Гранта 4: Хари Кунзру и “Сталкер”

Standard

Откъс от един изключителен текст на Хари Кунзру за Чернобил, целият е в Гранта 4, който ни кара да замислим в деня за размисъл. Да си припомним и да помислим какво искаме, какво има смисъл, на къде отиваме и къде може да стигнем. Да изберем.

Image

“Няколко километра по-навътре в Зоната спираме в разрушено село. Главна улица, поща, празни бутилки от водка по пода на сграда, която вероятно е била магазин. Гората започва да нахлува в местния Дом на културата, чиято фасада е задушена от млади брези. Вестибюлът е украсен с релефи на идеализирани двойки хора, чиито геометрично украсени тела внушават усещане едновременно за селски платове и за промишлени постройки – мъже и жени, направени от същото, от което и електроцентралата, в която са работили. Придвижваме се по нацепените дъски на пода до зала със сцена в дъното. Над нея, неизменно мото на сватбени тържества и на концерти, се мъдри лозунгът: „Да живее комунизмът – светлото бъдеще на човечеството“.
В Зоната е пълно с абсурди и това се дължи на факта, че тук се предлага зрелище на един изчезнал политически строй, в
който централно място заема вече изгубената визия за бъдещето. Всичко монолитно и здраво в градския живот на тази общ-
ност се е изпарило яко дим, всичко свято е профанизирано и туристът усеща с трезвите си сетива – поне по време на обиколката, – че е изправен пред реалните условия на своя живот и на взаимоотношението си с другите представители на своя вид. Че е идеологически оцелял.
В покрайнините на Припят бетонна табела с характерен шрифт от съветската космическа епоха оповестява името на
града и годината на основаването му – 1970. В селището на работещите в Чернобил са живели 70 000 души. Изоставено е за
броени часове, а на жителите е забранено да вземат вещите си, които остават да гният в празните апартаменти.
Булевард „Ленин“, някога широка улица с високи постройки от двете страни, сега е почти изцяло задушен от дървета.
Останала е проходима само тясна пътека, колкото за едно превозно средство. Центърът на града е открита площ с всички необходими учреждения за комунистическия бит – супермаркет, ресторант, административни служби, културен център „Енергетик“. Планът на града (основаващ се на идеята на Корбюзие за „Лъчистия град“, ville radieuse) е поредният абсурд в Зоната: прекалено модернистичната му рационалност в епоха на спускано отгоре централно планиране изглежда оптимистична, освобождаваща.
Странни находки сред развалините: шевна машина, закачалка за шапки и грамофон, дъска за скокове над празен плувен
басейн. Валтер Бенямин: „В селенията на мисълта алегориите са онова, което са руините в селенията на предметите“. Руините винаги разказват история за тленност и разруха, но Припят е мястото на гибелта на съветския футуризъм. Неговата модерност е нашата античност – неосъщественото бъдеще на идеалния работещ гражданин съществува съвместно с призрака на по-мащабно бедствие, виртуалното бъдеще, в което усилията за ограничаване на катастрофата са неуспешни и огромна част от Европа остава необитаема за хиляди години.
Докато екскурзоводката ни води към увеселителния парк, се приближава микробус, от който се изсипват туристи, издокара-
ни с най-разнородно защитно облекло – противопрахови маски, защитни костюми за еднократна употреба, шушони, очила, галоши от найлонови пликчета. Заедно влизаме в луна-парка. Позират си взаимно пред ръждясалите блъскащи се колички на фона на ръждясалото виенско колело. И те като нас – смълчани. Тишината нарушава само безмилостното пиукане на дозиметрите. Наблюдавам двама мъже в бяло с противопрахови маски за бояджии и найлонови пликчета, овързани върху обувките. Снимат, изучават чуждата планета с технологичните си устройства, регистрират, храбро понасят враждебната за човешкия живот среда. А планетата изглежда точно като нашата. Прилича на град със супермаркет и луна-парк, спортен център и гимназия. Изглежда като нашата планета, но не е. Разбира се, това е сюжетът на филма „Сталкер“ на Андрей
Тарковски. Заснет през 1979 г., седем години преди експлозията на четвърти реактор, филмът е адаптация на романа „Пикник край пътя“ на Аркадий и Борис Стругацки. Романът описва последиците от посещение на неизвестни и невидени извънземни, оставили подире си заразени зони, където се случват странни явления и се откриват артефакти. Тарковски оголва историята до метафизичен минимум, до разказ за трима мъже: Сталкер, Писателя и Професора, които влизат тайно в Зоната, търсейки стая, където се сбъдват желанията. Черно-белият промишлен град отстъпва на заден план в един невъобразимо прелестен миг и се появяват багрите на Зоната – пасторален пейзаж, през който Сталкер повежда клиентите си. В Зоната опасността е невидима, нечута, няма вкус, нито мирис. „СТАЛКЕР: Сянката на Чернобил“ е бойна игра, издадена от украинска компания през 2007 година. Играчът влиза в ролята на загубил паметта си сталкер, който търси артефакти и търгува с тях в нещо като Зона от близкото бъдеще. Има много стрелба по разни кутии; за да намираш оръжия, пада голямо търчане и избиване на мутанти. Бутилка водка предпазва от лъчева болест. Играта е от типа „сендбокс“ – играчът може свободно да се придвижва където си поиска, вместо да бъде насочван в предварително зададен лабиринт. Достоверно са възпроизведени град Припят, реакторния комплекс и други особености на действителната Зона на отчуждаване. Играта е нелепа кръстоска между филма на Тарковски и зомби културата. В духа на славната юношеска традиция на депресивни психопати, бродещи сред постапокалиптичен пейзаж в компанията единствено на огромните си оръжия, СТАЛКЕР означава „Скитници, Търговци, Авантюристи, Ловци, Килъри, Експериментатори, Разузнавачи“. Трейлърът се състои от кадри с работници в съветски завод на фона на взривяващ се камион, пълен с трупове на мутанти. Играта се радва на доста голям успех и фирмата производител пуска две продължения: „ СТАЛКЕР: Ясно небе“ и „СТАЛКЕР: Зовът на Припят“. Феновете публикуват скрийншотове онлайн, артефакти, свързани с Чернобил, и снимки, направени в действителната Зона. Публикуват и свои снимки с противогази и полувоенно облекло в стил„сталкер“. В магазина на СТАЛКЕР „отдавна очакваните“ женски панталони в сталкер стил вече са разпродадени. Рускоезична книжна поредица съдържа вече повече от петдесет заглавия, от които са разпродадени пет милиона книги. На официалната уебстраница на играта може да видите снимка на създателите на играта, издокарани с военни гащиризони и маски пред четвърти
реактор. Наскоро излезлият американски филм на ужасите „Чернобилски дневници“ също търси вълнуваща тръпка в Зоната и прикачва радиация и мутация към популярната жанрова разновидност „колежани на път“. След като в имитиращи домашно видео кадри се мотаят известно време пред европейски старини, групата млади американци се озовават в Киев, където (какво може да се обърка?) решават да предприемат пътуване в Зоната с микробус в камуфлажни цветове и шофьор по анцуг. Младежите един по един стават жертва на глутница диви кучета и зомбита или губят разсъдъка си заради призрака на малко момиченце, преди последният оцелял да бъде тикнат в затвора от наети от правителството учени, част от зловещо прикритие.
Една от удивителните особености на местата, сериозно засегнати от радиоактивни частици, е техният богат живо-
тински свят… Предпочитанието на дивата природа към депата за радиоактивни отпадъци показва, че най-подходящи
райони за съхранението на такива отпадъци са тропическите гори и други ареали, нуждаещи се от благонадеждна закрила
срещу евентуалното си унищожаване от гладни фермери и предприемачи. (Джеймс Лъвлок, „Отмъщението на Гая“)
Някои хора виждат в случилото се тук зловещо пречистване. Фармакон – едновременно отрова и лек. Противно на Джеймс
Лъвлок, чийто интелектуален проект се основава на разбирането, че светът се самолекува или самовъзстановява, други
биолози твърдят, че вълците, глиганите и птиците, започнали да населяват новата пустош на Зоната, са подмамени към това случайно убежище като в радиоактивен капан. Лекува ли Зоната себе си? И ако е така, какво означава? Ами ако не може? Или пък тази рана, нанесена на земята, има друг смисъл, като предвестник на някаква бъдеща благодат?”

Превод Надя Розова

Гранта 4: Мирослав Пенков и “Именник на въображаемите ханове”

Standard

За първи път в целия свят, премиера на откъс от предстоящия роман на Мирослав Пенков с работно заглавие “Именник на въображаемите ханове”. След изключителният успех на сборника с разкази “На изток от запада” и наградата на BBC за разказ, очакваме с нетърпение първия роман на Мирослав, който ще излезе отново в едно от най-престижните американски издателства “Фарар, Строс и Жиро”! Специално за Гранта България, Мирослав предостави този откъс. Аз лично чакам романа с нетърпение!

