“Одисей” на Джеймс Джойс

Standard

Днес Джеймс Джойс има рожден ден. Бащата на модерната литература, един от най-великите писатели не само на 20ти век, но в цялата история на човечеството. “Одисей” е култова книга, белязала епоха. Беше една от най-продаваните книги, когато излезе на български език за първи път, в блестящия превод на Иглика Василева. Дано е била прочетена. Дао е била асимилирана. Дано е била приета. Да почетем.

„Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите. Тук съм, за да разчета подписите на всички неща, заченати в морето, изхвърлени от морето и прииждащия прилив, този ръждив ритник. Сополивозелено, сребристосиньо, ръждиво: цветни знаци. Границите на диафанното. Ала добавя: в телата. Значи е съзнавал тези тела, преди да станат цветни. Как? Като удрял чутурата си в тях ли? Сигурно. По-леко. Бил е плешив и милионер, maestro di color che sanno. Границите на диафанното във. Защо във? Диафанно, адиафанно. Ако можеш да пъхнеш в него и петте си пръста, значи е порта, ако не — врата. Затвори очи и гледай.

Стивън затвори очи, за да чуе как под обувките му изхрущяха хрускащи миди, раковини и водорасли. Както и да е, по тях крачиш. Аз, крачка по крачка. За кратко време — късо разстояние. Пет, шест: nacheinander. Точно така: и това е неизбежната модалност на доловимото. Отвори очи. Не. Иисусе! Ами ако полетя към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна и неизбежно падна nebeneinander. Добре ми е на тъмно. Мечът от ясен виси на кръста ми. Ще почуквам с него, нали така правят. Двата ми крака в неговите обувки на края на неговите крачоли, nebeneinander. Звучи тежко: като от чука на демиурга Лос. Дали по пясъчния плаж на Сандимаунт не крача към вечността? Хрус, хряс, хрус, хряс. Невероятните морски мидени парички. Магистер Дийзи диксит.

В Сандимаунт ела сега

със Мадлен кобилката.

Това е ритъмът, разбираш ли. Чувам го. Марширува каталектическият четиристъпен ямб. Не, галопира: опиши кобилката.

Сега отвори очи. Добре. Момент. Изчезна ли всичко? Ами ако ги отворя и остана навеки в мрака на адиафанното. Баста! Ще виждам, ако мога да виждам. Сега гледай. Цялото време без теб: и навеки ще бъде, свят без край.

Заслизаха предпазливо по стъпалата откъм Лий Теръс, две Frauenzimmer: и по-надолу по полегатия бряг плоските ходила на патравите им крака потъват в подгизналия, просмукал се навред пясък. Като мен, като Алджи, слизат надолу към нашата всемогъща майка. Номер едно пуска изтежко акушерската си чанта, другата бодва големия си чадър на плажа. От свободния квартал са, дошли излет да си направят. Госпожа Флорънс Маккейб, вдовица на покойния Патк Маккейб, дълбоко опечалена, от улица Брайд. Някоя нейна посестрима ме е издърпала на белия свят, докато съм оревавал орталъка. Сътворение от нищото. Какво ли носи в чантата? Пометнат плод с проточила се пъпна връв, увит в пурпурен парцал. Вървите на всички нас водят все назад, безизходноусуканите жици на плътта. Затова и монасите мистици. Ще бъдете ли като боговете. Съзерцавайте омфалите си. Ало! Тук е Кинч. Свържете ме с Едемвил. Алеф, алфа[9]: нула, нула, едно.

Съпруга и другарка на Адам Кадмон: Хева, голата Ева. Без пъп. Гледа опулено. Корем, петънце по него няма, издут, голям, като кръгъл щит от опъната телешка кожа, не, като купен пшеница, източнобезсмъртен, от вечността до вечността. Утроба на греха.

И аз съм заутробен в греховна тъма, сътворен, нероден. От тях двамата — мъжът с моя глас и моите очи и жената-призрак с мъртвешки дъх. Слели се, разлъчили се, изпълнили повелята на единителя. От време оно ме е пощял Той и не ще позволи да ме няма сега и завинаги. Lex eterna е в сила. Това ли е божествената същност, с която Отецът и Синът са единосъщни? Как тогава клетият скъп Арийда мери сили с тях? Прахосал цял живот в борба за едното единотрансвенцеюдеотрясъщие. Злочест ересиарх. Издъхнал в гръцки клозет: евтаназия. С великолепната си митра и владишки жезъл, заклещен на трона, вдовец на овдовяла епархия, с колосан омофор и изцапана задница.

Вятърът се разигра наоколо, ту реже, ту пощипва. Ето, гонят се вълните. Морски атове, хрупат нетърпеливо, разпенили гриви, бели-беленички, жребците на Мананаан.

Не трябва да забравям писмото му за вестниците. А после? Кораба в дванайсет и половина. Междувременно с парите умната, ти будала невменяем. Да, точно така. Налага се.

