За поезията. Лорънс Ферлингети

Standard

Днес мисля поезия да почетем. дин изключителен поет, за съжаление не много познат в България, което горещо се надявам да се промени, защото неговата дълбочина и изящество е прекрасна. Благодарение на Манол Пейков може да се докоснем до неговата философска поезия, до една чудесна поема за съвременната поезия, един поетичен анализ, който не само ни кара да се замислим, но и ни дава истинско откровение за същината и смисъла на поезията въобще. Ако говорите английски намерете поезията му, чуйте неговите стихове: http://poemhunter.com/lawrence-ferlinghetti . Легендарният поет – битник, и книжар, винаги ще бъде мерна единица за свобода и поезия. Прочетете Ферлингети, има за какво.

Съвременната поезия е проза

“Съвременната поезия е проза

както и това стихотворение

Прелиствам една велика антология

на съвременната поезия

и „величавият глас вътре в нас“

звучи у нас най-вече

с гласа на прозата

в типографията на поезията

което не значи, че е прозаичен

което не значи, че няма дълбини

което не значи, че е мъртъв, или че умира,

че не е изящен, че не е красив,

че не е добре написан, че не е забавен

Съвсем жив си е

много добре написана, прекрасно написана

изящна жива проза

проза, която се възправя без патериците

на пунктуацията

проза, чийто синтаксис е толкова ясен,

че може да се изпише върху цялата страница

в отворени форми и отворени пространства

и да си остане все така ясна,

близка до сърцето проза

в типографията на поезията

(поетичния и прозаичния интелект

участват в маскарад, всеки преоблечен в дрехите на другия)

Повечето съвременна поезия е проза, защото

тя крачи по страницата

като старец из градски парк

И когато обхождат нашите прозаични здания

в годината три хиляди и първа

навярно ще се обръщат назад, ще се чудят,

на тази странна епоха,

която e накарала поезията да крачи в прозаични ритми

и e нарекла това поезия

Повечето съвременна поезия е проза, защото

тя няма duende

няма душа, нито тъмна песен,

няма страстен напев

Като съвременната скулптура

тя обожава бетона

Като минималистичното изкуство

тя смалява емоцията

в полза на недоизказана ирония

и намекната мощ –

И колко често днешната поезия

се извисява над средното морско равнище,

над тъмната равнина

където образовани армии

маршируват денем?

Езра Паунд някога изрази мнението,

че само в епоха на упадък

поезията отделя себе си от музиката

и така свършва светът –

не с песен, а с хленч.

(Превод Манол Пейков, 2011)

Advertisements

Артюр Рембо, великият гений на поезията, в превод на Кирил Кадийски

Standard

Днес е ден за поезия. Като всеки ден. Да почетем Артюр Рембо, геният на поезията, написал най-прекрасните стихове, когато дори няма двайсет години. Понякога талантът, докосването от музите, се излива в един човек и прави от него свръхестествено същество. Такъв е Рембо. Каквото той прави за поезията през само няколкото години, в които пише, ще остане завинаги и е променило поезията, литературата и културата невъобразимо. Четете неговите стихове, те разтърсват, разкъсват, и сред хаосът им се ражда новият ред и истинската чувственост. Благодаря на Кирил Кадийски за блестящите преводи. Рембо говори с неговия глас.

 

ПАРИЖКА ОРГИЯ
или ПАРИЖ СЕ ЗАСЕЛВА ОТНОВО

Ей, пъзльовци, ето го! Тътнещи гари.
Тук Варвари минаха в кървав парад,
но слънцето с огнен дроб всичко обжари.
Пак свети на запад свещеният Град!

Елате! Пожарът е в отлив. Отново
се лее лазур над мостове, трева,
над сгради, дървета – тук, дето олово
червено, раздрано в нощта зарева.

Дворците си мъртви укрийте в ковчези!
Разведря очите ви старият Страх.
Пак стадото рижи кобили се глези –
от страст полудейте, станете за смях!

Разгонени кучки се джафкат за дрипава
превръзка, локалите кряскат: – Ела,
пий, плюскай. Нощта там се гърчи и рипва
навън. О, пияници с мрачни чела,

лочете! Лъчите щом бликнат – боли ги! –
фалшивия блясък да смъкнат от вас,
ще стискате чаши, прелели от лиги,
загледани в утрото – тъпо, без глас.

