“Одисей” на Джеймс Джойс

Standard

Днес Джеймс Джойс има рожден ден. Бащата на модерната литература, един от най-великите писатели не само на 20ти век, но в цялата история на човечеството. “Одисей” е култова книга, белязала епоха. Беше една от най-продаваните книги, когато излезе на български език за първи път, в блестящия превод на Иглика Василева. Дано е била прочетена. Дао е била асимилирана. Дано е била приета. Да почетем.

„Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите. Тук съм, за да разчета подписите на всички неща, заченати в морето, изхвърлени от морето и прииждащия прилив, този ръждив ритник. Сополивозелено, сребристосиньо, ръждиво: цветни знаци. Границите на диафанното. Ала добавя: в телата. Значи е съзнавал тези тела, преди да станат цветни. Как? Като удрял чутурата си в тях ли? Сигурно. По-леко. Бил е плешив и милионер, maestro di color che sanno. Границите на диафанното във. Защо във? Диафанно, адиафанно. Ако можеш да пъхнеш в него и петте си пръста, значи е порта, ако не — врата. Затвори очи и гледай.

Стивън затвори очи, за да чуе как под обувките му изхрущяха хрускащи миди, раковини и водорасли. Както и да е, по тях крачиш. Аз, крачка по крачка. За кратко време — късо разстояние. Пет, шест: nacheinander. Точно така: и това е неизбежната модалност на доловимото. Отвори очи. Не. Иисусе! Ами ако полетя към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна и неизбежно падна nebeneinander. Добре ми е на тъмно. Мечът от ясен виси на кръста ми. Ще почуквам с него, нали така правят. Двата ми крака в неговите обувки на края на неговите крачоли, nebeneinander. Звучи тежко: като от чука на демиурга Лос. Дали по пясъчния плаж на Сандимаунт не крача към вечността? Хрус, хряс, хрус, хряс. Невероятните морски мидени парички. Магистер Дийзи диксит.

В Сандимаунт ела сега

със Мадлен кобилката.

Това е ритъмът, разбираш ли. Чувам го. Марширува каталектическият четиристъпен ямб. Не, галопира: опиши кобилката.

Сега отвори очи. Добре. Момент. Изчезна ли всичко? Ами ако ги отворя и остана навеки в мрака на адиафанното. Баста! Ще виждам, ако мога да виждам. Сега гледай. Цялото време без теб: и навеки ще бъде, свят без край.

Заслизаха предпазливо по стъпалата откъм Лий Теръс, две Frauenzimmer: и по-надолу по полегатия бряг плоските ходила на патравите им крака потъват в подгизналия, просмукал се навред пясък. Като мен, като Алджи, слизат надолу към нашата всемогъща майка. Номер едно пуска изтежко акушерската си чанта, другата бодва големия си чадър на плажа. От свободния квартал са, дошли излет да си направят. Госпожа Флорънс Маккейб, вдовица на покойния Патк Маккейб, дълбоко опечалена, от улица Брайд. Някоя нейна посестрима ме е издърпала на белия свят, докато съм оревавал орталъка. Сътворение от нищото. Какво ли носи в чантата? Пометнат плод с проточила се пъпна връв, увит в пурпурен парцал. Вървите на всички нас водят все назад, безизходноусуканите жици на плътта. Затова и монасите мистици. Ще бъдете ли като боговете. Съзерцавайте омфалите си. Ало! Тук е Кинч. Свържете ме с Едемвил. Алеф, алфа[9]: нула, нула, едно.

Съпруга и другарка на Адам Кадмон: Хева, голата Ева. Без пъп. Гледа опулено. Корем, петънце по него няма, издут, голям, като кръгъл щит от опъната телешка кожа, не, като купен пшеница, източнобезсмъртен, от вечността до вечността. Утроба на греха.

И аз съм заутробен в греховна тъма, сътворен, нероден. От тях двамата — мъжът с моя глас и моите очи и жената-призрак с мъртвешки дъх. Слели се, разлъчили се, изпълнили повелята на единителя. От време оно ме е пощял Той и не ще позволи да ме няма сега и завинаги. Lex eterna е в сила. Това ли е божествената същност, с която Отецът и Синът са единосъщни? Как тогава клетият скъп Арийда мери сили с тях? Прахосал цял живот в борба за едното единотрансвенцеюдеотрясъщие. Злочест ересиарх. Издъхнал в гръцки клозет: евтаназия. С великолепната си митра и владишки жезъл, заклещен на трона, вдовец на овдовяла епархия, с колосан омофор и изцапана задница.

