва живот! В сравнение с него да учиш литература в университета е като да отхапиш горчивия край на краставица.

— Съгласен съм — отвърнах, — но все някой ден ще ти се наложи да слезеш от планината.

— Както обикновено, моите трезви, банални съждения не я вълнуваха особено.

 Сумире искаше да прилича на герой от роман на Керуак — див, невъзмутим, безпътен. Мотаеше се, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на палтото си, с несресана коса, и гледаше с блуждаещ поглед небето през очилата си с черни пластмасови рамки, като на Дизи Гилеспи, които тя носеше въпреки перфектното си зрение. Бе неизменно облечена с едно много широко палто от туийд, купено от магазин за дрехи втора употреба, и бе обута с чифт груби, тежки обувки. Сигурен съм, че ако можеше, би си пуснала брада и мустаци.

Сумире не беше кой знае каква красавица. Бузите й бяха изпити, устата й — малко широчка. Носът й бе дребничък и чип. Тя имаше изразителни черти и чудесно чувство за хумор, при все че почти никога не се смееше с глас. Беше нисичка на ръст и дори когато бе в добро настроение, приказваше така, сякаш бе готова да се хвърли в бой. Не помня някога да е използвала червило или молив за вежди и доста се съмнявам, че знаеше, че съществуват различни по размер сутиени. Но въпреки всичко това, нещо в нея бе много привлекателно. Не е лесно да се опише с думи, но когато човек я погледнеше в очите, винаги можеше да го зърне, отразено дълбоко в тях.

 Защо да не го кажа направо — бях влюбен в Сумире. Любовта ме обзе още с първите думи, които си разменихме, и скоро разбрах, че няма връщане назад. Тя задълго бе единствената, за която можех да мисля. Помъчих се да й разкрия чувствата си, но не успях да намеря подходящите думи. И може би е добре, че стана така. Ако бях в състояние да й се обясня в любов, тя просто щеше да се изсмее.

Докато двамата бяхме приятели, аз ходех с още две или три момичета. Не че не мога да си спомня точната цифра. Две, три — зависи как брои човек. Като се прибавят и онези, с които преспах един-два пъти, списъкът ще стане малко по-дълъг. Когато се любех с тези момичета, мислех за Сумире. Или поне пазех образа й в някое кътче на ума си. Представях си, че тя е в прегръдките ми. Малко мерзко от моя страна, но просто не можех иначе.”

Превел Людмил Люцканов

Advertisements

Фредерик Бегбеде за настоящето и бъдещето на книгата. “Първа равносметка след апокалипсиса”

Standard

Това е част от предговора на “Първа равносметка след апокалисиса” на Фредерик Бегбеде. Книга, в която той ни запознава с размислите си върху хартиения роман, разказването на истории, миналото, настоящето и бъдещето на книгите. И ни препоръчва 100 от тях, които според него задължително трябва да бъдат прочетени, и защо. Книгата е блестяща, ревютата на всяка от книгите са истинска литература. Умни, елегантни, задълбочени, с много препратки, едно огромно литературно богатство. Аз самият открих повече от 10 книги, които прочетох. Препоръчвам и вие да се заровите в тази литературна букинистка книжарница с идеи за четене. Приятно четене.

Image

“Книгите са хартиени тигри с картонени зъби, уморени диви зверове, които очакват единствено да бъдат разкъсани. Защо да упорстваме, защо да четем текст, написан върху подобен материал? Върху крехки, запалими, напечатани и подвързани листове без електрическа батерия? Изживяла си своето време, стара, почти пожълтяла книго, гнездо на прах, кошмар за преносвача, ти, която забавяш времето и произвеждаш тишина. Изгубила си войната на вкуса1. Читателите на хартиени книги са стари маниаци, с всеки изминал ден –все по‑стари, с всяка изминала вечер –все по‑вманиачени. Те предпочитат да докосват вещ, която могат да вдишват, да сгъват, да анотират, да взимат и оставят където и да е, когато и да е, без да се налага да я включват в мрежата. Трагедия на сенилната възраст. Самият факт, че четем текст, написан върху хартия, ни превръща в отломки от рухнала сграда, като Монтаг от „51 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, научнофантастичен роман, предвидил през 1953 г. света, в който живеем днес. Бредбъри описва свят, в който хартиените книги са забранени и в който плащат на пожарникари пиромани да ги изгарят. Единственото, в което е сбъркал, заслепен от нацистките аутодафета, е огънят –индустриалците си дадоха сметка, че позорният стълб е далеч по‑дискретен от огнището. Останалата част от предсказанието му е на път да  се сбъдне –до няколко години хартиените тигри ще бъдат заменени от плоски екрани, собственост на три американски компании („Епъл“, „Гугъл“ и „Амазон“), една японска („Сони“) и една френска („Фнак“). Държите в ръце хартиен тигър, който не е „дематериализиран“ и който дори претендира, че все още може да хапе. Той иска да защити своите себеподобни, своите роднини и благодетели –други диви гласове, застрашени от изчезване, не по‑впечатляващи от купчина плюшени играчки, забравени на тавана. Хартиената книга, добре е да си спомниш, е изобретена от един германец, наречен Йоханес Гутенберг, преди шест века. Модерният роман се появява малко след това благодарение на Рабле, последван от Сервантес. Можем следователно да заключим, че заедно с изчезването нахартиената книга ще изчезне и романът –двете са свързани. Да прочетеш роман, се е искало време, кресло и подвързана книга, на която да обръщаме страниците –опитайте се да прочетете на айпод „Запленен от момичета в цвят“ и пак ще си говорим. Създателите на електронната книга толкова малко вярват в романа, че текстът на Пруст, качен в нета, е бъкан с печатни и правописни грешки. Той очевидно не е бил изчетен от тези, които твърдят, че го правят по‑популярен, като го дигитализират. Заместването на хартиената книга с четена на екран ще роди други повествователни форми. Те може би ще са интересни (интерактивност, хипертекст, звукова или музикална обработка, илюстрации в 3D, видеорелета…), но това вече няма да е роман в смисъла, в който го разбираме ние, нефелните читатели, старомодните маниаци, овехтелите библиофили. Признавам, че съм изумен от всеобщото безразличие, в което протича този апокалипсис. Както казваше Мишòзачовека: хартиеният роман все пак не е кой да е. Първите прелистени в юношеството ми романи ми позволяваха да избягам от семейството си, от външния свят и може би, без да си давам сметка, от безсмислието на цялата Вселена. Сартр казва в „Думите“, че „апетитът за писане включва отказ от живот“. Мисля, че същото може да се каже за четенето на хартиени книги –съсредоточаването ми позволяваше да избягам от действителността или по‑скоро запълваше една неизразима празнота… Отсъствието на Бог? Заминаването на баща ми? Свенливостта ми с момичетата? Да чета романи в продължение на часове, за мен беше върховна свобода. Бе начин да се изстрелям в друго съществуване, различно от моето, по‑прекрасно и по‑завладяващо. Паралелен и много живописен свят. Реалност не толкова хаотична, ключ за декодиране на битието. Утопия, по‑чудесна и от мастурбацията.

