Поезията в поезията за поезията…
“С несигурно перо полагам бавно
несигурни думи. (Искам да ти даря
малко от моя дух.) Трудно е изпълня
толкова хартия с няколко реда,
годни да вълнуват. На всяка крачка
се разклонява пътят и се появяват
други, никога не мислени; само един,
който не ще успея да намеря, е верният.
Пиша, впрочем, неслучвайки идеите
и празните им думи. (Прилича много
това занимание на другото ни дирене,
по-богато – животът. Предимството
на фикцията е в това, че ако искам,
скъсвам листа. Мога да се повторя.)”
Виктор Ботас
” Капките роса
падаха по листцата на цвета на акантуса; с тях се плъзгаше
образът на небесата. Да проникнеш в затворения
дворец на нещата; да се взираш насаме
в счупените им огледала; да проследяваш с поглед хода на звездите
по дъното, безкрайно, на водите на река.
Да живееш движението, обитаващо думите,
да познаваш видимостта, да обичаш самотата
на падналите плодове и които, сега,
със светлината на следобеда,
държат будно миналото в руините на времето.
Снежните утрини замразяват с музиката си вятъра на зимата.
Капките роса
овлажняват тревата на градината. Чуваш паметта си
да вали над нещата, да ти отдава пламтящи думи,
които смъртта съгражда. Никога няма да изградиш
едно стихотворение с тях.
Единствено очакваш, победен,
нощта да запали заледените цветове на следобеда
с пламъците си от мрак.
Мъглата, която съзерцаваш в очите на сръндака,
който току-що умря; кръвта на копривата,
населваща слизащите от планината ухания; образът на чучулигата,
трилерът й, бял и сух, отразен в снега, запалващ спомена ти;
мирисът на ливадата, изрисувана без граници.
Трябва да смесиш
всичко, по такъв начин,
че когато петелът на зазораването запее,
да стане настойка с разпаления си от светлини вик
на такава любовна лудост.
Ще намериш край долината на морното си кралство
най-разлистените гори: слезни от коня и навлез в палата й от сенки.
Край крепостния ров, от който расне вопълът на хвойната,
се навлажнява погледът, който очите ти предусещат
и никога няма да видят.
Трябва да откъснеш венчелистчетата, не на цветето,
а на отражението му, при пурпура на орхидеята, населваща поточетата,
и да добиеш уханието на цветето на скрежа,
сънуващо в затънтената тишина на гората.
Стигнал си до мястото,
където раснат цветята, но невидимото цвете, покълващо в бриза,
ще избяга от присъствието ти.
Трябва, все пак, да издигнеш олтар и да запалиш уханието му;
защото светлината му е единствената,
която ще накара да кипят образите, съставящи свитата
на настойката, която ти предлагам.
Остави да дишат мъглите му. Но недей да страдаш, ако забележиш,
че си изгубил живота си; че си откъснал
от къта сенки, които те населват – без да добиеш любов, –
най-красивите му цветя. Помисли,
че сънищата не предлагат
по-голяма пригодност на мимолетната им красота.
И наричаш стихотворение
удоволствието на ума да добие за нещата
точен език, който да разгради,
с маята на знаците си, законите,
които съзижда смъртта.
Но като даваш форма на духа си, ти предлагаш
по-голямо безпокойство на съществуването си.
И наричаш стихотворение
всичко, което, безстрастно, представя желанието
над границите на неувереността.
Да приотваряш очи,
докато видиш немислимото, е да твориш.”
Диего Хесус Хименес
“В поезията няма щастлив край.
поетите свършват,
живеейки лудостта си.
И са разкъсани на парчета като добитък
(случи се с Дарио).
Или ги замерят с камъни и свършват,
хвърляйки се в морето или с кристали
цианкалий в устата.
Или умрели от алкохолизъм, дрогиране, мизерия.
Или което е по-лошо: официални поети,
горестни поселници на саркофаг,
наричан Събрани Съчинения.”
Хосе Емилио Пачеко
Всички стихотворения до тук са в превод на Рада Панчовска.
“Ужасяващата действителност на нещата
Е всекидневното мое откритие.
Всяко нещо е каквото е
И трудно е някому да обясня колко много радва ме това
И колко то ми стига.
Достатъчно е да съществуваш, за да си всецялостен.
Написал съм доста стихотворения.
Ще напиша още повече, естествено.
Всяко мое стихотворение го казва,
пък всички мои стихотворения различни са,
Защото всяко нещо, има ли го, е начин да се каже това.
Понякога стоя и гледам някой камък.
Не мисля дали той чувства.
Не се губя да го наричам братко.
Но го харесвам защото си е камък,
Харесвам го, защото не чувства нищо,
Харесвам го, защото няма родство с мен.
Друг път слушам да минава вятърът
И смятам, че само за да чувам как минава вятърът струва си, че съм роден.
Не знам какво ще си помислят други четейки настоящето;
Но смятам, че то ще да е добро, щом го мисля без усилие,
Ни мисъл за други хора, чуващи ме как аз мисля;
Защото мисля го без мисли,
Защото казвам го както ми го казват моите думи.”
Фернандо Песоа, превел Румен Стоянов
Веднъж нарекоха ме поет материалист
И се учудих, защото не смятах,
Че може да ме нарекат каквото и да било.
Аз дори не съм поет: виждам.
Ако писаното от мен има стойност, аз я нямам:
Стойността е там, в стиховете ми.
Всичко то никак не зависи от волята ми.”
Литературен Гид 