Belles Lettres. Хулио Кортасар и “Островът по обед”

Standard

“Когато за първи път видя острова, Марини беше вежливо наведен над седалките отляво и наместваше пластмасовата масичка, преди да сложи подноса с обеда. Пътничката го бе изгледала няколко пъти, докато той отиваше и се връщаше със списания или чаши уиски; Мари ни не бързаше да намести масичката и отегчено се питаше дали ще си струва да отговори на настоятелния поглед на пътничката, някаква американка, когато в синия овал на прозорчето влязоха брегът на острова, златистият пояс на плажа, хълмовете, изкачващи се към пустото плато. Марини изправи изкривената чаша бира и се усмихна на пътничката. „Гръцките острови“ каза той. „О, йес, Гърция“ с лъжлив интерес отвърна американката. Звънеше късо някакъв звънец и стюардът се изправи; професионалната усмивка не се изтри от устата му с нежни устни. Почна да обслужва една сирийска брачна двойка, която искаше доматен сок, но в опашката на самолета си позволи да погледне отново надолу за няколко секунди; островът беше малък и самотен, а Егея го заобикаляше с наситено синьо и го подсилваше ивицата от ослепително и сякаш вкаменено бяло, което там долу сигурно беше разбиваща се по рифовете и заливчетата пяна. Марини видя, че пустите пясъчни брегове тичаха на север и на запад, останалото беше спускащата се отвесно към морето планина. Беше някакъв скалист и пустинен остров, макар че оловносивото петно близо до северния плаж можеше да бъде къща или може би група колиби. Взе да отваря консервата със сок и когато се изправи, островът се заличи от прозорчето; остана само морето, един несвършващ зелен хоризонт. Без да знае защо, погледна ръчния си часовник; беше точно обед.

Марини се зарадва, че го бяха разпределили по линията Рим — Техеран, защото преходът не беше толкова унил, колкото по северните линии, а и момичетата изглеждаха винаги щастливи, че отиват в Ориента или че ще опознаят Италия. След четири дни, помагайки на едно дете, което си бе загубило лъжицата и безутешно сочеше чинията с десерта, той отново откри ръба на острова. Имаше разлика от осем минути, но когато се наведе през едно прозорче в опашката на самолета, у него не останаха съмнения; островът имаше своеобразна форма, приличаше на едва-едва извадила лапи от водата костенурка. Гледа го чак докато го извикаха, тоя път уверен, че оловносивото петно е група къщи; успя да различи рисунъка на няколко обработени ниви, стигащи до пясъчния бряг. По време на престоя в Бейрут погледна атласа на стюардесата и се запита дали островът не е Хорос. Радиотелеграфистът, равнодушен французин, се изненада от неговия интерес. „Всички тия острови си приличат, от две години съм по тая линия и никак не ме интересуват. Да, покажете ми го следващия път.“ Не беше Хорос, а Ксирос, един от многото острови, невключени в туристическите маршрути. „Няма да изтрае и пет години“, каза му стюардесата, докато пиеха по чаша в Рим. „Побързай, ако смяташ да идеш, ордите всеки момент могат да бъдат там, Чингиз-Кук бди.“ Но Марини продължи да мисли за острова, гледаше го, когато си спомнеше или когато наблизо имаше някое прозорче, и почти винаги на края свиваше рамене. Нищо от това нямаше смисъл, да лети три пъти седмично по обед над Ксирос беше толкова недействително, колкото и да сънува три пъти седмично, че лети по обед над Ксирос. Всичко в безполезното и повтарящо се видение беше изопачено, освен може би желанието да го повтори, поглеждането на ръчния часовник преди обед, краткия пронизващ допир с ослепителната бяла ивица по ръба на почти черното синьо в къщите, където рибарите едва-едва ще вдигат очи да проследят минаването на онази друга недействителност.

След осем-девет седмици, когато му предложиха нюйоркската линия с всичките й предимства, Марини си каза, че тъкмо му се представя удобен случай да сложи край на тази невинна и досадна мания. В джоба му лежеше книгата, в която някакъв неизвестен географ с левантинско име даваше за Ксирос повече подробности от обичайните в справочниците. Сякаш отдалече се чу да отговаря отрицателно и след като избягна възмутената изненада на един шеф и две секретарки, отиде да се нахрани в стола на компанията, където го чакаше Карла. Обърканото разочарование на Карла не го разтревожи; южният бряг на Ксирос бил необитаем, но към запад имало следи от лидийска или може би критомикенска колония, а професор Годман бил намерил два дялани камъка с йероглифи, които рибарите използвали за стълбове на малкия кей. Карла я болеше глава и си отиде почти веднага; октоподите били главното препитание на шепата обитатели на острова, през пет дни идвал кораб да товари улова и да остави някои провизии и стоки. В пътническата агенция му казаха, че трябва да наеме специален кораб до Ринос, или че вероятно може да се пътува с гемията, която прибира октоподите, но последното Марини ще узнаел в Ринос, където агенцията нямала кореспондент. Все пак идеята да прекара няколко дни на острова не беше нещо повече от проект за юнската отпуска; през следващите седмици се наложи да замества Уайт по туниската линия, а после започна стачка и Карла отиде при сестрите си в Палермо. Марини се настани на хотел близо до Пиаца Навона, където имаше антикварни книжарници. Търсеше, макар и без особено желание, книги за Гърция и с това убиваше времето; от време на време разлистваше един разговорник. Досмеша го думата калимера и я изпробва в едно кабаре с някакво червенокосо момиче, спа с него, научи за дядо й в Одос и за някакви необясними болки в гърлото. В Рим захвана да вали, в Бейрут го чакаше винаги Таня, имаше и други истории, все разни роднини или болки; един ден ето пак техеранската линия и островът по обед. Марини остана толкова време залепен до прозорчето, че новата стюардеса го нарече лош другар и направи сметка на подносите, които бе сервирала. Същата вечер Марини покани стюардесата на вечеря във „Фейруз“ и тя лесно му прости сутрешната разсеяност. Лусия го посъветва да се подстриже по американски; той й говори някое време за Ксирос, но после разбра, че предпочитала водката с лайм на „Хилтън“. Времето минаваше в такива работи, в безкрайни подноси с храна, придружени с усмивката, на която имаше право пътникът. В обратните полети самолетът прелиташе над Ксирос в осем сутринта, слънцето огряваше прозорчетата на левия борд и едва позволяваше да се зърне златистата костенурка; Марини предпочиташе да изчаква полетите на отиване, когато прелитаха по обед, защото знаеше, че тогава може да остане една дълга минута до прозорчето, докато Лусия (а после Фелиса) се грижеше малко иронично за работата. Веднъж направи снимка на Ксирос, но излезе размазана; вече знаеше някои неща от острова, в една-две книги се споменаваше тук-там за него и той си бе подчертал редките бележки. Фелиса му разказа, че летците го наричали лудия от острова, и това не го подразни. Карла тъкмо му беше писала, че решила да махне детето, Марини й прати две заплати и помисли, че остатъкът няма да му стигне за отпуската. Карла прие парите и го извести чрез една приятелка, че вероятно ще се омъжи за зъболекаря от Тревизо. Всичко имаше толкова малко значение по обед, в понеделник, четвъртък и събота (два пъти месечно в неделя).