Вятърът се разигра наоколо, ту реже, ту пощипва. Ето, гонят се вълните. Морски атове, хрупат нетърпеливо, разпенили гриви, бели-беленички, жребците на Мананаан.

Не трябва да забравям писмото му за вестниците. А после? Кораба в дванайсет и половина. Междувременно с парите умната, ти будала невменяем. Да, точно така. Налага се.

Забави крачка. Ето. Да отида ли до леля Сара или не? Гласът на моя единосъщен отец. Наскоро да се е мяркал твоят събрат творец Стивън? Не? Да не е отишъл при леля си Сали на Страсбург Теръс? Не смогва ли да литне малко по-нависочко, а? Ами, ами! Кажи ни, Стивън, как е чичо Сай? О, от каквото аз съм видял и Иисус би заплакал. Момчетата в сеновала. Порканото счетоводителче и брат му, дето надуваше корнета. Достопочтени гондолиери. А разногледият Уолтър, дето съросваше баща си на всяка крачка! Сър? Да, сър. Не, сър. Просълзи се Иисус и как не, Боже Господи! „

превод: Иглика Василева

Standard
“Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” на Салман Рушди беше една от книгите, за които говорихме в понеделник на Литературния гид в “Перото”. Бях, все още съм и вероятно дълго ще бъда под нейно влияние. Може да бъде сравнена само с книгите на Умберто Еко, и то най-вече с “Махалото на Фуко”. Това е един от най-ерудитските, интелектуални, мащабни, оригинални, въздействащи романи, които съм чел. Рушди е забъркал уникална смес от приказка, антиутопия, реализъм, любов, история, литература, легенди, философия, история, фантастика и абсурдизъм, че направо ти се завива свят. Тази книга еистинско предизвикателство – с пластовете, препратките, инспирациите, идеите, дълбочината, алюзиите, асоциациите и позоваванията. Прочетох я супер бързо, след което вече повече от седмица я разгръщам и потъвам пак търсейки връзките с книги, автори, истории, действителни събития, лица и история. Уникална е. Ето един откъс:
“Когато в кабинета на новоизбраната кметица Роза Фаст намериха бебе момиченце, повито в индийския национален флаг, което доволно гукаше в кошница върху кметското бюро, суеверните и сантиментални граждани решиха, че като цяло това е хубаво, особено когато беше оповестено, че бебето е на приблизително четири месеца и вероятно е родено по време на голямата буря и е оцеляло. Бебе Буря, така го нарекоха медиите и името си остана. Безименното бебе извикваше представа, сходна с образа на сърнето Бамби1, храбро посрещнало бурята на неуверените си крачета – моментална мимолетна героиня в тези мимолетни времена на забравата. Не след дълго, предполагаха мнозина от нашите предци, като се има предвид видимото ѝ южноазиатско потекло, тя ще бъде достатъчно голяма, за да спечели националното състезание по правопис. Бебето се появи на корицата на „Индия Аброд“ и беше тема на изложба с „въображаеми портрети“ на нейното бъдеще като зрял човек, възложени на прочути нюйоркски художници от индийско-американски организации, свързани с изкуството, и после разпродадени на търгове за набиране на средства. обаче загадъчната ѝ поява разгневи онези, които вече бяха вбесени от избора за втори пореден път на кметица с прогресивни разбирания. Независимо дали другите предтечи бяха съгласни, вярно беше, че в епохата на максималната сигурност появата на бебето върху бюрото на кметицата Фаст си беше малко чудо.
Откъде се взе бебе Буря и как се озова в кметството? Доказателствата от батареята охранителни камери, които непрекъснато обхождаха общината, показваха жена с пурпурна маска да влиза през всеки пропускателен пункт късно през нощта, понесла кошница, без да привлече никакво внимание, сякаш притежава суперсила да става невидима ако не за камерите, то поне за хората в непосредствена близост и явно за охранителите пред екраните. Жената просто бе влязла в кабинета на кметицата, оставила беше бебето и си беше тръгнала. Нашите предци градяха какви ли не предположения около въпросната жена. Дали някак не е заловила системата да дреме или пък притежава някакво наметало за невидимост? Но ако е имала наметало, нямало ли да стане невидима и за камерите? Обикновено земни хора започваха да водят сериозни разговори край масата относно суперсилите. Ама защо една жена със суперсили ще изостави бебето си? И ако тя е майка на детето, дали бебето Буря също не притежава някакви магически качества? Дали пък тя… защото беше важно да не избягват неприятните вероятности, докато се води война срещу ужаса… дали пък тя не беше опасна? Когато излезе статията под заглавие Човешка бомба със закъснител ли е бебето Буря?, предците ни осъзнаха, че много от тях отдавна са зарязали законите на реализма и много повече се чувстват в свои води в бляскавите селения на фантастичното. Оказа се, че малката Буря наистина е посетител от страната на невероятното. Най-напред обаче всички се заеха да ѝ търсят дом. Роза Фаст произлизаше от влиятелно украинско-еврейско семейство, което живееше на Брайтън Бийч, и се обличаше елегантно с костюми на Ралф Лорън, „защото близките му ни бяха съседи“, както обичаше да изтъква, „само че не в Шийпсхед Бей“, което ще рече, че Ралф Лифшиц от Бронкс имал прадеди в Беларус, съседна на „нейната“ Украина. Звездата на Роза изгря, когато звездата на кметицата Флора Хил угасна, и между двете не гореше пламенна любов. Мандатът на Хил беше затормозен от обвинения във финансови злоупотреби и в пренасочването на средства към тайни фондове, двамата ѝ най-близки сътрудници бяха обвинени, но мръсотията така и не стигна до кабинета на кметицата, макар че част от вонята проникна вътре. Успешната избирателна кампания на Роза Фаст, която стъпваше на обещанието ѝ да прочисти общината, не ѝ спечели симпатията на нейната предшественица, докато намекът на Флора Хил, направен, след като напусна общината, че наследницата ѝ на поста е „тайна атеистка“, подразни Роза Фаст, която всъщност се беше откъснала от вярата на предците си, обаче смяташе, че какво прави тайно в своето безбожие си