Разбира се, всички разказват истории навсякъде –телевизията прелива от сериали, американското кино господства на цялата Земя, видеоигрите дори ни предлагат  възможност да станем герои, като с едно докосване на джойстика преминем през изпитанията на Одисей. Къде е мястото на хартиения роман в тази епоха, която се огъва под тежестта на storytelling? Теоретиците на Новия роман не грешаха съвсем, когато твърдяха, че литературните герои са отживялост, а класическото повествование води до задънена улица. Още през 1936 г. Скот Фицджералд с покруса отбелязваше в „Крахът“, че битката на писменото слово срещу смазващото присъствие на образа е изгубена. „Видях как романът, който в годините на моята зрелост беше най‑въздействащото и най‑благодатно средство за предаване на мисли и чувства от едно човешко същество на друго, започна да се подчинява на едно механично и комунално изкуство, което, независимо дали бе в ръцете на холивудските търгаши, или на идеалистите, съумяваше да отразява само най‑банални мисли и примитивни чувства.“1 Което не е много ласкателно за седмото изкуство. Нека поставим въпроса другояче. Как хартиеният роман може да съперничи на аудио‑визуалната творба в един свят, където западният човек прекарва три часа дневно пред телевизора? Понякога имам чувството, че първият голям роман в Историята, „Дон Кихот“, описва точно битката, започната от неколцина несломими поборници за каузата на литературата в зората на третото хилядолетие. Добре е да знаете, че пиша този предговор въоръжен с копие и надянал шлем.”

Превод: Росица Ташева

 

 

 

 

“Абсурдистан” на Гари Щейнгарт

Standard

След любимата ми, размазваща, антиутопична, полуфантастична, иронична, отчасти демонична, и изцяло изключително литературна “Супертъжна истинска любовна история”, Гари Щейнгарт отново е на български език с най-големия си, най-завладяващ, най-силен, най-мащабен, най-сатирично-саркастичен роман – “Абсурдистан”. Не случайно определян като наследникът на Джонатан Франзен в съвременната американска литература, самия Франзен участва в ролята на психоаналитик в трейлъра към последната му книга, Щейнгарт разгръща една история, достойна за епос. Историята на Миша Вайсберг, син на 1238-ия по богатство олигарх в Русия, живеещ в и между три различни свята – Америка на средните щати, Манхатан и Бронкс, на проститутки, богаташи и улична измет; постсоциалистическа, постапокалиптична, олигархическа и мафиотска Русия; и забравените от всички планински евреи в измислената, несъществуваща, но напълно реална бивша съветска автономна република Абсурдисвания, за кратко наричана Абсурдистан. Всяка от тези страни е един малък личен Абсурдистан за всеки, или за всички. С още по-голям цинизъм, с хиперболи, достигащи до абсурд,  уличен език, фройдизъм, изключителна плътност на текста, многопластовост, препратки, алюзии с огромен брой литературни произведения, изтъркани клишета, които подчератват абсурдността, но и позволяват още по-голяма свобода и възможност за мимикрия на идеите и философията на привидно изключително глупавия, неамбициозен и абсолютно профанизирам Миша, Гари Щейнгарт създава един огледален образ на заобикалящия ни съвременен глобален, но и изключително фрагментиран свят. На личния Абсурдистан на всеки един от нас. Една книга, към която няма как да останете равнодушни. Ще ми бъде супер инетересно след като я прочетете да споделите какво мислите, какво чувствате. За мен беше като плуване в топла лятна вечерна бавна вода. Задължително четиво.

