“Одисей” на Джеймс Джойс

Standard

Днес Джеймс Джойс има рожден ден. Бащата на модерната литература, един от най-великите писатели не само на 20ти век, но в цялата история на човечеството. “Одисей” е култова книга, белязала епоха. Беше една от най-продаваните книги, когато излезе на български език за първи път, в блестящия превод на Иглика Василева. Дано е била прочетена. Дао е била асимилирана. Дано е била приета. Да почетем.

„Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите. Тук съм, за да разчета подписите на всички неща, заченати в морето, изхвърлени от морето и прииждащия прилив, този ръждив ритник. Сополивозелено, сребристосиньо, ръждиво: цветни знаци. Границите на диафанното. Ала добавя: в телата. Значи е съзнавал тези тела, преди да станат цветни. Как? Като удрял чутурата си в тях ли? Сигурно. По-леко. Бил е плешив и милионер, maestro di color che sanno. Границите на диафанното във. Защо във? Диафанно, адиафанно. Ако можеш да пъхнеш в него и петте си пръста, значи е порта, ако не — врата. Затвори очи и гледай.

Стивън затвори очи, за да чуе как под обувките му изхрущяха хрускащи миди, раковини и водорасли. Както и да е, по тях крачиш. Аз, крачка по крачка. За кратко време — късо разстояние. Пет, шест: nacheinander. Точно така: и това е неизбежната модалност на доловимото. Отвори очи. Не. Иисусе! Ами ако полетя към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна и неизбежно падна nebeneinander. Добре ми е на тъмно. Мечът от ясен виси на кръста ми. Ще почуквам с него, нали така правят. Двата ми крака в неговите обувки на края на неговите крачоли, nebeneinander. Звучи тежко: като от чука на демиурга Лос. Дали по пясъчния плаж на Сандимаунт не крача към вечността? Хрус, хряс, хрус, хряс. Невероятните морски мидени парички. Магистер Дийзи диксит.

В Сандимаунт ела сега

със Мадлен кобилката.

Това е ритъмът, разбираш ли. Чувам го. Марширува каталектическият четиристъпен ямб. Не, галопира: опиши кобилката.

Сега отвори очи. Добре. Момент. Изчезна ли всичко? Ами ако ги отворя и остана навеки в мрака на адиафанното. Баста! Ще виждам, ако мога да виждам. Сега гледай. Цялото време без теб: и навеки ще бъде, свят без край.

Заслизаха предпазливо по стъпалата откъм Лий Теръс, две Frauenzimmer: и по-надолу по полегатия бряг плоските ходила на патравите им крака потъват в подгизналия, просмукал се навред пясък. Като мен, като Алджи, слизат надолу към нашата всемогъща майка. Номер едно пуска изтежко акушерската си чанта, другата бодва големия си чадър на плажа. От свободния квартал са, дошли излет да си направят. Госпожа Флорънс Маккейб, вдовица на покойния Патк Маккейб, дълбоко опечалена, от улица Брайд. Някоя нейна посестрима ме е издърпала на белия свят, докато съм оревавал орталъка. Сътворение от нищото. Какво ли носи в чантата? Пометнат плод с проточила се пъпна връв, увит в пурпурен парцал. Вървите на всички нас водят все назад, безизходноусуканите жици на плътта. Затова и монасите мистици. Ще бъдете ли като боговете. Съзерцавайте омфалите си. Ало! Тук е Кинч. Свържете ме с Едемвил. Алеф, алфа[9]: нула, нула, едно.

Съпруга и другарка на Адам Кадмон: Хева, голата Ева. Без пъп. Гледа опулено. Корем, петънце по него няма, издут, голям, като кръгъл щит от опъната телешка кожа, не, като купен пшеница, източнобезсмъртен, от вечността до вечността. Утроба на греха.

И аз съм заутробен в греховна тъма, сътворен, нероден. От тях двамата — мъжът с моя глас и моите очи и жената-призрак с мъртвешки дъх. Слели се, разлъчили се, изпълнили повелята на единителя. От време оно ме е пощял Той и не ще позволи да ме няма сега и завинаги. Lex eterna е в сила. Това ли е божествената същност, с която Отецът и Синът са единосъщни? Как тогава клетият скъп Арийда мери сили с тях? Прахосал цял живот в борба за едното единотрансвенцеюдеотрясъщие. Злочест ересиарх. Издъхнал в гръцки клозет: евтаназия. С великолепната си митра и владишки жезъл, заклещен на трона, вдовец на овдовяла епархия, с колосан омофор и изцапана задница.

Вятърът се разигра наоколо, ту реже, ту пощипва. Ето, гонят се вълните. Морски атове, хрупат нетърпеливо, разпенили гриви, бели-беленички, жребците на Мананаан.

Не трябва да забравям писмото му за вестниците. А после? Кораба в дванайсет и половина. Междувременно с парите умната, ти будала невменяем. Да, точно така. Налага се.

Забави крачка. Ето. Да отида ли до леля Сара или не? Гласът на моя единосъщен отец. Наскоро да се е мяркал твоят събрат творец Стивън? Не? Да не е отишъл при леля си Сали на Страсбург Теръс? Не смогва ли да литне малко по-нависочко, а? Ами, ами! Кажи ни, Стивън, как е чичо Сай? О, от каквото аз съм видял и Иисус би заплакал. Момчетата в сеновала. Порканото счетоводителче и брат му, дето надуваше корнета. Достопочтени гондолиери. А разногледият Уолтър, дето съросваше баща си на всяка крачка! Сър? Да, сър. Не, сър. Просълзи се Иисус и как не, Боже Господи! „

превод: Иглика Василева

Артюр Рембо, великият гений на поезията, в превод на Кирил Кадийски

Standard

Днес е ден за поезия. Като всеки ден. Да почетем Артюр Рембо, геният на поезията, написал най-прекрасните стихове, когато дори няма двайсет години. Понякога талантът, докосването от музите, се излива в един човек и прави от него свръхестествено същество. Такъв е Рембо. Каквото той прави за поезията през само няколкото години, в които пише, ще остане завинаги и е променило поезията, литературата и културата невъобразимо. Четете неговите стихове, те разтърсват, разкъсват, и сред хаосът им се ражда новият ред и истинската чувственост. Благодаря на Кирил Кадийски за блестящите преводи. Рембо говори с неговия глас.

 

ПАРИЖКА ОРГИЯ
или ПАРИЖ СЕ ЗАСЕЛВА ОТНОВО

Ей, пъзльовци, ето го! Тътнещи гари.
Тук Варвари минаха в кървав парад,
но слънцето с огнен дроб всичко обжари.
Пак свети на запад свещеният Град!

