Belles Lettres 26. Труман Капоти “Хладнокръвно”

Standard

Най-култовият роман на Капоти отново е тук За всички, които не са го чели – задължително! Тези, които са го чели – знаят. Приятно четене.

Image

“През първите три години в затвора Пери беше наблюдавал Уили Джей отдалече, с интерес и резервираност. Ако човек искаше да го смятат за корав екземпляр, интимност с Уили Джей изглеждаше неразумна. Той беше помощник на пастора в затвора – строен ирландец с преждевременно посивяла коса и сиви меланхолични очи. Теноровият му глас беше гордостта на затворническия хор. Дори Пери, който презираше всякаква проява на набожност, се почувства „разстроен“, когато чу Уили Джей да пее „Отче наш“. Химнът, изпят с такава вяра, го развълнува, накара го малко да се замисли върху основателността
на своето презрение. Накрая, подтикван от леко религиозно любопитство, той направи опит да се сближи с Уили Джей и помощникът на пастора веднага се отзова. Помисли, че предугажда в това тяло с осакатени крака, в този замечтан поглед и в
превзетия дрезгав глас „поет, нещо рядко, което заслужава спасение“. Амбицията „да върне това момче на Бога“ го
погълна. Когато веднъж Пери му показа една своя пастелна рисунка – голям и технически добре изпипан портрет на Исус, надеждите му, че ще успее, пораснаха. Пасторът в Лансинг, Джеймс Поуст, толкова хареса рисунката, че я окачи в работната си стая, където тя виси и до днес; загладен и красив Спасител с пълните устни и тъжните очи на Уили Джей. Картината беше кулминацията в неуверените духовни търсения на Пери и парадоксално, тя сложи край на тези търсения. Той прецени своя Христос като „лицемерен опит да измами и заблуди“ Уили Джей, защото си оставаше така неубеден в съществуването на Бога, както и преди. Все пак трябваше да признае това и да рискува да изгуби единствения си приятел, който „наистина го разбира“? (Худ, Джо, Джеси – блуждаещи пътници в един свят, където презимето рядко се казва – бяха неговите обикно-
вени „другари“. Той не бе срещал човек като Уили Джей. Според Пери той стоеше в интелектуално отношение „високо над средното ниво – един много опитен психолог“. Как е възможно, не проумяваше Пери, такъв надарен човек да се озове в Лансинг? Отговорът, който той добре знаеше, но отхвърляше като „заобикаляне на по‑дълбокия, човечния въпрос“, беше
разбираем за по‑обикновения ум. Помощникът на пастора, тогава на тридесет и осем години, беше крадец на дребно, който за един период от двадесет години беше излежавал присъди в пет различни щата.) Пери реши да поговори с него. Съжаляваше, но рай, ад, светии, божествена милост – тези неща не бяха за него и ако привързаността на Уили Джей се основаваше върху вероятността някой ден Пери да се присъедини към него в подножието на кръста, тогава той се е излъгал и тяхното приятелство е лъжливо, фалшификация като рисунката. Както обикновено, Уили Джей разбра. Обезсърчен, но
не разочарован, той упорито ухажваше душата на Пери до деня, в който нейният притежател бе предсрочно освободен.
В навечерието на заминаването му Уили Джей му написа прощално писмо със следния заключителен параграф: „Ти си човек с необикновена страст, гладен човек, който не е наясно къде е насочен апетитът му. Една дълбоко разстроена личност, бореща се да прожектира своята индивидуалност върху екрана на един скован конформизъм. Ти съществуваш в един полусвят, провесен между две суперструктури; едната самоизява, а другата самоунищожение. Силен си, но в силата ти има недостатък и ако не се научиш да го контролираш, той ще се окаже по‑силен от силата ти и ще те победи. А недостатъкът? – Експлозивни емоционални реакции, несъответстващи на случая. Защо? Защо е този неуместен гняв при вида на други, които са щастливи или доволни, това нарастващо презрение към хората и желанието да им причиниш болка? Добре, смяташ ги за глупци, презираш ги за техните нравствени разбирания, тяхното щастие е източник на твоето разстройство и негодувание. Но това са страшни неприятели, които ти носиш вътре в себе си. Понякога те са разрушителни като куршуми. За щастие, куршумът убива своята жертва, а тези бактерии, ако им се позволи да се развиват, не убиват човека, а оставят след себе си едно разкъсано и обезобразено същество. Вътре в това същество остава огън, но той се поддържа само ако му се хвърлят съчки от презрение и омраза. Такъв човек може да напредне, но не постига успех, защото е враг на себе си и това му пречи да се радва истински на постиженията си“. Пери, поласкан, че е тема на тази проповед, я беше дал на Дик да я прочете. Дик, който имаше смътна представа за Уили Джей, нарече писмото „щуротии“ и добави: „Съчки на презрение! Той е съчка!“. Разбира се, Пери беше очаквал такава реакция и тайно ѝ се радваше, защото приятелството му с Дик, с когото се сближи едва през последните няколко месеца в Лансинг, бе възникнало като резултат и противовес на дълбокото му възхищение от
