“Одисей” на Джеймс Джойс

Standard

Днес Джеймс Джойс има рожден ден. Бащата на модерната литература, един от най-великите писатели не само на 20ти век, но в цялата история на човечеството. “Одисей” е култова книга, белязала епоха. Беше една от най-продаваните книги, когато излезе на български език за първи път, в блестящия превод на Иглика Василева. Дано е била прочетена. Дао е била асимилирана. Дано е била приета. Да почетем.

„Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите. Тук съм, за да разчета подписите на всички неща, заченати в морето, изхвърлени от морето и прииждащия прилив, този ръждив ритник. Сополивозелено, сребристосиньо, ръждиво: цветни знаци. Границите на диафанното. Ала добавя: в телата. Значи е съзнавал тези тела, преди да станат цветни. Как? Като удрял чутурата си в тях ли? Сигурно. По-леко. Бил е плешив и милионер, maestro di color che sanno. Границите на диафанното във. Защо във? Диафанно, адиафанно. Ако можеш да пъхнеш в него и петте си пръста, значи е порта, ако не — врата. Затвори очи и гледай.

Стивън затвори очи, за да чуе как под обувките му изхрущяха хрускащи миди, раковини и водорасли. Както и да е, по тях крачиш. Аз, крачка по крачка. За кратко време — късо разстояние. Пет, шест: nacheinander. Точно така: и това е неизбежната модалност на доловимото. Отвори очи. Не. Иисусе! Ами ако полетя към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна и неизбежно падна nebeneinander. Добре ми е на тъмно. Мечът от ясен виси на кръста ми. Ще почуквам с него, нали така правят. Двата ми крака в неговите обувки на края на неговите крачоли, nebeneinander. Звучи тежко: като от чука на демиурга Лос. Дали по пясъчния плаж на Сандимаунт не крача към вечността? Хрус, хряс, хрус, хряс. Невероятните морски мидени парички. Магистер Дийзи диксит.

В Сандимаунт ела сега

със Мадлен кобилката.

Това е ритъмът, разбираш ли. Чувам го. Марширува каталектическият четиристъпен ямб. Не, галопира: опиши кобилката.

Сега отвори очи. Добре. Момент. Изчезна ли всичко? Ами ако ги отворя и остана навеки в мрака на адиафанното. Баста! Ще виждам, ако мога да виждам. Сега гледай. Цялото време без теб: и навеки ще бъде, свят без край.

Заслизаха предпазливо по стъпалата откъм Лий Теръс, две Frauenzimmer: и по-надолу по полегатия бряг плоските ходила на патравите им крака потъват в подгизналия, просмукал се навред пясък. Като мен, като Алджи, слизат надолу към нашата всемогъща майка. Номер едно пуска изтежко акушерската си чанта, другата бодва големия си чадър на плажа. От свободния квартал са, дошли излет да си направят. Госпожа Флорънс Маккейб, вдовица на покойния Патк Маккейб, дълбоко опечалена, от улица Брайд. Някоя нейна посестрима ме е издърпала на белия свят, докато съм оревавал орталъка. Сътворение от нищото. Какво ли носи в чантата? Пометнат плод с проточила се пъпна връв, увит в пурпурен парцал. Вървите на всички нас водят все назад, безизходноусуканите жици на плътта. Затова и монасите мистици. Ще бъдете ли като боговете. Съзерцавайте омфалите си. Ало! Тук е Кинч. Свържете ме с Едемвил. Алеф, алфа[9]: нула, нула, едно.

Съпруга и другарка на Адам Кадмон: Хева, голата Ева. Без пъп. Гледа опулено. Корем, петънце по него няма, издут, голям, като кръгъл щит от опъната телешка кожа, не, като купен пшеница, източнобезсмъртен, от вечността до вечността. Утроба на греха.

И аз съм заутробен в греховна тъма, сътворен, нероден. От тях двамата — мъжът с моя глас и моите очи и жената-призрак с мъртвешки дъх. Слели се, разлъчили се, изпълнили повелята на единителя. От време оно ме е пощял Той и не ще позволи да ме няма сега и завинаги. Lex eterna е в сила. Това ли е божествената същност, с която Отецът и Синът са единосъщни? Как тогава клетият скъп Арийда мери сили с тях? Прахосал цял живот в борба за едното единотрансвенцеюдеотрясъщие. Злочест ересиарх. Издъхнал в гръцки клозет: евтаназия. С великолепната си митра и владишки жезъл, заклещен на трона, вдовец на овдовяла епархия, с колосан омофор и изцапана задница.

Вятърът се разигра наоколо, ту реже, ту пощипва. Ето, гонят се вълните. Морски атове, хрупат нетърпеливо, разпенили гриви, бели-беленички, жребците на Мананаан.

Не трябва да забравям писмото му за вестниците. А после? Кораба в дванайсет и половина. Междувременно с парите умната, ти будала невменяем. Да, точно така. Налага се.

Забави крачка. Ето. Да отида ли до леля Сара или не? Гласът на моя единосъщен отец. Наскоро да се е мяркал твоят събрат творец Стивън? Не? Да не е отишъл при леля си Сали на Страсбург Теръс? Не смогва ли да литне малко по-нависочко, а? Ами, ами! Кажи ни, Стивън, как е чичо Сай? О, от каквото аз съм видял и Иисус би заплакал. Момчетата в сеновала. Порканото счетоводителче и брат му, дето надуваше корнета. Достопочтени гондолиери. А разногледият Уолтър, дето съросваше баща си на всяка крачка! Сър? Да, сър. Не, сър. Просълзи се Иисус и как не, Боже Господи! „

превод: Иглика Василева

За поезията. Лорънс Ферлингети

Standard

Днес мисля поезия да почетем. дин изключителен поет, за съжаление не много познат в България, което горещо се надявам да се промени, защото неговата дълбочина и изящество е прекрасна. Благодарение на Манол Пейков може да се докоснем до неговата философска поезия, до една чудесна поема за съвременната поезия, един поетичен анализ, който не само ни кара да се замислим, но и ни дава истинско откровение за същината и смисъла на поезията въобще. Ако говорите английски намерете поезията му, чуйте неговите стихове: http://poemhunter.com/lawrence-ferlinghetti . Легендарният поет – битник, и книжар, винаги ще бъде мерна единица за свобода и поезия. Прочетете Ферлингети, има за какво.

Съвременната поезия е проза

“Съвременната поезия е проза

както и това стихотворение

Прелиствам една велика антология

на съвременната поезия

и „величавият глас вътре в нас“

звучи у нас най-вече

с гласа на прозата

в типографията на поезията

което не значи, че е прозаичен

което не значи, че няма дълбини

което не значи, че е мъртъв, или че умира,

че не е изящен, че не е красив,

че не е добре написан, че не е забавен

Съвсем жив си е

много добре написана, прекрасно написана

изящна жива проза

проза, която се възправя без патериците

на пунктуацията

проза, чийто синтаксис е толкова ясен,

че може да се изпише върху цялата страница

в отворени форми и отворени пространства

и да си остане все така ясна,

близка до сърцето проза

в типографията на поезията

(поетичния и прозаичния интелект

участват в маскарад, всеки преоблечен в дрехите на другия)

Повечето съвременна поезия е проза, защото

тя крачи по страницата

като старец из градски парк

И когато обхождат нашите прозаични здания

в годината три хиляди и първа

навярно ще се обръщат назад, ще се чудят,

на тази странна епоха,

която e накарала поезията да крачи в прозаични ритми

и e нарекла това поезия

Повечето съвременна поезия е проза, защото

тя няма duende

няма душа, нито тъмна песен,

няма страстен напев

Като съвременната скулптура

тя обожава бетона

Като минималистичното изкуство

тя смалява емоцията

в полза на недоизказана ирония

и намекната мощ –

И колко често днешната поезия

се извисява над средното морско равнище,

над тъмната равнина

където образовани армии

маршируват денем?

Езра Паунд някога изрази мнението,

че само в епоха на упадък

поезията отделя себе си от музиката

и така свършва светът –

не с песен, а с хленч.

