За поезията. Лорънс Ферлингети

Standard

Днес мисля поезия да почетем. дин изключителен поет, за съжаление не много познат в България, което горещо се надявам да се промени, защото неговата дълбочина и изящество е прекрасна. Благодарение на Манол Пейков може да се докоснем до неговата философска поезия, до една чудесна поема за съвременната поезия, един поетичен анализ, който не само ни кара да се замислим, но и ни дава истинско откровение за същината и смисъла на поезията въобще. Ако говорите английски намерете поезията му, чуйте неговите стихове: http://poemhunter.com/lawrence-ferlinghetti . Легендарният поет – битник, и книжар, винаги ще бъде мерна единица за свобода и поезия. Прочетете Ферлингети, има за какво.

Съвременната поезия е проза

“Съвременната поезия е проза

както и това стихотворение

Прелиствам една велика антология

на съвременната поезия

и „величавият глас вътре в нас“

звучи у нас най-вече

с гласа на прозата

в типографията на поезията

което не значи, че е прозаичен

което не значи, че няма дълбини

което не значи, че е мъртъв, или че умира,

че не е изящен, че не е красив,

че не е добре написан, че не е забавен

Съвсем жив си е

много добре написана, прекрасно написана

изящна жива проза

проза, която се възправя без патериците

на пунктуацията

проза, чийто синтаксис е толкова ясен,

че може да се изпише върху цялата страница

в отворени форми и отворени пространства

и да си остане все така ясна,

близка до сърцето проза

в типографията на поезията

(поетичния и прозаичния интелект

участват в маскарад, всеки преоблечен в дрехите на другия)

Повечето съвременна поезия е проза, защото

тя крачи по страницата

като старец из градски парк

И когато обхождат нашите прозаични здания

в годината три хиляди и първа

навярно ще се обръщат назад, ще се чудят,

на тази странна епоха,

която e накарала поезията да крачи в прозаични ритми

и e нарекла това поезия

Повечето съвременна поезия е проза, защото

тя няма duende

няма душа, нито тъмна песен,

няма страстен напев

Като съвременната скулптура

тя обожава бетона

Като минималистичното изкуство

тя смалява емоцията

в полза на недоизказана ирония

и намекната мощ –

И колко често днешната поезия

се извисява над средното морско равнище,

над тъмната равнина

където образовани армии

маршируват денем?

Езра Паунд някога изрази мнението,

че само в епоха на упадък

поезията отделя себе си от музиката

и така свършва светът –

не с песен, а с хленч.

(Превод Манол Пейков, 2011)

Advertisements

Артюр Рембо, великият гений на поезията, в превод на Кирил Кадийски

Standard

Днес е ден за поезия. Като всеки ден. Да почетем Артюр Рембо, геният на поезията, написал най-прекрасните стихове, когато дори няма двайсет години. Понякога талантът, докосването от музите, се излива в един човек и прави от него свръхестествено същество. Такъв е Рембо. Каквото той прави за поезията през само няколкото години, в които пише, ще остане завинаги и е променило поезията, литературата и културата невъобразимо. Четете неговите стихове, те разтърсват, разкъсват, и сред хаосът им се ражда новият ред и истинската чувственост. Благодаря на Кирил Кадийски за блестящите преводи. Рембо говори с неговия глас.

 

ПАРИЖКА ОРГИЯ
или ПАРИЖ СЕ ЗАСЕЛВА ОТНОВО

Ей, пъзльовци, ето го! Тътнещи гари.
Тук Варвари минаха в кървав парад,
но слънцето с огнен дроб всичко обжари.
Пак свети на запад свещеният Град!

Елате! Пожарът е в отлив. Отново
се лее лазур над мостове, трева,
над сгради, дървета – тук, дето олово
червено, раздрано в нощта зарева.

Дворците си мъртви укрийте в ковчези!
Разведря очите ви старият Страх.
Пак стадото рижи кобили се глези –
от страст полудейте, станете за смях!

Разгонени кучки се джафкат за дрипава
превръзка, локалите кряскат: – Ела,
пий, плюскай. Нощта там се гърчи и рипва
навън. О, пияници с мрачни чела,

лочете! Лъчите щом бликнат – боли ги! –
фалшивия блясък да смъкнат от вас,
ще стискате чаши, прелели от лиги,
загледани в утрото – тъпо, без глас.

Но в чест на Кралицата – с дирник тестен е! –
преяждайте. Слушайте като слепци
как хълца в горещите нощи, как стене
гмежта от доносници, старци, крадци.

