“Верблюд” на Йордан Радичков

Standard

Отраснал съм с тази книга. Всички българи сме отрасли с Радичков и “Ние, врабчетата”. Но “Верблюд” е позабравен. А не трябва. Това беше една от първите книги в поредица “Галактики”, която прочетох. Надявам се да сте я чели, ако не сте, направете го. Струва си. прекрасна е.

“В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в Слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от Луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на Луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.

Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд.

Благодарение на верблюда селяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърво не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави.

Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че Слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две голготи и два божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал Слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в Слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от Луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?

Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на Слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме Слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на Слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на Луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.”

Advertisements

Гранта 4. Алис Мънро и “Нощ”

Standard

Продължаваме с кратките откъси от новия брой на списание Гранта. Днес откъсът е от Алис Мънро – носителка на Нобелова награда за литература за 2013 г. Един от най-големите майстори на разказа в световната литература.

Image

“Когато бях малка, сякаш всяко раждане, спукване на апандисит или друго драстично физическо събитие неизменно се
случваше по време на снежна буря. Пътищата бяха затворени, не можеше да става и дума да се изрови колата, затова се налагаше да се събере конски впряг, който да си проправи път до градската болница. Бе истински късмет, че наоколо все още се намираха коне – при обичайния ход на нещата хората щяха да са се отказали от тях, но войната и оскъдните дажби бензин бяха променили нещата, поне временно. Тоест, когато ме преряза болката встрани, тя разбира се го стори около единайсет часа вечерта, когато навън виеше виелица, и тъй като в обора ни нямаше и един кон към момента, впрягът на съседите трябваше да влезе в действие и да ме закара до болницата. Пътят бе не повече от миля и половина, но все пак
си беше приключение. Лекарят ме очакваше и без да изненада когото и да е, се заприготвя да ми извади апандисита.
Повече апандисити ли се вадеха тогава? Знам, че все още се случва и че се налага – дори съм чувала за човек, починал, за-
щото не му го извадили навреме, – но в спомените ми през този ритуал някога минаваха доста деца на моята възраст, не масово разбира се, но и не особено неочаквано, а вероятно и не особено злощастно, тъй като това означаваше почивка от училище, пък и ти придаваше особен статус – отличаваше те, за кратко, като някой, докоснал се до смъртната човешка същност, и то в миг от живота, когато подобно нещо носи удовлетворение.
И така, с изваден апандисит, лежах няколко дни и гледах през болничния прозорец как снегът меланхолично пада през
клоните на няколко вечнозелени дървета. Подозирам, че дори не ми е хрумвало да се запитам как баща ми ще плати за това събитие. (Май продал малка дъбрава, която бил запазил – въпреки решението да се отърве от фермата на баща си – с надежда да я използва за лов с капани, производство на кленов сироп или
по-скоро от несподелима носталгия.)
След това се върнах в училище, порадвах се по-дълго от необходимото на свободни от физическо часове и една съботна
сутрин, когато с майка ми бяхме останали сами в кухнята, тя ми каза, че в болницата извадили апандисита ми, точно както си мислех, но извадили не само него. Лекарят сметнал за необходимо да го извади, щом така и така се бил захванал, но основното му занимание се оказал друг един израстък. Тумор, обясни майка ми, с размер на пуешко яйце. Но не се тревожи, каза тя, сега вече всичко е приключило. Мисълта за рак така и не се появи в съзнанието ми, а и тя никога не изрече думата. Не мисля, че днес може да се стигне до подобно разкритие, без въобще да се поставя под въпрос, без да се изследва дали образуванието е раково, или не е. Раково или доброкачествено – бихме искали да научим веднага. Единственият начин, по който мога да обясня защо не сме говорили, е, че сигурно самата дума е била обвита в някакво було, подобно на булото около споменаването на секса. Дори по-лошо. Сексът беше отвратителен, но в него сигурно имаше някакво удовлетворение – и ние знаехме, че е така, макар майките ни да не подозираха, – докато дори самата дума рак те караше да си представяш някакво тъмно, гниещо, зловонно същество, което не би погледнал, дори докато го изритваш от пътя си.
И така, аз не попитах и не ми казаха, затова мога само да предполагам, че е било доброкачествено или че е било най-лов-
ко отстранено, защото ето ме тук и сега. И дотолкова не се сещам за това, че през целия си живот, когато са ме карали да изброя какви хирургични операции съм претърпяла, автоматично съм казвала или изписвала само „апандисит“.
Разговорът с майка ми вероятно се е случил по време на великденската ваканция, когато всичките снежни бури и заскре-
жени планини бяха изчезнали, поточетата бяха вече пълноводни и улавяха всичко, до което успяваха да се доберат, а дръзкото лято се задаваше с устрем. Климатът в нашия край нямаше време за губене, нямаше милост. Насред жегата на ранния юни приключих с училище, тъй като бях изкарала достатъчно добри оценки, за да се освободя от последните изпити. Изглеждах добре, помагах в домакинската работа, четях книги, както обикновено, и никой не подозираше, че с мен е ставало нещо.”
Превела Маргарита Тенева

Belles Lettres 22. “Очи на синьо куче” Габриел Гарсия Маркес. Магьосник.