С времето постепенно си даде сметка, че единствено Фелиса го разбира малко; имаше някакво негласно споразумение тя да се грижи за пътуването по обед, щом той се настанеше до прозорчето в опашката. Островът се виждаше само няколко минути, но въздухът беше винаги толкова чист и морето го изрязваше с такава дребнава жестокост, че и най-малките подробности прилягаха неумолимо към спомена от предишното прелитане — зеленото петно на северния висок нос, оловносивите къщи, съхнещите на пясъка мрежи. Когато ги нямаше мрежите, Марини чувствуваше това като обедняване, почти като обида. Помисли да заснеме преминаването на острова, за да повтаря картината в хотела, но предпочете да спести парите за камерата, защото му оставаше едва месец до отпуската. Не водеше прекалено строга сметка на дните: понякога Таня в Бейрут, понякога Фелиса в Техеран, почти винаги по-малкият му брат в Рим, всичко това беше малко размазано, вежливо, лесно и сърдечно и сякаш заместваше нещо друго и запълваше часовете преди и след полета, а по време на полета всичко биваше също размазано и лесно, и глупаво до часа, в който отива и се навежда над прозорчето в опашката и чувствува студеното стъкло като стена на аквариума, където бавно се движеше златистата костенурка в наситеното синьо.

Тоя ден мрежите се очертаваха ясно върху пясъка, а Марини би се заклел, че черната точка вляво, до ръба на морето, беше рибар, който сигурно гледа самолета. „Калимера“, помисли нелепо. Вече нямаше смисъл да чака повече, Марио Меролис ще му заеме парите, които не стигаха за пътуването, и за по-малко от три дни ще бъде в Ксирос. С прилепени към стъклото устни, той се усмихна при мисълта, че ще се изкатери чак до зеленото петно, че ще влиза гол в морето в заливчетата на север, че ще лови октоподи с мъжете и ще се разбира със знаци и смехове. Нищо не беше трудно, щом веднъж е решено един нощен влак, един кораб, после друг кораб, стар и мръсен, престоят в Ринос, безконечното уговаряне с капитана на гемията, нощта на мостика, прилепен до звездите, вкусът на мастиката и на овнешкото, зазоряването сред островите. Слезе на разсъмване и капитанът го представи на един старец, който навярно беше старейшината. Клайос го улови за лявата ръка и му заговори бавно, като го гледаше в очите. Дойдоха две момчета и Марини разбра, че са синовете на Клайос. Капитанът на гемията изчерпваше своя английски: двайсет жители, октоподи, риболов, пет къщи, италианец посетител ще плати квартира Клайос. Момичета се засмяха, когато Клайос почна да се пазари за драхмите; засмя се и Марини, вече сприятелил се с най-младите, и гледаше как слънцето изгрява от едно море не толкова тъмно, колкото изглеждаше отгоре, после една бедна и чиста стая, канче с вода, мирис на градински чай и на щавена кожа.

Оставиха го сам, за да отидат да товарят гемията. Той хвърли пътническите дрехи, сложи си бански гащета и сандали и тръгна из острова. Още не се виждаше никой, слънцето бавно набираше сила и от шубраците се вдигаше лек, възкисел мирис, примесен с йодния дъх на вятъра. Трябва да беше десет, когато стигна възвишението и разпозна най-голямото от заливчетата. Предпочиташе да бъде сам, въпреки че по би му харесало да се изкъпе на плажа; островът го обземаше и насищаше с блаженство тъй дълбоко, изотвътре, че не беше способен да мисли или избира. Кожата му пареше от слънце и от вятър, когато се съблече да се хвърли в морето от някаква скала; водата беше студена и предизвика у него приятно усещане, остави се подмолни течения да го отнесат до входа на една пещера, върна се навътре в морето, отпусна се по гръб, прие всичко като един-единствен акт на сливане, което беше и име за бъдещето. Даде си ясна сметка, че няма да си отиде от тоя остров, че по някакъв начин ще остане завинаги на острова. Успя да си представи брат си, Фелиса, лицата им, когато научат, че е останал да преживява от риболов на някаква самотна скала. Вече ги беше забравил, когато се обърна и заплува към брега.

Слънцето го изсуши веднага, слезе към къщите, където две жени го зяпнаха почудени и после изтичаха да се заключат. Махна за поздрав в празното и слезе към мрежите. Един от синовете на Клайос го чакаше на пясъка и Марини му посочи подканващо морето. Момчето се поколеба, показа платнените си панталони и червената си риза. После изтърча към една от къщите и се върна почти голо; двамата се хвърлиха в едно вече по-топло море, ослепително под слънцето в единайсет.

