Най-силните трилъри на 2014 г. “Невидимият пазител” на Долорес Редондо и “Алекс” на Пиер Льометр.

Standard

Тази година намерих два от най-силните трилъри, които съм чел през живота си и искам да ви разкажа за тях. Въпречки че са съвсем различни, има и много неща, които ги обединяват – “Алекс” на Пиер Льометр е от френски автор, носител на наградата “Гонкур” за миналата година, с изключителни постижения и престиж сред френската и европейската публика, вече познат по целия свят с много книги зад гърба си, и реноме на един от най-силните гласове в съвременната френска литература. Другият роман – “Невидимият пазител” на Долорес Редондо е от млада баска писателка, дебютен роман. И тук започват приликите. И двата романа са начало на трилогии, и двата романа правят фурор в родината си и по света, и двата са описани като “явление” в криминалната литература, и двата се филмират, книгите и на двамата са преведени на по над 30 езика, оригинални, уникални, различни, литературни, задъхани, дълбоки, държащи в напрежение от първата до последната страница, с чудесно изградени образи, излизащи много извън плоските рамки на жанра, пътешествия в светове, вътрешни и външни, които оставят без дъх. Толкова за сходствата им. Сега за всеки по отделно.

“Невидимият пазител” на Редондо, извън изключителната атмосфера, която напомня на мрака и съдбовността на скандинавската криминална литература, може би поради затвореността в езика и земята на баските, неслучайно е филмирана от студията, която филмира Стиг Ларшон, Хенинг Манкел и Камила Лекберг, извън силата и плътността на образа на главната героиня Амая Саласар, психологията, пленяващия криминален сюжет, любовта и миналото, трагедията и болката, страховете и желанието за щастие, всичко това преплетено като в платно на Гоя, ме завладя с мистиката и уникалното усещане за живота в планините на БАския, с душата на хората, с традициите, митологията, вярванията, екзотични и докосващи като мистериите на Изтока и Латинска Америка. С магическия си реализъм, натрупването на емоции, съпричастност, съпреживяване дори с героите на романа. И разбира се с историята, защото талантът на редондо като разказвач е изключителен. Тя ни води по пътеките на баските планини, през лабиринтите на съзнанието, миналото, страховете и мислите на героите и ни прави истински участници във всички събития и действия. Тя е откритие, за което ще се говори много. В превод на Десислава Антова.

“Алекс” на Пиер Льометр пък, е нещо съвсем друго. класически детективски роман, с повече от симпатичен разследващ полицай, но изпълнен с много болка от скорошна загуба и все още преживяващ тежко психическо състояние. В началото всичко тече нормално, рутинно, разбира се с изключителния стил на Льометр, език, дълбочина и психология на образите, и мистерията започва да се разбулва, тя изглежда дори решена, докато изведнъж всичко се обръща с главата надолу и всичко се взривява с гръм и трясък в главата на читателя. Няма да разкривам повече, за да не наруша удоволствието ви от четенето, но ви очаква такова неочаквано и потерсаващо пътешествие, във времето и пространството, в миналото и настоящето, във вътрешните светове на героите, в техните семейни истории, любови, трагедии, зло, психопатии, цяла върволица от обрати и изключителни авторови хрумвания, които ще ви оставят без дъх, и най-вече с усещането на едно от най-великите литературни преживявания, които сте имали. Убийствено добър роман. В превод на Зорница Китинска.

Advertisements

“Мелничарят, който виеше срещу луната” на Арто Паасилина

Standard

За мен Паасилина е най-голямото ми откритие през тази година. Открих го случайно, четейки “Първа равносметка след апокалисиса” на Бегбеде. И си казах, този автор искам да го прочета. Оказа се, че вече е излизал на български, но тиражът на “Годината на дивия заек” е изчерпан. Е, има го отново, и заедно с него, втори роман на живия класик на финландската литература – “Мелничарят…”. И двата романа – свежи, забавни, леки, сериозни, литературни, леко абсурдни, спокойни и философски, лежерни и психологически, описателни и кратки, образни, метафорични, абстрактни и реални, провинцилни и глобални. Да, те са всичко това. Вселени, една Финландия превърната в еманация на всяко населено място на света. Образи, които биха могли да живеят от Токио до Айдахо, и от Лапландия до Кейптаун. Хора, различни, странни и реалистичнии, усмихващи и тъжни, абсурдни, но толкова човешки. Образи, в които не може да не се влюбиш, да не почувстваш, и да бъдеш докоснат. Благодаря ви, г-н Паасилина, вие сте гений.