Но в чест на Кралицата – с дирник тестен е! –
преяждайте. Слушайте като слепци
как хълца в горещите нощи, как стене
гмежта от доносници, старци, крадци.

О, мръсни сърца! О, разпенени устни!
По-живо дъвчете, прогнили зъби.
Шампанско за вас, Победители гнусни!
Позорът в търбуха ви бодро тръби…

Издувайте ноздри в надменност проклета.
А жилите – пъпли отрова по тях.
С ръце върху вашите детски вратлета,
Поетът шепти: “Полудейте от страх –

дори и Жената, в чиято утроба
се ровите в спазми, о, сластни души,
ви стряска със стона си – как ли от злоба
в съдбовна прегръдка не ви удуши?

Крадци, сутеньори, смешници, тирани,
какво ще му сторите днес – на Париж! –
с душите, с плътта си, с отрови и рани?
Ще смъкне той дрипите – свъсен и нищ!

И щом с изтърбушен корем запълзите
в парите си вкопчили пръсти до кръв,
развратница рижава, с бомба в гърдите,
ще вдигне юмруци, пияна от стръв!

Когато в танц яростен тръпнат краката,
Париж, о, когато с нож в свойте ребра,
когато спотайваш в очи светлината
на дивата пролет – за всички добра –

о, град полумъртъв, о, град на покруса,
с гърди устремил се към Бъдния ден,
стотици врати да разтваряш след труса;
от мрачното Минало благословен,

ти – труп вцепенил се от мъки свещени,
пак пиеш от ужаса, вдъхнал живот
на сините червеи в празните вени,
пак твоята обич е в ледена пот!

И не е зле! Червеи, червеи сини,
но нищо Възхода не ще угаси,
тъй Кариатидите и след години
ще ронят по стълбите звездни сълзи.

Макар че градът покъртителна сцена
остава; макар че с вонята, с кръвта
е рана в Природата вечно зелена,
Поетът му шепне: “Каква красота!”

С Поезия къпа те бурята свята!
Възвръщаш си силите, Град величав;
смъртта пак ръмжи, но ти вдигай тръбата,
натъпкал в сърцето є екот и гняв.

Поетът поема безчестната слава,
плача на подлеца и дните на гнет,
и с бич от любовни лъчи изтезава
жените, и хвърля стиха си: “Напред,

бандити!” Пак оргии, пак от елит е
претъпкан бардака на стария ден.
А газът огрява кръвта по стените
и блика зловещ към лазура студен.

—————————————————–

Из “Нечиста кръв”

“… Още като дете се възхищавах от непреклонния каторжник, пред когото винаги зее килията; влизах в кръчмите и хановете, които той бе осветил със свойто присъствие, гледах с неговите очи синьото небе и усърдното цъфтене на полята. Предугаждах неумолимото му присъствие в градовете. Той беше по-силен и от светец, по-досетлив и от скитник. Той и само той! – свидетел на собствената слава и разум.

По зимните пътища, нощем, без покрив, без дрехи, без хляб – един глас свиваше моето оледеняло сърце: “Слабост или сила: избирай – това е силата. Нито знаеш къде отиваш, нито защо отиваш. Надникни навсякъде. Отговори на всичко. Не ще те убият – ти отдавна си труп”. На сутринта имах такъв отсъстващ поглед, толкова безжизнен вид, че тези, които срещнах, може би не ме видяха.

Калта в градовете неочаквано ми се струваше червена и черна – като огледало, когато лампата се мержелее в съседната стая, като съкровище в гората! На добър час – крещях и съзирах море от пламъци и дим в небесата. А вляво и вдясно всички богатства: пламтящи като милиарди светкавици.