Докато съхнеха на пясъка, Йонас взе да назовава нещата. „Калимера“, каза Марини и момчето се смя до превиване. После Марини повтори новите фрази, научи Йонас на италиански думи. Почти на хоризонта гемията постепенно се смаляваше. Марини почувствува, че сега е наистина сам на острова с Клайос и неговите хора. Ще изчака да минат няколко дни, ще плати стаята и ще се научи да лови риба; някой подиробед, когато вече то познават добре, ще им каже, че иска да остане и да работи е тях. Изправи се, подаде ръка на Йонас и тръгна бавно към хълма. Склонът беше стръмен и той се закатери, като се наслаждаваше на всяко спиране, извръщаше се от време на време и гледаше мрежите по пясъчния бряг, силуетите на жените, които приказваха оживено с Йонас и Клайос, гледаха го под око и се смееха. Когато стигна зеленото петно, влезе в свят, където мирисът на мащерката и на градинския чай беше от една и съща материя с огъня на слънцето и бриза на морето. Марини погледна ръчния си часовник и после с нетърпеливо движение го измъкна от китката и го прибра в джоба на банските гащета. Няма да е лесно да убие предишния човек, но там, високо, напрегнат от слънцето и от пространството, почувствува, че начинанието е възможно. Беше в Ксирос, беше там, където толкова пъти се бе съмнявал, че някога ще може да отиде. Отпусна се по гръб между горещите камъни, изтърпя пламналите им ръбове и погледна право нагоре към небето; до слуха му достигна далечно бръмчене на мотор.

Затвори очи и си каза, че няма да погледне самолета, че няма да се остави да бъде заразен от най-лошото в самия себе си, което още веднъж щеше да мине над острова. Но в полузрака на клепачите си представи Фелиса е подносите, как в същия тоя миг разнася таблите, и заместника си, може би Джорджо или някой нов от друга линия, някой, който сигурно също се усмихва, докато подава бутилките вино или кафето. Неспособен да се бори срещу цялото това минало, той отвори очи и се изправи и в същия момент видя почти над главата си дясното крило на самолета да се наклонява необяснимо, промяната в звука на турбините, почти отвесното падане в морето. Затича се с все сила надолу по хълма, удряше се в скалите, разкървави си ръката между тръните. Островът скриваше от него мястото на падането, но преди да стигне пясъчния бряг, кривна, предвидил, че трябва да има пряка пътека, прехвърли първото разклонение на хълма и излезе на по-малкия плаж. Опашката на самолета тънеше на стотина метра сред пълна тишина. Марини се засили и хвърли във водата, все още с надеждата, че самолетът отново ще изплава; но само се виждаше меката линия на вълните, някаква картонена кутия, клатушкаща се нелепо до мястото на падането, и почти на края, когато вече нямаше смисъл да плува по-нататък, една ръка над водата, едва за миг, колкото Марини да смени посоката и да се гмурне, докато сграби за косата мъжа, който се бореше да се вкопчи в него и хъркащо глътна въздуха, който Марини му позволяваше да диша, без да се приближава прекалено. Завлече го лека-полека до брега, все на ръце облеченото в бяло тяло, просна го на пясъка, погледна покритото с пяна лице, където смъртта се беше вече настанила и кървеше през една огромна рана в гърлото. За какво можеше да послужи изкуственото дишане, щом при всяка конвулсия раната сякаш се отваряше още малко и беше като отвратителна уста, която викаше Марини, изтръгваше го от неговото малко няколкочасово щастие на острова, крещеше му сред мехурите нещо, което той вече не можеше да чуе. С всичка сила тичаха натам синовете на Клайос, а по-отзад и жените. Когато дойде Клайос, момчетата наобикаляха проснатото върху пясъка тяло и не разбираха как е имало сили да изплува до брега и да се довлече чак дотам. „Затвори му очите“, помоли през сълзи една от жените. Клайос погледна към морето, търсейки някой друг оцелял. Но както винаги, те бяха сами на острова и трупът с отворени очи беше единственото ново нещо между тях и морето.”

превод: Румен Стоянов

Advertisements

Габриел Гарсия Маркес и “Сто години самота”. Христос Воскресе!

Standard

Това ще е третият ми, последен пост в памет на Габриел Гарсия Маркес с почит към него. От тук нататък той просто ще живее в неговото си Макондо, в магическите си светове от думи, в изписаните страници брилянтна проза. И в нас, разбира се. Завинаги. Четете го и го споделяйте.

Image

“Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда. Тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като предисторически яйца. Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около Месец март дрипаво циганско семейство опъваше палатката си близо до селото и с голяма дандания от пищялки и барабани представяше новите изобретения. Най-напред донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, свирепо разкри пред всички онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши, като видя, че казаните, котлите, клещите и мангалите изпопадваха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес. „Нещата имат собствен живот — тръбеше циганинът грубо, — цялата работа е да им пробудиш душата“. Хосе-Аркадио Буендия, чието безмерно въображение отиваше винаги отвъд находчивостта на природата, и още по-нататък от чудото и магията, си помисли, че е възможно да използува онова безполезно изобретение, за да изтръгне златото от земята. Мелкиадес, който беше почтен човек, го предупреди:

— За това не става.

Но Хосе-Аркадио Буендия по онова време не вярваше в честността на циганите, тъй че размени мулето си и няколко ярета за двете намагнитени слитки. Урсула Игуаран, жена му, която смяташе да разшири западналото домашно имущество с ония животни, не успя да го раздума.

— Скоро ще имаме злато в излишък, къщата да постелем — отвърна съпругът й. Месеци наред той се силеше да докаже сполуката на своите догадки. Изследва педя по педя околността, включително и речното дъно, като влачеше двете железни слитки и декламираше на висок глас заклинанието на Мелкиадес. Единственото, което успя да изтръгне, бяха някакви доспехи от XV век, със споени от ръждив трошляк части, чиято вътрешност имаше кухото звънтене на огромна кратуна, пълна с камъни. Когато Хосе-Аркадио Буендия и четиримата мъже от неговата експедиция успяха да разкъсат доспехите, вътре намериха калциниран скелет и окачен на врата му меден медальон с женска къдрица.