“Скоро след войните в енорията се засели длъгнест пришълец от юг, който се казваше Гунар Хутунен. Той не поиска от властите да му дадат някоя черна работа, както обикновено правеха преселниците южняци, а купи старата мелница Суукоски, разположена на река Кемийоки, и заживя в нея. Местните сметнаха постъпката му за безумна, защото мелницата не работеше още от трийсетте години и бе полуразрушена. Енорийските първенци и най-вече членовете на мелничарската кооперация се смяха до сълзи. Шушукаха, че глупаците на този свят не са се свършили, въпреки че войните бяха намалили броя им.
През първото лято Хутунен ремонтира дъскорезницата за производство на шинди. После публикува обява в местния вестник „Северни вести”, съобщавайки, че приема поръчки. Оттогава цялата енория покриваше къщите си с произведени от него дървени плоскости. Те бяха седем пъти по-евтини от заводските, които на всичко отгоре бяха дефицитни, защото германците при оттеглянето си бяха опожарили цяла Лапландия и търсенето на строителни материали беше огромно. Селският търговец искаше понякога шест килограма домашно масло, за да пренесе с каруцата си едно руло покривна мушама. Знаеше цената на стоката Тервола.
Гунар Хутунен бе висок почти метър и деветдесет, имаше непокорна кафява коса, ъгловата глава, масивна брада, дълъг нос, високо чело и хлътнали очи. Лицето му бе издължено и с изпъкнали скули. Ушите му бяха огромни, но не стърчаха, а прилепваха плътно към главата. Очевидно в бебешката му възраст майка му бе полагала необходимите грижи и не му бе позволявала да се обръща сам в люлката. Така постъпваха с младенците с големи уши, иначе като пораснеха, ставаха клепоухи.
Гунар Хутунен беше слаб и дългоног. Когато вървеше, крачката му бе един път и половина по-дълга от тази на останалите мъже. Но в сняг се придвижваше като мъж с нормален ръст. През зимата Хутунен си издяла ски, които бяха толкова дълги, че ако се изправеха, достигаха до стрехата на обикновена къща. Оставените от тях следи бяха широки и прави, а тъй като не тежеше много, той почти винаги се оттласкваше с щеките равномерно. По кръглите им дупчици, разположени на еднакви разстояния една от друга, се виждаше веднага, че е минал той.
Всъщност никому не стана ясно откъде точно е родом Хутунен. Говореше се, че май е от Илмайоки, но неколцина твърдяха, че се е преселил в крайния север от Сатакунта, Лайтила или Кийконен. Някакъв човек беше попитал Хутунен какво го е накарало да се премести тук. Мелничарят му отговорил, че в родното си място притежавал мелница, която изгоряла, докато вътре била съпругата му. Застрахователната компания не платила нищо.
– Изгоряха едновременно – обяснил Гунар Хутунен, хвърляйки на събеседника си странно леден поглед.
Хутунен изчегъртал тленните останки на жена си от руините на опожарената постройка и ги погребал. После продал земята под мелницата, която му била опротивяла, както и правата си над водата, и заминал оттам. За негов късмет тук на север попаднал на прилична мелница, която още не работеше, но пък с доходите от дъскорезницата самотен мъж като него успяваше да преживява.
Енорийският чиновник обаче разказваше, че според църковния регистър Гунар Хутунен бил ерген. Как тогава би могъл да има жена, която да е загинала в пожара? Тази загадка бе дълго време предмет на обсъждане. В крайна сметка истината за миналото на мелничаря така и не излезе наяве и постепенно хората загубиха интерес към темата. Казваха си, че и по-рано там на Юг са палили и изгаряли жените си, от което те не бяха станали дефицитни.
От време на време Гунар Хутунен изпадаше в продължителна депресия. Тогава имаше навика да прекъсва работата си и без видима причина да се вторачва в далечината. Тъмните му очи проблясваха тревожно – едновременно гневни и печални. Когато бе в такова мрачно настроение, изгарящият му поглед пораждаше у събеседника му тъга, примесена с ужас.
