Борхес и Касарес, „Шест задачи за дон Исидро Пароди“. Една литературна пародия.

Standard

КОЙ е Онорио Бустос Домек? Това са Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес. Двама титани на аржентинската, латиноамериканската и световната литература обединяват литературни усилия, за да напишат една литературна мистификация под псевдонима Домек. Така се ражда “Шест задачи за дон Исидро Пароди”. Криминална история, литературна загадка, измислица, с която двамата класици пародират не само криминалния жанр, но и цялата маниерност на тогавашното аржентинско общество, висшите кръгове, елитите и всички криворазбрани празнодумци, криещи собствената си глупост зад някакви правила, обшествено положение, маниерничене и смешна претенция за големеене. Всичко в тази книга, от името на главния герой, дон Пароди 🙂 , през това, че той лежи в затвора, и разрешава своите случай от килията си с номер 273, до поноптикума от образи, с които се сблъсква читателя във всяка една от историите е подчинено на тзи дълбока сатиричност. Харесвам всичко, идеята, героите, литературния стил, клишетата, маските, алабализмите, фалша и невежеството, осмиването на една пропаднала само по себе си прослойка, която вместо да буди уважение и възхищение, всъщност е пълна пародия. 

Image

Когато четох тази книга, както и когато четох книгите на Жозе Сарамагу – “Слепота” и “Проглеждане”, особено последната, имах чувството, че те спокойно могат да бъдат отнесени за нашето общество. Това безвремие в гениалните книги на латиноамериканските писатели, прави от тях универсални носители на идеи и създава възможности пред всеки един мислещ човек, за изправяне и справяне с тъпоумните идиоти, които претендират за величие, дали политическо, дали икономическо или интелектуално. И смеха е най-силното оръжие срещу тях. Блестящата литература и сила на Борхес и Касарес за пореден път ни карат да се замислим и да се ангажираме с осмиването, отричането и преодоляването на ежедневните прояви на глупост и маниерничене на всички, които нямат силата и ума да се надсмеят над себе си. На тези, които са загубили своя коректив, морален и интелектуален. И да бъдем по-добри. Прекрасна литература, насладете се на един откъс. И я прочетете после цялата. С прекрасния превод на Ана Златкова.

“С лениво изящество Хервасио Монтенегро – ви-
сок, изискан, ненатраплив, с романтичен профил и
увиснали боядисани мустаци – се качи в арестантска-
та кола и позволи да го закарат в затвора. Намираше
се в парадоксална ситуация: многобройните читатели
на вечерните вестници във всички четиринайсет про-
винции се възмущаваха, че един толкова известен ак-
тьор е обвинен в кражба и убийство; многобройните
читатели на вечерните вестници знаеха, че Хервасио
Монтенегро е известен актьор, защото беше обвинен
в кражба и убийство. Това удивително смешение се
дължеше единствено на Акилес Молинари, чевръстия
журналист, който се беше прочул покрай изясняване-
то на загадката с Ибн Халдун. Именно благодарение
на Молинари полицията разреши на Хервасио Монте-
негро това нерегламентирано посещение в затвора – в
килия 273 се намираше Исидро Пароди, уседналият
детектив, на когото Молинари (с великодушие, което
никого не можеше да измами) приписваше заслугата
за всичките си успехи. Монтенегро, скептик по при-
рода, не възлагаше особени надежди на един детектив,
днес номериран затворник, а в миналото бръснар от
улица „Мексико“; душата му, чувствителна като стра-
дивариус, се свиваше при мисълта за тази невещаеща
нищо добро визита. И все пак беше отстъпил пред уве-
щанията; съзнаваше, че не бива да си разваля отноше-
нията с Акилес Молинари, който, както сам казваше
изтежко, представляваше четвъртата власт.
Пароди посрещна акламирания актьор, без да вдигне
очи. Бавно и акуратно запарваше мате в небесно-
синя каничка. Монтенегро вече се готвеше да я пое-
ме; Пароди, без съмнение от стеснителност, не му я
предложи; за да го окуражи, Монтенегро го потупа по
рамото и запали цигара от пакета „Сублимес“, сложен
на една табуретка.
– Идвате преди уговорения час, дон Монтенегро;
знам какво ви води насам. Аферата с брилянта.
– Както виждам, тези солидни стени не са преграда
за моята слава – побърза да отбележи Монтенегро.
– Никак даже. Точно между тези стени човек нау-
чава какво се случва в държавата – като се почне от
шмекериите на някой дивизионен генерал и се стигне
до културното дело на най-голямата мижитурка в ра-
диото.
– Споделям неприязненото ви отношение към ра-
диото. Както неведнъж ми е казвала Маргарита (Мар-
гарита Ксиргу, нали знаете), истинските актьори, на
които театърът ни е в кръвта, се нуждаем от топлотата
на публиката. Микрофонът е нещо студено, противо-
естествено. Пред този гнусен артефакт аз самият съм
чувствал, че губя връзка с моята публика.
– На ваше място бих забравил за артефакти и връз-
ки. Прочетох статийките на Молинари. Младежът
владее перото, но от толкова литература и описания
накрая ти призлява. Защо не ми обясните посвоему
нещата, без никаква белетристика? Обичам да ми се
говори ясно.
– Нямам нищо против. Пък и съм способен да удовлетворя
молбата ви. Яснотата е достойнство на латин-
ската раса. Позволете ми обаче да хвърля було върху
някоя случка, която би могла да компрометира една
дама от най-доброто общество на Ла Киака (там, как-
то знаете, все още има почтени хора).  „Оставете хората да се занима-
ват със своите неща, а нещата да следват своя път“.

