Standard
“Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” на Салман Рушди беше една от книгите, за които говорихме в понеделник на Литературния гид в “Перото”. Бях, все още съм и вероятно дълго ще бъда под нейно влияние. Може да бъде сравнена само с книгите на Умберто Еко, и то най-вече с “Махалото на Фуко”. Това е един от най-ерудитските, интелектуални, мащабни, оригинални, въздействащи романи, които съм чел. Рушди е забъркал уникална смес от приказка, антиутопия, реализъм, любов, история, литература, легенди, философия, история, фантастика и абсурдизъм, че направо ти се завива свят. Тази книга еистинско предизвикателство – с пластовете, препратките, инспирациите, идеите, дълбочината, алюзиите, асоциациите и позоваванията. Прочетох я супер бързо, след което вече повече от седмица я разгръщам и потъвам пак търсейки връзките с книги, автори, истории, действителни събития, лица и история. Уникална е. Ето един откъс:
“Когато в кабинета на новоизбраната кметица Роза Фаст намериха бебе момиченце, повито в индийския национален флаг, което доволно гукаше в кошница върху кметското бюро, суеверните и сантиментални граждани решиха, че като цяло това е хубаво, особено когато беше оповестено, че бебето е на приблизително четири месеца и вероятно е родено по време на голямата буря и е оцеляло. Бебе Буря, така го нарекоха медиите и името си остана. Безименното бебе извикваше представа, сходна с образа на сърнето Бамби1, храбро посрещнало бурята на неуверените си крачета – моментална мимолетна героиня в тези мимолетни времена на забравата. Не след дълго, предполагаха мнозина от нашите предци, като се има предвид видимото ѝ южноазиатско потекло, тя ще бъде достатъчно голяма, за да спечели националното състезание по правопис. Бебето се появи на корицата на „Индия Аброд“ и беше тема на изложба с „въображаеми портрети“ на нейното бъдеще като зрял човек, възложени на прочути нюйоркски художници от индийско-американски организации, свързани с изкуството, и после разпродадени на търгове за набиране на средства. обаче загадъчната ѝ поява разгневи онези, които вече бяха вбесени от избора за втори пореден път на кметица с прогресивни разбирания. Независимо дали другите предтечи бяха съгласни, вярно беше, че в епохата на максималната сигурност появата на бебето върху бюрото на кметицата Фаст си беше малко чудо.
Откъде се взе бебе Буря и как се озова в кметството? Доказателствата от батареята охранителни камери, които непрекъснато обхождаха общината, показваха жена с пурпурна маска да влиза през всеки пропускателен пункт късно през нощта, понесла кошница, без да привлече никакво внимание, сякаш притежава суперсила да става невидима ако не за камерите, то поне за хората в непосредствена близост и явно за охранителите пред екраните. Жената просто бе влязла в кабинета на кметицата, оставила беше бебето и си беше тръгнала. Нашите предци градяха какви ли не предположения около въпросната жена. Дали някак не е заловила системата да дреме или пък притежава някакво наметало за невидимост? Но ако е имала наметало, нямало ли да стане невидима и за камерите? Обикновено земни хора започваха да водят сериозни разговори край масата относно суперсилите. Ама защо една жена със суперсили ще изостави бебето си? И ако тя е майка на детето, дали бебето Буря също не притежава някакви магически качества? Дали пък тя… защото беше важно да не избягват неприятните вероятности, докато се води война срещу ужаса… дали пък тя не беше опасна? Когато излезе статията под заглавие Човешка бомба със закъснител ли е бебето Буря?, предците ни осъзнаха, че много от тях отдавна са зарязали законите на реализма и много повече се чувстват в свои води в бляскавите селения на фантастичното. Оказа се, че малката Буря наистина е посетител от страната на невероятното. Най-напред обаче всички се заеха да ѝ търсят дом. Роза Фаст произлизаше от влиятелно украинско-еврейско семейство, което живееше на Брайтън Бийч, и се обличаше елегантно с костюми на Ралф Лорън, „защото близките му ни бяха съседи“, както обичаше да изтъква, „само че не в Шийпсхед Бей“, което ще рече, че Ралф Лифшиц от Бронкс имал прадеди