Standard

“Тогава ме погледна. Мислех, че ме поглежда за първи път, но после, когато се обърна зад нощната лампа и аз продължих да чувствувам отзад на рамото си нейния хлъзгав и мазен поглед, разбрах, че аз нея бях погледнал за първи път, не тя мене. Запалих цигара. Глътнах лютивия, силен дим и завъртях стола на единия му заден крак. След това я видях там, както през всичките други нощи — застанала до нощната лампа и загледана в мен. Няколко кратки мига само се гледахме. Аз я гледах от стола, балансирайки на единия заден крак. Тя ме гледаше права, подпряла дълга, спокойна ръка на нощната лампа. Виждах осветените й клепачи, както през всичките нощи. Тогава си спомних, че й бях казал: „Очи на синьо куче.“ Без да дръпне ръка от нощната лампа, тя рече:

— Да. Никога вече няма да забравим това. — После излезе от светлинния кръг и въздъхна: — Очи на синьо куче… Навсякъде съм написала това.

Image

Видях я, че отива към тоалетната масичка. Появи се в кръглото стъкло на огледалото и след едно проблясване на светлината пак ме загледа. Виждах я, че продължава да ме гледа с големите си очи, сиви като топла пепел — гледа ме и отваря инкрустираната с розов седеф кутийка. Видях я, че си пудри носа. Когато свърши, стана и тръгна отново към нощната лампа.

— Боя се някой да не сънува тази стая и да ми разхвърли нещата. — Протегна над пламъка същата дълга и потрепваща ръка, която бе топлила, преди да седне пред огледалото, и попита: — Ти не усещаш ли студа?

— Понякога — отвърнах.

— Сега трябва да ти е студено — рече тя.

И тогава разбрах защо не можех да седя на стола сам. Тъкмо студът правеше самотата ми осезаема.

— Сега усещам студ — отвърнах. — И странно, защото нощта е спокойна. Чаршафът ми трябва да се е смъкнал.

Тя не отговори. Отново тръгна към огледалото и аз пак се завъртях на стола, за да остана с гръб към нея. Без да я виждам, знаех какво прави. Знаех, че пак е седнала и гледа гърба ми — той беше успял да отиде до дъното на огледалото и там да срещне нейния поглед, който също бе имал точно необходимото време, за да стигне до дъното на огледалото и (преди ръката й да понечи да направи второ движение) да се върне до устните й, намазани сега с ярко червило още от първото движение на ръката пред огледалото. Виждах пред себе си гладката стена — също като сляпо огледало, в което не виждах нея, седнала зад гърба ми, но си представях къде щеше да бъде тя, ако вместо стената имаше огледало.

— Виждам те — казах й.

И видях в стената как тя вдига очи и ме вижда в гръб — на стола, в дъното на огледалото, с лице към стената. После я видях, че сведе отново клепачи и остана тъй, с очи в сутиена си, умълчана.

— Виждам те — повторих й.

И тя вдигна очи от сутиена си.

— Невъзможно е — рече.

Аз попитах защо.

— Защото си обърнат с лице към стената — отвърна тя, загледана пак в сутиена си.

Тогава аз завъртях стола. Стисках цигарата между устните си. Когато се обърнах към огледалото, тя пак стоеше до нощната лампа. Сега беше разтворила длани над пламъка — като две разперени кокоши крила, сложени за печене — и пръстите й хвърляха сянка върху лицето.

— Струва ми се, че ще се простудя — каза. — Този град сигурно е направен от лед.

Обърна лицето си в профил и бакърената й кожа изведнъж се натъжи.

— Направи нещо, за да не изглеждаш такава — рекох.

И тя се залови да се разсъблича — дреха по дреха, като започна отгоре, от сутиена.

— Ще се обърна към стената.

— Няма нужда. Тъй или иначе, ще ме видиш, както ме видя, когато беше обърнат с гръб.

И още недоизрекла думите си, разсъблече се почти напълно и пламъкът заоблизва дългата й бакърена кожа.

— Винаги съм искал да те видя тъй, с дълбоки дупки по кожата на корема, сякаш са те надупчили с пръчки.

Преди още да осъзная, че думите ми звучат грубо пред нейната голота, тя застина неподвижно в кръга на нощната лампа, да се погрее, и каза:

— Понякога имам чувството, че съм от метал.

После замълча. Положението на ръцете й над пламъка леко се промени.

— Понякога, в други сънища, съм мислил, че си просто бронзова статуйка от някой музей — рекох аз. — Може би затова все ти е студено.

— Когато заспя на сърцето си, усещам как тялото ми става кухо, а кожата ми заприличва на ламарина. Като заблъска кръвта ми отвътре, все едно, някой ме вика, почуква ме с пръсти по корема. Тогава долавям в кревата собствения си металически звук. Също като че ли наистина съм бронзова статуя, както казваш ти.

И се приближи още повече до лампата.

— Бих искал да те чуя — казах.

А тя ми отговори:

— Ако някой път се срещнем, долепи ухо до ребрата ми, когато заспя на лявата си страна, и ще чуеш как кънтя. Винаги съм желала да го сториш.