Неотложната необходимост да запазя
неопетнено името на тази дама, която в светските сре-
ди минава за салонна фея (а за мен е и фея, и ангел),
ме принуди да прекъсна триумфалното си турне из ин-
доамериканските републики. Като истински столича-
нин не без носталгия бях очаквал часа на завръщането
и изобщо не си представях, че то ще бъде помрачено
от обстоятелства, които резонно може да бъдат ква-
лифицирани като криминални. И наистина, още щом
пристигнах на гара „Ретиро“, бях арестуван; сега
ме обвиняват в кражба и в две убийства. Като венец
на посрещането ченгетата ми отнеха една старинна скъ-
поценност, с която часове преди това се бях сдобил
при твърде любопитни обстоятелства точно когато
прекосявахме Рио Терсеро. Накратко, мразя излишните
усуквания и ще ви разкажа историята от начало, без да
спестявам, разбира се, дълбоката ирония, която няма
как да не бъде породена от зрелището на съвременния
живот. Ще си позволя и някой пейзажен щрих, някоя
колоритна нотка.”

Advertisements

Отново за Мишел Уелбек. Едно интервю. Споделям напълно.

Standard

Цял живот четене би ме удовлетворил напълно – знаех си го още на седем години. Текстурата на света е болезнена, неадекватна и дори, струва ми се, непроменима.   Наистина вярвам, че цял живот четене би ми допаднал повече. Но не ми е бил даден такъв живот.

Image

 

 “В абсолютно либералната икономическа система някои трупат несметни богатства, други са обречени на безработица и мизерия. В абсолютно либералната сексуална система някои водят разнообразен и вълнуващ полов живот, други са осъдени на мастурбация и самота. Икономическият и сексуалният либерализъм означават разширяване на полето за борбата и обхващане на всички възрасти и всички класи в обществото.”

 

Кои са Вашите литературни предшественици?

 

 

 

Уелбек: Напоследък се колебая. На този въпрос обикновено отговарям, че са ме удивлявали Бодлер, Ницше и Шопенхауер, Достоевски, а малко по-късно и Балзак. И това е истина, възхищавам се от тези личности. Харесвам и поетите на Романтизма – Юго, Мюсе, Вини, Нервал, Верлен и Маларме, както заради красотата на тяхното творчество, така и заради силния емоционален заряд. Но напоследък се питам дали книгите, които четох като дете, не са по-важни.

 

Като например?

 

 

 

Уелбек: Във Франция има двама класически автори за деца – Жул Верн и Александър Дюма. Винаги съм предпочитал Жул Верн и неговата изчерпателна представа за света. Историческият контекст в произведенията на Дюма ме отегчаваше. Бях поразен от приказките на Андерсен, те силно ме вълнуваха.

 

Какво Ви привлече в научната фантастика?

