“Одисей” на Джеймс Джойс

Standard

Днес Джеймс Джойс има рожден ден. Бащата на модерната литература, един от най-великите писатели не само на 20ти век, но в цялата история на човечеството. “Одисей” е култова книга, белязала епоха. Беше една от най-продаваните книги, когато излезе на български език за първи път, в блестящия превод на Иглика Василева. Дано е била прочетена. Дао е била асимилирана. Дано е била приета. Да почетем.

„Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите. Тук съм, за да разчета подписите на всички неща, заченати в морето, изхвърлени от морето и прииждащия прилив, този ръждив ритник. Сополивозелено, сребристосиньо, ръждиво: цветни знаци. Границите на диафанното. Ала добавя: в телата. Значи е съзнавал тези тела, преди да станат цветни. Как? Като удрял чутурата си в тях ли? Сигурно. По-леко. Бил е плешив и милионер, maestro di color che sanno. Границите на диафанното във. Защо във? Диафанно, адиафанно. Ако можеш да пъхнеш в него и петте си пръста, значи е порта, ако не — врата. Затвори очи и гледай.

Стивън затвори очи, за да чуе как под обувките му изхрущяха хрускащи миди, раковини и водорасли. Както и да е, по тях крачиш. Аз, крачка по крачка. За кратко време — късо разстояние. Пет, шест: nacheinander. Точно така: и това е неизбежната модалност на доловимото. Отвори очи. Не. Иисусе! Ами ако полетя към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна и неизбежно падна nebeneinander. Добре ми е на тъмно. Мечът от ясен виси на кръста ми. Ще почуквам с него, нали така правят. Двата ми крака в неговите обувки на края на неговите крачоли, nebeneinander. Звучи тежко: като от чука на демиурга Лос. Дали по пясъчния плаж на Сандимаунт не крача към вечността? Хрус, хряс, хрус, хряс. Невероятните морски мидени парички. Магистер Дийзи диксит.

В Сандимаунт ела сега

със Мадлен кобилката.

Това е ритъмът, разбираш ли. Чувам го. Марширува каталектическият четиристъпен ямб. Не, галопира: опиши кобилката.

Сега отвори очи. Добре. Момент. Изчезна ли всичко? Ами ако ги отворя и остана навеки в мрака на адиафанното. Баста! Ще виждам, ако мога да виждам. Сега гледай. Цялото време без теб: и навеки ще бъде, свят без край.

Заслизаха предпазливо по стъпалата откъм Лий Теръс, две Frauenzimmer: и по-надолу по полегатия бряг плоските ходила на патравите им крака потъват в подгизналия, просмукал се навред пясък. Като мен, като Алджи, слизат надолу към нашата всемогъща майка. Номер едно пуска изтежко акушерската си чанта, другата бодва големия си чадър на плажа. От свободния квартал са, дошли излет да си направят. Госпожа Флорънс Маккейб, вдовица на покойния Патк Маккейб, дълбоко опечалена, от улица Брайд. Някоя нейна посестрима ме е издърпала на белия свят, докато съм оревавал орталъка. Сътворение от нищото. Какво ли носи в чантата? Пометнат плод с проточила се пъпна връв, увит в пурпурен парцал. Вървите на всички нас водят все назад, безизходноусуканите жици на плътта. Затова и монасите мистици. Ще бъдете ли като боговете. Съзерцавайте омфалите си. Ало! Тук е Кинч. Свържете ме с Едемвил. Алеф, алфа[9]: нула, нула, едно.

Съпруга и другарка на Адам Кадмон: Хева, голата Ева. Без пъп. Гледа опулено. Корем, петънце по него няма, издут, голям, като кръгъл щит от опъната телешка кожа, не, като купен пшеница, източнобезсмъртен, от вечността до вечността. Утроба на греха.

И аз съм заутробен в греховна тъма, сътворен, нероден. От тях двамата — мъжът с моя глас и моите очи и жената-призрак с мъртвешки дъх. Слели се, разлъчили се, изпълнили повелята на единителя. От време оно ме е пощял Той и не ще позволи да ме няма сега и завинаги. Lex eterna е в сила. Това ли е божествената същност, с която Отецът и Синът са единосъщни? Как тогава клетият скъп Арийда мери сили с тях? Прахосал цял живот в борба за едното единотрансвенцеюдеотрясъщие. Злочест ересиарх. Издъхнал в гръцки клозет: евтаназия. С великолепната си митра и владишки жезъл, заклещен на трона, вдовец на овдовяла епархия, с колосан омофор и изцапана задница.

Вятърът се разигра наоколо, ту реже, ту пощипва. Ето, гонят се вълните. Морски атове, хрупат нетърпеливо, разпенили гриви, бели-беленички, жребците на Мананаан.

Не трябва да забравям писмото му за вестниците. А после? Кораба в дванайсет и половина. Междувременно с парите умната, ти будала невменяем. Да, точно така. Налага се.

Забави крачка. Ето. Да отида ли до леля Сара или не? Гласът на моя единосъщен отец. Наскоро да се е мяркал твоят събрат творец Стивън? Не? Да не е отишъл при леля си Сали на Страсбург Теръс? Не смогва ли да литне малко по-нависочко, а? Ами, ами! Кажи ни, Стивън, как е чичо Сай? О, от каквото аз съм видял и Иисус би заплакал. Момчетата в сеновала. Порканото счетоводителче и брат му, дето надуваше корнета. Достопочтени гондолиери. А разногледият Уолтър, дето съросваше баща си на всяка крачка! Сър? Да, сър. Не, сър. Просълзи се Иисус и как не, Боже Господи! „

превод: Иглика Василева

Advertisements

Артюр Рембо, великият гений на поезията, в превод на Кирил Кадийски

Standard

Днес е ден за поезия. Като всеки ден. Да почетем Артюр Рембо, геният на поезията, написал най-прекрасните стихове, когато дори няма двайсет години. Понякога талантът, докосването от музите, се излива в един човек и прави от него свръхестествено същество. Такъв е Рембо. Каквото той прави за поезията през само няколкото години, в които пише, ще остане завинаги и е променило поезията, литературата и културата невъобразимо. Четете неговите стихове, те разтърсват, разкъсват, и сред хаосът им се ражда новият ред и истинската чувственост. Благодаря на Кирил Кадийски за блестящите преводи. Рембо говори с неговия глас.

 

ПАРИЖКА ОРГИЯ
или ПАРИЖ СЕ ЗАСЕЛВА ОТНОВО

Ей, пъзльовци, ето го! Тътнещи гари.
Тук Варвари минаха в кървав парад,
но слънцето с огнен дроб всичко обжари.
Пак свети на запад свещеният Град!

Елате! Пожарът е в отлив. Отново
се лее лазур над мостове, трева,
над сгради, дървета – тук, дето олово
червено, раздрано в нощта зарева.

Дворците си мъртви укрийте в ковчези!
Разведря очите ви старият Страх.
Пак стадото рижи кобили се глези –
от страст полудейте, станете за смях!

Разгонени кучки се джафкат за дрипава
превръзка, локалите кряскат: – Ела,
пий, плюскай. Нощта там се гърчи и рипва
навън. О, пияници с мрачни чела,

лочете! Лъчите щом бликнат – боли ги! –
фалшивия блясък да смъкнат от вас,
ще стискате чаши, прелели от лиги,
загледани в утрото – тъпо, без глас.

Но в чест на Кралицата – с дирник тестен е! –
преяждайте. Слушайте като слепци
как хълца в горещите нощи, как стене
гмежта от доносници, старци, крадци.

О, мръсни сърца! О, разпенени устни!
По-живо дъвчете, прогнили зъби.
Шампанско за вас, Победители гнусни!
Позорът в търбуха ви бодро тръби…

Издувайте ноздри в надменност проклета.
А жилите – пъпли отрова по тях.
С ръце върху вашите детски вратлета,
Поетът шепти: “Полудейте от страх –

дори и Жената, в чиято утроба
се ровите в спазми, о, сластни души,
ви стряска със стона си – как ли от злоба
в съдбовна прегръдка не ви удуши?

Крадци, сутеньори, смешници, тирани,
какво ще му сторите днес – на Париж! –
с душите, с плътта си, с отрови и рани?
Ще смъкне той дрипите – свъсен и нищ!

И щом с изтърбушен корем запълзите
в парите си вкопчили пръсти до кръв,
развратница рижава, с бомба в гърдите,
ще вдигне юмруци, пияна от стръв!

Когато в танц яростен тръпнат краката,
Париж, о, когато с нож в свойте ребра,
когато спотайваш в очи светлината
на дивата пролет – за всички добра –

о, град полумъртъв, о, град на покруса,
с гърди устремил се към Бъдния ден,
стотици врати да разтваряш след труса;
от мрачното Минало благословен,

ти – труп вцепенил се от мъки свещени,
пак пиеш от ужаса, вдъхнал живот
на сините червеи в празните вени,
пак твоята обич е в ледена пот!

И не е зле! Червеи, червеи сини,
но нищо Възхода не ще угаси,
тъй Кариатидите и след години
ще ронят по стълбите звездни сълзи.

Макар че градът покъртителна сцена
остава; макар че с вонята, с кръвта
е рана в Природата вечно зелена,
Поетът му шепне: “Каква красота!”

С Поезия къпа те бурята свята!
Възвръщаш си силите, Град величав;
смъртта пак ръмжи, но ти вдигай тръбата,
натъпкал в сърцето є екот и гняв.

Поетът поема безчестната слава,
плача на подлеца и дните на гнет,
и с бич от любовни лъчи изтезава
жените, и хвърля стиха си: “Напред,

бандити!” Пак оргии, пак от елит е
претъпкан бардака на стария ден.
А газът огрява кръвта по стените
и блика зловещ към лазура студен.