е нейна работа и на никой друг. Разведена, в момента необвързана, петдесет и три годишна и бездетна, Фаст признаваше, че е дълбоко трогната от окаяното положение на бебето Буря, и се постара да осигури дом и нов живот на момиченцето, по възможност далеч от вниманието на таблоидите. Буря премина през ускорена процедура по осиновяване и се озова благополучно при новите си родители, където получи шанс за ново начало под ново име или поне такава беше идеята, обаче след броени седмици новите родители потърсиха продуценти на телевизионно риалити шоу и организираха излъчването на предаването „На пост край Буря“, което щеше да отразява как расте звездното бебе. Когато Роза научи новините, тя избухна от ярост и се разкрещя на службата по осиновяване, че са дали невинно дете в ръцете на порнографи ексхибиционисти, които са готови сигурно дори да се изсерат публично, ако някой им даде пари да го направят. – Махнете я от тези брависими – провикна се тя, използвайки жаргонното название за жадните за риалити слава глупаци, разпространено дори в телевизионната мрежа, откъдето произлизаше и която го беше излъчила първа, защото излъчването на лъжливи предавания, представящи се за действителност, до такава степен беше завладяло кабеларките, че измести истинския създател на програмата. Всички бяха научили, че си струва да се откажеш от личен живот заради вероятността да се прославиш, а разбирането, че само уединената личност е истински автономна и свободна, се беше изгубило сред статичното електричество на ефира. Затова бебето Буря беше в опасност сред брависимите и кметицата Фаст се вбеси. Случи се обаче така, че още на следващия ден осиновителят на бъдещата риалити звезда върна бебето в службата по осиновяване и каза: Вземете си я, тя е болна, и буквално избяга от стаята, обаче всички видяха раната на лицето му, разлагащата се част от бузата му, където плътта сякаш бе умряла и бе започнала да гние. Занесоха Буря в болницата на преглед, но се оказа, че е напълно здрава. На следващия ден обаче една от сестрите, която беше държала бебето, също започна да гние, вонящи разлагащи се участъци плъзнаха по двете ѝ ръце и тя се втурна с истеричен плач в спешното отделение и призна, че е крала изписвани с рецепта лекарства и ги е продавала на дилър в Бушуик, за да припечели нещичко допълнително. Кметицата Роза първа проумя какво се случва, кой предизвиква тези парадоксални събития в сферата на онова, което уместно бихме могли да наречем новините. – Това бебе чудо разпознава корупцията – каза тя на най-близките си съратници, – а по телата на корумпираните, до които се е докоснала, започват буквално да се проявяват признаци на моралното им разложение. Сътрудниците я предупредиха, че май не е много уместно такива приказки, присъщи на древния свят на
стара Европа, населен с дибуци и големи1, да излизат от устата на съвременен политик, обаче не успяха да разубедят Роза Фаст. – Дойдохме на власт, за да прочистим тази практика – заяви тя, – и случайността ни предоставя човек метла, с която да пометем и да почистим. Тя беше нещо като атеистка, която вярва в чудеса, без да ги отдава на Божия промисъл, и на следващия ден намереничето, вече поверено на грижите на служба за приемни грижи, отново посети кметския кабинет. Бебе Буря влезе в общината като малък човешки миночистач или вълчак, обучен да надушва наркотици. Кметицата притисна момиченцето в голямата си бруклинско-украинска прегръдка и прошепна: „Да се захващаме за работа, бебе на истината“. Последвалите събития тутакси се превърнаха в легенда, докато в стая след стая и в отдел след отдел признаци белези за корупция и пропадналост се появяваха по лицата на корумпираните и пропадналите, на мошениците, присвояващи средства, на получателите на подкупи в замяна на обществени поръчки, на получателите на часовници „Ролекс“, на полети с частни самолети и на чанти „Ермес“, натъпкани с банкноти, и на всички други скришно облагодетелствани от бюрократичната власт. Мошениците започнаха да си признават, преди да попаднат в обхвата на бебето чудо, или пък изхвърчаха от сградата и хукваха по моравата. Кметицата Фаст остана неопетнена, което все пак доказваше нещо. Нейната предшественичка се появи по телевизията и се подигра на окултните „щуротии“ на кметицата, а Роза Фаст излезе с кратко изявление,
в което покани Флора Хил да „дойде да види малкото сладурче“, обаче Хил не откликна на поканата. Влизането на бебето Буря в залата на общинските съветници предизвика паника сред хората, насядали вътре, които отчаяно се втурнаха към изходите. Онези, които останаха, се оказаха неподвластни на силата на бебето почтени мъже и жени. – Мисля, че най-сетне узнахме кой кой е в града ни – каза кметицата Фаст. Предшествениците ни имаха късмет в този момент с лидер като Роза Фаст. – Всяка общност, която не е способна единодушно да направи описание на себе си, на делата в общността и на действителното състояние на нещата, е загазила здравата. Очевидно е, че са започнали да се случват, доказуемо и обективно, нов вид събития, които доскоро бихме описали като фантасмагорични и невероятни. Трябва да проумеем какво означава това и да се изправим срещу евентуалните промени храбро и интелигентно. Кметицата заяви също, че телефон 311 за момента ще бъде достъпен за хора, които искат да докладват за всякакви необикновени събития. – Нека да съберем фактите и на тяхна основа да продължим нататък – каза тя. Що се отнася до Буря, кметицата лично го осинови. – Тя е не само моята гордост и радост, тя е и тайното ми оръжие – осведоми Фаст хората. – Не пробвайте никакви глупости, иначе момиченцето ми ще се развихри върху лицето ви. Да си осиновителка на бебето на истината, имаше един недостатък, призна тя пред съгражданите си в сутрешния телевизионен блок. – Изрека ли дори най-незначителната лъжа в нейно присъствие, цялото лице ме засърбява ужасно.”
Превод Надежда Розова