Image

“…С Альоша-Боб се запознах през последния ден на първия ни семестър в Аксидентъл. Направо не ми се вярваше, че съм оцелял след първите сто дни на американското ми университетско образование със забележително добри оценки (средно 3,94 от 4,0 възможни точки), а така също и първото скришно ръкоделие (макар и монокултурно), с което ме ощастливи зад камион с бирени каси бяло момиче с мазни ръкавици и говорен дефект – заекване.
Беше средата на декември и намиращият се в Средния запад университетски кампус беше не толкова покрит, колкото погълнат от сняг. Повечето студенти бяха заминали за източното крайбрежие и Чикаголанд, за да прекарат в семейна среда ваканцията по случай куанзаа ; малцината, които бяхме останали, се мотаехме из кампуса пияни, надрусани и в търсене на човешка хуманност. По онова време джобовете на палтото ми бяха вечно натъпкани със сандвичи с шунка (с обилна доза майонеза) и пликове с картофени чипс, а замръзналите ми пръсти стискаха фасче марихуана, от което опъвах с огромна сила и стръв. Тъкмо тази година се бях запознал с марихуаната и се бях пристрастил яко.
Беше посред нощ. И по-точно – два след полунощ. Някъде там и мен ме чакаше удобно американско легло, но още не бях готов да се прибирам. Гордост на кампуса ни беше наистина впечатляващият с красотата си параклис, построен в наивистично-мавърски стил, пред който обичах да се застоявам нощем докато пушех козче подир козче и да си въобразявам, че нищо чудно след смъртта да ни очаква някакъв по-добър живот (тогава, през 1990 г., по времето на перестройката, много мислещи руснаци се надяваха, че Бог наистина съществува). Но през въпросната нощ параклисът отказа да ми разкрие дълбоко скритите си презвитериански тайни и съотношението от добри дела и трудолюбие, които биха ми отредили място в онази част от рая, запазена за притежателите на американски паспорти. Така че през онази нощ бях останал само с истината, че нищо от личността ни не ни надживява след смъртта и че в крайна сметка всичко, което е бил Миша Вайнберг, ще се изпари заедно със стиловете и заблудите на епохата му, без да остави и най-малкия помен от тъжния му тежък блясък – и най-малкото влажно петно, около което наследниците му да се съберат и да си спомнят за живота и делата му.
Втресе ме – и от яд, и от страх – и се прегърнах сам тъжно с ръце, понеже толкова обичах собствената си личност, че в името на оцеляването ѝ бях готов да убия всеки изпречил се на пътя ми. Ами хубаво, рекох си, щом вярата не ще да ме утеши, ще се ориентирам към прогреса. Закрачих ядно към противоположния край на кампуса, където се озовах насред новозастроен правоъгълник, в който модерните празнични зелени и жълти краски на общежитията тръпнеха през заскрежените прозорци. Тръшнах се в една преспа, отворих пликче с царевичен чипс и го изгълтах наведнъж. После запалих остатъка от джойнта и едва тогава си дадох сметка, че трябваше първо да допуша марихуаната, а после да изям чипсите. Докога щях да се уча?
Някъде отвисоко до мен долетя смях и проблясък от светлина, а в това време долетя и нещо съвсем черно и правоъгълно с вид на погребален ковчег и се тупна тихо в съседната купчина сняг, откъдето остана да стърчи накриво като надгробна плоча. От уплаха наврях задника си още по-дълбоко в моята си преспа, развих целофана от замръзнал сандвич с шунка и го заръфах притеснено. Смъртта ме заобикаляше отвсякъде. Студена американска смърт.
Полетя и втори ковчег. Направи кратко салто в мразовития въздух и се приземи право пред нозете ми. Смехът се засили, а аз закрих глава с ръцете си и взех да вия от ужас. Кой е този, дето се заяжда с мен? Кой е толкова жесток, че да предизвиква чужденец под влиянието на дрогата? Развих и втори сандвич и го погълнах почти целия, най-вече от страх.
След което и трети предмет падна до мен – парче съдран картон. Оставих храната настрани и се вгледах по-внимателно. Беше част от табло за „Скрабъл” – една странна американска игра, която определя победителя според познанията му по английска лексикография и правопис. Долазих до единия от ковчезите, огромните ми руски ръкавици се напълниха със сняг, но по някое време успях да разчета блещукащия в основата му надпис: „BOSE”. Подобно на повечето русначета, и аз на младини си бях мечтал за западна техника, затова мигновено си дадох сметка, че пред мен лежи скъпа стерео тонколона. Но защо му е притрябвало на някого да изхвърля такова съкровище през прозореца на общежитие? Избрах да установя истината.
В самото общежитие човек оставаше с впечатление, че се намира в набързо сглобена подводница с приличащи на илюминатори прозорчета и открити тръби под тавана, в съчетание с постоянен бръм от далечни двигатели, сякаш си проправяхме път под тундрата на Средния запад с надеждата да излезем или под калифорнийското слънце, или върху надземната естакада, по която влаковете на нюйоркската метролиния Q трещят по посока на Гранд Стрийт. Потискащото слабо осветено фоайето бе превзето от дълга редица автомати за продажба на стоки, от които се запасих с дузина адски вкусни шоколадови бисквити с пълнеж, чиято тъмнокафява коричка се трошеше върху езика ми, а изпод нея го обливаше белия сок на изкуствено сладко от градинска ружа.