Image

“Гаричката, със същия успех, можеше да лежи и по средата на едното плоско нищо. Вътре, наблъскани в очакване на сле-
добедния автобус, аз и шепата прастари селяни сега се молехме прииждащата буря да ни подмине. През прозореца, нацвъкан от лястовички, отдавна заминали на юг, се виждаше път – напукан от жеги, студове и дъжд. Отвъд пътя се простираше голо поле, безкрайно и кафяво, обсипано с могили като изоставени костенурчи коруби. На една страна
стърчаха стройни редици бели стълбове – сякаш ято грамадни щъркели, готови да разбутат празните коруби. Могилите, знаех, бяха гробници от тракийско време. Стълбовете – вятърни турбини. А пък далеч зад тях, назад в далечината, стена от червен пясък се изливаше из небето и летеше право към нас.
– Самум – рече един старец току до мен. – Надига, разбираш ли, пясъка и го влачи право при нас.
– Сахарски пясък – рече друг един човечец. – От египетската пустиня.
Миризмата на фосфор изпълни ноздрите ми, сетне и смрадта на тютюн. Само допреди няколко минутки седяхме заедно отвън – старците на една паянтова пейка, а аз на земята, с раница до олющената фасада, задрямал на слабото априлско слънце. Бях пристигнал тая сутрин с автобус от София, смазан от деветчасовия презокеански полет и петчасовия престой в Амстердам.
– Сядаш тука и не мърдаш – казал ми беше шофьорът на софийския автобус. – Чакаш автобуса за Клисура. Идва по обед. Син автобус. С табела: За Клисура. Ще можеш ли да я прочетеш?
Бавно и високо – така ми го беше казал, както се говори на чужденец, пияница или идиот. Кимнах му. Ухилих се. Почудих се за кое от трите ме беше взел? Сетне и селяните заприиждаха с бусчета от близките градчета: две бабки в пъстри шалвари, ярко оранжеви престилки и забрадки – едната синя, другата бяла, и двете със ситни алени розички, щамповани върху плата. Един дедик, от главата до петите в черно, с лице белнало се от току наболата брада и с мустак рунтав, прясно къносан в рижо. Жена му – стара, стара баба, дето от безчет лета не беше виждала небето – и нейните престилка, рокля, елече и забрадка, и те чисто черни. След тях двама други старци, друга някаква женица – всичките с кошници в ръцете, с пазарски мрежи. Насядаха по дългата пейка, разговориха се. Мъжете си свиха цигарки, запалиха ги, а от пушека аз се разкашлях. Жените прихнаха като кукумявки. Но никой не посмя да ме погледне или да ми продума. Догдето една тояга не ме замушка в ребрата, бастун на старец.
– Събуждай се, кардаш. Буря иде.
Чакалнята миришеше задушно, на плесен и гниеща дървесина. В далечния край се издигаше купчина пейки, чак до оголе-
ните греди на тавана. Шалварестите баби сграбиха една пейка, лицата им пламнаха, но ни един мъж не мръдна да им помогне. Наместо това до един зазяпаха, сивите им очи – грейнали от топло задоволство.
Аз също се улових, че гледам жените в ступор, омаян от музиката на измъченото им охкане, от стона на пейката, която
влачеха по циментовия под. Една по една жениците накацаха на пейката като лястовички по телефонна жица. Кихнах. От мухъла. Сетне въздухът се наля с вонята на тютюн, а очите ми – със сълзи. Червеният Мустак беше почерпил от цигарите си двамата дядковци, изправени сега до един прозорец, вторачени в приближаващата буря.
– Веднъж на двайсе години – каза единият, като ме видя да се присламчвам.
– Веднъж на трийсе – поправи го другият и изплю миризлив облак, който се блъсна в стъклото и ни лъхна обратно в лицата.
Първият сви рамене. Облиза ъгълчето на цигарата, където хартийката беше тръгнала да се развива.
– Суха мъгла – каза. – Най-първо я видях като бях на десет, току преди да се погуби татко във войната. Втори път я видях
като ми се роди големият син.
– Коя война? – рече другият.
А аз гледах как бурята поглъща гробниците и турбините. Огромен кален водопад, плиснал от небето. Като Ниагарския,
който с нашите бяхме видели преди много години, на път от Канада за Щатите, само че по-зловещ, понеже приближаваше със страшна сила, понеже, доколкото аз знаех, в България пясъчни бури нямаше.
Юмрук от вятър блъсна гаричката, а аз се приготвих за дъжд от стъкла. Но нищо не се счупи. Само няколко керемиди литна-
ха от покрива. И тогава бабката в черно крякна откъм пейката:
– Добре си ни дошел, Свети Костадине – и от тоя неин крясък козината ми настръхна, по ръцете, по врата.
Червеният Мустак я сгълча да мълчи, но тя не щеше и да чуе.
– Въх, въх, въх – прошепна и като се заклати на място, взе трескаво да се кръсти. Една по една жените до нея станаха, пък
се преместиха в най-далечния край на чакалнята. Една по една насядаха по пода и покриха лица с разноцветните си забрадки.
– Не бойте се, душички – рече им бабката в черно. – Свети Костадин иде. А след него майчицата му, и тя пристига.
И продължи да се клати. Напразно се мъчеше да си стигне галошите, да ги откопчае. Скованите `и стави скърцаха, а може
и пейката да чувах. Сумтеше бабката, пъхтеше. Забрадката `и се беше развързала и при всяко мръдване крайчетата плясваха лицето `и като крилете на въглена птица. Бузите `и бяха станали
червени ябълки и като вдигна очи към мен, макар и само за секунда, стори ми се младичка като момиче.
– Не бой се, чедо – рече ми благо и сълзи текнаха из браздите на лицето `и. Тя ги избърса с едно от черните крила и върза
краищата на възел. Мисълта за дядо ми легна тежка на сърцето.
Не можах да разбера защо и как.
Без да продума, Червеният Мустак се смъкна в краката на жена си. Разкопча `и галошите, остави ги настрана, пък взе да
мачка подпухналите `и, розови нозе.
– Тъй, тъй – каза `и.
– Въх, въх – прошепна тя, а сълзите все така се търкаляха.
Около нас мръкна като нощ. Пясъчната стена беше погълнала и нашата гаричка. С оглушително съскане милион песъ-
чинки затропаха по стъклата, но както преди, нищо не се счупи. Отвън слънцето гореше червено иззад червената мъгла. Суха мъгла, така я беше кръстил дедикът. Пясък от сахарската пустиня. Но щом си поех дълбоко дъх, щом началният страх взе да се поразминава, разбрах, че въздухът отвън съвсем не бе така наситен с пясък. И нямаше истинска опасност. Само прекрасно зрелище.
Като в огледало, двамата дядковци си плюха на пръстите, ощипаха фасовете и ги затъкнаха зад ухо. После издърпаха една
пейка от купчината, обърнаха я с краката нагоре и мълчаливо се свиха зад нея. Аз също се оттеглих в единия край на чакалнята, разчистих с обувка пръстта по пода и се облегнах на хладната стена. Пясъкът съскаше, барабанеше, сипеше се връз покрива, прозорците, целия свят.
Преди повече от четиридесет години, като наказание за скандалното му отказване от членство, Българската комунисти-
ческа партия беше изпратила дядо ми изгнаник в село Клисура. Начален учител, той беше учил там клисурските дечица четири години, преди да се завърне в цивилизацията. Само толкова знаех. Само толкова ми беше казал татко.
Измъкнах туристическата карта, която бях купил в София, и я разстлах в скута си. Тук пред мен, в югоизточното ъгълче на
България, се разливаше Странджа планина. Тук пред мен криволичеха устието на Велека, черноморският бряг. Тук беше и
Турция, и границата – като ръбчето на рокля на капризна мома, дето все се задява с момците: надига ръбчето да покаже на един глезенче, скрива го и го разголва пред друг – Гърция, България, Турция… и така хиляда и триста години. И там, връз това ръбче, сред странджанските баири, изписана на картата с шрифт различен от този на другите села, се гушеше Клисура. Тая Клисура, за която дядо никога не ми беше разправял. Хубав живот ли беше живял той там, тежък ли? Защо, подир пенсия преди три години, беше избрал да се върне точно в Клисура? Търсеше ли нещо в това село и ако да – какво? И защо ни беше изоставил, не – защо беше изоставил мен, без дори да се сбогува?
Сгънах картата и я мушнах обратно в раницата. На пейката старицата в черно се беше поуспокоила вече. Лицето `и засти-
нало, очите `и плуваха изпод затворените клепки, а мъжът `и все така `и разтриваше ходилата. Зад барикадата пък дядковците пак бяха запалили фасовете и тънки нишки сив пушек течаха към оголения таван и плетяха паяжина. Шалварестите женици бяха разпокрили кошниците, постлали бяха бели пешкири в скутовете си, за да може едната да нареже кашкавал на ивички, а другата да накъса бял хляб на едри залци. А трийсет километра на юг, точно в този миг, моят дядо обядваше или пък вадеше от кладенеца ведро, четеше книга или се стягаше за следобедна дрямка. Без да подозира даже, че внук му, неговата плът и кръв, приближава със страшна сила. Да му поиска сметка за огорчи- телното бягство? Ех, де да бяха подбудите ми тъй благородни и чисти.”

Гранта 4: Харуки Мураками и “Разходка до Кобе”

Standard

Започвам да публикувам откъси от текстовете в новия брой на Гранта България. Започвам с Харуки Мураками. Ще видите нататък какво ви чака. Броят е убийствен.

Image

“Отседнах в малко ново хотелче в Кобе. По-голямата част от гостите бяха групички млади жени. Сигурен съм, че си пред- ставяте за какъв хотел говоря. На следващата сутрин се събудих в шест часа, качих се на влака за Ашия още преди сутрешната навалица и продължих пешеходната си обиколка. За разлика от предходния ден, небето бе покрито с облаци, а въздухът бе леко мразовит. Вестникарската прогноза за времето уверено предричаше дъжд за следобеда (и разбира се познаха, вечерта се измокрих до кости). В сутрешния вестник, който бях купил на гара Санномия, имаше и продължение на статия за нападение над две момичета в Сума Ню Таун (поредното ново място, помислих си аз, заради което са разрушили върха на някоя планина; не бях го чувал). Едно от тях бе починало. Полицията твърдеше, че ставало дума за случайни нападения, но жителите с малки деца бяха уплашени. Това бе преди ужасното убийство на Джун Хасе, момче на единайсет години, в Кобе. При всички положения ставаше дума за страшно, отвратително и безсмислено нападение над деца още в основното училище. Рядко четях вестници и дори не бях чувал за нападенията. Спомням си, че усетих някаква суха, но дълбока и обезпокоителна нотка между редовете на статията. Докато сгъвах вестника, ме осени неочаквана мисъл. Мъж, който се разхожда сам посред бял ден през седмицата, може да изглежда доста съмнително. Сянката на повтореното насилие увеличи чувството, че бях чужд елемент тук. Като неканен гост, нахлул на място, където няма работа.
Вървях по пътя в подножието на влаковата линия, отклонявайки се тук-там, за да държа посока запад, и след трийсет
минути бях навлязъл в Ашия. Дълъг и тесен град, разположен по протежението север-юг. Ако тръгнеш на изток или на запад,
си излязъл почти веднага. И от двете страни на пътя имаше – отново – празни парцели, останали след земетресението, и няколко изоставени къщи, килнати на една страна. Почвата в областта Ханшин-кан е различна от тази в Токио. Представих си
голям хирургически белег върху кожата на някой близък, образ, от който ме прободе физическа, пронизваща болка, болка, несвързана с времето или мястото. Районът бе обрасъл със зелени летни бурени, което правеше контраста още по-поразителен. Представих си голям хирургически белег върху кожата на някой близък, образ, при който ме прободе физическа, пронизваща болка, болка, несвързана с времето или мястото. Естествено, тук имаше не само парцели, обрасли с бурени. Попаднах и на няколко строителни площадки. Предполагам, че след по-малко от година тук ще се издигат редици новопостроени къщи, толкова много, че вероятно не бих разпознал мястото. Чисто нови керемиди ще блестят под ясните лъчи на слънцето. Дотогава може да не остане нищо общо между пейзажа тук и мен самия (най-вероятно няма). Между нас (вероятно) стои принудителен вододел, изваден на показ от един съкрушително разрушителен механизъм – земетресението. Вдигнах поглед към небето, вдишах от заоблачения утринен въздух и се замислих за тази земя, която ме бе направила човека, който съм, и за човека, който тази земя бе направила. За онези неща, върху които нямаме никаква власт.
Когато пристигнах на гара Окамото, следващата гара, реших да се отбия в някое кафене – което и да е – и да си поръчам за-
куска. Не бях ял нищо цяла сутрин. Но повечето кафенета още не бяха отворили. Кварталът не беше от ранобудните, спомних си аз. С неохота си купих енергиен десерт „Калоримейт“ от един крайпътен „Лоусън“, седнах на пейка в парка и тихомълком го изядох, отпивайки кафе от метална кутийка. Използвах момента да си нахвърля бележки за онова, което бях видял в пътешествието си до момента. След кратка почивка извадих джобното си издание на „И слънцето изгрява“ от Хемингуей и продължих оттам, където бях прекъснал. Бях чел романа в гимназията и го подхванах отново в леглото в хотела, а разказът ме погълна изцяло. Зачудих се защо преди не бях осъзнал колко страхотен роман е това. Тази мисъл събуди странно усещане у мен, вероятно предишния път умът ми е бил зает с нещо друго.
Закуска нямаше и на следващата гара, Микаге, затова продължих тихо и с бавна стъпка покрай релсите, изгубен в мечта-
ния за силно, димящо горещо кафе и дебели резени препечени филийки с масло. Както преди, подминах множество празни
парцели и строителни площадки. Край мен се плъзнаха няколко мерцедеса Е-клас, вероятно караха децата на училище или към гарата. Автомобилите нямаха нито една драскотина или петънце. Както символите нямат съдържание, а потокът на времето – цел. Нямаха никаква връзка със земетресението или насилието. Най-вероятно.
Пред гара Рокко се предадох и влязох в един „Макдоналдс“, поръчах си меню с яйчен макмъфин (360 йени) и най-сетне ус-
пях да утоля глада, бушувал в мен като бурно море. Бе толкова тихо – имах чувството, че съм попаднал на пространствено
ниво, където не биваше да бъда. Каква бе тази пълна тишина? Реших да направя трийсетминутна почивка. Вече бе девет ча-
сът. Влизайки в „Макдоналдс“ в девет сутринта, се почувствах сякаш бях погълнат от гигантска макдоналдсова въображаема
действителност. Или сякаш се бях превърнал в част от масовото несъзнавано. Но в действителност всичко, което ме обграждаше, бе собствената ми индивидуална действителност. Очевидно. Само дето, за добро или лошо, тази индивидуалност временно нямаше къде да отиде.
Бях успял да се добера чак дотук, затова реших да се изкача по стърмния склон, който водеше до старата ми гимназия.
По челото ми изби потна влага. В гимназията винаги пътувах с претъпкания автобус до училище, но сега изминах пътя със
собствени сили. На просторното игрище, изрязано в планинския склон, ученички играеха хандбал в часа по физкултура.
Всичко бе обвито в неземна тишина, извън откъслечните възгласи на момичетата. Бе толкова спокойно – имах чувството,
че съм попаднал на пространствено ниво, където не биваше да бъда. Каква бе тази пълна тишина?
Загледах се в пристанището на Кобе, което блещукаше в оловносиво долу в далечината и се заслушах внимателно, с на-
дежда да уловя някое ехо от миналото, но до мен не достигна нищо. Само звуците на тишината. И толкова. Но какво да направи човек? Та нали става дума за неща, случили се преди повече от трийсет години. Преди повече от трийсет години! Едно мога да кажа със сигурност: колкото повече остарява човек, толкова по-самотен става. Важи за всички. Но може би в това няма нищо лошо. Искам да кажа, че в известен смисъл животът ни не е нищо повече от низ фази, които ни помагат да привикнем към самотата. И щом е така, няма от какво да се оплакваме. А и на кого ли бихме могли да се оплачем?”