—————————————————–

Из “Нечиста кръв”

“… Още като дете се възхищавах от непреклонния каторжник, пред когото винаги зее килията; влизах в кръчмите и хановете, които той бе осветил със свойто присъствие, гледах с неговите очи синьото небе и усърдното цъфтене на полята. Предугаждах неумолимото му присъствие в градовете. Той беше по-силен и от светец, по-досетлив и от скитник. Той и само той! – свидетел на собствената слава и разум.

По зимните пътища, нощем, без покрив, без дрехи, без хляб – един глас свиваше моето оледеняло сърце: “Слабост или сила: избирай – това е силата. Нито знаеш къде отиваш, нито защо отиваш. Надникни навсякъде. Отговори на всичко. Не ще те убият – ти отдавна си труп”. На сутринта имах такъв отсъстващ поглед, толкова безжизнен вид, че тези, които срещнах, може би не ме видяха.

Калта в градовете неочаквано ми се струваше червена и черна – като огледало, когато лампата се мержелее в съседната стая, като съкровище в гората! На добър час – крещях и съзирах море от пламъци и дим в небесата. А вляво и вдясно всички богатства: пламтящи като милиарди светкавици.

Но оргиите и приятелството на жените бяха забранени за мен. Нито един приятел. Видях се внезапно пред озверена тълпа, очи в очи с наказателната рота, разплакан от мъка, че не могат да разберат, и всеопрощаващ – като Жана д’Арк! – “Отци, учители и наставници, вие се мамите, хвърляйки ме в ръцете на правосъдието. Никога не съм принадлежал към тази сган. Никога не съм бил християнин. Аз съм от тия, които пеят по време на изтезанията. Аз не разбирам законите. Нямам чувството за морал. Аз съм отрепка; вие се мамите…”

Да, очите ми са затворени за вашата светлина. Аз съм скот, негър. Но мога да бъда спасен. Вие сте прикрити негри, маниаци, жестоки, алчни. Търговецо, ти си негър. Съднико, ти си негър. Генерале, ти си негър. Императоре, стара красто, ти си негър: пил си контрабандно питие от фабриката на Сатаната. Тази сган е вдъхновена от треската и от рака. Сакати и старци – толкова са достопочтени, че ти иде да ги опечеш живи. Най-хитрото е да напусна този континент, където броди лудостта, за да търси заложници сред тези клетници. Навлизам в истинското царство на чадата на Хам.

Познавам ли поне природата? Познавам ли себе си? Стига думи. Аз погребвам мъртвите в своята утроба. Викове, барабан – и танци, танци, танци! Не мога дори да си представя часа, когато белите ще дебаркират и аз ще потъна в небитието.

Глад, жажда, викове и танци, танци, танци!

Белите дебаркират. Оръдието! Трябва да се покориш на кръщението, да се облечеш и да се трудиш.

Получих в сърцето последния удар. О! Не предвиждах това!

Не съм вършил никога зло. Ще бъдат дните ми леки, разкаянието ще ме подмине. Не съм познал терзанията на душата, мъртва почти за доброто, в която се въздига светлината, сурова като надгробни свещи. Участта на синчето от семейство – преждевременен ковчег, обсипан с бистри сълзи. Без съмнение, развратът е глупост, порокът е глупост. Тази гнилоч трябва да се махне. Но часовникът няма да смогне да отронва само часовете на чистата болка! Ще се възнеса ли като дете, за да си играя в рая, забравил всички несгоди!

По-бързо! Има ли и други животи? Сънят сред богатство е невъзможен. Богатството винаги е било показно. Само божествената любов ни дарява с ключовете на познанието. Виждам, че природата е само привидна доброта. Сбогом, химери, идеали, заблуди.

Благоразумната песен на ангелите се носи от спасителния кораб: това е божествената любов. Две любови. Аз мога да умра от земната любов, от преданост да умра. Изоставих душите, които ще ги гнети скръбта от моето заминаване! Избрахте ме сред корабокрушенците; тези, които остават, нима не са мои приятели?

Спасете ги!

Разумът ми е вроден! Светът е добър. Ще благословя живота. Ще обикна своите братя. Това не са детски обещания. Нито надеждата да се изплъзнеш от старостта и смъртта. Бог ми дарява силата и аз славословя Бога.

Скуката вече не ми харесва. Яростта, развратът, безумието – захвърлих цялото това бреме, като зная всичките им пориви и злощастия. Да преценим, без много да се главозамайваме, размерите на моята невинност.

Не ще мога вече да моля за утехата на бича. Не се виждам запътен на сватба, където да бъда зет на самия Христос.

Не съм в плен на своя разум. Казах: Бог. Искам свобода в спасението: как да я постигна? Лекомислените желания ме напуснаха. Нямам повече нужда от преданост, нито от божествена любов. Не скърбя за времето на чувствителните сърца. Всяко нещо си има оправдание – и презрението, и милосърдието: запазвам си място на върха на тази ангелска стълба на здравия разум.

Колкото до стабилното щастие, домашно или не… не, не мога. Твърде лекомислен съм, твърде слаб. Животът разцъфва в труда – стара истина: но моят живот няма никаква тежест, той полита и витае над действието, най-драгоценното на света.

Сякаш съм стара мома, не ми стига смелост да обикна смъртта!

Да би могъл Бог да ме дари с небесен и въздушен покой, с молитва – като древните светци! Светците! Силните! Анахорети, артисти – кому ли са нужни днес!

Безкраен фарс! Моята невинност ме кара да плача. Животът е фарсът, който играят всички.”