 

 

 

Уелбек: Четях много научна фантастика, най-вече Х. Ф. Лъвкрафт и Клифърд Саймък. Лъвкрафт е интересен с умението си да сменя гледните точки. Намирам „Градът“ за шедьовър. Харесвам Сирил Корнблът и Р. А. Лафърти. Предполагам, че понякога имам нужда да си почина от реалността. Що се отнася до моя стил на писане, считам себе си за реалист, който леко преувеличава. И все пак, най-много ми е повлияла литературата на 19 век.

 

Вие сте известен почитател на произведенията на социалните реформатори на 19 век, специално на Огюст Конт, родоначалника на позитивизма.

 

 

 

Уелбек: Да, много хора смятат, че Конт е непоносим за четене, защото повтаря самия себе си до степен на лудост. От медицинска гледна точка е възможно да е бил близо до това състояние. Доколкото зная, той е единственият философ, прибягнал до самоубийство, бил е и в психиатрична клиника. Хвърлил се е в Сена, заради разбитото си сърце. И това е бащата на позитивизма, който се счита за връх на рационализма…

 

Какво е отношението Ви към Калвинистите?

 

Уелбек: Склонен съм да мисля, че доброто и злото съществуват и са разпределени в някакво непроменимо съотношение у всеки човек. Моралният характер на хората е зададен и остава фиксиран до смъртта им. А това напомня за калвинистката теза за предопределението, според която хората се раждат осъдени или спасени. Само че аз съм проклетият трън в задника на калвиниста, защото не искам да приема, че има истина отвъд науката и нейните методи.

 

Какво Ви накара да създадете дебютния си роман – за компютърния специалист и неговия сексуално фрустриран приятел?

 

Уелбек: До момента не бях чел роман, който да заковава убеждението, че да се влееш в редиците на работещите прилича на пропадане в гроб. Защото започнеш ли работа, за да се прехранваш, не те чака нищо забавно, на всичкото отгоре следва постоянно да демонстрираш интерес към нея. Нещо повече, някои труженици имат сексуален живот, пък други нямат, просто защото са по-малко магнетични. Исках изрично да подчертая, че ако някои индивиди са лишени от сексуални преживявания, то не е поради морално-психологически проблеми, а само защото са грозни. Веднъж обявиш ли това черно на бяло, започва да изглежда очевидно, но аз държах да го напиша.”

Image

 

 Ако трябва да сведа до една дума психическото състояние на съвремието, това несъмнено ще бъде: горчивина.”

Текстът е от сайта http://books.actualno.com/

“Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” на Юнас Юнасон. Чисто удоволствие.

Standard

“Старецът, който скочи през прозореца и изчезна”? Като чух това заглавие се зачудих много какво ли ме очаква вътре. Сигурно и вие се чудите. Смях, забавление, удоволствие от четенето, светлина в душата и скандинавска свежест. Ей това ми донесе на мен. Влюбих се в тази книга и този автор. Абсолютно неизвестен до този момент швед, дебютиращ като писател, популярен само в родината си журналист, живеещ на един от многото острови из Швеция, на име Юнас Юнасон.

Image

Бях чувал за книгата, бях чел за фурора, който е направила в Европа, беше една от най-продаваните книги за 2012 г., знаех че има хумористичен елемент, знаех, че е оригинална, знаех че е различна. И че си заслужава. Страшно се зарадвах, когато разбрах, че Колибри ще я издава и имах удоволствието да я прочета много преди другите читатели. Хич не бях подготвен за Алан Карлсон и неговия всепомитащ оптимизъм, простота, човещина, нихилизъм, трансгресия, липса на каквито и да били задръжки в желанието му да помогне на всички, несъществуването за него на норми, правила, граници, зло, вина. Небрежната му лежерност съчетана с дяволски късмет и чудеса от нищото. Е, няма такава амалгама. Един стогодишен скандинавски Форест Гъмп, ама още по-невъобразим, още по-участваш във всички световни събитиия на 20-ти век, и с още по-голяма важност за световната история. Минаващ като торнадо през войни, конфликти, континенти, общества, силните на деня, жената на Мао, сина на Ким Ир Сен и търсещия смъртта си брат на Айнщайн. И същевременно с абсолютно невинност на агнец..