Belles Lettres. “Непосилната лекота на битието”. Кундера. Милан Кундера

Standard

има ли смисъл да казвам защо Кундера? Или защо “Непосилната лекота на битието”. Един от най-великите писатели на нашето съвремие и една от най-великите му книги. Насладете се в този следобед.

“Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут. Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит?
Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот сянка, живот без тежест, мъртвороден живот и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо. Излишно е да обременяваме съзнанието си с тях, също както например с войната между две африкански държави през четиринайсети век, която не е променила ни най-малко света, въпреки че в нея са загинали в неописуеми мъки триста хиляди негри.
Ще се промени ли с нещо войната между двете африкански държави през четиринайсети век, ако се повтори безброй пъти във вечното завръщане?
Да, ще се промени: тя ще се превърне в стърчаща неразрушима канара и нейната нелепост ще се увековечи.
Ако Великата френска революция се повтаряше безконечно, френската историография нямаше да се гордее чак толкова с Робеспиер. Но понеже тя документира нещо невъзвратимо, окървавените години са се превърнали в голи думи, в теория, в предмет на дискусии, станали са по-леки от перушина, не навяват страх. Има неизмерима разлика между Робеспиер, появил се един-единствен път в историята, и Робеспиер, завръщащ се вечно да сече главите на французите.
Следователно можем да кажем, че идеята за вечното завръщане е особена перспектива, която ни позволява да видим нещата по-различно, без смекчаващото обстоятелство на тяхната недълговечност. Това смекчаващо обстоятелство ни пречи да произнесем каквато и да било присъда. Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.
Наскоро се улових, че изпитвам невероятно чувство. Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството. Моето детство съвпадна с войната, част от близките ми загинаха в Хитлеровите концлагери; но какво бе тяхната смърт пред факта, че снимките на Хитлер ми припомниха един безвъзвратно отишъл си епизод от моя живот?
Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.

Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи, ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме (das schwerste Gewicht).
Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота.
Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата – прекрасна?
Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.
И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.
Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?
Този въпрос си е задавал Парменид през шести век преди Христа. Той виждал целия свят разделен на двойки противоположности: светлинамрак; ефирност – плътност; топлина – студ; битие – небитие. Единия полюс в двойката приемал за положителен (светлината, топлината, ефирността, битието), а другия – за отрицателен. Това деление на положителен и отрицателен полюс би могло да ни се стори детински просто. С изключение на един от случаите: кое е положителното – тежестта или лекотата?
Парменид отговаря: лекотата е положителна, тежестта – отрицателна.
Прав ли е, или не? Това е въпросът. Сигурно е само едно: противопоставянето тежест – лекота е най-загадъчното и най-многозначното от всички противопоставяния.

Томаш занимава мислите ми от доста години, но едва в светлината на тези разсъждения го видях отчетливо. Видях го да стои до прозореца в своя дом и да гледа през двора към стената на отсрещната сграда в неведение как да постъпи.
За първи път срещна Тереза преди около три седмици в един малък чешки градец. Прекараха заедно не повече от час. После тя го изпрати до гарата и стоя с него, докато влакът дойде и той се качи. Десет дни по-късно пристигна при него в Прага. Любиха се още същия ден. През нощта тя вдигна висока температура. Оказа се грип и Тереза остана цяла седмица в апартамента му.
Тогава той изпита необяснима любов към почти непознатото момиче. Струваше му се, че тя е дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по течението на реката, та той, Томаш, да го извлече на брега на своята постеля.
Тя остана при него една седмица, докато оздравя, а после отново замина за своя градец, на около двеста километра от Прага. И тогава настъпи мигът, за който споменах и който според мен е ключът към живота на Томаш: той стои до прозореца, вперил поглед през двора в стената на отсрещната сграда, и премисля.
Дали да я покани в Прага за постоянно? Тази отговорност го плашеше. Ако я поканеше сега, тя щеше да дойде, за да му предложи целия си живот.
Или пък да не й се обажда повече? Това би означавало Тереза да си остане сервитьорка в ресторанта на един затънтен градец и той никога вече да не я види.
Искаше ли Томаш тя да дойде при него, или не искаше?
Той гледаше през двора към отсрещната стена и търсеше отговора.
Тя се връщаше отново и отново в паметта му, легнала на неговия диван; не приличаше на никого от дотогавашния му живот. Не беше нито любовница, нито съпруга. Беше дете, което той бе извадил от насмолената кошница и бе положил на брега на своята постеля. Тереза бе заспала. Коленичи до нея. Трескавото й дишане се учести, тя издаде немощен стон. Томаш притисна лице към нейното и зашепна в съня й думи, с които да я успокои.
След малко му се стори, че тя започва да диша равномерно и лицето й неволно се надига към неговото. По устните си усещаше леко тръпчивия й от треската дъх и го вдишваше, сякаш искаше да попие близостта на нейното тяло. И в този миг си представи, че тя живее с него от много години и сега умира. Изведнъж го обзе ясна увереност, че няма да преживее нейната смърт. Ще легне до нея и ще закопнее да я последва и в гроба. Разнежен от тази мисъл, зарови лице във възглавницата до лицето на Тереза и дълго остана така.
Сега стоеше до прозореца и търсеше опора в тази сцена. Та какво друго би могло да бъде това, освен любов – любовта, избрала именно този начин, за да му се разкрие?
Но дали беше любов? Беше си внушил, че иска да умре редом с нея, и това чувство бе очевидно в разрез с реалността: та нали това тогава бе едва втората им среща! В такъв случай не ставаше ли дума само за истерична реакция на човек, който съзнаваше дълбоко в душата си своята неспособност да обича и затова бе започнал да се преструва пред самия себе си на влюбен? При това подсъзнанието му бе толкова малодушно, че бе избрало за своята комедия тъкмо тази жалка сервитьорка от затънтен градец, която бе имала нищожен шанс да влезе в живота му!
Той гледаше през двора мръсните стени и си даваше сметка, че не знае любов ли е било, или истерия.
И се упрекваше, че в такава ситуация, когато един истински мъж не би се колебал нито миг как да постъпи, той самият проявява нерешителност и така лишава най-красивия миг в живота си (коленичил до нейното легло, чувства, че не би преживял смъртта й) от неговия смисъл.
Яд го беше на себе си, но после му хрумна, че всъщност е съвсем естествено да не знае какво иска.
Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.
Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане сам?
Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът, щом първата репетиция за живот е вече самият живот? Ето защо той винаги наподобява скица. Но дори „скица“ не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина.
Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо.