Standard
“Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” на Салман Рушди беше една от книгите, за които говорихме в понеделник на Литературния гид в “Перото”. Бях, все още съм и вероятно дълго ще бъда под нейно влияние. Може да бъде сравнена само с книгите на Умберто Еко, и то най-вече с “Махалото на Фуко”. Това е един от най-ерудитските, интелектуални, мащабни, оригинални, въздействащи романи, които съм чел. Рушди е забъркал уникална смес от приказка, антиутопия, реализъм, любов, история, литература, легенди, философия, история, фантастика и абсурдизъм, че направо ти се завива свят. Тази книга еистинско предизвикателство – с пластовете, препратките, инспирациите, идеите, дълбочината, алюзиите, асоциациите и позоваванията. Прочетох я супер бързо, след което вече повече от седмица я разгръщам и потъвам пак търсейки връзките с книги, автори, истории, действителни събития, лица и история. Уникална е. Ето един откъс:
“Когато в кабинета на новоизбраната кметица Роза Фаст намериха бебе момиченце, повито в индийския национален флаг, което доволно гукаше в кошница върху кметското бюро, суеверните и сантиментални граждани решиха, че като цяло това е хубаво, особено когато беше оповестено, че бебето е на приблизително четири месеца и вероятно е родено по време на голямата буря и е оцеляло. Бебе Буря, така го нарекоха медиите и името си остана. Безименното бебе извикваше представа, сходна с образа на сърнето Бамби1, храбро посрещнало бурята на неуверените си крачета – моментална мимолетна героиня в тези мимолетни времена на забравата. Не след дълго, предполагаха мнозина от нашите предци, като се има предвид видимото ѝ южноазиатско потекло, тя ще бъде достатъчно голяма, за да спечели националното състезание по правопис. Бебето се появи на корицата на „Индия Аброд“ и беше тема на изложба с „въображаеми портрети“ на нейното бъдеще като зрял човек, възложени на прочути нюйоркски художници от индийско-американски организации, свързани с изкуството, и после разпродадени на търгове за набиране на средства. обаче загадъчната ѝ поява разгневи онези, които вече бяха вбесени от избора за втори пореден път на кметица с прогресивни разбирания. Независимо дали другите предтечи бяха съгласни, вярно беше, че в епохата на максималната сигурност появата на бебето върху бюрото на кметицата Фаст си беше малко чудо.
Откъде се взе бебе Буря и как се озова в кметството? Доказателствата от батареята охранителни камери, които непрекъснато обхождаха общината, показваха жена с пурпурна маска да влиза през всеки пропускателен пункт късно през нощта, понесла кошница, без да привлече никакво внимание, сякаш притежава суперсила да става невидима ако не за камерите, то поне за хората в непосредствена близост и явно за охранителите пред екраните. Жената просто бе влязла в кабинета на кметицата, оставила беше бебето и си беше тръгнала. Нашите предци градяха какви ли не предположения около въпросната жена. Дали някак не е заловила системата да дреме или пък притежава някакво наметало за невидимост? Но ако е имала наметало, нямало ли да стане невидима и за камерите? Обикновено земни хора започваха да водят сериозни разговори край масата относно суперсилите. Ама защо една жена със суперсили ще изостави бебето си? И ако тя е майка на детето, дали бебето Буря също не притежава някакви магически качества? Дали пък тя… защото беше важно да не избягват неприятните вероятности, докато се води война срещу ужаса… дали пък тя не беше опасна? Когато излезе статията под заглавие Човешка бомба със закъснител ли е бебето Буря?, предците ни осъзнаха, че много от тях отдавна са зарязали законите на реализма и много повече се чувстват в свои води в бляскавите селения на фантастичното. Оказа се, че малката Буря наистина е посетител от страната на невероятното. Най-напред обаче всички се заеха да ѝ търсят дом. Роза Фаст произлизаше от влиятелно украинско-еврейско семейство, което живееше на Брайтън Бийч, и се обличаше елегантно с костюми на Ралф Лорън, „защото близките му ни бяха съседи“, както обичаше да изтъква, „само че не в Шийпсхед Бей“, което ще рече, че Ралф Лифшиц от Бронкс имал прадеди в Беларус, съседна на „нейната“ Украина. Звездата на Роза изгря, когато звездата на кметицата Флора Хил угасна, и между двете не гореше пламенна любов. Мандатът на Хил беше затормозен от обвинения във финансови злоупотреби и в пренасочването на средства към тайни фондове, двамата ѝ най-близки сътрудници бяха обвинени, но мръсотията така и не стигна до кабинета на кметицата, макар че част от вонята проникна вътре. Успешната избирателна кампания на Роза Фаст, която стъпваше на обещанието ѝ да прочисти общината, не ѝ спечели симпатията на нейната предшественица, докато намекът на Флора Хил, направен, след като напусна общината, че наследницата ѝ на поста е „тайна атеистка“, подразни Роза Фаст, която всъщност се беше откъснала от вярата на предците си, обаче смяташе, че какво прави тайно в своето безбожие си е нейна работа и на никой друг. Разведена, в момента необвързана, петдесет и три годишна и бездетна, Фаст признаваше, че е дълбоко трогната от окаяното положение на бебето Буря, и се постара да осигури дом и нов живот на момиченцето, по възможност далеч от вниманието на таблоидите. Буря премина през ускорена процедура по осиновяване и се озова благополучно при новите си родители, където получи шанс за ново начало под ново име или поне такава беше идеята, обаче след броени седмици новите родители потърсиха продуценти на телевизионно риалити шоу и организираха излъчването на предаването „На пост край Буря“, което щеше да отразява как расте звездното бебе. Когато Роза научи новините, тя избухна от ярост и се разкрещя на службата по осиновяване, че са дали невинно дете в ръцете на порнографи ексхибиционисти, които са готови сигурно дори да се изсерат публично, ако някой им даде пари да го направят. – Махнете я от тези брависими – провикна се тя, използвайки жаргонното название за жадните за риалити слава глупаци, разпространено дори в телевизионната мрежа, откъдето произлизаше и която го беше излъчила първа, защото излъчването на лъжливи предавания, представящи се за действителност, до такава степен беше завладяло кабеларките, че измести истинския създател на програмата. Всички бяха научили, че си струва да се откажеш от личен живот заради вероятността да се прославиш, а разбирането, че само уединената личност е истински автономна и свободна, се беше изгубило сред статичното електричество на ефира. Затова бебето Буря беше в опасност сред брависимите и кметицата Фаст се вбеси. Случи се обаче така, че още на следващия ден осиновителят на бъдещата риалити звезда върна бебето в службата по осиновяване и каза: Вземете си я, тя е болна, и буквално избяга от стаята, обаче всички видяха раната на лицето му, разлагащата се част от бузата му, където плътта сякаш бе умряла и бе започнала да гние. Занесоха Буря в болницата на преглед, но се оказа, че е напълно здрава. На следващия ден обаче една от сестрите, която беше държала бебето, също започна да гние, вонящи разлагащи се участъци плъзнаха по двете ѝ ръце и тя се втурна с истеричен плач в спешното отделение и призна, че е крала изписвани с рецепта лекарства и ги е продавала на дилър в Бушуик, за да припечели нещичко допълнително. Кметицата Роза първа проумя какво се случва, кой предизвиква тези парадоксални събития в сферата на онова, което уместно бихме могли да наречем новините. – Това бебе чудо разпознава корупцията – каза тя на най-близките си съратници, – а по телата на корумпираните, до които се е докоснала, започват буквално да се проявяват признаци на моралното им разложение. Сътрудниците я предупредиха, че май не е много уместно такива приказки, присъщи на древния свят на
стара Европа, населен с дибуци и големи1, да излизат от устата на съвременен политик, обаче не успяха да разубедят Роза Фаст. – Дойдохме на власт, за да прочистим тази практика – заяви тя, – и случайността ни предоставя човек метла, с която да пометем и да почистим. Тя беше нещо като атеистка, която вярва в чудеса, без да ги отдава на Божия промисъл, и на следващия ден намереничето, вече поверено на грижите на служба за приемни грижи, отново посети кметския кабинет. Бебе Буря влезе в общината като малък човешки миночистач или вълчак, обучен да надушва наркотици. Кметицата притисна момиченцето в голямата си бруклинско-украинска прегръдка и прошепна: „Да се захващаме за работа, бебе на истината“. Последвалите събития тутакси се превърнаха в легенда, докато в стая след стая и в отдел след отдел признаци белези за корупция и пропадналост се появяваха по лицата на корумпираните и пропадналите, на мошениците, присвояващи средства, на получателите на подкупи в замяна на обществени поръчки, на получателите на часовници „Ролекс“, на полети с частни самолети и на чанти „Ермес“, натъпкани с банкноти, и на всички други скришно облагодетелствани от бюрократичната власт. Мошениците започнаха да си признават, преди да попаднат в обхвата на бебето чудо, или пък изхвърчаха от сградата и хукваха по моравата. Кметицата Фаст остана неопетнена, което все пак доказваше нещо. Нейната предшественичка се появи по телевизията и се подигра на окултните „щуротии“ на кметицата, а Роза Фаст излезе с кратко изявление,
в което покани Флора Хил да „дойде да види малкото сладурче“, обаче Хил не откликна на поканата. Влизането на бебето Буря в залата на общинските съветници предизвика паника сред хората, насядали вътре, които отчаяно се втурнаха към изходите. Онези, които останаха, се оказаха неподвластни на силата на бебето почтени мъже и жени. – Мисля, че най-сетне узнахме кой кой е в града ни – каза кметицата Фаст. Предшествениците ни имаха късмет в този момент с лидер като Роза Фаст. – Всяка общност, която не е способна единодушно да направи описание на себе си, на делата в общността и на действителното състояние на нещата, е загазила здравата. Очевидно е, че са започнали да се случват, доказуемо и обективно, нов вид събития, които доскоро бихме описали като фантасмагорични и невероятни. Трябва да проумеем какво означава това и да се изправим срещу евентуалните промени храбро и интелигентно. Кметицата заяви също, че телефон 311 за момента ще бъде достъпен за хора, които искат да докладват за всякакви необикновени събития. – Нека да съберем фактите и на тяхна основа да продължим нататък – каза тя. Що се отнася до Буря, кметицата лично го осинови. – Тя е не само моята гордост и радост, тя е и тайното ми оръжие – осведоми Фаст хората. – Не пробвайте никакви глупости, иначе момиченцето ми ще се развихри върху лицето ви. Да си осиновителка на бебето на истината, имаше един недостатък, призна тя пред съгражданите си в сутрешния телевизионен блок. – Изрека ли дори най-незначителната лъжа в нейно присъствие, цялото лице ме засърбява ужасно.”
Превод Надежда Розова

BELLES LETTRES. 25 г. от смъртта на Васко Попа

Standard

Не съм писал от близо 9 месеца в блога. Всъщност за миналата година имам само два поста – на 5 януари и на 27 март. Съжалявам, за което. Ще се опитам, както обещах и сутринта да се опитам да бъда редовен в публикуването. За завръщането ми избрах автор, който сигурно ви говори малко или нищо, което не е срамно, аз също научих за него от приятел, от Алек Попов, той ми каза за него.После прочетох неговите стихове в превод на Светлозар Игов, и се влюбих в простотата на изразите, абсурдизма и образността в стиховете му. Трябва да не забравяме тези поети, той е сърбин от румънски произход, дете на Балканите, носещ в себе си всичко характерно за нашата разкъсаност и близост, любов и омраза, болки и скелети в гардероба. Сръбската литература е една от най-силните в района, а ние все още не я познаваме достатъчно добре. Бих искал да можем да го направим, както и с румънската, хърватската, гръцката, словенската, босненската. Поезията е универсален език на символите, трудна за превеждане, но проникваща до същината на нещата и докосваща всеки. Да почетем Васко Попа днес. 25 г. след неговата смърт

“Далеко в нас

1.
Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който кръжи около главата ни
Чуваш ли куршума
Който дебне целувката ни

2.
Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая в чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото
Дали ще мога да те укрия
От твоето лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни
Ще мога ли
На това непокоримо поле
Да ти издигна шатра от своите длани

3.
Неспокойно се разхождаш
из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непреходим

4.
Шушкат зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас

5.
През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно ходят по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В олуците звездите ни гният

6.
Бдиш в бръчката между веждите ми
Чакаш да се разведели
На моето лице

Восъчната нощ
Едва е догоряла
До ноктите на зората

Черни тухли
Вече са покрили
Целия небесен свод

7.
Над мирните води
Зъбати очи летят

Около нас модри устни
По клоните шумят

Къщите ни се крият
Зад тесните рамене

Шепите ни се хващат
За безсилните облаци
Вените ни носят мътни
Постели и маси
С изпочупени кости
Пладнето на ръцете ни пада

И се смрачи

Отворен гроб върху лицето на земята
Върху твоето върху моето лице

8.
По кръстопътищата
Подочията на деня
Срещат ни се модри

Ако обърна глава
Слънцето от клоните ще падне
Съхранила си усмивките
В моите длани
Как да ги оживя

Сянката ми е все по-тежка
Някой й връзва крилата

Очи отваряш добра
Отместваш ме нямо
Нощта изненадана ме търси

В дъното на алеята
Платанът пали цигара

9.
Отровни зелени
Часове маршируват
През нашето чело

Пътуваме из тялото
С мълчание което влачат
Нашите погледи луди

Между клепките на очите
Притискам голия ти поглед
Болката в него да раздробя

10.
Как с тези копчета
Бронзови да гледаме

Смени се тъмата
С коси ни бичува

Как с този език
Хартиен да говорим

Думите ни сух го
Под небесата запалват

Как с това тяло
От жив пясък да съществуваме

Побеснелите челюсти
Го отнасят зърно по зърно

Как с тези дървени ръце
Лишени от листа да се прегръщаме

Погиват ни карамфилите от устните
Погиват във врелия пясък

11.
Къщите са преобърнали
Горчивите джобове на стаите
Вихърът да ги пребърка

Па дължината на ребрата ни
Уличните лампи
Събличат кървави рокли

Два листа от вестник сме
Сурово залепени
Върху раната на вечерта

Запалени птици
От веждите ми
Върху твоята ключица паднаха

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

13.
Рушат се стълбовете които държат
небето

Пейката със нас бавно
В празнината попада

Нима довека да гнием
в каменно мълчание

През очите през челото
Думите ни ще поникнат

Разбягали са се дните

Нима довека да чакаме слънцето
През ребрата ни да се жлътне

Слушаме как сърцата ни
В гърлото на мъртвите стълбове туптят

Избягали сме от гърдите”

Превод: Светлозар Игов

Belles Lettres. “Непосилната лекота на битието”. Кундера. Милан Кундера

Standard

има ли смисъл да казвам защо Кундера? Или защо “Непосилната лекота на битието”. Един от най-великите писатели на нашето съвремие и една от най-великите му книги. Насладете се в този следобед.

“Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут. Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит?
Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот сянка, живот без тежест, мъртвороден живот и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо. Излишно е да обременяваме съзнанието си с тях, също както например с войната между две африкански държави през четиринайсети век, която не е променила ни най-малко света, въпреки че в нея са загинали в неописуеми мъки триста хиляди негри.
Ще се промени ли с нещо войната между двете африкански държави през четиринайсети век, ако се повтори безброй пъти във вечното завръщане?
Да, ще се промени: тя ще се превърне в стърчаща неразрушима канара и нейната нелепост ще се увековечи.
Ако Великата френска революция се повтаряше безконечно, френската историография нямаше да се гордее чак толкова с Робеспиер. Но понеже тя документира нещо невъзвратимо, окървавените години са се превърнали в голи думи, в теория, в предмет на дискусии, станали са по-леки от перушина, не навяват страх. Има неизмерима разлика между Робеспиер, появил се един-единствен път в историята, и Робеспиер, завръщащ се вечно да сече главите на французите.
Следователно можем да кажем, че идеята за вечното завръщане е особена перспектива, която ни позволява да видим нещата по-различно, без смекчаващото обстоятелство на тяхната недълговечност. Това смекчаващо обстоятелство ни пречи да произнесем каквато и да било присъда. Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.
Наскоро се улових, че изпитвам невероятно чувство. Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството. Моето детство съвпадна с войната, част от близките ми загинаха в Хитлеровите концлагери; но какво бе тяхната смърт пред факта, че снимките на Хитлер ми припомниха един безвъзвратно отишъл си епизод от моя живот?
Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.

Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи, ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме (das schwerste Gewicht).
Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота.
Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата – прекрасна?
Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.
И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.
Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?
Този въпрос си е задавал Парменид през шести век преди Христа. Той виждал целия свят разделен на двойки противоположности: светлинамрак; ефирност – плътност; топлина – студ; битие – небитие. Единия полюс в двойката приемал за положителен (светлината, топлината, ефирността, битието), а другия – за отрицателен. Това деление на положителен и отрицателен полюс би могло да ни се стори детински просто. С изключение на един от случаите: кое е положителното – тежестта или лекотата?
Парменид отговаря: лекотата е положителна, тежестта – отрицателна.
Прав ли е, или не? Това е въпросът. Сигурно е само едно: противопоставянето тежест – лекота е най-загадъчното и най-многозначното от всички противопоставяния.

Томаш занимава мислите ми от доста години, но едва в светлината на тези разсъждения го видях отчетливо. Видях го да стои до прозореца в своя дом и да гледа през двора към стената на отсрещната сграда в неведение как да постъпи.
За първи път срещна Тереза преди около три седмици в един малък чешки градец. Прекараха заедно не повече от час. После тя го изпрати до гарата и стоя с него, докато влакът дойде и той се качи. Десет дни по-късно пристигна при него в Прага. Любиха се още същия ден. През нощта тя вдигна висока температура. Оказа се грип и Тереза остана цяла седмица в апартамента му.
Тогава той изпита необяснима любов към почти непознатото момиче. Струваше му се, че тя е дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по течението на реката, та той, Томаш, да го извлече на брега на своята постеля.
Тя остана при него една седмица, докато оздравя, а после отново замина за своя градец, на около двеста километра от Прага. И тогава настъпи мигът, за който споменах и който според мен е ключът към живота на Томаш: той стои до прозореца, вперил поглед през двора в стената на отсрещната сграда, и премисля.
Дали да я покани в Прага за постоянно? Тази отговорност го плашеше. Ако я поканеше сега, тя щеше да дойде, за да му предложи целия си живот.
Или пък да не й се обажда повече? Това би означавало Тереза да си остане сервитьорка в ресторанта на един затънтен градец и той никога вече да не я види.
Искаше ли Томаш тя да дойде при него, или не искаше?
Той гледаше през двора към отсрещната стена и търсеше отговора.
Тя се връщаше отново и отново в паметта му, легнала на неговия диван; не приличаше на никого от дотогавашния му живот. Не беше нито любовница, нито съпруга. Беше дете, което той бе извадил от насмолената кошница и бе положил на брега на своята постеля. Тереза бе заспала. Коленичи до нея. Трескавото й дишане се учести, тя издаде немощен стон. Томаш притисна лице към нейното и зашепна в съня й думи, с които да я успокои.
След малко му се стори, че тя започва да диша равномерно и лицето й неволно се надига към неговото. По устните си усещаше леко тръпчивия й от треската дъх и го вдишваше, сякаш искаше да попие близостта на нейното тяло. И в този миг си представи, че тя живее с него от много години и сега умира. Изведнъж го обзе ясна увереност, че няма да преживее нейната смърт. Ще легне до нея и ще закопнее да я последва и в гроба. Разнежен от тази мисъл, зарови лице във възглавницата до лицето на Тереза и дълго остана така.
Сега стоеше до прозореца и търсеше опора в тази сцена. Та какво друго би могло да бъде това, освен любов – любовта, избрала именно този начин, за да му се разкрие?
Но дали беше любов? Беше си внушил, че иска да умре редом с нея, и това чувство бе очевидно в разрез с реалността: та нали това тогава бе едва втората им среща! В такъв случай не ставаше ли дума само за истерична реакция на човек, който съзнаваше дълбоко в душата си своята неспособност да обича и затова бе започнал да се преструва пред самия себе си на влюбен? При това подсъзнанието му бе толкова малодушно, че бе избрало за своята комедия тъкмо тази жалка сервитьорка от затънтен градец, която бе имала нищожен шанс да влезе в живота му!
Той гледаше през двора мръсните стени и си даваше сметка, че не знае любов ли е било, или истерия.
И се упрекваше, че в такава ситуация, когато един истински мъж не би се колебал нито миг как да постъпи, той самият проявява нерешителност и така лишава най-красивия миг в живота си (коленичил до нейното легло, чувства, че не би преживял смъртта й) от неговия смисъл.
Яд го беше на себе си, но после му хрумна, че всъщност е съвсем естествено да не знае какво иска.
Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.
Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане сам?
Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът, щом първата репетиция за живот е вече самият живот? Ето защо той винаги наподобява скица. Но дори „скица“ не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина.
Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо.

Но един ден в почивката между две операции сестрата го повика на телефона. Той чу в слушалката гласа на Тереза. Обаждаше се от гарата. Томаш се зарадва. За съжаление, се беше уговорил за вечерта с приятели да му гостуват, тъй че я покани чак за другия ден. Но още щом остави слушалката, се упрекна, че не й беше казал да дойде веднага. Имаше достатъчно време да отмени поканата към приятелите! Питаше се какво ли ще прави Тереза в Прага цели трийсет и шест часа и за малко да запали колата и да тръгне да я търси из пражките улици.
Тереза дойде на другата вечер. Носеше през рамо чанта с дълга дръжка, видя му се по-елегантна от предишния път. В ръката си държеше книга – „Ана Каренина“ от Толстой. Беше весела, дори малко шумна и се мъчеше да му внуши, че се е отбила съвсем случайно, просто й се открила възможност: пристигнала в Прага по служба, евентуално (разказът й беше много несвързан) да си потърси работа тук.
После лежаха голи и отмалели един до друг на дивана. Вече беше нощ. Томаш попита Тереза къде е отседнала, за да я откара дотам с колата. Тя отвърна смутено, че тепърва ще си търси хотел и че е оставила куфара си в гардероба на гарата.
До предната вечер той се бе опасявал, че ако я покани при себе си в Прага, тя ще дойде, за да му предложи целия си живот. И когато сега му каза, че куфарът й е на гарата, на него изведнъж му хрумна, че в този куфар е нейният живот, който временно е оставила на гарата, преди да му го предложи.
Качиха се заедно в паркираната отпред кола. Томаш потегли към гарата, взе от гардероба куфара (беше голям и извънредно тежък) и го откара заедно с Тереза в своя дом.
Как се реши тъй внезапно, след като почти две седмици се беше колебал и не се беше престрашил да изпрати поне една картичка?
Самият той остана изненадан от постъпката си – тя противоречеше на възгледите му. Преди десет години се беше разделил с първата си жена и в дните около развода бе живял в празнично настроение, с каквото други запомнят сватбите си. Беше осъзнал, че не е роден да живее редом с която и да било жена и само като ерген може да бъде изцяло такъв, какъвто е. Беше се погрижил така да подреди живота си, че вече никога никоя жена да не може да се нанесе с куфара си при него.Тази бе причината в жилището му да има само диван. Макар диванът да беше достатъчно широк, Томаш заявяваше на своите любовници, че не може да спи с друг човек на едно легло, и след полунощ ги откарваше по домовете им – всички без изключение. Впрочем и първия път, когато Тереза бе останала заради грипа, той не спа в едно легло с нея. Първата нощ изкара в голямото кресло, а следващите – в болницата, имаше там собствен кабинет с кушетка, която използваше при нощните дежурства.
Този път обаче заспа до нея. На сутринта се събуди и забеляза, че Тереза, която още спеше, го държи за ръката. Нима се бяха държали така през цялата нощ? Трудно му беше да повярва.
Тя дишаше дълбоко в съня си, държеше го за ръката толкова здраво, че нямаше как да я издърпа, а извънредно тежкият куфар стоеше до леглото.
Томаш се боеше да издърпа ръката си, за да не я събуди, и само много предпазливо се обърна на една страна, за да я наблюдава по-добре.
И този път тя му заприлича на дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по водата. Но как е възможно да оставиш кошница с дете да се носи по буйните речни води! Ако дъщерята на фараона не бе извлякла от вълните кошницата с малкия Мойсей, нямаше да го има Вехтия завет, а и цялата ни цивилизация! Толкова древни митове започват със спасяването на някое подхвърлено дете. Ако Полиб не бе прибрал мъничкия Едип, Софокъл нямаше да напише най-хубавата си трагедия!
В този момент Томаш не си даваше сметка, че метафорите са опасно нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да се роди от една-единствена метафора.