През март циганите дойдоха. Този път носеха далекогледна тръба и лупа с размери на тъпан, които изложиха като последното откритие на амстердамските евреи. Туриха една циганка да седне в единия край на селото и натъкмиха тръбата до входа на палатката. Срещу заплащане от пет реала хората надзъртаха през далекогледа и виждаха циганката толкова близо, че можеха да я докоснат с пръст. „Науката премахна разстоянията — тръбеше Мелкиадес. — Скоро човекът ще може да вижда какво се случва навсякъде по земята, без да мърда от къщи“. Едно горещо пладне направиха учудващо представление с великанската лупа: сложиха куп суха трева насред улицата и я запалиха чрез събиране на слънчевите лъчи. Хосе-Аркадио Буендия, който все още не можеше да се утеши заради неуспеха на своите магнити, замисли да използува онова изобретение като бойно оръжие. Мелкиадес отново се опита да го раздума, но накрая прие двете намагнитени слитки и три монети от колониалните пари за лупата. Урсула плака от покруса. Онези пари бяха от сандъчето със златни монети, които баща й бе спастрил за цял живот лишения и които тя беше заровила под леглото си в очакване на някой добър случай, та да ги вложи. Хосе-Аркадио Буендия дори не се помъчи да я утеши, изцяло отдаден на безмълвните си опити със себеотрицанието на учен и дори с опасност за собствения си живот. Опитвайки се да покаже въздействията на лупата сред вражеската войска, той самият се изложи на съсредоточените слънчеви лъчи и пострада от изгаряния, които се превърнаха в язви, и доста време; мина, преди да зараснат. Въпреки възраженията на жена си, обезпокоена от толкова зловредното изобретение, той за малко не опожари къщата. Прекарваше дълги часове в стаята, за да прави изчисления за стратегическите възможности на своето съвременно оръжие, докато успя да състави учебник с учудваща дидактическа яснота и неотразима мощ на своите опити, няколко свитъка обяснителни чертежи, и го изпрати на властите по пратеник, който изкачи планината, залута се из необятни блата, прекоси буйни реки и насмалко не загина под бича на треската, отчаянието и чумата, преди да намери някакъв път, свързан с пощенските мулета. Макар по онова време отиването до столицата да беше малко повече от невъзможно, Хосе-Аркадио Буендия обещаваше да го предприеме веднага, щом правителството му заповяда, с цел да покаже нагледно своето изобретение пред военните власти и лично да ги обучи в сложното изкуство на слънчевата война. Чака отговора години. Накрая, уморен от чакането, той се оплака пред Мелкиадес за неуспеха на своето начинание и тогава циганинът даде убедително доказателство за честност: върна му жълтиците срещу лупата и му даде освен това няколко португалски карти и разни навигационни уреди. Собственоръчно написа сбито обобщение на проучванията на монаха Херман, което остави на негово разположение, за да може да си служи с астролабията, компаса и секстанта. Хосе-Аркадио Буендия прекара дългите дъждовни месеци заключен в една стаичка, която построи в дъното на къщата, за да не смущава никой опитите му. Изоставил напълно домашните си задължения, той стоеше по цели нощи на двора да следи хода на небесните светила и без малко не слънчаса, мъчейки се да установи точен метод за намиране на полудневието. Когато се обигра в използването и боравенето с инструментите, доби такава представа за пространството, която му позволи да плава из незнайни морета, да посещава ненаселени земи и да завърже връзка с дивни същества, без да напуска работната си стая. По онова време придоби навика да си говори насаме и да се разхожда из къщата, без да обръща внимание на никого, докато Урсула и децата превиваха гръб в градината, където се грижеха за бананите и малангата, юката и нямето[1], тиквите и патладжана. Изведнъж, без никакво предвестие, трескавата му дейност секна и бе заменена от своего рода омая. Дни наред той беше като омагьосан и си повтаряше сам на себе си с нисък глас наниз от учудващи догадки, без да повярва на собствения си разсъдък. Най-подир, в един декемврийски вторник, по време на обяда, той изведнъж стовари цялото бреме на своето мъчение. Децата щяха цял живот да помнят височайшата тържественост, с която баща им седна на почетното място до масата, треперещ от треска, съсипан от проточилото се бдение и от възбудата на своето въображение, и им оповести откритието си:

— Земята е кръгла като портокал.

Урсула изгуби търпение.

— Ако ще полудяваш, полудявай самичък — извика тя. — Но не се опитвай да внушаваш на децата циганските си идеи.

Невъзмутим, Хосе-Аркадио Буендия не се остави да бъде уплашен от отчаянието на жена си, която в прилив на гняв строши астролабията му в пода. Построи друга, събра в стаичката мъжете от селището и им доказа с теории, които се оказаха неразбираеми за всички, възможността да се завърне в изходната точка, ако плава все на изток. Цялото село беше убедено, че Хосе Аркадио Буендия е изгубил разсъдъка си, когато дойде Мелкиадес да сложи всяко нещо на мястото му. Превъзнесе на всеослушание ума на онзи мъж, който посредством чисто астрономическо умозрение бе изградил една вече потвърдена в действителността, макар и непозната дотогава в Макондо теория, и като доказателство за своето възхищение му направи подарък, който щеше да окаже решаващо влияние върху бъдещето на селото: една алхимическа лаборатория.

По онова време Мелкиадес бе остарял учудващо бързо. В първите си пътувания изглеждаше на възраст колкото Хосе-Аркадио Буендия. Но докато последният запазваше своята необикновена сила, която му позволяваше да повали кон, сграбчвайки го за ушите, циганинът изглеждаше разяждан от упорита болест. Всъщност това бе последствие от многобройните и удивителни болести, които хващаше в безбройните си околосветски пътешествия. Както самият той разказа на Хосе-Аркадио Буендия, докато му помагаше да обзаведе лабораторията, смъртта го следвала навсякъде, душела му панталоните, ала не се решавала да го перне за последен път. Той бил беглец от всички беди и неволи, които са бичували човешкия род. Оцелял от пелаграта в Персия, от скорбута на Малайския архипелаг, от проказата в Александрия, от бери-бери в Япония, от бубонната чума в Мадагаскар, от земетресението в Сицилия, от многолюдно корабокрушение в Магелановия пролив. Това чудно същество, което казваше, че притежавало разковничетата на Нострадамус[2], беше печален, обгърнат в тъжен полъх мъж с азиатски поглед и, изглежда, познаваше другата страна на нещата. Носеше голяма черна шапка, като разперени криле на гарван, и кадифена жилетка, патинирана от зеленината на вековете. Но въпреки огромната си мъдрост и ореол на тайнственост той беше човек от плът върху земята и това го държеше омотан в дребничките неприятности на всекидневието. Оплакваше се от старческа болнавост, страдаше и от най-незначителните стопански злощастия и отдавна бе престанал да се смее, защото скорбутът му беше изтръгнал зъбите. В душното пладне, когато той разкри тайните си, Хосе-Аркадио Буендия бе убеден, че това е началото на една голяма дружба. Децата се учудиха на фантастичните му разкази. Аурелиано, който нямаше тогава повече от пет години, за цял живот щеше да го запомни такъв, какъвто го видя онзи подиробед: седнал срещу метално проблясващата яснота на прозореца и осветяващ с дълбокия си глас на орган най-тъмните пространства на въображението, докато по слепоочията му струеше разтопена от горещината мазнотия. Хосе-Аркадио, по-големият му брат, щеше да предаде оня чуден образ, като някакъв наследствен спомен, на цялото свое потомство. Урсула, напротив, запази лош спомен от онова гостуване, защото влезе в стаята тъкмо когато Мелкиадес счупи от разсеяност стъкленица живачен двухлорид.