(Превод Манол Пейков, 2011)

BELLES LETTRES. 25 г. от смъртта на Васко Попа

Standard

Не съм писал от близо 9 месеца в блога. Всъщност за миналата година имам само два поста – на 5 януари и на 27 март. Съжалявам, за което. Ще се опитам, както обещах и сутринта да се опитам да бъда редовен в публикуването. За завръщането ми избрах автор, който сигурно ви говори малко или нищо, което не е срамно, аз също научих за него от приятел, от Алек Попов, той ми каза за него.После прочетох неговите стихове в превод на Светлозар Игов, и се влюбих в простотата на изразите, абсурдизма и образността в стиховете му. Трябва да не забравяме тези поети, той е сърбин от румънски произход, дете на Балканите, носещ в себе си всичко характерно за нашата разкъсаност и близост, любов и омраза, болки и скелети в гардероба. Сръбската литература е една от най-силните в района, а ние все още не я познаваме достатъчно добре. Бих искал да можем да го направим, както и с румънската, хърватската, гръцката, словенската, босненската. Поезията е универсален език на символите, трудна за превеждане, но проникваща до същината на нещата и докосваща всеки. Да почетем Васко Попа днес. 25 г. след неговата смърт

“Далеко в нас

1.
Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който кръжи около главата ни
Чуваш ли куршума
Който дебне целувката ни

2.
Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая в чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото
Дали ще мога да те укрия
От твоето лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни
Ще мога ли
На това непокоримо поле
Да ти издигна шатра от своите длани

3.
Неспокойно се разхождаш
из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непреходим

4.
Шушкат зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас

5.
През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно ходят по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В олуците звездите ни гният

6.
Бдиш в бръчката между веждите ми
Чакаш да се разведели
На моето лице

Восъчната нощ
Едва е догоряла
До ноктите на зората

Черни тухли
Вече са покрили
Целия небесен свод

7.
Над мирните води
Зъбати очи летят

Около нас модри устни
По клоните шумят

Къщите ни се крият
Зад тесните рамене

Шепите ни се хващат
За безсилните облаци
Вените ни носят мътни
Постели и маси
С изпочупени кости
Пладнето на ръцете ни пада

И се смрачи

Отворен гроб върху лицето на земята
Върху твоето върху моето лице

8.
По кръстопътищата
Подочията на деня
Срещат ни се модри

Ако обърна глава
Слънцето от клоните ще падне
Съхранила си усмивките
В моите длани
Как да ги оживя

Сянката ми е все по-тежка
Някой й връзва крилата

Очи отваряш добра
Отместваш ме нямо
Нощта изненадана ме търси

В дъното на алеята
Платанът пали цигара

9.
Отровни зелени
Часове маршируват
През нашето чело

Пътуваме из тялото
С мълчание което влачат
Нашите погледи луди

Между клепките на очите
Притискам голия ти поглед
Болката в него да раздробя

10.
Как с тези копчета
Бронзови да гледаме

Смени се тъмата
С коси ни бичува

Как с този език
Хартиен да говорим

Думите ни сух го
Под небесата запалват

Как с това тяло
От жив пясък да съществуваме

Побеснелите челюсти
Го отнасят зърно по зърно

Как с тези дървени ръце
Лишени от листа да се прегръщаме

Погиват ни карамфилите от устните
Погиват във врелия пясък

11.
Къщите са преобърнали
Горчивите джобове на стаите
Вихърът да ги пребърка

Па дължината на ребрата ни
Уличните лампи
Събличат кървави рокли

Два листа от вестник сме
Сурово залепени
Върху раната на вечерта

Запалени птици
От веждите ми
Върху твоята ключица паднаха

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

13.
Рушат се стълбовете които държат
небето

Пейката със нас бавно
В празнината попада

Нима довека да гнием
в каменно мълчание

През очите през челото
Думите ни ще поникнат

Разбягали са се дните

Нима довека да чакаме слънцето
През ребрата ни да се жлътне

Слушаме как сърцата ни
В гърлото на мъртвите стълбове туптят

Избягали сме от гърдите”

Превод: Светлозар Игов

“Полет на кукувиче гнездо” в лудницата България.

Standard

Днес едно умно и прекрасно момиче ми напомни за “Полет над кукувиче гнездо”, за да ме накара да не забравям колко важен е Макмърфи за Острите. В държава като нашата, алюзията с лудница, управлявана от Старшата с помощта на “черни” момчета, е повече от разбираема. Искам да има повече Остри, да има повече макмърфи, за да нарушим нейния изряден, равномерен и прецизен механизъм на ограбване, липса на морал, унищожаване на ценностите, смачкване на хората, загуба на човечност, мизерия, словоблудство, кражба, омраза, завист, дебелашко самочувствие, усещане за безнаказаност у властимащите и тотален гьонсуратлък, страх у всички, болка и недоимък. Ей така виждам нашата България сега, и от тази гледка не видам всички прекрасни неща, които също имаме. Имам нужда от някой Макмърфи, за да ги видя. имам нужда от Вожда и Били, за да намирам смисъл аз самия да се боря. Уморих се, но все още виждам смисъл. Някои хора, като това чудесно момиче, приятелите ми, близките, студентите ми, и тук там светещите пламъчета на живост, заедно с книгите и литературата, моят вечен остров, те все още ме държат и зареждат. Да видим. Ето една порция важност и смисъл.

“Старшата направо побеснява, ако нещо наруши изрядния, равномерен и прецизен ход на нейния механизъм И най-дребната бъркотия, и най-незначителната неизправност я стягат на възел от ярост Разхожда се със същата онази кукленска усмивка, надиплена между брадичката и носа, очите й са си все такива втренчено-спокойни, но вътре в себе си се е втвърдила като стомана Веднага го разбирам, просто го усещам И не мирясва; докато не оправи безредицата — или както сама казва, докато не я „нагоди към условията“.

Под нейното ръководство отделението Вътре е почти изцяло нагодено към условията Лошото е обаче, че тя не може да седи в отделението непрекъснато Известно време трябва да прекарва и Навън Затова мечтата й е да нагоди към условията и Външния свят Работейки редом с подобни на нея хора, които наричам „Системата“ огромна организация, която се стреми да нагоди Външния свят към условията, така както тя успя да направи с Вътрешния, мис Рачид стана специалист по нагаждана на нещата. Когато преди много години дойдох тук от Външния свят, тя вече беше Старшата и Бог знае, от колко време се занимаваше с това нагаждане.

Наблюдавах я как ставаше все по-опитна и по-опитна. Практиката я направи по-уверена и по-силна, така че сега тя притежава истинска мощ, която се разпространя ви във всички посоки по тънки като косъм жички, толкова фини, че никой освен мене не ги забелязва Виждам я как седи насред гази паяжина от жички като някакъв бди телен робот, грижи се за своята мрежа с механичното умение на насекомо, всяка секунда знае накъде са насочени отделните жички и какъв вид електрически ток да пусне по тях, за да получи желания резултат. Преди да ме изпратят като войник в Германия, бях помощник на един електротехник във военноучебния лагер, а през годината, която прекарах в университета, учих електроника, та затова са ми ясни тия номера.

Заобиколена от жичките си, тя си мечтае за един свят на съвършената ефективност, точен като джобен часовник с огледален циферблат, за едно такова място, където да царува ненарушим ред и всичките пациенти, които тя държи в подчинение само е усмивката си, да нямат нищо общо с Външния свят, да са Хроници, приковани към инвалидните столове, а от крачолите им да се подават катетърни тръби, насочени направо към канала под пода. Година след година Старшата набираше идеалния според нея персонал, доктори от най-различни възрасти и видове идваха и й излагаха собствените си идеи как трябва да се управлява едно болнично отделение — някои от тях упорито защищаваха идеите си, — а тя ден след ден фиксираше тези доктори с леденостудени очи, докато накрая те се оттегляха обезсърчени. „Да ви кажа, просто не знам как да си го обясня — доверяваха се те на човека, който се занимаваше с назначаването на персонала. Откак започнах да работя в това отделение, заедно с тази жена, в жилите ми сякаш потече амоняк Не прекъснато треперя, децата не искат да сядат на коленете ми, жена ми не ще да спи с мен. Настоявам да ме преместите — в неврологичното ли, при алкохолиците ли, в педиатрията ли, все ми е едно къде!“

И така вървеше от години. Докторите изтрайваха кой три седмици, кой три месеца. Най-после тя се спря на един дребничък човек с голямо широко чело и изпъкнали скули, чието лице се стесняваше силно при малките очички, сякаш преди е носел прекалено тесни очила, носил ги е толкова дълго, че са му смачкали физиономията през средата Затова сега е закачил очилата си със синджирче за горното копче на ризата си, те се люшкат върху малкия му нос и все климат ту на едната страна, ту на другата, та когато приказва, той току отмята глава назад, за да ги натъкми. Ето това е нейният доктор.