Той живя с първата си жена едва две години и им се роди един син. При развода съдът повери детето на майката и осъди Томаш да плаща за издръжката му една трета от заплатата си. Освен това му гарантира правото да го вижда всяка втора неделя от месеца.
Но всеки път, когато трябваше да отиде да види сина си, майката намираше някакво оправдание да осуети срещата им. Навярно ако ги бе обсипвал със скъпи подаръци, щеше да му е по-лесно да излиза с детето. Стана му ясно, че трябва да заплати на бившата си жена любовта на сина си, да се абонира за тази любов. Представи си как след време ще поиска по донкихотовски да внуши на момчето своите възгледи, коренно противоположни на тези на майката. Чувстваше се предварително изморен от тази перспектива. Когато една неделя майката за кой ли път в последния момент отмени свиждането със сина, той изведнъж реши, че вече изобщо не желае да го вижда.
Пък и защо трябваше да изпитва към това дете, с което не го свързваше нищо друго, освен едно нощно неблагоразумие, по-голяма привързаност от онази, която изпитваше към когото и да било другиго? Да, ще продължава да си плаща добросъвестно издръжката, но нека никой не иска от него да воюва за правото да има син в името на някакви си бащински чувства!
То се знае, никой не пожела да приеме тази негова логика. Собствените му родители осъдиха това решение и заявиха, че щом Томаш отказва да се интересува от сина си, тогава и те, неговите родители, също ще престанат да се интересуват от своя син. При това запазиха демонстративно добри отношения със снаха си и се хвалеха наляво и надясно с достойната си за пример позиция и с чувството си за справедливост.
Така за кратко време Томаш успя да се отърве от жена си, от сина си, от майка си и от баща си. От всички тези хора му остана само страхът от жените. Той ги желаеше, но в същото време се боеше от тях. Наложи се да си изработи нещо като компромис между страха и желанието; наричаше го „еротично приятелство“. Твърдеше пред своите партньорки: само лишената от сантименталност връзка, в която човек не предявява претенции към живота и свободата на другия, може да направи и двамата щастливи.
Понеже държеше да е сигурен, че еротичното приятелство никога няма да прерасне в любовна агресивност, той се срещаше с всяка от постоянните си любовници само на много дълги промеждутъци. Намираше този метод за съвършен и го пропагандираше сред приятелите си: „Нужно е да се спазва правилото за числото три. Може да се виждаш с една и съща жена често, но в никакъв случай повече от три пъти, или пък да се срещаш с нея години наред, но само при едно условие: между отделните срещи да са минали най-малко три седмици“.
Тази система бе дала на Томаш възможност да не къса с постоянните си любовници и в същото време да има значителен брой временни. Невинаги обаче партньорките му проявяваха разбиране. От всички най-добре го разбираше Сабина. Тя беше художничка. Твърдеше: „Обичам те, защото си пълна противоположност на кича. В царството на кича ти щеше да бъдеш чудовище. В никой американски или руски филм не би могъл да изпълняваш друга роля, освен на най-омразния и гаден герой“.

“Книгата, която ме вдъхновява”. Чудесна инициатива на Jobtiger

Standard

Подари вдъхновение – сподели книгите, които са вдъхновили теб!

Книгите, наситени с толкова емоции, събрали безброй животи и преплитащи безброй съдби… Кой би могъл да се откаже от безценната емоция да разгърне страниците и да бъде погълнат от магията?! Посветил съм живота си на това да запозная, колкото може повече хора с книгите, които обичам, които са важни за мен. Да има книги, които не само да бъдат четени, но и да четат самите нас. Споделянето на любимите ни книги е повече от важно!
Магията на четенето е неповторима и необозрима. Тези, които са се докоснали до нея, тези, които са я преживели, никога не могат да се откажат от това безценно удоволствие. Но представете си какво би било, ако можехте да помогнете на колкото може повече хора да открият книгите, да се влюбят в тях, да ги оставят да променят живота им!
Сега можем да го направим заедно и с още по-голям успех. Включете се в „Книгата, която ме вдъхновява“ и споделете с всички вашите любими книги, разкажете за вдъхновението от тях и за начина, по-който те са ви повлияли или променили живота ви.
Инициативата е чудесна! Нека да изберем тези книги, които най-много са ни повлияли и са ни въздействали през годините. Те винаги са различни, но нека да отбележим най-интересните от тях, да ги препоръчаме и направим достояние на повече хора. Тяхната мъдрост ни е зареждала и ни е дала толкова много. Включете се!
„Книгата, която ме вдъхновява“ е социална инициатива, организирана от JobTiger, HR компания и кариерен сайт, която стартира на 4 август. В продължение на 12 седмици любителите на книгите и четенето ще могат да номинират своите най-вдъхновяващи книги на онлайн платформа, специално изградена за целта. Всяка седмица ще се излъчва седмичен Топ 3. А на финала, който ще се състои на 1 ноември, Денят на народните будители, ще бъде излъчен Топ 30 на най-вдъхновяващите книги на нашето време.
Можете да разберете повече за „Книгата, която ме вдъхновява“, да номинирате книги и да гласувате на сайта на инициативата: http://www.jobtiger.tv/book

“Сътворението” на Гор Видал. Най-добрия исторически роман. Задължителен.

Standard

Чудех се какво определение да сложа на романа “Сътворението”. Най-хубавият, най-красивият, най-важният, най-обширният, най-философският, най-четивният, най-богатият, най-информативният, най-въображаемият, най-фантастичният, най-замислящият исторически роман, който съм чел. В крайна сметка се спрях на най-добрият. Кратко, и в него се съдържат всички останали неща. От Персия и зороастризма, през Гърция и нейните философи, до Индия и Буда, Китай и Конфуции. Целият древен свят със своята религия, философия, битие, в една книга. Прекрасно разказана и готова за изживяване. Изключителен, уникален и чудесен за четене. Ако все още не сте го чели, направете го скоро. Ако сте, споделете го с приятели.

Image

“Демокрит не бе и чувал някои от нещата, които споделих на вечерята снощи. Сега той иска не само да научи от мен истината за Гръцките войни, а което е по-важно, настоява да му разкажа и спомените си за Индия и Китай, и за мъдреците, които срещнах на изток и в земите на изток от изток. Предложи да запише всичко. Гостите ми на снощната вечеря възторжено го подкрепиха. Но подозирам, че беше само от учтивост.

Сега седим във вътрешния двор на къщата. По това време тук грее слънце. Денят е прохладен, но не е студено и усещам топлината на слънцето върху лицето си. Чувствувам се добре, защото съм облечен удобно, по персийски. Всички части на тялото ми, освен лицето, са покрити. Когато не се движа, ръкавите скриват дори и пръстите ми. Естествено, нося панталони — дреха, която открай време смущава гърците.

Нашите понятия за благоприличие тук се приемат с насмешка — гърците са най-щастливи, когато гледат игрите на голи младежи. Това, че съм сляп, ми спестява не само гледката на разюзданите млади атиняни, но и на следящите ги с похотливи погледи мъже. Ала стане ли дума за жени, атиняните са сдържани. И тук жените са покрити от глава до пети като персийките, но облеклото им е без украшения, лишено е от пъстрота, от изящество.

Диктувам на гръцки, защото открай време говоря с лекота езика на йонийските гърци. Майка ми Лаида е гъркиня от Абдера. Дъщеря е на Мегакреон, дядото на Демокрит. Тъй като Мегакреон владееше сребърни мини, а ти, Демокрите, си негов потомък по мъжка линия, сега си много по-богат от мен. Да, запиши го. Ти си част от този разказ, колкото и да си млад и незначителен. Нали все пак ти ме накара да се поровя в паметта си.

