Standard
“Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” на Салман Рушди беше една от книгите, за които говорихме в понеделник на Литературния гид в “Перото”. Бях, все още съм и вероятно дълго ще бъда под нейно влияние. Може да бъде сравнена само с книгите на Умберто Еко, и то най-вече с “Махалото на Фуко”. Това е един от най-ерудитските, интелектуални, мащабни, оригинални, въздействащи романи, които съм чел. Рушди е забъркал уникална смес от приказка, антиутопия, реализъм, любов, история, литература, легенди, философия, история, фантастика и абсурдизъм, че направо ти се завива свят. Тази книга еистинско предизвикателство – с пластовете, препратките, инспирациите, идеите, дълбочината, алюзиите, асоциациите и позоваванията. Прочетох я супер бързо, след което вече повече от седмица я разгръщам и потъвам пак търсейки връзките с книги, автори, истории, действителни събития, лица и история. Уникална е. Ето един откъс:
“Когато в кабинета на новоизбраната кметица Роза Фаст намериха бебе момиченце, повито в индийския национален флаг, което доволно гукаше в кошница върху кметското бюро, суеверните и сантиментални граждани решиха, че като цяло това е хубаво, особено когато беше оповестено, че бебето е на приблизително четири месеца и вероятно е родено по време на голямата буря и е оцеляло. Бебе Буря, така го нарекоха медиите и името си остана. Безименното бебе извикваше представа, сходна с образа на сърнето Бамби1, храбро посрещнало бурята на неуверените си крачета – моментална мимолетна героиня в тези мимолетни времена на забравата. Не след дълго, предполагаха мнозина от нашите предци, като се има предвид видимото ѝ южноазиатско потекло, тя ще бъде достатъчно голяма, за да спечели националното състезание по правопис. Бебето се появи на корицата на „Индия Аброд“ и беше тема на изложба с „въображаеми портрети“ на нейното бъдеще като зрял човек, възложени на прочути нюйоркски художници от индийско-американски организации, свързани с изкуството, и после разпродадени на търгове за набиране на средства. обаче загадъчната ѝ поява разгневи онези, които вече бяха вбесени от избора за втори пореден път на кметица с прогресивни разбирания. Независимо дали другите предтечи бяха съгласни, вярно беше, че в епохата на максималната сигурност появата на бебето върху бюрото на кметицата Фаст си беше малко чудо.
Откъде се взе бебе Буря и как се озова в кметството? Доказателствата от батареята охранителни камери, които непрекъснато обхождаха общината, показваха жена с пурпурна маска да влиза през всеки пропускателен пункт късно през нощта, понесла кошница, без да привлече никакво внимание, сякаш притежава суперсила да става невидима ако не за камерите, то поне за хората в непосредствена близост и явно за охранителите пред екраните. Жената просто бе влязла в кабинета на кметицата, оставила беше бебето и си беше тръгнала. Нашите предци градяха какви ли не предположения около въпросната жена. Дали някак не е заловила системата да дреме или пък притежава някакво наметало за невидимост? Но ако е имала наметало, нямало ли да стане невидима и за камерите? Обикновено земни хора започваха да водят сериозни разговори край масата относно суперсилите. Ама защо една жена със суперсили ще изостави бебето си? И ако тя е майка на детето, дали бебето Буря също не притежава някакви магически качества? Дали пък тя… защото беше важно да не избягват неприятните вероятности, докато се води война срещу ужаса… дали пък тя не беше опасна? Когато излезе статията под заглавие Човешка бомба със закъснител ли е бебето Буря?, предците ни осъзнаха, че много от тях отдавна са зарязали законите на реализма и много повече се чувстват в свои води в бляскавите селения на фантастичното. Оказа се, че малката Буря наистина е посетител от страната на невероятното. Най-напред обаче всички се заеха да ѝ търсят дом. Роза Фаст произлизаше от влиятелно украинско-еврейско семейство, което живееше на Брайтън Бийч, и се обличаше елегантно с костюми на Ралф Лорън, „защото близките му ни бяха съседи“, както обичаше да изтъква, „само че не в Шийпсхед Бей“, което ще рече, че Ралф Лифшиц от Бронкс имал прадеди в Беларус, съседна на „нейната“ Украина. Звездата на Роза изгря, когато звездата на кметицата Флора Хил угасна, и между двете не гореше пламенна любов. Мандатът на Хил беше затормозен от обвинения във финансови злоупотреби и в пренасочването на средства към тайни фондове, двамата ѝ най-близки сътрудници бяха обвинени, но мръсотията така и не стигна до кабинета на кметицата, макар че част от вонята проникна вътре. Успешната избирателна кампания на Роза Фаст, която стъпваше на обещанието ѝ да прочисти общината, не ѝ спечели симпатията на нейната предшественица, докато намекът на Флора Хил, направен, след като напусна общината, че наследницата ѝ на поста е „тайна атеистка“, подразни Роза Фаст, която всъщност се беше откъснала от вярата на предците си, обаче смяташе, че какво прави тайно в своето безбожие си е нейна работа и на никой друг. Разведена, в момента необвързана, петдесет и три годишна и бездетна, Фаст признаваше, че е дълбоко трогната от окаяното положение на бебето Буря, и се постара да осигури дом и нов живот на момиченцето, по възможност далеч от вниманието на таблоидите. Буря премина през ускорена процедура по осиновяване и се озова благополучно при новите си родители, където получи шанс за ново начало под ново име или поне такава беше идеята, обаче след броени седмици новите родители потърсиха продуценти на телевизионно риалити шоу и организираха излъчването на предаването „На пост край Буря“, което щеше да отразява как расте звездното бебе. Когато Роза научи новините, тя избухна от ярост и се разкрещя на службата по осиновяване, че са дали невинно дете в ръцете на порнографи ексхибиционисти, които са готови сигурно дори да се изсерат публично, ако някой им даде пари да го направят. – Махнете я от тези брависими – провикна се тя, използвайки жаргонното название за жадните за риалити слава глупаци, разпространено дори в телевизионната мрежа, откъдето произлизаше и която го беше излъчила първа, защото излъчването на лъжливи предавания, представящи се за действителност, до такава степен беше завладяло кабеларките, че измести истинския създател на програмата. Всички бяха научили, че си струва да се откажеш от личен живот заради вероятността да се прославиш, а разбирането, че само уединената личност е истински автономна и свободна, се беше изгубило сред статичното електричество на ефира. Затова бебето Буря беше в опасност сред брависимите и кметицата Фаст се вбеси. Случи се обаче така, че още на следващия ден осиновителят на бъдещата риалити звезда върна бебето в службата по осиновяване и каза: Вземете си я, тя е болна, и буквално избяга от стаята, обаче всички видяха раната на лицето му, разлагащата се част от бузата му, където плътта сякаш бе умряла и бе започнала да гние. Занесоха Буря в болницата на преглед, но се оказа, че е напълно здрава. На следващия ден обаче една от сестрите, която беше държала бебето, също започна да гние, вонящи разлагащи се участъци плъзнаха по двете ѝ ръце и тя се втурна с истеричен плач в спешното отделение и призна, че е крала изписвани с рецепта лекарства и ги е продавала на дилър в Бушуик, за да припечели нещичко допълнително. Кметицата Роза първа проумя какво се случва, кой предизвиква тези парадоксални събития в сферата на онова, което уместно бихме могли да наречем новините. – Това бебе чудо разпознава корупцията – каза тя на най-близките си съратници, – а по телата на корумпираните, до които се е докоснала, започват буквално да се проявяват признаци на моралното им разложение. Сътрудниците я предупредиха, че май не е много уместно такива приказки, присъщи на древния свят на
стара Европа, населен с дибуци и големи1, да излизат от устата на съвременен политик, обаче не успяха да разубедят Роза Фаст. – Дойдохме на власт, за да прочистим тази практика – заяви тя, – и случайността ни предоставя човек метла, с която да пометем и да почистим. Тя беше нещо като атеистка, която вярва в чудеса, без да ги отдава на Божия промисъл, и на следващия ден намереничето, вече поверено на грижите на служба за приемни грижи, отново посети кметския кабинет. Бебе Буря влезе в общината като малък човешки миночистач или вълчак, обучен да надушва наркотици. Кметицата притисна момиченцето в голямата си бруклинско-украинска прегръдка и прошепна: „Да се захващаме за работа, бебе на истината“. Последвалите събития тутакси се превърнаха в легенда, докато в стая след стая и в отдел след отдел признаци белези за корупция и пропадналост се появяваха по лицата на корумпираните и пропадналите, на мошениците, присвояващи средства, на получателите на подкупи в замяна на обществени поръчки, на получателите на часовници „Ролекс“, на полети с частни самолети и на чанти „Ермес“, натъпкани с банкноти, и на всички други скришно облагодетелствани от бюрократичната власт. Мошениците започнаха да си признават, преди да попаднат в обхвата на бебето чудо, или пък изхвърчаха от сградата и хукваха по моравата. Кметицата Фаст остана неопетнена, което все пак доказваше нещо. Нейната предшественичка се появи по телевизията и се подигра на окултните „щуротии“ на кметицата, а Роза Фаст излезе с кратко изявление,
в което покани Флора Хил да „дойде да види малкото сладурче“, обаче Хил не откликна на поканата. Влизането на бебето Буря в залата на общинските съветници предизвика паника сред хората, насядали вътре, които отчаяно се втурнаха към изходите. Онези, които останаха, се оказаха неподвластни на силата на бебето почтени мъже и жени. – Мисля, че най-сетне узнахме кой кой е в града ни – каза кметицата Фаст. Предшествениците ни имаха късмет в този момент с лидер като Роза Фаст. – Всяка общност, която не е способна единодушно да направи описание на себе си, на делата в общността и на действителното състояние на нещата, е загазила здравата. Очевидно е, че са започнали да се случват, доказуемо и обективно, нов вид събития, които доскоро бихме описали като фантасмагорични и невероятни. Трябва да проумеем какво означава това и да се изправим срещу евентуалните промени храбро и интелигентно. Кметицата заяви също, че телефон 311 за момента ще бъде достъпен за хора, които искат да докладват за всякакви необикновени събития. – Нека да съберем фактите и на тяхна основа да продължим нататък – каза тя. Що се отнася до Буря, кметицата лично го осинови. – Тя е не само моята гордост и радост, тя е и тайното ми оръжие – осведоми Фаст хората. – Не пробвайте никакви глупости, иначе момиченцето ми ще се развихри върху лицето ви. Да си осиновителка на бебето на истината, имаше един недостатък, призна тя пред съгражданите си в сутрешния телевизионен блок. – Изрека ли дори най-незначителната лъжа в нейно присъствие, цялото лице ме засърбява ужасно.”
Превод Надежда Розова
Advertisements