Още повече години й бяха необходими, докато се спре на трите си дневни чернокожи санитарчета, след като изпробва и отхвърли десетки и десетки други Те се точеха пред нея в дълга редица черни, смръщени, носести маски, които още от първия поглед намразваха и нея, и нейната тебеширена кукленска белота. В продължение на около месец сестрата преценяваше и тях, и тяхната злоба, а после ги освобождаваше, тъй като не бяха достатъчно злобни. Когато накрая намери тримата, които й трябваха — намери ги един по един, в течение на няколко години, и ги вплете умело в своя план и свойта мрежа, тя бе дяволски сигурна, че са точно толкова зли, колкото й бе необходимо.

Пет години след като бях дошъл в отделението, Старшата попадна на първото — уродливо, жилаво джудже, чиято кожа имаше цвета на изстинал асфалт. Майка му била изнасилена в Джорджия в присъствието на баща му, който бил привързан към горещата чугунена печка с ремъци от плуг и кръвта струяла в обувките му. Момчето, петгодишно, наблюдавало всичко това от някакъв шкаф, надзъртало с присвити очи през процепа на вратичката при пантите; оттогава не пораснало ни сантиметър повече. Сега прозрачните му клепачи висят отпуснати, сякаш на носа между очите му е кацнал прилеп. Клепачи като от фина сивкава кожа. То ги повдига леко само ако в отделението се появи нов бял пациент, наднича изпод тях, изследва човека отгоре додолу и кимва веднъж, сиреч, ясно, уверил се е в нещо, в което и без това е бил почти сигурен. Когато в началото дойде на работа, искаше да донесе торбичка със сачми, за да поддържа реда сред пациентите, но тя му каза, че вече не се прави така, накара го да смири буйния си нрав и го научи на собствените си методи; научи го да не показва омразата си, да бъде спокоен и да изчаква, да изчаква сгодния момент, някое затишийце, та чак тогава да дръпне въжето и да го затегне. И да не го отпуска.

Другите две черни момчета се появиха две години по-късно, второто дойде на работа само месец след първото и двете толкова много си приличат, че сякаш е поръчала да й направят копие от онова, което пристигна първо. Те са високи, ръбести и кокалести, лицата им са издялкани в изражения, които никога не се променят, като кремъчни остриета на стрели. Погледите им са войнствени. Ако се отъркаш в косата им, кожата ти ще се смъкне.

И трите са черни като телефонни апарати. От дългата тъмнокожа редица, която се източи преди тях, тя разбра, че колкото са по-черни, толкова повече време прекарват в миене и триене, и в поддържане на реда в отделението. Например униформите на тия три момчета винаги са чисти като девствен сняг. Бели, безупречни и корави като нейната собствена.

И трите носят колосани, снежнобели панталони, бели ризи с по една метална катарама долу встрани, и бели обувки, излъскани като лед: подметките са от червена гума, която не ги издава по коридора. Те никога не вдигат шум, като се движат. Най-внезапно изникват на различни места из отделението, стига само някой пациент да реши да се усамоти или да прошепне нещо тайно на друг. Пациентът си седи сам-самичък в някой ъгъл и изведнъж чува скръцване, по лицето му пробягват ледени тръпки, той се извръща в тази посока и вижда една студена каменна адска, която плува на фона на стената. Зърва само черното лице. Без тялото. Стените са бели като белите костюми, чисти и гладки като вратичката на хладилник, черните ръце и лице сякаш плуват по тях като призраци.

С годините на обучение те и тримата се настройват все по-добре на нейната честота. Изключват една по една преките жички и почват да действат по насочени вълни. Старшата никога не издава заповеди на висок глас, нито оставя писмени нареждания, които могат да бъдат намерени от някоя дошла на посещение съпруга или от някоя учителка. Вече, не й се налага. Те са свързани помежду си чрез високоволтовата вълна на омразата и черните момчета се втурват да изпълняват всяко нейно желание, още преди тя да си го е помислила.

И така, след като сестрата попълва своя персонал, животът в отделението тръгва с точността на часовник на нощен пазач. Всичко онова, което пациентите си мислят, казват и правят, е изчислено месеци преди това, въз основа на кратките бележки, които сестрата си води през деня. Те се напечатват и се подават на машината, която чувам да бръмчи зад металната врата в дъното на Сестринската стая. Машината връща няколко Перфокарти с Инструкции за Деня, нашарени с квадратни дупчици. В началото на всеки ден съответната Перфокарта се пъха в един процеп на металната врата и стените забръмчават; в шест и половина се запалват лампите в спалното; Острите скачат бързо от леглата си, че току-виж, черните момчета ги смушили да стават и да ходят я да лъскат пода, я да изпразнят пепелниците, я да загладят драскотините по стената там, където онзи ден един старец направи късо съединение и се свлече на земята сред вихрушка от дим и миризма на изгоряла гума. Неподвижните провесват към пода вдървените си крака и като някакви седнали статуи чакат някой да им докара инвалидните столове. Безмозъчните се изпикават в леглата си, възбуждат електрическия сигнал и леглата ги изхвърлят върху линолеума, където черните момчета могат да ги облеят с маркуча и да им навлекат чисти дрехи…

Шест и четирийсет и пет, електрическите бръсначки забръмчават и Острите се нареждат по азбучен ред пред огледалата, А, Б, В, Г… Подвижните Хроници като мене влизат, след като Острите са свършили, после вкарват столовете на Неподвижните. Остават тримата старци; по увисналата кожа под брадичките им личи тъничък слой жълтеникава плесен, тях ги бръснат в креслата им в дневната, привързани с кожени ремъци през челата, за да не се свлекат под бръснача.

Някои сутрини особено в понеделник аз се скривам и се опитвам да надхитря дневния ред. Други сутрини си мисля, че е по-безопасно да си се напъхам на мястото между А и В и да си тръгна по пътя като всички други, без да се налага да си вдигам сам краката — мощни магнити под пода направляват движението на хората из отделението, сякаш са марионетки…

Седем часът, отваря се трапезарията и посоката на опашката се обръща; най-напред Неподвижните, после Подвижните и накрая Острите поемат подносите си с корнфлейкс, бекон с яйца, препечени филии, а тази сутрин има и по една консервирана праскова върху разръфан лист от зелена салата Някои от Острите занасят подноси на Неподвижните. Повечето от Неподвижните са просто Хроници с болни крака, те могат да се хранят сами, но има трима, при които надолу от врата не става нищо, а и нагоре кой знае какво не става. Това са така наречените Безмозъчни. Черните момчета ги вкарват в трапезарията след като всички други са седнали, избутват инвалидните им столове до стената и им донасят еднакви подноси с някаква подобна на кал храна; към подносите са прикрепени малки бели картончета с менюто. Механически омекотено, пише в картончетата на тия трима беззъби старци: яйца, шунка, препечена филия, бекон — всичко това е сдъвкано трийсет и два пъти в кухнята от машината от неръждаема стомана, Виждал съм я тая машина как свива гофрираните си устни, същински маркуч на прахосмукачка, и със страхотен грохот блъвва върху някоя чиния топка от сдъвкана шунка.

Черните момчета тъпчат смучещите розови уста на Безмозъчните доста по-бързо, отколкото те могат да гълтат, и Механически омекотената храна се процежда по малките им топчести брадички върху дрехите им. Санитарчетата ругаят Безмозъчните и им разширяват устните със завъртане на лъжицата, сякаш дълбаят гнилото на ябълка. Тоя дъртофелник Бластик се разкапва направо пред очите ми. Хич няма да се учудя, ако вместо със смлян бекон го тъпча с парченца от собствения му гаден език.

Седем и трийсет, обратно в дневната, Старшата поглежда през поставеното специално за тачи цел стъкло, винаги толкова излъскано, че сякаш го няма, кима, доволна от това, което вижда, протяга ръка и откъсва лист от календара си, приближила се е с още един ден до целта. Натиска едно копче, за да обяви началото. Чувам, че някъде дрънчи ламарина. Всички по местата си. Острите, седнете във вашата част на дневната и чакайте да ви се донесат картите за игра и монопола. Хрониците, седнете във вашата част и чакайте да ви се раздадат мозайките от червенокръстката кутия. Елис, върви на мястото си до стената, вдигни ръце, за да ти забодат гвоздеите, и почвай да пикаеш прав. Пийт, разлюшкай глава като марионетка. Сканлън, тури възлестите си ръце на масата пред себе си и се залавяй да строиш своята въображаема бомба, за да взривиш един въображаем свят. Хардинг, започни да говориш и да размахваш нежните си ръце във въздуха, а после ги впримчи под мишниците си, защото кой зрял мъж размахва така ръцете си. Сифелт, вземи да се вайкаш, дето те болят зъбите и ти пада косата. Всички вдишвайте…, издишвайте…, равномерно, сърцата да бият в ритъма, определен от Перфокартите. Сякаш тракат в такт цилиндри.

