Георги Рупчев, Иван Методиев, Константин Павлов, Златомир Златанов, Ани Илков, Борис Христов

Standard

Златомир Златанов

ЕЛЕГИЯ ПО ОТМИНАВАЩАТА ЖЕНА
Момичето отмина да търси своя господар,
толкова младо, подобно на друго момиче
в стаята с прашните светлосенки
и боледуващото огледало,
където е образът на отминаващата жена.
Под роклята бедрата й се стичаха като лава,
тя беше камък на залеза,
управляван от непонятни звезди
заедно с морските приливи,
ново видение на лаврово дърво
в окъпаната от дъждовете градина,
и как да я нарека моя сестра,
как да тръгна отново по улицата
и да свия в онази пряка,
да заключа вратата подир себе си
и избегна всички решения
в един живот отначало,
да забравя уталожването на свирепостта в утробата
и всички други неща,
в огнена рокля моя сестра –
тя отмина.
Обичай по малко, докато стигнеш отвъд
в един неизменен пейзаж,
недокоснат от стъпките на отминаващата жена,
при светлини неулучили надиплената й рокля.
Ти си кентавърът, галопиращ
от една двойственост в друга,
търсейки имена за нещата,
които бяха толкова прости в мига на целувката,
и сянка на сфинкс,
закотвена от каменната си тежест,
защото какво друго би предложил на пустинята,
освен камъни.
Жената отмина с едно съвсем просто средство:
походката на слънчева робиня
сред вечерното ухание на жасмин.
Но тук, където сетивата се вкамениха в съзерцание
и тялото изгладува любовта
под кората на един съмнителен интелект,
тук, където е мястото на елегията по отминаващата жена,
пресметната с болни думи,
ще дръзнеш ли да възнегодуваш
сред празнотата на преднамереното изкуство,
когато може би вече някой те наблюдава
как плачеш в градината
съзирайки в тебе силуета на отминаващия поет.
Иван Методиев
ВЪЛЧЕ
Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

ПРАХ
Прерових много древни книги,
какво намерих вътре – прах.

Желаех уж мъдрец да бъда.
Видях смъртта – не я познах.

Поема мислех да напиша,
но духна вятърът нехайно…

Дойдох по-гол от летен облак,
а колко много пропилях.
Ани Илков
ЗЕЛЕНИ И ЗЛАТНИ
Мъжът е карамфил,
жената – ваза.
Аз съм листенцето
върху ръба на вазата,
върху перваза.
Сега:
античното листенце
зъзне гордо –
отгоре е безкрайното небе,
отдолу – Омир.
Сега:
на византийското листо
върхът е златен.
То е обкичено в мозайки и сребро
и нещо си припомня за Разпятието.
Сега:
това съм аз –
поет, артист,
вмирисан на пръст и вис –
смачкан лист.
Сега:
мъжът е карамфил, жената – ваза.
От лампиона се излъчва хлорофил,
зелен човек по масата пролазва.

Георги Рупчев
ФАБРИКА ЗА ПЛАСТМАСОВИ ЧОВЕЧЕТА
В мазето си работи инвалидът,
гледам го вече години наред.
Понякога се случва хлапетиите да отидат
там
да позяпат куция съсед.
Той отваря и черпи децата с лютиви бонбони
и ги праща да купят ракия и евтин салам.
Донесат ли, отпушва шишето
и после го гони.
После пиянствува сам.
Ако се сетят,
сополанковците се връщат на другата заран,
до прозорчето му
стоят.
Той повдига резето и ги кани зарадван
да влязат и видят
как ставала тя.
Трака пресата,
а смолата се вие – димяща,
конвейрна,
конвоирана
пъпна връв.
Инвалидът работи,
а ръцете му сякаш
са оплескани с кръв.
Като дух от бутилка
се разраства съседът,
ръкомаха,
залита,
заканва се нещо,
брадат и космат,
а хлапенцата чакат и гледат
как човеците чакат и гледат
как човеците
ще се родят.
Ей ги,
излизат –
и всички еднакви,
еднакви,
еднакви човечета от найлон.
Все са отличници,
все космонавти,
всичките свирят на акордеон.
Боядисани в жълто, в червено, в кафяво,
те ще плъпнат
от сергиите
към летния ден,
за да бъдат поука и пример
и окото да радват –
че какво,
че са раждани в сутерен.
Оня кресва: – За другото
вашите мамички да ви разправят.
Те в тая работа са от мене къде по-добри! –
След това се изсулват децата,
а вънка събират накуп
и изгарят
своите пластмасови братчета
и сестри.
С факли и викове
те танцуват край огъня,
чак додето
се огъне опитомен.
А долу, в мазето, отново
налива се оня
и си вика:
„И утре е ден!“
Константин Павлов

Темата е за себеподобните.
Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.
Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.
Някога все пак ще ме достигне.
Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство –
равни дози сладост и омраза.)
Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)
Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.
В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.
И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.