Но един ден в почивката между две операции сестрата го повика на телефона. Той чу в слушалката гласа на Тереза. Обаждаше се от гарата. Томаш се зарадва. За съжаление, се беше уговорил за вечерта с приятели да му гостуват, тъй че я покани чак за другия ден. Но още щом остави слушалката, се упрекна, че не й беше казал да дойде веднага. Имаше достатъчно време да отмени поканата към приятелите! Питаше се какво ли ще прави Тереза в Прага цели трийсет и шест часа и за малко да запали колата и да тръгне да я търси из пражките улици.
Тереза дойде на другата вечер. Носеше през рамо чанта с дълга дръжка, видя му се по-елегантна от предишния път. В ръката си държеше книга – „Ана Каренина“ от Толстой. Беше весела, дори малко шумна и се мъчеше да му внуши, че се е отбила съвсем случайно, просто й се открила възможност: пристигнала в Прага по служба, евентуално (разказът й беше много несвързан) да си потърси работа тук.
После лежаха голи и отмалели един до друг на дивана. Вече беше нощ. Томаш попита Тереза къде е отседнала, за да я откара дотам с колата. Тя отвърна смутено, че тепърва ще си търси хотел и че е оставила куфара си в гардероба на гарата.
До предната вечер той се бе опасявал, че ако я покани при себе си в Прага, тя ще дойде, за да му предложи целия си живот. И когато сега му каза, че куфарът й е на гарата, на него изведнъж му хрумна, че в този куфар е нейният живот, който временно е оставила на гарата, преди да му го предложи.
Качиха се заедно в паркираната отпред кола. Томаш потегли към гарата, взе от гардероба куфара (беше голям и извънредно тежък) и го откара заедно с Тереза в своя дом.
Как се реши тъй внезапно, след като почти две седмици се беше колебал и не се беше престрашил да изпрати поне една картичка?
Самият той остана изненадан от постъпката си – тя противоречеше на възгледите му. Преди десет години се беше разделил с първата си жена и в дните около развода бе живял в празнично настроение, с каквото други запомнят сватбите си. Беше осъзнал, че не е роден да живее редом с която и да било жена и само като ерген може да бъде изцяло такъв, какъвто е. Беше се погрижил така да подреди живота си, че вече никога никоя жена да не може да се нанесе с куфара си при него.Тази бе причината в жилището му да има само диван. Макар диванът да беше достатъчно широк, Томаш заявяваше на своите любовници, че не може да спи с друг човек на едно легло, и след полунощ ги откарваше по домовете им – всички без изключение. Впрочем и първия път, когато Тереза бе останала заради грипа, той не спа в едно легло с нея. Първата нощ изкара в голямото кресло, а следващите – в болницата, имаше там собствен кабинет с кушетка, която използваше при нощните дежурства.
Този път обаче заспа до нея. На сутринта се събуди и забеляза, че Тереза, която още спеше, го държи за ръката. Нима се бяха държали така през цялата нощ? Трудно му беше да повярва.
Тя дишаше дълбоко в съня си, държеше го за ръката толкова здраво, че нямаше как да я издърпа, а извънредно тежкият куфар стоеше до леглото.
Томаш се боеше да издърпа ръката си, за да не я събуди, и само много предпазливо се обърна на една страна, за да я наблюдава по-добре.
И този път тя му заприлича на дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по водата. Но как е възможно да оставиш кошница с дете да се носи по буйните речни води! Ако дъщерята на фараона не бе извлякла от вълните кошницата с малкия Мойсей, нямаше да го има Вехтия завет, а и цялата ни цивилизация! Толкова древни митове започват със спасяването на някое подхвърлено дете. Ако Полиб не бе прибрал мъничкия Едип, Софокъл нямаше да напише най-хубавата си трагедия!
В този момент Томаш не си даваше сметка, че метафорите са опасно нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да се роди от една-единствена метафора.