“Абсурдистан” на Гари Щейнгарт

Standard

След любимата ми, размазваща, антиутопична, полуфантастична, иронична, отчасти демонична, и изцяло изключително литературна “Супертъжна истинска любовна история”, Гари Щейнгарт отново е на български език с най-големия си, най-завладяващ, най-силен, най-мащабен, най-сатирично-саркастичен роман – “Абсурдистан”. Не случайно определян като наследникът на Джонатан Франзен в съвременната американска литература, самия Франзен участва в ролята на психоаналитик в трейлъра към последната му книга, Щейнгарт разгръща една история, достойна за епос. Историята на Миша Вайсберг, син на 1238-ия по богатство олигарх в Русия, живеещ в и между три различни свята – Америка на средните щати, Манхатан и Бронкс, на проститутки, богаташи и улична измет; постсоциалистическа, постапокалиптична, олигархическа и мафиотска Русия; и забравените от всички планински евреи в измислената, несъществуваща, но напълно реална бивша съветска автономна република Абсурдисвания, за кратко наричана Абсурдистан. Всяка от тези страни е един малък личен Абсурдистан за всеки, или за всички. С още по-голям цинизъм, с хиперболи, достигащи до абсурд,  уличен език, фройдизъм, изключителна плътност на текста, многопластовост, препратки, алюзии с огромен брой литературни произведения, изтъркани клишета, които подчератват абсурдността, но и позволяват още по-голяма свобода и възможност за мимикрия на идеите и философията на привидно изключително глупавия, неамбициозен и абсолютно профанизирам Миша, Гари Щейнгарт създава един огледален образ на заобикалящия ни съвременен глобален, но и изключително фрагментиран свят. На личния Абсурдистан на всеки един от нас. Една книга, към която няма как да останете равнодушни. Ще ми бъде супер инетересно след като я прочетете да споделите какво мислите, какво чувствате. За мен беше като плуване в топла лятна вечерна бавна вода. Задължително четиво.

Image

“…С Альоша-Боб се запознах през последния ден на първия ни семестър в Аксидентъл. Направо не ми се вярваше, че съм оцелял след първите сто дни на американското ми университетско образование със забележително добри оценки (средно 3,94 от 4,0 възможни точки), а така също и първото скришно ръкоделие (макар и монокултурно), с което ме ощастливи зад камион с бирени каси бяло момиче с мазни ръкавици и говорен дефект – заекване.
Беше средата на декември и намиращият се в Средния запад университетски кампус беше не толкова покрит, колкото погълнат от сняг. Повечето студенти бяха заминали за източното крайбрежие и Чикаголанд, за да прекарат в семейна среда ваканцията по случай куанзаа ; малцината, които бяхме останали, се мотаехме из кампуса пияни, надрусани и в търсене на човешка хуманност. По онова време джобовете на палтото ми бяха вечно натъпкани със сандвичи с шунка (с обилна доза майонеза) и пликове с картофени чипс, а замръзналите ми пръсти стискаха фасче марихуана, от което опъвах с огромна сила и стръв. Тъкмо тази година се бях запознал с марихуаната и се бях пристрастил яко.
Беше посред нощ. И по-точно – два след полунощ. Някъде там и мен ме чакаше удобно американско легло, но още не бях готов да се прибирам. Гордост на кампуса ни беше наистина впечатляващият с красотата си параклис, построен в наивистично-мавърски стил, пред който обичах да се застоявам нощем докато пушех козче подир козче и да си въобразявам, че нищо чудно след смъртта да ни очаква някакъв по-добър живот (тогава, през 1990 г., по времето на перестройката, много мислещи руснаци се надяваха, че Бог наистина съществува). Но през въпросната нощ параклисът отказа да ми разкрие дълбоко скритите си презвитериански тайни и съотношението от добри дела и трудолюбие, които биха ми отредили място в онази част от рая, запазена за притежателите на американски паспорти. Така че през онази нощ бях останал само с истината, че нищо от личността ни не ни надживява след смъртта и че в крайна сметка всичко, което е бил Миша Вайнберг, ще се изпари заедно със стиловете и заблудите на епохата му, без да остави и най-малкия помен от тъжния му тежък блясък – и най-малкото влажно петно, около което наследниците му да се съберат и да си спомнят за живота и делата му.
Втресе ме – и от яд, и от страх – и се прегърнах сам тъжно с ръце, понеже толкова обичах собствената си личност, че в името на оцеляването ѝ бях готов да убия всеки изпречил се на пътя ми. Ами хубаво, рекох си, щом вярата не ще да ме утеши, ще се ориентирам към прогреса. Закрачих ядно към противоположния край на кампуса, където се озовах насред новозастроен правоъгълник, в който модерните празнични зелени и жълти краски на общежитията тръпнеха през заскрежените прозорци. Тръшнах се в една преспа, отворих пликче с царевичен чипс и го изгълтах наведнъж. После запалих остатъка от джойнта и едва тогава си дадох сметка, че трябваше първо да допуша марихуаната, а после да изям чипсите. Докога щях да се уча?
Някъде отвисоко до мен долетя смях и проблясък от светлина, а в това време долетя и нещо съвсем черно и правоъгълно с вид на погребален ковчег и се тупна тихо в съседната купчина сняг, откъдето остана да стърчи накриво като надгробна плоча. От уплаха наврях задника си още по-дълбоко в моята си преспа, развих целофана от замръзнал сандвич с шунка и го заръфах притеснено. Смъртта ме заобикаляше отвсякъде. Студена американска смърт.
Полетя и втори ковчег. Направи кратко салто в мразовития въздух и се приземи право пред нозете ми. Смехът се засили, а аз закрих глава с ръцете си и взех да вия от ужас. Кой е този, дето се заяжда с мен? Кой е толкова жесток, че да предизвиква чужденец под влиянието на дрогата? Развих и втори сандвич и го погълнах почти целия, най-вече от страх.
След което и трети предмет падна до мен – парче съдран картон. Оставих храната настрани и се вгледах по-внимателно. Беше част от табло за „Скрабъл” – една странна американска игра, която определя победителя според познанията му по английска лексикография и правопис. Долазих до единия от ковчезите, огромните ми руски ръкавици се напълниха със сняг, но по някое време успях да разчета блещукащия в основата му надпис: „BOSE”. Подобно на повечето русначета, и аз на младини си бях мечтал за западна техника, затова мигновено си дадох сметка, че пред мен лежи скъпа стерео тонколона. Но защо му е притрябвало на някого да изхвърля такова съкровище през прозореца на общежитие? Избрах да установя истината.
В самото общежитие човек оставаше с впечатление, че се намира в набързо сглобена подводница с приличащи на илюминатори прозорчета и открити тръби под тавана, в съчетание с постоянен бръм от далечни двигатели, сякаш си проправяхме път под тундрата на Средния запад с надеждата да излезем или под калифорнийското слънце, или върху надземната естакада, по която влаковете на нюйоркската метролиния Q трещят по посока на Гранд Стрийт. Потискащото слабо осветено фоайето бе превзето от дълга редица автомати за продажба на стоки, от които се запасих с дузина адски вкусни шоколадови бисквити с пълнеж, чиято тъмнокафява коричка се трошеше върху езика ми, а изпод нея го обливаше белия сок на изкуствено сладко от градинска ружа.
– Хоу-кей! – провикнах се по безлюдните коридори, окичени с табла за обяви, по които разни бележки призоваваха за спешни лесбийски действия срещу дебелаци, които принуждавали онеправданите им сестри да им правят ръкоделие зад камиони с каси бира. – Бравилно – рекох, разтривайки запушения си нос. – Дакива жени заслужават защида.
И докато се наслаждавах на разкошните ми шоколадови бисквитки, бродейки из безжизнените коридори, слухът ми взе да долавя прииждащата от някъде растафарианска музика, запушеният ми нос се замъчи да проследи предателската диря от пурпурна мъгла, процеждаща се изпод нечия очертана в жълта светлина врата. Чак на най-горния етаж открих отговарящото на това описание помещение, в което самият Боб Марли липсваше, но затова пък беше натъпкано догоре с мощни мъжки гласове, които като че се съревноваваха в желанието си да впечатлят някаква жена.
Извадих една от едрите си месести ръце и почуках.
– Фък ю! – изкрещя познат ми рускозвучащ глас. Снех ръката си и се почувствах обиден. Защо никой не ме обича? Но докато се отдръпвах от вратата, същият глас се провикна: – А бе, хайде влизай. Няма значение.
Очарован от така настъпилата промяна в настроението, отворих вратата и се озовах лице в лице с оня изтърсак – руския емигрант Владимир Гиршкин – второкурсник без каквито и да било отличителни черти, който независимо от всичко ме гледаше изотгоре заради деветгодишния си престой в Америка и прекрасния си американски акцент. Гиршкин беше и пиян, и надрусан – много повече от мен – и цялото му вулгарно същество с малката му козя брадичка направо ме отвращаваше. До Гиршкин седеше Джери Щейнфарб – бъдещият писател, навлякъл се в хипарско салвадорско пончо със значка „Дай шанс на мира” закичена точно над сърцето му.
Промишлен вентилатор с човешки бой въртеше мощната си перка току до прозореца и създаваше неестествен вятър, който донякъде смекчаваше душната общежитийна атмосфера. Вентилаторът раздухваше пред себе си парченца хартия и картон, които ми заприличаха на картофената салата, която се разлетя веднъж от устата ми по време на пикник на кръжока за изследвания по женските въпроси. Гол, само по памучни боксерки, Альоша-Боб захранваше гигантския вентилатор с късчета от книга с твърди корици, чиито останки накрая излетяха през прозореца и се приземиха в заснежения четириъгълник.
– Смърт на Пастернак, смърт! – крещеше Альоша-Боб.
– Хей, Боб! – подвикна му подкокоросващо Джери Щейнфарб. – А с фурничката за тоуст какво?
– Подай ми я – провикна се Альоша-Боб. – За чий хуй ми е вече? Повече няма да ям. Хей, момчета, вижте какво има тук! Шибаната „Ада”. И на теб да ти го начукам, Набоков! Ебаси и шестнайсеткаратовия досадник!
– Правилно – констатира Щейнфарб и без каквито и да било угризения запокити тостера през прозореца, макар литераторската му ръчица да се поозори от металния товар.
– Здравейте, момчета – рекох и си издухах носа в ръкава. – Защо хвърляте всичко през прозореца?
– Защото всицко – изимитира акцента ми Щейнфарб – е ненузно. Ето засто.
– Взели сме по три дози ЛСД – поясни Владимир Гиршкин с тъмни и празни очи иззад роговите бабешки рамки. – И сега Боб се отърсва от всичките си земни блага.
– О – рекох, – току виж се оказал будист.
– О – рече Щейнфарб, – а току виж и не се оказал. Може просто да иска да каже „ебал съм му майката” на всичко без конкретна причина. За теб, Миша, всичко ли трябва да е систематизирано?
Альоша-Боб извърна разширените си зеници към мен и ме посочи предизвикателно със зачервен кокалест показалец:
– Значи ти си Снак Дади – нарече ме с прякора, който си бях спечелил покрай подвизите ми в столовата. А аз стоях поразен от почти голото му великолепие и от идеално нормалния му и разсъдлив вид, който успяваше да запази дори докато ръководеше унищожението на всички онези красиви вещи, закупени най-вероятно от родителите му. В очите ми той се явяваше нов вид евреин – свръхевреин – напълно откъснат от материалното битие.
– А ти си Гадния Боб – отвърнах. – Мяркал съм те из библиотеката за отличниците.
– И аз съм чувал за теб – каза Альоша-Боб. – Син си на оня рефюзник Борис Вайнберг. Оригинал си ти. Направо си част от историята.
И трите описания ме разсмяха.
– Е, не съм толкова велик, колкото ме мислиш – рекох. – Честно казано… – Тук спрях и взех да ровя в запаса си от думи. – Честно казано… Честно казано…
– Нали го чухте – честен бил – прекъсна ме Владимир Гиршкин.
– Миша Честния – обяви Джери Щейнфарб.
– Снак Дади Превъзходния – продължи темата Гиршкин.
Хвърлих изпълнен със съжаление поглед на сънародниците ми. Трима руснаци от Ленинград. Седнали да се борят за вниманието на сам-самичък американски евреин. Че не можехме ли да подходим по-ползотворно към ситуацията? Защо да не оформим екип за борба със самотата ни. По едно време бях предложил на Гиршкин и Щейнфарб от моя домашен винегрет и самун автентичен ръжен хляб от местната литовска фурна, но те само се надсмяха на носталгията ми.”