Борис Христов

САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

“Полет на кукувиче гнездо” в лудницата България.

Standard

Днес едно умно и прекрасно момиче ми напомни за “Полет над кукувиче гнездо”, за да ме накара да не забравям колко важен е Макмърфи за Острите. В държава като нашата, алюзията с лудница, управлявана от Старшата с помощта на “черни” момчета, е повече от разбираема. Искам да има повече Остри, да има повече макмърфи, за да нарушим нейния изряден, равномерен и прецизен механизъм на ограбване, липса на морал, унищожаване на ценностите, смачкване на хората, загуба на човечност, мизерия, словоблудство, кражба, омраза, завист, дебелашко самочувствие, усещане за безнаказаност у властимащите и тотален гьонсуратлък, страх у всички, болка и недоимък. Ей така виждам нашата България сега, и от тази гледка не видам всички прекрасни неща, които също имаме. Имам нужда от някой Макмърфи, за да ги видя. имам нужда от Вожда и Били, за да намирам смисъл аз самия да се боря. Уморих се, но все още виждам смисъл. Някои хора, като това чудесно момиче, приятелите ми, близките, студентите ми, и тук там светещите пламъчета на живост, заедно с книгите и литературата, моят вечен остров, те все още ме държат и зареждат. Да видим. Ето една порция важност и смисъл.

“Старшата направо побеснява, ако нещо наруши изрядния, равномерен и прецизен ход на нейния механизъм И най-дребната бъркотия, и най-незначителната неизправност я стягат на възел от ярост Разхожда се със същата онази кукленска усмивка, надиплена между брадичката и носа, очите й са си все такива втренчено-спокойни, но вътре в себе си се е втвърдила като стомана Веднага го разбирам, просто го усещам И не мирясва; докато не оправи безредицата — или както сама казва, докато не я „нагоди към условията“.

Под нейното ръководство отделението Вътре е почти изцяло нагодено към условията Лошото е обаче, че тя не може да седи в отделението непрекъснато Известно време трябва да прекарва и Навън Затова мечтата й е да нагоди към условията и Външния свят Работейки редом с подобни на нея хора, които наричам „Системата“ огромна организация, която се стреми да нагоди Външния свят към условията, така както тя успя да направи с Вътрешния, мис Рачид стана специалист по нагаждана на нещата. Когато преди много години дойдох тук от Външния свят, тя вече беше Старшата и Бог знае, от колко време се занимаваше с това нагаждане.

Наблюдавах я как ставаше все по-опитна и по-опитна. Практиката я направи по-уверена и по-силна, така че сега тя притежава истинска мощ, която се разпространя ви във всички посоки по тънки като косъм жички, толкова фини, че никой освен мене не ги забелязва Виждам я как седи насред гази паяжина от жички като някакъв бди телен робот, грижи се за своята мрежа с механичното умение на насекомо, всяка секунда знае накъде са насочени отделните жички и какъв вид електрически ток да пусне по тях, за да получи желания резултат. Преди да ме изпратят като войник в Германия, бях помощник на един електротехник във военноучебния лагер, а през годината, която прекарах в университета, учих електроника, та затова са ми ясни тия номера.

Заобиколена от жичките си, тя си мечтае за един свят на съвършената ефективност, точен като джобен часовник с огледален циферблат, за едно такова място, където да царува ненарушим ред и всичките пациенти, които тя държи в подчинение само е усмивката си, да нямат нищо общо с Външния свят, да са Хроници, приковани към инвалидните столове, а от крачолите им да се подават катетърни тръби, насочени направо към канала под пода. Година след година Старшата набираше идеалния според нея персонал, доктори от най-различни възрасти и видове идваха и й излагаха собствените си идеи как трябва да се управлява едно болнично отделение — някои от тях упорито защищаваха идеите си, — а тя ден след ден фиксираше тези доктори с леденостудени очи, докато накрая те се оттегляха обезсърчени. „Да ви кажа, просто не знам как да си го обясня — доверяваха се те на човека, който се занимаваше с назначаването на персонала. Откак започнах да работя в това отделение, заедно с тази жена, в жилите ми сякаш потече амоняк Не прекъснато треперя, децата не искат да сядат на коленете ми, жена ми не ще да спи с мен. Настоявам да ме преместите — в неврологичното ли, при алкохолиците ли, в педиатрията ли, все ми е едно къде!“