в Беларус, съседна на „нейната“ Украина. Звездата на Роза изгря, когато звездата на кметицата Флора Хил угасна, и между двете не гореше пламенна любов. Мандатът на Хил беше затормозен от обвинения във финансови злоупотреби и в пренасочването на средства към тайни фондове, двамата ѝ най-близки сътрудници бяха обвинени, но мръсотията така и не стигна до кабинета на кметицата, макар че част от вонята проникна вътре. Успешната избирателна кампания на Роза Фаст, която стъпваше на обещанието ѝ да прочисти общината, не ѝ спечели симпатията на нейната предшественица, докато намекът на Флора Хил, направен, след като напусна общината, че наследницата ѝ на поста е „тайна атеистка“, подразни Роза Фаст, която всъщност се беше откъснала от вярата на предците си, обаче смяташе, че какво прави тайно в своето безбожие си е нейна работа и на никой друг. Разведена, в момента необвързана, петдесет и три годишна и бездетна, Фаст признаваше, че е дълбоко трогната от окаяното положение на бебето Буря, и се постара да осигури дом и нов живот на момиченцето, по възможност далеч от вниманието на таблоидите. Буря премина през ускорена процедура по осиновяване и се озова благополучно при новите си родители, където получи шанс за ново начало под ново име или поне такава беше идеята, обаче след броени седмици новите родители потърсиха продуценти на телевизионно риалити шоу и организираха излъчването на предаването „На пост край Буря“, което щеше да отразява как расте звездното бебе. Когато Роза научи новините, тя избухна от ярост и се разкрещя на службата по осиновяване, че са дали невинно дете в ръцете на порнографи ексхибиционисти, които са готови сигурно дори да се изсерат публично, ако някой им даде пари да го направят. – Махнете я от тези брависими – провикна се тя, използвайки жаргонното название за жадните за риалити слава глупаци, разпространено дори в телевизионната мрежа, откъдето произлизаше и която го беше излъчила първа, защото излъчването на лъжливи предавания, представящи се за действителност, до такава степен беше завладяло кабеларките, че измести истинския създател на програмата. Всички бяха научили, че си струва да се откажеш от личен живот заради вероятността да се прославиш, а разбирането, че само уединената личност е истински автономна и свободна, се беше изгубило сред статичното електричество на ефира. Затова бебето Буря беше в опасност сред брависимите и кметицата Фаст се вбеси. Случи се обаче така, че още на следващия ден осиновителят на бъдещата риалити звезда върна бебето в службата по осиновяване и каза: Вземете си я, тя е болна, и буквално избяга от стаята, обаче всички видяха раната на лицето му, разлагащата се част от бузата му, където плътта сякаш бе умряла и бе започнала да гние. Занесоха Буря в болницата на преглед, но се оказа, че е напълно здрава. На следващия ден обаче една от сестрите, която беше държала бебето, също започна да гние, вонящи разлагащи се участъци плъзнаха по двете ѝ ръце и тя се втурна с истеричен плач в спешното отделение и призна, че е крала изписвани с рецепта лекарства и ги е продавала на дилър в Бушуик, за да припечели нещичко допълнително. Кметицата Роза първа проумя какво се случва, кой предизвиква тези парадоксални събития в сферата на онова, което уместно бихме могли да наречем новините. – Това бебе чудо разпознава корупцията – каза тя на най-близките си съратници, – а по телата на корумпираните, до които се е докоснала, започват буквално да се проявяват признаци на моралното им разложение. Сътрудниците я предупредиха, че май не е много уместно такива приказки, присъщи на древния свят на