Превел Венцислав К. Венков

“Ние” на Евгений Замятин. Блестяща дистопия на тоталитарната държава.

Standard

След споменаването вчера на двете най-блестящи антиутопии, или дистопии, “Прекрасният нов свят” на Хъксли и “1984” на Оруел, Наталия ми припомни и една от най-ранните такива – “Ние” на Евгений Замятин. Издадена през 1924 г, тя пророчески ни показва докъде може да стигне извратеното рзбиране за контрол в едно тоталитарно общество, и какво е свободата. Корицата на първия брой на Гранта България – “Бъдеще?”, прекрасно изработена от Чавдар Гюзелев, както и някои от кориците на английските издания на “Ние”, със своята геометричност и студенина, ни напомнят за времето, което прогнозира Замятин, и което вече не е бъдеще, то е сегашно. Нека си го припомним, споделим и не забравяме.

Image

“Но пък какво небе! Синева — и никакъв облак не го загрозява (какъв странен вкус са имали древните, щом техните поети са се вдъхновявали от тези нелепи, хаотични, глупаво изтикващи се кълбета пара). Аз обичам — сигурен съм, че няма да сбъркам, ако кажа: ние обичаме само стерилното, безупречното небе. В такива дни целият свят е излят от същото устойчиво, вечно стъкло както и Зелената Стена, както и всички наши сгради. В такива дни виждаш самата синя дълбина на нещата, някакви неизвестни дотогава, изумителни техни уравнения — виждаш ги в най-обикновеното, делничното.

Да вземем дори това. Днес сутринта бях на хелинга, където се строи ИНТЕГРАЛЪТ, и изведнъж видях машините: въртяха се със затворени очи, в самозабрава, кръглите глави на регулаторите; лъскавите мотовилки сновяха наляво-надясно; гордо поклащаше рамене балансьорът; танцуваше длетото на дълбачната машина в такта на нечута музика. Изведнъж видях цялата красота на този грандиозен механичен балет, облян от нежносиньото слънце.

И по-нататък — въпрос към себе си: защо е красиво? Защо този танц е красив? Отговор: защото е несвободно движение, защото целият му дълбок смисъл е тъкмо в абсолютната естетическа подчиненост, в идеалната несвобода. И ако е вярно, че прадедите ни са се отдавали на танца в най-вдъхновените мигове на своя живот (религиозни мистерии, военни паради), това ще рече само едно: инстинктът за несвобода е органично присъщ на човека още от древността и ние, в днешния ни живот — само съзнателно…

Налага се да прекъсна: щракна номераторът. Вдигам очи: разбира се, О–90. След половин минута тя самата ще бъде тук — да ме вземе за разходка.

Милата О! — винаги ми се е струвало, че прилича на името си: с десет сантиметра по-ниска от Идеалната Майка, цялата закръглена, и розовото О — устата — отворена винаги когато ме слуша. И още: пухкавата гънчица около китката й — като на дете.

Когато влезе, у мен все още с пълна сила бучеше маховикът на логиката и аз по инерция заговорих за току-що установената от мен формула, в която влизахме и ние всички, и машините, и танцът.

— Чудесно е. Нали? — попитах аз.

— Да, чудесно е. Пролет — розово ми се усмихна О–90.

Ето, представете си: било пролет… Тя — за пролетта. Това са жените… Замълчах.

Долу. Булевардът е многолюден: в такова време обикновено изразходваме личния си следобеден час за допълнителна разходка. Както винаги от всички тръби-комини на Музикалния Завод се лееше Маршът на Всеобщата Държава. Номерата следваха в стройни редици, по четирима, и възторжено тактуваха — стотици, хиляди номера в синкави юнифи[1], със златни плочки на гърдите — държавния номер на всеки. И аз — ние, четиримата — сме една от безбройните вълни на този могъщ поток. Отляво е О–90 (някой от косматите ми прадеди преди хиляда години сигурно би я нарекъл със смешната дума „моята“); отдясно — два непознати номера, женски и мъжки.

Блаженосиньо небе, мънички детски слънца във всяка метална плочка с номера, непомрачени от безумието на мислите лица… Лъчи — разбирате ли: всички те са от някаква единна, лъчиста, усмихваща се материя. А медните тактове: „Тра-та-та-там. Тра-та-та-там“, това е такава блеснала на слънцето медна стълбица, и с всяка нота се издигате все по-нагоре, в главозамайващото синьо висине…

И също както сутринта, на хелинга, отново видях — сякаш за първи път в живота си видях всичко: нерушимите прави улици, лъчистия стъклен паваж, божествените паралелепипеди на прозрачните жилищни сгради, квадратната хармония на сиво-синкавите редици. И сякаш не цели поколения, а аз, самият аз съм победил стария Бог и стария живот, самият аз съм създал всичко това — и сякаш съм някаква кула, страхувам се да си помръдна лакътя, за да не се посипят отломки от стени, куполи и машини…

А след миг — скок през вековете, от + към –. Спомних си (очевидно обратна асоциация) — ненадейно си спомних една картина в музея: някогашен булевард, от двайсетия век, оглушително пъстра, безредна тълпа от хора, колела, животни, афиши, дървета, багри, птици… Разправят, че наистина е било така — можело е да бъде. Стори ми се толкова неправдоподобно, толкова нелепо, че не се стърпях и прихнах да се смея. И веднага ехо — смях — отдясно. Обърнах се: пред очите ми — бели — необикновено бели и остри зъби, непознато женско лице.

— Извинете — каза тя, — но вие така вдъхновено обгръщахте всичко с поглед като някакъв митичен бог в седмия ден от сътворението. Сякаш сте сигурен, че и мен сте сътворили тъкмо вие, а не някой друг. Много съм поласкана…

Всичко това без усмивка, дори, бих казал, с известна почтителност (може би тя знае, че съм от създателите на ИНТЕГРАЛА). Но не съм сигурен: в очите или във веждите — някакъв странен, дразнещ хикс, ала не мога да го уловя, да му дам цифров израз.

Кой знае защо, се смутих и леко объркан, започнах логически да мотивирам смеха си. Съвършено ясно е, че този контраст, тази непроходима пропаст между сегашно и минало…

— Но защо да е непроходима? (Какви бели зъби!) Над пропастта може да се прехвърли мост. Представете си само: барабан, батальони, редици — нали това също го е имало — следователно…

— Е, да: ясно! — извика тя (мислите ни поразително се пресякоха: тя — почти с моите думи — онова, което записвах преди разходката).

