Моите книги за 2014 г. в преводната художествена литература.

Да ни е честита новата литературна 2015 г.! Точно една година след създаването на блога ми, официалният рожден ден е 6-ти януари, но на 4-ти го създадох, без да правя равносметка, със съжаление, че не успях да пиша, колкото ми се искаше в него поради липса на време, но все пак със старанието да правя, каквото мога, ето моите книги в художествената преводна литература, които ми направиха най-силно впечатление, и препоръчвам горещо. Надявам се да ви харесат.

– „Годината на дивия заек” – Аарто Паасилина, превод: Ралица Петрунова, изд. Колибри – прекрасна, светла, свежа, леко иронична книга за едно бягство от съвременността, задълженията и отговорностите. Едно пътешествие из Финландия с див заек, свобода и лежерност. Книга, която отваря за света финската душа.
– „Мелничарят, който виеше срещу луната” – Аарто Паасилина , превод: Максим Стоев, изд. Колибри– още една прекрасна история от живия класик на финландската литература. Отново история, която да ви замисли, усмихне, заинтригува, и малко натъжи. Един роман за това да се чувстваш чужд навсякъде, когато си различен. Красива книга.
– „Вечерята” – Херман Кох, превод: Мария Енчева, изд. Колибри – една от най-силните книги за 2014 г. Изключителен разказ, с лекота описващ най-тъмните дълбини на човешката природа. История за това, докъде може да стигне всеки един от нас, с оправданието, че го прави за близките си. Или за себе си. Разтърсващ и проникновен роман за едни от най-важните неща в живота.
– „Вила с басейн” – Херман Кох, превод: Мария Енчева, изд. Колибри – Отново Кох в неговото пътешествие за разкриване на тъмните страни на човешката душа. Един лекар, който убива пациент и приятел, опасявайки се, че е посегнал на дъщеря му. Толкова мрак има в човеците, за който обаче може да се говори толкова леко, силно и проникващо, разтърсващо и споделящо, че всеки един може да се инициира с героя. Уникален Херман Кох. Той е моят писател за 2014 г.
– „Алекс” – Пиер Льометр, превод: Зорница Китинска, изд. Колибри – Носителят на „Гонкур” за 2013 г. с трилогия от психологически трилъри с главен герой комисар Верховен. Един от най-оригиналните трилъри, който съм чел. Обрати, уникални образи, психологически портрети, злото и неговото въздействие върху хората. Изключителен трилър, който ще ви остави без дъх. И погнусени.
– „Невидимият пазител” – Долорес Редондо, превод: Десислава Антова, изд. колибри – най-добрата баска писателка, с определения за най-добър криминален роман на Испания за 2011 г. трилър от трилогията за малкото баско градче Бастан ии инспектор Амая Салазар. Най-мрачния трилър след скандинавските класици. Уникална атмосфера, образи, психология, дълбочина, стил. Мистиката в романа придава изключителна окраска на този феноменален трилър. Задължително четиво, в очакване на следващата книга от трилогията.
– „Един френски роман” – Фредерик Бегбеде, превод: Георги Ангелов, изд. Колибри – най-добрият роман, според мен, на Бегбеде, и със сигурност най-титулованият му роман. С предговор от Мишел Уелбек, това е роман с автобиографични мотиви, касаещ всички теми, които вълнуват Бегбеде във всичките му книги. Подобно на „по-широко поле за борбата” на Уелбек, това е задължителна книга за разбирането на един от най-култовите съвременни писатели.
– „Героите умират” – Матю Стоувър, превод: Васил Велчев, изд. Колибри – един от най-оригиналните научно фантастични и фентъзи романи. Именно и в двата жанра. Изключително съчетание между различните стилове, което прави този роман едно от най-интересните четива в тази област през последните години.
– „Копринената буба” – Робърт Галбрейт/Дж. К. Роулинг, превод: Надя Баева, изд. Колибри – След „Зовът на кукувицата” в своя втори криминален роман Роулинг се утвърждава като може би най-добрата в жанра на класическата детективска история. Корморан Страйк е новият Марлоу, а сюжетът, свързан с една литературна мистификация, изчезнал ръкопис, който води до зверското убийство на автора си, тайните и скелетите в гардероба на английското книгоиздаване, е просто главозамайващ. Роулинг определено е една от-най-добрите разказвачи на съвремието.