Превод Маргарита Тенева

Belles letters 27. Михаил Булгаков и “Кучешко сърце”

Standard

На днешният ден, преди 123 години е роден гениялният Михал Булгаков. Благодаря на Антония от Бинар, че ми обърна внимание. Всяка от неговите книги е шедьовър. Един от най-любимите ми писатели. Понеже мисля, че съм поствал от “Майсторът и Маргарита”, да почетем от “Кучешко сърце”. 

Image

“Уууууху-хууу! О, погледнете ме, загивам! Виелицата ми отслужва опелото в тунела за вътрешния двор и аз вия заедно с нея. Отидох си, за едната хубост си отидох. Онзи мръсник с кирливото кепе, готвачът от стола за нормално хранене на служителите от Централния съвет за народно стопанство ме лисна с вряла вода и ми ощави левия хълбок. Какъв гад! А на всичко отгоре се пише пролетарий! Господи боже мой, колко ме боли! Чак с кокалците си усетих врялата вода. Сега вия, ама от виене полза няма!

Какво толкоз съм му направил? Нима ще подям Съвета за народно стопанство, ако се поровя в боклука?! Свидлива твар! Погледнете му някой път мутрата! Широка е като тепсия. Простак! Това са хората! По пладне ме нагости кирливото кепе свряла вода, а вече започва да се мръква, сигурно наближава четири подир обед, защото здравата се размириса на лук откъм Пречистенската пожарна команда. Както цял свят знае — на вечеря пожарникарите ядат каша. Но яденето им не струва, то е нещо като гъбите. Едни познати кучета от Пречистенка впрочем бяха ми казвали, че на Неглинная в ресторант „Бар“ плюскат дежурното меню — гъби със сос пикант, по три рубли и седемдесет копейки порцията. Въпрос на вкус — аз, като ям гъби, все едно, че ближа галош… Уууу…

Хълбокът ме боли непоносимо и съвсем ясно виждам завършека на моята кариера. Утре ще ми излязат рани и искам някой да ми каже с какво ще ги лекувам. Лятно време можеш да се скриеш в парка Соколники, там има една специална, много хубава трева, а освен туй се наяждаш безплатно със саламени обелки — гражданите хвърлят омазнена хартия, ближеш колкото ти душа иска. И ако не се намери някоя грозотия, която да запее насред поляната на лунна светлина „Мила Аида“, ама тъй, че чак да ти се стъжни животът, би било прекрасно. А сега къде да ида? Вас не са ли ви ритали по задника с ботуши? Ритали са ви. С тухла замервали ли са ви? Сигурно достатъчно много пъти. Всичко съм препатил, примирил съм се със съдбата си и ако сега се жалвам, то е само поради физическата болка и студа, защото духът ми още не е угаснал… Държелив е кучешкият дух!

Но тялото ми е бито и пребито, хубавичко се нагавриха хората с него. Най-лошото е, че когато ме лисна онзи с врялата вода, козината ми започна да окапва, и излиза, че за левия си хълбок нямам никаква защита. Като нищо мога да пипна пневмония, а пипна ли я, граждани, ще пукна от глад. С пневмония е редно да се лежи в някой официален вход под стълбището, а кой вместо мен, болния бекярин, ще търчи по боклукчийските кофи да търси нещо за хапване? Ако ми настине белият дроб, ще се повлека по корем, ще изнемощея и всеки ще може да ме претрепе, и метачите ще ме хванат за краката и ще ме хвърлят в каруцата.

Измежду всички пролетарии метачите са най-големите гадници. Долни отрепки. Готвачи има всякакви. Да речем, Влас, бог да го прости, от Пречистенка, на колцина е спасил живота. Защото, като си болен, най-важното е да се наядеш хубавичко, а тоя Влас, разправят старите кучета, някой път запокитвал кокал, а по него четвърт кило месо. Дано да му е отишла душата в рая, защото е бил истинска личност, готвач на самия граф Толстой, а не от Съвета за нормално хранене. Какви ги вършат в това Нормално хранене, кучешкият ми ум не го побира. Мръсниците варят чорба от вмирисано осолено месо, а ония, клетниците, хич нищо не подозират. Грабят, плюскат, лочат.

Някоя машинописчица получава по. IX категория четирийсет и пет рубли; е, вярно, от време на време нейният любовник й подарява копринени чорапи. Ама колко гаври й се налага да изтърпи заради тия чорапи. Щото той не признава обикновените пози, ами я подлага на френска любов. Мръсници са тия французи, между нас казано. Нищо, че плюскат богато и все с червено вино. Да… Ще му идва на крака машинописчицата, щото с четирийсет и пет рубли заплата в „Бар“ не можеш да влезеш! На нея за кино не й стигат, а за жените киното е едничката утеха в живота. Трепери, мръщи се, ама лапа. Само като си помислиш: четирийсет копейки за първо и второ, а те — и първото, и второто заедно — не струват дори петнайсет копейки, защото останалите двайсет и пет копейки ги е задигнал домакинът. А от такова хранене ли има нужда тя? Върхът на левия й бял дроб не е наред и е хванала женска болест на френска почва, в нейната служба са й взели удръжки, в стола са я нахранили с вмирисано месо, ето я, ето я… Припка през тунела с чорапите от любовника й. Краката й премръзнали, на стомаха й духа, защото козината й е горе-долу като моята, а ходи с тънки кюлотки, едно дантелено нищо и половина, за кеф на любовника си. Само ако посмее да обуе фланелени, оня ще викне: „Хич не си изящна! На мен моята Матрьона ми е дошла до гуша, не мога да й гледам фланелените кюлоти, искам да ми е хубаво. Сега съм председател и каквото открадна — всичкото отива за женско тяло, за шоколади и шампанско. Щото на младини достатъчно съм се нагладувал, стига ми толкоз, а задгробният живот не съществува.“

Жал ми е, жал ми е за нея! Ама за мене си ми е още по жал! Не го казвам от егоизъм, о не, а защото наистина не сме при равни условия. На ней барем в къщи й е топло, а на мен… Къде да ида? Уууу…

— Къчи, къчи, къчи! Буби, ей, Буби… Защо скимтиш, горкичкото, кой ти е направил нещо лошо? Ух…

Тая вещица, сухата виелица, дрънна портата и зашлеви госпожичката по бузата като е метла. Подпретна й поличката до колената, та се видяха кремавите чорапи и една тясна ивичка от зле изпраното й дантелено бельо, заглуши думите и затрупа кучето със сняг.

Божичко… Какво лошо време… Ух…

И стомах ме боли. Това е от осоленото месо. Докога ли има да се мъча?

Госпожичката приведе глава и се втурна в атака. Щурмува портата, а на улицата вихрушката започна да я върти и развява, после я усука като снежен винт и тя се изгуби.

А кучето остана в тунела към вътрешния двор и, страдайки от попарения си хълбок, се притисна до студената масивна стена, задъха се и твърдо реши, че няма да мръдне от това място, тук ще си умре, в тунела. Отчаянието го събори. Толкова криво и мъчно му стана, такава самота и страх го налегнаха, че от очите му взеха да излизат като пъпчици ситни кучешки сълзи, които веднага изсъхваха. От пострадалия му хълбок бяха щръкнали степани замръзнали валма, а между тях прозираха зловещите петна на обгарянето. Колко загубени, тъпи и жестоки са готвачите! „Буби“ го нарече тя… Какъв ти Буби, дявол да го вземе?! Буби значи заоблен, охранен, глупав, плюска овесена каша, има знатни родители, а той е рошав, длъгнест и наръфан, дрипа, бездомно куче. Впрочем от добри чувства го каза момичето.

Вратата на яркоосветения магазин на отсрещната страна на улицата тракна и оттам излезе един гражданин. Именно гражданин, а не другар, и дори, ако искаме да сме съвсем точни — господин. Щом тръгна насам, стана съвсем ясно — господин е. Да не мислите, че палтото ме е подлъгало?! Глупости! С палта сега и доста пролетарии ходят. Вярно, че яките им не са същински, излишно е да го казваме, но все пак отдалеч можеш да сбъркаш.