— Разбирате ли: дори мислите. Така е, защото никой от нас не е „един“, а само „един от“. Толкова сме еднакви…

Тя:

— Сигурен ли сте?

Зърнах вдигнатите й под остър ъгъл към слепоочията вежди — като острите рогчета на хикса и, кой знае защо, отново се смутих; погледнах надясно, наляво — и…

Отдясно — тя, рязка, упорито-гъвкава като тънка жилава пръчка, I–330 (виждам вече номера й); отляво — О, съвсем друга, цялата от окръжности, с детската гънка на ръката; и в края на нашата четворка — непознат мъжки номер — някак двойно извит като буквата S. Всички бяхме различни…

Тази отдясно, I–330, явно улови объркания ми поглед — и въздъхна:

— Да… Уви!

Всъщност това „уви“ бе съвсем намясто. Но отново нещо в лицето или в гласа й…

— Никакво „уви“ — казах с неприсъща за мен рязкост. — Науката се развива и очевидно ако не сега, след петдесет, сто години…

— Дори носовете на всички…

— Да, носовете — вече почти крещях. — Щом има някакъв, все едно какъв повод за завист… Щом моят нос е като копче, а неговият…

— Е, вашият нос е дори „класически“, както са казвали едно време. Но, виж, ръцете… Хайде, покажете, покажете си ръцете!

Не понасям да ми гледат ръцете: целите космати, рунтави — някакъв нелеп атавизъм. Протегнах ръка и — с възможно най-безразличен глас — казах:

— Маймунски.

Тя погледна ръцете, после лицето ми:

— Извънредно любопитен акорд. — Преценяваше ме на око като на кантар, мярнаха се пак рогчетата в края на веждите.

— Той е записан при мен — радостно-розово отвори уста О–90.

По-добре да беше мълчала — това вече бе напълно излишно. Изобщо тази мила О… как да кажа… при нея е неправилно изчислена скоростта на езика, секундната скорост на езика винаги трябва да бъде по-малка от секундната скорост на мисълта.

В края на булеварда камбаната на акумулаторната кула гръмко удари 17. Личният час свърши. I–330 си тръгна с S-образния мъжки номер. Той внушава някакво уважение и — сега виждам — лицето му сякаш ми е познато. Някъде съм го срещал, но в момента не мога да си спомня.

На сбогуване I — все тъй хиксово — ми се усмихна.

— Наминете вдругиден в аудиториум 112.

Повдигнах рамене:

— Ако получа наряд за аудиториума, който споменахте…

Тя — с някаква странна увереност:

— Ще получите.

Тази жена ми действуваше неприятно като случайно заседнал в уравнението неразложим ирационален член. Радвах се, че ще остана поне за малко насаме с милата О.

Хванати за ръка, ние изминахме четири пресечки на булевардите. На ъгъла тя трябваше да завие надясно, аз — наляво.

— Така бих искала да дойда днес при вас, да спуснем щорите. Точно днес, сега… — плахо вдигна О към мен кръглите си, кристалносини очи.

Милата. Какво да й кажа? Нали вчера беше при мен и чудесно знае, че най-близкият ни сексуален ден е вдругиден. Това е просто същото „изпреварване на мисълта“ — както се случва (понякога вредно) преждевременно да се подаде искра в двигателя.

На раздяла два… не, ще бъда точен, три пъти целунах чудесните й сини очи, непомрачени от нито едно облаче.”

Image

“Не, пак не е това, което искам да кажа. Пак говоря с вас, незнайни мой читателю, сякаш сте… да кажем, моят стар приятел R–13, поетът с негърските устни — всички го познават. А в същото време вие сте — на Луната, на Венера, Марс, Меркурий — кой ви знае къде сте и кой сте.

Добре, представете си квадрат — жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни: толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. Дори тия розови талони и всичко, свързано с тях: за мен това е равенството на четирите ъгъла, но за вас може би е по-сложно от бинома на Нютон.

Та ето на̀. Някой от древните мъдреци — разбира се, случайно — е казал нещо умно: „Света го владеят любовта и гладът.“ Ерго: за да завладее света, човек трябва да покори владетелите на света. Нашите прадеди са платили скъпа цена за победата над Глада: говоря за Великата Двестагодишна война — войната между града и селото. Вероятно от религиозни предразсъдъци фанатиците християни упорито са държали на своя „хляб“. Но през 35-а година — преди основаването на Всеобщата Държава — била изобретена нашата сегашна нефтена храна. Наистина оцелели само 0.2 процента от населението на Земята. Но затова пък как грейнало лицето й, изчистено от хилядолетната мръсотия. И тъй, тези нула цяло и две десети познали блаженството в чертозите на Всеобщата Държава.

Но нали разбирате: блаженството и завистта са числителят и знаменателя на дробта, наречена щастие. Какъв смисъл биха имали безбройните жертви на Двестагодишната война, ако в нашия живот все пак останеше повод за завист? А такъв повод останал, защото си останали носовете „кончета“ и „класическите“ носове (разговорът ни по време на разходката), защото за любовта на един се борели мнозина, а на други — никой.

Тогава, покорила Глада (алгебрично = на сбора от външни блага), Всеобщата Държава повела настъпление срещу другия владетел на света. Любовта. Накрая и тази стихия била победена, т.е., организирана и математизирана, и преди около триста години бил провъзгласен нашият исторически „Lex sexualis“: всеки от номерата има право — като на сексуален продукт — да получава любовта на всеки номер по избор.

А по-нататък е въпрос на техника. Подробно ви изследват в лабораторията на Сексуалното Бюро, определял точно съдържанието на половите ви хормони в кръвта — и ви изработват съответна Таблица на сексуалните дни. После подавате заявление, че през еди-кой си ден искате да ползувате номер еди-кой си (или еди-коя си) и получавате съответния талон (розов). Това е всичко.

Ясно: вече няма никакви поводи за завист, знаменателят на дробта на щастието е сведен до нула — дробта се превръща във великолепна безкрайност. И онова, което за древните е било източник на безкрайни глупави трагедии, у нас е сведено до приятно-полезна функция на организма — като съня, физическия труд, храненето, дефекацията и прочие. Оттук виждате как великата сила на логиката пречиства всичко, до което се докосне. О, ако можехте и вие, незнайни, да усетите тази божествена сила, ако можехте и вие да се научите да я следвате докрай.

Странно, днес писах за най-високите върхове в човешката история, през цялото време дишах планинския въздух на мисълта, а сякаш у мен е облачно, паяжинно и се шири някакъв четирикрак хикс — като кръст. Или са моите космати лапи и всичко това е, защото дълго ми бяха пред очите. Не обичам да говоря за тях — не ги обичам: те са следа от онази дива епоха. Нима у мен наистина — —

Исках да зачеркна всичко това, защото излиза от рамките на конспекта. Но после реших — няма да го зачеркна. Нека моите записки като свръхчувствителен сеизмограф изпишат кривата на най-незначителните мозъчни колебания: нали понякога точно тези колебания са предвестник — —

Е. това вече е абсурд, наистина би трябвало да го зачеркна: ние сме вкарали в руслото всички стихии — никакви катастрофи не може да възникнат.

И сега ми е съвсем ясно: странното чувство у мен е от квадратното положение, за което говорих в началото. Хиксът не е у мен (това не може да бъде) — просто се страхувам, че някакъв хикс ще остане у вас, неизвестни мои читатели. Но вярвам, че няма да ме съдите прекалено строго. Вярвам, ще разберете, че ми е тъй трудно да пиша, както никога на нито един автор в цялата човешка история: някои са писали за съвременниците си, други — за потомците, но никой никога не е писал за прадедите си или за същества, подобни на тези наши тъй чужди, далечни прадеди…”

превод Росица Бърдарска

Image

“Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли. Утопията на свободата.

Standard

Говорил съм ви много пъти за “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли. Една от най-великите дистопии, писани някога. Знаете моята слабост към този жанр. Прочетете предговора на Хъксли към изданието от 1946 г. Втората световна война е свършила, тоталитаризмът продължава да властва. Тази книга трябва да се помни и цитира. Свободата има нужда от такива текстове и хора, които да ги четат и споделят.

Image

“Хроничното угризение на съвестта, както единодушно твърдят всички преподаватели по етика, е твърде нежелателно чувство. Ако сте се държали неприлично, разкайте се, доколкото е възможно, поправете стореното и си поставете задачата друг път да се държите по-прилично. В никакъв случай не изпадайте в униние заради провинението си. Да се отъркаляте в тинята не е най-добрият начин да се очистите.

Изкуството също има своя нравственост и много от принципите на тази нравственост са същите или най-малкото са сходни с принципите на обикновената етика. Угризението на съвестта по отношение на нашето посредствено изкуство например е толкова нежелателно, колкото е и по отношение на нашето неприлично поведение. Посредствеността трябва да бъде издирвана, разобличавана и по възможност избягвана в бъдеще. Да мъдрува човек върху литературни слабости отпреди двадесет години, да се мъчи да доведе някоя недоизпипана творба до съвършенството, липсвало й при първоначалното й сътворяване, да прекара зрелите си години в опити да оправя художествените грехове, извършени и оставени от онази различна личност, която е бил на младини — всичко това, естествено, е безполезно и безсмислено. Именно поради тази причина това ново издание на „Прекрасният нов свят“ не се различава от старото. Неговите недостатъци на художествено произведение са значителни, ала за да ги отстраня, ще се наложи наново да напиша книгата — но в процеса на пренаписването й, вече като по-зрял и по друг човек, сигурно ще трябва да се отърва не само от някои нейни недостатъци, но и от онези достойнства, които тя притежава в първоначалния си вид. И така, борейки се с изкушението да се отдам изцяло на артистично разкаяние, предпочитам да не променям нито хубавото, нито лошото, а да помисля за нещо друго.