Но оргиите и приятелството на жените бяха забранени за мен. Нито един приятел. Видях се внезапно пред озверена тълпа, очи в очи с наказателната рота, разплакан от мъка, че не могат да разберат, и всеопрощаващ – като Жана д’Арк! – “Отци, учители и наставници, вие се мамите, хвърляйки ме в ръцете на правосъдието. Никога не съм принадлежал към тази сган. Никога не съм бил християнин. Аз съм от тия, които пеят по време на изтезанията. Аз не разбирам законите. Нямам чувството за морал. Аз съм отрепка; вие се мамите…”

Да, очите ми са затворени за вашата светлина. Аз съм скот, негър. Но мога да бъда спасен. Вие сте прикрити негри, маниаци, жестоки, алчни. Търговецо, ти си негър. Съднико, ти си негър. Генерале, ти си негър. Императоре, стара красто, ти си негър: пил си контрабандно питие от фабриката на Сатаната. Тази сган е вдъхновена от треската и от рака. Сакати и старци – толкова са достопочтени, че ти иде да ги опечеш живи. Най-хитрото е да напусна този континент, където броди лудостта, за да търси заложници сред тези клетници. Навлизам в истинското царство на чадата на Хам.

Познавам ли поне природата? Познавам ли себе си? Стига думи. Аз погребвам мъртвите в своята утроба. Викове, барабан – и танци, танци, танци! Не мога дори да си представя часа, когато белите ще дебаркират и аз ще потъна в небитието.

Глад, жажда, викове и танци, танци, танци!

Белите дебаркират. Оръдието! Трябва да се покориш на кръщението, да се облечеш и да се трудиш.

Получих в сърцето последния удар. О! Не предвиждах това!

Не съм вършил никога зло. Ще бъдат дните ми леки, разкаянието ще ме подмине. Не съм познал терзанията на душата, мъртва почти за доброто, в която се въздига светлината, сурова като надгробни свещи. Участта на синчето от семейство – преждевременен ковчег, обсипан с бистри сълзи. Без съмнение, развратът е глупост, порокът е глупост. Тази гнилоч трябва да се махне. Но часовникът няма да смогне да отронва само часовете на чистата болка! Ще се възнеса ли като дете, за да си играя в рая, забравил всички несгоди!

По-бързо! Има ли и други животи? Сънят сред богатство е невъзможен. Богатството винаги е било показно. Само божествената любов ни дарява с ключовете на познанието. Виждам, че природата е само привидна доброта. Сбогом, химери, идеали, заблуди.

Благоразумната песен на ангелите се носи от спасителния кораб: това е божествената любов. Две любови. Аз мога да умра от земната любов, от преданост да умра. Изоставих душите, които ще ги гнети скръбта от моето заминаване! Избрахте ме сред корабокрушенците; тези, които остават, нима не са мои приятели?

Спасете ги!

Разумът ми е вроден! Светът е добър. Ще благословя живота. Ще обикна своите братя. Това не са детски обещания. Нито надеждата да се изплъзнеш от старостта и смъртта. Бог ми дарява силата и аз славословя Бога.

Скуката вече не ми харесва. Яростта, развратът, безумието – захвърлих цялото това бреме, като зная всичките им пориви и злощастия. Да преценим, без много да се главозамайваме, размерите на моята невинност.

Не ще мога вече да моля за утехата на бича. Не се виждам запътен на сватба, където да бъда зет на самия Христос.

Не съм в плен на своя разум. Казах: Бог. Искам свобода в спасението: как да я постигна? Лекомислените желания ме напуснаха. Нямам повече нужда от преданост, нито от божествена любов. Не скърбя за времето на чувствителните сърца. Всяко нещо си има оправдание – и презрението, и милосърдието: запазвам си място на върха на тази ангелска стълба на здравия разум.

Колкото до стабилното щастие, домашно или не… не, не мога. Твърде лекомислен съм, твърде слаб. Животът разцъфва в труда – стара истина: но моят живот няма никаква тежест, той полита и витае над действието, най-драгоценното на света.

Сякаш съм стара мома, не ми стига смелост да обикна смъртта!

Да би могъл Бог да ме дари с небесен и въздушен покой, с молитва – като древните светци! Светците! Силните! Анахорети, артисти – кому ли са нужни днес!

Безкраен фарс! Моята невинност ме кара да плача. Животът е фарсът, който играят всички.”