Виж, по очите няма начин да сбъркаш — нито отблизо, нито отдалеч. О, очите са нещо значително. Като барометър са. Веднага проличава кой е коравосърдечен, кой за едното нищо може да те ритне по ребрата, а кой се плаши и от сянката си. Тия подлоги най обичам да ги ръфам за глезена. Щом те е страх, значи си го заслужаваш. Ррр… бау, бау… баууу…

Господинът уверено прекоси улицата, обгърнат от вихрушката, и се запъти към тунела за вътрешния двор. Да, на тоя всичко му личи. Тоя вмирисано осолено месо не кусва. А дори и да му го сервират някъде, голям скандал ще вдигне, ще пише до вестника: „На мен, Филип Филипович, искаха да ми пробутат…“

Все повече се приближава… Тоя яде обилно и не краде, тоя няма да ме ритне, него от нищо не го е страх, а не го е страх, защото вечно е сит. Той е по умствения труд, господин с културна островърха брадичка и посивели мустаци, пухкави като на френски рицар, но по виелицата от него се разнася гадна миризма — на болница. И на пура.

Какъв дявол, пита се, е търсил в кооперацията на ЦКС? Съвсем се приближи… Какво търси?… Ууууууууу… Какво може да е купувал в това загубено дюкянче, не му ли стигат деликатесните магазини по Охотни ряд? Какво е това? Салам?! Господине! Ако бяхте видели от какво правят тоя салам, щяхте да избикаляте магазина. Дайте го на мен.

Кучето събра остатъка от силите си и обезумяло запълзя от тунела към тротоара. Виелицата загърмя като с пушка над главата му, развя грамадните букви на платнения плакат. „Възможно ли е подмладяването?“

То се знае, че е възможно. Миризмата ме подмлади, накара ме да отлепя корем от плочника, застяга с парливи вълни празния ми от две денонощия стомах — тая миризма, която надви болничната, райската миризма на салам с чесън и чер пипер. Усещам, знам, саламът е в десния джоб на шубата му. Той е над мен! О, властелине мой! Погледни ме! Аз умирам! Робска ми е душичката! На всичко съм, готов!

Кучето запълзя по корем като змия, ронейки сълзи. Погледнете как ме разкраси готвачът. Ама знам, че за нищо на света няма да ми дадете. Ох, много добре познавам богатите. А всъщност за какво ви е той на вас? За какво ви е скапан кон? Отрова такава само Мосселпром продава![1] А вие днес сте закусвали, вие сте величина от световно значение благодарение на мъжките полови жлези. Уууу… Какви работи стават по света! Още не ми се мре, грехота е да си отида млад и зелен. Ще взема да му близна ръката — нищо друго не ми остава.

Загадъчният господин се наведе над кучето, блесна със златните рамки около очите си и измъкна от джоба си бял продълговат пакет. Без да си сваля кафявите ръкавици, разви хартията, която вихрушката тутакси грабна, и отчупи парче от салама, именуван „Специален краковски“. И даде това парче на кучето. О, безкористна личност. Уууу…

— Фиу, фиу — подсвирна господинът и добави с извънредно строг глас: — Вземи, Буби! Буби!

Пак Буби! Хубаво име ми измислихте! А бе викайте ми както си щете. Заради тази ваша изключителна постъпка.

Кучето мигновено разкъса червото, захапа с хлипане краковския и го изплюска на бърза ръка. При това до сълзи се задави със салам и сняг, насмалко не нагълта и канапчето. Пак ще ви близна ръката. Целувам ви панталона, благодетелю мой.

— Засега ти стига толкова… — Господинът говореше отсечено, сякаш командуваше. Той се наведе над Буби, погледна го изпитателно в очите и неочаквано прокара интимно ръката си с ръкавица по корема на кучето.

— Аха — многозначително каза той, — гердан нямаш, това е идеално — тъкмо ти ми трябваш. Тръгвай след мен. — Той щракна два-три пъти с пръсти. — Фиу, фиу!

След вас съм готов и накрай света да ида! Ако щете, ритайте ме с касторените си шушони, думичка няма да ви кажа.

По цялата Пречистенка светеха уличните лампи. Хълбокът го болеше непоносимо, но Буби от време на време забравяше за него, погълнат от едничката мисъл — как да не загуби в навалицата дивното видение, с шубата и да му изрази по някакъв начин любовта и предаността си. И по Пречистенка, докато стигнат до Обуховата уличка, я изрази шест-седем пъти. Целуна му шушона на пресечката с Мъртва уличка и проправяйки му път, така уплаши с дивия си вой една дама, че тя седна на бордюра.

На два-три пъти прискимтя, за да поддържа жалостта към себе си.

Някакъв долен безстопанствен котарак, имитация на сибирски, се измъкна иззад водосточната тръба и въпреки виелицата надуши краковския. На Буби му причерня пред очите при мисълта, че богатият чудак, който събира ранени кучета от улицата, като нищо може да вземе със себе си и този разбойник, и ще се наложи да делят с него мосселпромовските изделия. Затуй така изтрака със зъби срещу котарака, че той с фъщене, приличащо на съскането на пробит маркуч, се изкатери по улука чак до втория етаж… Ъррр-бау! Що Мосселпром се иска, за да нахраниш всички дрипльовци, дето миткат по Пречистенка.

Господинът оцени неговата преданост и досами пожарната команда, под прозореца, от който се чуваше приятно гъргорене на валдхорна, възнагради кучето с едно по-малко парче, някъде към двайсетина грама.

Ама че чудат човек! Седнал да ме подмамва. Не се тревожете, и бездруго няма да ви избягам. Ще вървя след вас, където заповядате.

— Фиу, фиу, фиу! Насам!

По Обуховата ли? Ама моля ви се! Много добре ни е известна тази уличка.

— Фиу, фиу!

Насам ли? С удово… А, не, да прощавате. Не, тук има портиер. А те са най-голямата напаст на тоя свят. Съвсем омразна порода. По-гадни са и от котараците. Джелатин със златни, ширити.

— Не бой се де, идвай.

— Здраве желая, Филип Филипович!

— Здравей, Фьодор!

Туй се казва личност! Божичко, с кого ме е срещнала кучешката ми съдбина! Какво ли ще е това лице, което може да вкарва улични кучета в сграда на жилищна задруга? Погледнете, тоя мръсник не гъкна. Не шавна. Вярно, че е навъсен, но — общо взето — е равнодушен под околошката със златни ширити. Сякаш това си е в реда на нещата. Уважава господина, яко го уважава! А пък аз съм е него и подир него. Какво, стиска ли ти да ме пипнеш? Таратанци. Дали да не ти захапя пролетарския мазолест крак? За всички гаври, дето съм ги изтърпял от вашего брата. Като бях паленце, малко ли пъти сте ме удряли по муцуната с метлата, а?

— Ела, ела.

Разбираме, разбираме, хич не се тревожете. Все подир вас ще вървим. Само ни показвайте пътя, а аз няма да изостана независимо от клетия ми хълбок.

От стълбището надолу:

— Писма за мен няма ли, Фьодор?

От долния край на стълбището, почтително:

— Съвсем не, Филип Филипович (интимно, много тихо, подир изкачващия се квартирант), а в апартамент номер три настаниха жилдругари.

Важният кучешки благодетел рязко се обърна на стъпалото, провеси се над парапета и попита ужасен:

— Тъй ли?

Очите му се закръглиха, а мустаците му щръкнаха. Портиерът долу навири глава, допря длани до устните си и потвърди:

— Тъй вярно, цели четири броя.

— Божичко, представям си какво ще стане сега с апартамента. И как ви се сториха те?

— Ами нищо особено.

— А Фьодор Павлович?

— Отиде да търси тухли. Ще вдигат стени.

— Туй на нищо не прилича.

— Във всички апартаменти ще настаняват, Филип Филипович, освен във вашия. Сега имаше събрание, направиха нова задруга. А предишните ги изритват!

— Какви страхотии стават. Леле мале… Фиу, фиу…

Ида, настигам ви. Както виждате, хълбокът ми се обажда. Ще разрешите ли да ви близна шушончето?”

Belles Lettres 26. Йохан Волфганг Гьоте и “Страданията на младия Вертер”

Standard

От кога не сте се сещали за Гьоте? От училище? Освен “Фауст” чели ли сте нещо друго негово? Прочетете. Заслужава си.

Image

“Че човешкият живот е само един сън — това на мнозина вече се е струвало тъй, а и мене навсякъде ме придружава това чувство. Когато погледна тесните рамки, в които са затворени дейните и жадни за знание сили на човека; когато виждам как всяка дейност се свежда накрай до задоволяване на потребности, които нямат никаква друга цел, освен да продължат нашето жалко съществуване и още — че всяка утеха с известни придобивки на знанието е само едно мечтателско примирение, при което човек си изписва стените, сред които стои затворен, с пъстри образи и светли изгледи — всичко това, Вилхелме, ме кара да немея. Аз се възвръщам в себе си и намирам цял един свят! Пак повече в предчувствие и смътна жажда, отколкото в представа и жива сила. И всичко тогава плува пред очите ми, и аз вървя замечтан и се усмихвам на света.

Че децата не знаят защо искат — по това са на едно мнение всички високоучени учители и възпитатели; но че по земята се люшкат, подобно на децата, и възрастни и също като тях не знаят отде идат и накъде отиват, като тях нямат ясна цел, като тях биват управлявани чрез бисквити, банички и пръчки, това никой не би желал да повярва, а мен то ми се струва тъй очевидно, че човек би го хванал и с ръка.

На драго сърце ще призная — защото знам какво би ти се искало да ми отговориш на това, — че най-честити са ония, които подобно на децата живеят от днес за утре, влачат своите кукли насам-нататък, събличат ги и ги обличат и с голяма почтителност се присламчват край долапа, дето мама е заключила козунаците, а когато най-сетне докопат желаното, лапат с издути бузи и викат: още! Това са честити създания. Добре е и на ония, които дават на своите дребни работици или дори страсти бляскави титли и ги представят пред човешкия род като великански подвизи за неговото спасение и благополучие. Блазе тогова, който може да бъде такъв! Който обаче разбере в своето смирение накъде води всичко това, който вижда как старателно всеки стопанин, комуто е добре, умее да подреди и превърне градинката си на рай, как и нещастният все пак неуморно пъшка по своя път под товара и всеки желае да гледа една минута повече светлината на това слънце — да, той мълчи, той си създава свят от себе си и е също честит, защото е човек. И после колкото и да е ограничен, той все пак пази в сърцето си сладкото чувство, че е свободен и че може да напусне тоя затвор, когато поиска.”

превод Асен Разцветников

“Сътворението” на Гор Видал. Най-добрия исторически роман. Задължителен.

Standard

Чудех се какво определение да сложа на романа “Сътворението”. Най-хубавият, най-красивият, най-важният, най-обширният, най-философският, най-четивният, най-богатият, най-информативният, най-въображаемият, най-фантастичният, най-замислящият исторически роман, който съм чел. В крайна сметка се спрях на най-добрият. Кратко, и в него се съдържат всички останали неща. От Персия и зороастризма, през Гърция и нейните философи, до Индия и Буда, Китай и Конфуции. Целият древен свят със своята религия, философия, битие, в една книга. Прекрасно разказана и готова за изживяване. Изключителен, уникален и чудесен за четене. Ако все още не сте го чели, направете го скоро. Ако сте, споделете го с приятели.