Елате! Пожарът е в отлив. Отново
се лее лазур над мостове, трева,
над сгради, дървета – тук, дето олово
червено, раздрано в нощта зарева.

Дворците си мъртви укрийте в ковчези!
Разведря очите ви старият Страх.
Пак стадото рижи кобили се глези –
от страст полудейте, станете за смях!

Разгонени кучки се джафкат за дрипава
превръзка, локалите кряскат: – Ела,
пий, плюскай. Нощта там се гърчи и рипва
навън. О, пияници с мрачни чела,

лочете! Лъчите щом бликнат – боли ги! –
фалшивия блясък да смъкнат от вас,
ще стискате чаши, прелели от лиги,
загледани в утрото – тъпо, без глас.

Но в чест на Кралицата – с дирник тестен е! –
преяждайте. Слушайте като слепци
как хълца в горещите нощи, как стене
гмежта от доносници, старци, крадци.

О, мръсни сърца! О, разпенени устни!
По-живо дъвчете, прогнили зъби.
Шампанско за вас, Победители гнусни!
Позорът в търбуха ви бодро тръби…

Издувайте ноздри в надменност проклета.
А жилите – пъпли отрова по тях.
С ръце върху вашите детски вратлета,
Поетът шепти: “Полудейте от страх –

дори и Жената, в чиято утроба
се ровите в спазми, о, сластни души,
ви стряска със стона си – как ли от злоба
в съдбовна прегръдка не ви удуши?

Крадци, сутеньори, смешници, тирани,
какво ще му сторите днес – на Париж! –
с душите, с плътта си, с отрови и рани?
Ще смъкне той дрипите – свъсен и нищ!

И щом с изтърбушен корем запълзите
в парите си вкопчили пръсти до кръв,
развратница рижава, с бомба в гърдите,
ще вдигне юмруци, пияна от стръв!

Когато в танц яростен тръпнат краката,
Париж, о, когато с нож в свойте ребра,
когато спотайваш в очи светлината
на дивата пролет – за всички добра –

о, град полумъртъв, о, град на покруса,
с гърди устремил се към Бъдния ден,
стотици врати да разтваряш след труса;
от мрачното Минало благословен,

ти – труп вцепенил се от мъки свещени,
пак пиеш от ужаса, вдъхнал живот
на сините червеи в празните вени,
пак твоята обич е в ледена пот!

И не е зле! Червеи, червеи сини,
но нищо Възхода не ще угаси,
тъй Кариатидите и след години
ще ронят по стълбите звездни сълзи.

Макар че градът покъртителна сцена
остава; макар че с вонята, с кръвта
е рана в Природата вечно зелена,
Поетът му шепне: “Каква красота!”

С Поезия къпа те бурята свята!
Възвръщаш си силите, Град величав;
смъртта пак ръмжи, но ти вдигай тръбата,
натъпкал в сърцето є екот и гняв.

Поетът поема безчестната слава,
плача на подлеца и дните на гнет,
и с бич от любовни лъчи изтезава
жените, и хвърля стиха си: “Напред,

бандити!” Пак оргии, пак от елит е
претъпкан бардака на стария ден.
А газът огрява кръвта по стените
и блика зловещ към лазура студен.

—————————————————–

Из “Нечиста кръв”

“… Още като дете се възхищавах от непреклонния каторжник, пред когото винаги зее килията; влизах в кръчмите и хановете, които той бе осветил със свойто присъствие, гледах с неговите очи синьото небе и усърдното цъфтене на полята. Предугаждах неумолимото му присъствие в градовете. Той беше по-силен и от светец, по-досетлив и от скитник. Той и само той! – свидетел на собствената слава и разум.

По зимните пътища, нощем, без покрив, без дрехи, без хляб – един глас свиваше моето оледеняло сърце: “Слабост или сила: избирай – това е силата. Нито знаеш къде отиваш, нито защо отиваш. Надникни навсякъде. Отговори на всичко. Не ще те убият – ти отдавна си труп”. На сутринта имах такъв отсъстващ поглед, толкова безжизнен вид, че тези, които срещнах, може би не ме видяха.

Калта в градовете неочаквано ми се струваше червена и черна – като огледало, когато лампата се мержелее в съседната стая, като съкровище в гората! На добър час – крещях и съзирах море от пламъци и дим в небесата. А вляво и вдясно всички богатства: пламтящи като милиарди светкавици.

Но оргиите и приятелството на жените бяха забранени за мен. Нито един приятел. Видях се внезапно пред озверена тълпа, очи в очи с наказателната рота, разплакан от мъка, че не могат да разберат, и всеопрощаващ – като Жана д’Арк! – “Отци, учители и наставници, вие се мамите, хвърляйки ме в ръцете на правосъдието. Никога не съм принадлежал към тази сган. Никога не съм бил християнин. Аз съм от тия, които пеят по време на изтезанията. Аз не разбирам законите. Нямам чувството за морал. Аз съм отрепка; вие се мамите…”

Да, очите ми са затворени за вашата светлина. Аз съм скот, негър. Но мога да бъда спасен. Вие сте прикрити негри, маниаци, жестоки, алчни. Търговецо, ти си негър. Съднико, ти си негър. Генерале, ти си негър. Императоре, стара красто, ти си негър: пил си контрабандно питие от фабриката на Сатаната. Тази сган е вдъхновена от треската и от рака. Сакати и старци – толкова са достопочтени, че ти иде да ги опечеш живи. Най-хитрото е да напусна този континент, където броди лудостта, за да търси заложници сред тези клетници. Навлизам в истинското царство на чадата на Хам.

Познавам ли поне природата? Познавам ли себе си? Стига думи. Аз погребвам мъртвите в своята утроба. Викове, барабан – и танци, танци, танци! Не мога дори да си представя часа, когато белите ще дебаркират и аз ще потъна в небитието.

Глад, жажда, викове и танци, танци, танци!

Белите дебаркират. Оръдието! Трябва да се покориш на кръщението, да се облечеш и да се трудиш.

Получих в сърцето последния удар. О! Не предвиждах това!

Не съм вършил никога зло. Ще бъдат дните ми леки, разкаянието ще ме подмине. Не съм познал терзанията на душата, мъртва почти за доброто, в която се въздига светлината, сурова като надгробни свещи. Участта на синчето от семейство – преждевременен ковчег, обсипан с бистри сълзи. Без съмнение, развратът е глупост, порокът е глупост. Тази гнилоч трябва да се махне. Но часовникът няма да смогне да отронва само часовете на чистата болка! Ще се възнеса ли като дете, за да си играя в рая, забравил всички несгоди!