Докато говореше, чувах я, че диша дълбоко. И добави, че от години само това правела. Главната й цел била да ме срещне в живота наяве с помощта на опознавателните думи: „Очи на синьо куче“. По улиците говорела на висок глас: „Аз съм онази, която идва в сънищата ти всяка нощ, и ти казвам: «Очи на синьо куче»“. По такъв начин можела да каже тези думи на единствения човек, способен да ги разбере. Ходела по ресторантите и преди да поръча нещо, казвала на келнерите: „Очи на синьо куче.“ Но келнерите почтително й се покланяли и никой от тях не си спомнял да е казвал някога в сънищата си подобни думи. После ги написвала на салфетките, надрасквала ги с ножа върху лака на масите: „Очи на синьо куче“. И по мръсните стъкла на хотелите, на гарите, на всички обществени сгради пишела с показалец: „Очи на синьо куче“. Веднъж влязла в някаква дрогерия и усетила същата миризма, която имало в стаята й една нощ, след като ме сънувала. „Трябва да е някъде наблизо“ — помислила си, като видяла чистия, покрит с нови плочки под на дрогерията. Тогава се приближила към продавача и му казала: „Все сънувам един мъж, който ми казва, че имам очи на синьо куче.“ Продавачът я погледнал в очите и казал: „Очите ви наистина са такива, сеньорита.“ А тя му рекла: „Необходимо ми е да срещна мъжа, който насън ми говори тези думи.“ Продавачът прихнал да се смее и се отдалечил към другия край на тезгяха. Тя продължавала да гледа чистите плочки и да усеща миризмата. Отворила чантата си, застанала на колене и с червилото си написала на плочките: „Очи на синьо куче“. Продавачът се върнал от другия край на тезгяха и й рекъл: „Сеньорита, изцапахте плочките.“ Дал й влажен парцал и й казал да ги изчисти. Все тъй изправена до нощната лампа, тя ми разказа как целия следобед мила плочките на четири крака и повтаряла: „Очи на синьо куче“, докато на вратата се струпали хора и завикали, че е луда.

Когато тя свърши своя разказ, аз продължавах да седя в ъгъла и да балансирам върху единия крак на стола.

— Всеки ден се мъча да си спомня изречението, с което трябва да те намеря — казах й. — Сега ми се струва, че до утре няма да го забравя. Но винаги казвам същото, а като се събудя, не помня какви бяха думите, с които мога да те намеря.

— Самият ти ги измисли още първия път.

— Измислих ги, като видях пепелявосивите ти очи, но никога не си ги спомням на следващата сутрин.

И тя, стиснала юмруци до лампата, въздъхна дълбоко:

— Да можех да си спомня поне в кой град написах това…

Стиснатите й зъби блеснаха над пламъка.

— Бих искал да те пипна сега — рекох.

Тя вдигна очите си, загледани в светлината, вдигна горящия си поглед, напечен също като нея, като ръцете й, и аз почувствувах, че ме видя — там в ъгъла, където продължавах да седя и да се люлея на стола.

— Никога не си ми казвал това — промълви.

— Сега ти го казвам и е истина.

От другата страна на лампата тя ми поиска цигара. Угарката беше изчезнала измежду пръстите ми. Забравил бях, че пуша.

— Не знам защо не мога да си спомня къде го написах — каза тя.

— По същата причина, поради която аз утре не ще мога да си спомня думите.

Тя тъжно ми възрази:

— Не е затова, а защото понякога ми се струва, че и това съм сънувала.

Станах и тръгнах към лампата. Тя беше малко по-нататък и докато вървях към нея, знаех, че няма да мина отвъд лампата. Протегнах й цигарата. Тя я стисна между устните си и се наведе да стигне пламъка, преди аз да успея да запаля клечката.

— В някой град на света по всички стени трябва да са написани тези думи: „Очи на синьо куче“ — казах. — Ако утре си ги спомня, ще тръгна да те търся.

Тя пак вдигна глава. Въгленчето вече гореше между устните й.

— Очи на синьо куче… — въздъхна тя, спомняйки си, с увиснала над брадичката цигара и примижала с едно око. После вдъхна дима, с цигара между пръстите, и възкликна: — Това е вече друга работа! Започвам да се стоплям!

Каза го с топъл, сякаш неуловим глас. Като че ли не го беше изрекла, ами го беше написала на лист хартия и беше доближила листа до пламъка; докато аз четях: „Започвам да…“, тя въртеше листа, стиснат между палеца и показалеца й, той се стапяше и аз едва успях да дочета: „… се стоплям“, преди листчето да изгори напълно и да падне на земята, набръчкано, смалено, превърнато в лек прашец от пепел.

— Така е по-добре — казах. Понякога ме хваща страх, като те гледам как трепериш до лампата.

Виждахме се от няколко години. Случваше се, когато бивахме вече заедно, някой навън да изтърве лъжичка и да ни събуди. Постепенно разбрахме, че нашето приятелство е подчинено на вещите, на най-прости явления. Срещите ни свършваха винаги тъй, с падането на някоя лъжичка призори.

Сега тя стоеше до нощната лампа и ме гледаше. Аз си спомних, че и преди ме беше гледала тъй — в онзи далечен сън, когато аз завъртях стола на задните му крака и се озовах пред непозната жена с пепелявосиви очи. Тъкмо през този сън я попитах за първи път: „Коя сте вие?“ А тя ми отговори: „Не помня.“ — „Но струва ми се, че сме се виждали“ — възразих аз. „Струва ми се, че съм ви сънувала в тази същата стая“ — каза тя с безразличен глас. „Точно тъй, започвам да си спомням“ — рекох. „Колко интересно! Ние наистина сме се срещали в други сънища“ — възкликна тя.

Смукна два пъти от цигарата си. Аз още стоях пред лампата, когато изведнъж се взрях в нея. Изгледах я от горе до долу. Все като бакърена си беше, но вече не от твърд и студен метал, а от мек, от ковък жълт бакър.

— Бих искал да те докосна — повторих.

И тя рече:

— Всичко ще развалиш.

— Сега това няма значение. Само да обърнем възглавницата и отново ще се срещнем.

И протегнах ръка над лампата. Тя не се помръдна.

— Всичко ще развалиш — каза пак, преди да съм успял да я докосна. — Ако заобиколиш лампата, може би ще се събудим, стреснати, кой знае в коя част на света.