Image

“Демокрит не бе и чувал някои от нещата, които споделих на вечерята снощи. Сега той иска не само да научи от мен истината за Гръцките войни, а което е по-важно, настоява да му разкажа и спомените си за Индия и Китай, и за мъдреците, които срещнах на изток и в земите на изток от изток. Предложи да запише всичко. Гостите ми на снощната вечеря възторжено го подкрепиха. Но подозирам, че беше само от учтивост.

Сега седим във вътрешния двор на къщата. По това време тук грее слънце. Денят е прохладен, но не е студено и усещам топлината на слънцето върху лицето си. Чувствувам се добре, защото съм облечен удобно, по персийски. Всички части на тялото ми, освен лицето, са покрити. Когато не се движа, ръкавите скриват дори и пръстите ми. Естествено, нося панталони — дреха, която открай време смущава гърците.

Нашите понятия за благоприличие тук се приемат с насмешка — гърците са най-щастливи, когато гледат игрите на голи младежи. Това, че съм сляп, ми спестява не само гледката на разюзданите млади атиняни, но и на следящите ги с похотливи погледи мъже. Ала стане ли дума за жени, атиняните са сдържани. И тук жените са покрити от глава до пети като персийките, но облеклото им е без украшения, лишено е от пъстрота, от изящество.

Диктувам на гръцки, защото открай време говоря с лекота езика на йонийските гърци. Майка ми Лаида е гъркиня от Абдера. Дъщеря е на Мегакреон, дядото на Демокрит. Тъй като Мегакреон владееше сребърни мини, а ти, Демокрите, си негов потомък по мъжка линия, сега си много по-богат от мен. Да, запиши го. Ти си част от този разказ, колкото и да си млад и незначителен. Нали все пак ти ме накара да се поровя в паметта си.

Снощи дадох вечеря на факлоносеца Калий и на со-фиста Анаксагор. Всеки ден Демокрит прекарва часове наред с Анаксагор, който непрекъснато му говори. Това минава за образование. По мое време, в родината ми, образованието се състоеше в заучаване на свещените текстове, уроци по математика, упражнения по музика, стрелба с лък…

„Да яздиш, да стреляш с лък, да казваш Истината“ — така гласи прочутата фраза, която изразява същността на персийското образование. Демокрит ми напомня, че гръцкото образование е почти същото, като се изключи казването на истината. Той знае наизуст съчиненията на йониеца Омир (също като мен слепец). Може и да е прав. Но тук в последно време традиционните методи бяха изоставени — според Демокрит допълнени — с появяването на една нова категория хора, наричащи себе си софисти. На теория от софиста се очаква да е способен в някое изкуство. На практика мнозина от тукашните софисти не притежават нито способности, нито дарба. Умеят единствено да си служат ловко с думите, но е трудно да се установи какво точно преподават, тъй като поставят под съмнение всичко — с изключение на парите. Те не пропускат да си осигурят добро възнаграждение от младежите в града.

Анаксагор се отличава от тази пасмина. Той говори ясно и пише на добър йонийски гръцки. Демокрит ми прочете книгата му „Физика“. Макар и да не разбирам много неща в нея, не мога да не се възхитя на дързостта му. Опитал се е да обясни всичко, като внимателно е изучавал видимия свят. Разбирам разсъжденията му, докато описва видимото, но щом стигне до невидимото, се обърквам. Анаксагор твърди, че нищото не съществува. Твърди, че цялото пространство е пълно с нещо дори когато не можем да го видим — вятъра например. Най-интересни (и атеистични!) са възгледите му за раждането и смъртта.

„Гърците — пише той — имат неправилна представа за появата и загиването на нещата. Нищо не се появява и нищо не загива, само съществуващите неща се съединяват и разделят. Затова правилно би било да наричаме раждането на нещата съединяване, а смъртта им — разделяне.“ Това бих могъл да приема. Но какви са тези „неща“? Какво ги кара да се съединяват и разделят? Кога, къде и защо са били сътворени? От кого? Според мен има само един въпрос, върху който си струва да се размишлява — сътворението.

В отговор Анаксагор въвежда думата „разум“. „Първоначално всички неща, от безкрайно малкото до безкрайно голямото, били в покой. После Разумът внесъл в тях ред.“ Тогава тези неща (какви са те? къде са? защо съществуват?) започнали да се въртят.

Едно от най-големите неща е нагорещеният камък, който наричаме слънце. Още като малък Анаксагор предсказал, че рано или късно парче от слънцето ще се откъсне и ще падне на земята. Преди двадесет години предсказанието му се сбъдна. Цял свят видя как къс от слънцето описа огнена дъга по небосвода и падна близо до Егос-потами в Тракия. Когато огненият къс изстина, оказа се, че той е просто парче кафеникава скала. Анаксагор изведнъж се прочу. Днес книгата му се чете навсякъде. На агората човек може да си я купи на старо за една драхма.

Перикъл покани Анаксагор в Атина и му даде скромна пенсия, с която сега се издържат софистът и семейството му. Излишно е да споменавам, че консерваторите го мразят почти толкова, колкото и Перикъл. Щом решат да създадат политически неприятности на Перикъл, обвиняват приятеля му Анаксагор в богохулство, безбожие и други подобни измислици. Всъщност не са измислици, защото и Анаксагор, като всички останали гърци, е атеист, но за разлика от тях не е лицемер. Той е сериозен човек и се мъчи да разбере същността на вселената, а онзи, който не познава Премъдрия господ, трябва да полага наистина много големи усилия, защото иначе нищо няма да му е ясно.

Анаксагор е около петдесетгодишен, йонийски грък от град Клазоменe[1]. Той е нисък и дебел, поне така ми го описва Демокрит. Произхожда от богато семейство. Когато умрял баща му, отказал да се залови с управлението на наследствения имот, както и да заеме политически пост. Обичал да наблюдава природата и не искал да се занимава с нищо друго. Преотстъпил целия си имот на далечни роднини и напуснал дома си. Когато го по-питали дали го вълнува мисълта за родното му място, Анаксагор отговорил: „Естествено, мисълта за родното ми място много ме вълнува!“ И посочил небето. Прощавам му този типично гръцки жест. Много обичат да се перчат.

[1] Град в Йония на южния бряг на Смирненския залив, — Б. пр.

След като ни поднесоха първото блюдо — прясна, а не консервирана риба, — Анаксагор поиска да чуе какво мисля за басните на Херодот Няколко пъти отворих уста да му отвърна, но не успях да взема думата от стария Калий, който не спираше да говори. Трябва да се съобразявам с Калий, защото атиняните и без това не са доволни от нашия забулен в тайна мирен договор. Всъщност много възможно е един хубав ден споразумението да бъде анулирано и тогава ще съм принуден да си замина, ако, разбира се, уважат посланическия ми сан и не ме убият. Гърците по принцип не зачитат посланиците. Дотогава, като съавтор на договора, Калий е мой защитник[1].

[1] Мирът, сключен в Суза, е известен в историята като Калиев мир. — Б. пр.

Калий описа — за не знам кой път — битката при Маратон. Гръцката версия на това събитие много ме отегчава. Излишно е да споменавам, че Калий уж се сражавал с херкулесовска храброст.

— И то без да съм длъжен. Имам предвид това, че съм потомствен факлоносец! Посветен съм в мистериите на великата богиня Деметра, в Елевзинските мистерии[2]. Но ти знаеш всичко това, нали?

[2] В град Елевзин, център на култа към богинята на плодородието Деметра, разположен на около 20 км западно от Атина, през месец септември в продължение на девет дни се извършвало посвещението в Елевзннскнте мистерии. — Б. пр.

— Разбира се, Калий, знам го. Нали по това си приличаме. Не си ли спомняш? И аз съм потомствен факлоносец.

— Така ли? — Калий няма добра памет за наскоро научени неща. — Ах, да! Точно така! Ти си огнепоклон-ник. Да, да. Сигурно е много интересно. Трябва да ни поканиш да присъствуваме на някой ваш обред. Казват, че било забележителна гледка. Особено когато архима-гът гълтал огън. Архимагът си ти, нали?

— Точно така. — Вече не си правя труда да обяснявам на атиняните разликата между зороастриеца и мага. — Само че ние не гълтаме огъня — продължих аз. — Ние му служим. Той е посредник между нас и Премъд-рия господ. Освен това ни напомня за Страшния съд, когато всеки от нас ще трябва да премине през море от разтопен метал, през нещо като самото слънце, ако теорията на Анаксагор за слънцето е вярна.

— И после какво става?

Въпреки че е потомствен жрец, Калий е много суеверен. Това ми се вижда чудно. Потомствените жреци обикновено са склонни към атеизъм. Те знаят твърде много.

Отвърнах му както подобава:

— Онзи, който е служил на Истината и е отхвърлял Лъжата, няма да почувствува нищо, докато преминава през кипящия метал. Той просто…

— Разбирам, разбирам. — Умът на Калий, доколкото го има, пърха и се лута като подгонена птичка. — И при нас е нещо подобно. Все пак искам някой ден да те видя как гълташ огън. Естествено, не мога да върна услугата. Знаеш, че нашите обреди се държат в строга тайна. За тях нямам право да ти кажа нищо. Освен че, ако ги изпълниш всичките, ще се преродиш. Стига, разбира се, да можеш да ги изпълниш. А като умреш, ще успееш да избегнеш… — Калий млъкна. Птичката, изглежда, кацна на клонче. — Все едно, сражавах се при Маратон, макар да бях принуден да нося тези жречески одежди. Нали виждаш, трябва винаги да ги нося. Е, ти, естествено, не виждаш, но нищо. Всъщност както бях започнал да ви разказвам, жрец — не жрец, в онзи паметен ден убих доста перси…

— И тъкмо тогава намери златото си в един ров. Анаксагор, също като мен, направо се вбесява от

Калий. Но има известна разлика — той не е длъжен да го понася.

— Тази история, както я разказват, е добила твърде изопачен вид. — Неочаквано Калий взе да се изразява точно. — Истината е, че плених един персиец, а той ме помисли за някакъв генерал или цар заради тази лента около главата ми… е, ти, естествено, не можеш да я видиш. Понеже той говореше само персийски, а аз само гръцки, нямаше как да изясним въпроса. По какъв начин да му обясня, че не съм важна личност, като се изключи фактът, че съм факлоносец? Освен това бях едва осемнайсетгодишен и той сам трябваше да се досети, че на тази възраст е изключено да съм високопоставен. Той обаче не се досети. Показа ми едно място на брега на реката — съвсем не ров, както разправят. Там беше скрил ковчеже със злато. Взех го, естествено. Военен трофей.

— А какво стана със собственика на златото?

Анаксагор, както и цяла Атина, много добре знаеше, че Калий е побързал да убие персиеца. А после, благодарение на въпросното ковчеже със злато, е успял да вложи пари във вина, зехтин и кораби. Днес той е най-богатият човек в града. Страшно му завиждат. Всъщност в Атина няма човек, комуто да не завиждат за нещо — пък било то и за липсата на завидни качества.

— Освободих го, естествено — излъга Калий без всякакво смущение. Зад гърба му го наричат Калий Златния ров. — Златото беше откуп. Да вземеш откуп, е нещо обикновено по време на битка. Случва се ежедневно между гърци и перси. Поне така беше. Сега всичко това е минало благодарение на нас двамата, Кир Спитама. Цял свят ни дължи, на мен и на теб, вечна благодарност.