– Хоу-кей! – провикнах се по безлюдните коридори, окичени с табла за обяви, по които разни бележки призоваваха за спешни лесбийски действия срещу дебелаци, които принуждавали онеправданите им сестри да им правят ръкоделие зад камиони с каси бира. – Бравилно – рекох, разтривайки запушения си нос. – Дакива жени заслужават защида.
И докато се наслаждавах на разкошните ми шоколадови бисквитки, бродейки из безжизнените коридори, слухът ми взе да долавя прииждащата от някъде растафарианска музика, запушеният ми нос се замъчи да проследи предателската диря от пурпурна мъгла, процеждаща се изпод нечия очертана в жълта светлина врата. Чак на най-горния етаж открих отговарящото на това описание помещение, в което самият Боб Марли липсваше, но затова пък беше натъпкано догоре с мощни мъжки гласове, които като че се съревноваваха в желанието си да впечатлят някаква жена.
Извадих една от едрите си месести ръце и почуках.
– Фък ю! – изкрещя познат ми рускозвучащ глас. Снех ръката си и се почувствах обиден. Защо никой не ме обича? Но докато се отдръпвах от вратата, същият глас се провикна: – А бе, хайде влизай. Няма значение.
Очарован от така настъпилата промяна в настроението, отворих вратата и се озовах лице в лице с оня изтърсак – руския емигрант Владимир Гиршкин – второкурсник без каквито и да било отличителни черти, който независимо от всичко ме гледаше изотгоре заради деветгодишния си престой в Америка и прекрасния си американски акцент. Гиршкин беше и пиян, и надрусан – много повече от мен – и цялото му вулгарно същество с малката му козя брадичка направо ме отвращаваше. До Гиршкин седеше Джери Щейнфарб – бъдещият писател, навлякъл се в хипарско салвадорско пончо със значка „Дай шанс на мира” закичена точно над сърцето му.
Промишлен вентилатор с човешки бой въртеше мощната си перка току до прозореца и създаваше неестествен вятър, който донякъде смекчаваше душната общежитийна атмосфера. Вентилаторът раздухваше пред себе си парченца хартия и картон, които ми заприличаха на картофената салата, която се разлетя веднъж от устата ми по време на пикник на кръжока за изследвания по женските въпроси. Гол, само по памучни боксерки, Альоша-Боб захранваше гигантския вентилатор с късчета от книга с твърди корици, чиито останки накрая излетяха през прозореца и се приземиха в заснежения четириъгълник.
– Смърт на Пастернак, смърт! – крещеше Альоша-Боб.
– Хей, Боб! – подвикна му подкокоросващо Джери Щейнфарб. – А с фурничката за тоуст какво?
– Подай ми я – провикна се Альоша-Боб. – За чий хуй ми е вече? Повече няма да ям. Хей, момчета, вижте какво има тук! Шибаната „Ада”. И на теб да ти го начукам, Набоков! Ебаси и шестнайсеткаратовия досадник!
– Правилно – констатира Щейнфарб и без каквито и да било угризения запокити тостера през прозореца, макар литераторската му ръчица да се поозори от металния товар.
– Здравейте, момчета – рекох и си издухах носа в ръкава. – Защо хвърляте всичко през прозореца?
– Защото всицко – изимитира акцента ми Щейнфарб – е ненузно. Ето засто.
– Взели сме по три дози ЛСД – поясни Владимир Гиршкин с тъмни и празни очи иззад роговите бабешки рамки. – И сега Боб се отърсва от всичките си земни блага.
– О – рекох, – току виж се оказал будист.
– О – рече Щейнфарб, – а току виж и не се оказал. Може просто да иска да каже „ебал съм му майката” на всичко без конкретна причина. За теб, Миша, всичко ли трябва да е систематизирано?
Альоша-Боб извърна разширените си зеници към мен и ме посочи предизвикателно със зачервен кокалест показалец:
– Значи ти си Снак Дади – нарече ме с прякора, който си бях спечелил покрай подвизите ми в столовата. А аз стоях поразен от почти голото му великолепие и от идеално нормалния му и разсъдлив вид, който успяваше да запази дори докато ръководеше унищожението на всички онези красиви вещи, закупени най-вероятно от родителите му. В очите ми той се явяваше нов вид евреин – свръхевреин – напълно откъснат от материалното битие.
– А ти си Гадния Боб – отвърнах. – Мяркал съм те из библиотеката за отличниците.
– И аз съм чувал за теб – каза Альоша-Боб. – Син си на оня рефюзник Борис Вайнберг. Оригинал си ти. Направо си част от историята.
И трите описания ме разсмяха.
– Е, не съм толкова велик, колкото ме мислиш – рекох. – Честно казано… – Тук спрях и взех да ровя в запаса си от думи. – Честно казано… Честно казано…
– Нали го чухте – честен бил – прекъсна ме Владимир Гиршкин.
– Миша Честния – обяви Джери Щейнфарб.
– Снак Дади Превъзходния – продължи темата Гиршкин.
Хвърлих изпълнен със съжаление поглед на сънародниците ми. Трима руснаци от Ленинград. Седнали да се борят за вниманието на сам-самичък американски евреин. Че не можехме ли да подходим по-ползотворно към ситуацията? Защо да не оформим екип за борба със самотата ни. По едно време бях предложил на Гиршкин и Щейнфарб от моя домашен винегрет и самун автентичен ръжен хляб от местната литовска фурна, но те само се надсмяха на носталгията ми.”