Снощи дадох вечеря на факлоносеца Калий и на со-фиста Анаксагор. Всеки ден Демокрит прекарва часове наред с Анаксагор, който непрекъснато му говори. Това минава за образование. По мое време, в родината ми, образованието се състоеше в заучаване на свещените текстове, уроци по математика, упражнения по музика, стрелба с лък…

„Да яздиш, да стреляш с лък, да казваш Истината“ — така гласи прочутата фраза, която изразява същността на персийското образование. Демокрит ми напомня, че гръцкото образование е почти същото, като се изключи казването на истината. Той знае наизуст съчиненията на йониеца Омир (също като мен слепец). Може и да е прав. Но тук в последно време традиционните методи бяха изоставени — според Демокрит допълнени — с появяването на една нова категория хора, наричащи себе си софисти. На теория от софиста се очаква да е способен в някое изкуство. На практика мнозина от тукашните софисти не притежават нито способности, нито дарба. Умеят единствено да си служат ловко с думите, но е трудно да се установи какво точно преподават, тъй като поставят под съмнение всичко — с изключение на парите. Те не пропускат да си осигурят добро възнаграждение от младежите в града.

Анаксагор се отличава от тази пасмина. Той говори ясно и пише на добър йонийски гръцки. Демокрит ми прочете книгата му „Физика“. Макар и да не разбирам много неща в нея, не мога да не се възхитя на дързостта му. Опитал се е да обясни всичко, като внимателно е изучавал видимия свят. Разбирам разсъжденията му, докато описва видимото, но щом стигне до невидимото, се обърквам. Анаксагор твърди, че нищото не съществува. Твърди, че цялото пространство е пълно с нещо дори когато не можем да го видим — вятъра например. Най-интересни (и атеистични!) са възгледите му за раждането и смъртта.

„Гърците — пише той — имат неправилна представа за появата и загиването на нещата. Нищо не се появява и нищо не загива, само съществуващите неща се съединяват и разделят. Затова правилно би било да наричаме раждането на нещата съединяване, а смъртта им — разделяне.“ Това бих могъл да приема. Но какви са тези „неща“? Какво ги кара да се съединяват и разделят? Кога, къде и защо са били сътворени? От кого? Според мен има само един въпрос, върху който си струва да се размишлява — сътворението.

В отговор Анаксагор въвежда думата „разум“. „Първоначално всички неща, от безкрайно малкото до безкрайно голямото, били в покой. После Разумът внесъл в тях ред.“ Тогава тези неща (какви са те? къде са? защо съществуват?) започнали да се въртят.

Едно от най-големите неща е нагорещеният камък, който наричаме слънце. Още като малък Анаксагор предсказал, че рано или късно парче от слънцето ще се откъсне и ще падне на земята. Преди двадесет години предсказанието му се сбъдна. Цял свят видя как къс от слънцето описа огнена дъга по небосвода и падна близо до Егос-потами в Тракия. Когато огненият къс изстина, оказа се, че той е просто парче кафеникава скала. Анаксагор изведнъж се прочу. Днес книгата му се чете навсякъде. На агората човек може да си я купи на старо за една драхма.

Перикъл покани Анаксагор в Атина и му даде скромна пенсия, с която сега се издържат софистът и семейството му. Излишно е да споменавам, че консерваторите го мразят почти толкова, колкото и Перикъл. Щом решат да създадат политически неприятности на Перикъл, обвиняват приятеля му Анаксагор в богохулство, безбожие и други подобни измислици. Всъщност не са измислици, защото и Анаксагор, като всички останали гърци, е атеист, но за разлика от тях не е лицемер. Той е сериозен човек и се мъчи да разбере същността на вселената, а онзи, който не познава Премъдрия господ, трябва да полага наистина много големи усилия, защото иначе нищо няма да му е ясно.

Анаксагор е около петдесетгодишен, йонийски грък от град Клазоменe[1]. Той е нисък и дебел, поне така ми го описва Демокрит. Произхожда от богато семейство. Когато умрял баща му, отказал да се залови с управлението на наследствения имот, както и да заеме политически пост. Обичал да наблюдава природата и не искал да се занимава с нищо друго. Преотстъпил целия си имот на далечни роднини и напуснал дома си. Когато го по-питали дали го вълнува мисълта за родното му място, Анаксагор отговорил: „Естествено, мисълта за родното ми място много ме вълнува!“ И посочил небето. Прощавам му този типично гръцки жест. Много обичат да се перчат.

[1] Град в Йония на южния бряг на Смирненския залив, — Б. пр.

След като ни поднесоха първото блюдо — прясна, а не консервирана риба, — Анаксагор поиска да чуе какво мисля за басните на Херодот Няколко пъти отворих уста да му отвърна, но не успях да взема думата от стария Калий, който не спираше да говори. Трябва да се съобразявам с Калий, защото атиняните и без това не са доволни от нашия забулен в тайна мирен договор. Всъщност много възможно е един хубав ден споразумението да бъде анулирано и тогава ще съм принуден да си замина, ако, разбира се, уважат посланическия ми сан и не ме убият. Гърците по принцип не зачитат посланиците. Дотогава, като съавтор на договора, Калий е мой защитник[1].

[1] Мирът, сключен в Суза, е известен в историята като Калиев мир. — Б. пр.

Калий описа — за не знам кой път — битката при Маратон. Гръцката версия на това събитие много ме отегчава. Излишно е да споменавам, че Калий уж се сражавал с херкулесовска храброст.

— И то без да съм длъжен. Имам предвид това, че съм потомствен факлоносец! Посветен съм в мистериите на великата богиня Деметра, в Елевзинските мистерии[2]. Но ти знаеш всичко това, нали?

[2] В град Елевзин, център на култа към богинята на плодородието Деметра, разположен на около 20 км западно от Атина, през месец септември в продължение на девет дни се извършвало посвещението в Елевзннскнте мистерии. — Б. пр.

— Разбира се, Калий, знам го. Нали по това си приличаме. Не си ли спомняш? И аз съм потомствен факлоносец.

— Така ли? — Калий няма добра памет за наскоро научени неща. — Ах, да! Точно така! Ти си огнепоклон-ник. Да, да. Сигурно е много интересно. Трябва да ни поканиш да присъствуваме на някой ваш обред. Казват, че било забележителна гледка. Особено когато архима-гът гълтал огън. Архимагът си ти, нали?

— Точно така. — Вече не си правя труда да обяснявам на атиняните разликата между зороастриеца и мага. — Само че ние не гълтаме огъня — продължих аз. — Ние му служим. Той е посредник между нас и Премъд-рия господ. Освен това ни напомня за Страшния съд, когато всеки от нас ще трябва да премине през море от разтопен метал, през нещо като самото слънце, ако теорията на Анаксагор за слънцето е вярна.

— И после какво става?

Въпреки че е потомствен жрец, Калий е много суеверен. Това ми се вижда чудно. Потомствените жреци обикновено са склонни към атеизъм. Те знаят твърде много.

Отвърнах му както подобава:

— Онзи, който е служил на Истината и е отхвърлял Лъжата, няма да почувствува нищо, докато преминава през кипящия метал. Той просто…

— Разбирам, разбирам. — Умът на Калий, доколкото го има, пърха и се лута като подгонена птичка. — И при нас е нещо подобно. Все пак искам някой ден да те видя как гълташ огън. Естествено, не мога да върна услугата. Знаеш, че нашите обреди се държат в строга тайна. За тях нямам право да ти кажа нищо. Освен че, ако ги изпълниш всичките, ще се преродиш. Стига, разбира се, да можеш да ги изпълниш. А като умреш, ще успееш да избегнеш… — Калий млъкна. Птичката, изглежда, кацна на клонче. — Все едно, сражавах се при Маратон, макар да бях принуден да нося тези жречески одежди. Нали виждаш, трябва винаги да ги нося. Е, ти, естествено, не виждаш, но нищо. Всъщност както бях започнал да ви разказвам, жрец — не жрец, в онзи паметен ден убих доста перси…

— И тъкмо тогава намери златото си в един ров. Анаксагор, също като мен, направо се вбесява от

Калий. Но има известна разлика — той не е длъжен да го понася.

— Тази история, както я разказват, е добила твърде изопачен вид. — Неочаквано Калий взе да се изразява точно. — Истината е, че плених един персиец, а той ме помисли за някакъв генерал или цар заради тази лента около главата ми… е, ти, естествено, не можеш да я видиш. Понеже той говореше само персийски, а аз само гръцки, нямаше как да изясним въпроса. По какъв начин да му обясня, че не съм важна личност, като се изключи фактът, че съм факлоносец? Освен това бях едва осемнайсетгодишен и той сам трябваше да се досети, че на тази възраст е изключено да съм високопоставен. Той обаче не се досети. Показа ми едно място на брега на реката — съвсем не ров, както разправят. Там беше скрил ковчеже със злато. Взех го, естествено. Военен трофей.

— А какво стана със собственика на златото?

Анаксагор, както и цяла Атина, много добре знаеше, че Калий е побързал да убие персиеца. А после, благодарение на въпросното ковчеже със злато, е успял да вложи пари във вина, зехтин и кораби. Днес той е най-богатият човек в града. Страшно му завиждат. Всъщност в Атина няма човек, комуто да не завиждат за нещо — пък било то и за липсата на завидни качества.

— Освободих го, естествено — излъга Калий без всякакво смущение. Зад гърба му го наричат Калий Златния ров. — Златото беше откуп. Да вземеш откуп, е нещо обикновено по време на битка. Случва се ежедневно между гърци и перси. Поне така беше. Сега всичко това е минало благодарение на нас двамата, Кир Спитама. Цял свят ни дължи, на мен и на теб, вечна благодарност.

— Ще се задоволя напълно и с една-две години благодарност.