Но мелничарят не винаги бе потиснат. Имаше моменти, когато без видима причина се развеселяваше, шегуваше се, смееше се радостно, комично подскачаше на дългите си крака, пукаше с кокалчетата на пръстите си, размахваше ръце, протегнал врат, нещо обясняваше и жестикулираше. Разказваше разни небивалици без начало и без край, подиграваше се с хората, тупаше ги по раменете, безпричинно ги хвалеше, смееше се в лицата им, намигаше и им ръкопляскаше.
Когато Хутунен изпадаше в подобно настроение, селските младежи се събираха в мелницата, за да се забавляват с буйните му изпълнения. Сядаха вътре, подмятаха шеги, разказваха вицове. В приятния и весел сумрак на изпълнената с аромати стара мелница се чувстваха радостни и щастливи.
Понякога Гунар, или както на диалект го наричаха Кунари, запалваше на двора огън от сухи шинди и заедно с гостите си печеше на жарта сиговете, уловени в река Кемийоки.
Мелничарят притежаваше изумителен талант да имитира поведението на какви ли не горски животни и селските младежи се надпреварваха да отгатват кое изобразява в момента. Понякога подражаваше на заек, на леминг или на мечка. Друг път размахваше дългите си ръце подобно на нощна сова, или изпъваше шия, вдигаше лице нагоре и по вълчи виеше срещу Луната така жално и сърцераздирателно, че младежите уплашено се притискаха един в друг.
Хутунен често имитираше и съселяните си. Тогава зрителите веднага разпознаваха кой кой е. Когато се правеше на нисък и закръглен, което изискваше изключително вживяване в ролята, всички знаеха, че има пред вид дебелия си съсед Витаваара.
Това бяха забележителни вечери и нощи и хората ги чакаха понякога със седмици, защото обикновено Хутунен бе мълчалив и мрачен. Никой не смееше да отиде в мелницата без основателна причина и работата се вършеше бързо, без излишни приказки, защото намръщената физиономия на мелничаря прогонваше клиентите.
С течение на времето периодите на депресия ставаха все по-дълги. Тогава нервите му се опъваха до скъсване, държеше се грубо, без причина крещеше на хората. Понякога бе толкова потиснат и гневен, че отказваше да даде на клиента поръчаните от него шинди и ядосано крясваше:
– Няма да ти ги дам. Още не са готови.
Посетителят си тръгваше с празни ръце, въпреки че край моста се виждаха подредени нови-новенички купчини шинди.
Но когато бе в добро настроение, Хутунен се превръщаше в съвсем различен човек, в талантлив цирков артист, умът му сечеше като бръснач, жестовете му бяха плавни и овладени, триковете толкова изненадващи и забавни, че хората го гледаха като омагьосани. Но той бе в състояние дори в самия разгар на веселбата внезапно да замръзне, да издаде неистов вик и да търти да бяга с всички сили по моста зад мелницата, след което да изчезне бързо в гората далеч от хорските очи. Докато се луташе сред дърветата, се чуваше шум от счупени клони и тежки стъпки. След около час или час и половина се връщаше в мелницата тежко задъхан, уморен и селските младежи се прибираха по домовете си, където уплашено обявяваха, че Кунари пак е изпаднал в депресия.
Започнаха да смятат Гунар Хутунен за луд.
В църквата съседите му разказваха, че имал навика нощем да вие като горски звяр, особено зиме в ясна нощ и при силен мраз. Кунари можеше да вие от настъпването на тъмнината до полунощ и при тихо време безутешният му вой караше селските кучета да му отвръщат. В такива нощи хората в селцата по бреговете на голямата река не можеха да заспят и заключаваха, че горкият човечец трябва наистина е луд, щом така предизвиква кучетата.
– Някой трябва да отиде и да му каже да престане с този вой, голям човек е все пак. Не му прилича да вие като кръвожаден вълк.
Но никой не събра смелост да разговаря с него, съседите му се надяваха сам да се вразуми. Някои се бояха да не го приеме зле и да не реши да свърши със себе си.
– А бе, постепенно свикваш с тази шумотевица – казваха онези, на които им трябваха шинди.
– Луд е, ама произвежда качествени плоскости и не взима скъпо.
– Обеща да поправи мелницата, така че по-добре да не го ядосваме, защото иначе току-виж пак се запилял на юг – казваха стопаните, които имаха намерение да засеят зърно по стръмните брегове на река Кемийоки.”