Превел Венцислав К. Венков

За едно ново начало.

Standard

Днес написах един текст. Моля ви да го прочетете. Ако ви хареса, споделете го. Има нужда от действие.

Image

По оруелски ми писна от овчедушието пред свинщините, на които сме подложени. Всеки ден, навсякъде и постоянно. Търпението на българина няма граници. Дай му ракия и салата, един двама пияници, с които да псува съдията, политиците и международното положение, малко чалга да плакне очите и ушите, една жена да го слуша и да я побийва, и му гледай сеира. Някой може ли да каже едно нещо, което сме направили заедно, след големите митинги през 90-та година? Нещо, около което сме се обединили, след лятото на 94-та? Нещо, което истински да ни е подпалило, след зимата на 97-ма? Мога да кажа само едно – никога не сме били в такава безизходица, криза на духа, рушаща се икономика и политическа система, общество разкъсано от скандали, обвинения, омраза и неразбиране, липса на каквото и да било бъдеще, възможност за развитие, или дори поне наченки на желание за измъкване и движение напред, ето това е нашето състояние в момента. А и щях да забравя постоянния поток от напускащи страната, имащи желание за реализация, интелигентни и работливи, хора. И какво точно правим за това? Изключвам безумните телевизионни “шоа” с още по-безумния слугинаж на организираната престъпност сляла се с олигархията – журналисти, политици, социолози, “ентелектуалци” по интереси и всякакви цитиращи предсказанията на Ванга или обвиняващи световния ХААРП заговор за случващото се в България. Ами нищо не правим. Седим, пием, псуваме и обясняваме, че нямаме алтернатива. Ами имаме. И трябва да я създадем. Ние, не някой друг. Някои създадоха нови партии, други граждански движения, трети проекти за развитие, четвърти клубове и неформални групи. Ето алтернативи, обединете се около някоя от тях, окло някого, на когото вярвате. След по-малко от 4 месеца ще има избори, отидете и гласувайте за алтернативи. Дори да не спечелят те, това ще е добро начало, ще създаде смисъл, ще даде увереност на още повече хора, че има възможност за промяна. Тези, които са решили да се занимават с политика, които са решили да се посветят на това да се промени нещо, имат нужда от разбира нето на хората и оценката от работата им. Досегашните политически партии, политически лица, хората от прехода, които всъщност опропастиха надеждите на цял един народ и унищожиха бъдещето на цяла една държава, трябва да си отидат. Имаме нужда от нови лица, нови идеи, нова стратегия за движение напред, нови приоритети, нов смисъл, ново желание за живот. И да, трябва да започнем от нулата, от самото начало, защото нищо не е направено, ниаккви основи не са поставени, напротив, устоите на обществото са не само разклатени, те са унищожени. И имаме едно лято, в което може да поставим пилотните стълбове, крайъгълните камъни, около които да започнем да градим. Еньов ден е, по нов стил, дано да е начало. Да го направим.

“Вкусът на Твоето тяло” Мила Искренова

Standard

Когато започнах да чета “Вкусът на Твоето тяло” на Мила Искренова, не знаех какво да очаквам. Книга за танца, автобиография, дневник, споделени мисли, история на модерния танц в България, практически наръчник, книга с размисли, спомени и изживявания? Когато я четях откривах страница след страница, глава след глава, част след част, всичко това. и нищо подобно. Разлиствах самата Мила, облечена само в споделените думи, разголила душата си, себе си, мислите си, болките, желанията, най-съкровените неща и същности на съществото си. От професионалните влияния, образование, отпечатъци, срещи, докосвания, до личните изживявания на една дълбоко ранима, емоционална, чувствителна, красива, търсеща, сътворяваща, изискваща и даваща, опитваща, бореща се и отдаваща се жена.

Image

В танца, в хореографията, в картините й, в работата и личните взаимоотношения, в сърцето и ума си, в усещанията и отношението си към света, обществото, времето, хората, смисъла. От интервютата и анализите на спектаклите, през споделянето на визията за танца и неговото развитие, през дневниците, и личните душевни и физически преживявания, до поезията и лирическите и прозаични търсения на един надарен творец. Цялата Мила, искрено, откровенно, дълбоко, емоционално и разкриващо се. Много малко такива книги могат да се намерят, да бъдат прочетени и споделени. Огромна смелост се иска за едно такова откровение. Но както и танца, както и в картините, и в хореографията, както с приятелите, бизките и хората, Мила Искренова го прави и с тази книга. До абсолютната крайност на искреността. Благодаря ти, Мила, че правиш толкова много хора., читатели, непознати дори, съпричастни на твоята искряща душевност, естетика, финес, творческа енергия, болезнена чувствителност. Това докосва и променя всеки.

Неделни страници. Йохан Хьойзинха и “Homo Ludens”

Standard

За неделя следобед съм ви избрал една изключително важна книга, на един от най-големите съвременни историци, културолози и философи на човешкото развитие, Йохан Хьойзинха. В този негов труд той разглежда играта и нейната важност за човешкото и историческото ни развитие. Играта като част от живота, играта като феномен, играта като смисъл. Прочетете този откъс, прочетете и книгата после. Тя е от тези книги, които задават въпроси, посочват възможни отговори и ни карат ние самите да търсим други. Да изследваме пътищата в лабиринтите на познанието, да опознаваме по-добре себе си и другите. Да се търсим, и намираме. Защото ние сме “играещи човеци”.

Image
“Играта е по-стара от културата, понеже понятието култура, колкото и недостатъчно да е описано, предполага човешко общество, а животните, за да играят, никога не са се нуждаели от човека.

Да, спокойно можем да заявим, че човешката цивилизация не е добавила никакъв съществен белег на понятието игра. Животните играят също както и хората. Всички основни черти на играта се проявяват и в игрите на животните. Ако човек наблюдава играта на кученца, то в техните весели закачки ще забележи всички прояви на човешката игра. Те се подканват към игра с помощта на различни церемониални пози и жестове. Съблюдават правило, което забранява да се разкъсва ухото на другаря, преструват се на много сърдити. И най-вече изглежда, че това им доставя голямо удоволствие и ги забавлява. Играта на кученцата е една от простите форми на игра при животните. Съществуват качествено по-развити игри, с по-богато съдържание, представляващи за наблюдателя истински състезания и красиви представления.

Тук веднага трябва да отбележим, че дори и в най-простите си форми играта при животните е нещо повече от чисто физиологическо явление или физиологично определена психическа реакция. Така играта преминава границите на чисто биологическата или на чисто физическата дейност. Играта е осмислена функция. В играта има нещо, което излиза извън границите на непосредственото чувство за самосъхранение и я осмисля. Всяка игра има някакво значение. Ако активното начало, което осмисля играта, наречем ум, ще кажем твърде много, а наречем ли го инстинкт, няма да кажем достатъчно. Но както и да разглеждаме този проблем, в това намерение на играта се крие нематериалният елемент на нейната същност.