О, мръсни сърца! О, разпенени устни!
По-живо дъвчете, прогнили зъби.
Шампанско за вас, Победители гнусни!
Позорът в търбуха ви бодро тръби…

Издувайте ноздри в надменност проклета.
А жилите – пъпли отрова по тях.
С ръце върху вашите детски вратлета,
Поетът шепти: “Полудейте от страх –

дори и Жената, в чиято утроба
се ровите в спазми, о, сластни души,
ви стряска със стона си – как ли от злоба
в съдбовна прегръдка не ви удуши?

Крадци, сутеньори, смешници, тирани,
какво ще му сторите днес – на Париж! –
с душите, с плътта си, с отрови и рани?
Ще смъкне той дрипите – свъсен и нищ!

И щом с изтърбушен корем запълзите
в парите си вкопчили пръсти до кръв,
развратница рижава, с бомба в гърдите,
ще вдигне юмруци, пияна от стръв!

Когато в танц яростен тръпнат краката,
Париж, о, когато с нож в свойте ребра,
когато спотайваш в очи светлината
на дивата пролет – за всички добра –

о, град полумъртъв, о, град на покруса,
с гърди устремил се към Бъдния ден,
стотици врати да разтваряш след труса;
от мрачното Минало благословен,

ти – труп вцепенил се от мъки свещени,
пак пиеш от ужаса, вдъхнал живот
на сините червеи в празните вени,
пак твоята обич е в ледена пот!

И не е зле! Червеи, червеи сини,
но нищо Възхода не ще угаси,
тъй Кариатидите и след години
ще ронят по стълбите звездни сълзи.

Макар че градът покъртителна сцена
остава; макар че с вонята, с кръвта
е рана в Природата вечно зелена,
Поетът му шепне: “Каква красота!”

С Поезия къпа те бурята свята!
Възвръщаш си силите, Град величав;
смъртта пак ръмжи, но ти вдигай тръбата,
натъпкал в сърцето є екот и гняв.

Поетът поема безчестната слава,
плача на подлеца и дните на гнет,
и с бич от любовни лъчи изтезава
жените, и хвърля стиха си: “Напред,

бандити!” Пак оргии, пак от елит е
претъпкан бардака на стария ден.
А газът огрява кръвта по стените
и блика зловещ към лазура студен.

—————————————————–

Из “Нечиста кръв”

“… Още като дете се възхищавах от непреклонния каторжник, пред когото винаги зее килията; влизах в кръчмите и хановете, които той бе осветил със свойто присъствие, гледах с неговите очи синьото небе и усърдното цъфтене на полята. Предугаждах неумолимото му присъствие в градовете. Той беше по-силен и от светец, по-досетлив и от скитник. Той и само той! – свидетел на собствената слава и разум.

По зимните пътища, нощем, без покрив, без дрехи, без хляб – един глас свиваше моето оледеняло сърце: “Слабост или сила: избирай – това е силата. Нито знаеш къде отиваш, нито защо отиваш. Надникни навсякъде. Отговори на всичко. Не ще те убият – ти отдавна си труп”. На сутринта имах такъв отсъстващ поглед, толкова безжизнен вид, че тези, които срещнах, може би не ме видяха.

Калта в градовете неочаквано ми се струваше червена и черна – като огледало, когато лампата се мержелее в съседната стая, като съкровище в гората! На добър час – крещях и съзирах море от пламъци и дим в небесата. А вляво и вдясно всички богатства: пламтящи като милиарди светкавици.

Но оргиите и приятелството на жените бяха забранени за мен. Нито един приятел. Видях се внезапно пред озверена тълпа, очи в очи с наказателната рота, разплакан от мъка, че не могат да разберат, и всеопрощаващ – като Жана д’Арк! – “Отци, учители и наставници, вие се мамите, хвърляйки ме в ръцете на правосъдието. Никога не съм принадлежал към тази сган. Никога не съм бил християнин. Аз съм от тия, които пеят по време на изтезанията. Аз не разбирам законите. Нямам чувството за морал. Аз съм отрепка; вие се мамите…”

Да, очите ми са затворени за вашата светлина. Аз съм скот, негър. Но мога да бъда спасен. Вие сте прикрити негри, маниаци, жестоки, алчни. Търговецо, ти си негър. Съднико, ти си негър. Генерале, ти си негър. Императоре, стара красто, ти си негър: пил си контрабандно питие от фабриката на Сатаната. Тази сган е вдъхновена от треската и от рака. Сакати и старци – толкова са достопочтени, че ти иде да ги опечеш живи. Най-хитрото е да напусна този континент, където броди лудостта, за да търси заложници сред тези клетници. Навлизам в истинското царство на чадата на Хам.