Забави крачка. Ето. Да отида ли до леля Сара или не? Гласът на моя единосъщен отец. Наскоро да се е мяркал твоят събрат творец Стивън? Не? Да не е отишъл при леля си Сали на Страсбург Теръс? Не смогва ли да литне малко по-нависочко, а? Ами, ами! Кажи ни, Стивън, как е чичо Сай? О, от каквото аз съм видял и Иисус би заплакал. Момчетата в сеновала. Порканото счетоводителче и брат му, дето надуваше корнета. Достопочтени гондолиери. А разногледият Уолтър, дето съросваше баща си на всяка крачка! Сър? Да, сър. Не, сър. Просълзи се Иисус и как не, Боже Господи! „

превод: Иглика Василева

За поезията. Лорънс Ферлингети

Standard

Днес мисля поезия да почетем. дин изключителен поет, за съжаление не много познат в България, което горещо се надявам да се промени, защото неговата дълбочина и изящество е прекрасна. Благодарение на Манол Пейков може да се докоснем до неговата философска поезия, до една чудесна поема за съвременната поезия, един поетичен анализ, който не само ни кара да се замислим, но и ни дава истинско откровение за същината и смисъла на поезията въобще. Ако говорите английски намерете поезията му, чуйте неговите стихове: http://poemhunter.com/lawrence-ferlinghetti . Легендарният поет – битник, и книжар, винаги ще бъде мерна единица за свобода и поезия. Прочетете Ферлингети, има за какво.

Съвременната поезия е проза

“Съвременната поезия е проза

както и това стихотворение

Прелиствам една велика антология

на съвременната поезия

и „величавият глас вътре в нас“

звучи у нас най-вече

с гласа на прозата

в типографията на поезията

което не значи, че е прозаичен

което не значи, че няма дълбини

което не значи, че е мъртъв, или че умира,

че не е изящен, че не е красив,

че не е добре написан, че не е забавен

Съвсем жив си е

много добре написана, прекрасно написана

изящна жива проза

проза, която се възправя без патериците

на пунктуацията

проза, чийто синтаксис е толкова ясен,

че може да се изпише върху цялата страница

в отворени форми и отворени пространства

и да си остане все така ясна,

близка до сърцето проза

в типографията на поезията

(поетичния и прозаичния интелект

участват в маскарад, всеки преоблечен в дрехите на другия)

Повечето съвременна поезия е проза, защото

тя крачи по страницата

като старец из градски парк

И когато обхождат нашите прозаични здания

в годината три хиляди и първа

навярно ще се обръщат назад, ще се чудят,

на тази странна епоха,

която e накарала поезията да крачи в прозаични ритми

и e нарекла това поезия

Повечето съвременна поезия е проза, защото

тя няма duende

няма душа, нито тъмна песен,

няма страстен напев

Като съвременната скулптура

тя обожава бетона

Като минималистичното изкуство

тя смалява емоцията

в полза на недоизказана ирония

и намекната мощ –

И колко често днешната поезия

се извисява над средното морско равнище,

над тъмната равнина

където образовани армии

маршируват денем?

Езра Паунд някога изрази мнението,

че само в епоха на упадък

поезията отделя себе си от музиката

и така свършва светът –

не с песен, а с хленч.

(Превод Манол Пейков, 2011)