Психологията и физиологията изследват, описват, интерпретират играта на животните, децата и възрастните хора. Те се стараят да определят характера и значението на играта, както и нейното място в живота. Като изходна точка за всички научни изследвания и анализи безпрекословно се приема тази, че играта заема важно място и представлява необходима или поне полезна функция в живота. Многобройните и различни опити, целящи да определят биологическата функция на играта, се различават доста. Някои търсят произхода и същността на играта в освобождаването на излишни жизнени сили. Според други живите същества, играейки, се подчиняват на една вродена склонност към подражание. Други смятат, че играта представлява средство за отмора или че е една предварителна подготовка за сериозната дейност, която изисква от тях животът, или че е упражнение за самообладание. Други търсят същността на играта във вроденото желание да можеш, да предизвикваш, да причиняваш нещо или в стремежа към власт, или в състезаването. Други разглеждат играта като невинен заместител на вредни влечения или необходимо допълнение към ежедневните едностранчиви дейности, или като задоволяване с помощта на фантазията на неизпълними в реалността желания и по този начин търсят самозащита на собственото „Аз“.

Всички тези мнения изхождат от една и съща предпоставка, че играта е следствие на известна биологическа целесъобразност.

Пита се: защо и за какво се играе? Предложените отговори не се изключват взаимно. Бихме могли да приемем всеки един от тях, без да стигнем до объркване на понятията. Следователно всички тези отговори са само частични. Ако един от тях беше убедителен, то той би трябвало да изключва останалите или да ги обобщи. Повечето от тези опити разглеждат на второ място проблемите: какво е играта, каква е същността й и какво представлява тя за самите играещи. Най-често играта се изследва със средствата на експерименталната наука, без да се обръща необходимото внимание на дълбоките естетически свойства на играта. Основното качество на играта като правило остава неописано. Пред всеки от горепосочените отговори остава въпросът: добре, но в какво все пак се състои „солта“ на играта? Защо бебето крещи от удоволствие? Защо играчът се самозабравя, увлечен в своята страст, защо едно състезание може да доведе стотици хора до състояние на самозабрава? Напрегнатостта при играта не се обяснява с никакъв биологически анализ. И все пак в тази напрегнатост се крие способността й да подлудява.

Логиката на разума подсказва, че всички тези полезни функции — изразходване на излишна енергия, отмора след напрежение, подготовка за изискванията на живота, компенсация за неосъществимото, природата би могла да даде на питомците си под формата на чисто механични движения и реакции. Но тя създаде играта с напрежението и радостта й, с нейната „шега“.

Този последен елемент — „забавността“ на играта, не се поддава на никакъв анализ или логическа интерпретация. Самата дума „забавност“ има много значения. Тя е, ако можем така да се изразим, непроизводно понятие. Това нейно качество е изразено най-точно в английската дума fun, която в това си значение е сравнително нова. Но думите „шега“ и „виц“ приблизително съответстват на немските Spass и Witz, но невинаги. Забележително е, че във френския език няма еквивалент на това понятие. А точно това е елементът, който определя същността на играта. При играта имаме работа с една пределно ясно видима първична категория на живота, с една тоталност, ако изобщо съществува нещо, което заслужава това наименование. Ние трябва да се помъчим да я разберем и оценим именно в нейната цялост. Реалността игра обхваща както света на животните, така и този на хората. Следователно играта не може да се основава на рационалност, защото това би я ограничило в рамките на човешкия свят. Съществуването на играта не е свързано със степента на развитие на цивилизацията или с определен мироглед. Всяко разумно същество може лесно да си представи реалността игра, играене като нещо независимо, самостоятелно, даже когато в съответния език не съществува такова понятие. Играта не може да се отрече. Човек може да отрече почти всичко абстрактно: правдата, красотата, истината, доброто, духа, Бог. Човек може да отрече сериозността, но не и играта.

Разглеждайки играта, човек волю-неволю признава духа, понеже, каквато и да е нейната същност, тя не е материя. Даже при животните тя преминава границата на физическото съществуване. От гледна точка на свят, изцяло детерминиран от идеи, играта е superabundans — като нещо в повече. Играта става възможна, мислима едва когато проникването на духа разчупва рамките на абсолютния детерминизъм. Самото съществуване на играта потвърждава супралогичния характер на човешкото място в Космоса. Животните играят, следователно са нещо повече от механизми. Ние играем и осъзнаваме, че играем, значи не сме само разумни същества, а имаме нещо в повече, защото самата игра е неразумност. Ако решим да изследваме ролята и функцията на играта в областта на човешката култура, т.е. извън света на животните и децата, ще трябва да изучаваме понятието игра от гледище, което биологията и психологията не вземат под внимание. Ние ще разпознаем в играта една даденост, съществуваща преди самата култура, придружаваща и пресичаща се с културата от нейното начало до съвременното й развитие. Ще намерим играта като ясно определима характеристика на действията, които са различни от действията в „обикновения“ живот. Ние бихме могли да пренебрегнем въпроса, доколко науката е успяла да редуцира тези качествени характеристики до количествени фактори. Проблемът, който стои пред изследователя, е да намери определение на това качество в житейската форма, наречена „игра“. Играта като форма на активност, като „значеща форма“, като социална функция — ето нашия предмет. Ние трябва да разгледаме разнообразните форми на игра като социална структура, а не да изследваме естествените влечения, които определят един или друг вид игра. Ще трябва да разберем играта от гледна точка на самия играч, в първичното й значение. Ако се установи, че играта се основава на действието на определени образи, на определена представа за действителността, тогава основното ще е да се разберат същността и значението на тези образи и представи, да се проследи тяхното действие в играта и изясни ролята на играта като фактор на културния живот.