И така вървеше от години. Докторите изтрайваха кой три седмици, кой три месеца. Най-после тя се спря на един дребничък човек с голямо широко чело и изпъкнали скули, чието лице се стесняваше силно при малките очички, сякаш преди е носел прекалено тесни очила, носил ги е толкова дълго, че са му смачкали физиономията през средата Затова сега е закачил очилата си със синджирче за горното копче на ризата си, те се люшкат върху малкия му нос и все климат ту на едната страна, ту на другата, та когато приказва, той току отмята глава назад, за да ги натъкми. Ето това е нейният доктор.

Още повече години й бяха необходими, докато се спре на трите си дневни чернокожи санитарчета, след като изпробва и отхвърли десетки и десетки други Те се точеха пред нея в дълга редица черни, смръщени, носести маски, които още от първия поглед намразваха и нея, и нейната тебеширена кукленска белота. В продължение на около месец сестрата преценяваше и тях, и тяхната злоба, а после ги освобождаваше, тъй като не бяха достатъчно злобни. Когато накрая намери тримата, които й трябваха — намери ги един по един, в течение на няколко години, и ги вплете умело в своя план и свойта мрежа, тя бе дяволски сигурна, че са точно толкова зли, колкото й бе необходимо.

Пет години след като бях дошъл в отделението, Старшата попадна на първото — уродливо, жилаво джудже, чиято кожа имаше цвета на изстинал асфалт. Майка му била изнасилена в Джорджия в присъствието на баща му, който бил привързан към горещата чугунена печка с ремъци от плуг и кръвта струяла в обувките му. Момчето, петгодишно, наблюдавало всичко това от някакъв шкаф, надзъртало с присвити очи през процепа на вратичката при пантите; оттогава не пораснало ни сантиметър повече. Сега прозрачните му клепачи висят отпуснати, сякаш на носа между очите му е кацнал прилеп. Клепачи като от фина сивкава кожа. То ги повдига леко само ако в отделението се появи нов бял пациент, наднича изпод тях, изследва човека отгоре додолу и кимва веднъж, сиреч, ясно, уверил се е в нещо, в което и без това е бил почти сигурен. Когато в началото дойде на работа, искаше да донесе торбичка със сачми, за да поддържа реда сред пациентите, но тя му каза, че вече не се прави така, накара го да смири буйния си нрав и го научи на собствените си методи; научи го да не показва омразата си, да бъде спокоен и да изчаква, да изчаква сгодния момент, някое затишийце, та чак тогава да дръпне въжето и да го затегне. И да не го отпуска.

Другите две черни момчета се появиха две години по-късно, второто дойде на работа само месец след първото и двете толкова много си приличат, че сякаш е поръчала да й направят копие от онова, което пристигна първо. Те са високи, ръбести и кокалести, лицата им са издялкани в изражения, които никога не се променят, като кремъчни остриета на стрели. Погледите им са войнствени. Ако се отъркаш в косата им, кожата ти ще се смъкне.

И трите са черни като телефонни апарати. От дългата тъмнокожа редица, която се източи преди тях, тя разбра, че колкото са по-черни, толкова повече време прекарват в миене и триене, и в поддържане на реда в отделението. Например униформите на тия три момчета винаги са чисти като девствен сняг. Бели, безупречни и корави като нейната собствена.

И трите носят колосани, снежнобели панталони, бели ризи с по една метална катарама долу встрани, и бели обувки, излъскани като лед: подметките са от червена гума, която не ги издава по коридора. Те никога не вдигат шум, като се движат. Най-внезапно изникват на различни места из отделението, стига само някой пациент да реши да се усамоти или да прошепне нещо тайно на друг. Пациентът си седи сам-самичък в някой ъгъл и изведнъж чува скръцване, по лицето му пробягват ледени тръпки, той се извръща в тази посока и вижда една студена каменна адска, която плува на фона на стената. Зърва само черното лице. Без тялото. Стените са бели като белите костюми, чисти и гладки като вратичката на хладилник, черните ръце и лице сякаш плуват по тях като призраци.