стара Европа, населен с дибуци и големи1, да излизат от устата на съвременен политик, обаче не успяха да разубедят Роза Фаст. – Дойдохме на власт, за да прочистим тази практика – заяви тя, – и случайността ни предоставя човек метла, с която да пометем и да почистим. Тя беше нещо като атеистка, която вярва в чудеса, без да ги отдава на Божия промисъл, и на следващия ден намереничето, вече поверено на грижите на служба за приемни грижи, отново посети кметския кабинет. Бебе Буря влезе в общината като малък човешки миночистач или вълчак, обучен да надушва наркотици. Кметицата притисна момиченцето в голямата си бруклинско-украинска прегръдка и прошепна: „Да се захващаме за работа, бебе на истината“. Последвалите събития тутакси се превърнаха в легенда, докато в стая след стая и в отдел след отдел признаци белези за корупция и пропадналост се появяваха по лицата на корумпираните и пропадналите, на мошениците, присвояващи средства, на получателите на подкупи в замяна на обществени поръчки, на получателите на часовници „Ролекс“, на полети с частни самолети и на чанти „Ермес“, натъпкани с банкноти, и на всички други скришно облагодетелствани от бюрократичната власт. Мошениците започнаха да си признават, преди да попаднат в обхвата на бебето чудо, или пък изхвърчаха от сградата и хукваха по моравата. Кметицата Фаст остана неопетнена, което все пак доказваше нещо. Нейната предшественичка се появи по телевизията и се подигра на окултните „щуротии“ на кметицата, а Роза Фаст излезе с кратко изявление,
в което покани Флора Хил да „дойде да види малкото сладурче“, обаче Хил не откликна на поканата. Влизането на бебето Буря в залата на общинските съветници предизвика паника сред хората, насядали вътре, които отчаяно се втурнаха към изходите. Онези, които останаха, се оказаха неподвластни на силата на бебето почтени мъже и жени. – Мисля, че най-сетне узнахме кой кой е в града ни – каза кметицата Фаст. Предшествениците ни имаха късмет в този момент с лидер като Роза Фаст. – Всяка общност, която не е способна единодушно да направи описание на себе си, на делата в общността и на действителното състояние на нещата, е загазила здравата. Очевидно е, че са започнали да се случват, доказуемо и обективно, нов вид събития, които доскоро бихме описали като фантасмагорични и невероятни. Трябва да проумеем какво означава това и да се изправим срещу евентуалните промени храбро и интелигентно. Кметицата заяви също, че телефон 311 за момента ще бъде достъпен за хора, които искат да докладват за всякакви необикновени събития. – Нека да съберем фактите и на тяхна основа да продължим нататък – каза тя. Що се отнася до Буря, кметицата лично го осинови. – Тя е не само моята гордост и радост, тя е и тайното ми оръжие – осведоми Фаст хората. – Не пробвайте никакви глупости, иначе момиченцето ми ще се развихри върху лицето ви. Да си осиновителка на бебето на истината, имаше един недостатък, призна тя пред съгражданите си в сутрешния телевизионен блок. – Изрека ли дори най-незначителната лъжа в нейно присъствие, цялото лице ме засърбява ужасно.”
Превод Надежда Розова
Advertisements

Моите книги за 2014 г. в преводната художествена литература.

Standard

Да ни е честита новата литературна 2015 г.! Точно една година след създаването на блога ми, официалният рожден ден е 6-ти януари, но на 4-ти го създадох, без да правя равносметка, със съжаление, че не успях да пиша, колкото ми се искаше в него поради липса на време, но все пак със старанието да правя, каквото мога, ето моите книги в художествената преводна литература, които ми направиха най-силно впечатление, и препоръчвам горещо. Надявам се да ви харесат.

– „Годината на дивия заек” – Аарто Паасилина, превод: Ралица Петрунова, изд. Колибри – прекрасна, светла, свежа, леко иронична книга за едно бягство от съвременността, задълженията и отговорностите. Едно пътешествие из Финландия с див заек, свобода и лежерност. Книга, която отваря за света финската душа.
– „Мелничарят, който виеше срещу луната” – Аарто Паасилина , превод: Максим Стоев, изд. Колибри– още една прекрасна история от живия класик на финландската литература. Отново история, която да ви замисли, усмихне, заинтригува, и малко натъжи. Един роман за това да се чувстваш чужд навсякъде, когато си различен. Красива книга.
– „Вечерята” – Херман Кох, превод: Мария Енчева, изд. Колибри – една от най-силните книги за 2014 г. Изключителен разказ, с лекота описващ най-тъмните дълбини на човешката природа. История за това, докъде може да стигне всеки един от нас, с оправданието, че го прави за близките си. Или за себе си. Разтърсващ и проникновен роман за едни от най-важните неща в живота.