Всичко е като в света на рисуваните филми, чиито фигури, плоски и очертани с черно, подскачайки, участват в някаква глупава история. Всъщност тя би могла да бъде истински смешна, ако фигурите не бяха истински хора.

Седем и четирийсет и пет, черните момчета тръгват да слагат катетри на ония Хроници, които не могат да се движат. Катетрите са доста захабени от използване, краищата им са срязани и залепени с лейкопласт към гумени тръбички, които минават през крачолите на панталоните към найлонови торбички, с надпис „За еднократна употреба“, всяка вечер мое задължение е да измивам тия торбички Черните момчета закрепят катетъра, като го залепят за космите; старите катетърни Хроници са останали без косми, като бебета, от отскубването на лепенките.

Осем часът, стените бръмчат и ехтят с пълна пара, високоговорителят обявява от тавана „Време за лекарствата“ като използва гласа на Старшата Поглеждаме към стъклото, зад което е тя, и виждаме, че Старшата не е до микрофона: всъщност тя е на около три метра от микрофона и показва на една, от младите сестри как да подреди хапчетата върху подноса. Пред остъклената врата се нареждат първо Острите, А, Б, В, Г…, после Хрониците, после Неподвижните (Безмозъчните вземат лекарствата си по-късно, размити в лъжичка ябълково пюре). Пациентите се точат един след друг и всеки получава мукавена чаша вътре с по едно хапче, мята хапчето в гърлото си и, за да го глътне по-лесно, изпива водата, която младичката сестра налива в чашата му. В редки случаи някой глупак може да попита какво е това, дето го карат да вземе.

— Я чакай малко, миличка; какви са тия цвете червени хапченца освен витамина ми?

Тоя го знам. Едър, вечно мърморещ Остър, който си е създал име на смутител.

— Най-обикновено лекарство, мистър Тейбър. Ще ви се отрази добре. Хайде, гълтайте го!

— Добре де, но какво лекарство? Господи, та аз виждам, че са хапчета.

— Просто ги глътнете, мистър Тейбър, хайде, заради мене!

Тя поглежда бързо към Старшата, за да види дали се одобряват тия нейни дребни хитринки, после отново обръща очи към Острия. На него все още не му се ще да тътне нещо, което не го знае какво е, дори и заради нея. — Не обичам да ви създавам неприятности, мис Но и не обичам да гълтам нещо, без да го знам какво се. Отде да знам дали не е някое от ония съмнителни хапчета, дето те правят такъв, какъвто не си?

— Не се тревожете, мистър Тейбър…

— Ами, ще се тревожат Просто искам да знам дявол да го вземе…

Старшата, която се е приближила съвсем тихичко, стисва ръката му, така че я парализирва чак до рамото.

— Оставете, мис Флин казва тя — Щом мистър Тейбър желае да се прави на дете, ще трябва и ние да го третираме като дете. Опитахме се да бъдем добри и внимателни с него Но той очевидно не ни отвръща със същото. Враждебност, враждебност, ето с какво ни се отблагодарява той Мистър Тейбър, щом не желаете да приемете лекарството си, можете да си вървите.

— Исках само да знам…

— Можете да си вървите.

Тя освобождава ръката му, след което той си тръгва, мърморейки, и цяла сутрин се щура унил край клозета, като все си мисли за хапчетата. Веднъж аз се престорих че съм глътнал едно от същите тези червени хапчета, но го задържах под езика си; после го счуках в килера с кофите й парцалите. За секунда, преди то цялото да се превърне в бял прах, видях, че е миниатюрен електронен елемент, като ония, с които, когато бях войник, работехме в радарния корпус микроскопични жички, решетки и транзистори; този обаче се разпадаше при допир с въздуха…

Осем и двайсет, картите и мозайките-ребуси се пускат в действие…

Осем и двайсет и пет, един от Острите споменава, че обичал да наблюдава сестра си, като се къпе, другите трима около масата се сборичкват кой по-напред да го впише в дневника.

Осем и трийсет, вратата на отделението се отваря и вътре се втурват двама техници, вмирисани на вино; техниците винаги вървят бързо или направо галопират, толкова са наклонени напред, че за да се задържат прави, трябва да се движат енергично Винаги са наклонени напред и винаги миришат така, сякаш са стерилизирали инструментите си във вино. Хлопват вратата на лабораторията след себе си, а аз се примъквам по-близо, така че въпреки яростното „з-з-з-ъ-т, з-з-з-ъ-ткк на стоманата върху шмиргела, успявам да долавям думите им.

— Какво имаме да правим в този безбожно ранен час?

— Трябва да монтираме един Постоянен Прекъсвач на Любопитството у някакъв досаден негодник. Нищо работа, вика тя, само че аз че съм много сигурен дали въобще имаме такъв чарк.

— Тогава ще трябва да се обадим на АйБиЕм да ми прехвърлят един; я чакай все пак да проверя в Склада.

Щом ще ходиш там, я донеси и една бутилка от оня еликсир; ще трябва да пийна нещо освежително, че инак няма да мога да монтирам и най-простата дреболия Абе каквото и да е по-добре е, отколкото да си монтьор в сервиз.

Гласовете звучат изкуствено и твърде припряно, за да се приеме разговорът като истински — прилича по-скоро на някакъв диалог от трикфилм. Измитам се прели да са ме спипали, че подслушвам.

Двете високи черни момчета хващат Тейбър в клозета и го повличат към стаята с дюшека Той здравата ритва единия в глезена. Крещи: убийци Изненадан съм колко безпомощен изглежда, когато го държат санитачетата — сякаш е обкован с обръчи от черно желязо.

Метват го върху дюшека с лицето надолу. Единият му сяда на главата, а другият разкъсва панталоните му отзад и дере плата, додето Тейбъровият розов задник лъсва в рамка от зелени дрипи. Дюшекът поглъща ругатните му, а черното момче, което му е седнало на главата, все повтаря: „Кротко, мистър Тейбър, кротко“. По коридора се задава сестрата, като маже една дълга игла с вазелин. Тя затваря вратата така, че за секунда не се вижда нищо, после излиза, избърсвайки иглата в парцалче от Тейбъровите панталони. Буркана с вазелина е оставила в стаята. Преди черното момче да затвори вратата след нея, успявам да зърна как другото онова, дето му седи на главата, го бърше с хартиена кърпичка. Стоят вътре доста дълго време; после вратата се отваря и те излизат, като го влачат по коридора към лабораторията. Дрехите му са съвсем разкъсани и той е увит във влажен чаршаф.

Девет часът, специализанти с кожени кръпки на лактите разпитват Острите в продължение на петдесетина минути, интересуват се какво са правили като малки деца На Старшата не й харесва наперената външност на тия младоци и тя стои нащрек през петдесетте минути, докато те се намират в отделението В тяхно присъствие машинарията започва да се запъва, сестрата гледа навъсено и си отбелязва да провери в досиетата на тия момчета, дали нямат някакви минали простъпки и прочие.

Девет и петдесет, специализантите си отиват и машинарията забръмчава равномерно. Старшата наблюдава дневната през прозореца си; сцената отпреде й отново приема стоманеносинкавата яснота и отчетливия, методичен ритъм на рисуван филм.”

превод: Марияна Неделчева

Belles lettres 7. “Малка жена” на Франц Кафка. И поредната красива буква от Ана Капор.

Standard

 

Днес текстът е на Кафка. Пускам го по-рано, защото довечера има Литературен клуб Спирт енд Спирит и не знам до колко ще продължи бавното удоволствие от общуването с прекрасни хора и книги. Насладете се на този текст, когато можете.

Image

“Това е малка жена; макар и твърде стройна по природа, все пак тя е здраво стегната в корсет; винаги я виждам в една и съща рокля от жълто-сив плат, почти с цвят на дървесина, обкичена тук-там с ресни или с подобни на копчета висулки; тя никога не носи шапка, матоворусите й коси са прави и ако не в безпорядък, то все пак се спускат доста свободно. Въпреки че е стегната в корсет, жената е лесно подвижна, впрочем тя преувеличава тази подвижност, обича да слага ръце на хълбоците си и изненадващо бързо със замах да извърта встрани горната половина на тялото си. Впечатлението, което ми правят ръцете й, мога да предам само като кажа, че досега не съм виждал друга длан с тъй рязко отделени един от друг пръсти; но ръцете й съвсем не се отличават с някаква анатомическа особеност, това са напълно нормални ръце.