И двете линии – и случващо се в настоящето с веселата компания на Алан, състояща се от няколко невъобразими, направо недействителни човешки екземпляра и една слоница. Шеметно преследване от страна на шведската полиция, пресата и една рокерска банда, и безметежно преживяване в една прекрасна ферма с ябълкова градина на брега на красиво езеро… Уффф, няма такова усещане, много е яка тази книга! И другата линия, живота на Алан, минаващ като метеор през най-важните събития и хора на 20-ти век. Паметни срещи с генералисимус Франко, Труман, Сталин, Берия, Мао, Ким Ир Сен, Линдън Джонсън и генерал Дьо Гол…Истински паноптикум от лица и събития, които феерично минават покрай непроменящия се герой. Много силно, ама много. 

Не сте го чели още? А? Ето ви линк, ако нямате търпение или просто си го вземете утре сутринта от най-близката ви книжарница. тази книга трябва да се притежава и препрочита редовно. Действа като елексир. Литературна амброзия. Пюър плежър. Аз лично чакам с нетърпение втората книга на Юнасон, която в свободен превод се казва “Неграмотникът, който можеше да брой”. До края на годината ще я има. Приятно четене.

http://www.colibri.bg/knigi/823/yunas-yunason-stogodishniqt-starec-kojto-skochi-prez-prozoreca-i-izchezna

За “Майстора и Маргарита” на Булгаков или силата на изкушението

Standard

 

Случайно да не сте чели “Майстора и Маргарита”? Не сте? Веееерно? Ами веднага отидете до книжарницата или позвънете на приятел и я поискайте. Започнаха Великите пости, сега е момента да се преборим с изкушенията, да прочистим духа и тялото си, да осмислим изкушенията, да смирим егото си, да се опитаме да бъдем по-добри, да се опитаме да направим и другите по-добри, да простим на хората за грешките им, за болките и тъгата, която са ни причинили, и най-вече да простим на самите себе си, за грешките и греховете ни, да поискаме и прошка от другите, на които неволно сме се причинили. “Майстора и Маргарита” на Булгаков не е роман за това. Той е роман за човешкото и животинското, за обществото и неговите недъзи, за светлите хора и тъмните сили. За доборото, истинското, имагинерното и отношението към всичко, което ни заобикаля, за силата в нас, за борбата на духа по пътя на търсенето на смисъл. Или просто една прекрасна книга. Прочетете я и я обмислете.

Image

И ето какво ни казва за нея Фредерик Бегбеде в “Първа равносметка след апокалипсиса” за нея и нейния автор:

“Всички велики романи разказват една и съща история –
за загубеняка, който се шляе насам-натам. „Дон Кихот“,
„Одисей“, „Спасителят в ръжта“, „Майстора и Маргари-
та“… Логично е – ако героят не беше загубеняк, какъв сми-
съл щеше да има да търси пътя си? Величието на романа е
точно в това географско търсене. Читателят върви по пети-
те на безумец, на авантюрист, на индивид болен или отча-
ян (защото за да четеш романи, трябва да бъдеш безумец,
авантюрист, болен или отчаян). Когото не го свърта на едно
място, който се среща с какви ли не хора, прекосява улици
и страни, понякога открива нещо (любов, красота, истина
или смърт). Умниците говорят за „търсене на идентичност-
та“, но всъщност става дума главно за една хубава разходка.
Тази на Булгаков има заслугата да е лесна за проследяване,
като тези на Джойс и Селинджър. Съществуват дори фана-
тици, които организират туристически обиколки по стъп-
ките на Леополд Блум в Дъблин, на Холдън Колфийлд в
Ню Йорк или на Иван Николаевич Понирьов, с псевдоним
Бездомни, в Москва. Доказателство, че романът не е напъл-
но безполезен, след като може да служи за пътеводител,
или, обратно, да ви помогне да се изгубите в меандрите на
призрачен град. В „Майстора и Маргарита“ се описва един
паралелен свят, разположен в реално място – Булгаков си е
мислел, че пише роман за Дявола, но се е възползвал от си-
туацията, за да създаде опера за съветското потисничество.
Така Москва става Ад без Данте, а дяволът се превръща в
дългуч, облечен в сив костюм.
Всеки опит за резюме лишава този шедьовър от чара на
сложността му, но толкова по‑зле, да опитаме. Значи, дяво-
лът се нарича Воланд и през Страстната седмица хвърля в
смут московския литературен и театрален свят на двайсетте
години. Към тази пикарескова основа се добавя едно фаус-
товско безумие – някоя си Маргарита сключва договор с
Воланд, за да открие един изчезнал писател, когото нарича
Майстора. Съпоставяйки тези две повествования, Булгаков
смесва бурлеската и трилъра, сюрреалистичното и сатира-
та, романтизма и буфонадата. Като всички големи книги
„Майстора и Маргарита“ е Аврамов дом, домашен килер,
вехтошарница, в която Исус среща Дявола, а Пилат Пон-
тийски танцува на бала на Сатаната. Има ги и страстите
Христови, като у Мел Гибсън, точно след една сцена, в коя-
то Маргарита излита, яхнала метла, като в „Хари Потър“.
Има и говорещ котарак, и вълшебни рокли, които изчезват
веднага щом излезеш на улицата (вярно, че днес в Москва
подобно явление е доста обичайно, особено в „Кафка“, в
„Империя“ и в „Лънч бар“). Благодарение на гения на Бул-
гаков поглъщаме с наслада неговия препрочит на еванге-
лията (по‑смилаеми от ремикса на Омир от Джойс). Като
ще разказваш странна история, поне избери някоя, която е
известна на всички, стига да съумееш да я разкажеш като
никой дотогава.

