“1876” от “Епопея на збаравените” на Вазов. Може би най-важната му стихосбирка. Защото трябва да помним колко бързо забравяме. Написва стихотворението и останалите стихове през 1882 г. , само 6 години след Априлското въстание. Героите са забравени, предателствата също. Ужасно е. Тябва да помним. Не за да мразим, а за да бъдем по-добри. Националната памет не трябва да създава врагове, а да скрепява приятелства.
Ще използвам още един цитат от Вазов, от втората му любима моя стихосбирка “Новото гробище на Сливница” – “мъртвия не ни е враг…”. Това разбиране е изключително важно. Не може да мразим децата и внуците на някой причинил болка или злина на дядовците и прадядовците ни. Не може да се мразят нации, народности и етноси за стореното в миналото от техни представители, за иго, за робство, за комунизма и тн. Трябва да го помним, за да не го допускаме отново. Но не трябва да пренасяме миналото в съвременността. Трябва да обичаме, ценим и уважаваме другия. Когато го заслужава, разбира се. Не трябва да търсим врагове, а да търсим нови приятелства. Не трябва да ртсим оправдание за мизерността ни сега в миналото, а да търсим почва, на която да стъпим, за да градим бъдещето. Миналото е голям птиятел, но живеенето в него е унищожило цели народи и цивилизации, които са загробили бъдещето си, неслучвайки го, заради блянове по миналото. Винаги има минало, което да ни надъхва и дава сили, и такова, което да ни смазва. Освободете се от миналото, това са най-тежките окови. Но трябва да помним. Паметта е нещо друго. Тя е базата за съграждане на бъдещето. Забравата е непростима.
” Брацигово падна подир славни битви.
Както вред борбата почена с молитви,
с надежди и песни и свърши с погром.
Батак се предаде, уви, пълзишком,
Копривщица легна при първата буря,
топът черешови не спаси Клисура
с високите урви; бледната зора
видя в кръв и в пламък Средната гора.
Панагюрци храбри след десет дни горди
откриха вратите на мръсните орди;
Каблешков-героят, таз душа вулкан,
биде фанат пленник чрез един аркан[1]
от селяне прости и лъвът Бенковси,
туй смешенье странно от Левски и Раковски,
загина юнашки въз една река,
издаден не казвам от коя ръка,
защото срамът ми изгаря челото…
Борба страховита! В която числото
надви на възторга — таз плява, тоз дим!
Ударът бе тежък и неотразим.
Бунтът се удави в паника ужасна,
де всичко високо падна и угасна.
Инстинктът на роба обади се пак
със всичкий си ужас, със всичкий си мрак.
И паданья бързи, и измени нови,
стиден плод на дълго влачени окови,
фърлиха в борбата своя вечен срам.
И тази епоха на кръв и на плам
през всички епохи и през вековете
ужасна и мрачна в хаоса ще свети,
растеща всечасно в по-голем размер
и ще фърля вечно като облак чер
въз нашта исторйя една сянка тайна
от кръв и позори и слава безкрайна.”
Литературен Гид 