Standard

На тази дата е роден един от най-великите поети на България, Христо Ботев. Много може да се говори за него, но няма смисъл, нека поезията му да влезе във вас. Неговите думи са овековечени на камък по цялата страна, и дори на стената на Сорбоната в Париж. Всеки негов стих, а те са само 28 стихотворения е част от сърцето и душата на българския народ. Както беше писал някога литературния критик Любен Бумбалов, той е “еманация на българския духовен гений”. Всяка нация би била горда с такъв поет, с такава обществена фигура, с такава посветеност и всеотдайност. Да положиш живота си пред олтара на отечеството е най-висшата форма на родолюбие и патриотизъм. Лаенето на лъже патриотите, страхливостта  и безсмисленото говорене, така характерни по нашите ширини, са осмени от самия него. Нека си припомним няколко него ви стиха, пак, след училище, да почетем гения на този велик поет и човек. За свободата, която той боготвореше.

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

“Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!”

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

В МЕХАНАТА

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, –
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, –

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни –
крещим: “Хайде на Балкана!”

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!

МОЯТА МОЛИТВА

“Благословен бог наш…”

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…

BELLES LETTRES. 25 г. от смъртта на Васко Попа

Standard

Не съм писал от близо 9 месеца в блога. Всъщност за миналата година имам само два поста – на 5 януари и на 27 март. Съжалявам, за което. Ще се опитам, както обещах и сутринта да се опитам да бъда редовен в публикуването. За завръщането ми избрах автор, който сигурно ви говори малко или нищо, което не е срамно, аз също научих за него от приятел, от Алек Попов, той ми каза за него.После прочетох неговите стихове в превод на Светлозар Игов, и се влюбих в простотата на изразите, абсурдизма и образността в стиховете му. Трябва да не забравяме тези поети, той е сърбин от румънски произход, дете на Балканите, носещ в себе си всичко характерно за нашата разкъсаност и близост, любов и омраза, болки и скелети в гардероба. Сръбската литература е една от най-силните в района, а ние все още не я познаваме достатъчно добре. Бих искал да можем да го направим, както и с румънската, хърватската, гръцката, словенската, босненската. Поезията е универсален език на символите, трудна за превеждане, но проникваща до същината на нещата и докосваща всеки. Да почетем Васко Попа днес. 25 г. след неговата смърт

“Далеко в нас

1.
Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който кръжи около главата ни
Чуваш ли куршума
Който дебне целувката ни

2.
Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая в чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото
Дали ще мога да те укрия
От твоето лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни
Ще мога ли
На това непокоримо поле
Да ти издигна шатра от своите длани

3.
Неспокойно се разхождаш
из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непреходим

4.
Шушкат зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас

5.
През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно ходят по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В олуците звездите ни гният

6.
Бдиш в бръчката между веждите ми
Чакаш да се разведели
На моето лице

Восъчната нощ
Едва е догоряла
До ноктите на зората

Черни тухли
Вече са покрили
Целия небесен свод

7.
Над мирните води
Зъбати очи летят

Около нас модри устни
По клоните шумят

Къщите ни се крият
Зад тесните рамене

Шепите ни се хващат
За безсилните облаци
Вените ни носят мътни
Постели и маси
С изпочупени кости
Пладнето на ръцете ни пада

И се смрачи

Отворен гроб върху лицето на земята
Върху твоето върху моето лице

8.
По кръстопътищата
Подочията на деня
Срещат ни се модри

Ако обърна глава
Слънцето от клоните ще падне
Съхранила си усмивките
В моите длани
Как да ги оживя