Животът на Михаил Булгаков
Михаил Афанасиевич Булгаков (1891–1940) пише „Майстора
и Маргарита“ в продължение на дванайсетина години,
от 1928 до смъртта си. Можем следователно да твърдим,
че този роман го е убил по‑ефикасно от Йосиф Сталин.
Впрочем той ще стигне до публиката много след смъртта
на автора си, през 1966–1967 г., когато списание „Москва“
го публикува в разгара на „разведряването“. Преди „Майстора
и Маргарита“ Булгаков, който е лекар като Чехов и Се-
лин, намира все пак време да преобърне „Преображението“
на Кафка (в „Кучешко сърце“, 1925 г., едно куче се превръща
в човешко същество), да отдаде почит на един друг
бунтар (на Жан-Батист Поклен в „Театрален роман“) и да
снесе множество театрални пиеси, предназначени да бъдат
забранявани, цензурирани и обругавани от пролетарската
критика. В крайна сметка за Булгаков единственият начин
да бъде свободен е бил да умре (морфинът го поддържа из-
вестно време, но накрая му вижда сметката).”

Суета на суетите и всичко е суета и нищо човешко не ни е чуждо.

Литературен гид за 24-28 февруари

Standard

И така, Литературен гид в действие. Всяка седмица от тук нататък ще поствам моите предложения за литературно изкарване на времето – съчетание между малко книги, интересни четива и събития за посещаване. Както знаете, всеки понеделник по радио Бинар – http://www.binar.bg може да гледате/слушате/съучаствате Литератуния гид. Ако сте го пропуснали тази седмица – ето:

http://binar.bg/i3450

Та всеки понеделник от 17 часа заповядайте!

И така, тази седмица книгите бяха три – “Паметта на Истанбул” на Ахмет Юмит, “Всички разкази са за теб” на Мирела Иванова и “Граматика на цивилизациите” на Фернан Бродел. Ето и три кратки бележки за тях:

Image

“Когато за пръв път излиза през 2010 г., романът „Паметта на Истанбул“ се превръща в чудо за книжния пазар в Турция: само за три седмици са продадени 200 000 екземпляра. Тайната на този небивал успех несъмнено е талантът на Юмит, който с лекота въвлича читателя в интригуващо историко-криминално пътешествие с множество препратки към легенди, митове и факти от миналото на Византион, Константинопол и Истанбул. Полицейският инспектор Невзат разследва седем странни убийства, напомнящи ритуални покушения, извършени в рамките на седем дни. Местопрестъпленията са неизменно емблематични забележителности на магнетичния град, а в дланта на първата жертва е открита древна монета от Византион. Детективът трябва да разгадае мистериозното послание на убиеца, вплетено в нарочно оставените исторически следи. Неочакваната развръзка предизвиква размисъл за това как да бъде опазено несметното културно наследство на Истанбул от посегателствата на днешните му рушители, заличаващи ведно с творенията на миналото и паметта за него. Изкусна смесица от напрегнат криминален сюжет и завладяващата история на един вечен град, „Паметта на Истанбул“ напомня почерка на Дан Браун.” Източник: издателство Колибри