– „Последният дъх на мавъра” – Салман Рушди, превод: Надя Розова, изд. Колибри – този роман е моят фаворит от всички книги на Рушди. Плътен дълбок, задъхан, информативен, историчен, разтърсващ, оригинален и дълбок. За всички почитатели на Рушди, но и за всички, които не са. Един изключителен литературен шедьовър.
– „Безцветният господин Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” – Харуки Мураками, превод: Дора Барова, изд. Колибри – първият превод на Мураками от японски на български, от най-голямата специалистка в България. Много различен роман за творчеството на Мураками, реалистичен, прагматичен, разказващ една обикновена човешка история, за любов, приятелство, отчуждение, депресия и суицидност. Истинска човешка история, разказана от неповторимия Мураками.
– „Лято без мъже” – Сири Хуствет, превод: Милена попова, изд. Колибри – моят фаворит на една от най-добрите съвременни американски писателки. Излязла отдавна от сянката на гениалния си съпруг Пол Остър, Хуствет ни пренася в света на женската психология – неясна, ирационална, трагична, търсеща любов, импулсивна, затрогваща. Три поколения жени, всяка от които си има своите характерни, но и сходни проблеми. И къде са мъжете в това.
– „Абсурдистан” – Гари Щейнгарт, превод: Венцислав Венков, изд. Колибри – знаете колко обичам романите на Щейнгарт. След „Супертъжна истинска любовна история”, втори шедьовър от един от най-интересните писатели на Америка в началото на 21 в. Този път за Русия, руската душа, разпада на СССР, емиграцията, Америка, и обикновените важни неща в живота. За мен, задължителна.
– „Щиглецът” – Дона Тарт, превод: Боряна Джанабетска, изд. Еднорог – една от най-очакваните книги за 2014 г. Може би най-добрият роман на Тарт, превърнал се в един от най-добрите романи на последните 10 години.
– „Преоткриване на крилете” – Сю Монк Кид, превод: Стоянка Сербезова-Леви, изд. Изток-Запад – един поглед върху феминизма и борбата срещу робството, през очите на две жени, свързани от съдбата. Америка през 19 век с цялата особеност на консерватизма на южните щати. Според мен, най-добрият роман за този период, след „Чичо Томовата колиба”, но съвременен и актуален. Много силен, оригинален и дълбок. Една от най-добрите книги за 2014 г., според мен.
– „Бели зъби” – Зейди Смит, превод: Невена Кръстева-Дишлиева, изд. Жанет-45– Превърналата се в култова английска писателка с най-силния си, според мен, роман. Ако има съвременна женска проза, като отделен жанр, Зейди Смит е нейния пророк.
– „Изплези си езика” – Ма Дзиен, превод: Стефан Русинов, изд. Жанет-45 – знаете колко обичам съвременните китайски автори, доколкото ги познавам, благодарение именно на Стефан Русинов. След У Цин, Ма Дзиен поставя летвата още по-високо с изключителния си сборник с разкази, които те карат да настръхваш. Много човещина има в тези разказвачи, много емпатия и усещане. Потресаващи истории, които въздействат като леден душ след сауна.
– „Човек на име Уве” – Фредрик Бакман, превод: Цветана Генчева, изд. Сиела – след „Стогодишният старец…” на Юнасон, Бакман доказа, че шведите могат да пишат не само мрачни трилъри, но и чудесни, човешки, леки, забавни, но и дълбоко емоционални, хумористични истории. Леко носталгично, лековато, но дълбоко, нежно, но и разтъсващо, описание на живота на един човек, започнал със самоубийство. Странно нали? Ама е прекрасна.
– „Избрани произведения: Даниил Хармс” – екип от преводачи, изд. Факел – най-после на български сборник с неповторимите произведения на класика на абсурдизма Хармс. Не случайно беше наградена със „Златен лъв” от АБК. Изключителен издателски проект, който запълни една празнина. Книгата, която най-много ме направи щастлив през 2о14 г.