Но аз настоях:

— Няма значение.

— Ако обърнем възглавниците, ще се срещнем отново — каза тя. — Само че ти, като се събудиш, вече няма да помниш нищо.

Започнах да пристъпвам към ъгъла. Тя остана зад мен, да си топли ръцете на пламъка. Още не бях стигнал до стола си, когато я чух да казва:

— Събудя ли се посред нощ, въртя се в кревата с конци от възглавницата по коляното и повтарям до сутринта: „Очи на синьо куче“.

Тогава се обърнах с лице към стената.

— Зазорява се вече — казах, без да я погледна. — Когато удари два, бях буден, а оттогава мина много време.

И се запътих към вратата. Бях хванал вече дръжката, когато отново чух нейния равен, еднакъв глас:

— Не отваряй тази врата. Коридорът е пълен с тежки сънища.

— Ти откъде знаеш? — попитах я.

— Знам, защото преди малко бях там и трябваше да се върна, щом забелязах, че съм заспала на сърцето си.

Аз бях открехнал вратата. Дръпнах я малко и прохладен, нежен полъх ми донесе свежия мирис на пръст, на мокро поле. Тя пак заговори и аз се обърнах, като все подръпвах закачената на безмълвни панти врата.

— На мене ми се струва, че тук навън няма никакъв коридор — казах. — Усещам мирис на поле.

— Аз знам това по-добре от теб — настоя тя, малко далечна вече. — Цялата работа е там, че навън има една жена, която сънува полето. — Скръсти ръце над пламъка и продължи: — Онази, дето все искала да има къща в полето, а нито веднъж не могла да излезе от града.

Спомних си, че бях виждал тази жена в предишен свой сън, но знаех, изправен пред доста отворената вече врата, че след половин час трябва да сляза за закуска. И казах:

— Тъй или иначе, трябва да изляза оттук, за да се събудя.

Навън вятърът помаха с криле, после се укроти и тогава се чу дишането на спящ човек, който се е обърнал току-що в кревата. Вятърът от полето затихна. Вече нямаше никакъв мирис.

— Утре по това ще те позная — казах. — Щом видя на улицата някоя жена да пише по стените „Очи на синьо куче“, ще позная, че си ти.

С тъжна усмивка — усмивка, изразяваща вече примирение пред невъзможното, пред недостижимото — тя отвърна:

— Само че ти нищо няма да си спомниш през деня. — Отново сложи ръце на лампата и с помрачено от горчива мъглица лице добави: — Ти единствен не помниш нищо от сънищата си, след като се събудиш.”

превод Валентина Рафаилова

 

“Идеален ден за лов на рибка-бананка”. Селинджър

Standard

 

Ако има майстори на разказа, то Селинджър им е супервайзър. Един от най-гениалните разказвачи на всички времена. Когато се говори за изкуството на разказа, познавачите цитират Чехов, Карвър, Маркес, Хемингуей. Но за мен Селинджър е силен поне колкото тях. И ми е най-близък до сърцето и същността. Обичам всеки от разказите му. Съжалявам, че са само девет. Бих искал да са 9 тома. В петък следобед трябва малко лежерност – идеален ден за лов на рибка-бананка…

Image

“В хотела имаше деветдесет и седем рекламни агенти от Ню Йорк, които така бяха окупирали линиите за междуградски разговори, че младата жена от стая 507 трябваше да чака за своя разговор от пладне близо до два и половина. Но тя не пропиля това време. Прочете статията „Сексът — наслада или ад“ в едно женско списание, джобен формат. Изми си гребена и четката. Изчисти петното от полата на бежовия си костюм. Премести копчето на готовата си блуза. Изскубна от бемката си две новопокарали косъмчета. Когато най-после телефонистката позвъни в нейната стая, тя, седнала на прозореца, вече привършваше лакирането на ноктите на лявата си ръка.

Тя не беше от хората, които зарязват работата си заради един телефон. Имаше вид, сякаш от пубертета си насам непрекъснато слушаше телефона да звъни.

Прекара четчицата по нокътя на малкия си пръст, подчертавайки линията на полумесеца. После запуши шишенцето с лака и като стана, размаха лявата си — неизсъхналата — ръка във въздуха. С изсъхналата взе препълнения пепелник от прозореца и го занесе на нощната масичка, където стоеше телефонът. След това седна на оправеното двойно легло и когато телефонът звънеше вече за пети или шести път, вдигна слушалката.

— Ало — обади се тя, като държеше пръстите на лявата си ръка разперени и по-далеч от белия копринен пеньоар — единственото нещо, което имаше на себе си освен чехличките (пръстените й бяха в банята).

— Сега ще ви дам Ню Йорк, мисис Глас — каза телефонистката.

— Благодаря — отвърна младата жена и направи място за пепелника на нощната масичка.

По жицата долетя женски глас:

— Мюриъл? Ти ли си?

Младата жена поотдалечи слушалката от ухото си.

— Да, мамо. Как си? — каза тя.

— Измъчих се до смърт заради тебе. Защо не телефонира? Добре ли си?

— Опитах се да взема връзка снощи и онази вечер. Но телефонът тук беше…

— Добре ли си, Мюриъл?

Младата жена отдръпна още повече слушалката от ухото си.

— Отлично. Но умирам от жега. Днес е най-горещият ден във Флорида от…

— Защо не ми се обади? Измъчих се до…

— Не ми крещи, мамичко. Чувам те много добре — каза младата жена. — Снощи ви звъних два пъти. Единият път точно след…

— Казах му аз на баща ти снощи, че сигурно ще позвъниш. А той, не, трябвало да… Добре ли си Мюриъл? Кажи ми право.