— Това е миризмата на лукавия — каза тя.

— Ни най-малко — поправи я Мелкиадес. — Доказано е, че лукавият има серни свойства, а това не е нищо друго освен малко сублимат.

Все тъй поучителен, той направи мъдро изложение за дяволските добродетели на цинобъра, но Урсула не му обърна внимание, а заведе децата да се молят. Оня хаплив мирис щеше да остане завинаги в нейната памет, свързан със спомена за Мелкиадес.

Несложната лаборатория — без да се брои изобилието от хаванчета, фунии, реторти, цедки и цедилки — се състоеше от първобитен жарник[3], стъклена епруветка с дълга тясна шийка, подражание на философското яйце[4], и един дестилатор, съграден от самите цигани по съвременните описания на трираменната колба на еврейката Мария[5]. Освен тези неща Мелкиадес остави мостри от седемте метала, съответствуваши на седемте планети, формулите на Мойсей и Зосим за удвояване на златото и редица записки и чертежи за процесите на Великия магистериум[6], които позволяват на съумелия да ги изтълкува да опита произвеждането на философския камък. Съблазнен от простотата на формулите за удвояване на злато, Хосе-Аркадио Буендия ухажва Урсула в продължение на няколко седмици, за да му позволи да изрови колониалните й монети и да ги увеличи толкова пъти, колкото е възможно да се подраздели живакът. Урсула отстъпи, както се случваше винаги, пред непреклонното инатене на мъжа си. Тогава Хосе-Аркадио Буендия тури трийсет дублона в една тенджера и ги сплави с медни стърготини, жълт арсениев сулфат, сяра и олово. Сложи всичко това да ври на буен огън в котел с репено масло, докато получи гъст и вонящ сироп, който все повече заприличваше на прост карамел, отколкото на великолепно злато. В необмислени и отчаяни дестилационни процеси, сплавено със седемте планетни метала, обработено с херметически живак и кипърски син камък и отново сварено в свинска мас по липса на репено масло, скъпоценното наследство на Урсула беше сведено до овъглена пръжка, която не бе възможно да се откъсне от дъното на котела.

Когато циганите дойдоха отново, Урсула бе настроила против тях цялото население. Но любопитството беше по-силно от опасението, защото тоя път циганите обиколиха селото, вдигайки оглушителен шум с какви ли не музикални инструменти, докато глашатаят оповестяваше, че ще бъдело изложено най-баснословното откритие на назианците[7]. И всичко живо отиде в палатката, и срещу заплащане от едно сентаво видяха един Мелкиадес по младежки оправен, без бръчки, с нови бляскави зъби. Които помнеха неговите разрушени от скорбута венци, отпуснати бузи и повехнали устни, изтръпнаха от страх пред онова окончателно доказателство за свръхестествените сили на циганина. Страхът се превърна в суматоха, когато Мелкиадес извади непокътнати закрепените към венците зъби и за миг ги показа на публиката — бегъл миг, в който той повторно стана същият грохнал мъж от по-раншните години — и наново си ги постави, и пак се усмихна в пълновластие на възстановената си младост. Даже самият Хосе-Аркадио сметна, че знанията на Мелкиадес бяха стигнали до нетърпими крайности, но изпита целебно веселие, когато циганинът му обясни насаме механизма на изкуствената челюст. Това му се видя едновременно толкова просто и чудно, че отведнъж изгуби целия си интерес към алхимическите проучвания; преживя нова безизходност от лошо настроение, престана да се храни редовно и по цял ден обикаляше из къщи.

— По света стават невероятни неща — казваше той на Урсула. — Ей там, отвъд реката има какви ли не магически прибори, а ние все тъй си живеем като магарета.

Които го познаваха още при основаването на Макондо, се чудеха колко много се беше променил под влиянието на Мелкиадес.”

превел Румен Стоянов

“Нощ в райската градина” на Орасио Кирога.

Standard

Магически реализъм. Латиноамериканската литература, която прониква толкова дълбоко в нас, че ни кара почти да я вдишваме и живеем. Образи, които са толкова реални, че въпреки магията сякаш са от плът и кръв. Болка и любов, бликащи от всяка страница. Силата на природа, която е част от нас и ние сме част от нея. Въображение, за което няма граници, нито във времето, нито в пространството. Това дължим до голяма степен на Орасио Кирога, един от предвестниците на магическия резлизъм, класик на аржентинската литература, от който се учат Кортасар и Борхес. В сборника с разкази “Нощ в райската градина”, книга, за която съм ви говорил и е една от най-важните в преводната литература, излезли през миналата година, има всичко това. Прочетете я. Ето и разказа, който е дал заглавието на сборника. В чудесния превод на Николай Тодоров.