С годините на обучение те и тримата се настройват все по-добре на нейната честота. Изключват една по една преките жички и почват да действат по насочени вълни. Старшата никога не издава заповеди на висок глас, нито оставя писмени нареждания, които могат да бъдат намерени от някоя дошла на посещение съпруга или от някоя учителка. Вече, не й се налага. Те са свързани помежду си чрез високоволтовата вълна на омразата и черните момчета се втурват да изпълняват всяко нейно желание, още преди тя да си го е помислила.

И така, след като сестрата попълва своя персонал, животът в отделението тръгва с точността на часовник на нощен пазач. Всичко онова, което пациентите си мислят, казват и правят, е изчислено месеци преди това, въз основа на кратките бележки, които сестрата си води през деня. Те се напечатват и се подават на машината, която чувам да бръмчи зад металната врата в дъното на Сестринската стая. Машината връща няколко Перфокарти с Инструкции за Деня, нашарени с квадратни дупчици. В началото на всеки ден съответната Перфокарта се пъха в един процеп на металната врата и стените забръмчават; в шест и половина се запалват лампите в спалното; Острите скачат бързо от леглата си, че току-виж, черните момчета ги смушили да стават и да ходят я да лъскат пода, я да изпразнят пепелниците, я да загладят драскотините по стената там, където онзи ден един старец направи късо съединение и се свлече на земята сред вихрушка от дим и миризма на изгоряла гума. Неподвижните провесват към пода вдървените си крака и като някакви седнали статуи чакат някой да им докара инвалидните столове. Безмозъчните се изпикават в леглата си, възбуждат електрическия сигнал и леглата ги изхвърлят върху линолеума, където черните момчета могат да ги облеят с маркуча и да им навлекат чисти дрехи…

Шест и четирийсет и пет, електрическите бръсначки забръмчават и Острите се нареждат по азбучен ред пред огледалата, А, Б, В, Г… Подвижните Хроници като мене влизат, след като Острите са свършили, после вкарват столовете на Неподвижните. Остават тримата старци; по увисналата кожа под брадичките им личи тъничък слой жълтеникава плесен, тях ги бръснат в креслата им в дневната, привързани с кожени ремъци през челата, за да не се свлекат под бръснача.

Някои сутрини особено в понеделник аз се скривам и се опитвам да надхитря дневния ред. Други сутрини си мисля, че е по-безопасно да си се напъхам на мястото между А и В и да си тръгна по пътя като всички други, без да се налага да си вдигам сам краката — мощни магнити под пода направляват движението на хората из отделението, сякаш са марионетки…

Седем часът, отваря се трапезарията и посоката на опашката се обръща; най-напред Неподвижните, после Подвижните и накрая Острите поемат подносите си с корнфлейкс, бекон с яйца, препечени филии, а тази сутрин има и по една консервирана праскова върху разръфан лист от зелена салата Някои от Острите занасят подноси на Неподвижните. Повечето от Неподвижните са просто Хроници с болни крака, те могат да се хранят сами, но има трима, при които надолу от врата не става нищо, а и нагоре кой знае какво не става. Това са така наречените Безмозъчни. Черните момчета ги вкарват в трапезарията след като всички други са седнали, избутват инвалидните им столове до стената и им донасят еднакви подноси с някаква подобна на кал храна; към подносите са прикрепени малки бели картончета с менюто. Механически омекотено, пише в картончетата на тия трима беззъби старци: яйца, шунка, препечена филия, бекон — всичко това е сдъвкано трийсет и два пъти в кухнята от машината от неръждаема стомана, Виждал съм я тая машина как свива гофрираните си устни, същински маркуч на прахосмукачка, и със страхотен грохот блъвва върху някоя чиния топка от сдъвкана шунка.

Черните момчета тъпчат смучещите розови уста на Безмозъчните доста по-бързо, отколкото те могат да гълтат, и Механически омекотената храна се процежда по малките им топчести брадички върху дрехите им. Санитарчетата ругаят Безмозъчните и им разширяват устните със завъртане на лъжицата, сякаш дълбаят гнилото на ябълка. Тоя дъртофелник Бластик се разкапва направо пред очите ми. Хич няма да се учудя, ако вместо със смлян бекон го тъпча с парченца от собствения му гаден език.