Standard
“Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” на Салман Рушди беше една от книгите, за които говорихме в понеделник на Литературния гид в “Перото”. Бях, все още съм и вероятно дълго ще бъда под нейно влияние. Може да бъде сравнена само с книгите на Умберто Еко, и то най-вече с “Махалото на Фуко”. Това е един от най-ерудитските, интелектуални, мащабни, оригинални, въздействащи романи, които съм чел. Рушди е забъркал уникална смес от приказка, антиутопия, реализъм, любов, история, литература, легенди, философия, история, фантастика и абсурдизъм, че направо ти се завива свят. Тази книга еистинско предизвикателство – с пластовете, препратките, инспирациите, идеите, дълбочината, алюзиите, асоциациите и позоваванията. Прочетох я супер бързо, след което вече повече от седмица я разгръщам и потъвам пак търсейки връзките с книги, автори, истории, действителни събития, лица и история. Уникална е. Ето един откъс:
“Когато в кабинета на новоизбраната кметица Роза Фаст намериха бебе момиченце, повито в индийския национален флаг, което доволно гукаше в кошница върху кметското бюро, суеверните и сантиментални граждани решиха, че като цяло това е хубаво, особено когато беше оповестено, че бебето е на приблизително четири месеца и вероятно е родено по време на голямата буря и е оцеляло. Бебе Буря, така го нарекоха медиите и името си остана. Безименното бебе извикваше представа, сходна с образа на сърнето Бамби1, храбро посрещнало бурята на неуверените си крачета – моментална мимолетна героиня в тези мимолетни времена на забравата. Не след дълго, предполагаха мнозина от нашите предци, като се има предвид видимото ѝ южноазиатско потекло, тя ще бъде достатъчно голяма, за да спечели националното състезание по правопис. Бебето се появи на корицата на „Индия Аброд“ и беше тема на изложба с „въображаеми портрети“ на нейното бъдеще като зрял човек, възложени на прочути нюйоркски художници от индийско-американски организации, свързани с изкуството, и после разпродадени на търгове за набиране на средства. обаче загадъчната ѝ поява разгневи онези, които вече бяха вбесени от избора за втори пореден път на кметица с прогресивни разбирания. Независимо дали другите предтечи бяха съгласни, вярно беше, че в епохата на максималната сигурност появата на бебето върху бюрото на кметицата Фаст си беше малко чудо.
Откъде се взе бебе Буря и как се озова в кметството? Доказателствата от батареята охранителни камери, които непрекъснато обхождаха общината, показваха жена с пурпурна маска да влиза през всеки пропускателен пункт късно през нощта, понесла кошница, без да привлече никакво внимание, сякаш притежава суперсила да става невидима ако не за камерите, то поне за хората в непосредствена близост и явно за охранителите пред екраните. Жената просто бе влязла в кабинета на кметицата, оставила беше бебето и си беше тръгнала. Нашите предци градяха какви ли не предположения около въпросната жена. Дали някак не е заловила системата да дреме или пък притежава някакво наметало за невидимост? Но ако е имала наметало, нямало ли да стане невидима и за камерите? Обикновено земни хора започваха да водят сериозни разговори край масата относно суперсилите. Ама защо една жена със суперсили ще изостави бебето си? И ако тя е майка на детето, дали бебето Буря също не притежава някакви магически качества? Дали пък тя… защото беше важно да не избягват неприятните вероятности, докато се води война срещу ужаса… дали пък тя не беше опасна? Когато излезе статията под заглавие Човешка бомба със закъснител ли е бебето Буря?, предците ни осъзнаха, че много от тях отдавна са зарязали законите на реализма и много повече се чувстват в свои води в бляскавите селения на фантастичното. Оказа се, че малката Буря наистина е посетител от страната на невероятното. Най-напред обаче всички се заеха да ѝ търсят дом. Роза Фаст произлизаше от влиятелно украинско-еврейско семейство, което живееше на Брайтън Бийч, и се обличаше елегантно с костюми на Ралф Лорън, „защото близките му ни бяха съседи“, както обичаше да изтъква, „само че не в Шийпсхед Бей“, което ще рече, че Ралф Лифшиц от Бронкс имал прадеди в Беларус, съседна на „нейната“ Украина. Звездата на Роза изгря, когато звездата на кметицата Флора Хил угасна, и между двете не гореше пламенна любов. Мандатът на Хил беше затормозен от обвинения във финансови злоупотреби и в пренасочването на средства към тайни фондове, двамата ѝ най-близки сътрудници бяха обвинени, но мръсотията така и не стигна до кабинета на кметицата, макар че част от вонята проникна вътре. Успешната избирателна кампания на Роза Фаст, която стъпваше на обещанието ѝ да прочисти общината, не ѝ спечели симпатията на нейната предшественица, докато намекът на Флора Хил, направен, след като напусна общината, че наследницата ѝ на поста е „тайна атеистка“, подразни Роза Фаст, която всъщност се беше откъснала от вярата на предците си, обаче смяташе, че какво прави тайно в своето безбожие си е нейна работа и на никой друг. Разведена, в момента необвързана, петдесет и три годишна и бездетна, Фаст признаваше, че е дълбоко трогната от окаяното положение на бебето Буря, и се постара да осигури дом и нов живот на момиченцето, по възможност далеч от вниманието на таблоидите. Буря премина през ускорена процедура по осиновяване и се озова благополучно при новите си родители, където получи шанс за ново начало под ново име или поне такава беше идеята, обаче след броени седмици новите родители потърсиха продуценти на телевизионно риалити шоу и организираха излъчването на предаването „На пост край Буря“, което щеше да отразява как расте звездното бебе. Когато Роза научи новините, тя избухна от ярост и се разкрещя на службата по осиновяване, че са дали невинно дете в ръцете на порнографи ексхибиционисти, които са готови сигурно дори да се изсерат публично, ако някой им даде пари да го направят. – Махнете я от тези брависими – провикна се тя, използвайки жаргонното название за жадните за риалити слава глупаци, разпространено дори в телевизионната мрежа, откъдето произлизаше и която го беше излъчила първа, защото излъчването на лъжливи предавания, представящи се за действителност, до такава степен беше завладяло кабеларките, че измести истинския създател на програмата. Всички бяха научили, че си струва да се откажеш от личен живот заради вероятността да се прославиш, а разбирането, че само уединената личност е истински автономна и свободна, се беше изгубило сред статичното електричество на ефира. Затова бебето Буря беше в опасност сред брависимите и кметицата Фаст се вбеси. Случи се обаче така, че още на следващия ден осиновителят на бъдещата риалити звезда върна бебето в службата по осиновяване и каза: Вземете си я, тя е болна, и буквално избяга от стаята, обаче всички видяха раната на лицето му, разлагащата се част от бузата му, където плътта сякаш бе умряла и бе започнала да гние. Занесоха Буря в болницата на преглед, но се оказа, че е напълно здрава. На следващия ден обаче една от сестрите, която беше държала бебето, също започна да гние, вонящи разлагащи се участъци плъзнаха по двете ѝ ръце и тя се втурна с истеричен плач в спешното отделение и призна, че е крала изписвани с рецепта лекарства и ги е продавала на дилър в Бушуик, за да припечели нещичко допълнително. Кметицата Роза първа проумя какво се случва, кой предизвиква тези парадоксални събития в сферата на онова, което уместно бихме могли да наречем новините. – Това бебе чудо разпознава корупцията – каза тя на най-близките си съратници, – а по телата на корумпираните, до които се е докоснала, започват буквално да се проявяват признаци на моралното им разложение. Сътрудниците я предупредиха, че май не е много уместно такива приказки, присъщи на древния свят на
стара Европа, населен с дибуци и големи1, да излизат от устата на съвременен политик, обаче не успяха да разубедят Роза Фаст. – Дойдохме на власт, за да прочистим тази практика – заяви тя, – и случайността ни предоставя човек метла, с която да пометем и да почистим. Тя беше нещо като атеистка, която вярва в чудеса, без да ги отдава на Божия промисъл, и на следващия ден намереничето, вече поверено на грижите на служба за приемни грижи, отново посети кметския кабинет. Бебе Буря влезе в общината като малък човешки миночистач или вълчак, обучен да надушва наркотици. Кметицата притисна момиченцето в голямата си бруклинско-украинска прегръдка и прошепна: „Да се захващаме за работа, бебе на истината“. Последвалите събития тутакси се превърнаха в легенда, докато в стая след стая и в отдел след отдел признаци белези за корупция и пропадналост се появяваха по лицата на корумпираните и пропадналите, на мошениците, присвояващи средства, на получателите на подкупи в замяна на обществени поръчки, на получателите на часовници „Ролекс“, на полети с частни самолети и на чанти „Ермес“, натъпкани с банкноти, и на всички други скришно облагодетелствани от бюрократичната власт. Мошениците започнаха да си признават, преди да попаднат в обхвата на бебето чудо, или пък изхвърчаха от сградата и хукваха по моравата. Кметицата Фаст остана неопетнена, което все пак доказваше нещо. Нейната предшественичка се появи по телевизията и се подигра на окултните „щуротии“ на кметицата, а Роза Фаст излезе с кратко изявление,
в което покани Флора Хил да „дойде да види малкото сладурче“, обаче Хил не откликна на поканата. Влизането на бебето Буря в залата на общинските съветници предизвика паника сред хората, насядали вътре, които отчаяно се втурнаха към изходите. Онези, които останаха, се оказаха неподвластни на силата на бебето почтени мъже и жени. – Мисля, че най-сетне узнахме кой кой е в града ни – каза кметицата Фаст. Предшествениците ни имаха късмет в този момент с лидер като Роза Фаст. – Всяка общност, която не е способна единодушно да направи описание на себе си, на делата в общността и на действителното състояние на нещата, е загазила здравата. Очевидно е, че са започнали да се случват, доказуемо и обективно, нов вид събития, които доскоро бихме описали като фантасмагорични и невероятни. Трябва да проумеем какво означава това и да се изправим срещу евентуалните промени храбро и интелигентно. Кметицата заяви също, че телефон 311 за момента ще бъде достъпен за хора, които искат да докладват за всякакви необикновени събития. – Нека да съберем фактите и на тяхна основа да продължим нататък – каза тя. Що се отнася до Буря, кметицата лично го осинови. – Тя е не само моята гордост и радост, тя е и тайното ми оръжие – осведоми Фаст хората. – Не пробвайте никакви глупости, иначе момиченцето ми ще се развихри върху лицето ви. Да си осиновителка на бебето на истината, имаше един недостатък, призна тя пред съгражданите си в сутрешния телевизионен блок. – Изрека ли дори най-незначителната лъжа в нейно присъствие, цялото лице ме засърбява ужасно.”
Превод Надежда Розова