– „Вила с басейн” – Херман Кох, превод: Мария Енчева, изд. Колибри – Отново Кох в неговото пътешествие за разкриване на тъмните страни на човешката душа. Един лекар, който убива пациент и приятел, опасявайки се, че е посегнал на дъщеря му. Толкова мрак има в човеците, за който обаче може да се говори толкова леко, силно и проникващо, разтърсващо и споделящо, че всеки един може да се инициира с героя. Уникален Херман Кох. Той е моят писател за 2014 г.
– „Алекс” – Пиер Льометр, превод: Зорница Китинска, изд. Колибри – Носителят на „Гонкур” за 2013 г. с трилогия от психологически трилъри с главен герой комисар Верховен. Един от най-оригиналните трилъри, който съм чел. Обрати, уникални образи, психологически портрети, злото и неговото въздействие върху хората. Изключителен трилър, който ще ви остави без дъх. И погнусени.
– „Невидимият пазител” – Долорес Редондо, превод: Десислава Антова, изд. колибри – най-добрата баска писателка, с определения за най-добър криминален роман на Испания за 2011 г. трилър от трилогията за малкото баско градче Бастан ии инспектор Амая Салазар. Най-мрачния трилър след скандинавските класици. Уникална атмосфера, образи, психология, дълбочина, стил. Мистиката в романа придава изключителна окраска на този феноменален трилър. Задължително четиво, в очакване на следващата книга от трилогията.
– „Един френски роман” – Фредерик Бегбеде, превод: Георги Ангелов, изд. Колибри – най-добрият роман, според мен, на Бегбеде, и със сигурност най-титулованият му роман. С предговор от Мишел Уелбек, това е роман с автобиографични мотиви, касаещ всички теми, които вълнуват Бегбеде във всичките му книги. Подобно на „по-широко поле за борбата” на Уелбек, това е задължителна книга за разбирането на един от най-култовите съвременни писатели.
– „Героите умират” – Матю Стоувър, превод: Васил Велчев, изд. Колибри – един от най-оригиналните научно фантастични и фентъзи романи. Именно и в двата жанра. Изключително съчетание между различните стилове, което прави този роман едно от най-интересните четива в тази област през последните години.
– „Копринената буба” – Робърт Галбрейт/Дж. К. Роулинг, превод: Надя Баева, изд. Колибри – След „Зовът на кукувицата” в своя втори криминален роман Роулинг се утвърждава като може би най-добрата в жанра на класическата детективска история. Корморан Страйк е новият Марлоу, а сюжетът, свързан с една литературна мистификация, изчезнал ръкопис, който води до зверското убийство на автора си, тайните и скелетите в гардероба на английското книгоиздаване, е просто главозамайващ. Роулинг определено е една от-най-добрите разказвачи на съвремието.
– „Последният дъх на мавъра” – Салман Рушди, превод: Надя Розова, изд. Колибри – този роман е моят фаворит от всички книги на Рушди. Плътен дълбок, задъхан, информативен, историчен, разтърсващ, оригинален и дълбок. За всички почитатели на Рушди, но и за всички, които не са. Един изключителен литературен шедьовър.
– „Безцветният господин Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” – Харуки Мураками, превод: Дора Барова, изд. Колибри – първият превод на Мураками от японски на български, от най-голямата специалистка в България. Много различен роман за творчеството на Мураками, реалистичен, прагматичен, разказващ една обикновена човешка история, за любов, приятелство, отчуждение, депресия и суицидност. Истинска човешка история, разказана от неповторимия Мураками.
– „Лято без мъже” – Сири Хуствет, превод: Милена попова, изд. Колибри – моят фаворит на една от най-добрите съвременни американски писателки. Излязла отдавна от сянката на гениалния си съпруг Пол Остър, Хуствет ни пренася в света на женската психология – неясна, ирационална, трагична, търсеща любов, импулсивна, затрогваща. Три поколения жени, всяка от които си има своите характерни, но и сходни проблеми. И къде са мъжете в това.