Докато разчистваха масата от първите блюда и поднасяха вторите, при нас седна Елпиника. Тя е единствената атинянка, която може да вечеря с мъжете винаги когато пожелае. Ползува се с привилегии, защото е жена на богатия Калий и сестра на превъзходния Кимон — всъщност тя е и истинската му вдовица. Преди да се омъжи за Калий, тя и брат и живеели като мъж и жена — много скандална връзка според атиняните. Един от признаците за дълбоката незрялост на гърците е, че все още не могат да разберат колко благородно става едно семейство, когато братът се ожени за сестра си. Та нали двамата са половини на едно и също цяло? Ако се свържат в брачен съюз, всеки от тях добива двойно по-голяма сила.

Говори се още, че навремето не Кимон, а Елпиника управлявала консервативната партия. В момента тя има голямо влияние и върху племенника си Тукидид. Възхищават й се и същевременно се боят от нея. Елпиника е приятен събеседник. Знам, че е висока като мъж и все още красива, но с някогашна, вече повехнала красота. Тези сведения черпя от Демокрит, който е осемнадесетгодишен и в представите му, щом човек има един бял косъм на главата си, кажи-речи, е готов за гроба — всеки ден оттам нататък си го е откраднал. Елпиника говори с приятен мек йонийски акцент, а аз колкото ненавиждам твърдото дорийско произношение, толкова обичам йо-нийското. Нали съм научил гръцки от майка си, а тя е йонийка.

— Знам, че се държа скандално — сама се укорява Елпиника. — Но какво да правя, това ми е в природата. Вечерям с мъжете. Най-безсрамно. Като милетска компаньонка, само дето не мога да пея.

По тези места изисканите проститутки се наричат компаньонки.

Макар че в нито един гръцки град жените не могат да се похвалят с особени права, съществуват някои варварски аномалии. Когато за пръв път присъствувах на игрите в един от йонийските градове в Мала Азия, за мое учудване забелязах, че поощряват неомъжените момичета да ходят там и да разглеждат потенциалните си съпрузи голи, докато това е забранено на омъжените жени поради несъмнено разумното съображение, че в техните помисли не трябва да има друг мъж освен законния им съпруг. В консервативна Атина както на съпругите, така и на момичетата рядко се разрешава да напускат дома си, а още по-рядко да посещават игрите. Ел-пинкка е изключение.

Слушах как тази забележителна жена се настанява на кушетката там, където сядат мъжете, а не скромно на стол или на табуретка, както се изисква от гръцките жени в онези редки случаи, когато вечерят в мъжка компания. Но Елпиника не зачита обичаите. Прави каквото си иска и никой не се осмелява да се възпротиви … пред пея. Като сестра на Кимон, жена на Калий и леля на Тукидид, тя е най-високопоставената дама в Атина. Често е нетактична и почти никога не си прави труда да прикрие презрението си към Калий, който пък сляпо я обожава.

Не мога да преценя глупав ли е Калий, или не. Струва ад се, че за да спечелиш пари, ако ще и да намериш съкровище в някой ров, трябва да притежаваш известна интелигентност. Но прозорливостта му в търговията не може да компенсира глупостта му във всички други житейски области. Когато братовчед му Аристид, този благороден, честен и безкористен (поне за атинянин) държавник, живеел в нищета, към Калий отправяли много упреци, че не му помага.

Като разбрал, че ще си спечели име на скъперник, Калий помолил Аристид да заяви пред събранието, че настойчиво е отказвал да вземе пари от него. Благородният Аристид повторил пред събранието точно каквото поискал Калий. Калий му благодарил и не му дал пари. Тъй че сега Калий е известен не само като скъперник, но и като истински лицемер,. За Аристид се говори, че е справедлив. Не знам по какъв повод. Имам големи празнини в познанията си за града и политическата му история.

Снощи Елпиника набързо запълни една такава празнина.

— Тя е родила син. Рано тази сутрин. Той е във възторг.

Тя и той, произнесени с особена интонация, винаги означават компаньонката Аспазия и любовникът й генерал Перикъл.

Консерваторът Калий много се развесели.

— Значи момчето ще трябва да бъде продадено в робство. Такъв е законът.

— Законът не е такъв — обади се Анаксагор. — Момчето е родено свободно, защото родителите му са родени свободни.

— Не и според новия закон, гласуван от събранието по предложение на самия Перикъл. В него нещата са ка-зани ясно. Щом майка ти е чужденка… Или щом баща ти е чужденец, искам да кажа, атинянин… — Калий се обърка.

Анаксагор се намеси:

— За да бъдеш атински гражданин, и двамата ти родители трябва да са атиняни. Тъй като Аспазия е ми-летка по рождение, синът й от Перикъл никога не може да стане атински гражданин, нито да заема държавна служба. Но той не е роб, както не е робиня и майка му, както не сме роби и всички ние, чужденците.

— Прав си. Калий греши.

Елпиника е рязка и пряма. Напомня ми майката на Ксеркс, старата царица Атоса.

— Все пак — продължи Елпиника — изпитвам известно задоволство, че именно Перикъл прокара този закон в събранието. Сега не: свият закон завинаги ще ли ши собствения му син от поданство,

— Но Перикъл има и други синове. Не от тази, а от законната си жена — обади се Калий.

Той още се чувствува дълбоко обиден — или поне така твърди — от факта, че преди много години жената на най-големия му брат напуснала мъжа си, за да се омъжи за Перикъл, като по този начин озлочестила не едно, а две семейства.

— Лошите закони са капан за собствените си създатели — заяви Елпиника, сякаш цитираше някоя известна поговорка.

— Това да не са думи на Солон? — попитах аз. Солон е легендарен мъдрец, когото атиняните често цитират.

— Не — отвърна Елпиника. — Това са мои думи. Обичам да се самоцитирам. Скромността не ми е присъща. А сега да решим, кой ще оглави вечерята?

Според атинския обичай, щом вторите блюда се вдигнат от масата, компанията трябва да си избере цар на вечерта, който да реши, първо, колко вода трябва да се добави към виното — ако водата е малко, естествено, няма да се водят сериозни разговори — и второ, каква ще е темата на разговора. После „царят“ до известна степен ръководи дискусията.

Избрахме Елпиника за царица. Тя поръча три части вода, една част вино. Очертаваше се сериозна дискусия. И тя наистина се оказа много сериозна, тъй като се поведе разговор за същността на вселената. Казвам „много сериозна“, защото един тукашен закон — в този град има какви ли не закони! — забранява не само заниманията в областта на астрономията, но и всякакви разсъждения за същността на небето и звездите, слънцето, луната и сътворението на света.

Старата религия твърди, че двете най-големи небесни форми са божества, наречени съответно Аполон и Диана. Като изказва предположението, че слънцето и луната са просто огромни, въртящи се в небето огнени камъни, Анаксагор се подлага на съвсем реален риск да бъде обвинен в безбожие. Излишно е да споменавам, че по-будните атиняни непрекъснато разсъждават по тези въпроси. Но всеки миг ги дебне опасност някой от враго-вете им да ги обяви публично за безбожници и ако случайно точно през тази седмица гражданинът е спечелил б събранието гласове за непопулярност, може да бъде осъден на смърт. Атиняните не престават да ме учудват.

Но преди да навлезем в опасни води, Елпиника ме подложи на разпит за впечатленията ми от четенето на Херодот в Одеона. Внимавах да не кажа нещо в защита на политиката на Великия цар Ксеркс спрямо гърците — а и как бих могъл в такова обкръжение? Все пак споменах колко съм се ужасил от начина, по който Херодот клевети нашата царица майка. Аместрида няма нищо общо с кръвожадното чудовище, което Херодот намери за нужно да представи пред своите слушатели. Когато заяви, че тя неотдавна е погребала живи няколко персийски младежи, публиката потръпна от задоволство. Но истинската история е съвсем друга. След убийството на Ксеркс няколко семейства вдигнаха бунт. Щом бе възстановен редът, синовете на тези семейства бяха екзекутирани по общоприетия начин. Ритуалът на магите изисква мъртвите да бъдат оставени на природните стихии. Като добра зороастрийка, Аместрида се противопостави на магите и нареди мъртвите момчета да бъдат погребани. Това бе добре обмислен политически ход, който доказа още веднъж победата на Зороастър над дяволопоклонниците.

Разказах им за неизменната вярност на Аместрида към мъжа й, Великия цар. За героичното й държане по време на убийството му. За прозорливостта и твърдостта, които прояви, като осигури престола за втория си син.

Елпиника беше във възторг.

— Трябвало е да се родя персийка. Явно пропилявам живота си в Атина.

Калий се възмути:

— И така си прекалено свободна. Освен това сигурен съм, че дори в Персия на никоя жена не е позволено да се разполага на кушетката, да се налива с вино наравно с мъжете и да богохулства. Там щеше да си затворена в харем.

— Грешиш. Аз щях да водя армии, като онази, как й беше името, от Халикарнас. Артемизня ли се казваше?[1] — Елпиника се обърна към мен — Трябва да отговориш на Херодот.

[1] Покорен от Персия, Халикарнас бил управляван от тирани, понякога жени, като Артемизия, дъщеря на тирана Лигдам, която участвувала с персийската флота в битката при Саламин. — Б. пр.

— И да ни разкажеш всичко за пътешествията си — обади се Калий. — За всички онези източни градове, които си видял. За търговските пътища… Това ще бъде наистина полезно. По-точно как може да се стигне до Индия и Китай?

— Търговските пътища далеч не са толкова важни, колкото идеите за сътворението на света, с които си се запознал — намеси се Анаксагор, чието отвращение към търговията и политиката го отличава от останалите гърци. — Трябва също така да запишеш онова, което е казал твоят дядо, Зороастър. Цял живот слушам за него, но никой не ми е обяснил кой е той и каква в действителност е била неговата представа за същността на вселената.