По-бързо! Има ли и други животи? Сънят сред богатство е невъзможен. Богатството винаги е било показно. Само божествената любов ни дарява с ключовете на познанието. Виждам, че природата е само привидна доброта. Сбогом, химери, идеали, заблуди.

Благоразумната песен на ангелите се носи от спасителния кораб: това е божествената любов. Две любови. Аз мога да умра от земната любов, от преданост да умра. Изоставих душите, които ще ги гнети скръбта от моето заминаване! Избрахте ме сред корабокрушенците; тези, които остават, нима не са мои приятели?

Спасете ги!

Разумът ми е вроден! Светът е добър. Ще благословя живота. Ще обикна своите братя. Това не са детски обещания. Нито надеждата да се изплъзнеш от старостта и смъртта. Бог ми дарява силата и аз славословя Бога.

Скуката вече не ми харесва. Яростта, развратът, безумието – захвърлих цялото това бреме, като зная всичките им пориви и злощастия. Да преценим, без много да се главозамайваме, размерите на моята невинност.

Не ще мога вече да моля за утехата на бича. Не се виждам запътен на сватба, където да бъда зет на самия Христос.

Не съм в плен на своя разум. Казах: Бог. Искам свобода в спасението: как да я постигна? Лекомислените желания ме напуснаха. Нямам повече нужда от преданост, нито от божествена любов. Не скърбя за времето на чувствителните сърца. Всяко нещо си има оправдание – и презрението, и милосърдието: запазвам си място на върха на тази ангелска стълба на здравия разум.

Колкото до стабилното щастие, домашно или не… не, не мога. Твърде лекомислен съм, твърде слаб. Животът разцъфва в труда – стара истина: но моят живот няма никаква тежест, той полита и витае над действието, най-драгоценното на света.

Сякаш съм стара мома, не ми стига смелост да обикна смъртта!

Да би могъл Бог да ме дари с небесен и въздушен покой, с молитва – като древните светци! Светците! Силните! Анахорети, артисти – кому ли са нужни днес!

Безкраен фарс! Моята невинност ме кара да плача. Животът е фарсът, който играят всички.”

Standard

На тази дата е роден един от най-великите поети на България, Христо Ботев. Много може да се говори за него, но няма смисъл, нека поезията му да влезе във вас. Неговите думи са овековечени на камък по цялата страна, и дори на стената на Сорбоната в Париж. Всеки негов стих, а те са само 28 стихотворения е част от сърцето и душата на българския народ. Както беше писал някога литературния критик Любен Бумбалов, той е “еманация на българския духовен гений”. Всяка нация би била горда с такъв поет, с такава обществена фигура, с такава посветеност и всеотдайност. Да положиш живота си пред олтара на отечеството е най-висшата форма на родолюбие и патриотизъм. Лаенето на лъже патриотите, страхливостта  и безсмисленото говорене, така характерни по нашите ширини, са осмени от самия него. Нека си припомним няколко него ви стиха, пак, след училище, да почетем гения на този велик поет и човек. За свободата, която той боготвореше.

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

“Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!”

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

В МЕХАНАТА

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, –
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, –

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни –
крещим: “Хайде на Балкана!”

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!

МОЯТА МОЛИТВА

“Благословен бог наш…”

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…

BELLES LETTRES. 25 г. от смъртта на Васко Попа

Standard

Не съм писал от близо 9 месеца в блога. Всъщност за миналата година имам само два поста – на 5 януари и на 27 март. Съжалявам, за което. Ще се опитам, както обещах и сутринта да се опитам да бъда редовен в публикуването. За завръщането ми избрах автор, който сигурно ви говори малко или нищо, което не е срамно, аз също научих за него от приятел, от Алек Попов, той ми каза за него.После прочетох неговите стихове в превод на Светлозар Игов, и се влюбих в простотата на изразите, абсурдизма и образността в стиховете му. Трябва да не забравяме тези поети, той е сърбин от румънски произход, дете на Балканите, носещ в себе си всичко характерно за нашата разкъсаност и близост, любов и омраза, болки и скелети в гардероба. Сръбската литература е една от най-силните в района, а ние все още не я познаваме достатъчно добре. Бих искал да можем да го направим, както и с румънската, хърватската, гръцката, словенската, босненската. Поезията е универсален език на символите, трудна за превеждане, но проникваща до същината на нещата и докосваща всеки. Да почетем Васко Попа днес. 25 г. след неговата смърт

“Далеко в нас

1.
Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който кръжи около главата ни
Чуваш ли куршума
Който дебне целувката ни

2.
Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая в чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото
Дали ще мога да те укрия
От твоето лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни
Ще мога ли
На това непокоримо поле
Да ти издигна шатра от своите длани

3.
Неспокойно се разхождаш
из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непреходим

4.
Шушкат зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас

5.
През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно ходят по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В олуците звездите ни гният

6.
Бдиш в бръчката между веждите ми
Чакаш да се разведели
На моето лице

Восъчната нощ
Едва е догоряла
До ноктите на зората

Черни тухли
Вече са покрили
Целия небесен свод

7.
Над мирните води
Зъбати очи летят

Около нас модри устни
По клоните шумят

Къщите ни се крият
Зад тесните рамене

Шепите ни се хващат
За безсилните облаци
Вените ни носят мътни
Постели и маси
С изпочупени кости
Пладнето на ръцете ни пада

И се смрачи

Отворен гроб върху лицето на земята
Върху твоето върху моето лице

8.
По кръстопътищата
Подочията на деня
Срещат ни се модри

Ако обърна глава
Слънцето от клоните ще падне
Съхранила си усмивките
В моите длани
Как да ги оживя

Сянката ми е все по-тежка
Някой й връзва крилата

Очи отваряш добра
Отместваш ме нямо
Нощта изненадана ме търси

В дъното на алеята
Платанът пали цигара

9.
Отровни зелени
Часове маршируват
През нашето чело

Пътуваме из тялото
С мълчание което влачат
Нашите погледи луди

Между клепките на очите
Притискам голия ти поглед
Болката в него да раздробя

10.
Как с тези копчета
Бронзови да гледаме

Смени се тъмата
С коси ни бичува

Как с този език
Хартиен да говорим

Думите ни сух го
Под небесата запалват

Как с това тяло
От жив пясък да съществуваме

Побеснелите челюсти
Го отнасят зърно по зърно

Как с тези дървени ръце
Лишени от листа да се прегръщаме

Погиват ни карамфилите от устните
Погиват във врелия пясък

11.
Къщите са преобърнали
Горчивите джобове на стаите
Вихърът да ги пребърка

Па дължината на ребрата ни
Уличните лампи
Събличат кървави рокли

Два листа от вестник сме
Сурово залепени
Върху раната на вечерта

Запалени птици
От веждите ми
Върху твоята ключица паднаха

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

13.
Рушат се стълбовете които държат
небето

Пейката със нас бавно
В празнината попада

Нима довека да гнием
в каменно мълчание

През очите през челото
Думите ни ще поникнат

Разбягали са се дните

Нима довека да чакаме слънцето
През ребрата ни да се жлътне

Слушаме как сърцата ни
В гърлото на мъртвите стълбове туптят

Избягали сме от гърдите”

Превод: Светлозар Игов

Belles Lettres. Борис Виан на 95 г.