— Ще се задоволя напълно и с една-две години благодарност.

Докато разчистваха масата от първите блюда и поднасяха вторите, при нас седна Елпиника. Тя е единствената атинянка, която може да вечеря с мъжете винаги когато пожелае. Ползува се с привилегии, защото е жена на богатия Калий и сестра на превъзходния Кимон — всъщност тя е и истинската му вдовица. Преди да се омъжи за Калий, тя и брат и живеели като мъж и жена — много скандална връзка според атиняните. Един от признаците за дълбоката незрялост на гърците е, че все още не могат да разберат колко благородно става едно семейство, когато братът се ожени за сестра си. Та нали двамата са половини на едно и също цяло? Ако се свържат в брачен съюз, всеки от тях добива двойно по-голяма сила.

Говори се още, че навремето не Кимон, а Елпиника управлявала консервативната партия. В момента тя има голямо влияние и върху племенника си Тукидид. Възхищават й се и същевременно се боят от нея. Елпиника е приятен събеседник. Знам, че е висока като мъж и все още красива, но с някогашна, вече повехнала красота. Тези сведения черпя от Демокрит, който е осемнадесетгодишен и в представите му, щом човек има един бял косъм на главата си, кажи-речи, е готов за гроба — всеки ден оттам нататък си го е откраднал. Елпиника говори с приятен мек йонийски акцент, а аз колкото ненавиждам твърдото дорийско произношение, толкова обичам йо-нийското. Нали съм научил гръцки от майка си, а тя е йонийка.

— Знам, че се държа скандално — сама се укорява Елпиника. — Но какво да правя, това ми е в природата. Вечерям с мъжете. Най-безсрамно. Като милетска компаньонка, само дето не мога да пея.

По тези места изисканите проститутки се наричат компаньонки.

Макар че в нито един гръцки град жените не могат да се похвалят с особени права, съществуват някои варварски аномалии. Когато за пръв път присъствувах на игрите в един от йонийските градове в Мала Азия, за мое учудване забелязах, че поощряват неомъжените момичета да ходят там и да разглеждат потенциалните си съпрузи голи, докато това е забранено на омъжените жени поради несъмнено разумното съображение, че в техните помисли не трябва да има друг мъж освен законния им съпруг. В консервативна Атина както на съпругите, така и на момичетата рядко се разрешава да напускат дома си, а още по-рядко да посещават игрите. Ел-пинкка е изключение.

Слушах как тази забележителна жена се настанява на кушетката там, където сядат мъжете, а не скромно на стол или на табуретка, както се изисква от гръцките жени в онези редки случаи, когато вечерят в мъжка компания. Но Елпиника не зачита обичаите. Прави каквото си иска и никой не се осмелява да се възпротиви … пред пея. Като сестра на Кимон, жена на Калий и леля на Тукидид, тя е най-високопоставената дама в Атина. Често е нетактична и почти никога не си прави труда да прикрие презрението си към Калий, който пък сляпо я обожава.

Не мога да преценя глупав ли е Калий, или не. Струва ад се, че за да спечелиш пари, ако ще и да намериш съкровище в някой ров, трябва да притежаваш известна интелигентност. Но прозорливостта му в търговията не може да компенсира глупостта му във всички други житейски области. Когато братовчед му Аристид, този благороден, честен и безкористен (поне за атинянин) държавник, живеел в нищета, към Калий отправяли много упреци, че не му помага.

Като разбрал, че ще си спечели име на скъперник, Калий помолил Аристид да заяви пред събранието, че настойчиво е отказвал да вземе пари от него. Благородният Аристид повторил пред събранието точно каквото поискал Калий. Калий му благодарил и не му дал пари. Тъй че сега Калий е известен не само като скъперник, но и като истински лицемер,. За Аристид се говори, че е справедлив. Не знам по какъв повод. Имам големи празнини в познанията си за града и политическата му история.

Снощи Елпиника набързо запълни една такава празнина.

— Тя е родила син. Рано тази сутрин. Той е във възторг.

Тя и той, произнесени с особена интонация, винаги означават компаньонката Аспазия и любовникът й генерал Перикъл.

Консерваторът Калий много се развесели.

— Значи момчето ще трябва да бъде продадено в робство. Такъв е законът.

— Законът не е такъв — обади се Анаксагор. — Момчето е родено свободно, защото родителите му са родени свободни.

— Не и според новия закон, гласуван от събранието по предложение на самия Перикъл. В него нещата са ка-зани ясно. Щом майка ти е чужденка… Или щом баща ти е чужденец, искам да кажа, атинянин… — Калий се обърка.

Анаксагор се намеси:

— За да бъдеш атински гражданин, и двамата ти родители трябва да са атиняни. Тъй като Аспазия е ми-летка по рождение, синът й от Перикъл никога не може да стане атински гражданин, нито да заема държавна служба. Но той не е роб, както не е робиня и майка му, както не сме роби и всички ние, чужденците.

— Прав си. Калий греши.

Елпиника е рязка и пряма. Напомня ми майката на Ксеркс, старата царица Атоса.

— Все пак — продължи Елпиника — изпитвам известно задоволство, че именно Перикъл прокара този закон в събранието. Сега не: свият закон завинаги ще ли ши собствения му син от поданство,

— Но Перикъл има и други синове. Не от тази, а от законната си жена — обади се Калий.

Той още се чувствува дълбоко обиден — или поне така твърди — от факта, че преди много години жената на най-големия му брат напуснала мъжа си, за да се омъжи за Перикъл, като по този начин озлочестила не едно, а две семейства.

— Лошите закони са капан за собствените си създатели — заяви Елпиника, сякаш цитираше някоя известна поговорка.

— Това да не са думи на Солон? — попитах аз. Солон е легендарен мъдрец, когото атиняните често цитират.

— Не — отвърна Елпиника. — Това са мои думи. Обичам да се самоцитирам. Скромността не ми е присъща. А сега да решим, кой ще оглави вечерята?

Според атинския обичай, щом вторите блюда се вдигнат от масата, компанията трябва да си избере цар на вечерта, който да реши, първо, колко вода трябва да се добави към виното — ако водата е малко, естествено, няма да се водят сериозни разговори — и второ, каква ще е темата на разговора. После „царят“ до известна степен ръководи дискусията.

Избрахме Елпиника за царица. Тя поръча три части вода, една част вино. Очертаваше се сериозна дискусия. И тя наистина се оказа много сериозна, тъй като се поведе разговор за същността на вселената. Казвам „много сериозна“, защото един тукашен закон — в този град има какви ли не закони! — забранява не само заниманията в областта на астрономията, но и всякакви разсъждения за същността на небето и звездите, слънцето, луната и сътворението на света.

Старата религия твърди, че двете най-големи небесни форми са божества, наречени съответно Аполон и Диана. Като изказва предположението, че слънцето и луната са просто огромни, въртящи се в небето огнени камъни, Анаксагор се подлага на съвсем реален риск да бъде обвинен в безбожие. Излишно е да споменавам, че по-будните атиняни непрекъснато разсъждават по тези въпроси. Но всеки миг ги дебне опасност някой от враго-вете им да ги обяви публично за безбожници и ако случайно точно през тази седмица гражданинът е спечелил б събранието гласове за непопулярност, може да бъде осъден на смърт. Атиняните не престават да ме учудват.

Но преди да навлезем в опасни води, Елпиника ме подложи на разпит за впечатленията ми от четенето на Херодот в Одеона. Внимавах да не кажа нещо в защита на политиката на Великия цар Ксеркс спрямо гърците — а и как бих могъл в такова обкръжение? Все пак споменах колко съм се ужасил от начина, по който Херодот клевети нашата царица майка. Аместрида няма нищо общо с кръвожадното чудовище, което Херодот намери за нужно да представи пред своите слушатели. Когато заяви, че тя неотдавна е погребала живи няколко персийски младежи, публиката потръпна от задоволство. Но истинската история е съвсем друга. След убийството на Ксеркс няколко семейства вдигнаха бунт. Щом бе възстановен редът, синовете на тези семейства бяха екзекутирани по общоприетия начин. Ритуалът на магите изисква мъртвите да бъдат оставени на природните стихии. Като добра зороастрийка, Аместрида се противопостави на магите и нареди мъртвите момчета да бъдат погребани. Това бе добре обмислен политически ход, който доказа още веднъж победата на Зороастър над дяволопоклонниците.

Разказах им за неизменната вярност на Аместрида към мъжа й, Великия цар. За героичното й държане по време на убийството му. За прозорливостта и твърдостта, които прояви, като осигури престола за втория си син.

Елпиника беше във възторг.

— Трябвало е да се родя персийка. Явно пропилявам живота си в Атина.

Калий се възмути:

— И така си прекалено свободна. Освен това сигурен съм, че дори в Персия на никоя жена не е позволено да се разполага на кушетката, да се налива с вино наравно с мъжете и да богохулства. Там щеше да си затворена в харем.

— Грешиш. Аз щях да водя армии, като онази, как й беше името, от Халикарнас. Артемизня ли се казваше?[1] — Елпиника се обърна към мен — Трябва да отговориш на Херодот.

[1] Покорен от Персия, Халикарнас бил управляван от тирани, понякога жени, като Артемизия, дъщеря на тирана Лигдам, която участвувала с персийската флота в битката при Саламин. — Б. пр.

— И да ни разкажеш всичко за пътешествията си — обади се Калий. — За всички онези източни градове, които си видял. За търговските пътища… Това ще бъде наистина полезно. По-точно как може да се стигне до Индия и Китай?

— Търговските пътища далеч не са толкова важни, колкото идеите за сътворението на света, с които си се запознал — намеси се Анаксагор, чието отвращение към търговията и политиката го отличава от останалите гърци. — Трябва също така да запишеш онова, което е казал твоят дядо, Зороастър. Цял живот слушам за него, но никой не ми е обяснил кой е той и каква в действителност е била неговата представа за същността на вселената.

Оставям на Демократ да предаде последвалата сериозна дискусия. Ще спомена само, че Калий се изказа така, както се и очакваше — заяви, че вярвал във всички богове. Та нали иначе не би могъл да спечели, при това три пъти, надбягването с колесници в Олимпия? А и кой е факлоносецът в Елевзинските мистерии на Деметра?

Елпиника беше доста сдържана. Тя винаги търси доказателства. Или по-точно — майсторски построени доводи. Думите са единственото доказателство, което гърците уважават. Те владеят изкуството да придават правдоподобно звучене на фантастичното.

Анаксагор се държа скромно както винаги. Той има навика да говори като човек, който „чисто и просто проявява любопитство“. Макар онзи камък, дето падна от небето, да доказа теорията му за същността на слънцето, сега той се въздържа да изтъква правотата си повече от всякога, защото „трябва да се знае още толкова много“.

Демокрит го попита за онези прословути неща, които са навсякъде през цялото време, но не могат да се видят.

— Нищо не се появява и нищо не загива — каза Анаксагор след третата чаша от силно разреденото вино на Елпиника. — То просто се съединява със съществува-щите неща или се отделя от тях.