Междувременно обаче, изглежда, си заслужава поне да спомена най-сериозния недостатък на сюжета, а именно: на Дивака се предлагат само две възможности: живот на безумец в Утопия или първобитен живот в индианско селище — живот много по-човешки в известни отношения, но в други — едва ли по-малко налудничав и ненормален. По времето, когато пишех тази книга, идеята, че на човешките същества им се разрешава свобода на волята при избора между болната психика, от една страна, и налудничавостта, от друга, ми се стори забавна и като че ли най-правдива. Заради драматичния ефект обаче на Дивака често му се разрешава да приказва по-смислено, отколкото в действителност предполага възпитанието му сред хора, изповядващи религия, която е наполовина култ към плодородието и наполовина жестокост към разкаялите се грешници. Дори познанията му по творчеството на Шекспир всъщност не биха оправдали това. Накрая, разбира се, той е принуден да отстъпи от позициите на здравия разум: внушената му жестокост към каещите се грешници му налага отново своята власт и той завършва с маниакално самобичуване и отчаяно самоубийство. „И оттогава насетне те умираха окаяно“ — за успокоение на забавляващия се естет пиронист[2], който е съчинил тази басня.

Днес не изпитвам и най-малко желание да доказвам, че нормалната психика е невъзможна. Напротив, макар да съм все така печално убеден, както и в миналото, че нормалната психика е твърде рядко явление, аз съм сигурен, че тя може да бъде постигната, и бих искал да видя повече нейни проявления. И тъй като вече съм споменал това в няколко мои книги, излезли напоследък, и най-вече защото съм съставил антология на казаното, от нормалните за нормалната психика и за всички средства, посредством които може да бъде постигната, един изтъкнат университетски критик ми заяви, че аз съм тъжен признак за краха на една интелектуална социална група по време на криза. Предполагам, намекът бе, че професорът и неговите колеги са ярки признаци на успеха. Благодетелите на човечеството заслужават дължимите почит и уважение. Нека издигнем пантеон на професорите. Той би трябвало да се разположи сред развалините на някой от опустошените градове на Европа или Япония, а над входа към костницата бих изписал с букви от по шест-седем стъпки простичките слова: „В ПАМЕТ НА ВЪЗПИТАТЕЛИТЕ НА СВЕТА. SI MONUMENTUM REQUIRIS CIRCUMSPICE.“[3]

Но да се върнем към бъдещето… Ако трябваше сега наново да напиша тази книга, бих предложил на Дивака и трета възможност. Между двата рога на неговата дилема — утопичния и първобитния — ще застане възможността за нормална психика — възможност вече осъществена в известна степен в една общност на заточеници и бегълци от Прекрасния нов свят, която живее в границите на Резервата. Икономиката в тази общност ще бъде децентрализирана както при Хенри Джордж[4], а политиката ще е в стил Кропоткин[5], основана на принципа на сътрудничеството. Науката и технологията, подобно на неделята, ще бъдат използувани така, сякаш те са създадени за човека, а не (както е сега и дори още по-силно изразено в Прекрасния нов свят) сякаш човекът следва да се приспособи към тях и да им стане роб. Религията ще бъде съзнателен и разумен стремеж към духовното осъществяване на човека, обединяващото познание за иманентния Тао или Логос, намиращото се извън пределите на съзнанието, познанието и опита главно божество на брамина. А господствуващата житейска философия ще бъде своего рода висш утилитаризъм, в който принципът за Най-великото щастие ще бъде второстепенен спрямо принципа за духовното осъществяване, защото първият въпрос, който ще се задава или на който ще се отговаря при всеки непредвиден случай в живота, ще бъде: „Доколко тази мисъл или това действие ще спомогне или ще попречи на мен и на възможно най-големия брой други индивиди да постигнем духовно осъществяване?“

В тази хипотетична нова версия на книгата отрасналият сред първобитните хора Дивак няма да бъде изпратен в Утопия, докато не му бъде дадена възможност да научи от първа ръка нещо за природата на едно общество, което се състои от свободно сътрудничещи помежду си индивиди, посветили се на постигането на нормална психика. Така променена, книгата „Прекрасният нов свят“ би придобила художествена и (ако ми бъде позволено да употребя такава силна дума във връзка с литературна творба) философска завършеност, каквато в настоящия й вид очевидно й липсва.

Но „Прекрасният нов свят“ е книга за бъдещето, а независимо от своите художествени или философски достойнства, една книга за бъдещето може да ни заинтересува единствено с това, доколко е вероятно нейните пророчества да се сбъднат. От сегашната ни изгодна позиция — петнадесет години, извървени по наклонената плоскост на съвременната история, — доколко правдоподобни изглеждат нейните прогнози? Какво се е случило през този тежък период, което би могло да потвърди или опровергае предсказанията от 1931 година?

Веднага в очи се набива един огромен и явен недостатък на предсказанието. В „Прекрасният нов свят“ не се споменава нищо за делението на атомното ядро. Този факт е доста странен наистина, тъй като възможностите на атомната енергия бяха любима тема за разговор години наред преди написването на тази книга. Моят стар приятел Робърт Никълс дори написа една сполучлива пиеса на тази тема, а си спомням, че и аз самият бегло съм я засегнал в един мой роман, издаден в края на двадесетте години. Ето защо, както вече казах, изглежда твърде странно, че ракетите и хеликоптерите от VII в. С. Н. Ф. (След Нашия Форд) не се захранват от енергията на разпадащото се ядро. Този пропуск вероятно е непростим, но поне е лесно обясним. Темата на „Прекрасният нов свят“ не е напредъкът на самата наука, а какво въздействие оказва този напредък върху човешките индивиди. Завоеванията на физиката, химията и техниката са приети тихомълком като нещо дадено. Единствените конкретно описани научни постижения са онези, които включват въздействието на резултатите от бъдещите изследвания из областта на биологията, физиологията и психологията върху човешките същества. Защото само с помощта на науките за живота може да се промени коренно естеството на живота. Науките за материята могат да въздействуват така, че да унищожат живота или да направят изживяването му невъобразимо сложно и трудно, но не се ли използуват от биолозите и психолозите, те не са в състояние да променят с нищо естествените форми и прояви на самия живот. Освобождаването на атомната енергия е забележителна революция в човешката история, но не и (освен ако ние не взривим сами себе си и по този начин сложим край на историята) окончателната и най-разтърсваща революция.

Тази наистина революционна революция трябва да бъде постигната не в заобикалящия ни свят, а в душите и в сърцата на човешките създания. Живеейки в революционно време, маркиз Дьо Сад съвсем естествено е използувал тази теория за революциите, за да осмисли своеобразното си безумство. Робеспиер е постигнал най-лекомисления вид революция — политическата. Ако се задълбаем повече, Бабьоф[6] е направил опит за икономическа революция. Сад се е смятал за апостол на истински революционната революция — отвъд границите на чистата политика и икономика, — революцията на отделните мъже, жени и деца, чиято плът трябвало отсега нататък да се превърне в обществена сексуална собственост и чиито умове трябвало да се очистят от цялата естествена благопристойност и всички придобити с толкова усилия задръжки на традиционната цивилизация. Между садизма и истинската революционна революция не съществува, разбира се, необходима и неизбежна връзка. Сад е бил луд и осъзнатата повече или по-малко цел на неговата революция са всемирният хаос и разрухата. Хората, които управляват Прекрасния нов свят, може и да не са нормални в абсолютния смисъл на тази дума, но те не са и луди и тяхната цел е не анархията, а обществената устойчивост. И в името на тази устойчивост те извършват със средствата на науката решаващата, индивидуална, истински революционна революция.

Междувременно обаче самите ние се намираме в първия етап на евентуалната предпоследна революция. Нейният следващ етап би могъл да бъде една атомна война и в такъв случай няма да е необходимо да се тревожим за пророчества, свързани с бъдещето. Възможно е обаче да проявим достатъчно здравомислие и ако не спрем изобщо да воюваме, то поне да се държим разумно като нашите предци от осемнадесетия век, Невъобразимите ужаси на Тридесетгодишната война[7] са дали всъщност урок на човечеството и в продължение на повече от сто години политиците и генералите на Европа съзнателно са се съпротивлявали срещу изкушението да използуват военния си потенциал до границите на разрушението или (поне в преобладаващата част от конфликтите) да продължават да се бият до пълното унищожение на противника. Били са безспорно агресори, жадни за печалби и слава, но са били и консерватори, решени на всяка цена да запазят цял своя свят, и са имали това за постоянна грижа. През последните тридесет години изобщо нямаше консерватори — имаше само леви националрадикали и десни националрадикали. Последният държавник консерватор беше петият Лансдаунски маркиз и когато той написа писмо до „Таймс“ с предложение Първата световна война да бъде приключена с компромис, така както са завършвали повечето от войните през осемнадесети век, редакторът на този консервативен навремето вестник отказа да го публикува. Националрадикалите си правеха каквото си поискат и последствията са известни на всички ни — болшевизъм, фашизъм, инфлация, депресия, Хитлер, Втората световна война, разрухата в Европа и почти всемирен глад.