Image

„Разказите на Мирела Иванова казват по един или друг начин: „Това е животът ни, той е болезнено разпънат между страхове, смърти, колебания, надежди – но това е той, разговаряме с родителите си на други, чужди езици, единствено децата ни крепят като паяжинки към стената на дните, любовите ни се раждат с възторг и се разкъсват, нямаме молитва, а само усещане за нея…”. Гергина Кръстева, „Литературен вестник”

Image

“Очевидната многобройност на обясненията на историята, тяхното раздалечаване между различни гледни точки, дори противоречията им всъщност се съгласуват в една диалектика, свойствена на историята, основана на разнообразието на самите исторически времена: бързо време на събитията, проточено време на епизодите, забавено, мързеливо време на цивилизациите. Може да се остане в границите на едно или друго историческо време всеки път, когато става въпрос за отделно изследване. Обаче всеки опит за глобално историческо обяснение – каквато е историята на цивилизациите – задължава да умножим тези фотографии, различни по времето на тяхното заснемане, после да съберем отново тези многобройни времена и образи в единство, както цветовете на слънчевия спектър, надлежно размесени, възстановяват – задължително – бялата светлина.” Източник: издателство Изток-Запад, за “Граматика на цивилизациите” на Бродел

Знаете моите пристрастия към историята, но за особената ми почит и респект, както и принадлежността ми като философия на историята към френската историческа школа “Анали”, сигурно чувате за първи път. Определено за мен, авторите от тази школа като Марк Блок, Люсиен Февр, Фернан Бродел и Жак Льо Гоф са може би най-добрите представители на историческата мисъл на 20-ти век. Горещо препоръчвам всеки от тях, и излизането на български език на един от капиталните трудове на Бродел е истинско събитие.

От друга страна, знаете моите пристрастия и кауза за налагането на българската литература. Специално към Мирела Иванова, като една от поетите на българската литературна сцена, към която изпитвам най-голямо уважение. Излизането на нейн сборник с разкази, проза, е определено събитие.

И не на последно място – най-продаваният турски писател за последните няколко години, с блестящи трилъри и чудесен образ – полицейския инспектор Невзат, е истинско явление в съвременната турска литература с продадени над 1 000 000 екземпляра! Този исторически трилър, конкретно, “Паметта на Истанбул”, съчетаващ криминалното разследване из съвременен Истанбул със пътуване през вековете, историческите забележителности на този много вековен град, ритуални убийства и човешки съдби, е определено най-доброто, което аз съм чел от турски автор през последните няколко години. Ама много е добро!

Та това като книги, а сега три събития, които ако все още се чудете дали да посетите – просто не се чудете. Сряда, четвъртък и петък вечер вече са ви ангажирани! Дори събитието в петък е от 17.30, за да имате време после да се видите с приятели и да обсъдите изминалата литературна седмица на по питие. Та в сряда, Литературен клуб Спирт енд Спирит, Бар трип Тен, под Моста зад НДК, 19.30 ч. – Литературни предизвикателства – три прекрасни дами представят три любими техни книги – “Изворът” на Айн Ранд, “Винаги нощта” на Тодор Тодоров и “Добавено лято” на Евгени Черепов. Повече информация в Линковете по долу. Същото важи и за събитието в четвъртък, Ориндж център на Граф Игнатиев, 18.30 ч. – представяне – разговор със Станислава Чуринскиене за романа й “От космоса с любов”. За събитието в петък, вече споменах, в никакъв случай не го пропускайте – театрална работилница Сфумато, 17.30 – Отбелязване 85-тата годишнина от рождението на Георги Марков. Негови текстове ще четат писатели, поети, почитатели. Задължително присъствие.