Познавам ли поне природата? Познавам ли себе си? Стига думи. Аз погребвам мъртвите в своята утроба. Викове, барабан – и танци, танци, танци! Не мога дори да си представя часа, когато белите ще дебаркират и аз ще потъна в небитието.

Глад, жажда, викове и танци, танци, танци!

Белите дебаркират. Оръдието! Трябва да се покориш на кръщението, да се облечеш и да се трудиш.

Получих в сърцето последния удар. О! Не предвиждах това!

Не съм вършил никога зло. Ще бъдат дните ми леки, разкаянието ще ме подмине. Не съм познал терзанията на душата, мъртва почти за доброто, в която се въздига светлината, сурова като надгробни свещи. Участта на синчето от семейство – преждевременен ковчег, обсипан с бистри сълзи. Без съмнение, развратът е глупост, порокът е глупост. Тази гнилоч трябва да се махне. Но часовникът няма да смогне да отронва само часовете на чистата болка! Ще се възнеса ли като дете, за да си играя в рая, забравил всички несгоди!

По-бързо! Има ли и други животи? Сънят сред богатство е невъзможен. Богатството винаги е било показно. Само божествената любов ни дарява с ключовете на познанието. Виждам, че природата е само привидна доброта. Сбогом, химери, идеали, заблуди.

Благоразумната песен на ангелите се носи от спасителния кораб: това е божествената любов. Две любови. Аз мога да умра от земната любов, от преданост да умра. Изоставих душите, които ще ги гнети скръбта от моето заминаване! Избрахте ме сред корабокрушенците; тези, които остават, нима не са мои приятели?

Спасете ги!

Разумът ми е вроден! Светът е добър. Ще благословя живота. Ще обикна своите братя. Това не са детски обещания. Нито надеждата да се изплъзнеш от старостта и смъртта. Бог ми дарява силата и аз славословя Бога.

Скуката вече не ми харесва. Яростта, развратът, безумието – захвърлих цялото това бреме, като зная всичките им пориви и злощастия. Да преценим, без много да се главозамайваме, размерите на моята невинност.

Не ще мога вече да моля за утехата на бича. Не се виждам запътен на сватба, където да бъда зет на самия Христос.

Не съм в плен на своя разум. Казах: Бог. Искам свобода в спасението: как да я постигна? Лекомислените желания ме напуснаха. Нямам повече нужда от преданост, нито от божествена любов. Не скърбя за времето на чувствителните сърца. Всяко нещо си има оправдание – и презрението, и милосърдието: запазвам си място на върха на тази ангелска стълба на здравия разум.

Колкото до стабилното щастие, домашно или не… не, не мога. Твърде лекомислен съм, твърде слаб. Животът разцъфва в труда – стара истина: но моят живот няма никаква тежест, той полита и витае над действието, най-драгоценното на света.

Сякаш съм стара мома, не ми стига смелост да обикна смъртта!

Да би могъл Бог да ме дари с небесен и въздушен покой, с молитва – като древните светци! Светците! Силните! Анахорети, артисти – кому ли са нужни днес!

Безкраен фарс! Моята невинност ме кара да плача. Животът е фарсът, който играят всички.”