– „Абсурдистан” – Гари Щейнгарт, превод: Венцислав Венков, изд. Колибри – знаете колко обичам романите на Щейнгарт. След „Супертъжна истинска любовна история”, втори шедьовър от един от най-интересните писатели на Америка в началото на 21 в. Този път за Русия, руската душа, разпада на СССР, емиграцията, Америка, и обикновените важни неща в живота. За мен, задължителна.
– „Щиглецът” – Дона Тарт, превод: Боряна Джанабетска, изд. Еднорог – една от най-очакваните книги за 2014 г. Може би най-добрият роман на Тарт, превърнал се в един от най-добрите романи на последните 10 години.
– „Преоткриване на крилете” – Сю Монк Кид, превод: Стоянка Сербезова-Леви, изд. Изток-Запад – един поглед върху феминизма и борбата срещу робството, през очите на две жени, свързани от съдбата. Америка през 19 век с цялата особеност на консерватизма на южните щати. Според мен, най-добрият роман за този период, след „Чичо Томовата колиба”, но съвременен и актуален. Много силен, оригинален и дълбок. Една от най-добрите книги за 2014 г., според мен.
– „Бели зъби” – Зейди Смит, превод: Невена Кръстева-Дишлиева, изд. Жанет-45– Превърналата се в култова английска писателка с най-силния си, според мен, роман. Ако има съвременна женска проза, като отделен жанр, Зейди Смит е нейния пророк.
– „Изплези си езика” – Ма Дзиен, превод: Стефан Русинов, изд. Жанет-45 – знаете колко обичам съвременните китайски автори, доколкото ги познавам, благодарение именно на Стефан Русинов. След У Цин, Ма Дзиен поставя летвата още по-високо с изключителния си сборник с разкази, които те карат да настръхваш. Много човещина има в тези разказвачи, много емпатия и усещане. Потресаващи истории, които въздействат като леден душ след сауна.
– „Човек на име Уве” – Фредрик Бакман, превод: Цветана Генчева, изд. Сиела – след „Стогодишният старец…” на Юнасон, Бакман доказа, че шведите могат да пишат не само мрачни трилъри, но и чудесни, човешки, леки, забавни, но и дълбоко емоционални, хумористични истории. Леко носталгично, лековато, но дълбоко, нежно, но и разтъсващо, описание на живота на един човек, започнал със самоубийство. Странно нали? Ама е прекрасна.
– „Избрани произведения: Даниил Хармс” – екип от преводачи, изд. Факел – най-после на български сборник с неповторимите произведения на класика на абсурдизма Хармс. Не случайно беше наградена със „Златен лъв” от АБК. Изключителен издателски проект, който запълни една празнина. Книгата, която най-много ме направи щастлив през 2о14 г.
– „Лиричните клоуни” – Ромен Гари, превод: Зорница Китинска, изд. Леге Артис -. Няма да ви казвам защо. Ами Ромен Гари, с любимата му, на мен, книга.
– „Човекът, който обичаше кучета” – Леонардо Падура, превод: Венцеслав Николов, изд. Жанет-45 – потресаваща книга, дори написах текст, повлиян от нея. История за Куба, Троцки, Ривера, Фрида, съвременна Испания, човешката природа, любовта, и всичко, което могат да причинят те. Ако искате роман – епос – това е.

Салман Рушди и “Последният дъх на Мавъра”

Standard

Снощи това прочетох. “Последният дъх на Мавъра” е книга от ранга на “Къщата на духовете” на Алиенде. По-тежка, по-дълбока, по-мащабна, по трескава, по-плътна, по-разтърсваща. Рушди е истински представител на магическия реализъм, но без мекотата и финността на латиноамериканските писатели. Книгата е потрисаща, шарена, екзотична, неразбираема на моменти, като самата Индия. Уникална книга. Препоръчвам с две ръце, подгответе се за истинско литературно изпитание.

