Петъчно четиво. “Спутник, моя любов” на Харуки Мураками. Сигурно повечето от вас са го чели, или поне някоя от неговите книги. Но аз страшно харесвам неговата лека отнесеност, изящество, афинитет към детйла и образите, това толкова японско разбиране за красота във всичко. Неговите книги – от “Норвежка гора” през “Кафка на плажа” до трилогията “1Q84”, за мен са като малки фигурки нетсуке,гравирани с такова майсторство, любов, посвещение и отдаденост, че няма как да оставят равнодушен, когото и да било. Избрах откъс от “Спутник, моя любов”, защото нейното начало е като алея от цъфнали дървета сакура. Красиво и профирно. Обичам да чета Мураками в следобедите, особено неделните. За това, ето този текст, ако ви хареса, посветете неделята на една книга на Мураками. Приятно четене.
“През пролетта на двайсет и втората година от живота си Сумире се влюби за първи път. Една безумна любов, същинско торнадо, което профучава през равнините и помита всичко по пътя си, подмята във въздуха предмети, разкъсва ги на парчета, прави ги на пух и прах. Силата му не намалява нито за миг, докато трае яростният му пристъп към океана — пристъп, който опустошава Ангкор Ват, изпепелява някоя индийска джунгла, тигрите и всичко останало, превръща се в пясъчна буря в иранската пустиня и погребва цял чуждоземен укрепен град под грамади от пясък. Казано накратко, една величествена любов. Случи се човекът, в когото се влюби Сумире, да е със седемнайсет години по-възрастен от нея. И семеен. Налага се да добавя и това, че бе жена. Оттук започна всичко. И тук и свърши. Почти всичко.
По онова време Сумире — на японски „виолетка“ — с всички сили се стремеше да стане писателка. Каквито и възможности за избор да й предоставяше животът, тя искаше само едно — да бъде или писателка, или нищо. Решението й бе твърдо като многовековна скала. За никакъв компромис не можеше да става дума. Нищо не бе в състояние да помрачи вярата й в литературата.
След завършване на държавна гимназия в префектура Канагава, тя постъпи във Филологическия факултет на уютен частен университет в Токио. Но въпросното учебно заведение никак не й се хареса. Намираше го за напълно изостанало, потискащо, разочароващо и силно го ненавиждаше — а състудентите си (боя се, че и аз бях в това число) смяташе за отчайващо глупави, посредствени хора. Ето защо не е чудно, че го напусна съвсем внезапно, когато й оставаше само година до завършването. Бе стигнала до заключението, че пребиваването там си е чиста загуба на време. Струва ми се, че постъпи правилно, но — ако ми бъде позволено едно банално обобщение — нали и без това се случват доста безсмислени неща в този далеч от съвършенството свят? Махнете всичко безсмислено от несъвършения живот, и той ще изгуби дори своето несъвършенство.
Сумире беше непоправима романтичка, изцяло погълната от себе си — твърде наивна по отношение на световните дела, за да се движи в крак със света. Намереше ли сродна душа, можеше да приказва с часове, но ако събеседникът не й беше по вкуса — а това се отнасяше за повечето хора по света, — тя почти не обелваше дума. Пушеше като комин и когато пътуваше с метрото, винаги губеше билета си. Вглъбяваше се в себе си и понякога забравяше да се храни, бе кльощава като сирачетата от войната по старите италиански филми — кожа и кости, само очите й светят. Добре би било да ви покажа нейна снимка, но за съжаление нямам нито една. Никак не обичаше да се снима и не желаеше да остави на потомците портрет на художничката като млада. Ако имаше запазена фотография на Сумире, направена по онова време, тя несъмнено щеше да е ценен документ за това, колко особени наглед могат да бъдат някои хора.
Спомените ми за тези събития изплуват хаотично. Жената, в която се влюби Сумире, се казваше Миу. Поне така й викаха всички, на галено. Не знам истинското й име — факт, който по-късно ми причини главоболия, но нека не избързвам. По народност Миу беше корейка, но не знаела и дума корейски, докато не решила да усвои този език, когато била на около двайсет и пет години. Бе родена и израснала в Япония, бе учила във френска консерватория и освен японски говореше свободно френски и английски. Винаги бе изискано, безупречно облечена, носеше дребни, но скъпи украшения и караше дванайсетцилиндров тъмносин „Ягуар“.