Сянката ми е все по-тежка
Някой й връзва крилата

Очи отваряш добра
Отместваш ме нямо
Нощта изненадана ме търси

В дъното на алеята
Платанът пали цигара

9.
Отровни зелени
Часове маршируват
През нашето чело

Пътуваме из тялото
С мълчание което влачат
Нашите погледи луди

Между клепките на очите
Притискам голия ти поглед
Болката в него да раздробя

10.
Как с тези копчета
Бронзови да гледаме

Смени се тъмата
С коси ни бичува

Как с този език
Хартиен да говорим

Думите ни сух го
Под небесата запалват

Как с това тяло
От жив пясък да съществуваме

Побеснелите челюсти
Го отнасят зърно по зърно

Как с тези дървени ръце
Лишени от листа да се прегръщаме

Погиват ни карамфилите от устните
Погиват във врелия пясък

11.
Къщите са преобърнали
Горчивите джобове на стаите
Вихърът да ги пребърка

Па дължината на ребрата ни
Уличните лампи
Събличат кървави рокли

Два листа от вестник сме
Сурово залепени
Върху раната на вечерта

Запалени птици
От веждите ми
Върху твоята ключица паднаха

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

13.
Рушат се стълбовете които държат
небето

Пейката със нас бавно
В празнината попада

Нима довека да гнием
в каменно мълчание

През очите през челото
Думите ни ще поникнат

Разбягали са се дните

Нима довека да чакаме слънцето
През ребрата ни да се жлътне

Слушаме как сърцата ни
В гърлото на мъртвите стълбове туптят

Избягали сме от гърдите”

Превод: Светлозар Игов

Belles Lettres. Борис Виан на 95 г.

Standard

Отдавна не съм писал и споделял в блога. Месеци. Поради многото ангажименти, състояние, неща, бях изпаднал в една безтегловност и пустота. Днес във fakel.bg , открих няколко текста на Борис Виан, един много любим мой автор, изключителен като поезия, като поетичностна прозата, като докосване. Неговите книги, които четох толкова отдавна, ми повлияха страшно много, и “Сърца за изтръгване”, и “Човекът вълк” ,  и “Пяната на дните”, и “Ще плюя на вашите гробове”… Гледната точка на Виан, екзистенциализмът му, образите, които са колкото реални, толкова и алегорични, силата на думите му, изборът им, образността, лекотата на описване и тежестта на историите, болката, депресията, красотата и грозотата, добро и зло без мярка и деление, реализъм граничещ с абсурд. Истинско, разтърсващо, въздействащо, майсторско писане.

В началото на март щеше да навърши 95 г. Но остана завинаги на 39. Аз същомислех за себе си, че няма да доживея 40. Не бях такъв щастливец, за съжаление. Той е оставил смисъл и съдържание за няколко живота. Поезия, проза, музика. Да го почетем. Намерете книгите му, прочетете ги, споделете ги.