Standard

Отдавна не съм писал и споделял в блога. Месеци. Поради многото ангажименти, състояние, неща, бях изпаднал в една безтегловност и пустота. Днес във fakel.bg , открих няколко текста на Борис Виан, един много любим мой автор, изключителен като поезия, като поетичностна прозата, като докосване. Неговите книги, които четох толкова отдавна, ми повлияха страшно много, и “Сърца за изтръгване”, и “Човекът вълк” ,  и “Пяната на дните”, и “Ще плюя на вашите гробове”… Гледната точка на Виан, екзистенциализмът му, образите, които са колкото реални, толкова и алегорични, силата на думите му, изборът им, образността, лекотата на описване и тежестта на историите, болката, депресията, красотата и грозотата, добро и зло без мярка и деление, реализъм граничещ с абсурд. Истинско, разтърсващо, въздействащо, майсторско писане.

В началото на март щеше да навърши 95 г. Но остана завинаги на 39. Аз същомислех за себе си, че няма да доживея 40. Не бях такъв щастливец, за съжаление. Той е оставил смисъл и съдържание за няколко живота. Поезия, проза, музика. Да го почетем. Намерете книгите му, прочетете ги, споделете ги.

“АЗ ЩЕ УМРА ОТ РАК В ГРЪБНАЧНИЯ СТЪЛБ
Аз ще умра от рак в гръбначния стълб
Това ще стане през една ужасна вечер
Светла топла чувствена уханна
Аз ще умра от загниване
На някакви си непознати клетки
Аз ще умра от своя крак откъснат
От гигантски плъх изскочил от гигантска дупка
Аз ще умра от сто разрязани места
И небето целия ще ме затрупа
Като къс стъкло ще ме разчупи
Аз ще умра от гласа на трясъка
Пробил ушите ми
Аз ще умра от оглушителните рани
Нанесени ми в два часа преди да се разсъмне
От плешиви плашливи убийци
Аз ще умра без да забележа
Че умирам ще умра
Погребан под сухите руини
Хилядометров напластен памук
Аз ще умра удавен в маслото на възбудата
Стъпкан под краката на безразлични животни
И под краката на различни животни
Аз ще умра чисто гол или загърнат в червено
                                                                            платнище
Или натъпкан в претъпкана чанта с ножчета за
                                                                             бръснене
Може би ще умра без да лакирам
Ноктите на долните си крайници
И с шепи препълнени със сълзи
И с шепи препълнени със сълзи
Аз ще умра когато клепачите ми отлетят
Отлетят към яростното слънце
Когато ми зашепнат бавно
Злобни думи на ухото
Аз ще умра съгледал как се гаврят със децата
И със мъжете смаяни и бледи
Аз ще умра изглозган жив
От червеите ще умра
С ръце завързани под водопада
Аз ще умра запален в тъжния пожар
Аз ще умра малко или много
Без да страдам но със любопитство
И след това когато всичко свърши
Ще умра.
ИСКАМ ЖИВОТА МИ ДА ПРИЛИЧА НА РИБЕНА КОСТ
Искам живота ми да прилича на рибена кост
Потопена в синя чиния
Искам живота ми да прилича на нещо
На дъното на едно-единствено нещо
Искам живота ми да прилича на пясъка в твоите шепи
Да има формата на плесенясал хляб или на стомна
Да има формата на пътък
И формата на всичко друго
На коминочистач или на люляк
На буца пръст
На подивял бръснар или на лудо пухче
Искам живота ми да има твойта форма
И той я има но това съвсем не е достатъчно
Аз съм винаги неудовлетворен.
ТЪРГОВИЯ НА ДРЕБНО
          (За утешение на господин Пужад:
          историята на един преуспял търговец)
Започнах с карантия,
но не потръгна – как
да въртиш търговия
с клиенти без петак.
Продавах всичко: ножици,
бръсначи, сечива,
пили, сатъри, нощници
и гребени, дърва …
Опитах и със ягоди,
с цветенца и бурми.
Поправях даже всякакви
бидета и чешми.
Бездомен бродех денем
със бричката си аз.
И щях да свърша в Сена,
но срещнах своя шанс.
Возя се в кадилак по улиците на Париж,
откакто живота разбрах и имам пари,
имам малък хотел, и прислужници, и шофьор,
вече всички ченгета ме приемат за свой,
защото продавам оръдия, цеви, дула,
къси и дълги, големи и малки, на колела
и без колела – с най-различни цени, – и за вас,
млади, стари, мъже и деца, продавам ги аз.
Има много любители на този инструмент –
дула имам за всички – всички бързо при мен!
                                            Продавам топове!
Дулата от желязо
изливат и коват,
насочват ги с омраза
в съседите отвъд.
И всички имат бачкане
и всеки като кон
работи до припадък,
но мисли и за дом.
И взимат – плащат заеми
на банкови лица …
И правят несравняеми
деца, дула, деца.
Но всичко е напразно –
когато порастат,
за няколко си франка
на фронта ще умрат.
По улиците на земята бях търговец аз,
но търговията ми тръгна прекалено:
препълних вече гробищата – край на моя шанс, –
няма вече хора, губя постепенно …
Клиентите измряха
със песен на уста.
Вървя и пея в мрака
и пак съм аз пеша.
Сърцето ми подхвръква по улиците стари на града голям,
танцувам карманьола, защото няма никой и съм сам.
                              Топове за разпродажба!
                              Топове за разпродажба!
                              Топове за разпродажба!
ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
          На Виктор Юго
Под ударите на вдъхновението
Поетът пише
Но има хора на които ударът не причинява нищо.”
Превод: Рада Баларева и Румен Леонидов