— Отлично съм. Престани да ме питаш за това, моля ти се.

— Кога пристигнахте там?

— Не помня. Май че в сряда сутринта, рано.

— Кой шофираше?

— Той — отвърна дъщерята. — И не се вълнувай. Той караше много добре. Останах изумена.

— Той ли шофираше? Мюриъл, ти ми даде честна…

— Мамо — прекъсна я дъщерята, — нали ти казах вече. Той караше много добре. Под петдесет мили през целия път, това е факт.

— А не опита ли някоя от онези странни шеги с дърветата?

— Казах ти вече, че караше много добре, мамо. Моля ти се! Помолих го да се придържа към бялата линия и той разбра какво имах предвид и ме послуша. Дори се мъчеше да не поглежда към дърветата, честна дума. А татко даде ли другата кола на ремонт?

— Още не. Искат четиристотин долара само за…

— Но, мамо, нали Сиймор каза на татко, че той ще плати. Няма защо да…

— Добре де, ще видим. Как се държа той — в колата и изобщо?

— Съвсем нормално.

— Продължава ли да те нарича с онова ужасно…

— Не. Сега е измислил нещо ново.

— Какво?

— О, нима това има някакво значение, мамо?

— Мюриъл, аз държа да зная. Баща ти…

— Добре де, добре. Нарича ме „Мис Духовна скитница на 1948 година“ — каза дъщерята и се разсмя.

— Не е смешно, Мюриъл. Никак не е смешно. Ужасно е. По-право, тъжно е. Като си помисля как…

— Мамо — прекъсна я дъщерята, — слушай. Нали помниш оная книга, която той ми изпрати от Германия. Знаеш я — онези немските стихотворения. Къде съм я дянала? Обърнах всич…

— Не е изгубена.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Тя е тука. В стаята на Фреди. Ти си я оставила тука и аз се чудех къде да я… Защо? Трябва ли му?

— Не. Но ме попита за нея по пътя. Интересуваше се дали съм я прочела.

— Но тя е на немски!

— Да, мила, обаче за него това е без значение — каза дъщерята и прехвърли крак връз крак. — Той ми заяви, че това са стихове от единствения голям поет на нашия век. Каза, че трябвало да си го купя в превод или нещо подобно. Или пък да науча езика, ако нямаш нищо против.

— Ужасно. Ужасно. По-право, тъжно е, да ти кажа. Баща ти каза снощи…

— Само за секунда, мамо — прекъсна я дъщерята. Отиде до прозореца за цигарите си, запали една и се върна на леглото. — Кажи, мамо — обади й се пак тя и изпусна кълбо дим.

— Мюриъл, слушай сега.

— Слушам.

— Баща ти говори с доктор Сивецки.

— Охо! — възкликна дъщерята.

— И му каза всичко. Поне уверяваше, че му е казал — нали познаваш баща си. За дърветата. За оная история с прозореца. За ония ужасни неща, дето беше наговорил на баба ти — за приготовленията й за оня свят. За това, което направи с ония чудесни снимки от Бермудските острови. Всичко.

— Е? — обади се дъщерята.

— Преди всичко докторът казал, че е истинско престъпление, дето са го изписали от военната болница. Честна дума. Той казал съвсем недвусмислено на баща ти, че има вероятност — голяма вероятност Сиймор напълно да изгуби контрол над себе си. Честна дума.

— Тука в хотела има един психиатър — каза дъщерята.

— Кой? Как се казва?

— Не знам. Ризър или нещо от тоя род. Казват, че бил много добър.

— Никога не съм го чувала.

— Независимо от това, казват, че е много добър.

— Мюриъл, не бъди невъзпитана, моля ти се. Ние така се тревожим за теб. Баща ти искаше да ти телефонира снощи да се върнеш вкъщи, най-сериоз…

— Сега точно няма да се върна, мамо. Тъй че, успокой се.

— Мюриъл, честна дума ти давам, доктор Сивецки е казал, че Сиймор може напълно да изгуби конт…

— Но аз току-що пристигнах, мамо. Това е първият ми курорт от толкова години и нямам намерение да си стягам багажа, за да се върна в къщи — каза дъщерята. — Пък и ми е невъзможно да пътувам сега. Така съм изгоряла, че едва се движа.

— Изгоряла ли си? Ами не се ли намаза с бронзола, който сложих в куфара ти. Сложих го точно…

— Намазах се. И въпреки това изгорях.

— Ужасно! Къде си изгоряла?

— Навсякъде, мамо, навсякъде.

— Ужасно.

— Не бой се, няма да умра.

— Кажи ми, ти говори ли с тоя психиатър?

— Да, малко.

— Е, и какво каза той? Сиймор къде беше, когато говорихте?

— В зала „Океан“, свиреше на пиано. Той свири на пианото и двете вечери след пристигането ни.

— Добре де, какво каза психиатърът?

— Ами нищо особено. Всъщност той ме заговори пръв. Снощи бях седнала до него на масата за бинго и той ме попита дали не ми е съпруг този, който свири на пианото в другата зала. Аз казах „да“ и тогава той ме попита дали Сиймор не е бил болен или нещо…

— Но защо те е питал за това?

— Отде да знам, мамо? Предполагам, защото е толкова бледен и въобще… — каза дъщерята. — Между другото, той и жена му ме поканиха след бингото да отидем да пийнем нещо. Аз приех. Жена му беше ужасна. Помниш ли оная невъзможна вечерна рокля, която видяхме на витрината на „Бонуит“? Дето каза, че за да я облечеш, трябва да имаш ей такова тъничко…

— Зелената?