“АЗ ЩЕ УМРА ОТ РАК В ГРЪБНАЧНИЯ СТЪЛБ
Аз ще умра от рак в гръбначния стълб
Това ще стане през една ужасна вечер
Светла топла чувствена уханна
Аз ще умра от загниване
На някакви си непознати клетки
Аз ще умра от своя крак откъснат
От гигантски плъх изскочил от гигантска дупка
Аз ще умра от сто разрязани места
И небето целия ще ме затрупа
Като къс стъкло ще ме разчупи
Аз ще умра от гласа на трясъка
Пробил ушите ми
Аз ще умра от оглушителните рани
Нанесени ми в два часа преди да се разсъмне
От плешиви плашливи убийци
Аз ще умра без да забележа
Че умирам ще умра
Погребан под сухите руини
Хилядометров напластен памук
Аз ще умра удавен в маслото на възбудата
Стъпкан под краката на безразлични животни
И под краката на различни животни
Аз ще умра чисто гол или загърнат в червено
                                                                            платнище
Или натъпкан в претъпкана чанта с ножчета за
                                                                             бръснене
Може би ще умра без да лакирам
Ноктите на долните си крайници
И с шепи препълнени със сълзи
И с шепи препълнени със сълзи
Аз ще умра когато клепачите ми отлетят
Отлетят към яростното слънце
Когато ми зашепнат бавно
Злобни думи на ухото
Аз ще умра съгледал как се гаврят със децата
И със мъжете смаяни и бледи
Аз ще умра изглозган жив
От червеите ще умра
С ръце завързани под водопада
Аз ще умра запален в тъжния пожар
Аз ще умра малко или много
Без да страдам но със любопитство
И след това когато всичко свърши
Ще умра.
ИСКАМ ЖИВОТА МИ ДА ПРИЛИЧА НА РИБЕНА КОСТ
Искам живота ми да прилича на рибена кост
Потопена в синя чиния
Искам живота ми да прилича на нещо
На дъното на едно-единствено нещо
Искам живота ми да прилича на пясъка в твоите шепи
Да има формата на плесенясал хляб или на стомна
Да има формата на пътък
И формата на всичко друго
На коминочистач или на люляк
На буца пръст
На подивял бръснар или на лудо пухче
Искам живота ми да има твойта форма
И той я има но това съвсем не е достатъчно
Аз съм винаги неудовлетворен.
ТЪРГОВИЯ НА ДРЕБНО
          (За утешение на господин Пужад:
          историята на един преуспял търговец)
Започнах с карантия,
но не потръгна – как
да въртиш търговия
с клиенти без петак.
Продавах всичко: ножици,
бръсначи, сечива,
пили, сатъри, нощници
и гребени, дърва …
Опитах и със ягоди,
с цветенца и бурми.
Поправях даже всякакви
бидета и чешми.
Бездомен бродех денем
със бричката си аз.
И щях да свърша в Сена,
но срещнах своя шанс.
Возя се в кадилак по улиците на Париж,
откакто живота разбрах и имам пари,
имам малък хотел, и прислужници, и шофьор,
вече всички ченгета ме приемат за свой,
защото продавам оръдия, цеви, дула,
къси и дълги, големи и малки, на колела
и без колела – с най-различни цени, – и за вас,
млади, стари, мъже и деца, продавам ги аз.
Има много любители на този инструмент –
дула имам за всички – всички бързо при мен!
                                            Продавам топове!
Дулата от желязо
изливат и коват,
насочват ги с омраза
в съседите отвъд.
И всички имат бачкане
и всеки като кон
работи до припадък,
но мисли и за дом.
И взимат – плащат заеми
на банкови лица …
И правят несравняеми
деца, дула, деца.
Но всичко е напразно –
когато порастат,
за няколко си франка
на фронта ще умрат.
По улиците на земята бях търговец аз,
но търговията ми тръгна прекалено:
препълних вече гробищата – край на моя шанс, –
няма вече хора, губя постепенно …
Клиентите измряха
със песен на уста.
Вървя и пея в мрака
и пак съм аз пеша.
Сърцето ми подхвръква по улиците стари на града голям,
танцувам карманьола, защото няма никой и съм сам.
                              Топове за разпродажба!
                              Топове за разпродажба!
                              Топове за разпродажба!
ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
          На Виктор Юго
Под ударите на вдъхновението
Поетът пише
Но има хора на които ударът не причинява нищо.”
Превод: Рада Баларева и Румен Леонидов

Георги Рупчев, Иван Методиев, Константин Павлов, Златомир Златанов, Ани Илков, Борис Христов

Standard

Златомир Златанов

ЕЛЕГИЯ ПО ОТМИНАВАЩАТА ЖЕНА
Момичето отмина да търси своя господар,
толкова младо, подобно на друго момиче
в стаята с прашните светлосенки
и боледуващото огледало,
където е образът на отминаващата жена.
Под роклята бедрата й се стичаха като лава,
тя беше камък на залеза,
управляван от непонятни звезди
заедно с морските приливи,
ново видение на лаврово дърво
в окъпаната от дъждовете градина,
и как да я нарека моя сестра,
как да тръгна отново по улицата
и да свия в онази пряка,
да заключа вратата подир себе си
и избегна всички решения
в един живот отначало,
да забравя уталожването на свирепостта в утробата
и всички други неща,
в огнена рокля моя сестра –
тя отмина.
Обичай по малко, докато стигнеш отвъд
в един неизменен пейзаж,
недокоснат от стъпките на отминаващата жена,
при светлини неулучили надиплената й рокля.
Ти си кентавърът, галопиращ
от една двойственост в друга,
търсейки имена за нещата,
които бяха толкова прости в мига на целувката,
и сянка на сфинкс,
закотвена от каменната си тежест,
защото какво друго би предложил на пустинята,
освен камъни.
Жената отмина с едно съвсем просто средство:
походката на слънчева робиня
сред вечерното ухание на жасмин.
Но тук, където сетивата се вкамениха в съзерцание
и тялото изгладува любовта
под кората на един съмнителен интелект,
тук, където е мястото на елегията по отминаващата жена,
пресметната с болни думи,
ще дръзнеш ли да възнегодуваш
сред празнотата на преднамереното изкуство,
когато може би вече някой те наблюдава
как плачеш в градината
съзирайки в тебе силуета на отминаващия поет.
Иван Методиев
ВЪЛЧЕ
Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

ПРАХ
Прерових много древни книги,
какво намерих вътре – прах.