помощника на пастора. Може би Дик беше повърхностен или дори, както Уили Джей твърдеше, „порочен самохвалко“.
Но Дик беше много забавен, хитър, реалист, „прозираше нещата“, умът му не летеше в облаците, не беше наивен. Нещо повече, за разлика от Уили Джей, той не критикуваше любовта на Пери към екзотиката. Готов беше да слуша, да се въодушевява, да споделя с него тези мечти за „гарантирано съкровище“, скрито в мексиканските морета и в бразилските джунгли. След предсрочното освобождаване на Пери изминаха четири месеца – месеци, прекарани зад кормилото на
един стар форд, купен през пет ръце за сто долара, и в друсане от Рино до Лас Вегас, от Белингъм, Вашингтон, до Бул, Айдахо. И в Бул, където беше намерил временна работа като шофьор на камион, получи писмото на Дик. „Приятелю П. Излязох през август. След като ти напусна, срещнах Едного, не го познаваш. Той ме насочи към нещо, което можем да свършим Прекрасно. Опечена работа, идеален удар…“ Дотогава Пери не бе смятал, че ще види пак Дик. Или Уили Джей. Но често мислеше и за двамата, особено за последния, който в спомените му бе израснал до три метра, един посивял мъдрец, бродещ постоянно из лабиринтите на съзнанието му. „Теб те привлича отрицателното, му бе казал веднъж Уили Джей в една от своите лекции. – Иска ти се да не даваш пукната парà за нищо, да съществуваш без отговорност, без вяра, без приятели, без човешка топлина.“ През време на самотните си и пълни с неудобств скитания Пери неведнъж премисляше това обвинение и реши, че е несправедливо. Той даваше пукната парà – но кой някога е давал за него? Баща му? Да, донякъде. Едно-две момичета, но това беше „дълга история“. Само Уили Джей. Само той го беше оценил истински; беше оценил
възможностите му, бе разбрал, че Пери не е само недорасъл метис с прекалено развита мускулатура. Уили Джей го виждаше въпреки всичките си поучения, както сам Пери се виждаше: „изключителен“, „рядко артистични натура“. В Уили Джей суетността му бе намерила поддръжка, чувствителността му – закрила и изминалите четири месеца бяха направили тази висока оценка по‑привлекателна от всяка мечта за заровено злато. Затова, когато получи поканата на Дик и съобрази, че предлаганата от Дик среща в Канзас приблизително съвпада с датата на излизането на Уили Джей от затвора, той разбра,
че трябва да се върне в Канзас. Отиде до Лас Вегас, продаде разнебитената кола, опакова колекцията си от карти, стари
писма, ръкописи и книги и си купи билет за автобуса по линията „Грейхаунд“ до Канзас Сити. Резултатът от пътуването остави пак на съдбата. Ако нещата „не можеха да се наредят с Уили Джей“, тогава можеше „да разгледа предложението на Дик“. Както излезе, изборът беше между Дик и нищо друго, защото когато автобусът на Пери пристигна в Канзас Сити на 12 ноември вечерта, Уили Джей, когото той не можа да предупреди за пристигането си, беше вече напуснал града – само
пет часа по‑рано, от същата спирка, на която пристигна Пери. Това той научи от телефонния си разговор с мистър
Поуст, който още повече го обезкуражи, като отказа да съобщи къде точно ще отиде помощникът му. „Тръгна на Изток – каза пасторът, – към прекрасни възможности. Почтена работа и дом на добри хора, които искат да му помогнат.“ И Пери, затваряйки телефона, се почувства “замаян от яд и разочарование“. Но когато му мина ядът, той се запита какво всъщност
бе очаквал от едно събиране с Уили Джей? Свободата ги беше разделила. Като свободни хора те нямаха нищо общо помежду си, бяха противоположности, които никога не биха могли да образуват „тим“ – поне не такъв, който би се впуснал в леководолазни приключения из крайбрежните води на Мексиканския залив. Приключения, които той и Дик бяха замисляли. Все пак, ако не беше изпуснал Уили Джей, ако можеше да прекара поне един час с него, Пери беше съвсем убеден – просто „знаеше“, – че сега нямаше да чака пред някаква си болница да излезе Дик с чифт черни дамски чорапи.”

Превод Катя Гончарова

Advertisements