Салман Рушди и “Последният дъх на Мавъра”

Standard

Снощи това прочетох. “Последният дъх на Мавъра” е книга от ранга на “Къщата на духовете” на Алиенде. По-тежка, по-дълбока, по-мащабна, по трескава, по-плътна, по-разтърсваща. Рушди е истински представител на магическия реализъм, но без мекотата и финността на латиноамериканските писатели. Книгата е потрисаща, шарена, екзотична, неразбираема на моменти, като самата Индия. Уникална книга. Препоръчвам с две ръце, подгответе се за истинско литературно изпитание.

http://www.bg-mamma.com/shop/74909-posledniyat-dkh-na-mavra.html

“Когато силите ти са на привършване, когато двигателят, който те тегли напред, остане без пӚра, настъпва време за изповед. Наречете го завèт или последна воля (ваша воля!), пивница
„Последен дъх“. Затова казвам „тук стоя или седя“ – всички
мои житейски присъди са заковани с пирони към пейзажа и в
джоба ми са ключовете за една червена крепост – в миговете на очакване, преди съвсем да рухна. Затуй подобава да възпеем края – онова, което е било и вече го няма, правилното и погрешното. Да отроним последна въздишка за изгубения свят, сълза за неговата кончина. Ала и последно „ура“, последно скандално вълмо от небивалици (нямаме видео, ще трябва да се задоволим с думи) и да изпълним
няколко неблагозвучни заупокойни мелодии. Историята на Ма-
въра със звук и ярост. Искате ли я? Е, дори да не искате… Но
по-напред ми подайте пипера.
– Моля, какво казахте?
И дърветата проговарят от изумление. (Нима в мигове на отчаяние и самота не ви се е случвало да говорите на стените,
на глупавото псе, на въздуха?)
Повтарям: пипера, ако обичате, защото ако не бяха тези
зърна пипер, онова, което сега свършва на изток и на запад,
може би никога нямаше да започне. Заради пипера стройните
кораби на Вашку да Гама прекосили океана от лисабонската
кула Белем до Малабарския бряг, първо до Каликут, а после до
пристанището в лагуната на Кочин. След пионерите португалци
пристигнали англичаните и французите, затова в така нарече- ния период на „откриване на Индия“ – но как изобщо да бъдем
открити, след като никога не сме били закрити? – ние сме били
„не перла в короната, а пипер в гозбата“, както се изразяваше
знаменитата ми майка. „От самото начало е ясно като бял ден
какво искал светът от прословутата Майка Индия – казваше
тя. – Пикантерии. Каквото търсят и мъжете в бордея.“
* * *
Това е моята история, историята на пропадналия с висок произход Мораеш Зогойби, по прякор Мавъра, който през по-голямата част от живота си беше единственият мъжки наследник на натрупаното от търговия с подправки състояние на рода Гама-Зогойби от Кочин, историята за това как животът, който смятах,че ми се полага, ми бе отнет от собствената ми майка Аурора, по баща Да Гама, най-прославената съвременна художничка, изключителна красавица и жената с най-острия език сред съвременниците си, която сипеше огън и жупел по всеки, когото вземе на мушка. И към децата си нямаше милост. „Ние сме католици битници, във вените ни има лют червен пипер – казваше тя. – Никакви специални привилегии за роднините! Скъпи мои, ние се храним с плът, а кръвта е любимата ни напитка!“
– Да си потомък на нашата демонична Аурора – каза ми,
когато бях малък, художникът В. (Вашку) Миранда от Гоа –
всъщност означава да си един съвременен Луцифер. Нали се
сещаш, син на зората1. Тогава семейството ни вече се беше преместило в Бомбай и в рая на легендарния салон на Аурора Зогойби такова нещо минаваше за комплимент, обаче аз го помня като предсказание, защото един ден наистина бях изхвърлен от онази приказна градина и бях запокитен в Пандемониума. (Изхвърлен от естествената ми среда, как да не ме подмами противоположното? Имам предвид противоестественото, единственият истински „изъм“ в това обърнато наопаки, нелепо време. Прогонен Отвъд, нима няма ли да опиташ да превърнеш Мрака в светлина? Именно. Мораеш Зогойби, прогонен от собствената си история, се понесе презглава към световната.)
– И всичко това заради една пиперница.
Е, тук не става дума само за пипер, а и за кардамон, кашу, канела, джинджифил, шамфъстък, карамфил, а освен подправките и ядките имаше кафеени зърна и листенца от негово величество чая. Обаче си остава фактът, че по думите на Аурора „пиперът беше най-отпред, начело – да, начело, понеже къде по-отпред от това да си начело? Каквото важи за историята по принцип, важи и конкретно за нашата семейна история – пиперът, лелеяното черно злато от Малабар, беше първата стока, с която търгуваха баснословно богатите ми роднини, най-заможните търговци на подправки, ядки, кафе и чай в Кочин, които без никакви други доказателства освен вековната мълва претендираха, че са извънбрачни потомци на великия Вашку да Гама…
Край с тайните. Вече ги разгласих и заковах по портите.”

Превод: Надя Розова

“Полет на кукувиче гнездо” в лудницата България.

Standard

Днес едно умно и прекрасно момиче ми напомни за “Полет над кукувиче гнездо”, за да ме накара да не забравям колко важен е Макмърфи за Острите. В държава като нашата, алюзията с лудница, управлявана от Старшата с помощта на “черни” момчета, е повече от разбираема. Искам да има повече Остри, да има повече макмърфи, за да нарушим нейния изряден, равномерен и прецизен механизъм на ограбване, липса на морал, унищожаване на ценностите, смачкване на хората, загуба на човечност, мизерия, словоблудство, кражба, омраза, завист, дебелашко самочувствие, усещане за безнаказаност у властимащите и тотален гьонсуратлък, страх у всички, болка и недоимък. Ей така виждам нашата България сега, и от тази гледка не видам всички прекрасни неща, които също имаме. Имам нужда от някой Макмърфи, за да ги видя. имам нужда от Вожда и Били, за да намирам смисъл аз самия да се боря. Уморих се, но все още виждам смисъл. Някои хора, като това чудесно момиче, приятелите ми, близките, студентите ми, и тук там светещите пламъчета на живост, заедно с книгите и литературата, моят вечен остров, те все още ме държат и зареждат. Да видим. Ето една порция важност и смисъл.