Желаех уж мъдрец да бъда.
Видях смъртта – не я познах.

Поема мислех да напиша,
но духна вятърът нехайно…

Дойдох по-гол от летен облак,
а колко много пропилях.
Ани Илков
ЗЕЛЕНИ И ЗЛАТНИ
Мъжът е карамфил,
жената – ваза.
Аз съм листенцето
върху ръба на вазата,
върху перваза.
Сега:
античното листенце
зъзне гордо –
отгоре е безкрайното небе,
отдолу – Омир.
Сега:
на византийското листо
върхът е златен.
То е обкичено в мозайки и сребро
и нещо си припомня за Разпятието.
Сега:
това съм аз –
поет, артист,
вмирисан на пръст и вис –
смачкан лист.
Сега:
мъжът е карамфил, жената – ваза.
От лампиона се излъчва хлорофил,
зелен човек по масата пролазва.

Георги Рупчев
ФАБРИКА ЗА ПЛАСТМАСОВИ ЧОВЕЧЕТА
В мазето си работи инвалидът,
гледам го вече години наред.
Понякога се случва хлапетиите да отидат
там
да позяпат куция съсед.
Той отваря и черпи децата с лютиви бонбони
и ги праща да купят ракия и евтин салам.
Донесат ли, отпушва шишето
и после го гони.
После пиянствува сам.
Ако се сетят,
сополанковците се връщат на другата заран,
до прозорчето му
стоят.
Той повдига резето и ги кани зарадван
да влязат и видят
как ставала тя.
Трака пресата,
а смолата се вие – димяща,
конвейрна,
конвоирана
пъпна връв.
Инвалидът работи,
а ръцете му сякаш
са оплескани с кръв.
Като дух от бутилка
се разраства съседът,
ръкомаха,
залита,
заканва се нещо,
брадат и космат,
а хлапенцата чакат и гледат
как човеците чакат и гледат
как човеците
ще се родят.
Ей ги,
излизат –
и всички еднакви,
еднакви,
еднакви човечета от найлон.
Все са отличници,
все космонавти,
всичките свирят на акордеон.
Боядисани в жълто, в червено, в кафяво,
те ще плъпнат
от сергиите
към летния ден,
за да бъдат поука и пример
и окото да радват –
че какво,
че са раждани в сутерен.
Оня кресва: – За другото
вашите мамички да ви разправят.
Те в тая работа са от мене къде по-добри! –
След това се изсулват децата,
а вънка събират накуп
и изгарят
своите пластмасови братчета
и сестри.
С факли и викове
те танцуват край огъня,
чак додето
се огъне опитомен.
А долу, в мазето, отново
налива се оня
и си вика:
„И утре е ден!“
Константин Павлов

Темата е за себеподобните.
Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.
Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.
Някога все пак ще ме достигне.
Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство –
равни дози сладост и омраза.)
Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)
Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.
В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.
И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.

Борис Христов

САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Сен-Джон Перс. Из “Ориентири”.