– „Лиричните клоуни” – Ромен Гари, превод: Зорница Китинска, изд. Леге Артис -. Няма да ви казвам защо. Ами Ромен Гари, с любимата му, на мен, книга.
– „Човекът, който обичаше кучета” – Леонардо Падура, превод: Венцеслав Николов, изд. Жанет-45 – потресаваща книга, дори написах текст, повлиян от нея. История за Куба, Троцки, Ривера, Фрида, съвременна Испания, човешката природа, любовта, и всичко, което могат да причинят те. Ако искате роман – епос – това е.

Херман Кох и “Вила с басейн”

Вече писах за първия роман на Херман Кох, “Вечерята”, и колко силно ми въздейства. Книгите, с които го сравних. Е вторият роман на Кох е още по-потресаващ, силен, въздействащ, философски, дълбок, истински, разтърсващ и психологически. Изключителни образи, интересни философски, биологически, медицински, психически, поведенчески и общочовешки тези, криминална история, неповторим литературен стил и талант на разказвач, емпатична връзка с читателя още от първата страница, свободата да говори за всичко съвсем нормално и без задръжки, да открива, споделя, отрича, заклемява, обективно регистрира всякакви извращения на човешката природа, порода и психика, да рзказва без никаква емоция, просто като наблюдател, неща, които биха потресли и извадили от равновесие всеки, просто като изброяване на фактите. Оригинален, истински, въздеъстващ и стискащ за гърлото талант, който няма как да не те покори. Прочетете тези книги. “Вечерята” ще излезе на български през септември, а “Вила с басейн” през октомври. През ноември самият Херман Кох ще гостува в България и ще можем да се докоснем до него и лично. Аз вече прочетох книгите и с нетърпение очаквам тази среща. И ви завиждам, че тепърва ще ги четете. Ето само един кратъ откъс, просто за да усетите текста.

“Професор Аарон Херцл пръв ни разясни защо биологичният часовник на мъжете тиктака различно от биологичния часовник на жените. Стрелките показвали едно и също време, но то значело две отделни неща. “Както с обикновеното време – даде пример той. – Понякога осем без петнайсет е рано. Друг път осем без двайсет вече е късно.”
Два пъти седмично имахме лекции по медицинска биология, която в онези години още беше избирателен предмет. В аудиторията обикновено присъстваха повече момичета, отколкото момчета. Аарон Херцл наближаваше шестдесетте, но когато се обърнеше към студентките, те винаги се червяха и се кискаха. В този смисъл той бе живото потвърждение на собствените си теории. Същите онези теории, които няколко години по-късно щяха да бъдат заклеймени от университета.
“Онова, което смятам да разкажа, навярно няма да се хареса на дамите – предупреди той веднъж, като огледа присъстващите в аудиторията. – От друга страна, това са просто факти. Няма какво да сторим. Не е справедливо, но жените, които съумеят да приемат тази неправда, вместо да й се съпротивляват, ги чака дълъг и щастлив живот.”
От скамейките долетя приглушен смях. Ние, момчетата, изпитвахме особени чувства към професора си по медицинска биология. Смесени чувства. Повечето момичета намираха олесялия старец за привлекателен, което обръщаше определени биологични теории с главата надолу. Ние бяхме млади. Семето ни беше младо. Както междувременно бяхме научили от лекциите по гинекология, шансът за зачеване на здраво дете от нас беше осемстотин пъти по-висок, отколкото ако детето беше заченато от старо семе. Но разбирахме момичетата. Осъзнавахме, че професор Аарон Херцл е сериозен съперник. Опитвахме се в тяхно присъствие да осмеем професора, намеквайки за интимните му части, несъмнено сбръчкани и обсипани със старчески петна. И все пак около него витаеше нещо – някаква аура или по-точно някакво харизматично излъчване, – което караше момичешките хормони да затанцуват. В наш ущърб.
Професор Херцл се изкашля няколко пъти и си прочисти гърлото. Носеше дънки и сиво поло. Нямаше сако. Преди да застане зад катедрата, той нави ръкавите на дрехата си. След това прокара пръсти по белите коси, които растяха като венец около главата му.