Очевидната многобройност на обясненията на историята, тяхното раздалечаване между различни гледни точки, дори противоречията им всъщност се съгласуват в една диалектика, свойствена на историята, основана на разнообразието на самите исторически времена: бързо време на събитията, проточено време на епизодите, забавено, мързеливо време на цивилизациите. Може да се остане в границите на едно или друго историческо време всеки път, когато става въпрос за отделно изследване. Обаче всеки опит за глобално историческо обяснение – каквато е историята на цивилизациите – задължава да умножим тези фотографии, различни по времето на тяхното заснемане, после да съберем отново тези многобройни времена и образи в единство, както цветовете на слънчевия спектър, надлежно размесени, възстановяват – задължително – бялата светлина. – See more at: http://iztok-zapad.eu/books/book/1260#sthash.NdmBxz2e.dpuf
Очевидната многобройност на обясненията на историята, тяхното раздалечаване между различни гледни точки, дори противоречията им всъщност се съгласуват в една диалектика, свойствена на историята, основана на разнообразието на самите исторически времена: бързо време на събитията, проточено време на епизодите, забавено, мързеливо време на цивилизациите. Може да се остане в границите на едно или друго историческо време всеки път, когато става въпрос за отделно изследване. Обаче всеки опит за глобално историческо обяснение – каквато е историята на цивилизациите – задължава да умножим тези фотографии, различни по времето на тяхното заснемане, после да съберем отново тези многобройни времена и образи в единство, както цветовете на слънчевия спектър, надлежно размесени, възстановяват – задължително – бялата светлина. – See more at: http://iztok-zapad.eu/books/book/1260#sthash.NdmBxz2e.dpuf

https://www.facebook.com/events/673427149376550/?fref=ts

https://www.facebook.com/events/586629908095540/?ref_dashboard_filter=upcoming

https://www.facebook.com/events/1494962217396984/?ref_dashboard_filter=upcoming

Това е вашия Литературен гид. Четете и споделете. Ще се видим.

Мишел Уелбек за “Един френски роман” на Фредерик Бегбеде. През март.

Standard

 

“Без никакво съмнение най-голямото достойнство на тази книга е нейната честност. Когато е честна до такава степен, една книга може по невнимание да доведе до истински разкрития за човешката природа – в това отношение литературата води с няколко дължини науката. Когато четем Един френски роман, си даваме сметка, че човешкият живот се дели на два периода, детство и зряла възраст, и че е напълно излишно да задълбочаваме анализа. Някога, може би, е съществувал и трети период, наречен старост, служещ за връзка, през който се завръщали спомените от детството, който придавал измамно единство на човешкия живот. Но за да се навлезе в старостта, трябвало тя да се приеме, да се излезе от живота, да се навлезе във възрастта на спомените. Отдаден на желания и планове на възрастен, авторът не е стигнал до там и няма почти никакъв спомен от своето детство.

Все пак се появява един, който ни представя скариди и плаж на баското крайбрежие. Постъпвайки като Кювие, който възстановява скелет на диназовър от едно парченце кост, Фредерик Бегбеде възстановява от този едниствен спомен цялата своя семейна история. Това е сериозно, задълбочено начинание, чрез което откриваме едно френско семейство, в крайна сметка доста хармонична смес от буржоазия и аристокрация, със здрави местни корени. Едно героично до абсурдност семейство по време на Първата световна война; в последствие малко по-сдържано, когато избухва Втората световна война. След 1945 е обзето от голям апетит за консумиране, който ще постигне нови висини след 1968, превръщайки се в нещо обичайно. Семейство като много други, принадлежащо по-скоро към висшите класи, но именно баналността на семейната история на Бегбеде прави нейната сила: защото пред очите ни, описана с очевидна лекота, преминава цялата история на Франция през XX век. Понякога, при първи прочит, леко се изгубваме сред персонажите, но това е единственя ни упрек към автора.

През юношеството всичко се променя, спомените нахлуват, но в основата и преди всичко само две неща изплуват в спомена на автора: момичетата, които е обичал и книгите, които е прочел. Нима това единствено представлява животът и това остава от него? Изглежда да. И тук отново честността на Бегбеде е толкова очевидна, че дори не се замисляме да се усъмним в заключенията му. Ако наистина това и единствено това му се струва важно, то значи единствено това е важно. Всъщност удоволствието от автобиографията е почти обратно от това от романа: без да се изгубва в света на автора, човек никога забравя напълно себе си, когато чете автобиография; страница след страница читателят сравнява, съпоставя, сверява принадлежността си към една обща човешка природа.

Не ми хареса особено частта с прекараните в ареста нощи за употреба на кокаин на обществено място. Странно, би трябвало да съчувствам, тъй като самият аз изкарах една нощ в затвора за почти толкова глупаво нарушение (бях запалил цигара в самолет) – и твърдя, че условията на задържане не са точно такива. Но авторът и неговият приятел поет са малко претенциозни, скандалджии. Появата на детето – хилаво мъниче, само брадичка и уши – следвайки до колкото може будещия възхита и обич по-голям брат, е съвсем краткотрайна; но е толкова силна, че през цялата книга имах усещането как това дете чете през рамото ми. В този откачен епизод нещо не е наред: детето не се разпознава във възрастния, който е станало. И това може би също е самата истина: детето не е баща на мъжа. Има го детето, има го и мъжът; а между тях няма никаква връзка. Заключението е неудобно, притеснително: ще ни се в основата на човешката личност да съществува известно единство; трудно ни е да се откачим от подобно схващане; ще ни се да успеем да направим връзката.