Когато за първи път срещнала Миу, Сумире заговорила за романите на Джак Керуак. По онова време бе силно запалена по Керуак. Всеки месец сменяше своя литературен идол и точно тогава се случило той да е излезлият от мода Керуак. Все носеше някой оръфан екземпляр с подгънати краища от „По пътя“ или „Самотният странник“, пъхнат в джоба на палтото й, и го прелистваше винаги, щом намереше сгода. Попаднеше ли на изречения, които й харесваха, тя си ги отбелязваше с молив и ги запаметяваше, сякаш бяха будистки сутри. Любимите й редове бяха от един епизод в „Самотният странник“, в който героят бди да не стане горски пожар. Керуак прекарва три месеца сам в хижа на върха на висока планина, където работи като пожарникар.
Сумире особено много харесваше следния откъс: “Човек трябва поне веднъж в живота си да остане сам в някоя пустош, дори там да се побърква от скука. Така той ще почувства какво е да разчита единствено на себе си, ще разбере истинската си същност и ще се сдобие със сила, която дотогава не е познавал.”
— Не ти ли иде просто да се влюбиш в това? — попита ме тя. — Всеки ден заставаш на върха на планината, завъртваш се на триста и шейсет градуса, и гледаш дали някъде не се вдига черен дим от пожар. И толкова. Привършил си работата си за деня. През останалото време можеш да четеш, да пишеш, да правиш каквото си поискаш. Нощем около хижата ти се навъртат рунтави мечки. Това се казва живот! В сравнение с него да учиш литература в университета е като да отхапиш горчивия край на краставица.
— Съгласен съм — отвърнах, — но все някой ден ще ти се наложи да слезеш от планината.
— Както обикновено, моите трезви, банални съждения не я вълнуваха особено.
Сумире искаше да прилича на герой от роман на Керуак — див, невъзмутим, безпътен. Мотаеше се, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на палтото си, с несресана коса, и гледаше с блуждаещ поглед небето през очилата си с черни пластмасови рамки, като на Дизи Гилеспи, които тя носеше въпреки перфектното си зрение. Бе неизменно облечена с едно много широко палто от туийд, купено от магазин за дрехи втора употреба, и бе обута с чифт груби, тежки обувки. Сигурен съм, че ако можеше, би си пуснала брада и мустаци.
Сумире не беше кой знае каква красавица. Бузите й бяха изпити, устата й — малко широчка. Носът й бе дребничък и чип. Тя имаше изразителни черти и чудесно чувство за хумор, при все че почти никога не се смееше с глас. Беше нисичка на ръст и дори когато бе в добро настроение, приказваше така, сякаш бе готова да се хвърли в бой. Не помня някога да е използвала червило или молив за вежди и доста се съмнявам, че знаеше, че съществуват различни по размер сутиени. Но въпреки всичко това, нещо в нея бе много привлекателно. Не е лесно да се опише с думи, но когато човек я погледнеше в очите, винаги можеше да го зърне, отразено дълбоко в тях.
Защо да не го кажа направо — бях влюбен в Сумире. Любовта ме обзе още с първите думи, които си разменихме, и скоро разбрах, че няма връщане назад. Тя задълго бе единствената, за която можех да мисля. Помъчих се да й разкрия чувствата си, но не успях да намеря подходящите думи. И може би е добре, че стана така. Ако бях в състояние да й се обясня в любов, тя просто щеше да се изсмее.
Докато двамата бяхме приятели, аз ходех с още две или три момичета. Не че не мога да си спомня точната цифра. Две, три — зависи как брои човек. Като се прибавят и онези, с които преспах един-два пъти, списъкът ще стане малко по-дълъг. Когато се любех с тези момичета, мислех за Сумире. Или поне пазех образа й в някое кътче на ума си. Представях си, че тя е в прегръдките ми. Малко мерзко от моя страна, но просто не можех иначе.”
Превел Людмил Люцканов
Литературен Гид 