Седем и трийсет, обратно в дневната, Старшата поглежда през поставеното специално за тачи цел стъкло, винаги толкова излъскано, че сякаш го няма, кима, доволна от това, което вижда, протяга ръка и откъсва лист от календара си, приближила се е с още един ден до целта. Натиска едно копче, за да обяви началото. Чувам, че някъде дрънчи ламарина. Всички по местата си. Острите, седнете във вашата част на дневната и чакайте да ви се донесат картите за игра и монопола. Хрониците, седнете във вашата част и чакайте да ви се раздадат мозайките от червенокръстката кутия. Елис, върви на мястото си до стената, вдигни ръце, за да ти забодат гвоздеите, и почвай да пикаеш прав. Пийт, разлюшкай глава като марионетка. Сканлън, тури възлестите си ръце на масата пред себе си и се залавяй да строиш своята въображаема бомба, за да взривиш един въображаем свят. Хардинг, започни да говориш и да размахваш нежните си ръце във въздуха, а после ги впримчи под мишниците си, защото кой зрял мъж размахва така ръцете си. Сифелт, вземи да се вайкаш, дето те болят зъбите и ти пада косата. Всички вдишвайте…, издишвайте…, равномерно, сърцата да бият в ритъма, определен от Перфокартите. Сякаш тракат в такт цилиндри.

Всичко е като в света на рисуваните филми, чиито фигури, плоски и очертани с черно, подскачайки, участват в някаква глупава история. Всъщност тя би могла да бъде истински смешна, ако фигурите не бяха истински хора.

Седем и четирийсет и пет, черните момчета тръгват да слагат катетри на ония Хроници, които не могат да се движат. Катетрите са доста захабени от използване, краищата им са срязани и залепени с лейкопласт към гумени тръбички, които минават през крачолите на панталоните към найлонови торбички, с надпис „За еднократна употреба“, всяка вечер мое задължение е да измивам тия торбички Черните момчета закрепят катетъра, като го залепят за космите; старите катетърни Хроници са останали без косми, като бебета, от отскубването на лепенките.

Осем часът, стените бръмчат и ехтят с пълна пара, високоговорителят обявява от тавана „Време за лекарствата“ като използва гласа на Старшата Поглеждаме към стъклото, зад което е тя, и виждаме, че Старшата не е до микрофона: всъщност тя е на около три метра от микрофона и показва на една, от младите сестри как да подреди хапчетата върху подноса. Пред остъклената врата се нареждат първо Острите, А, Б, В, Г…, после Хрониците, после Неподвижните (Безмозъчните вземат лекарствата си по-късно, размити в лъжичка ябълково пюре). Пациентите се точат един след друг и всеки получава мукавена чаша вътре с по едно хапче, мята хапчето в гърлото си и, за да го глътне по-лесно, изпива водата, която младичката сестра налива в чашата му. В редки случаи някой глупак може да попита какво е това, дето го карат да вземе.

— Я чакай малко, миличка; какви са тия цвете червени хапченца освен витамина ми?

Тоя го знам. Едър, вечно мърморещ Остър, който си е създал име на смутител.

— Най-обикновено лекарство, мистър Тейбър. Ще ви се отрази добре. Хайде, гълтайте го!

— Добре де, но какво лекарство? Господи, та аз виждам, че са хапчета.

— Просто ги глътнете, мистър Тейбър, хайде, заради мене!

Тя поглежда бързо към Старшата, за да види дали се одобряват тия нейни дребни хитринки, после отново обръща очи към Острия. На него все още не му се ще да тътне нещо, което не го знае какво е, дори и заради нея. — Не обичам да ви създавам неприятности, мис Но и не обичам да гълтам нещо, без да го знам какво се. Отде да знам дали не е някое от ония съмнителни хапчета, дето те правят такъв, какъвто не си?

— Не се тревожете, мистър Тейбър…

— Ами, ще се тревожат Просто искам да знам дявол да го вземе…

Старшата, която се е приближила съвсем тихичко, стисва ръката му, така че я парализирва чак до рамото.

— Оставете, мис Флин казва тя — Щом мистър Тейбър желае да се прави на дете, ще трябва и ние да го третираме като дете. Опитахме се да бъдем добри и внимателни с него Но той очевидно не ни отвръща със същото. Враждебност, враждебност, ето с какво ни се отблагодарява той Мистър Тейбър, щом не желаете да приемете лекарството си, можете да си вървите.

— Исках само да знам…

— Можете да си вървите.