За сметка на това връзката съвсем лесно я установяваме в страниците, несъмнено най-хубавите в цялата книга, които авторът посвещава на дъщеря си. Защото неусетно той си дава сметка, и ние също с него, че годините на детство, които прекосява дъщеря му, са единствените години на истинско щастие. И нищо, дори любовта, която й отдава, няма да я предпази от препъване в същите препятствия, от затъване в същите трудности. Тази все по-мъчителна смесица от прикрита тъга и любов достига връхна точка в прекрасния епилог, който сам по себе си би оправдал цялата книга, когато авторът учи дъщеря си, както някога дядо му го е учил, на изкуството на рикошета. В този момент кръгът се затваря и всичко намира своето оправдание. Камъкът, който като по магия се издига над морето „шест, седем, осем пъти”. Временна победа над гравитацията.”

Мишел Уелбек

“Смях в тъмното” на Владимир Набоков. Какво друго.

Standard

Защо Набоков? Сигурно всички сме чели поне нещо на Набоков. Няма човек, който да обича литературата и да не е прочел поне нещо от него. “Лолита”, “Други брегове”, “Прозрачни неща”, “Покана за екзекуция”… Както от Маркес, Достоевски, Стайнбек, Селинджър. А защо сега ли? Не е задължително, може по-всяко време. Но този откъс, а и цялата книга са като филм, прожектиращ се в съзнанието. Наелектризиращ нервните окончания и развинтващ въображението. И същевременно неоставащ място за въображение. Сякаш ние сме Албинус…

Image

Хайде да почетем една страница преди заспиване. От “Смях в тъмното” на Набоков. Винаги има време за още една страница истинска литература. Приятно четене.

“Беше свързана с цветните анимационни картинки,
които точно бяха започнали да се появяват по това време.
Колко вдъхновяващо би било, си помисли той, ако някой
използва този метод върху много известна картина, най-
добре от Нидерландската школа; съвършено да пресъздаде
картината върху екран в ярки краски и после да я съжи-
ви – графично да развие движенията и жестовете в пълна
хармония с тяхното статично положение на платното; да
кажем – кръчма с малки човечета, които пият жадно, нася-
дали около дървени маси; бързо прелитаща пред погледа
картина на огрян от слънцето двор с оседлани коне – всичко
изведнъж оживява: малкото човече с червени дрехи, което
в момента оставя своята халба, момичето с подноса, което
се опитва да се отскубне от нечии ръце, и кокошката, която
тъкмо започва да кълве на прага. Би могло да продължи по
следния начин: малките фигурки излизат извън картината
и после преминават през пейзаж от същия художник, може
би с кафяво небе и замръзнал канал, и хора на чуднова-
ти кънки, каквито са карали едно време, се пързалят по
старомодни криви, подсказани от платното; или мокър път
в мъглата и няколко конници, които се връщат в същата
пивница; постепенно фигурките и светлината заемат едно
след друго предишните си места и, така да се каже, всичко
завършва с първоначалната картина. Същото може да се
опита и с италианските майстори: синият конус на хълма
в далечината, бялата лъкатушеща пътека, малките фигур-
ки на пилигримите, които криволичат по пътя нагоре. И
дори с религиозни сюжети, но само такива с незначителна
величина. Аниматорът не само трябва да притежава задъл-
бочени познания за дадения художник и неговата епоха, но
и да бъде надарен с достатъчно талант, за да избегне всяка
дисхармония между действието, което е сътворил, и онова,
запечатано от стария майстор: той ще трябва да ги извле-
че от самата картина – о, да, това е възможно. И цветове-
те… те трябва да са далеч по-сложни от тези в рисуваните
филмчета. Каква история само може да стане, история за
визията на един творец, щастливо пътуване на окото и чет-
ката, един свят в стила на майстора, свят, който прелива от
нюанси, създадени от самия него!”

Превод: Гергана Георгиева