“Старшата направо побеснява, ако нещо наруши изрядния, равномерен и прецизен ход на нейния механизъм И най-дребната бъркотия, и най-незначителната неизправност я стягат на възел от ярост Разхожда се със същата онази кукленска усмивка, надиплена между брадичката и носа, очите й са си все такива втренчено-спокойни, но вътре в себе си се е втвърдила като стомана Веднага го разбирам, просто го усещам И не мирясва; докато не оправи безредицата — или както сама казва, докато не я „нагоди към условията“.

Под нейното ръководство отделението Вътре е почти изцяло нагодено към условията Лошото е обаче, че тя не може да седи в отделението непрекъснато Известно време трябва да прекарва и Навън Затова мечтата й е да нагоди към условията и Външния свят Работейки редом с подобни на нея хора, които наричам „Системата“ огромна организация, която се стреми да нагоди Външния свят към условията, така както тя успя да направи с Вътрешния, мис Рачид стана специалист по нагаждана на нещата. Когато преди много години дойдох тук от Външния свят, тя вече беше Старшата и Бог знае, от колко време се занимаваше с това нагаждане.

Наблюдавах я как ставаше все по-опитна и по-опитна. Практиката я направи по-уверена и по-силна, така че сега тя притежава истинска мощ, която се разпространя ви във всички посоки по тънки като косъм жички, толкова фини, че никой освен мене не ги забелязва Виждам я как седи насред гази паяжина от жички като някакъв бди телен робот, грижи се за своята мрежа с механичното умение на насекомо, всяка секунда знае накъде са насочени отделните жички и какъв вид електрически ток да пусне по тях, за да получи желания резултат. Преди да ме изпратят като войник в Германия, бях помощник на един електротехник във военноучебния лагер, а през годината, която прекарах в университета, учих електроника, та затова са ми ясни тия номера.

Заобиколена от жичките си, тя си мечтае за един свят на съвършената ефективност, точен като джобен часовник с огледален циферблат, за едно такова място, където да царува ненарушим ред и всичките пациенти, които тя държи в подчинение само е усмивката си, да нямат нищо общо с Външния свят, да са Хроници, приковани към инвалидните столове, а от крачолите им да се подават катетърни тръби, насочени направо към канала под пода. Година след година Старшата набираше идеалния според нея персонал, доктори от най-различни възрасти и видове идваха и й излагаха собствените си идеи как трябва да се управлява едно болнично отделение — някои от тях упорито защищаваха идеите си, — а тя ден след ден фиксираше тези доктори с леденостудени очи, докато накрая те се оттегляха обезсърчени. „Да ви кажа, просто не знам как да си го обясня — доверяваха се те на човека, който се занимаваше с назначаването на персонала. Откак започнах да работя в това отделение, заедно с тази жена, в жилите ми сякаш потече амоняк Не прекъснато треперя, децата не искат да сядат на коленете ми, жена ми не ще да спи с мен. Настоявам да ме преместите — в неврологичното ли, при алкохолиците ли, в педиатрията ли, все ми е едно къде!“

И така вървеше от години. Докторите изтрайваха кой три седмици, кой три месеца. Най-после тя се спря на един дребничък човек с голямо широко чело и изпъкнали скули, чието лице се стесняваше силно при малките очички, сякаш преди е носел прекалено тесни очила, носил ги е толкова дълго, че са му смачкали физиономията през средата Затова сега е закачил очилата си със синджирче за горното копче на ризата си, те се люшкат върху малкия му нос и все климат ту на едната страна, ту на другата, та когато приказва, той току отмята глава назад, за да ги натъкми. Ето това е нейният доктор.

Още повече години й бяха необходими, докато се спре на трите си дневни чернокожи санитарчета, след като изпробва и отхвърли десетки и десетки други Те се точеха пред нея в дълга редица черни, смръщени, носести маски, които още от първия поглед намразваха и нея, и нейната тебеширена кукленска белота. В продължение на около месец сестрата преценяваше и тях, и тяхната злоба, а после ги освобождаваше, тъй като не бяха достатъчно злобни. Когато накрая намери тримата, които й трябваха — намери ги един по един, в течение на няколко години, и ги вплете умело в своя план и свойта мрежа, тя бе дяволски сигурна, че са точно толкова зли, колкото й бе необходимо.

Пет години след като бях дошъл в отделението, Старшата попадна на първото — уродливо, жилаво джудже, чиято кожа имаше цвета на изстинал асфалт. Майка му била изнасилена в Джорджия в присъствието на баща му, който бил привързан към горещата чугунена печка с ремъци от плуг и кръвта струяла в обувките му. Момчето, петгодишно, наблюдавало всичко това от някакъв шкаф, надзъртало с присвити очи през процепа на вратичката при пантите; оттогава не пораснало ни сантиметър повече. Сега прозрачните му клепачи висят отпуснати, сякаш на носа между очите му е кацнал прилеп. Клепачи като от фина сивкава кожа. То ги повдига леко само ако в отделението се появи нов бял пациент, наднича изпод тях, изследва човека отгоре додолу и кимва веднъж, сиреч, ясно, уверил се е в нещо, в което и без това е бил почти сигурен. Когато в началото дойде на работа, искаше да донесе торбичка със сачми, за да поддържа реда сред пациентите, но тя му каза, че вече не се прави така, накара го да смири буйния си нрав и го научи на собствените си методи; научи го да не показва омразата си, да бъде спокоен и да изчаква, да изчаква сгодния момент, някое затишийце, та чак тогава да дръпне въжето и да го затегне. И да не го отпуска.

Другите две черни момчета се появиха две години по-късно, второто дойде на работа само месец след първото и двете толкова много си приличат, че сякаш е поръчала да й направят копие от онова, което пристигна първо. Те са високи, ръбести и кокалести, лицата им са издялкани в изражения, които никога не се променят, като кремъчни остриета на стрели. Погледите им са войнствени. Ако се отъркаш в косата им, кожата ти ще се смъкне.

И трите са черни като телефонни апарати. От дългата тъмнокожа редица, която се източи преди тях, тя разбра, че колкото са по-черни, толкова повече време прекарват в миене и триене, и в поддържане на реда в отделението. Например униформите на тия три момчета винаги са чисти като девствен сняг. Бели, безупречни и корави като нейната собствена.

И трите носят колосани, снежнобели панталони, бели ризи с по една метална катарама долу встрани, и бели обувки, излъскани като лед: подметките са от червена гума, която не ги издава по коридора. Те никога не вдигат шум, като се движат. Най-внезапно изникват на различни места из отделението, стига само някой пациент да реши да се усамоти или да прошепне нещо тайно на друг. Пациентът си седи сам-самичък в някой ъгъл и изведнъж чува скръцване, по лицето му пробягват ледени тръпки, той се извръща в тази посока и вижда една студена каменна адска, която плува на фона на стената. Зърва само черното лице. Без тялото. Стените са бели като белите костюми, чисти и гладки като вратичката на хладилник, черните ръце и лице сякаш плуват по тях като призраци.