Standard
“Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” на Салман Рушди беше една от книгите, за които говорихме в понеделник на Литературния гид в “Перото”. Бях, все още съм и вероятно дълго ще бъда под нейно влияние. Може да бъде сравнена само с книгите на Умберто Еко, и то най-вече с “Махалото на Фуко”. Това е един от най-ерудитските, интелектуални, мащабни, оригинални, въздействащи романи, които съм чел. Рушди е забъркал уникална смес от приказка, антиутопия, реализъм, любов, история, литература, легенди, философия, история, фантастика и абсурдизъм, че направо ти се завива свят. Тази книга еистинско предизвикателство – с пластовете, препратките, инспирациите, идеите, дълбочината, алюзиите, асоциациите и позоваванията. Прочетох я супер бързо, след което вече повече от седмица я разгръщам и потъвам пак търсейки връзките с книги, автори, истории, действителни събития, лица и история. Уникална е. Ето един откъс:
“Когато в кабинета на новоизбраната кметица Роза Фаст намериха бебе момиченце, повито в индийския национален флаг, което доволно гукаше в кошница върху кметското бюро, суеверните и сантиментални граждани решиха, че като цяло това е хубаво, особено когато беше оповестено, че бебето е на приблизително четири месеца и вероятно е родено по време на голямата буря и е оцеляло. Бебе Буря, така го нарекоха медиите и името си остана. Безименното бебе извикваше представа, сходна с образа на сърнето Бамби1, храбро посрещнало бурята на неуверените си крачета – моментална мимолетна героиня в тези мимолетни времена на забравата. Не след дълго, предполагаха мнозина от нашите предци, като се има предвид видимото ѝ южноазиатско потекло, тя ще бъде достатъчно голяма, за да спечели националното състезание по правопис. Бебето се появи на корицата на „Индия Аброд“ и беше тема на изложба с „въображаеми портрети“ на нейното бъдеще като зрял човек, възложени на прочути нюйоркски художници от индийско-американски организации, свързани с изкуството, и после разпродадени на търгове за набиране на средства. обаче загадъчната ѝ поява разгневи онези, които вече бяха вбесени от избора за втори пореден път на кметица с прогресивни разбирания. Независимо дали другите предтечи бяха съгласни, вярно беше, че в епохата на максималната сигурност появата на бебето върху бюрото на кметицата Фаст си беше малко чудо.
Откъде се взе бебе Буря и как се озова в кметството? Доказателствата от батареята охранителни камери, които непрекъснато обхождаха общината, показваха жена с пурпурна маска да влиза през всеки пропускателен пункт късно през нощта, понесла кошница, без да привлече никакво внимание, сякаш притежава суперсила да става невидима ако не за камерите, то поне за хората в непосредствена близост и явно за охранителите пред екраните. Жената просто бе влязла в кабинета на кметицата, оставила беше бебето и си беше тръгнала. Нашите предци градяха какви ли не предположения около въпросната жена. Дали някак не е заловила системата да дреме или пък притежава някакво наметало за невидимост? Но ако е имала наметало, нямало ли да стане невидима и за камерите? Обикновено земни хора започваха да водят сериозни разговори край масата относно суперсилите. Ама защо една жена със суперсили ще изостави бебето си? И ако тя е майка на детето, дали бебето Буря също не притежава някакви магически качества? Дали пък тя… защото беше важно да не избягват неприятните вероятности, докато се води война срещу ужаса… дали пък тя не беше опасна? Когато излезе статията под заглавие Човешка бомба със закъснител ли е бебето Буря?, предците ни осъзнаха, че много от тях отдавна са зарязали законите на реализма и много повече се чувстват в свои води в бляскавите селения на фантастичното. Оказа се, че малката Буря наистина е посетител от страната на невероятното. Най-напред обаче всички се заеха да ѝ търсят дом. Роза Фаст произлизаше от влиятелно украинско-еврейско семейство, което живееше на Брайтън Бийч, и се обличаше елегантно с костюми на Ралф Лорън, „защото близките му ни бяха съседи“, както обичаше да изтъква, „само че не в Шийпсхед Бей“, което ще рече, че Ралф Лифшиц от Бронкс имал прадеди в Беларус, съседна на „нейната“ Украина. Звездата на Роза изгря, когато звездата на кметицата Флора Хил угасна, и между двете не гореше пламенна любов. Мандатът на Хил беше затормозен от обвинения във финансови злоупотреби и в пренасочването на средства към тайни фондове, двамата ѝ най-близки сътрудници бяха обвинени, но мръсотията така и не стигна до кабинета на кметицата, макар че част от вонята проникна вътре. Успешната избирателна кампания на Роза Фаст, която стъпваше на обещанието ѝ да прочисти общината, не ѝ спечели симпатията на нейната предшественица, докато намекът на Флора Хил, направен, след като напусна общината, че наследницата ѝ на поста е „тайна атеистка“, подразни Роза Фаст, която всъщност се беше откъснала от вярата на предците си, обаче смяташе, че какво прави тайно в своето безбожие си е нейна работа и на никой друг. Разведена, в момента необвързана, петдесет и три годишна и бездетна, Фаст признаваше, че е дълбоко трогната от окаяното положение на бебето Буря, и се постара да осигури дом и нов живот на момиченцето, по възможност далеч от вниманието на таблоидите. Буря премина през ускорена процедура по осиновяване и се озова благополучно при новите си родители, където получи шанс за ново начало под ново име или поне такава беше идеята, обаче