Тя освобождава ръката му, след което той си тръгва, мърморейки, и цяла сутрин се щура унил край клозета, като все си мисли за хапчетата. Веднъж аз се престорих че съм глътнал едно от същите тези червени хапчета, но го задържах под езика си; после го счуках в килера с кофите й парцалите. За секунда, преди то цялото да се превърне в бял прах, видях, че е миниатюрен електронен елемент, като ония, с които, когато бях войник, работехме в радарния корпус микроскопични жички, решетки и транзистори; този обаче се разпадаше при допир с въздуха…

Осем и двайсет, картите и мозайките-ребуси се пускат в действие…

Осем и двайсет и пет, един от Острите споменава, че обичал да наблюдава сестра си, като се къпе, другите трима около масата се сборичкват кой по-напред да го впише в дневника.

Осем и трийсет, вратата на отделението се отваря и вътре се втурват двама техници, вмирисани на вино; техниците винаги вървят бързо или направо галопират, толкова са наклонени напред, че за да се задържат прави, трябва да се движат енергично Винаги са наклонени напред и винаги миришат така, сякаш са стерилизирали инструментите си във вино. Хлопват вратата на лабораторията след себе си, а аз се примъквам по-близо, така че въпреки яростното „з-з-з-ъ-т, з-з-з-ъ-ткк на стоманата върху шмиргела, успявам да долавям думите им.

— Какво имаме да правим в този безбожно ранен час?

— Трябва да монтираме един Постоянен Прекъсвач на Любопитството у някакъв досаден негодник. Нищо работа, вика тя, само че аз че съм много сигурен дали въобще имаме такъв чарк.

— Тогава ще трябва да се обадим на АйБиЕм да ми прехвърлят един; я чакай все пак да проверя в Склада.

Щом ще ходиш там, я донеси и една бутилка от оня еликсир; ще трябва да пийна нещо освежително, че инак няма да мога да монтирам и най-простата дреболия Абе каквото и да е по-добре е, отколкото да си монтьор в сервиз.

Гласовете звучат изкуствено и твърде припряно, за да се приеме разговорът като истински — прилича по-скоро на някакъв диалог от трикфилм. Измитам се прели да са ме спипали, че подслушвам.

Двете високи черни момчета хващат Тейбър в клозета и го повличат към стаята с дюшека Той здравата ритва единия в глезена. Крещи: убийци Изненадан съм колко безпомощен изглежда, когато го държат санитачетата — сякаш е обкован с обръчи от черно желязо.

Метват го върху дюшека с лицето надолу. Единият му сяда на главата, а другият разкъсва панталоните му отзад и дере плата, додето Тейбъровият розов задник лъсва в рамка от зелени дрипи. Дюшекът поглъща ругатните му, а черното момче, което му е седнало на главата, все повтаря: „Кротко, мистър Тейбър, кротко“. По коридора се задава сестрата, като маже една дълга игла с вазелин. Тя затваря вратата така, че за секунда не се вижда нищо, после излиза, избърсвайки иглата в парцалче от Тейбъровите панталони. Буркана с вазелина е оставила в стаята. Преди черното момче да затвори вратата след нея, успявам да зърна как другото онова, дето му седи на главата, го бърше с хартиена кърпичка. Стоят вътре доста дълго време; после вратата се отваря и те излизат, като го влачат по коридора към лабораторията. Дрехите му са съвсем разкъсани и той е увит във влажен чаршаф.

Девет часът, специализанти с кожени кръпки на лактите разпитват Острите в продължение на петдесетина минути, интересуват се какво са правили като малки деца На Старшата не й харесва наперената външност на тия младоци и тя стои нащрек през петдесетте минути, докато те се намират в отделението В тяхно присъствие машинарията започва да се запъва, сестрата гледа навъсено и си отбелязва да провери в досиетата на тия момчета, дали нямат някакви минали простъпки и прочие.

Девет и петдесет, специализантите си отиват и машинарията забръмчава равномерно. Старшата наблюдава дневната през прозореца си; сцената отпреде й отново приема стоманеносинкавата яснота и отчетливия, методичен ритъм на рисуван филм.”

превод: Марияна Неделчева

“Мелничарят, който виеше срещу луната” на Арто Паасилина

Standard

За мен Паасилина е най-голямото ми откритие през тази година. Открих го случайно, четейки “Първа равносметка след апокалисиса” на Бегбеде. И си казах, този автор искам да го прочета. Оказа се, че вече е излизал на български, но тиражът на “Годината на дивия заек” е изчерпан. Е, има го отново, и заедно с него, втори роман на живия класик на финландската литература – “Мелничарят…”. И двата романа – свежи, забавни, леки, сериозни, литературни, леко абсурдни, спокойни и философски, лежерни и психологически, описателни и кратки, образни, метафорични, абстрактни и реални, провинцилни и глобални. Да, те са всичко това. Вселени, една Финландия превърната в еманация на всяко населено място на света. Образи, които биха могли да живеят от Токио до Айдахо, и от Лапландия до Кейптаун. Хора, различни, странни и реалистичнии, усмихващи и тъжни, абсурдни, но толкова човешки. Образи, в които не може да не се влюбиш, да не почувстваш, и да бъдеш докоснат. Благодаря ви, г-н Паасилина, вие сте гений.