Тази малка жена обаче е много недоволна от мене, вечно намира за какво да ме упрекне, винаги с нещо я огорчавам, възмущавам я на всяка крачка; ако животът можеше да се раздели на най-дребни частици и те се оценят поотделно, то положително всяка частица от моя живот би предизвикала у нея възмущение. Често съм размислял защо така я възмущавам; може би пък всичко в мен противоречи на нейния естетически усет и чувство за справедливост, на нейните привички, традиции, надежди; има подобни противоположни натури, но защо тя толкова страда от това? Та отношенията ни съвсем не са от такъв род, че да я принуждават да страда заради мене. Нужно е тя само да реши, че съм й напълно чужд, както е в действителност, и аз няма да възразя на подобно решение, дори бих го приветствал; нужно е тя само да реши да забрави моето съществуване, което впрочем никога не съм й натрапвал или пък ще натрапя — и цялото й страдание очевидно ще премине. Тук аз изобщо не говоря за себе си, за това, че, естествено, държането й ме гнети, не говоря, понеже добре разбирам, че моето угнетение е нищо в сравнение с нейното страдание. При което впрочем отлично съзнавам, че то не е любещо страдание; тя съвсем не се стреми всъщност да ме поправи, тъй като всичко, за каквото ме упреква, не е от естество да попречи на житейското ми преуспяване. Обаче моето житейско преуспяване ни най-малко не я интересува, нищо друго не я интересува освен собствената й цел — а именно да отмъсти за причиняваната й от мене мъка и да избегне мъката, с която я застрашавам в бъдеще. Веднъж вече се опитах да й посоча как най-лесно би могла да сложи край на нестихващото си възмущение, но тъкмо с това я докарах до такава възбуда, че повече не ще повторя този опит.

Върху мен тежи, ако щете, също известна отговорност, защото колкото и да ми е чужда малката жена, макар отношенията ни да се изчерпват единствено с възмущението, което предизвиквам у нея или по-точно — което тя си позволява да изпитва, аз все пак не мога да гледам равнодушно как тя просто физически страда от своето възмущение. Сегиз-тогиз до мен достигат вести — напоследък все по-често, — че тя пак била сутринта бледа, недоспала, измъчена от главоболие и почти негодна за работа; с това тя създава грижи на близките си, те гадаят причините за състоянието й, но досега не са ги открили. Единствено аз ги зная, те се коренят в старото и вечно подновявано възмущение. Впрочем аз не споделям грижите на близките й; тя е силна и жилава жена; а който е способен тъй да се възмущава, вероятно е способен и да се справя с последиците от възмущението си; дори подозирам, че тя — поне отчасти — приема страдалчески образ само за да насочи по този, начин подозренията на света върху мен. Тя е прекалено горда, за да признае открито как я измъчвам със своето съществуване; да се обърне към други за помощ би било за нея твърде унизително; единствено от неприязън, от непрестанна, вечно подтикваща я неприязън тя се занимава с мен и да изложи пред обществото тази нечиста история не би го понесло чувството й за срам. Но тя, също тъй не може да понесе съвсем да мълчи за историята, чието бреме непрекъснато изпитва. Ето как в своята женска хитрост тя опитва среден път; безмълвно, само чрез външните признаци на едно скрито страдание иска да изнесе случая пред съда на обществото. Може би дори се надява, че ако обществото отправи изцяло погледа си към мен, ще се надигне всеобщо публично възмущение, което с могъщата си власт ще ме осъди окончателно много по-решително и бързо, отколкото е по силите на нейното все пак сравнително по-слабо лично възмущение; тогава обаче тя ще се отдръпне, ще въздъхне облекчено и ще ми обърне гръб. Е, ако наистина това са нейните надежди, тя се заблуждава. Обществото няма да поеме ролята й; обществото никога не ще намери тъй безкрайно много неща, за които да ме упрекне, дори да ме вземе под най-строго наблюдение. Аз не съм чак толкова безполезен човек, както тя си мисли; не искам да се хваля, особено по този повод; но макар и да не се отличавам с изключителни способности, все пак сигурно няма да направя впечатление с обратното; единствено за нея, само в нейните почти лъчезарни очи аз съм такъв, ала тя не ще успее да го внуши на никого. Тъй че бих ли могъл да съм напълно спокоен в това отношение? Не, съвсем не; понеже ако наистина се разчуе, че направо я разболявам с държането си — а някои сплетници, именно най-усърдните вестоносци, вече са на път да прозрат това или поне си дават вид, че го прозират, — ако светът дойде и ми зададе въпроса защо измъчвам с непоправимостта си бедната малка жена, нима смятам да я вкарам в гроба, кога най-после ще се вразумя, ще проявя обикновено човешко съчувствие и ще престана, — ако светът ме запита така, ще ми е трудно да му отговоря. Ще трябва ли тогава да призная, че много не вярвам на онези болестни признаци и тъй да създам досадното впечатление, че отхвърлям една вина, като я стоварвам другиму, и то по такъв груб начин? А бих ли могъл открито да заявя, че дори да вярвах в някакво действително заболяване, пак не бих проявил и най-слабо съчувствие, понеже жената ми е напълно чужда, а отношенията помежду ни са създадени от нея и ги поддържа единствено тя? Не искам да кажа, че никой няма да ми повярва; по-скоро хората и ще вярват, и няма да вярват, ала не биха отронили дума, просто ще си отбележат моя отговор по повод на една слаба, болна жена, а това няма да е съвсем благоприятно за мен. Тук, както и при всеки друг отговор, аз ще се сблъскам с упоритата неспособност на света да си представи в случай като нашия други отношения, освен любовни, макар да е ясно като бял ден, че такива отношения не съществуват, а дори да съществуваха, щяха да изхождат по-скоро от мене, защото все пак именно аз бих бил в състояние да се възхитя от съкрушителните преценки и неуморните умозаключения на малката жена, стига да не бях постоянно наказван от тъкмо тези нейни достойнства. Впрочем у нея не се забелязва и следа от сърдечно отношение към мен; тук тя е пряма и откровена; на това се гради последната ми надежда; дори да е полезно за военната й тактика да внуши впечатлението за подобно отношение, тя не би се самозабравила да постъпи така. Ала напълно безчувственото в тази насока общество ще отстоява мнението си и винаги ще се произнася против мен.

Ето че всъщност не ми остава нищо друго, освен своевременно, преди да се намеси светът, да се променя — не за да смиря възмущението на малката жена, което е немислимо, но все пак да го посмекча. И наистина често съм се питал дали сегашното ми положение дотолкова ме задоволява, че не чувствам никакво желание да го преобразя и не е ли все пак възможно да предприема известни промени в себе си, макар и не от убеждение в тяхната необходимост, а само за да успокоя жената. И съм правил честни опити, не без усилие и старание, те дори ме задоволяваха, почти ме развличаха; някои промени се очертаха, забелязваха се отдалеч и не бе нужно да ги посочвам на малката жена, тя съзира тези неща преди мен, съзира още израза на намерение в моята същност; но успех не ми бе отреден. И как би било възможно? Та недоволството й от мен, както сега вече проумявам, е изначално; нищо не е в състояние да го премахне, дори премахването на самия мене; гневът й при вестта за моето самоубийство би бил безграничен. Ето защо не мога да си представя, че тази проницателна жена не проумява тъй добре, както и аз — и то не само безнадеждността на усилията си, но и моята невинност, неспособността ми дори при най-добро желание да задоволя изискванията й. Сигурно го проумява, но като борческа натура го забравя в порива на битката; а моята злочеста особеност, която обаче не съм избрал аз и не мога да променя, понеже такава ми е дадена, се състои в това, че на изгубилия самообладание искам да прошепна в ухото тихо предупреждение. Но по този начин, разбира се, никога няма да стигнем до споразумение. Отново и отново ще излизам от дома си с радостта на първите утринни часове и ще виждам това помрачено от мен лице, ядно нацупените устни, изпитателния и предварително знаещ резултата поглед, който се плъзва над мен и нищо не пропуска, колкото й да е бегъл, горчивата, врязала се в моминските страни усмивка, жаловно вдигнатите към небето очи, сложените на хълбоците длани за устойчивост, а сетне побледняването и потрисането от негодувание.