И ако приемем, че сме способни да се поучим от Хирошима, така както нашите деди са се поучили от Магдебург, тогава можем да се вгледаме напред в един бъдещ период, наистина не на мир, но все пак на ограничена и само частично унищожителна война. Може да се приеме, че през този период атомната енергия ще бъде използвана за промишлени цели. Резултатът съвсем очевидно ще бъде поредица от икономически и социални промени, невиждани по темпове и завършеност, всички съществуващи модели на човешкия живот ще бъдат разрушени и ще трябва да се създадат на бърза ръка нови модели, които да отговарят на противоречащата на човешката природа атомна енергия. Атомният специалист, цял Прокруст[8] в съвременна премяна, ще приготви ложето, на което ще трябва да легне човечеството, а ако се окаже, че то не му е по мярка — е, тогава толкова по-зле за човечеството. Ще се наложат известни разтегляния или някоя и друга ампутацийка — същите онези разтегляния и ампутации, които се извършват, откакто приложната наука набра темпо и заработи бързо и ефикасно, само че този път те ще са доста по-драстични, отколкото в миналото. Тези далеч не безболезнени операции ще бъдат ръководени от силно централизирани тоталитарни правителства. И това е неизбежно, защото най-вероятно е непосредственото бъдеще да прилича на непосредственото минало, а в непосредственото минало бурните технологически промени, извършващи се в икономика с фабрично производство и население, което в по-голямата си част е лишено от собственост, винаги са създавали опасност от икономически и социален хаос. За да се преодолее хаосът, властта бе централизирана, а правителственият контрол — засилен. Твърде вероятно е всички правителства в света да станат в по-голяма или по-малка степен изцяло тоталитарни още преди овладяването на атомната енергия; а че ще бъдат тоталитарни по време и след периода на овладяването й, изглежда почти сигурно. Само едно всеобхватно народно движение към децентрализация и самоподпомагане може да възпре сегашната тенденция към държавно планиране и контрол. Засега все още няма признаци за появата на такова движение.

Причина, поради която новият тоталитаризъм трябва да прилича на стария, разбира се, не съществува. Правителство, което управлява с помощта на тояги и взводове за екзекуция, принудителен глад, масово хвърляне в затвора и масово изселване, е не само нехуманно (сега вече никого не го е грижа за това), но то е и очевидно непригодно, а в ерата на високо развитата технология непригодността е грях срещу светия дух. Истински пригодна тоталитарна държава ще бъде онази, в която всемогъщата изпълнителна власт на политическите вождове и тяхната армия от управници ръководи население от роби, които не е необходимо да бъдат насилвани, за да се подчиняват, защото те обичат своето робство. В сегашните тоталитарни държави задачата да бъдат накарани хората да заобичат своето робство е възложена на министерствата на пропагандата, на вестникарите и на учителите. Техните методи обаче са все още груби и ненаучни. Самохвалствата на старите йезуити, че ако им бъде възложено обучението на едно дете, те ще могат да гарантират за религиозните убеждения на израсналия от него човек, са плод на самозалъгване. А съвременният педагог е вероятно доста по-некадърен при изграждането на рефлексите у своите питомници, отколкото са били светите отци, възпитавали Волтер. Най-забележителните успехи на пропагандата са постигнати не посредством извършването на нещо, а посредством въздържането от това извършване. Истината е велика, но още по-велико от практическа гледна точка е премълчаването на истината. Като просто заобикалят определени теми и като спускат онова, което господин Чърчил нарича „желязна завеса“, между масите и фактите и доводите, считани от местните политически ръководители за нежелателни, тоталитарните пропагандисти повлияха на светогледа много по-резултатно, отколкото биха повлияли и с най-красноречивите изобличения или с най-неопровержимите логически доказателства. Премълчаването обаче не е достатъчно. Ако се наложи да бъдат избягвани преследването, убиването и другите признаци на социални търкания, тогава положителните страни на пропагандата следва да станат толкова ефективни, колкото и отрицателните. Най-значимите проекти „Манхатън“[9] за бъдещето представляват мащабни, финансирани от правителството проучвания на онова, което политиците и участвуващите научни работници ще наричат „Проблем за щастието“ — с други думи, проблема да се накарат хората да обикнат своето робство. Без икономическа сигурност любовта към робството вероятно не може да се породи — за по-кратко приемам, че всемогъщата изпълнителна власт и нейните управници ще успеят да разрешат проблема за постоянната сигурност. Със сигурността обаче много бързо се свиква. Постигането й е просто привидна, външна революция. Любовта към робството не може да се породи другояче освен в резултат на дълбока, индивидуална революция в човешките умове и сърца. За да се осъществи тази революция, са ни необходими освен всичко останало и следните открития и изобретения. Първо — значително подобрени методи за внушение — първоначално по пътя на обучението още от детска възраст, а по-късно с помощта на препарати от рода на скополамина[10]. Второ — цялостно развита наука за индивидуалните качества на хората, която да улеснява правителствените управници да поставят всеки отделен индивид на полагаемото му се в социалната и икономическа йерархия място. (Индивидите с нестандартно мислене са склонни да хранят опасни за обществения строй мисли и да заразяват и другите със своето недоволство.) Трето (тъй като действителността, макар и утопична, е нещо, от което хората доста често искат да избягат за известно време) — необходим е заместител на алкохола и другите наркотици — нещо по-безвредно, но и същевременно осигуряващо повече наслада от джина или хероина. И четвърто (това ще бъде дългосрочен проект, за чието успешно осъществяване ще са потребни поколения тоталитарно ръководство) — разбираема и за глупците евгенична[11] система, предназначена да стандартизира човешкия продукт и така да улесни задачата на управниците. В „Прекрасният нов свят“ тази стандартизация е тласната до фантастични, макар и вероятно възможни крайности. От техническа и идеологическа гледна точка ние все още сме далеч от бебетата в бутилки и от партидите „Бокановски“ от полуморони[12]. Но знае ли някой какво би могло да се случи към 600-та година С.Н.Ф.? Междувременно от другите характерни черти на този по-честит и по-устойчив свят — от еквивалентите на сомата и хипнопедията и научната кастова система — ни делят вероятно не повече от три-четири поколения. Пълната свобода на половите отношения в „Прекрасният нов свят“ също не изглежда толкова далечна. В някои американски градове броят на разводите е вече равен на броя на браковете. Няма съмнение, че след някоя и друга година разрешителните за встъпване в брак ще се продават като разрешителните за притежаване на куче — валидни за период от дванадесет месеца, без да има закон, забраняващ подмяната на кучетата или притежаването на повече от едно животно наведнъж. Очевидно в отговор на ограничаването на политическата и икономическата свобода сексуалната свобода нараства. А един диктатор (освен ако не са му необходими пушечно месо или семейства, с които да колонизира незаселени или новозавоювани територии) ще направи много, за да насърчи тази свобода. Заедно със свободата да се бленува под влиянието на опиатите, на киното и на радиото тя ще помогне на поданиците му да се примирят с робството, което е тяхна съдба.

Като се има предвид всичко това. Утопията сякаш е много по-близо до нас, отколкото човек можеше да си представи само преди петнадесет години. Тогава аз я пренесох шестстотин години напред в бъдещето. Днес обаче изглежда напълно възможно този ужас да се стовари върху нас и след по-малко от век. И то ако дотогава успеем да се обуздаем и не се самовзривим. И наистина, освен ако не изберем да децентрализираме и да използуваме приложната наука, но не като цел, за чието постигане човешките същества трябва да бъдат използувани като оръдия, а като начин да се създаде една раса от свободни индивиди, ние имаме само две възможности за избор: или множество национални, милитаризирани тоталитарни режими, които имат за основа ужаса от атомната бомба, а за последица — унищожението на цивилизацията (или ако войната е ограничена — увековечаването на милитаризма), или един всемирен тоталитаризъм, който е породен от социалния хаос, предизвикан от бурното развитие на технологията като цяло и конкретно от атомната революция, и който прераства, притиснат от необходимостта за пригодност и устойчивост, в благоденствуващата тирания на Утопията. „Парата ваша — воля ваша.”

Превод Виолета Чушкова

“Обреченият град” на братя Стругацки. Може би най-любимият им роман.

Standard

“А виж, свободата, братче, туй вече е друг въпрос. За свободата човек може и главата си да залага…“ “Обреченият град” е изключителен антиутопичен роман, една от най-любимите ми книги въобще. Еманация на крайностите, до които може да доведе един социален експеримент. На какво са способни хората в екстремни ситуации, какво прави властта над други същества с тях, до къде се простират инстинкта за самосъхранение и човещината. Човек за човекът вълк ли е или нещо още по-страшно, пред което да бъдеш само изяден е награда. Ужасът на неизвестното, промените, болките и загубите, стремежа към свобода, търсенията за по-добър живот. Борбата за себедоказване и освобождение. В тази книга има всичко от другите им книги. Много силна и дълбока. Многопластова и докосваща. Книга за размисъл и почувстване.

Image

“Беше Изя Кацман.

— Да няма жена при тебе? — попита той още на прага. — Кога най-сетне ще си сложиш звънец?

Както винаги в началото на всяко сборище през първите няколко минути Изя беше грижливо вчесан, с колосана якичка и ослепително бели маншети. Тясната добре изгладена вратовръзка бе разположена с невероятна точност на линията между носа и пъпа му. Но въпреки всичко Андрей предпочиташе сега да види Доналд или Кенши.

— Влизай, влизай, дрънкало — каза той. — Какво ти става днеска, цъфна преди другите?

— Ами знаех, че при тебе има жена — Изя ухилен потриваше ръце, — и побързах да я видя.

Те влязоха в трапезарията и Изя с широки крачки се устреми към Селма.

— Изя Кацман — представи се той с кадифен глас. — Боклукчия.

— Селма Нагел — лениво отвърна Селма, протягайки му ръка. — Курва.

Изя чак извряка от наслада и предпазливо целуна протегнатата ръка.

— Между другото! — каза той, обръщайки се към Андрей и отново към Селма. — Чухте ли вече? Съветът на районните пълномощници разглежда проект за решение — той вдигна показалеца си и гласът му се извиси — „За въвеждане на ред в ситуацията, създала се във връзка с наличието в чертите на града на големи струпвания от кучеглави маймуни“… Уф! Предлага се всички маймуни да бъдат регистрирани, снабдени с метални нашийници и плочки със собствени имена, а след това да се зачислят на учрежденията и на частни лица, които по-нататък ще носят отговорност за тях! — Той се изкикоти, изгрухтя и с проточен тъпичък писък заблъска с юмрука на дясната си ръка по дланта на лявата. — Грандиозно! Всякаква друга работа се захвърля и заводите спешно започват да произвеждат само нашийници и плочки. Господин кметът лично взема под своя опека три полово зрели павиана и призовава населението да последва примера му. Андрей, ти ще си вземеш ли някоя женска маймунка? Селма ще бъде против, но такива са изискванията на Експеримента! Както е известно, Експериментът си е Експеримент. Вие, Селма, надявам се, не се съмнявате, че Експериментът е именно експеримент — не е екскремент, не е експонент, не е перманент, а именно Експеримент?…

Андрей едва смогна да се вмести между клокоченето и пъшкането, за да го спре:

— Ето на, пак започна да дрънкаш!…

От това се страхуваше най-много. На новия човек такива нихилизъм и непукизъм сигурно влияеха съвсем пагубно. Естествено къде-къде по-привлекателно е да скиташ така от къща на къща, да се кикотиш и да плюеш всичко на ляво и на дясно, вместо да стискаш зъби…

Изя престана да се хили и закрачи възбуден из стаята.