“Скоро след войните в енорията се засели длъгнест пришълец от юг, който се казваше Гунар Хутунен. Той не поиска от властите да му дадат някоя черна работа, както обикновено правеха преселниците южняци, а купи старата мелница Суукоски, разположена на река Кемийоки, и заживя в нея. Местните сметнаха постъпката му за безумна, защото мелницата не работеше още от трийсетте години и бе полуразрушена. Енорийските първенци и най-вече членовете на мелничарската кооперация се смяха до сълзи. Шушукаха, че глупаците на този свят не са се свършили, въпреки че войните бяха намалили броя им.
През първото лято Хутунен ремонтира дъскорезницата за производство на шинди. После публикува обява в местния вестник „Северни вести”, съобщавайки, че приема поръчки. Оттогава цялата енория покриваше къщите си с произведени от него дървени плоскости. Те бяха седем пъти по-евтини от заводските, които на всичко отгоре бяха дефицитни, защото германците при оттеглянето си бяха опожарили цяла Лапландия и търсенето на строителни материали беше огромно. Селският търговец искаше понякога шест килограма домашно масло, за да пренесе с каруцата си едно руло покривна мушама. Знаеше цената на стоката Тервола.
Гунар Хутунен бе висок почти метър и деветдесет, имаше непокорна кафява коса, ъгловата глава, масивна брада, дълъг нос, високо чело и хлътнали очи. Лицето му бе издължено и с изпъкнали скули. Ушите му бяха огромни, но не стърчаха, а прилепваха плътно към главата. Очевидно в бебешката му възраст майка му бе полагала необходимите грижи и не му бе позволявала да се обръща сам в люлката. Така постъпваха с младенците с големи уши, иначе като пораснеха, ставаха клепоухи.
Гунар Хутунен беше слаб и дългоног. Когато вървеше, крачката му бе един път и половина по-дълга от тази на останалите мъже. Но в сняг се придвижваше като мъж с нормален ръст. През зимата Хутунен си издяла ски, които бяха толкова дълги, че ако се изправеха, достигаха до стрехата на обикновена къща. Оставените от тях следи бяха широки и прави, а тъй като не тежеше много, той почти винаги се оттласкваше с щеките равномерно. По кръглите им дупчици, разположени на еднакви разстояния една от друга, се виждаше веднага, че е минал той.
Всъщност никому не стана ясно откъде точно е родом Хутунен. Говореше се, че май е от Илмайоки, но неколцина твърдяха, че се е преселил в крайния север от Сатакунта, Лайтила или Кийконен. Някакъв човек беше попитал Хутунен какво го е накарало да се премести тук. Мелничарят му отговорил, че в родното си място притежавал мелница, която изгоряла, докато вътре била съпругата му. Застрахователната компания не платила нищо.
– Изгоряха едновременно – обяснил Гунар Хутунен, хвърляйки на събеседника си странно леден поглед.
Хутунен изчегъртал тленните останки на жена си от руините на опожарената постройка и ги погребал. После продал земята под мелницата, която му била опротивяла, както и правата си над водата, и заминал оттам. За негов късмет тук на север попаднал на прилична мелница, която още не работеше, но пък с доходите от дъскорезницата самотен мъж като него успяваше да преживява.
Енорийският чиновник обаче разказваше, че според църковния регистър Гунар Хутунен бил ерген. Как тогава би могъл да има жена, която да е загинала в пожара? Тази загадка бе дълго време предмет на обсъждане. В крайна сметка истината за миналото на мелничаря така и не излезе наяве и постепенно хората загубиха интерес към темата. Казваха си, че и по-рано там на Юг са палили и изгаряли жените си, от което те не бяха станали дефицитни.
От време на време Гунар Хутунен изпадаше в продължителна депресия. Тогава имаше навика да прекъсва работата си и без видима причина да се вторачва в далечината. Тъмните му очи проблясваха тревожно – едновременно гневни и печални. Когато бе в такова мрачно настроение, изгарящият му поглед пораждаше у събеседника му тъга, примесена с ужас.