Оставям на Демократ да предаде последвалата сериозна дискусия. Ще спомена само, че Калий се изказа така, както се и очакваше — заяви, че вярвал във всички богове. Та нали иначе не би могъл да спечели, при това три пъти, надбягването с колесници в Олимпия? А и кой е факлоносецът в Елевзинските мистерии на Деметра?

Елпиника беше доста сдържана. Тя винаги търси доказателства. Или по-точно — майсторски построени доводи. Думите са единственото доказателство, което гърците уважават. Те владеят изкуството да придават правдоподобно звучене на фантастичното.

Анаксагор се държа скромно както винаги. Той има навика да говори като човек, който „чисто и просто проявява любопитство“. Макар онзи камък, дето падна от небето, да доказа теорията му за същността на слънцето, сега той се въздържа да изтъква правотата си повече от всякога, защото „трябва да се знае още толкова много“.

Демокрит го попита за онези прословути неща, които са навсякъде през цялото време, но не могат да се видят.

— Нищо не се появява и нищо не загива — каза Анаксагор след третата чаша от силно разреденото вино на Елпиника. — То просто се съединява със съществува-щите неща или се отделя от тях.

— Но нали нищо изключва което и да е било нещо и по тази логика самото то не съществува? — попитах го аз.

— Ако думата нищо ви смущава, тогава нека опитаме с всичко. Представете си всичко като безброй семенца, които съдържат всичко съществуващо. Следователно всичко е във всичко наоколо.

— Да се повярва в това, е по-трудно, отколкото да се разбере гневът на великата богиня Деметрa[1], когато дъщеря й слязла в царството на Хадес и взела със себе си пролетта и лятото, защото тази история все пак е подкрепена с неоспорим факт — заяви Калий.

[1] Според легендата богинята на плодородието Деметра се раз-сърдила на Зевс, защото дал любимата й дъщеря Персефона за жела на бога Хадес, владетел на подземното царство и царството на мъртвите. Гневът й спрял всякакъв растеж на земята. За да спаси хората от гладна смърт, Зевс решил две трети от годината Персе-фона да живее при майка си, а една трета при мъжа си Хадес. Оттогава всяка година Персефона напуска майка си и Деметра потъва в скръб, а заедно с нея скърби и цялата природа. — Б. пр.

Тук Калий промърмори някаква молитва както подобава на висш жрец в Елевзинските мистерии.

— Не съм правил такова сравнение, Калий — отговори Анаксагор, който е винаги тактичен. — Но нали ще се съгласите, че в паница леща няма косми?

— Е, надяваме се, че няма — рече Елпиника.

— Няма и изрезки от нокти, нали така? Нито кости?

— Ще повторя онова, което каза жена ми. По-точно, надявам се, че нито едно от тези неща няма да попадне в паницата ми с леща.

— Аз съм на същото мнение. Навярно ще сме единодушни и в това, че колкото и внимателно да наблюдаваме едно зърно леща, в него няма да открием човешки косми, кости, кожа или кръв.

— Така е. Но лично аз не обичам бобови растения.

— Това е, защото Калий е питагореец — обясни Елпиника.

Питагор забрани на членовете на сектата си да ядат боб, тъй като зърната му съдържали преселващи се човешки души — индийска представа, неизвестно как стигнала до Питагор.

— Не. Просто защото предизвикват у мен гръмотевици –. отговори Калий, който намираше това за много забавно.

Анаксагор продължи, за да изясни докрай мисълта си:

— Ако човек се храни само с леща и прозрачна вода, пак ще му пораснат нокти и коса, пак ще има кости, жили, кръв. Следователно всички елементи на човешкото тяло по някакъв начин се съдържат в зърното.

Демокрит ще запише за себе си, но не за мен, казаното по време на останалата част от вечерята — то беше интересно и поучително.

Калий и Елпиника си тръгнаха първи. Тогава Анаксагор седна до мен.

— Вероятно известно време няма да мога да те посещавам — каза той. — Сигурен съм, че ще ме разбереш.

— Иначе ще те обвинят в мидопоклонничество, така ли?

Атиняните отправят такова обвинение към онези гърци, които са дружелюбни към персите и техните събратя мидийците.

— Да.

Това по-скоро ме ядоса, отколкото разтревожи.

— Тук хората са действително побъркани на тази тема — казах аз. — Ако Великият цар не искаше мир, щях да съм военен губернатор, а не посланик в Атина. — Това беше неразумно. Виното си казваше думата.

— Перикъл е уважаван човек, а аз съм негов приятел. Освен това съм роден в град, който навремето беше под властта на Великия цар и рано или късно ще ме обвинят в мидопоклонничество. Това ще е лошо за Перикъл, тъй че дано да не е скоро.

На младини Анаксагор се бе сражавал на наша страна. И двамата никога не споменавахме този епизод от живота му. За разлика от мен той не проявява никакъв интерес към политиката. По тази причина консерваторите положително ще го използуват като средство да нанесат удар на Перикъл.

— Да се надяваме, че никога няма да бъдеш обвинен в това. Ако те признаят за виновен, ще те осъдят на смърт.

Анаксагор тихо въздъхна. Може и да не е било въздишка, а смях.

— Слизането в Хадес — каза той — е едно и също, независимо кога и откъде започва.

Тогава му зададох онзи най-безпрогледен от всички гръцки въпроси, който се бе пръкнал в доста крехката глава на автора на „Перси“:

— Не е ли по-добре човек изобщо да не се е раждал?

— Разбира се, че не — отговори решително Анаксагор. — Дори само възможността да изучаваш небето е достатъчна причина да си жив.

— За съжаление не виждам небето.

— Тогава слушай музика. — Анаксагор винаги отговаря точно и на място. — Както и да е, Перикъл е убеден, че зад въстанието в Евбея стоят спартанците. Така че през този сезон врагът е Спарта, а не Персия. — Анаксагор понижи глас и почти зашепна: — Когато казах на генерала, че ще бъда тук на вечеря, той ме помоли да го извиня пред теб. От доста време иска да те приеме. Но непрекъснато го следят.

— Това е то прословутата атинска свобода.

— Има и по-лоши градове, Кир Спитама.

Когато Анаксагор си тръгваше, го попитах:

— А къде са били всички тези безкрайно малки частици, преди Разумът да ги задвижи?

— Навсякъде.

— Това не е достатъчно ясен отговор.

— Може би въпросът не е достатъчно ясен. Засмях се.

— Напомняш ми един мъдрец, когото срещнах на изток. Попитах го как се е появил светът, а той ми даде съвсем безсмислен отговор. Възразих, че от отговора му не разбирам нищо, а той ми отвърна: „Абсурдните въпроси получават абсурдни отговори.“

— Мъдър човек — рече с известно колебание Анаксагор.

— А кое е накарало Разума да задвижи сътворението?

— То е в самата природа на Разума.

— Може ли да се докаже?

— Доказа се, че слънцето е скала, която се върти толкова бързо, че се е запалила. Значи някога слънцето трябва да е било в покой, иначе щеше вече да е изгоряло, както изгоря парчето, което падна на земята.

— Тогава защо не се съгласиш с мен, че разумът, задвижил всички тези семенца, е разумът на Премъдрия господ, чийто пророк бе Зороастър?

— Трябва да ми разкажеш повече за Премъдрия господ и какво е казал на дядо ти. Възможно е Премъдрият господ да е Разумът. Кой знае? Аз самият не знам. Ти трябва да ми помогнеш да разбера това.

С Анаксагор е приятно да се разговаря. Не се само-изтъква като повечето софисти. Сещам се за моя родственик Протагор. Младежите му плащат, за да им преподава нещо, което се нарича морал. Той е най-богатият софист в Гърция — така поне твърдят останалите софисти, а те вероятно са добре осведомени.

Преди много години се запознах с Протагор в Абдера. Един ден дойде в къщата на дядо ми, за да донесе дърва. Беше млад, очарователен, остроумен. По-късно по някакъв начин получи образование. Не вярвам дядо ми да му е помогнал, макар че беше много богат човек. От няколко години Протагор не е идвал в Атина. Говори се, че преподава в Коринт, град, пълен с богати, лениви и развратни младежи, както твърдят атиняните. Демокрит се възхищава от нашия родственик и предложи да ми прочете една от многото негови книги. Отказах се от това удоволствие. Все пак не бих имал нищо против да се срещна с Протагор. И той е любимец на Перикъл.

Като се изключи една кратка официална среща в бу-левтериона, винаги съм се старал да стоя поне на половин град разстояние от Перикъл. Освен това, както каза снощи Анаксагор, Перикъл го следят непрекъснато. Макар на практика да управлява Атина, той също може да бъде съден от събранието за мидопоклонничество, а дори и за убийството на политическия си ментор Ефиалт.

Демокрит намира великия Перикъл за скучен. От друга страна, момчето се възхищава от Аспазия. Напоследък тя често го кани в къщата си, където сега живеят няколко чаровни момичета от Милет.

Понеже диктувам на Демокрит, не мога да изложа възгледите си за това как трябва да се държи един млад човек в обществото. Демокрит ме уверява, че Аспазия е все още красива въпреки напредналата си възраст и неотдавнашното раждане. Тя е около двадесет и петгодишна. И е безстрашна — добро качество, защото в този размирен град има много страшни неща, особено за жена, която спада към метеките (така тук наричат всички чужденци), при това любовница на човек, ненавиждан от старата аристокрация и многобройните й привърженици. Освен това Аспазия е заобиколена от блестящи мъже, които не вярват в боговете.”