Първоначалните големи дейности на човешкото общество са проникнати от игра. Да вземем например езика — първия и висш инструмент, създаден от човека, за да може да споделя, да учи, да заповядва. Езикът, посредством който човек различава, определя, констатира, с други думи, обозначава нещата и по този начин ги издига в областта на духа. По време на играта езикоформиращият ум непрекъснато скача между вещественото и мисловното. Зад всяко абстрактно обозначение стои метафора, а зад всяка метафора — игра на думи. Така, давайки израз на живота си, човек създава втори, поетичен свят, успореден на света на природата. Друг пример са митовете — едно пречупване на действителността през призмата на човешкото въображение, в което се използва същият метод в по-усъвършенстван вариант. С помощта на мита първобитният човек се стреми да обясни земните явления и обожествява човешките прояви. Във всяка волна фантазия, с която митът обгръща всичко, което заобикаля човека, се проявява находчивостта на ума, движеща се между шегата и сериозността. Накрая да разгледаме култовете. Примитивното общество извършва свещенодействия, служещи като залог за щастие, посвещения, жертвоприношения и мистерии под формата на чиста игра в прекия смисъл на думата. Основните културни дейности имат за основа мита и култа: право и ред, производство и търговия, приложно и изящно изкуство, поезия, мъдрост и наука. Следователно те се коренят в игровото действие.

Целта на това изследване е да покаже, че определянето на културата sub specie ludi е повече от едно просто реторично сравнение. Самата идея не е никак нова. Тя се появява още в началото на седемнадесети век. Великият световен театър е бил в своя възход. В произведенията на великите драматурзи, като Шекспир, Калдерон и Расин, драмата господства над поезията на века. Всеки поет сравнява света с театър, в който всеки играе своя роля. Тук именно личи игровият характер на културния живот. При по-внимателно разглеждане на разпространеното сравнение между живота и театралната сцена ще забележим силно изявена моралистична тенденция. Това е вариация на старата тема за суетата и нищожността на земното съществуване. Тук не можем да намерим признание или поне израз на фактическото преплитане на играта и културата. Нашата задача е да посочим, че истинската, чистата игра е основа и фактор на културата.

В нашето съзнание понятията за игра и сериозност са противоположни. Това противопоставяне засега остава също толкова не доизяснено, както и самото понятие игра. При по-внимателно разглеждане ще видим, че това противопоставяне не е нито окончателно, нито изчерпателно. Ние можем да твърдим, че играта е несериозност. Но това изказване не говори нищо за положителните качества на играта и не е обосновано. Ако заместим израза „играта е несериозност“ с „играта е несериозна“, стигаме до противоречие, понеже играта може да бъде — и често пъти е — много сериозна. Освен това в живота съществуват много категории, които спадат към несериозността, но нямат нищо общо с играта. Смехът е в известно отношение противоположен на сериозността, но по никакъв начин не е директно свързан с играта. Децата, футболистите, шахматистите играят много сериозно, без каквато и да е склонност към смях. Интересно е, че самото физиологическо действие смях е присъщо само на човека, докато съдържателната функция на играта е обща както за хората, така и за животните. Аристотеловият animal ridens характеризира различието между човека и животните в по-голяма степен от хомо сапиенс. Казаното дотук за смеха се отнася и за комичното. Комичното също спада към несериозността, има връзка със смеха, понеже поражда смях. Но връзката на комичното с играта е от второстепенно значение. Играта сама по себе си не е комична нито за играчите, нито за зрителите. Малките деца и животни са понякога комични в игрите си, но когато две възрастни кучета се преследват, комичността изчезва или почти изчезва. Когато наричаме театралния фарс и комедията комични, ние нямаме предвид игровото действие, а смисловото съдържание. Мимиката на клоуна е комична и предизвиква смях, но тя трудно може да се нарече игра. Комичното е в тясна връзка с глупостта. Играта за разлика от него не е глупава. Тя стои извън полярната двойка мъдрост — глупост. Понятието глупост съществува, за да се изрази чрез него голямата разлика в състоянията на духа. През късното средновековие френските думи folie и sens покриваха нашето разграничаване на понятията игра и сериозност.

Всички тези слабо свързани в една група понятия; към които принадлежат играта, смехът, настроението, шегата, комичното, глупостта, са еднакво несъкратими и не могат да бъдат сведени до някакви по-конкретни понятия. Тяхното ratio е залегнало дълбоко в нашата духовна същност.

При всеки опит да разграничим играта от други, близки на нея форми на живот тя показва своята дълбока самостоятелност. Ние можем да продължим изключването на играта от сферата на противоположните двойки категории. Ако приемем, че играта не се подчинява на разделението мъдрост — глупост, то същото ще се отнася и за двойката истина — неистина. Независимо от това, че играта в повечето случаи е умствена дейност, тя няма морална функция, нито добродетел, нито грях.

Ако играта не е директно свързана с категориите истина и добро, тогава дали тя не би могла да бъде свързана с областта на естетиката? По този въпрос нашето мнение се колебае. Свойството да бъде красива не е присъщо на играта от само себе си, но тя съдържа много от различните елементи на красотата. С по-примитивните форми на играта още от древни времена се свързват радост и очарование. Красотата в движението на човешкото тяло намира своя най-ярък израз в играта. В по-развитите форми на играта се вплитат ритъмът и хармонията — най-благородните човешки дарби според представите на естетиката. Връзката между играта и красотата е здрава и многообразна.

Следователно естествено е заключението, че играта е функция на живите същества, която не се поддава изцяло нито на биологическо, нито на логическо или естетическо детерминиране. Забележително е, че понятието игра заема особено, независимо място сред останалите понятия, изразяващи структурата на духовния и обществения живот. Ние ще се ограничим с описание на основните характерни черти на играта. Нашата задача е по-проста, понеже предметът на нашите разглеждания — връзката между играта и културата — ни позволява да не засягаме всички съществуващи форми на играта. Ние ще се занимаем предимно с игри от социален характер. Да ги наречем по-висши форми на игра. Те по-лесно се описват от първичните игри на бебетата и младите животни, понеже формата им е по-развита и диференцирана, характерните им черти са по-многообразни и по-видими. При определянето на същността на примитивната игра почти веднага опираме до това „несъкратимо“ свойство на игровото, което смятахме, че не се поддава на анализ. Тепърва ни предстои да говорим за състезание и конкурс, за представление и изпълнение, за танци и музика, за маскарад и турнир. Между белезите, които ще изброим, някои се отнасят до играта изобщо, а други важат изключително за социалната игра.