— Но нали нищо изключва което и да е било нещо и по тази логика самото то не съществува? — попитах го аз.

— Ако думата нищо ви смущава, тогава нека опитаме с всичко. Представете си всичко като безброй семенца, които съдържат всичко съществуващо. Следователно всичко е във всичко наоколо.

— Да се повярва в това, е по-трудно, отколкото да се разбере гневът на великата богиня Деметрa[1], когато дъщеря й слязла в царството на Хадес и взела със себе си пролетта и лятото, защото тази история все пак е подкрепена с неоспорим факт — заяви Калий.

[1] Според легендата богинята на плодородието Деметра се раз-сърдила на Зевс, защото дал любимата й дъщеря Персефона за жела на бога Хадес, владетел на подземното царство и царството на мъртвите. Гневът й спрял всякакъв растеж на земята. За да спаси хората от гладна смърт, Зевс решил две трети от годината Персе-фона да живее при майка си, а една трета при мъжа си Хадес. Оттогава всяка година Персефона напуска майка си и Деметра потъва в скръб, а заедно с нея скърби и цялата природа. — Б. пр.

Тук Калий промърмори някаква молитва както подобава на висш жрец в Елевзинските мистерии.

— Не съм правил такова сравнение, Калий — отговори Анаксагор, който е винаги тактичен. — Но нали ще се съгласите, че в паница леща няма косми?

— Е, надяваме се, че няма — рече Елпиника.

— Няма и изрезки от нокти, нали така? Нито кости?

— Ще повторя онова, което каза жена ми. По-точно, надявам се, че нито едно от тези неща няма да попадне в паницата ми с леща.

— Аз съм на същото мнение. Навярно ще сме единодушни и в това, че колкото и внимателно да наблюдаваме едно зърно леща, в него няма да открием човешки косми, кости, кожа или кръв.

— Така е. Но лично аз не обичам бобови растения.

— Това е, защото Калий е питагореец — обясни Елпиника.

Питагор забрани на членовете на сектата си да ядат боб, тъй като зърната му съдържали преселващи се човешки души — индийска представа, неизвестно как стигнала до Питагор.

— Не. Просто защото предизвикват у мен гръмотевици –. отговори Калий, който намираше това за много забавно.

Анаксагор продължи, за да изясни докрай мисълта си:

— Ако човек се храни само с леща и прозрачна вода, пак ще му пораснат нокти и коса, пак ще има кости, жили, кръв. Следователно всички елементи на човешкото тяло по някакъв начин се съдържат в зърното.

Демокрит ще запише за себе си, но не за мен, казаното по време на останалата част от вечерята — то беше интересно и поучително.

Калий и Елпиника си тръгнаха първи. Тогава Анаксагор седна до мен.

— Вероятно известно време няма да мога да те посещавам — каза той. — Сигурен съм, че ще ме разбереш.

— Иначе ще те обвинят в мидопоклонничество, така ли?

Атиняните отправят такова обвинение към онези гърци, които са дружелюбни към персите и техните събратя мидийците.

— Да.

Това по-скоро ме ядоса, отколкото разтревожи.

— Тук хората са действително побъркани на тази тема — казах аз. — Ако Великият цар не искаше мир, щях да съм военен губернатор, а не посланик в Атина. — Това беше неразумно. Виното си казваше думата.

— Перикъл е уважаван човек, а аз съм негов приятел. Освен това съм роден в град, който навремето беше под властта на Великия цар и рано или късно ще ме обвинят в мидопоклонничество. Това ще е лошо за Перикъл, тъй че дано да не е скоро.

На младини Анаксагор се бе сражавал на наша страна. И двамата никога не споменавахме този епизод от живота му. За разлика от мен той не проявява никакъв интерес към политиката. По тази причина консерваторите положително ще го използуват като средство да нанесат удар на Перикъл.

— Да се надяваме, че никога няма да бъдеш обвинен в това. Ако те признаят за виновен, ще те осъдят на смърт.

Анаксагор тихо въздъхна. Може и да не е било въздишка, а смях.

— Слизането в Хадес — каза той — е едно и също, независимо кога и откъде започва.

Тогава му зададох онзи най-безпрогледен от всички гръцки въпроси, който се бе пръкнал в доста крехката глава на автора на „Перси“:

— Не е ли по-добре човек изобщо да не се е раждал?

— Разбира се, че не — отговори решително Анаксагор. — Дори само възможността да изучаваш небето е достатъчна причина да си жив.

— За съжаление не виждам небето.

— Тогава слушай музика. — Анаксагор винаги отговаря точно и на място. — Както и да е, Перикъл е убеден, че зад въстанието в Евбея стоят спартанците. Така че през този сезон врагът е Спарта, а не Персия. — Анаксагор понижи глас и почти зашепна: — Когато казах на генерала, че ще бъда тук на вечеря, той ме помоли да го извиня пред теб. От доста време иска да те приеме. Но непрекъснато го следят.

— Това е то прословутата атинска свобода.

— Има и по-лоши градове, Кир Спитама.

Когато Анаксагор си тръгваше, го попитах:

— А къде са били всички тези безкрайно малки частици, преди Разумът да ги задвижи?

— Навсякъде.

— Това не е достатъчно ясен отговор.

— Може би въпросът не е достатъчно ясен. Засмях се.

— Напомняш ми един мъдрец, когото срещнах на изток. Попитах го как се е появил светът, а той ми даде съвсем безсмислен отговор. Възразих, че от отговора му не разбирам нищо, а той ми отвърна: „Абсурдните въпроси получават абсурдни отговори.“

— Мъдър човек — рече с известно колебание Анаксагор.

— А кое е накарало Разума да задвижи сътворението?

— То е в самата природа на Разума.

— Може ли да се докаже?

— Доказа се, че слънцето е скала, която се върти толкова бързо, че се е запалила. Значи някога слънцето трябва да е било в покой, иначе щеше вече да е изгоряло, както изгоря парчето, което падна на земята.

— Тогава защо не се съгласиш с мен, че разумът, задвижил всички тези семенца, е разумът на Премъдрия господ, чийто пророк бе Зороастър?

— Трябва да ми разкажеш повече за Премъдрия господ и какво е казал на дядо ти. Възможно е Премъдрият господ да е Разумът. Кой знае? Аз самият не знам. Ти трябва да ми помогнеш да разбера това.

С Анаксагор е приятно да се разговаря. Не се само-изтъква като повечето софисти. Сещам се за моя родственик Протагор. Младежите му плащат, за да им преподава нещо, което се нарича морал. Той е най-богатият софист в Гърция — така поне твърдят останалите софисти, а те вероятно са добре осведомени.

Преди много години се запознах с Протагор в Абдера. Един ден дойде в къщата на дядо ми, за да донесе дърва. Беше млад, очарователен, остроумен. По-късно по някакъв начин получи образование. Не вярвам дядо ми да му е помогнал, макар че беше много богат човек. От няколко години Протагор не е идвал в Атина. Говори се, че преподава в Коринт, град, пълен с богати, лениви и развратни младежи, както твърдят атиняните. Демокрит се възхищава от нашия родственик и предложи да ми прочете една от многото негови книги. Отказах се от това удоволствие. Все пак не бих имал нищо против да се срещна с Протагор. И той е любимец на Перикъл.

Като се изключи една кратка официална среща в бу-левтериона, винаги съм се старал да стоя поне на половин град разстояние от Перикъл. Освен това, както каза снощи Анаксагор, Перикъл го следят непрекъснато. Макар на практика да управлява Атина, той също може да бъде съден от събранието за мидопоклонничество, а дори и за убийството на политическия си ментор Ефиалт.

Демокрит намира великия Перикъл за скучен. От друга страна, момчето се възхищава от Аспазия. Напоследък тя често го кани в къщата си, където сега живеят няколко чаровни момичета от Милет.

Понеже диктувам на Демокрит, не мога да изложа възгледите си за това как трябва да се държи един млад човек в обществото. Демокрит ме уверява, че Аспазия е все още красива въпреки напредналата си възраст и неотдавнашното раждане. Тя е около двадесет и петгодишна. И е безстрашна — добро качество, защото в този размирен град има много страшни неща, особено за жена, която спада към метеките (така тук наричат всички чужденци), при това любовница на човек, ненавиждан от старата аристокрация и многобройните й привърженици. Освен това Аспазия е заобиколена от блестящи мъже, които не вярват в боговете.”

“Ние” на Евгений Замятин. Блестяща дистопия на тоталитарната държава.

Standard

След споменаването вчера на двете най-блестящи антиутопии, или дистопии, “Прекрасният нов свят” на Хъксли и “1984” на Оруел, Наталия ми припомни и една от най-ранните такива – “Ние” на Евгений Замятин. Издадена през 1924 г, тя пророчески ни показва докъде може да стигне извратеното рзбиране за контрол в едно тоталитарно общество, и какво е свободата. Корицата на първия брой на Гранта България – “Бъдеще?”, прекрасно изработена от Чавдар Гюзелев, както и някои от кориците на английските издания на “Ние”, със своята геометричност и студенина, ни напомнят за времето, което прогнозира Замятин, и което вече не е бъдеще, то е сегашно. Нека си го припомним, споделим и не забравяме.

Image

“Но пък какво небе! Синева — и никакъв облак не го загрозява (какъв странен вкус са имали древните, щом техните поети са се вдъхновявали от тези нелепи, хаотични, глупаво изтикващи се кълбета пара). Аз обичам — сигурен съм, че няма да сбъркам, ако кажа: ние обичаме само стерилното, безупречното небе. В такива дни целият свят е излят от същото устойчиво, вечно стъкло както и Зелената Стена, както и всички наши сгради. В такива дни виждаш самата синя дълбина на нещата, някакви неизвестни дотогава, изумителни техни уравнения — виждаш ги в най-обикновеното, делничното.

Да вземем дори това. Днес сутринта бях на хелинга, където се строи ИНТЕГРАЛЪТ, и изведнъж видях машините: въртяха се със затворени очи, в самозабрава, кръглите глави на регулаторите; лъскавите мотовилки сновяха наляво-надясно; гордо поклащаше рамене балансьорът; танцуваше длетото на дълбачната машина в такта на нечута музика. Изведнъж видях цялата красота на този грандиозен механичен балет, облян от нежносиньото слънце.

И по-нататък — въпрос към себе си: защо е красиво? Защо този танц е красив? Отговор: защото е несвободно движение, защото целият му дълбок смисъл е тъкмо в абсолютната естетическа подчиненост, в идеалната несвобода. И ако е вярно, че прадедите ни са се отдавали на танца в най-вдъхновените мигове на своя живот (религиозни мистерии, военни паради), това ще рече само едно: инстинктът за несвобода е органично присъщ на човека още от древността и ние, в днешния ни живот — само съзнателно…

Налага се да прекъсна: щракна номераторът. Вдигам очи: разбира се, О–90. След половин минута тя самата ще бъде тук — да ме вземе за разходка.

Милата О! — винаги ми се е струвало, че прилича на името си: с десет сантиметра по-ниска от Идеалната Майка, цялата закръглена, и розовото О — устата — отворена винаги когато ме слуша. И още: пухкавата гънчица около китката й — като на дете.