след броени седмици новите родители потърсиха продуценти на телевизионно риалити шоу и организираха излъчването на предаването „На пост край Буря“, което щеше да отразява как расте звездното бебе. Когато Роза научи новините, тя избухна от ярост и се разкрещя на службата по осиновяване, че са дали невинно дете в ръцете на порнографи ексхибиционисти, които са готови сигурно дори да се изсерат публично, ако някой им даде пари да го направят. – Махнете я от тези брависими – провикна се тя, използвайки жаргонното название за жадните за риалити слава глупаци, разпространено дори в телевизионната мрежа, откъдето произлизаше и която го беше излъчила първа, защото излъчването на лъжливи предавания, представящи се за действителност, до такава степен беше завладяло кабеларките, че измести истинския създател на програмата. Всички бяха научили, че си струва да се откажеш от личен живот заради вероятността да се прославиш, а разбирането, че само уединената личност е истински автономна и свободна, се беше изгубило сред статичното електричество на ефира. Затова бебето Буря беше в опасност сред брависимите и кметицата Фаст се вбеси. Случи се обаче така, че още на следващия ден осиновителят на бъдещата риалити звезда върна бебето в службата по осиновяване и каза: Вземете си я, тя е болна, и буквално избяга от стаята, обаче всички видяха раната на лицето му, разлагащата се част от бузата му, където плътта сякаш бе умряла и бе започнала да гние. Занесоха Буря в болницата на преглед, но се оказа, че е напълно здрава. На следващия ден обаче една от сестрите, която беше държала бебето, също започна да гние, вонящи разлагащи се участъци плъзнаха по двете ѝ ръце и тя се втурна с истеричен плач в спешното отделение и призна, че е крала изписвани с рецепта лекарства и ги е продавала на дилър в Бушуик, за да припечели нещичко допълнително. Кметицата Роза първа проумя какво се случва, кой предизвиква тези парадоксални събития в сферата на онова, което уместно бихме могли да наречем новините. – Това бебе чудо разпознава корупцията – каза тя на най-близките си съратници, – а по телата на корумпираните, до които се е докоснала, започват буквално да се проявяват признаци на моралното им разложение. Сътрудниците я предупредиха, че май не е много уместно такива приказки, присъщи на древния свят на
стара Европа, населен с дибуци и големи1, да излизат от устата на съвременен политик, обаче не успяха да разубедят Роза Фаст. – Дойдохме на власт, за да прочистим тази практика – заяви тя, – и случайността ни предоставя човек метла, с която да пометем и да почистим. Тя беше нещо като атеистка, която вярва в чудеса, без да ги отдава на Божия промисъл, и на следващия ден намереничето, вече поверено на грижите на служба за приемни грижи, отново посети кметския кабинет. Бебе Буря влезе в общината като малък човешки миночистач или вълчак, обучен да надушва наркотици. Кметицата притисна момиченцето в голямата си бруклинско-украинска прегръдка и прошепна: „Да се захващаме за работа, бебе на истината“. Последвалите събития тутакси се превърнаха в легенда, докато в стая след стая и в отдел след отдел признаци белези за корупция и пропадналост се появяваха по лицата на корумпираните и пропадналите, на мошениците, присвояващи средства, на получателите на подкупи в замяна на обществени поръчки, на получателите на часовници „Ролекс“, на полети с частни самолети и на чанти „Ермес“, натъпкани с банкноти, и на всички други скришно облагодетелствани от бюрократичната власт. Мошениците започнаха да си признават, преди да попаднат в обхвата на бебето чудо, или пък изхвърчаха от сградата и хукваха по моравата. Кметицата Фаст остана неопетнена, което все пак доказваше нещо. Нейната предшественичка се появи по телевизията и се подигра на окултните „щуротии“ на кметицата, а Роза Фаст излезе с кратко изявление,
в което покани Флора Хил да „дойде да види малкото сладурче“, обаче Хил не откликна на поканата. Влизането на бебето Буря в залата на общинските съветници предизвика паника сред хората, насядали вътре, които отчаяно се втурнаха към изходите. Онези, които останаха, се оказаха неподвластни на силата на бебето почтени мъже и жени. – Мисля, че най-сетне узнахме кой кой е в града ни – каза кметицата Фаст. Предшествениците ни имаха късмет в този момент с лидер като Роза Фаст. – Всяка общност, която не е способна единодушно да направи описание на себе си, на делата в общността и на действителното състояние на нещата, е загазила здравата. Очевидно е, че са започнали да се случват, доказуемо и обективно, нов вид събития, които доскоро бихме описали като фантасмагорични и невероятни. Трябва да проумеем какво означава това и да се изправим срещу евентуалните промени храбро и интелигентно. Кметицата заяви също, че телефон 311 за момента ще бъде достъпен за хора, които искат да докладват за всякакви необикновени събития. – Нека да съберем фактите и на тяхна основа да продължим нататък – каза тя. Що се отнася до Буря, кметицата лично го осинови. – Тя е не само моята гордост и радост, тя е и тайното ми оръжие – осведоми Фаст хората. – Не пробвайте никакви глупости, иначе момиченцето ми ще се развихри върху лицето ви. Да си осиновителка на бебето на истината, имаше един недостатък, призна тя пред съгражданите си в сутрешния телевизионен блок. – Изрека ли дори най-незначителната лъжа в нейно присъствие, цялото лице ме засърбява ужасно.”
Превод Надежда Розова
Standard