“Най-важното е да приемем, че всичко е насочено към съхраняването на човешкия вид. Към предотвратяването на неговото изчезване. Под “всичко” имам предвид буквално всичко. Привличането между половете, влюбването, възбудата – наречете го както щете. Насладата. Оргазмът. Всяко нещо има за цел да ни притегли към другия. Да пожелаем да го докоснем. Да пожелаем да проникнем в него. Природата е далеч по-съвършена, отколкото се опитват да я изкарат някои прогресивни мислители на нашето съвремие. Храната ухае. Понякога вони. Вонята служи за предупреждение да не ядем изпражненията си. И урината вони, но не така остро, за да можем в извънредни случаи – при корабокрушение или при аварийно кацане в пустиня – да изпием собствената си урина. Девет процента от населението са хомосексуалисти, девет процента са левичари. И този процент не е мръднал през петдесетте хиляди години еволюция. Защо ли? Защото можем да си го позволим. Ако процентите бяха по-високи, това щеше да изложи на риск продължаването на вида. Обективно погледнато, всеки хомосексуалист е противозачатъчно на два крака. Тук няма да споменавам хомосексуалистите-левичари, които не намират място в статистиките.” Смях в аудиторията, този път като че ли по-явен от редиците на момчетата, отколкото на момичетата. “Продължаването на вида. Около това се върти всичко. Няма да се спирам на въпроса защо видът ни трябва да бъде продължаван. Бактериите също се борят за оцеляване. Раковите клетки се множат на воля. Оцеляването е единствената движеща сила в природата. Но защо е така? Или с други думи: какви са изводите? Убийте ме, но не мога да ви кажа. Междувременно човекът стъпи на Луната. Там нищо не расте. Живот не беше засечен. Но какъв е проблемът Луната да е гола? На нея да няма растения, животни и задръствания? И какъв би бил проблемът Земята да е гола? Или да повторим: какви са изводите от представата за една такава гола и празна Земя? – тук професор Херцл направи пауза, за да отпие вода от чашата на катедрата си. – Който иска да поразсъждава върху смисъла на природата, върху смисъла на живота, ако щете, трябва да започне от динозаврите – продължи той. – Динозаврите са населявали нашата планета в продължение на сто и шейсет милиона година. Докато не измрели внезапно. Няколко милиона години по-късно на сцената се появил човекът. Винаги съм се питал защо. Какъв е смисълът от тези сто и шейсет милиона години. Колко много пропиляно време само! Еволюцията не е прокарала нито един мост между динозавъра и човека. Ако човечеството и неговото съществуване действително бяха толкова важни, защо тогава динозаврите са били първи? И защо са се задържали толкова дълго? Не хиляда години, нито десет хиляди или милион, нищо подобно – сто и шейсет милиона! А защо не обратното? Защо човекът не е бил пръв? Защо не се е започнало с еволюирането на рибите през бозайници до ходещия на два крака хомо сапиенс? А после – в рамките на няколко хиляди години – от пещерен обитател до изобретател на колелото, книгопечатането, преносимото радио и водородната бомба? И това да продължи още няколко хиляди години или – от мен да мине – няколко милиона, докато човечеството не изчезне също толкова внезапно, колкото се е и появило. Човеците да измрат в резултат на метеорит, слънчево изригване или ядрена зима – все тая. Кокалите им, също както и градовете, колите, мислите и спомените, надеждите и стремежите им, да потънат под дебел слой прах. Всичко да изчезне. А после, след още двайсет милиона години, да се появят динозаврите. Да настъпи тяхното време. Ние вече ще сме история. Да им бъдат отпуснати сто и шейсет милиона години. Динозаврите не копаят с лопати, тях миналото не ги вълнува. Не са завършили за археолози. Няма да тръгнат да изследват прашния слой, както бихме сторили ние. Няма да открият изчезнали градове, нито четирилентови магистрали, телевизионни приемници, пишещи машини. Камо ли пък някой лъскав “Мерцедес” в движение, консервиран под прашния слой. Най-много да се натъкнат на