Image

“НОЩ В РАЙСКАТА ГРАДИНА

Не съществува човек, пишещ за публиката, който
да не е имал някога чудно видение. На два пъти се нас-
лаждавах на този благодатен дар. Веднъж видях дино-
завър и веднъж ме посети жена на шест хиляди години.
Думите, които отправи към мен, след като прекарахме
цяла нощ заедно, са темата на настоящия разказ.
Гласът ѝ стигна до мен незнайно откъде, несъмне-
но по някоя звездна радиочестота, но прозвуча по обик-
новен телефон, подир упорити позвънявания в късните
часове на нощта. Ето за какво си приказвахме:
– Ало! – подхванах.
– Най-сетне! – отвърна един леко насмешлив, оп-
ределено женски глас. – Крайно време беше…
– С кого разговарям? – настоях.
– С една дама. Би трябвало да ви е достатъчно…
– Това е ясно. Но коя дама?
– Искате да знаете моето име?
– Именно.
– Вие не ме познавате.
– Сигурен съм в това.
– Казвам се Ева.
Замълчах за момент.
– Ало! – повторих.
– Да, господине!
– Ева ли е?
– Същата.
– Ева… Нашата прабаба?
– Да, господине, Ева!
Тогава се почесах по главата. Гласът, който гово-
реше с мен, беше много млад, с една особено сладка и
дива звънкост.
– Ало! – повторих за трети път.
– Да!
– И този… свеж глас… е ваш?
– Разбира се!
– А останалото?
– Какво значи „останалото“?
– Тялото…
– Какво му е на тялото?
Можеше ясно да се долови колебанието ми; не е
особено остроумно да се напомня за тялото на дама,
родена преди Потопа. Въпреки това:
– Вашето тяло… и то ли е свежо?
– О, не! Нима искате да приличам на днешните
госпожици, които толкова ви допадат?
Трябва да спомена, че същата вечер, на едно светско
събиране, бях удържал победа в спора за естетическия усет
на жената. С пламенност, която не ми е много присъща, бях
отстоявал възгледа, че този усет у мъжа – напълно утвър-
дил се, след като се преминат четири-пет алтернативни, но,
общо взето, еднакви етапа – бе продължил чувствения си
възход у жената; че в нейното одеяние, линията на дрехите,
цвета на тъканите, изяществото на накитите, не може да
не се забележи жизненият и всевечен усет за красивото.
Това е, което бях казал. Как обаче го бе узнала тя?
– Знам го – отвърна ми, – понеже всички вие мислите
едно и също. Така мислеше и Адам.
– Но, струва ми се, чувал съм – подех в отговор, –
че в рая е нямало други жени освен вас…
– А вие откъде знаете?
Вярно, аз нищичко не знаех. Тя изглеждаше много
уверена и поради това смених темата.
– Бих искал да видя… – казах.
– Кого?
– Вас.
– Мен?
– Да.
– Ах, вие също сте любопитен… Ще ви уплаша.
– Дори и да ме уплашите…
– И освен това – последва дълга пауза – не съм
облечена. Разбирате ли? В дълбините на пространството,
където се намирам… Пък и съм прекалено стара, за да
не вдъхвам страх… даже и на вас. Все пак, ако ми дадете
дрехи, мога да се облека, при едно условие…
– Каквото пожелаете!
– О, нещо съвсем дребно… Да ме заведете да видя
добре облечени дами… да видя как се обличат сега. О,
моля да благоволите!… От хиляди години имам това
желание, ала никога не е било толкова силно, колкото…
от снощи. Преди се грижехме твърде малко за дрехите…
Сега жената е стигнала до предела на естетическия усет.
Моите собствени думи, както се вижда.
– От онези тъмни дълбини на времето и простран-
ството – усъмних се все пак аз – как можете да знаете това?
– Змията на Адам, драги ми господине…
– На Адам? Не, госпожо, вашата.
– Не, на Адам. От жените са тези ярара, които
вие познавате, и някоя и друга гърмяща змия…
– Crotalus terrifi cus – отбелязах.
– Именно. Но не отровните змии, а чудесните
рокли на днешните жени ми се иска да зърна. Не мога
да си представя какво е това изтънчено изкуство, дето
подлудява хора като вас.
За втори или трети път прочутата старица ме
подкачаше. Какво да направя? Бих могъл да предоставя
на събеседницата си дрехите, които очакваше от мен, и
да продължа приключението, което ми се предлагаше от
дълбините на вечността чрез един обикновен телефон.
Така и сторих. Сложих дрехите зад паравана на
камината, както ме помоли, и изневиделица тя изникна
пред мен, цялата загърната в черна наметка, с дантелена
маска на лицето и с черни ръкавици. Ако бях задържал
малко повече погледа си върху силуета ѝ, бих могъл да
доловя доколко това тъмно привидение действително
приличаше на скелет. Не го направих и постъпих зле.
И тъй, видях само тази престаряла фигура, ужасно
разкайвайки се за проявеното благоволение. Излязохме
от кабинета и половин час по-късно стигнахме до къщата
на мои родственици, чиито три прелестни момичета бяха
поканили неколцина приятели.
Сеансът бе следният: появата ми в компанията на
една знаменита старица, която поради състоянието си же-
лаеше да остане инкогнито; подигравателното стъписване
на момичетата, които бъбреха, без да изпускат от поглед
този феномен; усилията ми да не стана съвсем за прис-
мех, което беше неизбежно; усмивчиците, дето час по
час си разменяха дамите, като заглеждаха ту мумията,
ту мен – цялата тази безкрайна вечер се оказа много по-
дълга за понасяне, отколкото за разказване.
Върнахме се у дома, без да сме разменили и дума –
нито в колата, нито докато оставях пардесюто на един
стол, а шапката – не знам къде. Но когато приседнах до
камината, вперил очи в огъня, разстроен до дъното на
душата си, дамата, която стоеше изправена, проговори.
– Тръгвам си, господине – рече ми тя. – Нито моето
положение, нито моята възраст ми позволяват да остана
по-дълго във вашата компания, колкото и да съм ви за-
дължена, понеже не съм неблагодарна. Видях това, което
исках, и се прибирам. Ала преди да потегля, ви моля да
чуете няколко думи.
Вие, мъжете, до пресита тръбите, че дъщерите
на Ева са наследили кокетството – от мен, ако пред-
почитате – и че светът не върви на добре още откакто