http://www.bg-mamma.com/shop/74909-posledniyat-dkh-na-mavra.html

“Когато силите ти са на привършване, когато двигателят, който те тегли напред, остане без пӚра, настъпва време за изповед. Наречете го завèт или последна воля (ваша воля!), пивница
„Последен дъх“. Затова казвам „тук стоя или седя“ – всички
мои житейски присъди са заковани с пирони към пейзажа и в
джоба ми са ключовете за една червена крепост – в миговете на очакване, преди съвсем да рухна. Затуй подобава да възпеем края – онова, което е било и вече го няма, правилното и погрешното. Да отроним последна въздишка за изгубения свят, сълза за неговата кончина. Ала и последно „ура“, последно скандално вълмо от небивалици (нямаме видео, ще трябва да се задоволим с думи) и да изпълним
няколко неблагозвучни заупокойни мелодии. Историята на Ма-
въра със звук и ярост. Искате ли я? Е, дори да не искате… Но
по-напред ми подайте пипера.
– Моля, какво казахте?
И дърветата проговарят от изумление. (Нима в мигове на отчаяние и самота не ви се е случвало да говорите на стените,
на глупавото псе, на въздуха?)
Повтарям: пипера, ако обичате, защото ако не бяха тези
зърна пипер, онова, което сега свършва на изток и на запад,
може би никога нямаше да започне. Заради пипера стройните
кораби на Вашку да Гама прекосили океана от лисабонската
кула Белем до Малабарския бряг, първо до Каликут, а после до
пристанището в лагуната на Кочин. След пионерите португалци
пристигнали англичаните и французите, затова в така нарече- ния период на „откриване на Индия“ – но как изобщо да бъдем
открити, след като никога не сме били закрити? – ние сме били
„не перла в короната, а пипер в гозбата“, както се изразяваше
знаменитата ми майка. „От самото начало е ясно като бял ден
какво искал светът от прословутата Майка Индия – казваше
тя. – Пикантерии. Каквото търсят и мъжете в бордея.“
* * *
Това е моята история, историята на пропадналия с висок произход Мораеш Зогойби, по прякор Мавъра, който през по-голямата част от живота си беше единственият мъжки наследник на натрупаното от търговия с подправки състояние на рода Гама-Зогойби от Кочин, историята за това как животът, който смятах,че ми се полага, ми бе отнет от собствената ми майка Аурора, по баща Да Гама, най-прославената съвременна художничка, изключителна красавица и жената с най-острия език сред съвременниците си, която сипеше огън и жупел по всеки, когото вземе на мушка. И към децата си нямаше милост. „Ние сме католици битници, във вените ни има лют червен пипер – казваше тя. – Никакви специални привилегии за роднините! Скъпи мои, ние се храним с плът, а кръвта е любимата ни напитка!“
– Да си потомък на нашата демонична Аурора – каза ми,
когато бях малък, художникът В. (Вашку) Миранда от Гоа –
всъщност означава да си един съвременен Луцифер. Нали се
сещаш, син на зората1. Тогава семейството ни вече се беше преместило в Бомбай и в рая на легендарния салон на Аурора Зогойби такова нещо минаваше за комплимент, обаче аз го помня като предсказание, защото един ден наистина бях изхвърлен от онази приказна градина и бях запокитен в Пандемониума. (Изхвърлен от естествената ми среда, как да не ме подмами противоположното? Имам предвид противоестественото, единственият истински „изъм“ в това обърнато наопаки, нелепо време. Прогонен Отвъд, нима няма ли да опиташ да превърнеш Мрака в светлина? Именно. Мораеш Зогойби, прогонен от собствената си история, се понесе презглава към световната.)
– И всичко това заради една пиперница.
Е, тук не става дума само за пипер, а и за кардамон, кашу, канела, джинджифил, шамфъстък, карамфил, а освен подправките и ядките имаше кафеени зърна и листенца от негово величество чая. Обаче си остава фактът, че по думите на Аурора „пиперът беше най-отпред, начело – да, начело, понеже къде по-отпред от това да си начело? Каквото важи за историята по принцип, важи и конкретно за нашата семейна история – пиперът, лелеяното черно злато от Малабар, беше първата стока, с която търгуваха баснословно богатите ми роднини, най-заможните търговци на подправки, ядки, кафе и чай в Кочин, които без никакви други доказателства освен вековната мълва претендираха, че са извънбрачни потомци на великия Вашку да Гама…
Край с тайните. Вече ги разгласих и заковах по портите.”

Превод: Надя Розова