— Може би всичко това са дрънканици — съгласи се той. — Възможно е. Но ти, Андрей, както винаги и бъкел не разбираш от психологията на ръководството. Каква е според тебе мисията на ръководството?

— Да ръководи! — отсече Андрей, приемайки предизвикателство. — Да ръководи, а не между прочем да дрънка и да плещи врели-некипели. Да координира дейността на гражданите и на организациите…

— Стоп! Да координира дейността — с каква цел? Коя е крайната цел на тази координация?

Андрей сви рамене.

— Та това е елементарно. Всеобщото благоденствие, редът, създаването на оптимални условия за прогресивно развитие…

— О! — Изя отново вирна показалеца си. Устата му така и си остана полуотворена, а очите му се опулиха. — О! — повтори той и отново замълча. Селма го гледаше с възхищение. — Редът! — възвести Изя. — Редът! — Очите му съвсем щяха да изхвръкнат. — А сега си представи, че в града, който ти е поверен, се появяват безбройни стада павиани. Да ги изгониш — не можеш, защото не ти стигат силиците. Да ги изхранваш централизирано — също не можеш, защото плюскането ти е малко, запаси нямаш. Павианите просят по улиците — крещящо безредие: у нас няма и не може да има просяци! Павианите ходят по нужда където сварят и не чистят след себе си, а пък никой няма намерение да чисти заради тях. Какъв е изводът?

— Ами във всеки случай не да им надяваме нашийници — каза Андрей.

— Правилно! — съгласи се Изя. — Разбира се, че не са нужни нашийници. Първият делови извод, който се налага, е: да се скрие, че павианите съществуват. Да се правим, че тях изобщо ги няма. Но за съжаление и това е невъзможно. Те са твърде много, а управата ни все още е толкова демократична, та чак ти се гади. И ето че възниква блестящата по своята простота идея: да се въведе ред в присъствието на павианите! Хаосът, безредието да се узаконят и по този начин да станат съставна част от стройния ред, присъщ за управата на нашия добър кмет! Вместо просещите и хулиганстващите стада и шайки в града вече ще има мили домашни животни. Та нали всички обичахме животните! Кралица Виктория е обичала животните. Дори Берия, разправят, обичал някои животни, да не говорим за Хитлер…

— Нашият крал Густав също обича животните — добави Селма. — Той има котки.

— Чудесно! — възкликна Изя, удряйки с юмрук по дланта си. — Крал Густав има котки, а Андрей Воронин — личен павиан. А ако обича много животните, може и два павиана да си вземе…

Андрей се изплю и тръгна към кухнята да провери дали е останало нещо за ядене. Докато се ровеше в шкафовете, като разтваряше и внимателно помирисваше някакви потънали в прах пакети с корави, потъмнели остатъци, гласът на Изя непрекъснато боботеше в трапезарията и се дочуваше звънкият смях на Селма, а също и неизбежното грухтене и клокочене на Изя.

Никаква свястна кльопачка нямаше: чувал с покарали картофи, съмнителен буркан копърка и един цял хляб, станал на камък. Тогава Андрей дръпна чекмеджето на кухненската маса и преброи колко пари са му останали. Щяха да му стигнат до заплатата, при условие че пести и не кани гости, а напротив — самият той ходи на гости. В гроба ще ме вкарат тия, помисли си мрачно Андрей. По дяволите, стига толкова! Така ще ги изръся, че душа да им е яка. Те какво си мислят — тука да не е ресторант? Павиани!

В този момент отново някой почука на вратата и зловещо усмихнат, Андрей отиде да отвори. Мимоходом забеляза, че Селма седи на масата, подпъхнала длани под бедрата си, ухилена до ушите, кучка с кучка такава, а Изя философствува, размахвайки маймунските си лапи, и вече няма и помен от изискаността му — възелът на вратовръзката е под дясното ухо, косите му са щръкнали, а маншетите — посивели.

Оказа се, че са пристигнали бившият подофицер от вермахта Фриц Гайгер и личният му приятел — редникът от същият вермахт Ото Фрижа.

— Явихте ли се? — приветствува ги Андрей със зловеща усмивка.

Фриц тутакси възприе поздрава като нападка срещу достойнството на немския подофицер и лицето му се вкамени, а Ото, човек с мек характер и неопределен душевен облик, само изтрака с токовете и на лицето му лъсна угодническа усмивка.

— Що за тон е това? — студено се осведоми Фриц. — Може би трябва да си ходим?

— Кльопачка някаква донесе ли? — попита Андрей.

Фриц дълбокомислено размърда челюстта си.

— Кльопачка ли? — повтори той въпроса. — М-м, как да ти кажа… — и той въпросително погледна Ото. А Ото, стеснително усмихнат, тутакси измъкна от задния джоб на брича си плоско шише и го подаде на Андрей. Като пропуск — с етикета напред.

— Е, това е добре… — поомекна Андрей и взе бутилката. — Но имайте предвид, момчета, че няма абсолютно нищо за кльопане. Може би имате поне пари, а?

— А може би все пак първо ще ни пуснеш да влезем? — осведоми се Фриц. Главата му беше леко приведена с ухото напред: той се вслушваше във взривовете от женски смях в трапезарията.

Андрей ги пусна в антрето и каза:

— Парите. Вадете ги веднага!

— Дори тук не можем да се отървем от репарациите, Ото — измърмори Фриц, разтваряйки портфейла си. — На! — Той пъхна в ръцете на Андрей няколко банкноти. — Дай на Ото някаква пазарска чанта и му кажи какво да купи — той ще изтича.

— Чакай малко, не бързай толкова — каза Андрей и ги поведе към трапезарията. Докато се тракаха токове, докато се кланяха зализани прически и гърмяха войнишки комплименти, Андрей издърпа Изя настрана и без да му дава да се опомни, пребърка всичките му джобове, което Изя всъщност май не забеляза — той само вяло се бранеше и гореше от желание да доразкаже започнатия виц. Щом измъкна всичко, което успя да открие, Андрей се дръпна настрана и преброи репарациите. Не бяха кой знае колко много, но не бяха и малко. Той се огледа. Селма все така седеше на масата и си клатеше краката. Меланхолията й бе отлетяла. Тя беше весела. Фриц й палеше цигарата, Изя, давейки се и скимтейки, се готвеше да й разкаже нов виц, а Ото, целият червен от напрежение и от стеснение, стърчеше в средата на стаята в стойка „мирно“, като само големите му уши видимо помръдваха.

Андрей го хвана за ръкава и го отмъкна в кухнята, като му повтаряше: „И без тебе, и без тебе ще минат…“ Ото не възрази, май дори остана доволен. Щом се озова в кухнята, той тутакси се захвана за работа. Взе от ръцете на Андрей кошницата за плодове, изтърси боклука от нея в кофата (нещо, което Андрей никога не би се сетил да направи), бързо и грижливо застла дъното със стари вестници, мигновено намери пазарската чанта, която Андрей търсеше от един месец, сетне с думите: „Може случайно да има доматен сок…“, пъхна в чантата един буркан от компот, като предварително го изплакна, набута още няколко сгънати стари вестника за всеки случай („Ами ако се окаже, че нямат амбалажна хартия…“), така че на Андрей не му оставаше нищо друго, освен да прехвърля парите от единия джоб в другия, нетърпеливо да пристъпва от крак на крак и умолително да повтаря: „Е, добре де… Така да е… Ами да бяхме тръгнали, а…“

— И ти ли ще дойдеш? — благоговейно се учуди Ото, щом завърши приготовленията си.

— Да, защо?

— Аз и сам ще се оправя — каза Ото.

— Сам, сам… Като сме двама, ще стане по-бързо. Ти ще застанеш на щанда, а аз — на касата…

— Така е — съгласи се Ото. — Разбира се.

Те излязоха през черния вход и се спуснаха по задното стълбище. По пътя стреснаха един павиан — горкият, като куршум излетя през прозореца, та дори се изплашиха да не се е пребил, но се оказа, че нищо му няма — висеше на пожарната стълба с озъбена муцуна.

— Да взема да му дам остатъците от храната — замислено рече Андрей. — Горе май има цяло стадо.

— Да прескоча ли? — с готовност се отзова Ото.

Андрей само го изгледа, изкомандува „Свободно!“ и продължи надолу. Стълбището вече понамирисваше. Общо взето, тук и по-рано си понамирисваше, но сега се бе появила някаква нова миризма и щом се спуснаха един етаж по-долу, откриха източника, при това не беше един.

— Да, ще отворят работа на Уан — каза Андрей. — Не дай си боже днес да те назначат портиер. Ти сега като какъв работиш?

— Заместник-министър съм — печално отвърна Ото. — Трети ден вече.

— На какво? — заинтересува се Андрей.

— Ами на това… на професионалното обучение.

— Тежка ли е работата?

— Нищо не разбирам — натъжен рече той. — Много папки, много заповеди, докладни записки… сметки, бюджети… И никой нищо не разбира. Всички тичат, питат се един друг… Почакай малко, ти накъде тръгна?

— В магазина.