На тази дата е роден един от най-великите поети на България, Христо Ботев. Много може да се говори за него, но няма смисъл, нека поезията му да влезе във вас. Неговите думи са овековечени на камък по цялата страна, и дори на стената на Сорбоната в Париж. Всеки негов стих, а те са само 28 стихотворения е част от сърцето и душата на българския народ. Както беше писал някога литературния критик Любен Бумбалов, той е “еманация на българския духовен гений”. Всяка нация би била горда с такъв поет, с такава обществена фигура, с такава посветеност и всеотдайност. Да положиш живота си пред олтара на отечеството е най-висшата форма на родолюбие и патриотизъм. Лаенето на лъже патриотите, страхливостта  и безсмисленото говорене, така характерни по нашите ширини, са осмени от самия него. Нека си припомним няколко него ви стиха, пак, след училище, да почетем гения на този велик поет и човек. За свободата, която той боготвореше.

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

“Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!”

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

В МЕХАНАТА

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, –
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, –

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни –
крещим: “Хайде на Балкана!”

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!

МОЯТА МОЛИТВА

“Благословен бог наш…”

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…

Еко. Умберто Еко

Standard

Та днес е рождения ден на един от най-големите аристократи в съвременната литература – Умберто Еко. Ерудит, семиотик, интелектуалец от най-висша класа, общественик, писател, философ, историк, една от най-значимите фигури на световната литература от края на 20-ти и началото на 21-ви век. “Името на розата” направи от него звезда, “Махалото на Фуко” го издигна в култ. Всеки негов роман, статия, сборник, студия, е четен, обсъждан и приеман с нетърпение от читатели и критика. Умберто Еко сам по себе си е символ на интелектуалната литература и нейния смисъл в съвременния свят. Да го почетем днес, и не само.

“И тогава видях Махалото.

Медната сфера беше окачена на дълго стоманено въже, закрепено в центъра на църковната апсида, и описваше равномерни колебания с неотклонно величие.

Аз знаех, но всеки би трябвало да го съзре, очарован от спокойното дихание на Махалото, че периодът му е управляван от отношението между квадратния корен на дължината на въжето и онова число Пи, което макар и нелогично за обикновения човек, по божествена логика задължително свързва обиколката и диаметъра на всички възможни окръжности, така че времето, за което сферата изминава разстоянието от единия до другия полюс, е резултат от тайното съзаклятничество между най-безвременните сред мерките: единичността на точката на окачване, двойствеността на едно абстрактно измерение, тройната природа на числото Пи, загадъчния четириъгълник на корена и съвършенството на кръга.

Знаех също, че в основата, по отвеса, спуснат от точката на окачване, е поставено магнитно устройство, което действува върху един цилиндър, скрит в сферата, и осигурява постоянното движение; този механизъм компенсира съпротивлението на материята, като не само не противоречи на закона на Махалото, а напротив, позволява му да се прояви, защото се знае, че една материална точка, притежаваща тегло, окачена в празно пространство на неразтегливо въже, ако няма триене в точката на окачване и не се влияе от съпротивлението на въздуха, ще се люлее равномерно до безкрай.

Осветено от последните слънчеви лъчи, които проникваха през витражите, металното кълбо хвърляше бледи променливи отблясъци. Ако докосваше с шипа си, както в миналото, слой мокър пясък, с какъвто тогава е бил застлан каменният под на апсидата, при всяко люлеене щеше да оставя лека следа и браздата, всеки миг променяйки едва забележимо посоката си, щеше да се разширява все повече във форма на процеп, на клин, внушавайки представата за лъчиста симетрия и напомняйки скелета на мандалата, невидимата структура на пентакула или на мистичната роза. Не, по-скоро един разказ, записан върху безкрая на пустинята чрез следите, оставени от неизброими скитащи кервани. Или историята на бавни хилядолетни миграции, защото може би така са се придвижвали атлантидите от континента, наречен Му, в своето упорито, алчно странствуване от Тасмания към Гренландия, от Козирога към Рака, от острова на принц Едуард към архипелага Свалбард? Шипът повтаряше, преразказваше в сгъстено време това, което те бяха извършили между два ледникови периода и навярно още вършеха вече като пратеници на Властелините; може би, пътувайки между островите Самоа и Новата Земя, шипът се докосваше в своята точка на равновесие до Агарта, Средището на Света? Интуитивно усещах, че една обща плоскост свързва полуостров Авалон в крайния север и Антарктическата пустиня, в която е скрита загадката на Ейърс Рок.