човешки череп. Череп, който ще подушат, а след това и ще изритат възможно най-далеч, гневни, че в него няма нищо за ядене. Динозаврите не ги е еня кой е кръстосвал Земята преди тях. Те живеят в настоящето. Можем да се поучим от тях. Да живеем в настоящия момент. “Който не познава историята, е обречен да я повтаря” – ни се натяква непрекъснато. Но не е ли смисълът на съществуването ни точно в повтарянето? Раждане и смърт. Слънцето, което изгрява сутрин и залязва вечер. Лято, есен, зима, пролет. Първа пролет, си казваме. Ала в нея няма нищо първо, нищо ново. Говорим за първия сняг, който обаче е същият като преди година. Мъжете ловуват. Жените поддържат топлината в пещерата. За един ден мъжът може да заплоди няколко жени. Докато в продължение на девет месеца бременната жена е отлъчена от групата за подсигуряване на вида. Нека междувременно да пресметнем колко раждания може да преживее една жена. Отговорът гласи “двайсет”. След това рискът става твърде голям. Привлекателността на жената намалява, което е сигнал за мъжа да не я запложда повече. Ето колко простичко е устроена природата всъщност. Спермата обаче е с по-дълъг срок на годност. Рисковете за здравето на дете от възрастен баща са минимални. Днес сме свикнали да се подсмихваме на седемдесет и пет годишни дядовци, които правят деца на двайсетгодишни момичета. Само че в това няма нищо смешно. Детето си е дете. Всяко дете е добре дошло. Дете, което иначе не би се родило. Мъжете остаряват, без годините да накърняват сексапила им. Природата е помислила и за това. Свежата храна ухае апетитно. Достатъчно е да подушим кутията с мляко, за да разберем дали й е изтекъл срокът. По същия начин гледаме и едни на други. “Тая не става – си казваме, – прекалено е дърта. За нищо на света!” Не искаме жена, прехвърлила срока на годност, понеже е безсмислено, понеже така няма да допринесем за опазването на вида. Държа да подчертая неправдата в тази схема. Съчувствам на жените, които намират това за нечестно. За природата жените са като футболисти. Тя ги пенсионира на трийсет и пет. Дотогава те трябва да се постараят да си осигурят едно-друго. Покрив над главите, мъж, деца. Жените се обвързват по-лесно. Без значение какъв е мъжът. Това е често срещано при дамите, наближаващи незавидната възраст. Красиви жени, които могат да имат всеки, когото си пожелаят, а най-неочаквано се спират на някой грозен, скучен задник. Инстинктът е по-силен. Продължаването на вида. Грозният, скучен задник има кола и спестовен влог. Ето ти го покрива над главата. Не толкова за самата жена, колкото за детето. Все пак люлката трябва да е на сухо и топло. Скучният задник ще е по-надежден в плащането на ипотечната вноска, отколкото хубавеца, който е наясно, че жените са му в краката. Красавецът, който се чука с всяка срещната, току-виж изчезнал яко дим. Инстинктът е толкова силен, че жената дори не действа от лични подбуди. И тя предпочита всяка нощ да се сгушва до хубавеца. Но хубавецът вече има други планове и най-важната точка от дневния му ред е да оплоди колкото се може повече жени и така да разпръсне силните си, здрави гени. Това е биологичният часовник. Стрелките показват един и същ час. За жената е време да уседне. На мъжа му е твърде рано. И в заключение да допълня: някои общества полагат грижи за отхвърлените жени. Ние имаме склонността да гледаме снизходително на тези общества. При нас изоставената жена тъне в самота, а ние се тупаме в гърдите. Същите онези общества гледат всяко момиче да бъде задомено отрано. Ще речете, че е несправедливо мъжете да не забременяват. Няма мъж, който да не е доволен от факта. Не си представяме да обикаляме девет месеца с дебели кореми. Те само биха ни пречили да изпълняваме повелите на инстинкта си. Вие сте млади. Правете каквото ви е на сърце. И го правете толкова често, колкото искате. Не мислете за бъдещето. Погрижете се един ден да имате хубави спомени. И не й берете грижа на несправедливостта. С това ще завърша за днес.”

превод: Мария Енчева