Той живя с първата си жена едва две години и им се роди един син. При развода съдът повери детето на майката и осъди Томаш да плаща за издръжката му една трета от заплатата си. Освен това му гарантира правото да го вижда всяка втора неделя от месеца.
Но всеки път, когато трябваше да отиде да види сина си, майката намираше някакво оправдание да осуети срещата им. Навярно ако ги бе обсипвал със скъпи подаръци, щеше да му е по-лесно да излиза с детето. Стана му ясно, че трябва да заплати на бившата си жена любовта на сина си, да се абонира за тази любов. Представи си как след време ще поиска по донкихотовски да внуши на момчето своите възгледи, коренно противоположни на тези на майката. Чувстваше се предварително изморен от тази перспектива. Когато една неделя майката за кой ли път в последния момент отмени свиждането със сина, той изведнъж реши, че вече изобщо не желае да го вижда.
Пък и защо трябваше да изпитва към това дете, с което не го свързваше нищо друго, освен едно нощно неблагоразумие, по-голяма привързаност от онази, която изпитваше към когото и да било другиго? Да, ще продължава да си плаща добросъвестно издръжката, но нека никой не иска от него да воюва за правото да има син в името на някакви си бащински чувства!
То се знае, никой не пожела да приеме тази негова логика. Собствените му родители осъдиха това решение и заявиха, че щом Томаш отказва да се интересува от сина си, тогава и те, неговите родители, също ще престанат да се интересуват от своя син. При това запазиха демонстративно добри отношения със снаха си и се хвалеха наляво и надясно с достойната си за пример позиция и с чувството си за справедливост.
Така за кратко време Томаш успя да се отърве от жена си, от сина си, от майка си и от баща си. От всички тези хора му остана само страхът от жените. Той ги желаеше, но в същото време се боеше от тях. Наложи се да си изработи нещо като компромис между страха и желанието; наричаше го „еротично приятелство“. Твърдеше пред своите партньорки: само лишената от сантименталност връзка, в която човек не предявява претенции към живота и свободата на другия, може да направи и двамата щастливи.
Понеже държеше да е сигурен, че еротичното приятелство никога няма да прерасне в любовна агресивност, той се срещаше с всяка от постоянните си любовници само на много дълги промеждутъци. Намираше този метод за съвършен и го пропагандираше сред приятелите си: „Нужно е да се спазва правилото за числото три. Може да се виждаш с една и съща жена често, но в никакъв случай повече от три пъти, или пък да се срещаш с нея години наред, но само при едно условие: между отделните срещи да са минали най-малко три седмици“.
Тази система бе дала на Томаш възможност да не къса с постоянните си любовници и в същото време да има значителен брой временни. Невинаги обаче партньорките му проявяваха разбиране. От всички най-добре го разбираше Сабина. Тя беше художничка. Твърдеше: „Обичам те, защото си пълна противоположност на кича. В царството на кича ти щеше да бъдеш чудовище. В никой американски или руски филм не би могъл да изпълняваш друга роля, освен на най-омразния и гаден герой“.

“Вкусът на Твоето тяло” Мила Искренова

Standard

Когато започнах да чета “Вкусът на Твоето тяло” на Мила Искренова, не знаех какво да очаквам. Книга за танца, автобиография, дневник, споделени мисли, история на модерния танц в България, практически наръчник, книга с размисли, спомени и изживявания? Когато я четях откривах страница след страница, глава след глава, част след част, всичко това. и нищо подобно. Разлиствах самата Мила, облечена само в споделените думи, разголила душата си, себе си, мислите си, болките, желанията, най-съкровените неща и същности на съществото си. От професионалните влияния, образование, отпечатъци, срещи, докосвания, до личните изживявания на една дълбоко ранима, емоционална, чувствителна, красива, търсеща, сътворяваща, изискваща и даваща, опитваща, бореща се и отдаваща се жена.

Image

В танца, в хореографията, в картините й, в работата и личните взаимоотношения, в сърцето и ума си, в усещанията и отношението си към света, обществото, времето, хората, смисъла. От интервютата и анализите на спектаклите, през споделянето на визията за танца и неговото развитие, през дневниците, и личните душевни и физически преживявания, до поезията и лирическите и прозаични търсения на един надарен творец. Цялата Мила, искрено, откровенно, дълбоко, емоционално и разкриващо се. Много малко такива книги могат да се намерят, да бъдат прочетени и споделени. Огромна смелост се иска за едно такова откровение. Но както и танца, както и в картините, и в хореографията, както с приятелите, бизките и хората, Мила Искренова го прави и с тази книга. До абсолютната крайност на искреността. Благодаря ти, Мила, че правиш толкова много хора., читатели, непознати дори, съпричастни на твоята искряща душевност, естетика, финес, творческа енергия, болезнена чувствителност. Това докосва и променя всеки.

Габриел Гарсия Маркес в Книжарница Сиела Ректората

Standard

За първи път ми гостува някой. Книжарница Сиела Ректората и чудесния пост на страницата й във Фесбук от днес по случай 87-мата годишнина на великия Габриел Гарсия Маркес. Която и негова книга да прочетете няма да съжалявате, когато и да започнете да го четете, когато и да продължите да го четете, когато и да го отворите отново, никога няма да сбъркате. Гранд майстор. Вълшебник на словото и образите. Четете го. Не пропускайте всяка него ва книга. Препрочитайте го за светлина и красота.