С годините на обучение те и тримата се настройват все по-добре на нейната честота. Изключват една по една преките жички и почват да действат по насочени вълни. Старшата никога не издава заповеди на висок глас, нито оставя писмени нареждания, които могат да бъдат намерени от някоя дошла на посещение съпруга или от някоя учителка. Вече, не й се налага. Те са свързани помежду си чрез високоволтовата вълна на омразата и черните момчета се втурват да изпълняват всяко нейно желание, още преди тя да си го е помислила.

И така, след като сестрата попълва своя персонал, животът в отделението тръгва с точността на часовник на нощен пазач. Всичко онова, което пациентите си мислят, казват и правят, е изчислено месеци преди това, въз основа на кратките бележки, които сестрата си води през деня. Те се напечатват и се подават на машината, която чувам да бръмчи зад металната врата в дъното на Сестринската стая. Машината връща няколко Перфокарти с Инструкции за Деня, нашарени с квадратни дупчици. В началото на всеки ден съответната Перфокарта се пъха в един процеп на металната врата и стените забръмчават; в шест и половина се запалват лампите в спалното; Острите скачат бързо от леглата си, че току-виж, черните момчета ги смушили да стават и да ходят я да лъскат пода, я да изпразнят пепелниците, я да загладят драскотините по стената там, където онзи ден един старец направи късо съединение и се свлече на земята сред вихрушка от дим и миризма на изгоряла гума. Неподвижните провесват към пода вдървените си крака и като някакви седнали статуи чакат някой да им докара инвалидните столове. Безмозъчните се изпикават в леглата си, възбуждат електрическия сигнал и леглата ги изхвърлят върху линолеума, където черните момчета могат да ги облеят с маркуча и да им навлекат чисти дрехи…

Шест и четирийсет и пет, електрическите бръсначки забръмчават и Острите се нареждат по азбучен ред пред огледалата, А, Б, В, Г… Подвижните Хроници като мене влизат, след като Острите са свършили, после вкарват столовете на Неподвижните. Остават тримата старци; по увисналата кожа под брадичките им личи тъничък слой жълтеникава плесен, тях ги бръснат в креслата им в дневната, привързани с кожени ремъци през челата, за да не се свлекат под бръснача.

Някои сутрини особено в понеделник аз се скривам и се опитвам да надхитря дневния ред. Други сутрини си мисля, че е по-безопасно да си се напъхам на мястото между А и В и да си тръгна по пътя като всички други, без да се налага да си вдигам сам краката — мощни магнити под пода направляват движението на хората из отделението, сякаш са марионетки…

Седем часът, отваря се трапезарията и посоката на опашката се обръща; най-напред Неподвижните, после Подвижните и накрая Острите поемат подносите си с корнфлейкс, бекон с яйца, препечени филии, а тази сутрин има и по една консервирана праскова върху разръфан лист от зелена салата Някои от Острите занасят подноси на Неподвижните. Повечето от Неподвижните са просто Хроници с болни крака, те могат да се хранят сами, но има трима, при които надолу от врата не става нищо, а и нагоре кой знае какво не става. Това са така наречените Безмозъчни. Черните момчета ги вкарват в трапезарията след като всички други са седнали, избутват инвалидните им столове до стената и им донасят еднакви подноси с някаква подобна на кал храна; към подносите са прикрепени малки бели картончета с менюто. Механически омекотено, пише в картончетата на тия трима беззъби старци: яйца, шунка, препечена филия, бекон — всичко това е сдъвкано трийсет и два пъти в кухнята от машината от неръждаема стомана, Виждал съм я тая машина как свива гофрираните си устни, същински маркуч на прахосмукачка, и със страхотен грохот блъвва върху някоя чиния топка от сдъвкана шунка.

Черните момчета тъпчат смучещите розови уста на Безмозъчните доста по-бързо, отколкото те могат да гълтат, и Механически омекотената храна се процежда по малките им топчести брадички върху дрехите им. Санитарчетата ругаят Безмозъчните и им разширяват устните със завъртане на лъжицата, сякаш дълбаят гнилото на ябълка. Тоя дъртофелник Бластик се разкапва направо пред очите ми. Хич няма да се учудя, ако вместо със смлян бекон го тъпча с парченца от собствения му гаден език.

Седем и трийсет, обратно в дневната, Старшата поглежда през поставеното специално за тачи цел стъкло, винаги толкова излъскано, че сякаш го няма, кима, доволна от това, което вижда, протяга ръка и откъсва лист от календара си, приближила се е с още един ден до целта. Натиска едно копче, за да обяви началото. Чувам, че някъде дрънчи ламарина. Всички по местата си. Острите, седнете във вашата част на дневната и чакайте да ви се донесат картите за игра и монопола. Хрониците, седнете във вашата част и чакайте да ви се раздадат мозайките от червенокръстката кутия. Елис, върви на мястото си до стената, вдигни ръце, за да ти забодат гвоздеите, и почвай да пикаеш прав. Пийт, разлюшкай глава като марионетка. Сканлън, тури възлестите си ръце на масата пред себе си и се залавяй да строиш своята въображаема бомба, за да взривиш един въображаем свят. Хардинг, започни да говориш и да размахваш нежните си ръце във въздуха, а после ги впримчи под мишниците си, защото кой зрял мъж размахва така ръцете си. Сифелт, вземи да се вайкаш, дето те болят зъбите и ти пада косата. Всички вдишвайте…, издишвайте…, равномерно, сърцата да бият в ритъма, определен от Перфокартите. Сякаш тракат в такт цилиндри.

Всичко е като в света на рисуваните филми, чиито фигури, плоски и очертани с черно, подскачайки, участват в някаква глупава история. Всъщност тя би могла да бъде истински смешна, ако фигурите не бяха истински хора.

Седем и четирийсет и пет, черните момчета тръгват да слагат катетри на ония Хроници, които не могат да се движат. Катетрите са доста захабени от използване, краищата им са срязани и залепени с лейкопласт към гумени тръбички, които минават през крачолите на панталоните към найлонови торбички, с надпис „За еднократна употреба“, всяка вечер мое задължение е да измивам тия торбички Черните момчета закрепят катетъра, като го залепят за космите; старите катетърни Хроници са останали без косми, като бебета, от отскубването на лепенките.