В този момент, точно в четири часа следобед на 23 юни, Махалото уби постепенно скоростта си в единия край на плоскостта, после се спусна лениво към центъра и на половината от траекторията си отново започна да набира скорост, разцепвайки послушно невидимия квадрат на силите, който бележеше неговата съдба.

Ако бях останал там, безразличен към бягащите часове, за да наблюдавам как тази птича глава, този връх на копие, този обърнат шлем очертава в празното пространство собствените си диагонали, докосвайки двете противоположни точки на своята незрима дъга, щях да стана жертва на фантазмена илюзия, защото Махалото щеше да ми внуши, че плоскостта на колебанията му описва пълен кръг, като се връща в отправната си точка за тридесет и два часа, рисувайки силно сплесната елипса, която се премества около своя център с постоянна ъглова скорост, пропорционална на синуса на географската си ширина. Как би се въртяла тя, ако точката на окачване се намираше на купола на Соломоновия храм? А може би Рицарите бяха опитали и там? И изчислението, крайното значение не се е променило? Може би църквата на абатство „Сен Мартен-де-Шан“ беше истинският Храм? Така или иначе, експериментът би бил съвършен само на Полюса, единственото място, където точката на окачване би лежала по продължението на оста на земното въртене и където Махалото би извършвало привидния си цикъл за двадесет и четири часа.

Но от това отклонение от Закона, което впрочем Законът предвижда, от това нарушаване на едно златно правило, чудото не ставаше по-малко възхитително. Знаех, че земята се върти и че с нея се въртим и аз, и „Сен Мартен-де-Шан“, и целият Париж, въртим се всички заедно под това Махало, което в действителност не променя никога своята плоскост на движение. Защото там, където беше окачено, и по цялото безкрайно мислено продължение на въжето нагоре, към най-далечните галактики, се намираше, спряла във вечността, Неподвижната Точка.

Земята се въртеше, но мястото, където бе окачено стоманеното въже, беше единствената постоянна точка във вселената.

Затова и моят поглед бе отправен не толкова към земята, колкото нагоре, където се извършваше тайнството на абсолютната неподвижност. Махалото всъщност ми казваше, че макар цялата вселена, земното кълбо, слънчевата система, небулозите, черните дупки и изобщо всички рожби на великата космическа еманация, от първите еони до най-гъстите материи, да се върти, съществува една-единствена точка, опора, болт, съвършена ос, около която се движи мирозданието. И в момента аз участвувах в един върховен експеримент, аз, който при това се движех с всички и с всичко, но можех да виждам Онова, Неподвижното, Крепостта, Сигурността, ослепителната мъгла, която не е тяло и няма ни лице, ни форма, ни тегло, нито количество или качество, и не вижда, не усеща, нито пък е осезаема, не е място в дадено време и пространство, не е душа, разум, въображение, мнение, число, ред, мярка, вещество, вечност, не е нито мрак, нито светлина, не е лъжа, но не е и истина.

Стресна ме разговорът, сух и вял, между едно момче с очила и едно момиче, което за съжаление и очила нямаше.

— Това е махалото на Фуко — обясняваше момчето. — За първи път опитът бил извършен в едно подземие през 1851 година, после в Обсерваторията, после под купола на Пантеона с въже, дълго шестдесет и седем метра, и двадесет и осемкилограмово кълбо. От 1855 година е тук, в намален размер, окачено в онази дупка в средата на свода.

— И какво прави? Само се клати.

— Доказва, че земята се върти. Понеже точката на окачване остава неподвижна…

— А защо остава неподвижна?

— Защото една точка… Как да ти обясня… В центъра, разбираш ли, всяка точка, която е точно в средата на всички точки, които виждаш, нали, тази точка — геометричната точка — ти не я виждаш, тя няма размери и понеже няма размери, не може да се движи нито наляво, нито надясно, нито нагоре, нито надолу. Затова не се върти, нали разбираш? Ако една точка няма размери, естествено, не може да се върти около себе си. Няма, така да се каже, дори себе си…

— Ама нали земята се върти?

— Земята се върти, но точката не се върти. И да искаш, и да не искаш, това е положението!

— Нейна си работа.