превод: Максим Стоев

Belles Lettres 26. Труман Капоти “Хладнокръвно”

Standard

Най-култовият роман на Капоти отново е тук За всички, които не са го чели – задължително! Тези, които са го чели – знаят. Приятно четене.

Image

“През първите три години в затвора Пери беше наблюдавал Уили Джей отдалече, с интерес и резервираност. Ако човек искаше да го смятат за корав екземпляр, интимност с Уили Джей изглеждаше неразумна. Той беше помощник на пастора в затвора – строен ирландец с преждевременно посивяла коса и сиви меланхолични очи. Теноровият му глас беше гордостта на затворническия хор. Дори Пери, който презираше всякаква проява на набожност, се почувства „разстроен“, когато чу Уили Джей да пее „Отче наш“. Химнът, изпят с такава вяра, го развълнува, накара го малко да се замисли върху основателността
на своето презрение. Накрая, подтикван от леко религиозно любопитство, той направи опит да се сближи с Уили Джей и помощникът на пастора веднага се отзова. Помисли, че предугажда в това тяло с осакатени крака, в този замечтан поглед и в
превзетия дрезгав глас „поет, нещо рядко, което заслужава спасение“. Амбицията „да върне това момче на Бога“ го
погълна. Когато веднъж Пери му показа една своя пастелна рисунка – голям и технически добре изпипан портрет на Исус, надеждите му, че ще успее, пораснаха. Пасторът в Лансинг, Джеймс Поуст, толкова хареса рисунката, че я окачи в работната си стая, където тя виси и до днес; загладен и красив Спасител с пълните устни и тъжните очи на Уили Джей. Картината беше кулминацията в неуверените духовни търсения на Пери и парадоксално, тя сложи край на тези търсения. Той прецени своя Христос като „лицемерен опит да измами и заблуди“ Уили Джей, защото си оставаше така неубеден в съществуването на Бога, както и преди. Все пак трябваше да признае това и да рискува да изгуби единствения си приятел, който „наистина го разбира“? (Худ, Джо, Джеси – блуждаещи пътници в един свят, където презимето рядко се казва – бяха неговите обикно-
вени „другари“. Той не бе срещал човек като Уили Джей. Според Пери той стоеше в интелектуално отношение „високо над средното ниво – един много опитен психолог“. Как е възможно, не проумяваше Пери, такъв надарен човек да се озове в Лансинг? Отговорът, който той добре знаеше, но отхвърляше като „заобикаляне на по‑дълбокия, човечния въпрос“, беше
разбираем за по‑обикновения ум. Помощникът на пастора, тогава на тридесет и осем години, беше крадец на дребно, който за един период от двадесет години беше излежавал присъди в пет различни щата.) Пери реши да поговори с него. Съжаляваше, но рай, ад, светии, божествена милост – тези неща не бяха за него и ако привързаността на Уили Джей се основаваше върху вероятността някой ден Пери да се присъедини към него в подножието на кръста, тогава той се е излъгал и тяхното приятелство е лъжливо, фалшификация като рисунката. Както обикновено, Уили Джей разбра. Обезсърчен, но
не разочарован, той упорито ухажваше душата на Пери до деня, в който нейният притежател бе предсрочно освободен.
В навечерието на заминаването му Уили Джей му написа прощално писмо със следния заключителен параграф: „Ти си човек с необикновена страст, гладен човек, който не е наясно къде е насочен апетитът му. Една дълбоко разстроена личност, бореща се да прожектира своята индивидуалност върху екрана на един скован конформизъм. Ти съществуваш в един полусвят, провесен между две суперструктури; едната самоизява, а другата самоунищожение. Силен си, но в силата ти има недостатък и ако не се научиш да го контролираш, той ще се окаже по‑силен от силата ти и ще те победи. А недостатъкът? – Експлозивни емоционални реакции, несъответстващи на случая. Защо? Защо е този неуместен гняв при вида на други, които са щастливи или доволни, това нарастващо презрение към хората и желанието да им причиниш болка? Добре, смяташ ги за глупци, презираш ги за техните нравствени разбирания, тяхното щастие е източник на твоето разстройство и негодувание. Но това са страшни неприятели, които ти носиш вътре в себе си. Понякога те са разрушителни като куршуми. За щастие, куршумът убива своята жертва, а тези бактерии, ако им се позволи да се развиват, не убиват човека, а оставят след себе си едно разкъсано и обезобразено същество. Вътре в това същество остава огън, но той се поддържа само ако му се хвърлят съчки от презрение и омраза. Такъв човек може да напредне, но не постига успех, защото е враг на себе си и това му пречи да се радва истински на постиженията си“. Пери, поласкан, че е тема на тази проповед, я беше дал на Дик да я прочете. Дик, който имаше смътна представа за Уили Джей, нарече писмото „щуротии“ и добави: „Съчки на презрение! Той е съчка!“. Разбира се, Пери беше очаквал такава реакция и тайно ѝ се радваше, защото приятелството му с Дик, с когото се сближи едва през последните няколко месеца в Лансинг, бе възникнало като резултат и противовес на дълбокото му възхищение от