Напоследък си позволих — впрочем за първи път, както сам с изненада установих — да понамекна на един добър приятел за тази история, съвсем между другото, само с няколко думи, при това принизих значението на всичко, колкото и нищожно да е за мен на външен вид, още малко под действителното. Странно, че все пак приятелят ми не се направи на глух, а дори сам придаде на случая по-голямо значение, не позволи да отклоня вниманието му и настоя на своето. Впрочем още по-странно е, че въпреки това той недооцени историята в един важен пункт, защото най-сериозно ме посъветва да замина за известно време. Едва ли можеше да има по-безразсъден съвет; макар нещата да са прости и всеки да е в състояние да ги проумее, стига да ги погледне по-отблизо, все пак не са и чак толкова прости, че да се оправи всичко или поне най-важното с моето отпътуване. Тъкмо обратното, по-скоро трябва да се пазя да не отпътувам; ако изобщо ще следвам някаква тактика, във всеки случай ще е тази да задържа историята в досегашните й тесни, още невключващи външния свят рамки, тоест да остана спокойно на мястото, където съм и да не допускам големи, наложени от тази история очебийни промени, а това ще рече и да не говоря с никого — не защото крия някаква опасна тайна, но защото случаят е чисто личен и в този си вид лесно поносим; нека си остане такъв. Ето че забележките на приятеля все пак бяха от полза; макар и да не ми откриха нищо ново, те укрепиха становището ми.

Изобщо при по-внимателно обмисляне се оказа, че настъпилите с течение на времето промени в положението не са промени в самата история, а представляват единствено развитието на моя възглед за нея, в смисъл че този възглед става отчасти по-спокоен, по-мъжествен и се приближава повече до същността, отчасти обаче под непреодолимото въздействие на постоянните потреси, колкото и леки да са те, придобива известна нервност.

По-спокойно се отнасям към историята, когато уж разбирам, че макар понякога да изглежда предстояща, развръзката все пак навярно още няма да настъпи; човек е склонен, особено на младини, да надценява скоропостижността на развръзките; колкото пъти моята малка съдница само при вида ми се е свличала в изнемога настрани на стола, хващала се е с една ръка за облегалото, другата е прокарвала по стегнатата си в корсет снага, а сълзи на гняв и отчаяние са руквали по страните й, винаги съм си мислел, че това е развръзката и че начаса ще ме призоват за обяснение. Ала нито развръзка, нито обяснения, на жените лесно им прилошава, светът няма време да следи за всички случаи. И какво всъщност е станало за всичките тези години? Нищо друго, освен че подобни сцени са се повтаряли — ту по-бурни, ту по-сдържани — и сега общият им брой просто е нараснал. А наблизо се въртят хора, готови да се намесят, стига да намерят възможност; но не намират и досега се осланят единствено на своя усет, а макар усетът сам да е достатъчен, за да запълни дните на своя притежател, за друго не е годен. Но впрочем така е било винаги, винаги е имало тези безполезни съгледвачи и надушвачи, които вечно оправдават присъствието си по някакъв свръххитър начин, най-често с роднинските си връзки, те винаги са следели, винаги са надушвали нещо с усета си, ала резултатът от всичко това е, че и досега тъпчат на едно място. Цялата разлика е там, че лека-полека съм ги опознал, различавам физиономиите им; някога си мислех, че с време те ще се завтекат отвсякъде, измеренията на случая ще се уголемят и това от само себе си ще ускори развръзката; днес съм сигурен, че всичко е било тъй от памтивека и има твърде малко или дори няма нищо общо с приближаването на развръзката. А самата развръзка — защо я наричам с такава гръмка дума? Ако някога — положително не утре, нито вдругиден и вероятно никога — се стигне дотам все пак обществото да се заеме с тази история, която, както винаги ще повтарям, не е от неговата компетентност, макар да не изляза неощетен от заведения процес, навярно обаче ще се вземе предвид, че не съм непознат на обществото, открай време живея под зоркия му поглед, изпълнен съм с доверие и сам заслужавам доверие, а също, че тази по-късно изникнала страдаща малка жена (в която между впрочем всеки друг сигурно отдавна би видял досаден репей и би го стъпкал с ботуша си съвсем незабелязано за обществото), че тази жена в най-лошия случай би могла само да прибави малка грозна завъртулка към атестата, в който обществото отдавна ме е обявило за свой достопочтен член. Такова е днешното положение на нещата, следователно има слаби основания за безпокойство.

А че с годините все пак съм станал малко неспокоен, няма нищо общо с истинското значение на историята; човек просто не издържа непрестанно да се възмущават от него, дори отлично да съзнава неоснователността на възмущението, човек става неспокоен, започва като че чисто физически да се напряга в очакване на развръзките, макар с разума си много да не вярва в настъпването им. Отчасти обаче се касае просто за възрастово явление; младостта вижда всичко в розова светлина; некрасивите подробности потъват в несекващия извор на младежка сила; ако някой като момче е имал малко напрегнат поглед, не са му се сърдили за това, никой не го е забелязвал, дори самият той, но остане ли нещо от този поглед в по-късна възраст, то са отпадъци; всеки е потребен, никого не подменят, всеки е под наблюдение и напрегнатият поглед на един възрастен човек си е чисто и просто напрегнат поглед, не е никак трудно да се установи. Ето че и тук няма съществено влошаване.

Следователно откъдето и да погледна нещата, отново и отново се оказва, и аз ще се придържам към това, че стига съвсем леко да прикривам тази малка история, ще мога необезпокояван от света още доста дълго да карам спокойно досегашния си живот, въпреки цялата ярост на жената.”

Belles lettres. Нещо за четене. “Любовта е сляпа” на Борис Виан

Standard
Всеки ден ще поствам нещо за четене. Поне няколко страници. Разказ, стих, откъс от роман. Любими неща от любими автори. Това ще бъде литературната част на Литературния гид. Belles lettres. Тази вечер е Борис Виан и прекрасният му разказ “Любовта е сляпа”. Надявам се да ви хареса.
Image
 
 

“I

На пети август в осем часа градът бе покрит с мъгла. Тя беше лека, изобщо не пречеше на дишането, но изглеждаше странно непроницаема, между другото — сякаш беше силно оцветена в синьо.

Спусна се хоризонтално на пелени, отначало се кълбеше на двадесет сантиметра от земята и хората вървяха, без да виждат краката си. Една жена, която живееше на улица „Сен-Бракмар“ № 22, изпусна ключа си точно преди да влезе вкъщи и не можа да го намери. Шест души, между които едно бебе, й се притекоха на помощ, междувременно падна вторият пласт мъгла и те намериха ключа, но не и бебето, което бе избягало под прикритието на атмосферното явление, горящо от нетърпение да се отърве от биберона и да опознае тихите радости на брака и задомяването. Така първата сутрин се изгубиха триста шейсет и два ключа и четиринайсет кучета. Като се умориха да следят напразно плувките, рибарите се побъркаха и тръгнаха на лов.

Мъглата се стелеше на дебели пластове в дъното на стръмните улици и в падините, процеждаше се на дълги струи през капчуците и проветрителните шахти, заля коридорите на метрото и то спря да работи, когато млечната вълна стигна до нивото на семафорите, а в този момент навън беше паднала вече и третата пелена и хората газеха до колене в бялата нощ.

Мислейки се за облагодетелствувани, обитателите на високите квартали се присмиваха на онези от брега на реката, но след една седмица всички се помириха, защото имаха възможността да се блъскат по един и същи начин в мебелите из стаите си; сега мъглата стигаше до върха на най-високите сгради. Макар и последна, малката камбанария на кулата в крайна сметка също изчезна, неудържимият прилив на непрогледната мъгла я заля цялата.

II

На тринайсети август Орвер Латюил[1] се събуди след тристачасов сън; изплуваше от доста тежко пиянство и отначало помисли, че е ослепял, което правеше голяма чест на поднесените му напитки. Беше нощ, но особена нощ, защото, с отворени очи, той имаше чувството, което човек изпитва, когато върху затворените му клепачи падне светлината на електрическа лампа. С несигурна ръка потърси копчето на радиото. То работеше и новините го просветиха горе-долу.

Без да обръща внимание на празните коментари на говорителя, Орвер Латюил размисли, почеса се по пъпа и помирисвайки нокътя си, призна, че има нужда от баня, но тази удобна мъгла, паднала върху всичко като плаща на Ной върху Ной или като мизерията върху бедните, или като воала на Танит върху Саламбо, или като котка в цигулка, го накара да се убеди, че банята е ненужна. Впрочем мъглата имаше лек мирис на туберкулозна праскова и трябваше да убие личните миризми на спарено. Между другото звуковете се чуваха добре и шумовете, обвити в тази вата, придобиваха странен резонанс, светъл и бял като гласа на лирично сопрано, чието небце, пробито при нещастно падане върху ръчката на плуг, е било заместено с протеза от ковано сребро.

Първо, Орвер прочисти мозъка си от всички проблеми и реши да действува, сякаш нищо не се е случило. Вследствие на което се облече безпрепятствено, защото дрехите му бяха подредени на мястото си, с други думи — едни по столовете, други под леглото, чорапите в обувките, едната обувка в някаква ваза, другата под нощното гърне.

— Боже мой — каза си той. — Колко е странна тази мъгла.