BELLES LETTRES. 25 г. от смъртта на Васко Попа

Standard

Не съм писал от близо 9 месеца в блога. Всъщност за миналата година имам само два поста – на 5 януари и на 27 март. Съжалявам, за което. Ще се опитам, както обещах и сутринта да се опитам да бъда редовен в публикуването. За завръщането ми избрах автор, който сигурно ви говори малко или нищо, което не е срамно, аз също научих за него от приятел, от Алек Попов, той ми каза за него.После прочетох неговите стихове в превод на Светлозар Игов, и се влюбих в простотата на изразите, абсурдизма и образността в стиховете му. Трябва да не забравяме тези поети, той е сърбин от румънски произход, дете на Балканите, носещ в себе си всичко характерно за нашата разкъсаност и близост, любов и омраза, болки и скелети в гардероба. Сръбската литература е една от най-силните в района, а ние все още не я познаваме достатъчно добре. Бих искал да можем да го направим, както и с румънската, хърватската, гръцката, словенската, босненската. Поезията е универсален език на символите, трудна за превеждане, но проникваща до същината на нещата и докосваща всеки. Да почетем Васко Попа днес. 25 г. след неговата смърт

“Далеко в нас

1.
Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който кръжи около главата ни
Чуваш ли куршума
Който дебне целувката ни

2.
Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая в чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото
Дали ще мога да те укрия
От твоето лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни
Ще мога ли
На това непокоримо поле
Да ти издигна шатра от своите длани

3.
Неспокойно се разхождаш
из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непреходим

4.
Шушкат зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас

5.
През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно ходят по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В олуците звездите ни гният

6.
Бдиш в бръчката между веждите ми
Чакаш да се разведели
На моето лице

Восъчната нощ
Едва е догоряла
До ноктите на зората

Черни тухли
Вече са покрили
Целия небесен свод

7.
Над мирните води
Зъбати очи летят

Около нас модри устни
По клоните шумят

Къщите ни се крият
Зад тесните рамене

Шепите ни се хващат
За безсилните облаци
Вените ни носят мътни
Постели и маси
С изпочупени кости
Пладнето на ръцете ни пада

И се смрачи

Отворен гроб върху лицето на земята
Върху твоето върху моето лице

8.
По кръстопътищата
Подочията на деня
Срещат ни се модри

Ако обърна глава
Слънцето от клоните ще падне
Съхранила си усмивките
В моите длани
Как да ги оживя