— Същата. А пък има един ханш! И сто пъти ме пита дали Сиймор не е роднина на оная Сюзан Глас, дето има шапкарски магазин на Медисън Авеню.

— Все пак какво каза той? Докторът де.

— О, нищо особено, всъщност. Как да ти кажа, бяхме в бара. А пък там е страшно шумно.

— Добре де, ама ти… ти каза ли му какво искаше да направи с креслото на баба ти?

— Не, мамо. Не навлязох чак в такива подробности — отвърна дъщерята. — Но сигурно ще ми се удаде случай пак да говоря с него. Той кисне по цял ден в бара.

— Според него има ли вероятност Сиймор да стане още по-особен — нали разбираш — по-така? Да ти стори нещо.

— Не беше категоричен — каза дъщерята. — Нужни са му повече факти, мамо. Един такъв лекар трябва да познава детството ти… такива едни неща… Нали ти казах, в бара беше толкова шумно, че не можехме да си чуем думата.

— Ясно. Как ти стои синият жакет?

— Прилично. Намалих му малко подплънките.

— Как е модата там тази година?

— Страшна. Не можеш да си представиш. Ламета… какво ли не — каза дъщерята.

— Как е стаята ви?

— Прилична. Но само прилична и нищо повече. Не можахме да вземем стаята, в която бяхме преди войната — каза момичето. — Тази година се е довлякла ужасна паплач. Да видиш само какви седят до нас в трапезарията. Просто на съседната маса. Имат вид, сякаш са лашкани с камион.

— Че то вече навсякъде е тъй. Как е балната ти рокля?

— Дълга ми е. Аз ти казах, че ми е дълга.

— Мюриъл, искам само да те попитам още веднъж — наистина ли си добре?

— Да, мамо — отвърна дъщерята. — За стотен път ти го казвам вече.

— Не искаш да се върнеш вкъщи?

— Не, мамо.

— Баща ти каза снощи, че е готов да ти даде колкото искаш пари, ако решиш да отидеш някъде сама и да премислиш нещата. Можеш да направиш чудесно морско пътешествие. Двамата си мислихме, че…

— Не, благодаря — каза дъщерята и свали крака си от другия. — Мамо, този разговор ще струва чети…

— Като си помисля само как ти чака това момче през цялата война… И като си помисля за всички тези вятърничави млади булки, дето…

— Мамо — прекъсна я дъщерята, — хайде да свършваме. Сиймор може да влезе всеки миг.

— Къде е той?

— На плажа.

— На плажа? Сам? Държи ли се нормално на плажа?

— Мамо, ти говориш за него, като че ли той е някакъв обезумял маниак…

— Нищо такова не съм казала, Мюриъл.

— Не си, но така звучи. Той просто си лежи на пясъка. Само че не си сваля халата.

— Защо?

— Отде да знам. Може би защото е прекалено бял.

— Боже мой! Та той се нуждае от слънце. Не можеш ли да го накараш да го свали.

— Нали го знаеш какъв е — каза дъщерята и отново кръстоса крак връз крак. — Казва, че не искал тая сган от глупаци да се заглежда в татуировката му.

— Но той няма никаква татуировка! Да не си е направил някоя по време на службата?

— Не, мамо. Съвсем не — отвърна дъщерята и стана. — Слушай, може да ти позвъня утре.

— Мюриъл, чуй ме сега.

— Да, мамо — отвърна дъщерята и се отпусна на десния си крак.

— Обади ми се веднага, ако той извърши или дори каже нещо по-особено — нали ме разбираш. Чуваш ли ме?

— Мамо, аз не се боя от Сиймор.

— Мюриъл, искам да ми обещаеш.

— Добре, обещавам. Дочуване, мамо — каза дъщерята. — Много целувки на татко. — И затвори телефона.

— Сиймор Глас — всичко виждам аз — бърбореше Сибил Карпентър, която бе отседнала в хотела с майка си. — Ти виждаш ли всичко?

— Писенце, стига повтаря това. Ще накараш мама да полудее. Стой мирно, моля ти се.

Мисис Карпентър слагаше бронзол върху раменете на Сибил и го разтриваше надолу по крехките, прилични на крилца лопатки на гръбчето й. Сибил седеше неустойчиво на голямата си плажна топка с лице към океана. Носеше канареножълт бански костюм от две части, въпреки че още девет-десет години можеше да мине и без горната.

— Най-обикновена копринена кърпа — вгледаш ли се по-отблизо, веднага си личи — обясняваше жената в шезлонга до мисис Карпентър. — Не мога да разбера само как я връзва. Но й стои чудесно наистина.

— Е, стои й — съгласи се мисис Карпентър. — Сибил, стой мирно, писе!

— Виждаш ли всичко? — попита Сибил.

Мисис Карпентър въздъхна.

— Да — каза тя и запуши шишенцето с бронзола. — А сега тичай да си играеш, писе. Мами отива до хотела да пие едно мартини с мисис Хъбъл. А на теб ще донеса маслинката.

Оставена на свобода, Сибил мигом се втурна към долната равна част на плажа и закрачи по посока на рибарския павилион. Спря се само за да джвакне с крак в един подгизнал, рухнал пясъчен дворец и скоро се намери извън района, запазен само за курортисти на хотела.

Вървя около четвърт миля, а после изведнъж заподтичва нагоре към дюните на брега. Спря се едва когато стигна до мястото, където лежеше по гръб млад мъж.

— Ще влезеш ли във водата, Виждам аз? — попита тя.