Но мелничарят не винаги бе потиснат. Имаше моменти, когато без видима причина се развеселяваше, шегуваше се, смееше се радостно, комично подскачаше на дългите си крака, пукаше с кокалчетата на пръстите си, размахваше ръце, протегнал врат, нещо обясняваше и жестикулираше. Разказваше разни небивалици без начало и без край, подиграваше се с хората, тупаше ги по раменете, безпричинно ги хвалеше, смееше се в лицата им, намигаше и им ръкопляскаше.
Когато Хутунен изпадаше в подобно настроение, селските младежи се събираха в мелницата, за да се забавляват с буйните му изпълнения. Сядаха вътре, подмятаха шеги, разказваха вицове. В приятния и весел сумрак на изпълнената с аромати стара мелница се чувстваха радостни и щастливи.
Понякога Гунар, или както на диалект го наричаха Кунари, запалваше на двора огън от сухи шинди и заедно с гостите си печеше на жарта сиговете, уловени в река Кемийоки.
Мелничарят притежаваше изумителен талант да имитира поведението на какви ли не горски животни и селските младежи се надпреварваха да отгатват кое изобразява в момента. Понякога подражаваше на заек, на леминг или на мечка. Друг път размахваше дългите си ръце подобно на нощна сова, или изпъваше шия, вдигаше лице нагоре и по вълчи виеше срещу Луната така жално и сърцераздирателно, че младежите уплашено се притискаха един в друг.
Хутунен често имитираше и съселяните си. Тогава зрителите веднага разпознаваха кой кой е. Когато се правеше на нисък и закръглен, което изискваше изключително вживяване в ролята, всички знаеха, че има пред вид дебелия си съсед Витаваара.
Това бяха забележителни вечери и нощи и хората ги чакаха понякога със седмици, защото обикновено Хутунен бе мълчалив и мрачен. Никой не смееше да отиде в мелницата без основателна причина и работата се вършеше бързо, без излишни приказки, защото намръщената физиономия на мелничаря прогонваше клиентите.
С течение на времето периодите на депресия ставаха все по-дълги. Тогава нервите му се опъваха до скъсване, държеше се грубо, без причина крещеше на хората. Понякога бе толкова потиснат и гневен, че отказваше да даде на клиента поръчаните от него шинди и ядосано крясваше:
– Няма да ти ги дам. Още не са готови.
Посетителят си тръгваше с празни ръце, въпреки че край моста се виждаха подредени нови-новенички купчини шинди.
Но когато бе в добро настроение, Хутунен се превръщаше в съвсем различен човек, в талантлив цирков артист, умът му сечеше като бръснач, жестовете му бяха плавни и овладени, триковете толкова изненадващи и забавни, че хората го гледаха като омагьосани. Но той бе в състояние дори в самия разгар на веселбата внезапно да замръзне, да издаде неистов вик и да търти да бяга с всички сили по моста зад мелницата, след което да изчезне бързо в гората далеч от хорските очи. Докато се луташе сред дърветата, се чуваше шум от счупени клони и тежки стъпки. След около час или час и половина се връщаше в мелницата тежко задъхан, уморен и селските младежи се прибираха по домовете си, където уплашено обявяваха, че Кунари пак е изпаднал в депресия.
Започнаха да смятат Гунар Хутунен за луд.
В църквата съседите му разказваха, че имал навика нощем да вие като горски звяр, особено зиме в ясна нощ и при силен мраз. Кунари можеше да вие от настъпването на тъмнината до полунощ и при тихо време безутешният му вой караше селските кучета да му отвръщат. В такива нощи хората в селцата по бреговете на голямата река не можеха да заспят и заключаваха, че горкият човечец трябва наистина е луд, щом така предизвиква кучетата.
– Някой трябва да отиде и да му каже да престане с този вой, голям човек е все пак. Не му прилича да вие като кръвожаден вълк.
Но никой не събра смелост да разговаря с него, съседите му се надяваха сам да се вразуми. Някои се бояха да не го приеме зле и да не реши да свърши със себе си.
– А бе, постепенно свикваш с тази шумотевица – казваха онези, на които им трябваха шинди.
– Луд е, ама произвежда качествени плоскости и не взима скъпо.
– Обеща да поправи мелницата, така че по-добре да не го ядосваме, защото иначе току-виж пак се запилял на юг – казваха стопаните, които имаха намерение да засеят зърно по стръмните брегове на река Кемийоки.”

превод: Максим Стоев