Сянката ми е все по-тежка
Някой й връзва крилата

Очи отваряш добра
Отместваш ме нямо
Нощта изненадана ме търси

В дъното на алеята
Платанът пали цигара

9.
Отровни зелени
Часове маршируват
През нашето чело

Пътуваме из тялото
С мълчание което влачат
Нашите погледи луди

Между клепките на очите
Притискам голия ти поглед
Болката в него да раздробя

10.
Как с тези копчета
Бронзови да гледаме

Смени се тъмата
С коси ни бичува

Как с този език
Хартиен да говорим

Думите ни сух го
Под небесата запалват

Как с това тяло
От жив пясък да съществуваме

Побеснелите челюсти
Го отнасят зърно по зърно

Как с тези дървени ръце
Лишени от листа да се прегръщаме

Погиват ни карамфилите от устните
Погиват във врелия пясък

11.
Къщите са преобърнали
Горчивите джобове на стаите
Вихърът да ги пребърка

Па дължината на ребрата ни
Уличните лампи
Събличат кървави рокли

Два листа от вестник сме
Сурово залепени
Върху раната на вечерта

Запалени птици
От веждите ми
Върху твоята ключица паднаха

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

13.
Рушат се стълбовете които държат
небето

Пейката със нас бавно
В празнината попада

Нима довека да гнием
в каменно мълчание

През очите през челото
Думите ни ще поникнат

Разбягали са се дните

Нима довека да чакаме слънцето
През ребрата ни да се жлътне

Слушаме как сърцата ни
В гърлото на мъртвите стълбове туптят

Избягали сме от гърдите”

Превод: Светлозар Игов

Belles Lettres. Борис Виан на 95 г.

Standard

Отдавна не съм писал и споделял в блога. Месеци. Поради многото ангажименти, състояние, неща, бях изпаднал в една безтегловност и пустота. Днес във fakel.bg , открих няколко текста на Борис Виан, един много любим мой автор, изключителен като поезия, като поетичностна прозата, като докосване. Неговите книги, които четох толкова отдавна, ми повлияха страшно много, и “Сърца за изтръгване”, и “Човекът вълк” ,  и “Пяната на дните”, и “Ще плюя на вашите гробове”… Гледната точка на Виан, екзистенциализмът му, образите, които са колкото реални, толкова и алегорични, силата на думите му, изборът им, образността, лекотата на описване и тежестта на историите, болката, депресията, красотата и грозотата, добро и зло без мярка и деление, реализъм граничещ с абсурд. Истинско, разтърсващо, въздействащо, майсторско писане.

В началото на март щеше да навърши 95 г. Но остана завинаги на 39. Аз същомислех за себе си, че няма да доживея 40. Не бях такъв щастливец, за съжаление. Той е оставил смисъл и съдържание за няколко живота. Поезия, проза, музика. Да го почетем. Намерете книгите му, прочетете ги, споделете ги.

“АЗ ЩЕ УМРА ОТ РАК В ГРЪБНАЧНИЯ СТЪЛБ
Аз ще умра от рак в гръбначния стълб
Това ще стане през една ужасна вечер
Светла топла чувствена уханна
Аз ще умра от загниване
На някакви си непознати клетки
Аз ще умра от своя крак откъснат
От гигантски плъх изскочил от гигантска дупка
Аз ще умра от сто разрязани места
И небето целия ще ме затрупа
Като къс стъкло ще ме разчупи
Аз ще умра от гласа на трясъка
Пробил ушите ми
Аз ще умра от оглушителните рани
Нанесени ми в два часа преди да се разсъмне
От плешиви плашливи убийци
Аз ще умра без да забележа
Че умирам ще умра
Погребан под сухите руини
Хилядометров напластен памук
Аз ще умра удавен в маслото на възбудата
Стъпкан под краката на безразлични животни
И под краката на различни животни
Аз ще умра чисто гол или загърнат в червено
                                                                            платнище
Или натъпкан в претъпкана чанта с ножчета за
                                                                             бръснене
Може би ще умра без да лакирам
Ноктите на долните си крайници
И с шепи препълнени със сълзи
И с шепи препълнени със сълзи
Аз ще умра когато клепачите ми отлетят
Отлетят към яростното слънце
Когато ми зашепнат бавно
Злобни думи на ухото
Аз ще умра съгледал как се гаврят със децата
И със мъжете смаяни и бледи
Аз ще умра изглозган жив
От червеите ще умра
С ръце завързани под водопада
Аз ще умра запален в тъжния пожар
Аз ще умра малко или много
Без да страдам но със любопитство
И след това когато всичко свърши
Ще умра.
ИСКАМ ЖИВОТА МИ ДА ПРИЛИЧА НА РИБЕНА КОСТ
Искам живота ми да прилича на рибена кост
Потопена в синя чиния
Искам живота ми да прилича на нещо
На дъното на едно-единствено нещо
Искам живота ми да прилича на пясъка в твоите шепи
Да има формата на плесенясал хляб или на стомна
Да има формата на пътък
И формата на всичко друго
На коминочистач или на люляк
На буца пръст
На подивял бръснар или на лудо пухче
Искам живота ми да има твойта форма
И той я има но това съвсем не е достатъчно
Аз съм винаги неудовлетворен.
ТЪРГОВИЯ НА ДРЕБНО
          (За утешение на господин Пужад:
          историята на един преуспял търговец)
Започнах с карантия,
но не потръгна – как
да въртиш търговия
с клиенти без петак.
Продавах всичко: ножици,
бръсначи, сечива,
пили, сатъри, нощници
и гребени, дърва …
Опитах и със ягоди,
с цветенца и бурми.
Поправях даже всякакви
бидета и чешми.
Бездомен бродех денем
със бричката си аз.
И щях да свърша в Сена,
но срещнах своя шанс.
Возя се в кадилак по улиците на Париж,
откакто живота разбрах и имам пари,
имам малък хотел, и прислужници, и шофьор,
вече всички ченгета ме приемат за свой,
защото продавам оръдия, цеви, дула,
къси и дълги, големи и малки, на колела
и без колела – с най-различни цени, – и за вас,
млади, стари, мъже и деца, продавам ги аз.
Има много любители на този инструмент –
дула имам за всички – всички бързо при мен!
                                            Продавам топове!
Дулата от желязо
изливат и коват,
насочват ги с омраза
в съседите отвъд.
И всички имат бачкане
и всеки като кон
работи до припадък,
но мисли и за дом.
И взимат – плащат заеми
на банкови лица …
И правят несравняеми
деца, дула, деца.
Но всичко е напразно –
когато порастат,
за няколко си франка
на фронта ще умрат.
По улиците на земята бях търговец аз,
но търговията ми тръгна прекалено:
препълних вече гробищата – край на моя шанс, –
няма вече хора, губя постепенно …
Клиентите измряха
със песен на уста.
Вървя и пея в мрака
и пак съм аз пеша.
Сърцето ми подхвръква по улиците стари на града голям,
танцувам карманьола, защото няма никой и съм сам.
                              Топове за разпродажба!
                              Топове за разпродажба!
                              Топове за разпродажба!
ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
          На Виктор Юго
Под ударите на вдъхновението
Поетът пише
Но има хора на които ударът не причинява нищо.”
Превод: Рада Баларева и Румен Леонидов