Младият мъж трепна и притвори с ръка реверите на банския си халат. После се обърна по корем и навитият на суджук пешкир падна от очите му. Той се вгледа в Сибил.

— Я! Здравей, Сибил.

— Ще влизаш ли във водата?

— Да. Само тебе чаках — каза той. — Какво ново?

— Какво?

— Какво ново? Очаква ли се нещо?

— Тате пристига утре с аероплан — каза Сибил, ритайки в пясъка.

— Ей, не в лицето ми, детенце! — каза младият мъж и хвана крачето на Сибил. — Да, време е вече баща ти да дойде. Очаквам го с нетърпение всеки час. Всеки час.

— А леличката къде е? — попита Сибил.

— Леличката ли? — Младият мъж бръсна пясъка от рядката си коса. — Трудно е да се каже, Сибил. Тя би могла да бъде на хиляди места. Например на фризьор — да си боядисва косата червеникава. Или в стаята си — да прави кукли за бедните деца. — Лежейки все още по корем, той сви юмруци, сложи единия върху другия и подпря на него брада. — По-добре питай за нещо друго, Сибил — каза той. — Знаеш ли, костюмчето ти е чудесно. Най обичам син бански костюм.

Сибил погледна мъжа, а после — изпъкналото си коремче.

— Но този е жълт — възкликна тя. — Този е жълт!

— Тъй ли? Я ела по-близо.

Сибил пристъпи една крачка.

— Ти си напълно права. Ама че съм глупак!

— Ще влизаш ли във водата? — попита Сибил.

— Трябва да помисля. Имай предвид, Сибил, че много сериозно обмислям този въпрос.

Сибил натисна с крак надуваемия дюшек, който младият мъж използваше понякога за възглавница.

— Трябва да се надуе още — каза тя.

— Ти си права. Трябва да се надуе, и то много повече, отколкото аз смятах. — Мъжът измъкна юмруци изпод брадата си и я опря в пясъка. — Сибил — каза той, — ти си много хубавка. Драго му става на човек, като те гледа. Разкажи ми нещо за себе си. — Той протегна ръце и я хвана за глезените. — Аз съм Козирог — каза той. — А ти каква си?

— Шарън Липшъц разправя, че ти си я пуснал да седне до теб на столчето пред пианото.

— Шарън Липшъц ли ти каза това?

Сибил кимна енергично.

Той пусна глезените й, прибра ръце към себе си и облегна буза на десния си лакът.

— Какво да ти кажа — рече той, — нали знаеш как стават тези неща. Седя аз и си свиря. А тебе никаква те няма. Изведнъж идва Шарън Липшъц и сяда до мен. Не е редно да я изпъдя, нали?

— Редно е.

— О, не! Такова нещо аз не мога на направя — настоя младият мъж. — Но да ти кажа ли какво направих?

— Какво?

— Представих си, че това си ти.

Сибил се наведе изведнъж и взе да копае пясъка.

— Хайде да влизаме във водата — каза тя.

— Добре — съгласи се младият мъж. — Виж, това мога да направя.

— Другия път я изпъди — каза Сибил.

— Кого това?

— Шарън Липшъц.

— А, Шарън Липшъц. Пак за нея говориш. Мечти и действителност. — Той скочи на крака и погледна към океана — Сибил, знаеш ли какво ще направим сега? Ще се опитаме да хванем една рибка-бананка.

— Какво да хванем?

— Рибка-бананка — отвърна той и разпаса халата си. После го съблече. Раменете му бяха тесни и съвсем бели, а гащетата — яркосини. Той сдипли халата първо по дължина, след това го ската на три. Разгъна пешкира, с който преди това си беше покрил очите, постла го на пясъка и сложи върху него сгънатия халат. Наведе се, вдигна дюшека и го намести под дясната си мишница. После със свободната си ръка хвана Сибил за ръчичка.

Двамата тръгнаха към океана.

— Ти сигурно много пъти си виждала рибки-бананки — каза той.

Сибил поклати отрицателно глава.

— Не може да бъде. Впрочем ти къде живеещ?

— Не знам — отвърна Сибил.

— Как да не знаеш? Трябва да знаеш! Шарън Липшъц е само на три години и половина, а пък знае къде живее.

Сибил спря и измъкна ръката си от неговата. Взе от пясъка една най-обикновена мидена черупка и започна да я разглежда с подчертан интерес. После я захвърли.

— Хуърли Ууд, Кънектикът — каза тя и тръгна пак, изпъчила коремчето си.

— Хуърли Ууд, Кънектикът — повтори младият мъж. — Да не би случайно това да е някъде около Хуърли Ууд, Кънектикът?

Сибил го погледна.

— Аз точно там живея! — каза тя раздразнено. — Живея в Хуърли Ууд, Кънектикът.

Тя припна напред, хвана лявото си стъпало с лявата ръка и подскокна два три пъти.

— По този начин всичко се изяснява — нямаш представа как се изяснява — каза младият мъж.

— Ти чел ли си „Негърчето Самбо“?[1]

— Интересно, че ми задаваш този въпрос — каза той. — Аз я дочетох снощи — съвпадение просто. — Той се наведе и пак хвана Сибил за ръчичка. — Харесва ли ти тази книжка?

— Ама как тичаха тигрите около дървото, нали?

— Да, аз дори си помислих, че никога няма да спрат. В живота си не съм виждал толкова тигри.

— Но те бяха само шест! — възкликна Сибил.

— Само? — каза тон. — Ти на това „само“ ли му казваш?

— Ти обичаш ли восък? — попита Сибил.

— Какво да обичам?

— Восък.