Играта е преди всичко едно свободно действие. Играта по нареждане не е игра. В най-добрия случай това може да бъде един вариант на задължителна игра. Именно поради този свой свободен характер играта преминава границите на естествените процеси. Играта се присъединява към тях, допълва ги и ги украсява. Понятието свобода естествено тук трябва да се разбира в най-широк смисъл, без да се взема под внимание проблемът за детерминизма. Би могло да се каже, че тази свобода не съществува при младите животни и децата; те играят, понеже се подчиняват на инстинкта, тъй като играта служи за развитие на техните физически и селективни възможности. Но с въвеждането на термина инстинкт ние се крием зад едно X, а приемайки предполагаемата полза от играта, ние изпадаме в petitio principii. Детето и животното играят, понеже това им доставя удоволствие и в това се състои тяхната свобода.”

Превод Злата Техова

Гранта 4. Алис Мънро и “Нощ”

Standard

Продължаваме с кратките откъси от новия брой на списание Гранта. Днес откъсът е от Алис Мънро – носителка на Нобелова награда за литература за 2013 г. Един от най-големите майстори на разказа в световната литература.

Image

“Когато бях малка, сякаш всяко раждане, спукване на апандисит или друго драстично физическо събитие неизменно се
случваше по време на снежна буря. Пътищата бяха затворени, не можеше да става и дума да се изрови колата, затова се налагаше да се събере конски впряг, който да си проправи път до градската болница. Бе истински късмет, че наоколо все още се намираха коне – при обичайния ход на нещата хората щяха да са се отказали от тях, но войната и оскъдните дажби бензин бяха променили нещата, поне временно. Тоест, когато ме преряза болката встрани, тя разбира се го стори около единайсет часа вечерта, когато навън виеше виелица, и тъй като в обора ни нямаше и един кон към момента, впрягът на съседите трябваше да влезе в действие и да ме закара до болницата. Пътят бе не повече от миля и половина, но все пак
си беше приключение. Лекарят ме очакваше и без да изненада когото и да е, се заприготвя да ми извади апандисита.
Повече апандисити ли се вадеха тогава? Знам, че все още се случва и че се налага – дори съм чувала за човек, починал, за-
щото не му го извадили навреме, – но в спомените ми през този ритуал някога минаваха доста деца на моята възраст, не масово разбира се, но и не особено неочаквано, а вероятно и не особено злощастно, тъй като това означаваше почивка от училище, пък и ти придаваше особен статус – отличаваше те, за кратко, като някой, докоснал се до смъртната човешка същност, и то в миг от живота, когато подобно нещо носи удовлетворение.
И така, с изваден апандисит, лежах няколко дни и гледах през болничния прозорец как снегът меланхолично пада през
клоните на няколко вечнозелени дървета. Подозирам, че дори не ми е хрумвало да се запитам как баща ми ще плати за това събитие. (Май продал малка дъбрава, която бил запазил – въпреки решението да се отърве от фермата на баща си – с надежда да я използва за лов с капани, производство на кленов сироп или
по-скоро от несподелима носталгия.)
След това се върнах в училище, порадвах се по-дълго от необходимото на свободни от физическо часове и една съботна
сутрин, когато с майка ми бяхме останали сами в кухнята, тя ми каза, че в болницата извадили апандисита ми, точно както си мислех, но извадили не само него. Лекарят сметнал за необходимо да го извади, щом така и така се бил захванал, но основното му занимание се оказал друг един израстък. Тумор, обясни майка ми, с размер на пуешко яйце. Но не се тревожи, каза тя, сега вече всичко е приключило. Мисълта за рак така и не се появи в съзнанието ми, а и тя никога не изрече думата. Не мисля, че днес може да се стигне до подобно разкритие, без въобще да се поставя под въпрос, без да се изследва дали образуванието е раково, или не е. Раково или доброкачествено – бихме искали да научим веднага. Единственият начин, по който мога да обясня защо не сме говорили, е, че сигурно самата дума е била обвита в някакво було, подобно на булото около споменаването на секса. Дори по-лошо. Сексът беше отвратителен, но в него сигурно имаше някакво удовлетворение – и ние знаехме, че е така, макар майките ни да не подозираха, – докато дори самата дума рак те караше да си представяш някакво тъмно, гниещо, зловонно същество, което не би погледнал, дори докато го изритваш от пътя си.
И така, аз не попитах и не ми казаха, затова мога само да предполагам, че е било доброкачествено или че е било най-лов-
ко отстранено, защото ето ме тук и сега. И дотолкова не се сещам за това, че през целия си живот, когато са ме карали да изброя какви хирургични операции съм претърпяла, автоматично съм казвала или изписвала само „апандисит“.
Разговорът с майка ми вероятно се е случил по време на великденската ваканция, когато всичките снежни бури и заскре-
жени планини бяха изчезнали, поточетата бяха вече пълноводни и улавяха всичко, до което успяваха да се доберат, а дръзкото лято се задаваше с устрем. Климатът в нашия край нямаше време за губене, нямаше милост. Насред жегата на ранния юни приключих с училище, тъй като бях изкарала достатъчно добри оценки, за да се освободя от последните изпити. Изглеждах добре, помагах в домакинската работа, четях книги, както обикновено, и никой не подозираше, че с мен е ставало нещо.”
Превела Маргарита Тенева