Нещастница. Над главата си имаше единствената неподвижна Точка във Вселената, единствения откуп срещу проклятието на panta rhei, а смяташе, че това било Нейна работа, а не нейна. И наистина, веднага след това двамата се отдалечиха, той, назубрил някакъв учебник, който му беше притъпил способността да се смайва, а тя, глупава и недостъпна за тръпката на безкрайното; и нито един от двамата не регистрира в паметта си ужасяващото преживяване на тази тяхна среща, първа и последна, с Единственото, Неотделимото, великото Ен-соф. Как можаха да не паднат на колене пред олтара на Несъмненото!”

Превод: Бояна Петрова

BELLES LETTRES. 25 г. от смъртта на Васко Попа

Standard

Не съм писал от близо 9 месеца в блога. Всъщност за миналата година имам само два поста – на 5 януари и на 27 март. Съжалявам, за което. Ще се опитам, както обещах и сутринта да се опитам да бъда редовен в публикуването. За завръщането ми избрах автор, който сигурно ви говори малко или нищо, което не е срамно, аз също научих за него от приятел, от Алек Попов, той ми каза за него.После прочетох неговите стихове в превод на Светлозар Игов, и се влюбих в простотата на изразите, абсурдизма и образността в стиховете му. Трябва да не забравяме тези поети, той е сърбин от румънски произход, дете на Балканите, носещ в себе си всичко характерно за нашата разкъсаност и близост, любов и омраза, болки и скелети в гардероба. Сръбската литература е една от най-силните в района, а ние все още не я познаваме достатъчно добре. Бих искал да можем да го направим, както и с румънската, хърватската, гръцката, словенската, босненската. Поезията е универсален език на символите, трудна за превеждане, но проникваща до същината на нещата и докосваща всеки. Да почетем Васко Попа днес. 25 г. след неговата смърт

“Далеко в нас

1.
Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който кръжи около главата ни
Чуваш ли куршума
Който дебне целувката ни

2.
Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая в чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото
Дали ще мога да те укрия
От твоето лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни
Ще мога ли
На това непокоримо поле
Да ти издигна шатра от своите длани

3.
Неспокойно се разхождаш
из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непреходим

4.
Шушкат зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас

5.
През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно ходят по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В олуците звездите ни гният

6.
Бдиш в бръчката между веждите ми
Чакаш да се разведели
На моето лице

Восъчната нощ
Едва е догоряла
До ноктите на зората

Черни тухли
Вече са покрили
Целия небесен свод

7.
Над мирните води
Зъбати очи летят

Около нас модри устни
По клоните шумят

Къщите ни се крият
Зад тесните рамене

Шепите ни се хващат
За безсилните облаци
Вените ни носят мътни
Постели и маси
С изпочупени кости
Пладнето на ръцете ни пада

И се смрачи

Отворен гроб върху лицето на земята
Върху твоето върху моето лице

8.
По кръстопътищата
Подочията на деня
Срещат ни се модри

Ако обърна глава
Слънцето от клоните ще падне
Съхранила си усмивките
В моите длани
Как да ги оживя

Сянката ми е все по-тежка
Някой й връзва крилата

Очи отваряш добра
Отместваш ме нямо
Нощта изненадана ме търси

В дъното на алеята
Платанът пали цигара

9.
Отровни зелени
Часове маршируват
През нашето чело

Пътуваме из тялото
С мълчание което влачат
Нашите погледи луди

Между клепките на очите
Притискам голия ти поглед
Болката в него да раздробя

10.
Как с тези копчета
Бронзови да гледаме

Смени се тъмата
С коси ни бичува

Как с този език
Хартиен да говорим

Думите ни сух го
Под небесата запалват

Как с това тяло
От жив пясък да съществуваме

Побеснелите челюсти
Го отнасят зърно по зърно

Как с тези дървени ръце
Лишени от листа да се прегръщаме

Погиват ни карамфилите от устните
Погиват във врелия пясък

11.
Къщите са преобърнали
Горчивите джобове на стаите
Вихърът да ги пребърка

Па дължината на ребрата ни
Уличните лампи
Събличат кървави рокли

Два листа от вестник сме
Сурово залепени
Върху раната на вечерта

Запалени птици
От веждите ми
Върху твоята ключица паднаха

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

13.
Рушат се стълбовете които държат
небето

Пейката със нас бавно
В празнината попада

Нима довека да гнием
в каменно мълчание

През очите през челото
Думите ни ще поникнат

Разбягали са се дните

Нима довека да чакаме слънцето
През ребрата ни да се жлътне

Слушаме как сърцата ни
В гърлото на мъртвите стълбове туптят

Избягали сме от гърдите”

Превод: Светлозар Игов