Belles Lettres 13. Христо Фотев. Един от най-искрените и истинни поети. Почит.

Standard

“Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.”

Image

“Тихо –
както вали.
Тихо –
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо –
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува – и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите… И рибите се плашеха.
И рибите живееха… И някъде
из дъното – сарматско – на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени…
…Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми…
О, рибите живееха… Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето – нашата
съдба на ужасени победители…
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно – да се връщате
отново към морето си – потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме… Не бързайте,
лъчисти вий – нежни, да излизате.
Не знаете вий – откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме…
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий… Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни –
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали – единствено
любовното ни чувство е останало –
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли – носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика – над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си…)
…Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме –
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата –
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените… Скока им над Думите.
Езика на телата – и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха – разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките…
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо –
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.”

Image

“Когато си отново над морето – и когато
от дъното му се надигне някаква дълбока,
космическа въздишка – и внезапно Скока
изпълни тялото си с тежкото си лято,
скочи – водата ще отнеме тежестта му.
Последвай устрема – замаха на ръцете си,
и чувството, секунда може би, че си крилете
на птица – да вибрира в острото ти рамо.
Очи, във взрива на мехурите разтваряй.
И пресечи със няколко измерени движения
и първото, и второто, и третото движение –
четвъртото е най-опасно – остро – не забравяй
-не си вода… Почти по-съвършено от водата
е тялото ти, голото, надолу устремено,
ще става все по-пълтно, по-опалово студено,
но ти не спирай скока си надолу, по средата.
Не вярвай на средата ти – на онова приятно
усещане за щастие – оранжево – тогава
ти превърни в стомана и най-малката си става,
защото никога не ще те видиме обратно.

Ах, твоето спасение е в скока ти надолу.
А дъното се вдига все по-тъмно, по-голямо.
Какво че въздуха… Че те изгаря пепелта му.
В морето ти си целия – на дъното му голо.
Замри – на въздуха си до последната частица.
И в най-последната, коленичи по-ниско от съня ни…
И с устремените си колене, гърди и длани
се изхвърли нагоре, по-нагоре – ти си птица.
…А въздуха – когато той те ослепи отново
и те приеме на живота си в горчивото изкуство –
ти съхрани завинаги внезапното си чувство,
че си в света – във всички ни и всичко, –
че си слово.”

 

Belles Lettres 8. “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков

Standard

 

Любимият ми български роман – “Балада за Георг Хених”. Ако случайно не сте го чели, прочетете го. Ако вече сте, препрочетете го. Препоръчайте го на приятелите и близките си. Това е роман, който трябва да бъде изучаван в училище.

Image

“Бе лятна ваканция и по-голямата част от деня прекарвах при Георг Хених, дори и когато баща ми имаше репетиции и нямаше време за бюфета.

 

Новината, че прави бюфет, обиколи светкавично махалата и измени социалния ни престиж. Докато преди бяхме бедни наравно с бедните, изведнъж се превърнахме в изменници, интелигенти, отстъпници, големеещите се квартерони.

 

Връстниците ми, които и без това ме презираха заради цигулката, сега почнаха да ме презират двойно повече. Бях поставен в положение на пълна изолация.

 

Нямах нищо против, изолацията отговаряше на идеята ми за абсолютната бедност, която бях прегърнал здраво. Харесваше ми да съм беден! Стремях се с всички сили към бедността, бях жертва на глупавата книжка на Хектор Мало, моят нравствен идеал беше бедният Реми. Исках да съм по-беден и по-добър от него.