— Много обичам. А ти?

Сибил кимна.

— А обичаш ли маслини? — попита тя.

— Маслини? Да, разбира се. Маслини и восък. Никъде не мърдам без тях.

— А обичаш ли Шарън Липшъц? — попита Сибил.

— Да. Да, обичам я — отвърна младият мъж. — Най-много я обичам за това, че тя никога не дразни кученцата във фоайето на хотела. Например онова булдоче на онази дама от Канада. Може би няма да повярваш, но някои момиченца обичат да ръгат с пръчка това кученце. Виж, Шарън никога не прави това. Никога не се държи зле. Затова толкова я обичам.

Сибил мълчеше.

— Аз обичам да дъвча свещи — изтърси накрая тя.

— Че кой не обича! — отвърна младият мъж, опитвайки водата с крак. — Бр-р-р! Студена. — Той пусна дюшека във водата. — Имай малко търпение, Сибил. Чакай да стигнем по-дълбочкото.

Те нагазиха навътре, докато водата стигна до кръста на Сибил. Тогава младият мъж я вдигна и я сложи по корем на дюшека.

— Не си ли слагаш нещо на главата — гумена шапка или нещо друго? — попита той.

— Не ме пускай! — каза заповеднически Сибил. — Дръж ме по-здраво!

— Моля ви се, госпожице Карпентър! Аз си разбирам от работата — отвърна той. — Ей, отваряй си очите на четири за рибки-бананки. Днес е идеален ден за лов на рибка-бананка.

— Не виждам нито една — каза Сибил.

— Това не ме учудва. Тези риби имат странни навици. — Той продължаваше да бута напред дюшека. Водата още не стигаше до гърдите му. — Техният живот е тъжна работа — продължи той. — Знаеш ли какво правят те, Сибил?

Момиченцето поклати глава.

— Доплуват до някоя подводна пещера, в която има купища банани. Преди да влязат в пещерата, те не се отличават по нищо от другите риби. Но влязат ли веднъж вътре, държат се като свини. Аз знам с положителност, че някои рибки-бананки са изяждали в бананова пещера до седемдесет и осем банана. Той тласна дюшека и пасажерката му още по-навътре. — Естествено след такова ядене те така се издуват, че не могат да излязат от пещерата. Просто е невъзможно да минат през вратата.

— Ей, не много навътре! — извика Сибил. — Е, и какво става с тях?

— С кои тях?

— С рибките-бананки.

— А-а-а, имаш предвид след като изядат толкова много банани, че не могат да се измъкнат от пещерата?

— Да — каза Сибил.

— Мъчно ми е да говоря за това, Сибил. Те умират.

— Защо? — попита Сибил.

— Защото хващат бананова треска — една страшна болест.

— Идва вълна! — извика Сибил, поуплашена.

— Няма да й обърнем внимание. Ще я отминем с презрение — каза младият мъж. — Ние сме двама високомерни. — Той хвана Сибил за глезените и ги натисна надолу. Предната част на дюшека се вирна и прехвърли гребена на вълната. Водата намокри русите косички на Сибил и тя изкряска, но този път радостно.

Когато дюшекът зае отново хоризонтално положение, тя отмахна мокрия кичур коса, залепнал на очите й, и възкликна:

— Видях една!

— Какво видя, мило?

— Рибка-бананка.

— Не може да бъде! — каза той. — Държеше ли банани в устата си?

— Да — отвърна Сибил. — Шест.

Младият мъж хвана внезапно мокрото краче на Сибил, което тя бе провесила извън дюшека, и го целуна по ходилото.

— Ей! — скара му се тя и се обърна.

— Ти си „ей“! Излизаме вече. Стига ти толкова.

— Не ми стига.

— Съжалявам — каза той и подкара дюшека към брега. Сибил скочи на пясъка, а той взе дюшека и го понесе по плажа.

— Сбогом! — извика Сибил и без съжаление хукна към хотела.

Младият мъж облече халата, прихлупи реверите и натъпка пешкира в джоба. После вдигна мокрия, хлъзгав, неудобен за носене дюшек, нагласи го под мишницата си и тръгна самичък по мекия горещ пясък към хотела.

В сутерена, откъдето според указанията къпещите се трябваше да взимат асансьора, някаква жена с цинкова мас на носа си влезе в асансьорната кабина заедно с младия мъж.

— Виждам, че се заглеждате в краката ми — каза той, когато асансьорът тръгна.

— Извинявайте, не ви чух — сепна се жената.

— Казах: виждам, че се заглеждате в краката ми.

— Извинявайте, но аз се бях загледала в пода! — каза жената и се обърна към вратата на кабината.

— Ако искате да ми видите краката, кажете си — рече младият мъж. — Стига с тия подлости, дявол да го вземе.

— Отворете ми да изляза — каза нетърпеливо жената на момичето от асансьора.

Вратите на кабината се отвориха и жената излезе, без да погледне назад.

— Имам съвсем нормални крака и не разбирам защо някой трябва да се вторачва в тях — каза младият мъж. — На петия, моля. — Той извади от джоба на халата ключа от стаята си.

На петия етаж слезе, измина коридора и отключи вратата на номер 507. В стаята миришеше на нови кожени куфари и на лакочистител.

Той погледна към младата жена, заспала на едното легло. После пристъпи към един от куфарите, отвори го и измъкна изпод купа гащета и фланелки пистолет. Извади пълнителя, огледа го и пак го постави. След това отиде до свободното легло, седна на него, погледна жената, вдигна пистолета и пусна един куршум в дясното си слепоочие.”

Превод Тодор Вълчев