Това не особено оригинално размишление го спаси от дитирамбите, от обикновения ентусиазъм, от тъгата и мрачната меланхолия и той просто постави явлението в категорията на констатираните неща. Но лека-полека добиваше смелост и привикваше към необичайното, докато накрая реши да предприеме няколко експеримента с хора.

 

— Ще сляза при портиерката и ще оставя панталона си разкопчан — каза той. — Да видим дали има мъгла, или това е от очите ми.

Картезианското мислене на французина го кара да се съмнява в съществуването на непрогледна мъгла дори ако тя е толкова гъста, че му пречи да вижда, но това не може да се каже по радиото, защото човек може да се ориентира и да реши да повярва в чудото. Всички в радиото са говеда.

— Разкопчавам се — каза Орвер — и слизам така.

Той се разкопча и слезе така. За първи път в живота си забеляза скърцането на първото стъпало, скрибуцането на второто, скриптенето на четвъртото, хрускането на седмото, пукането на десетото, трещенето на двадесет и второто и дрънкането на месинговия парапет, чиято крайна подпорка беше отлепена.

Насреща някой се качваше, като се държеше за стената.

— Кой е? — попита той, като се спря.

— Льорон! — отговори г-н Льорон[2], който живееше срещу него.

— Добър ден — каза Орвер, — аз съм Латюил.

Протегна ръка и срещна нещо твърдо, което пусна с учудване. Льорон се засмя смутено.

— Извинете — каза той, — но нищо не се вижда, а тази мъгла е адски топла.

— Така е — отвърна Орвер.

Мислейки за разкопчания си панталони, вече засегнат установи, че на Льорон му е хрумнало същото.

— Е, тогава довиждане — каза Льорон.

— Довиждане — каза Орвер и тайно отпусна трите дупки на колана си.

Панталонът се смъкна в краката му, той го изу и го хвърли долу през парапета. Наистина мъглата беше топла като трескав пъдпъдък и щом Льорон се шляеше разголен, Орвер не можеше да остане облечен. Всичко или нищо.

Сакото и ризата му полетяха. Остави само обувките.

Като слезе по стълбището, той лека почука на прозорчето на портиерката…

— Влезте — чу се гласът на портиерката.

— Има ли поща за мен? — попита Орвер.

— О, г-н Латюил! — прихна дебелата госпожа, която винаги намираше за какво да се смее. — Значи… Добре сте се наспали? Не исках да ви безпокоя… но да бяхте видели първите дни на тази мъгла!… Всички полудяха. А сега… е, така де… свикваме…

Той усети, че тя се приближи към него по силния й парфюм, който преодоля млечната бариера.

— Само за яденето не е много удобно — каза тя. — Странна е тази мъгла… насища, както се казва… аз, знаете ли, се храня добре… но от три дена — чаша вода, парче хляб и това ми стига.

— Ще отслабнете — каза Орвер.

— Ха, ха! — изкикоти се тя със своя смях, дрънчащ като торба с орехи, падаща от шестия етаж. — Пипнете да видите, г-н Орвер, никога не съм била в такава форма. Дори циците ми щръкват… Пипнете да видите…

— Но… ъ-ъ… — измънка Орвер.

— Пипнете да видите, ви казвам.

Тя взе ръката му, напипвайки я напосоки, и я сложи на върха на една от въпросните цици.

— Удивително! — установи Орвер.

— Аз съм на четиридесет и две години — каза портиерката. — Е, никой не би ми ги дал! Ах!… Тези, които са едрички като мен, донякъде имат предимство…

— По дяволите! — възкликна Орвер, поразен… — Та вие сте гола!…

— Добре де, ами вие! — отвърна тя.

— Вярно — каза си Орвер. — Що за идея ми хрумна.

— По телевизията казаха — продължи портиерката, — че това е полововъзбудителен аерозол.

— Ах!… — обади се Орвер; портиерката се притискаше към него, дишайки учестено, и за миг му се стори, че се възражда от тази проклета мъгла.

— Чакайте, госпожа Панюш — умоляваше я той. — Да не сме животни. Ако това е възбудителна мъгла, трябва да се въздържаме, за бога.

— Ох, ох! — въздишаше г-жа Панюш на пресекулки, намествайки ръцете си точно където трябва.

— Все ми е едно — каза Орвер с достойнство. — Оправяйте се сама, и пръста си няма да мръдна.

— Брей — промърмори портиерката, без да губи самообладание, — господин Льорон е по-любезен от вас. С вас човек трябва да върши цялата работа.

— Слушайте — каза Орвер — днес се събуждам… Не съм свикнал.

— Аз ще ви покажа — отговори портиерката.

После се случиха неща, върху които е по-добре да хвърлим плаща на бедните, като мизерията на Ной, плаща на Саламбо и воала на Танит в някоя цигулка.

Орвер излезе забързан от портиерната. Навън нададе ухо. Ето какво липсваше: шумът от колите. Но безброй песни се извисяваха. От всички страни се лееха смехове.

Леко зашеметен, той пое по улицата. Ушите му не бяха привикнали към подобен звуков хоризонт с такава дълбочина и той се губеше някак в него. Забеляза, че разсъждава на висок глас.

— Боже мой — каза той. — Възбудителна мъгла!

Както се вижда, въпросните разсъждения не бяха особено разнообразни. Но поставете се на мястото на човек, който е спал единадесет дена, който се събужда в пълен мрак, наситен с някакво непристойно и всеобщо отравяне, и установява, че неговата дебела и грохнала портиерка се е превърнала във Валкирия с остри и сочни гърди, в жадна Цирцея, чиято пещера е пълна с неочаквани удоволствия.

— Да му се не види! — допълни Орвер, за да уточни мисълта си.

Изведнъж забеляза, че се е изправил насред улицата, хвана го страх, отдръпна се до стената и извървя стотина метра покрай нея. Тук беше хлебарницата. Личният режим му налагаше да хапва по нещо след всяка по-значителна физическа дейност и той влезе вътре, за да изяде едно хлебче.

В магазина беше много шумно.

Орвер беше човек, почти лишен от предразсъдъци, но когато разбра какво изисква хлебарката от всеки клиент и хлебарят от всяка клиентка, почувствува, че му настръхва косата.

— Щом ви давам хляб от един килограм — каза хлебарката, — имам право да искам съответния размер, по дяволите!

— Но, госпожо — запротестира едно дребно старче, в което Орвер разпозна г-н Кюрпип[3], стария органист от църквата на крайбрежната улица, — но, госпожо…

— И вие свирите на орган! — възмути се хлебарката.

Господин Кюрпип се ядоса.

— Ще ви изпратя моя орган — каза той гордо и се отправи към изхода, но там се блъсна в Орвер и дъхът му секна.

— Следващият! — извика хлебарката.

— Искам един хляб — каза Орвер притеснен, като разтриваше корема си.

— Един хляб от два килограма за господин Латюил! — изкрещя хлебарката.

— Не! Не! — простена Орвер. — Едно малко хлебче!

— Простак! — каза хлебарката.

И се обърна към съпруга си:

— Виж, заеми се с него, Люсиен, дай му да разбере.

Косите на Орвер настръхнаха и той побягна с пълна пара направо през витрината. Но тя устоя.

Той заобиколи и най-после излезе. В хлебарницата оргията продължаваше. Калфата поемаше децата.

— Най-после! Пусто да остане! — ругаеше Орвер на тротоара. — Ами че аз имам право да избирам! Тая хлебарка, с нейната мутра…

После се сети за сладкарницата след моста. Сервитьорката беше седемнайсетгодишна, със сърцевидна уста и малка престилчица на баклавички… може би сега носеше само престилчицата…

Орвер тръгна с едри крачки към сладкарницата. Три пъти падна върху някакви преплетени тела, но не си направи труд да разгадава комбинациите им. Поне в единия случай бяха пет.

— Рим! — промърмори той. — Quo Vadis! Fabiola et cum spirituo tuo! Оргии! Ох!

Получил, вследствие на допира си с витрината, едно гълъбово яйце, от най-сполучливите, той разтриваше главата си. Ускори крачка, защото някакъв вътрешен глас, който бе негов, но се носеше далеч пред него, го подтикваше да стигне колкото може по-бързо.

Мислейки, че наближава целта, той се опита да се приближи към къщите, за да се ориентира по тях. Разпозна витрината на антикварната по завинтения кръгъл диск, който крепеше едно от счупените стъкла. Сладкарницата беше след две сгради.

Блъсна се в движение в някакво неподвижно тяло, обърнато с гръб към него. Изкрещя.