първата жена закокетничи със змията… Бих могла
да изясня пред вас тази представа, но не желая да се
връщам към една толкова стара дори и за мен история.
Все пак ще кажа, че гизденето на жената отначало
беше много просто, тъй като разкрасявахме само косите
си. След това се появиха доста неща… И въпреки че сме
ощетени в това отношение, успях да направя едно-друго
с моите седемнайсет години… Би трябвало да го знаете
от Библията.
И тъй, отдавна исках да се превъплътя в по-ново
време, ала ми бе нужно да знам какво носят съвремен-
ните жени. Какво бих могла да постигна с бедната си
премяна от Рая, с моите оскъдни украшения на момиче
отпреди Потопа? Ето защо, вече отчаяна, че няма да
успея да се превъплътя за по-дълго, за един цял живот,
реших да го сторя за по-кратко. И избрах изминалите
няколко часа, за да се свържа с един писател, който да
ме чуе… и с госпожиците, които му допадат.
От малкото, което видях, светът ви е безкрайно нап-
реднал през последните шест хиляди години и сега има
неща, които са наистина възхитителни. Това обаче, което
липсва – чуйте ме внимателно, – е напредък в украшения-
та на жената. Само ви изглежда така, понеже въпросните
накити струват пари. По мое време едно момиче бе добре
облечено тогава, когато, освен че трябваше да е хубаво,
носеше цветя или пера от чапла в косите, наметка от кожа
на раменете, нанизи от перли на шията и ветрило от пера
в дясната ръка. Днес, влюбени ми господине, след шест
хиляди години на трескаво развитие, на неизмерими усилия
на ума и на сръчността, на хитри стъпки към изяществото и
хубостта, днес добре облечените жени се носят точно как-
то в дивите времена: с пера на главата, кожи на раменете,
камъни на шията, цветя в косите и големи пера в ръката.
Къде е прогресът, бихте ли ми казали? Какво ново е
измислила днешната жена? С какво разкрива възхвалява-
ната си изтънченост и усет за красивото? Ех, господине,
съзнателно се оставяте да се мамите с преклонението си
пред женската находчивост, но с изключение на някоя и
друга подробност, оригиналната и елегантна съвременна
дама неизбежно трябва да посегне към същите прости ма-
териали от тъмния примитивен свят: кожите, перата, бляс-
кащите камъчета. И не само не е постигнато нищо повече,
а дори се е снижила стойността на подобни украшения.
Ценността на една мека кожа е в умората и усили-
ята, които са били нужни, за да се добие. Първобитният
влюбен сам е побеждавал животното, заплащайки с кръвта
си, за да разкраси и стопли своята любима. И тази цена е
превръщала украшението в нещо свято. Кожата на раме-
нете на една девойка е била красива, понеже мъжът, който
я е обичал, е дал от кръвта си, за да се сдобие с нея. Това
е нейната стойност, както и на всяко произведение на из-
куството. За да бъде ценно, то трябва да изтощи сърцето.
В днешни дни с кожа на раменете си блести не най-
любимото момиче, а онова, чийто баща има повече пари.
И ще се върна в нищото, където съм била шест хиляди
години, без да разбера как вашите приятелки и другите, и
всички сегашни жени изпитват такава гордост да се гиздят
с кожи, които не са извоювани от любимия, а е трябвало да
се плати скъпо и прескъпо на кожаря; и без да проумея как
вие, мъжете, не умирате от срам, когато с гордост гледате
вашите избраници да излагат на показ украшение, което
самите вие не сте способни да добиете и за което някой
също такъв млад и добър момък като вас е вложил храброст
и е жертвал кръвта си в лов сред дивата природа.
Само това исках да ви кажа. Сега, господине,
потеглям. Бях твърде голямо бреме за вас с възрастта
и глупостите си, за да съхраните дори спомен за мен…
Останах безмълвен, без да откъсвам очи от огъня.
– Все пак бихте ли желали да запазите един смътен
спомен? Мога да ви разреша да ме заснемете…
Не се наложи да ме увещава, понеже исках веднъж
завинаги да приключа с този страшен абсурд. Изправих
се, все така без да поглеждам към дамата, върнах се с
апарата и възможно най-бързо щракнах затвора.
Най-накрая! Хвърлих един спасителен поглед към
паравана, който трябваше отново да я скрие.
– О, този път не е нужно!… – продума тя. – Прос-
то затворете за момент очи и толкова…
Ядосано ги затворих и като ги отворих, вече ня-
маше никой!
Тук свършва историята. А онова, което последва,
е само едно вечно угризение.
Когато се озовах сам, осъзнах, че няма да мога да
заспя през остатъка от нощта. Отчасти за развлечение,
отчасти от фотографски интерес проявих плаката… Ох!
Кое ли въображение не е рисувало Ева гола като небето,
девствена и прелестна в изначалната зора на Рая?
Фотографията изобразяваше не отблъскваща мумия,
увита в черно, а седемнайсетгодишно създание, неопису-
емо чисто и любопитно. Аз обаче не бях успял да го видя.
През следващата нощ, в същите късни часове,
телефонът звънна отново. Беше тя.
Със своята дълга тирада казах всичко, с което един
мъж може да изрази угризенията си.
– Върнете се! – примолих се накрая.
– Не мога – отвърна. И добави подигравателно: –
Гола съм…
– Ще ловя тигри за вас…
– Вие, да ловите тигри?… Вие сте ловец на исто-
рийки, и то невинаги правдоподобни… Ала въпреки това
съм ви много благодарна. И ако някой ден се върна…
Гласът ѝ секна. Повече не я чух. Не се обади нито
на следващия ден, нито после, нито когато и да било.
Остана ми само портретът ѝ. И като го показвам на
приятел, обикновено не се изненадва.
– Прелестен е – казва ми всеки, – но е репродукция.
– Репродукция?
– Да, на някоя картина… Тази райска хубост не
съществува.
И наистина е така. Тя не съществува от шест хиляди
години, ала веднъж дойде при мен, по-реална от самия жи-
вот, а дверите откъм незапомненото минало, които следят
за свръхестествените прищевки, останаха открехнати…”