Осем часът, стените бръмчат и ехтят с пълна пара, високоговорителят обявява от тавана „Време за лекарствата“ като използва гласа на Старшата Поглеждаме към стъклото, зад което е тя, и виждаме, че Старшата не е до микрофона: всъщност тя е на около три метра от микрофона и показва на една, от младите сестри как да подреди хапчетата върху подноса. Пред остъклената врата се нареждат първо Острите, А, Б, В, Г…, после Хрониците, после Неподвижните (Безмозъчните вземат лекарствата си по-късно, размити в лъжичка ябълково пюре). Пациентите се точат един след друг и всеки получава мукавена чаша вътре с по едно хапче, мята хапчето в гърлото си и, за да го глътне по-лесно, изпива водата, която младичката сестра налива в чашата му. В редки случаи някой глупак може да попита какво е това, дето го карат да вземе.

— Я чакай малко, миличка; какви са тия цвете червени хапченца освен витамина ми?

Тоя го знам. Едър, вечно мърморещ Остър, който си е създал име на смутител.

— Най-обикновено лекарство, мистър Тейбър. Ще ви се отрази добре. Хайде, гълтайте го!

— Добре де, но какво лекарство? Господи, та аз виждам, че са хапчета.

— Просто ги глътнете, мистър Тейбър, хайде, заради мене!

Тя поглежда бързо към Старшата, за да види дали се одобряват тия нейни дребни хитринки, после отново обръща очи към Острия. На него все още не му се ще да тътне нещо, което не го знае какво е, дори и заради нея. — Не обичам да ви създавам неприятности, мис Но и не обичам да гълтам нещо, без да го знам какво се. Отде да знам дали не е някое от ония съмнителни хапчета, дето те правят такъв, какъвто не си?

— Не се тревожете, мистър Тейбър…

— Ами, ще се тревожат Просто искам да знам дявол да го вземе…

Старшата, която се е приближила съвсем тихичко, стисва ръката му, така че я парализирва чак до рамото.

— Оставете, мис Флин казва тя — Щом мистър Тейбър желае да се прави на дете, ще трябва и ние да го третираме като дете. Опитахме се да бъдем добри и внимателни с него Но той очевидно не ни отвръща със същото. Враждебност, враждебност, ето с какво ни се отблагодарява той Мистър Тейбър, щом не желаете да приемете лекарството си, можете да си вървите.

— Исках само да знам…

— Можете да си вървите.

Тя освобождава ръката му, след което той си тръгва, мърморейки, и цяла сутрин се щура унил край клозета, като все си мисли за хапчетата. Веднъж аз се престорих че съм глътнал едно от същите тези червени хапчета, но го задържах под езика си; после го счуках в килера с кофите й парцалите. За секунда, преди то цялото да се превърне в бял прах, видях, че е миниатюрен електронен елемент, като ония, с които, когато бях войник, работехме в радарния корпус микроскопични жички, решетки и транзистори; този обаче се разпадаше при допир с въздуха…

Осем и двайсет, картите и мозайките-ребуси се пускат в действие…

Осем и двайсет и пет, един от Острите споменава, че обичал да наблюдава сестра си, като се къпе, другите трима около масата се сборичкват кой по-напред да го впише в дневника.

Осем и трийсет, вратата на отделението се отваря и вътре се втурват двама техници, вмирисани на вино; техниците винаги вървят бързо или направо галопират, толкова са наклонени напред, че за да се задържат прави, трябва да се движат енергично Винаги са наклонени напред и винаги миришат така, сякаш са стерилизирали инструментите си във вино. Хлопват вратата на лабораторията след себе си, а аз се примъквам по-близо, така че въпреки яростното „з-з-з-ъ-т, з-з-з-ъ-ткк на стоманата върху шмиргела, успявам да долавям думите им.

— Какво имаме да правим в този безбожно ранен час?

— Трябва да монтираме един Постоянен Прекъсвач на Любопитството у някакъв досаден негодник. Нищо работа, вика тя, само че аз че съм много сигурен дали въобще имаме такъв чарк.

— Тогава ще трябва да се обадим на АйБиЕм да ми прехвърлят един; я чакай все пак да проверя в Склада.

Щом ще ходиш там, я донеси и една бутилка от оня еликсир; ще трябва да пийна нещо освежително, че инак няма да мога да монтирам и най-простата дреболия Абе каквото и да е по-добре е, отколкото да си монтьор в сервиз.

Гласовете звучат изкуствено и твърде припряно, за да се приеме разговорът като истински — прилича по-скоро на някакъв диалог от трикфилм. Измитам се прели да са ме спипали, че подслушвам.

Двете високи черни момчета хващат Тейбър в клозета и го повличат към стаята с дюшека Той здравата ритва единия в глезена. Крещи: убийци Изненадан съм колко безпомощен изглежда, когато го държат санитачетата — сякаш е обкован с обръчи от черно желязо.

Метват го върху дюшека с лицето надолу. Единият му сяда на главата, а другият разкъсва панталоните му отзад и дере плата, додето Тейбъровият розов задник лъсва в рамка от зелени дрипи. Дюшекът поглъща ругатните му, а черното момче, което му е седнало на главата, все повтаря: „Кротко, мистър Тейбър, кротко“. По коридора се задава сестрата, като маже една дълга игла с вазелин. Тя затваря вратата така, че за секунда не се вижда нищо, после излиза, избърсвайки иглата в парцалче от Тейбъровите панталони. Буркана с вазелина е оставила в стаята. Преди черното момче да затвори вратата след нея, успявам да зърна как другото онова, дето му седи на главата, го бърше с хартиена кърпичка. Стоят вътре доста дълго време; после вратата се отваря и те излизат, като го влачат по коридора към лабораторията. Дрехите му са съвсем разкъсани и той е увит във влажен чаршаф.

Девет часът, специализанти с кожени кръпки на лактите разпитват Острите в продължение на петдесетина минути, интересуват се какво са правили като малки деца На Старшата не й харесва наперената външност на тия младоци и тя стои нащрек през петдесетте минути, докато те се намират в отделението В тяхно присъствие машинарията започва да се запъва, сестрата гледа навъсено и си отбелязва да провери в досиетата на тия момчета, дали нямат някакви минали простъпки и прочие.

Девет и петдесет, специализантите си отиват и машинарията забръмчава равномерно. Старшата наблюдава дневната през прозореца си; сцената отпреде й отново приема стоманеносинкавата яснота и отчетливия, методичен ритъм на рисуван филм.”

превод: Марияна Неделчева