Image

“Днес Габриел Габриел Хосе де ла Конкордия Гарсия Маркес навършва 87 години. Сигурна съм, че сте чели неговото “Прощално писмо” много пъти, но за наше щастие истинската литература остарява като виното – става по-добра. С годините натрупва още повече сила, напластява вкусове и аромати. Остава ни само да се опием.

„Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…

Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.

Покажи на приятелите си какво означават за теб.“

Харесайте ги. Струва си.

Спомен от детство. Откъс от “Един френски роман” на Фредерик Бегбеде

Standard

“От цялото детство ми е останал един единствен спомен: плажът Сениц в Гетари; на хоризонта се отгатват очертанията на Испания, подобно на увенчан със сияние син мираж; трябва да е през 1972, преди построяването на вонящата пречиствателна станция, преди ресторантът и паркингът да препречват слизането към плажа. Виждам един до друг на плажа хилаво хлапе и строен възрастен мъж. Дадото е много по-подвижен, загорял и пъргав от своя болнав и блед внук. Беловласият мъж хвърля камъчета в морето, които правят жабки. Момченцето е с оранжев бански, с извезан тритон; от носа му тече кръв и дясната му ноздра е запушена с памук. Граф Пиер дьо Шастенье дьо ла Рошпозе физически прилича на актьора Жан-Пиер Омон. Извиква:

– Знаеш ли, Фредерик, тук видях да минават китове, сини делфини и дори косатка?

– Какво е косатка?

– Прилича на черен кит, но хищен, с режещи като ножове зъби.

– Ама…

– Не се безпокой, чедовището не може да се приближи до брега, твърде е голямо, тук, на скалите, не рискуваш нищо.

Обзет от съмнение, реших този ден да не стъпвам във водата. Дядо ме учеше да ловя скариди с кепче и знам защо по-големият ми брат не бе с нас. По това време някакъв прочут лекар бе казал на майка ми, че може би имам левкемия. На седем години бях изпратен на лечебна почивка, на „рехабилитация”. Трябваше да възстановявам силите си край морето, да дишам йодови изпарения през съсириците коаголирала кръв. В Патракенеа, „къщата на Патрик” на баски, в края на леглото ми бяха подпъхнали зелена гумена грейка, която бълбукаше при всяко мое движение и редовно ми напомняше за себе си, изгаряйки краката ми.

 

Съзнанието изкривява детството, за да го разкраси или да го влоши, да го направи по-интересно, отколкото е било. Гетари 1972 е като открита ДНК следа; подобно на специалистката от криминологията в VIII парижки район, в бяла престилка на лаборант, която остърга вътрешната страна на бузата ми с дървена шпатулка, за да вземе проба от устната лигавица, трябваше да изградя наново всичко възоснова на открит на плажа косъм. За жалост не съм такъв специалист: зад притворените очи в мръсната килия не възстановявам нищо друго, освен скалите, които дерат ходилата, бученето на Атлантика в далечината, за да ни предупреди за настъпващия прилив, лепнещия по пръстите на краката пясък и гордостта ми, че дядо ми е поверил кофата за скаридите, които се стрелкат в морската вода. На плажа няколко възрастни госпожи нахлузват украсени с цветя бански шапки. При отлив скалите оформят малки басейни, в които ракообразните остават затворници. „Виждаш ли, Фредерик, трябва да стържеш в неравностите. Хайде, твой ред е.” Подавайки ми кепчето, дядо ми, с белите коси и розови еспадрили от „Гарсия”, ме научи на думата „грапавини”; следвайки режещите краища на скалата, той улавяше бедните животинки, които заднишком се втурваха в мрежата му. Опитах късмета си, но улових само няколко закъснели рака-пустинника. Нямаше никакво значение: бях сам с деди и се чувствах не по-малко героичен от него. Когато се качвахме обратно от Сениц, той събираше черници край пътя. За малкото градско момче, което държеше ръката на дядо си, бе невероятно да открие, че природата е нещо като гигантски супермаркет: океанът и дърветата преливаха от дарове, достатъчно бе човек да се наведе и да ги събере. До този момент бях виждал храната да се появява единствено от хладилник или от количка за пазар. Имах чувството, че съм в Райската градина, чиито алеи бях пълни с плодове.

– Някой ден ще отидем в гората край Вогубер за манатарки, скрити под мъртвите листа.

 

Никога не го направихме.

 

Небето бе необичайно синьо: най-сетне времето бе хубаво в Гетари и къщите като че ли видимо побеляваха, като в рекламите за бялото торнадо „амонячен Аякс”. Но всъщност може би небето бе забулено, може би се опитвам да разкрася нещата, може би просто ми се иска слънцето да грее над единствения ми детски спомен.

Image