Standard

         „… Любов, любов, тъй силно извисяваш този мой родилен вик, че той се слива със морето в устрема му към Възлюблената! И лозата е потъпкана по всички брегове, у всяка плът вселява се блаженство предизвикано от пяната, и песен на мехурчета разнася се над пясъка… Възхвала, о, възхвала на божествената Жизненост!
Ти с мъжка ненаситност ме събличаш: по-спокойно властваш ти над мен, отколкото на своя кораб капитана. Колко много плат раздипля се, за да се появи жената и да я приемат с радост. Лятото, което диша чрез морето, вече ни обгръща. Моето сърце за тебе се отваря и откриваш ти една жена по-свежа и от морските води: и соковете сладостни и всички семена за посев, млякото примесено с киселина, солта със кипналата кръв и златото и йода, и медта с горчилката си вечна – цялото море във мен, понесено тъй както в майчината урна.
Край брега на тялото ми легна този мъж роден в морето. Нека освежи лицето си в самите извори под пясъците; и наслада нека да изпита на хармана ми тъй както богът татуиран с мъжка папрат… Жаден ли си ти, любими мой? За теб съм аз жената по-незнайна и от жаждата за устните ти. Моето лице е в дланите ти, както в дланите прохладни на корабокрушението, ах! Нека в тази жарка нощ за теб да бъде то прохладата бадемова, вкусът на утрото, познанието първо на плода по чужди бряг.
Сънувах снощи острови от бляна по-зелени… Там, по бреговете им мореплавателите слизат за да търсят синята вода; те виждат – отлив е – водата по застланото легло на пясъците как шурти: морето шумолящо като някакво дърво, затъвайки, оставя тънички следи като високи палми, най-безжалостно посечени, като девойки снажни със препаски и разпуснати коси, изпаднали в захлас, които то поваля просълзени.
Всички тези образи родени са от бляновете наши. Ала ти, мъжът със право чело легнал тук сред всички блянове осъществени, от закръглените устни ти направо пиеш и пуническата им обвивка си съзрял: плътта напомня нар, сърцето истинска смокиня – плод от Африка и плод от Азия… Това е плод по-скоро женствен, о любов, не толкоз морски: и от мене неизписаната, ненагиздената си вземи туй морско лято във предплата…”

         „… Самота в сърцето на мъжа. Тъй странен е мъжът безбрежен до крайбрежната жена. И аз самият съм море, пред тебе блеснало тъй както златото из пясъците ти и нека пак към тебе да прииждам, да се рея покрай бреговете ти, и бавно да разплитам твоите къдрици земни – о жена, явяваща се и изчезваща с вълната, от която водиш потеклото си…
И толкоз целомъдрена във голотата си, използваш дланите си за одежди, ти не си онази Дева от големите дълбочини, не си и статуята на Победата от бронз или от камък бял, които надничарите ведно със амфората вадят на повърхността в огромна мрежа цялата обкичена със водорасли: а си плът тъй женствена до моето лице и женска топлина, която вдъхвам, и жена си цялата обвита в аромата си подобно пламък розов между пръстите полуприсвити.
Както в житното зърно солта се е просмукала, така и в тебе цялата си същност въплътило е морето, морското у тебе определя привкуса на щастие, жена те прави, с която всеки се сближава… И наведено е твоето лице, а устните ти – плод са, който в дъното на лодката ще схрускам аз. Дъхът ми най-свободно твойта гръд обвива и страстта надига се отвсякъде, тъй както приливът щом ниско е луната; и земята женствена приема похотливото и гъвкаво море, обкичило с мехурчета дори и локвите си и крайбрежните Злата, то в този миг поскърцва като нория; прилича на тюпилня тази нощ…

         Любима, имаш морски привкус, нека другите сред долини затворени далече от морето да пасат еклогата, това е мента, маточина, комунига, риган, игловърх – един за данъка върху пчелите и меда говори, друг за овцевъдство и овцата пухкава пръстта целува там в подножието на стените с чер прашец покрити. А по времето, когато прасковите се наливат и когато някой готви се лозите да привързва, срязах аз конопения възел, който лодката придържаше към стапела. И Любовта ми е в морето, от морето аз ще се опаря!…

         Тесни са ни корабите, тесен е и нашият съюз; ала по-тясно и от тях си ти, о тяло на Възлюблената предана… И как е всъщност тялото ти сътворено ако не по образ и подобие на кораб? И гондола и старинен ветроход тъй предан то наподобява, даже има отвор по средата; на карина то прилича, а извивките му го наподобяват на дъга изваяна от слонски бивни, подчинила линиите си на вълните… Всички корабостроители по този начин свързват кила със шпанхоута и флора.
Кораб, о мой хубав кораб, натоварен с мъжка нощ, от нея изнемогват твоите шпанхоути, а за мене ти си кораб, който носи рози. По водата ти разкъсваш тази ивица от дарове. И ето ни срещу смъртта по алените морски пътища, обрасли с чер акант… Огромна е зората с името море, огромни са пространствата, покрити със вода, а по земята в блян превърната за нас, по всичките й виолетови предели, е огромно туй вълнение, което се надига и като тълпа от влюбени закичва се с хиацинт!
И няма по-голямо вероломство от това, което стана в кораба на любовта.”

превод: Андей Манолов