 

Да притежаваш бюфет по онова време се равняваше горе-долу на това да строиш в днешни дни триетажна вила с басейн и водоскок. Махалата бе засегната и разочарована. Махалата настръхна и се наостри враждебно. Баща ми престана да взима пари на заем от Роленски. Стъпката му стана по-твърда и по-горда. Майка ми не се свиваше вече по опашките и не държеше исо във всеобщия хор на мизерията. Обратното: тя пускаше малки отровни стрели в сърцата на комшийките, съобщавайки ми последните новини около бюфета: лявото чекмедже например. Какви затруднения е срещнал мъжът й при композирането на лявото чекмедже. Как ги е преодолял. Какво ще съдържа то. В каква прелестна хармония ще бъде с дясното. Докато основната трудност, разбира се, е да се намери подходяща боя за двете чекмеджета; според нея те трябва да бъдат сини, на бял фон, докато мъжът й настоява целият бюфет да бъде син, с изключение на двете бели чекмеджета — какво е тяхното мнение? — после се връщаше от опашката в къщи и тънка победоносна усмивчица играеше на лицето й, докато вдяваше конеца в иглата и нареждаше яките от лявата страна на машината. Дори тананикаше понякога.

 

Завист избухна в квартала. Жените ругаеха мъжете си, че пият в кварталната кръчма, и даваха за пример баща ми. Мъжете пиеха двойно повече, псуваха го и си го изкарваха на жените. Фроса остави Йорде да проседи цяло денонощие вклинен в стълбата, пленник на разцепените дъски и изцяло зависим от нейното милосърдие.

 

На другия ден децата им — Митко, Любка и Лили — ме смазаха от бой, без всякаква видима причина.

 

Само при споменаване на името на баща ми Манолчо нацепи с брадва кревата, масата и столовете в стаята си, излезе побеснял на улицата и започна да стоварва жестоки удари върху оградата, ругаейки фашистите.

 

Прибраха го в клуба на отрядниците и след като изтрезня, съвсем не можеше да си спомни какво е вършил вчера; веднага се напи до посиняване и щеше да умре, ако не му бе съдено да умре години по-късно.

 

Майка ми простираше прането си в коридора. На път за клозета Роленски го плюеше. Плюеше го и на връщане. Най-малко основание да плюе имаше той, мръсникът, защото държеше в стаята си бюфет отпреди Девети. Но веднъж майка ми го издебна и го спипа точно като закопчаваше дюкяна си и плюеше. Вдигна ютията и щеше да му пръсне главата, ако не беше Роленска, да го спаси. „Кулачко! — крещеше тя и дърпаше майка ми за косите. — Да не си докоснала Врабчо!“ — Когато не се наричаха „курво“ и „курвар“, те галено си викаха „врабчо“.

 

Не минаваше ден без скандал. И тъй като в тогавашните ми представи бедност и скандал взаимно се отричаха, предпочитах да ходя при Георг Хених и да си прекарвам времето там.

 

Вземах трите канчета за храна и когато ме питаха на улицата къде отивам, отговарях скромно и с наведени очи: „Да нахраня моя дядо Георги.“

 

Бях открил най-после дядо по свой вкус — извънредно беден, безкрайно добър, с приказна външност, притежател на тайни, дошъл от непозната, далечна страна и говорещ магически език, владеещ странен занаят и мизерстващ като светец.

 

Свикнах да влизам в мазето без страх от Барон и Рижия. Повече се страхувах от жена му. Тя бе огромна, руса, винаги облечена в размъкнат червен пеньоар, миришеше на алкохол и ругаеше по-злобно и от мъжа си.

 

Бутвах портата с крак, отключвах външната врата, влизах в стаята и оставях канчетата на тезгяха. После сядах на табуретката и чаках дядо Георги да вдигне поглед и да ме види.

 

Винаги го заварвах превит на две върху миндера, с ръце, треперещи на коленете, потънал в размисъл.

 

Може и нищо да не мислеше Георг Хених тогава. Може би мисли и спомени са кръжали около бялата му глава, както пеперуди кръжат около светла лампа, а тя свети сама за себе си и не знае какво става около нея?

 

Тъжна светлина се отцеждаше по пода. Скелетът на бюфета тъмнееше в ъгъла. Формите на цигулките унило висяха по стените, ограждайки празни, крушовидни пространства, като печати на безнадеждността. Срещуположният тезгях, на който бе работил някога, проскърцваше и пропукваше, сякаш старческите му кости се чупеха. Той приклякваше все по-ниско, изравнявайки ръст с ръста на стопанина. Тъмно грееше снимката на Боженка от стената между иконите и кандилото, което никога не беше запалено, защото дядо Георги нямаше пари за олио, а баща ми бе атеист и не се сещаше да го напълни.

 

Когато след дълги минути мълчание Георг Хених вдигаше глава, бавна усмивка несигурно разтегляше тънките му устни и аз долавях, че той се срамува заради канчетата, които синееха върху тезгяха.

 

Скоро разбрах, че му е неудобно да яде пред мен, затова, докато човъркаше с лъжицата храната, аз се въртях около бюфета, лягах в него като в ковчег — той беше достатъчно голям да ме побере или аз достатъчно малък да вляза вътре, — свалях форми от стената, въртях ги из ръце и ги разглеждах, стягах и отварях менгемето или се заглеждах в иконите по стената.

 

— Коя е тази жена?

 

— Майка божия.

 

— Нали няма бог? Как може да има майка?

 

— Ай, ай, ай! Има бог, има майка, добра, как златна госпожа майка.

 

— Това бебе — то ли е бог?