Борхес и Касарес, „Шест задачи за дон Исидро Пароди“. Една литературна пародия.

Standard

КОЙ е Онорио Бустос Домек? Това са Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес. Двама титани на аржентинската, латиноамериканската и световната литература обединяват литературни усилия, за да напишат една литературна мистификация под псевдонима Домек. Така се ражда “Шест задачи за дон Исидро Пароди”. Криминална история, литературна загадка, измислица, с която двамата класици пародират не само криминалния жанр, но и цялата маниерност на тогавашното аржентинско общество, висшите кръгове, елитите и всички криворазбрани празнодумци, криещи собствената си глупост зад някакви правила, обшествено положение, маниерничене и смешна претенция за големеене. Всичко в тази книга, от името на главния герой, дон Пароди 🙂 , през това, че той лежи в затвора, и разрешава своите случай от килията си с номер 273, до поноптикума от образи, с които се сблъсква читателя във всяка една от историите е подчинено на тзи дълбока сатиричност. Харесвам всичко, идеята, героите, литературния стил, клишетата, маските, алабализмите, фалша и невежеството, осмиването на една пропаднала само по себе си прослойка, която вместо да буди уважение и възхищение, всъщност е пълна пародия. 

Image

Когато четох тази книга, както и когато четох книгите на Жозе Сарамагу – “Слепота” и “Проглеждане”, особено последната, имах чувството, че те спокойно могат да бъдат отнесени за нашето общество. Това безвремие в гениалните книги на латиноамериканските писатели, прави от тях универсални носители на идеи и създава възможности пред всеки един мислещ човек, за изправяне и справяне с тъпоумните идиоти, които претендират за величие, дали политическо, дали икономическо или интелектуално. И смеха е най-силното оръжие срещу тях. Блестящата литература и сила на Борхес и Касарес за пореден път ни карат да се замислим и да се ангажираме с осмиването, отричането и преодоляването на ежедневните прояви на глупост и маниерничене на всички, които нямат силата и ума да се надсмеят над себе си. На тези, които са загубили своя коректив, морален и интелектуален. И да бъдем по-добри. Прекрасна литература, насладете се на един откъс. И я прочетете после цялата. С прекрасния превод на Ана Златкова.

“С лениво изящество Хервасио Монтенегро – ви-
сок, изискан, ненатраплив, с романтичен профил и
увиснали боядисани мустаци – се качи в арестантска-
та кола и позволи да го закарат в затвора. Намираше
се в парадоксална ситуация: многобройните читатели
на вечерните вестници във всички четиринайсет про-
винции се възмущаваха, че един толкова известен ак-
тьор е обвинен в кражба и убийство; многобройните
читатели на вечерните вестници знаеха, че Хервасио
Монтенегро е известен актьор, защото беше обвинен
в кражба и убийство. Това удивително смешение се
дължеше единствено на Акилес Молинари, чевръстия
журналист, който се беше прочул покрай изясняване-
то на загадката с Ибн Халдун. Именно благодарение
на Молинари полицията разреши на Хервасио Монте-
негро това нерегламентирано посещение в затвора – в
килия 273 се намираше Исидро Пароди, уседналият
детектив, на когото Молинари (с великодушие, което
никого не можеше да измами) приписваше заслугата
за всичките си успехи. Монтенегро, скептик по при-
рода, не възлагаше особени надежди на един детектив,
днес номериран затворник, а в миналото бръснар от
улица „Мексико“; душата му, чувствителна като стра-
дивариус, се свиваше при мисълта за тази невещаеща
нищо добро визита. И все пак беше отстъпил пред уве-
щанията; съзнаваше, че не бива да си разваля отноше-
нията с Акилес Молинари, който, както сам казваше
изтежко, представляваше четвъртата власт.
Пароди посрещна акламирания актьор, без да вдигне
очи. Бавно и акуратно запарваше мате в небесно-
синя каничка. Монтенегро вече се готвеше да я пое-
ме; Пароди, без съмнение от стеснителност, не му я
предложи; за да го окуражи, Монтенегро го потупа по
рамото и запали цигара от пакета „Сублимес“, сложен
на една табуретка.
– Идвате преди уговорения час, дон Монтенегро;
знам какво ви води насам. Аферата с брилянта.
– Както виждам, тези солидни стени не са преграда
за моята слава – побърза да отбележи Монтенегро.
– Никак даже. Точно между тези стени човек нау-
чава какво се случва в държавата – като се почне от
шмекериите на някой дивизионен генерал и се стигне
до културното дело на най-голямата мижитурка в ра-
диото.
– Споделям неприязненото ви отношение към ра-
диото. Както неведнъж ми е казвала Маргарита (Мар-
гарита Ксиргу, нали знаете), истинските актьори, на
които театърът ни е в кръвта, се нуждаем от топлотата
на публиката. Микрофонът е нещо студено, противо-
естествено. Пред този гнусен артефакт аз самият съм
чувствал, че губя връзка с моята публика.
– На ваше място бих забравил за артефакти и връз-
ки. Прочетох статийките на Молинари. Младежът
владее перото, но от толкова литература и описания
накрая ти призлява. Защо не ми обясните посвоему
нещата, без никаква белетристика? Обичам да ми се
говори ясно.
– Нямам нищо против. Пък и съм способен да удовлетворя
молбата ви. Яснотата е достойнство на латин-
ската раса. Позволете ми обаче да хвърля було върху
някоя случка, която би могла да компрометира една
дама от най-доброто общество на Ла Киака (там, как-
то знаете, все още има почтени хора).  „Оставете хората да се занима-
ват със своите неща, а нещата да следват своя път“.

Неотложната необходимост да запазя
неопетнено името на тази дама, която в светските сре-
ди минава за салонна фея (а за мен е и фея, и ангел),
ме принуди да прекъсна триумфалното си турне из ин-
доамериканските републики. Като истински столича-
нин не без носталгия бях очаквал часа на завръщането
и изобщо не си представях, че то ще бъде помрачено
от обстоятелства, които резонно може да бъдат ква-
лифицирани като криминални. И наистина, още щом
пристигнах на гара „Ретиро“, бях арестуван; сега
ме обвиняват в кражба и в две убийства. Като венец
на посрещането ченгетата ми отнеха една старинна скъ-
поценност, с която часове преди това се бях сдобил
при твърде любопитни обстоятелства точно когато
прекосявахме Рио Терсеро. Накратко, мразя излишните
усуквания и ще ви разкажа историята от начало, без да
спестявам, разбира се, дълбоката ирония, която няма
как да не бъде породена от зрелището на съвременния
живот. Ще си позволя и някой пейзажен щрих, някоя
колоритна нотка.”