— Не се натискайте — каза един дебел глас — и намерете начин да махнете това от задника ми, иначе ще ме накарате да ви размажа мутрата…

— Ама… хм… какво си въобразявате — каза Орвер. Отдръпна се вляво, за да премине. Втори удар.

— Е, какво има — изрече друг мъжки глас.

— На опашката, като всички.

Избухна силен смях.

— А? — каза Орвер.

— Вие, разбира се, идвате за Нели — чу се глас.

— Да — измънка Орвер.

— Е, наредете се на опашката. Вече сме шейсет.

Орвер не отговори. Бе съкрушен.

Тръпна си, без да разбере дали тя е сложила престилчицата си на баклавички.

Зави по първата пряка вляво. Насреща му идваше някаква жена. Двамата паднаха на земята, седнаха.

— Извинете — каза Орвер.

— Вината е моя — отвърна. — Вие вървяхте вдясно.

— Мога ли да ви помогна да станете? — попита Орвер. — Нали сте сама?

— А вие? Нали няма да ми скочите петима или шестима?

— Наистина ли сте жена? — продължи Орвер.

— Вижте сам — каза тя.

Бяха се приближили един към друг и Орвер усети до бузата си дълги копринени коси. Бяха коленичили един срещу друг.

— Къде можем да бъдем на спокойствие? — попита той.

— По средата на улицата — отвърна жената.

Отидоха там, ориентирайки се по ръба на тротоара.

— Желая ви — каза Орвер.

— И аз — каза жената. — Името ми е…

Орвер я прекъсна.

— Все ми е едно. Не искам да знам нищо друго освен това, което ще узнаят ръцете и тялото ми.

— Вземете ме — каза жената.

— Вие естествено сте без дрехи — установи Орвер.

— И вие — каза тя.

Той легна до нея.

— Никой не ни гони — забеляза тя. — Започнете от краката и после нагоре.

Орвер беше шокиран. И го каза.

— По този начин ще ме опознаете — отвърна жената. — Разполагаме само, и вие го казахте, с кожата си като средство за проучване. Не забравяйте, че вече не се страхувам от погледа ви. За вашата еротична самостоятелност не може да става и дума. Да бъдем откровени и непосредствени.

— Добре говорите — каза Орвер.

— Чета „Ле тан модерн“[4] — отвърна жената. — Хайде, побързайте да направите моето сексуално кръщение.

И Орвер го направи неколкократно и по различен начин. Тя притежаваше несъмнени способности, а и границите на възможностите са необятни, когато човек не се страхува, че ще запалят лампата. И в крайна сметка, това не изхабява. Познанията за два-три трика, които Орвер й даде, не бяха за пренебрегване, и неколкократното приложение на симетричното сливане породиха доверие в техните отношения.

Това беше простият и сладък живот, който превръща хората в образ и подобие на бога Пан.

III

Обаче радиото съобщи, че учените забелязват равномерна регресия на явлението и че слоят на мъглата от ден на ден намалява.

Свикаха голям съвет, тъй като бяха изправени пред заплаха. Но бързо намериха разрешение, защото човешкият гений е многолик и когато мъглата се разпръсна, както отбелязаха специалните автоматични детектори, животът продължи щастливо, защото всички си бяха изболи очите.”

преводът е на Рада Баларева. а буквата е на прекрасната художничка Ана Капор.

За “Майстора и Маргарита” на Булгаков или силата на изкушението

Standard

 

Случайно да не сте чели “Майстора и Маргарита”? Не сте? Веееерно? Ами веднага отидете до книжарницата или позвънете на приятел и я поискайте. Започнаха Великите пости, сега е момента да се преборим с изкушенията, да прочистим духа и тялото си, да осмислим изкушенията, да смирим егото си, да се опитаме да бъдем по-добри, да се опитаме да направим и другите по-добри, да простим на хората за грешките им, за болките и тъгата, която са ни причинили, и най-вече да простим на самите себе си, за грешките и греховете ни, да поискаме и прошка от другите, на които неволно сме се причинили. “Майстора и Маргарита” на Булгаков не е роман за това. Той е роман за човешкото и животинското, за обществото и неговите недъзи, за светлите хора и тъмните сили. За доборото, истинското, имагинерното и отношението към всичко, което ни заобикаля, за силата в нас, за борбата на духа по пътя на търсенето на смисъл. Или просто една прекрасна книга. Прочетете я и я обмислете.

Image

И ето какво ни казва за нея Фредерик Бегбеде в “Първа равносметка след апокалипсиса” за нея и нейния автор:

“Всички велики романи разказват една и съща история –
за загубеняка, който се шляе насам-натам. „Дон Кихот“,
„Одисей“, „Спасителят в ръжта“, „Майстора и Маргари-
та“… Логично е – ако героят не беше загубеняк, какъв сми-
съл щеше да има да търси пътя си? Величието на романа е
точно в това географско търсене. Читателят върви по пети-
те на безумец, на авантюрист, на индивид болен или отча-
ян (защото за да четеш романи, трябва да бъдеш безумец,
авантюрист, болен или отчаян). Когото не го свърта на едно
място, който се среща с какви ли не хора, прекосява улици
и страни, понякога открива нещо (любов, красота, истина
или смърт). Умниците говорят за „търсене на идентичност-
та“, но всъщност става дума главно за една хубава разходка.
Тази на Булгаков има заслугата да е лесна за проследяване,
като тези на Джойс и Селинджър. Съществуват дори фана-
тици, които организират туристически обиколки по стъп-
ките на Леополд Блум в Дъблин, на Холдън Колфийлд в
Ню Йорк или на Иван Николаевич Понирьов, с псевдоним
Бездомни, в Москва. Доказателство, че романът не е напъл-
но безполезен, след като може да служи за пътеводител,
или, обратно, да ви помогне да се изгубите в меандрите на
призрачен град. В „Майстора и Маргарита“ се описва един
паралелен свят, разположен в реално място – Булгаков си е
мислел, че пише роман за Дявола, но се е възползвал от си-
туацията, за да създаде опера за съветското потисничество.
Така Москва става Ад без Данте, а дяволът се превръща в
дългуч, облечен в сив костюм.
Всеки опит за резюме лишава този шедьовър от чара на
сложността му, но толкова по‑зле, да опитаме. Значи, дяво-
лът се нарича Воланд и през Страстната седмица хвърля в
смут московския литературен и театрален свят на двайсетте
години. Към тази пикарескова основа се добавя едно фаус-
товско безумие – някоя си Маргарита сключва договор с
Воланд, за да открие един изчезнал писател, когото нарича
Майстора. Съпоставяйки тези две повествования, Булгаков
смесва бурлеската и трилъра, сюрреалистичното и сатира-
та, романтизма и буфонадата. Като всички големи книги
„Майстора и Маргарита“ е Аврамов дом, домашен килер,
вехтошарница, в която Исус среща Дявола, а Пилат Пон-
тийски танцува на бала на Сатаната. Има ги и страстите
Христови, като у Мел Гибсън, точно след една сцена, в коя-
то Маргарита излита, яхнала метла, като в „Хари Потър“.
Има и говорещ котарак, и вълшебни рокли, които изчезват
веднага щом излезеш на улицата (вярно, че днес в Москва
подобно явление е доста обичайно, особено в „Кафка“, в
„Империя“ и в „Лънч бар“). Благодарение на гения на Бул-
гаков поглъщаме с наслада неговия препрочит на еванге-
лията (по‑смилаеми от ремикса на Омир от Джойс). Като
ще разказваш странна история, поне избери някоя, която е
известна на всички, стига да съумееш да я разкажеш като
никой дотогава.

Животът на Михаил Булгаков
Михаил Афанасиевич Булгаков (1891–1940) пише „Майстора
и Маргарита“ в продължение на дванайсетина години,
от 1928 до смъртта си. Можем следователно да твърдим,
че този роман го е убил по‑ефикасно от Йосиф Сталин.
Впрочем той ще стигне до публиката много след смъртта
на автора си, през 1966–1967 г., когато списание „Москва“
го публикува в разгара на „разведряването“. Преди „Майстора
и Маргарита“ Булгаков, който е лекар като Чехов и Се-
лин, намира все пак време да преобърне „Преображението“
на Кафка (в „Кучешко сърце“, 1925 г., едно куче се превръща
в човешко същество), да отдаде почит на един друг
бунтар (на Жан-Батист Поклен в „Театрален роман“) и да
снесе множество театрални пиеси, предназначени да бъдат
забранявани, цензурирани и обругавани от пролетарската
критика. В крайна сметка за Булгаков единственият начин
да бъде свободен е бил да умре (морфинът го поддържа из-
вестно време, но накрая му вижда сметката).”

Суета на суетите и всичко е суета и нищо човешко не ни е чуждо.