Когато влезе, у мен все още с пълна сила бучеше маховикът на логиката и аз по инерция заговорих за току-що установената от мен формула, в която влизахме и ние всички, и машините, и танцът.

— Чудесно е. Нали? — попитах аз.

— Да, чудесно е. Пролет — розово ми се усмихна О–90.

Ето, представете си: било пролет… Тя — за пролетта. Това са жените… Замълчах.

Долу. Булевардът е многолюден: в такова време обикновено изразходваме личния си следобеден час за допълнителна разходка. Както винаги от всички тръби-комини на Музикалния Завод се лееше Маршът на Всеобщата Държава. Номерата следваха в стройни редици, по четирима, и възторжено тактуваха — стотици, хиляди номера в синкави юнифи[1], със златни плочки на гърдите — държавния номер на всеки. И аз — ние, четиримата — сме една от безбройните вълни на този могъщ поток. Отляво е О–90 (някой от косматите ми прадеди преди хиляда години сигурно би я нарекъл със смешната дума „моята“); отдясно — два непознати номера, женски и мъжки.

Блаженосиньо небе, мънички детски слънца във всяка метална плочка с номера, непомрачени от безумието на мислите лица… Лъчи — разбирате ли: всички те са от някаква единна, лъчиста, усмихваща се материя. А медните тактове: „Тра-та-та-там. Тра-та-та-там“, това е такава блеснала на слънцето медна стълбица, и с всяка нота се издигате все по-нагоре, в главозамайващото синьо висине…

И също както сутринта, на хелинга, отново видях — сякаш за първи път в живота си видях всичко: нерушимите прави улици, лъчистия стъклен паваж, божествените паралелепипеди на прозрачните жилищни сгради, квадратната хармония на сиво-синкавите редици. И сякаш не цели поколения, а аз, самият аз съм победил стария Бог и стария живот, самият аз съм създал всичко това — и сякаш съм някаква кула, страхувам се да си помръдна лакътя, за да не се посипят отломки от стени, куполи и машини…

А след миг — скок през вековете, от + към –. Спомних си (очевидно обратна асоциация) — ненадейно си спомних една картина в музея: някогашен булевард, от двайсетия век, оглушително пъстра, безредна тълпа от хора, колела, животни, афиши, дървета, багри, птици… Разправят, че наистина е било така — можело е да бъде. Стори ми се толкова неправдоподобно, толкова нелепо, че не се стърпях и прихнах да се смея. И веднага ехо — смях — отдясно. Обърнах се: пред очите ми — бели — необикновено бели и остри зъби, непознато женско лице.

— Извинете — каза тя, — но вие така вдъхновено обгръщахте всичко с поглед като някакъв митичен бог в седмия ден от сътворението. Сякаш сте сигурен, че и мен сте сътворили тъкмо вие, а не някой друг. Много съм поласкана…

Всичко това без усмивка, дори, бих казал, с известна почтителност (може би тя знае, че съм от създателите на ИНТЕГРАЛА). Но не съм сигурен: в очите или във веждите — някакъв странен, дразнещ хикс, ала не мога да го уловя, да му дам цифров израз.

Кой знае защо, се смутих и леко объркан, започнах логически да мотивирам смеха си. Съвършено ясно е, че този контраст, тази непроходима пропаст между сегашно и минало…

— Но защо да е непроходима? (Какви бели зъби!) Над пропастта може да се прехвърли мост. Представете си само: барабан, батальони, редици — нали това също го е имало — следователно…

— Е, да: ясно! — извика тя (мислите ни поразително се пресякоха: тя — почти с моите думи — онова, което записвах преди разходката).

— Разбирате ли: дори мислите. Така е, защото никой от нас не е „един“, а само „един от“. Толкова сме еднакви…

Тя:

— Сигурен ли сте?

Зърнах вдигнатите й под остър ъгъл към слепоочията вежди — като острите рогчета на хикса и, кой знае защо, отново се смутих; погледнах надясно, наляво — и…

Отдясно — тя, рязка, упорито-гъвкава като тънка жилава пръчка, I–330 (виждам вече номера й); отляво — О, съвсем друга, цялата от окръжности, с детската гънка на ръката; и в края на нашата четворка — непознат мъжки номер — някак двойно извит като буквата S. Всички бяхме различни…

Тази отдясно, I–330, явно улови объркания ми поглед — и въздъхна:

— Да… Уви!

Всъщност това „уви“ бе съвсем намясто. Но отново нещо в лицето или в гласа й…

— Никакво „уви“ — казах с неприсъща за мен рязкост. — Науката се развива и очевидно ако не сега, след петдесет, сто години…

— Дори носовете на всички…

— Да, носовете — вече почти крещях. — Щом има някакъв, все едно какъв повод за завист… Щом моят нос е като копче, а неговият…

— Е, вашият нос е дори „класически“, както са казвали едно време. Но, виж, ръцете… Хайде, покажете, покажете си ръцете!

Не понасям да ми гледат ръцете: целите космати, рунтави — някакъв нелеп атавизъм. Протегнах ръка и — с възможно най-безразличен глас — казах:

— Маймунски.

Тя погледна ръцете, после лицето ми:

— Извънредно любопитен акорд. — Преценяваше ме на око като на кантар, мярнаха се пак рогчетата в края на веждите.

— Той е записан при мен — радостно-розово отвори уста О–90.

По-добре да беше мълчала — това вече бе напълно излишно. Изобщо тази мила О… как да кажа… при нея е неправилно изчислена скоростта на езика, секундната скорост на езика винаги трябва да бъде по-малка от секундната скорост на мисълта.

В края на булеварда камбаната на акумулаторната кула гръмко удари 17. Личният час свърши. I–330 си тръгна с S-образния мъжки номер. Той внушава някакво уважение и — сега виждам — лицето му сякаш ми е познато. Някъде съм го срещал, но в момента не мога да си спомня.

На сбогуване I — все тъй хиксово — ми се усмихна.

— Наминете вдругиден в аудиториум 112.

Повдигнах рамене:

— Ако получа наряд за аудиториума, който споменахте…

Тя — с някаква странна увереност:

— Ще получите.

Тази жена ми действуваше неприятно като случайно заседнал в уравнението неразложим ирационален член. Радвах се, че ще остана поне за малко насаме с милата О.

Хванати за ръка, ние изминахме четири пресечки на булевардите. На ъгъла тя трябваше да завие надясно, аз — наляво.

— Така бих искала да дойда днес при вас, да спуснем щорите. Точно днес, сега… — плахо вдигна О към мен кръглите си, кристалносини очи.

Милата. Какво да й кажа? Нали вчера беше при мен и чудесно знае, че най-близкият ни сексуален ден е вдругиден. Това е просто същото „изпреварване на мисълта“ — както се случва (понякога вредно) преждевременно да се подаде искра в двигателя.

На раздяла два… не, ще бъда точен, три пъти целунах чудесните й сини очи, непомрачени от нито едно облаче.”

Image

“Не, пак не е това, което искам да кажа. Пак говоря с вас, незнайни мой читателю, сякаш сте… да кажем, моят стар приятел R–13, поетът с негърските устни — всички го познават. А в същото време вие сте — на Луната, на Венера, Марс, Меркурий — кой ви знае къде сте и кой сте.

Добре, представете си квадрат — жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни: толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. Дори тия розови талони и всичко, свързано с тях: за мен това е равенството на четирите ъгъла, но за вас може би е по-сложно от бинома на Нютон.

Та ето на̀. Някой от древните мъдреци — разбира се, случайно — е казал нещо умно: „Света го владеят любовта и гладът.“ Ерго: за да завладее света, човек трябва да покори владетелите на света. Нашите прадеди са платили скъпа цена за победата над Глада: говоря за Великата Двестагодишна война — войната между града и селото. Вероятно от религиозни предразсъдъци фанатиците християни упорито са държали на своя „хляб“. Но през 35-а година — преди основаването на Всеобщата Държава — била изобретена нашата сегашна нефтена храна. Наистина оцелели само 0.2 процента от населението на Земята. Но затова пък как грейнало лицето й, изчистено от хилядолетната мръсотия. И тъй, тези нула цяло и две десети познали блаженството в чертозите на Всеобщата Държава.

Но нали разбирате: блаженството и завистта са числителят и знаменателя на дробта, наречена щастие. Какъв смисъл биха имали безбройните жертви на Двестагодишната война, ако в нашия живот все пак останеше повод за завист? А такъв повод останал, защото си останали носовете „кончета“ и „класическите“ носове (разговорът ни по време на разходката), защото за любовта на един се борели мнозина, а на други — никой.

Тогава, покорила Глада (алгебрично = на сбора от външни блага), Всеобщата Държава повела настъпление срещу другия владетел на света. Любовта. Накрая и тази стихия била победена, т.е., организирана и математизирана, и преди около триста години бил провъзгласен нашият исторически „Lex sexualis“: всеки от номерата има право — като на сексуален продукт — да получава любовта на всеки номер по избор.

А по-нататък е въпрос на техника. Подробно ви изследват в лабораторията на Сексуалното Бюро, определял точно съдържанието на половите ви хормони в кръвта — и ви изработват съответна Таблица на сексуалните дни. После подавате заявление, че през еди-кой си ден искате да ползувате номер еди-кой си (или еди-коя си) и получавате съответния талон (розов). Това е всичко.

Ясно: вече няма никакви поводи за завист, знаменателят на дробта на щастието е сведен до нула — дробта се превръща във великолепна безкрайност. И онова, което за древните е било източник на безкрайни глупави трагедии, у нас е сведено до приятно-полезна функция на организма — като съня, физическия труд, храненето, дефекацията и прочие. Оттук виждате как великата сила на логиката пречиства всичко, до което се докосне. О, ако можехте и вие, незнайни, да усетите тази божествена сила, ако можехте и вие да се научите да я следвате докрай.

Странно, днес писах за най-високите върхове в човешката история, през цялото време дишах планинския въздух на мисълта, а сякаш у мен е облачно, паяжинно и се шири някакъв четирикрак хикс — като кръст. Или са моите космати лапи и всичко това е, защото дълго ми бяха пред очите. Не обичам да говоря за тях — не ги обичам: те са следа от онази дива епоха. Нима у мен наистина — —

Исках да зачеркна всичко това, защото излиза от рамките на конспекта. Но после реших — няма да го зачеркна. Нека моите записки като свръхчувствителен сеизмограф изпишат кривата на най-незначителните мозъчни колебания: нали понякога точно тези колебания са предвестник — —

Е. това вече е абсурд, наистина би трябвало да го зачеркна: ние сме вкарали в руслото всички стихии — никакви катастрофи не може да възникнат.

И сега ми е съвсем ясно: странното чувство у мен е от квадратното положение, за което говорих в началото. Хиксът не е у мен (това не може да бъде) — просто се страхувам, че някакъв хикс ще остане у вас, неизвестни мои читатели. Но вярвам, че няма да ме съдите прекалено строго. Вярвам, ще разберете, че ми е тъй трудно да пиша, както никога на нито един автор в цялата човешка история: някои са писали за съвременниците си, други — за потомците, но никой никога не е писал за прадедите си или за същества, подобни на тези наши тъй чужди, далечни прадеди…”

превод Росица Бърдарска

Image