 

— То син на бог. Исус бебе. Как ти син на твой баща.

 

— Къде е баща му?

 

— Баща не видиш. Той навсякъде… Тук на земята, там на небе.

 

— Да не са се развели?

 

— Как?

 

— Ами така — той е пиел и ги е биел като Манолчо, били са бедни и понеже не се е грижил за тях, са се развели.

 

— Ай! Глупости! Бог се за всички грижи: тебе, мене, златен майка, баща…

 

— За мен се грижи татко. А ние се грижим за теб.

 

— Много теб благодарен и на златен твой татко, живее сто години и златна твоя майка. Ала бог грижи се за стари Хених, помилуй брат Антон Хених, помилуй баща Иосиф Хених и жена Боженка Хенихова…

 

— Щом се грижи, защо сме бедни?

 

— Не бедни. Ти не беден.

 

— Беден съм! И ти си беден. И баща ми. Майка ми е била богата, но са ги национализирали и сега е бедна.

 

— Не беден — въздишаше Георг Хених, — але още малък, инфант. Трябва учи се, стане съдия, цар…

 

От обида чак ми се доплакваше.

 

— Беден съм! В нашата махала няма по-бедно момче от мен!

 

Тогава Георг Хених ставаше, тътреше крака, хващаше ме за рамото с трепереща ръка и ме караше да клекна с лице към иконите. Клякаше до мен и започваше да шепти:

 

— Ти не беден! Аз очи видел, познава тебе! Може махала бедно, але ти не беден. Цар! Цар Виктор, чул мене? Помни дълго: ти цар Виктор, как цар Давид, цар Саул, цар Соломон… — и започваше да изрежда непознати имена на непознати царе, в които се вплитаха имената на жена му Боженка, брат Антон, баща Йосиф, имената на баща ми и майка ми, неговото собствено — Георг Хених се молеше за всички ни.

 

— Айде казва сега: Аве Мария…

 

— Аве Мария…

 

— Грация плена…

 

— Грация плена…

 

 … Когато си тръгвах, главата ми бе пълна с объркани представи за бог, божията майка и техния син, сложните им взаимоотношения, моята бедност и нетърпящия възражения глас — „Не беден! Ти цар!“

 

Какъв цар? Защо цар?

 

Никак не ми се искаше да съм цар.

 

— Майко, ние бедни ли сме? — попитах, когато баща ми се връщаше от представление и ние седяхме около масата на вечеря.

 

— Бедни. Яж.

 

— Престани да говориш глупости! Не сме бедни. Яж.

 

— Дядо Георги каза, че съм цар.

 

— Един гений на тромпета и един цар не ми ли е малко много? Яж.

 

— Престани да говориш глупости! Никакъв цар не си. Яж.

 

— Той каза, че има бог. Бог е женен за божията майка, а тя му е родила син — Исус.

 

— Ако имаше бог, нямаше сега да сме така. Яж.

 

— Как?

 

— Така… както сме… яж.

 

— Няма бог! Няма божия майка! Няма Исус! Измишльотини!

 

— Защо ме лъже?

 

— Той не лъже… виждаш ли… той е много стар. Старите хора мислят, че има бог. Всъщност няма.

 

— Вие, като остареете, ще мислите ли, че има бог?

 

— Може и да повярваме в бог… ако друго не ни остава…

 

— Стига! Омръзна ми! — крещеше баща ми и буташе отвратен чинията пред себе си. — Яжте! Само простаците говорят на маса!

 

Майка ми сядаше на машината. Баща ми увиваше с вестник лампата и потъваше в изчисления. В по-тъмната половина аз лежах покрит презглава с одеялото и разсъждавах: Цар. Бог.

 

Мислех — заслужава ли си да чакам да остарея, за да повярвам в него? Не е ли по-разумно да повярвам още сега? Бог, Исус, Саул, Давид, Соломон, аве Мария, Антон, Йосиф, Манолчо, Фроса, Стамен, Вангел, Каин и Авел, Митко, Лили, Любка, Георг Хених, Йорде, бедният Реми, цар Виктор… о, какъв объркан свят!

 

… и той… ще бъде голям колкото цялата стена?… — шепнеше майка ми в тъмното.

 

… колкото искаш…

 

… целият… бял?

 

… бял… зелен… син… червен…

 

… чудесен си… искам… гардероб отдясно…

 

… да… да… гардероб…

 

… голям… дълбок…

 

… най-дълбокият…

 

… а какво… ще има отляво?…

 

… аптечка… под нея… чекмедженца…

 

… а по-надолу?…

 

… долап… мъничко долапче…

 

… не искам мъничко… искам голям…

 

… да… да… най-големият…

 

За какво ли са се скарали бог и божията майка — мислех, заспивайки, — та ходи ту по земята, ту по небето?

Дали не е искала от него бюфет, а той не е можел нито да й купи, нито да й направи? В такъв случай баща ми е по-добър от бог. Те вече не се карат и той няма да ни изостави. Сигурно е пияница този бог. Побойник и пияница като Йорде! И съвсем некадърен. Най-добре е, като се връща от земята на небето, да се заклещи в небесната стълба и никой да не го измъкне оттам. Ще кажа на дядо Георги да не вярва в него. Ами нали е стар? Нали старите хора трябва да вярват? Чакай, чакай… ами да — нали му нося всеки ден храна? Нека вярва, докато е жив, ще яде всеки ден по три пъти.”