помощника на пастора. Може би Дик беше повърхностен или дори, както Уили Джей твърдеше, „порочен самохвалко“.
Но Дик беше много забавен, хитър, реалист, „прозираше нещата“, умът му не летеше в облаците, не беше наивен. Нещо повече, за разлика от Уили Джей, той не критикуваше любовта на Пери към екзотиката. Готов беше да слуша, да се въодушевява, да споделя с него тези мечти за „гарантирано съкровище“, скрито в мексиканските морета и в бразилските джунгли. След предсрочното освобождаване на Пери изминаха четири месеца – месеци, прекарани зад кормилото на
един стар форд, купен през пет ръце за сто долара, и в друсане от Рино до Лас Вегас, от Белингъм, Вашингтон, до Бул, Айдахо. И в Бул, където беше намерил временна работа като шофьор на камион, получи писмото на Дик. „Приятелю П. Излязох през август. След като ти напусна, срещнах Едного, не го познаваш. Той ме насочи към нещо, което можем да свършим Прекрасно. Опечена работа, идеален удар…“ Дотогава Пери не бе смятал, че ще види пак Дик. Или Уили Джей. Но често мислеше и за двамата, особено за последния, който в спомените му бе израснал до три метра, един посивял мъдрец, бродещ постоянно из лабиринтите на съзнанието му. „Теб те привлича отрицателното, му бе казал веднъж Уили Джей в една от своите лекции. – Иска ти се да не даваш пукната парà за нищо, да съществуваш без отговорност, без вяра, без приятели, без човешка топлина.“ През време на самотните си и пълни с неудобств скитания Пери неведнъж премисляше това обвинение и реши, че е несправедливо. Той даваше пукната парà – но кой някога е давал за него? Баща му? Да, донякъде. Едно-две момичета, но това беше „дълга история“. Само Уили Джей. Само той го беше оценил истински; беше оценил
възможностите му, бе разбрал, че Пери не е само недорасъл метис с прекалено развита мускулатура. Уили Джей го виждаше въпреки всичките си поучения, както сам Пери се виждаше: „изключителен“, „рядко артистични натура“. В Уили Джей суетността му бе намерила поддръжка, чувствителността му – закрила и изминалите четири месеца бяха направили тази висока оценка по‑привлекателна от всяка мечта за заровено злато. Затова, когато получи поканата на Дик и съобрази, че предлаганата от Дик среща в Канзас приблизително съвпада с датата на излизането на Уили Джей от затвора, той разбра,
че трябва да се върне в Канзас. Отиде до Лас Вегас, продаде разнебитената кола, опакова колекцията си от карти, стари
писма, ръкописи и книги и си купи билет за автобуса по линията „Грейхаунд“ до Канзас Сити. Резултатът от пътуването остави пак на съдбата. Ако нещата „не можеха да се наредят с Уили Джей“, тогава можеше „да разгледа предложението на Дик“. Както излезе, изборът беше между Дик и нищо друго, защото когато автобусът на Пери пристигна в Канзас Сити на 12 ноември вечерта, Уили Джей, когото той не можа да предупреди за пристигането си, беше вече напуснал града – само
пет часа по‑рано, от същата спирка, на която пристигна Пери. Това той научи от телефонния си разговор с мистър
Поуст, който още повече го обезкуражи, като отказа да съобщи къде точно ще отиде помощникът му. „Тръгна на Изток – каза пасторът, – към прекрасни възможности. Почтена работа и дом на добри хора, които искат да му помогнат.“ И Пери, затваряйки телефона, се почувства “замаян от яд и разочарование“. Но когато му мина ядът, той се запита какво всъщност
бе очаквал от едно събиране с Уили Джей? Свободата ги беше разделила. Като свободни хора те нямаха нищо общо помежду си, бяха противоположности, които никога не биха могли да образуват „тим“ – поне не такъв, който би се впуснал в леководолазни приключения из крайбрежните води на Мексиканския залив. Приключения, които той и Дик бяха замисляли. Все пак, ако не беше изпуснал Уили Джей, ако можеше да прекара поне един час с него, Пери беше съвсем убеден – просто „знаеше“, – че сега нямаше да чака пред някаква си болница да излезе Дик с чифт черни дамски чорапи.”

Превод Катя Гончарова