— Не. Ще отидем при Хофщатер. Там е по-евтино, пък и немец е все пак…

Тръгнаха към Хофщатер. Той държеше нещо средно между зарзаватчийница и бакалница на ъгъла на Главната улица и Староперсийската пресечка. Андрей беше ходил там два-три пъти и всеки път си тръгваше с празни ръце: при Хофщатер имаше малко стока и той сам си избираше клиентите.

Магазинът беше празен, на полиците се бяха проточили стройни редици от еднакви буркани с розов хрян. Андрей влезе пръв и Хофщатер, вдигайки от касата подпухналото си бледо лице, тутакси рече: „Затварям.“ Но в същия миг се появи и Ото, който се бе закачил с кошницата за дръжката на вратата, и подпухналото бледо лице разцъфна в усмивка. Естествено затварянето на магазина бе отложено. Ото и Хофщатер се оттеглиха във вътрешността на заведението, където тозчас заскърцаха размествани щайги, затрополяха изсипващи се картофи, задрънчаха пълни шишета и взеха да се дочуват приглушени гласове…

Андрей нямаше какво да прави и заоглежда магазина. Да, частната търговийка на господин Хофщатер представляваше жалка картина. И кантарът му естествено не беше минал през съответния контрол, и с хигиената положението не беше розово. Всъщност какво ме засяга всичко това, помисли си Андрей. Когато всичко се нареди както трябва, тия хофщатеровци просто ще се разорят. Може да се каже, че и сега вече са фалирали. Във всеки случай явно не е по силите му да обслужва всеки клиент. Я виж само как се е замаскирал — наредил е навсякъде хрян. Май трябва да докарам тука Кенши — виж го ти каква черна борса върти гадният националист. „Само за немци“…

Ото надникна от дълбините на магазина и прошепна: „Парите, по-бързичко!“ Андрей припряно му подаде банкнотите, смачкани на топка. Ото наплюнчи пръста си и бързо отброи няколко, а останалите му върна и отново изчезна отзад. След малко се появи зад щанда с ръце, провиснали до земята от пълната чанта и препълнената кошница. Зад него се мярна кръглата като луна физиономия на Хофщатер. Облян в пот, Ото не преставаше да се усмихва, а Хофщатер добродушно повтаряше: „Изминавайте, наминавайте насам, млади хора, винаги ще се радвам да ви видя, винаги ми става драго, когато виждам истински немци… А на господин Гайгер предайте специални поздрави… През следващата седмица обещаха да ми докарат малко свинско. Кажете на господин Гайгер, че ще му запазя три килограма…“ — „Тъй вярно, господин Хофщатер — отвръщаше Ото. — Всичко ще му бъде предадено точно, не се безпокойте, господин Хофщатер… И не забравяйте, моля ви, да предадете най-сърдечни поздрави на Елза — от нас и особено от господин Гайгер…“ Те припяваха всичко това в дует чак до прага на магазина, където Андрей взе от Ото тежката пазарска чанта, натъпкана догоре с едри, свежи моркови, твърдо цвекло и сладък лук, изпод които стърчеше залятото с червен восък гърло на бутилка, а над тях бурно напираха да изскочат от чантата всевъзможни подправки — праз лук, целина, копър, магданоз и друга зеленина.

Когато свърнаха зад ъгъла, Ото остави кошницата на тротоара, измъкна голяма карирана носна кърпа и, задъхвайки се, взе да си бърше лицето, като току мърмореше:

— Чакай малко… Трябва да си поема дъх… У-уф…

Андрей запали цигара и подаде пакета на Ото.

— Откъде взехте такива моркови? — попита една минувачка в мъжко кожено палто.

— Край, свършиха — припряно й отвърна Ото. — Последните ги взехме. Вече е затворено… Ей, измъчи ме плешивият дявол… — рече той на Андрей. — Ама и аз какви ли не измишльотини му надрънках. Фриц ще ни откъсне главата, ако научи… Пък и вече забравих какво му наговорих…

Андрей нищо не разбираше и Ото му обясни накратко положението.

Господин Хофщатер, зарзаватчията от Ерфурт, цял живот е бил изпълнен с големи надежди и цял живот не му е вървяло. Когато през тридесет и втора година някакъв евреин го докарал до просешка тояга, като открил насреща голям, модерен магазин за плодове и зеленчуци, Хофщатер изведнъж осъзнал, че е истински немец, и постъпил в щурмовите отряди. Скоро кариерата му като щурмовак потръгнала и през трийсет и четвърта вече собственоръчно биел по мутрата споменатия евреин, но тъкмо когато щял да се докопа до неговото предприятие, внезапно гръмнал скандалът с разобличаването на Рем и Хофщатер също станал жертва на чистката. По това време вече бил женен и имал очарователна русичка дъщеря Елза. Изкарал криво-ляво няколко години, после го мобилизирали и тъкмо започнал да завоюва Европа, когато край Дюнкерк попаднал под бомбите на собствената си авиация и едно голямо парче заседнало в белите му дробове, така че вместо в Париж се озовал във военната болница в Дрезден, където се въргалял до четирийсет и четвърта и малко преди да го изпишат, съюзническите армади извършили онова знаменито нападение по въздуха, при което за една нощ унищожили Дрезден. От преживения ужас му опадала косата и както сам той разправял, малко се побъркал. Така че щом се върнал отново в родния Ерфурт, толкова се заседял в мазето на своята къщичка, че в това смутно време пропуснал най-подходящия момент да избяга на Запад. Когато се осмелил най-после да излезе на бял свят, всичко вече било свършило. Наистина му разрешили отново да отвори магазинчето си, но за никакво разширяване на работата и дума не можело да става. В четирийсет и шеста умряла жена му и в момент на умопомрачение той се оставил Наставника да го склони, като, всъщност без добре да разбира закъде тръгва, се преселил с дъщеря си тук. Сега малко се е посъвзел, но, изглежда, продължавал да подозира, че е попаднал в голям специализиран концлагер някъде в Средна Азия, където са изпратени всички немци от Източна Германия. С главата все още не е съвсем наред. Обожава истинските немци, убеден е, че ги подушва отдалеч, ужасно се страхува от китайците, арабите и негрите и не проумява, нито може да си обясни какво търсят те тук, но от всички най-много почита и уважава господин Гайгер. Работата е там, че по време на едно от първите си официални посещения при Хофщатер, докато Ото пълнел чантите, блестящият Фриц за малко, по войнишки, се завъртял около русокосата Елза, загубила вече всякаква надежда да си намери добра партия. И оттогава в душата на побъркания плешив Хофщатер избуяла сляпата надежда, че този великолепен ариец, опора на фюрера и страшилище за евреите, в края на краищата ще спаси нещастното семейство Хофщатер от развилнялата се стихия, като го изведе в някой тих залив.

— На Фриц какво му е? — оплакваше се Ото, докато постоянно прехвърляше тежката кошница от едната ръка в другата. — Той ходи веднъж, най-много два пъти месечно у Хофщатер, когато вече нямаше нищо за ядене: поопипа я тази глупачка и готова работа… Пък аз ходя там всяка седмица, че и по два, и по три пъти в седмицата… Че Хофщатер е глупак, глупак е, ама е делови човек, да знаеш само какви връзки има с фермерите — зеленчуците му са висококачествени и не са скъпи… Накрая съвсем се оплетох в лъжите си! Вечната привързаност на Фриц към Елза съм му осигурил. Безмилостната гибел на международното еврейство съм му осигурил. Постоянно напредване на войските на великия райх към неговата зарзаватчийница съм му осигурил… Аз самият вече се обърках, ама и него, като гледам, съвсем го шашнах. Съвестно ми е все пак, дето докарвам един побъркан старец до пълен кретенизъм. Ето на, сега ме попита: тия павиани, казва, как трябва да ги разбираме? А пък аз, без много-много да му мисля, изтърсих: десант е, казвам, арийска хитрост. И няма да повярваш — той взе, че ме прегърна и така ме засмука, сякаш цокаше от чужда бутилка…

— Ами Елза как гледа на тази работа? — полюбопитствува Андрей. — Тя нали не е побъркана?

Ото пламна като божур и ушите му взеха да мърдат.

— Елза, казваш… — той се изкашля. — И там се трепя като кон. То на нея нали й е все едно: Фриц, Ото, Иван, Аврам… На тридесет и пет години е, пък още е мома, а Хофщатер допуска до нея само Фриц и мене.

— Ама ти и Фриц сте големи мръсници — искрено се възмути Андрей.

— От това по-лошо — здраве му кажи! — съгласи се Ото натъжен. — И най-страшното е, че изобщо не мога да си представя как ще се измъкнем от тази история. Слаб човек съм, безхарактерен.

Те млъкнаха и чак до черния вход Ото само пъшкаше, като току прехвърляше кошницата от едната ръка в другата. Той не се качи горе.

— Ти отнеси това и сложи в по-голяма тенджера вода да кипне — каза Ото. — А на мен ми дай пари да прескоча до магазина, може да намеря някакви консерви. — Той се поколеба малко, без да вдига очи. — И ти такова… на Фриц… не му казвай нищо. Че душичката ми ще извади. Фриц — не го знаеш какъв е — обича всичко да бъде скрито-покрито. То пък кой ли не обича?

Те се разделиха и Андрей помъкна кошницата и чантата по задното стълбище. Кошницата така тежеше, сякаш Хофщатер я беше натъпкал с гюлета. Да, братче, мислеше си Андрей, озлобен. Що за Експеримент е това, щом се вършат такива мръсотии. Чудо Експеримент ще е с този Ото и с този Фриц. Да не им се надяваш на тия кучи синове — ни чест, ни съвест. Пък и откъде да ги имат? — помисли си той с горчивина. От вермахта ли? Или от Хитлерюгенд? Все сбирщина от кол и въже. Не, ще поговоря с Фриц! Не бива да оставям така тази работа — та нали човекът загива морално пред очите ни. А от него може да излезе човек! Трябва да излезе! В края на краищата нали той тогава ми спаси живота. Щяха да забият камата под плешката ми — и баста. Всички бяха напълнили гащите от страх, всички бяха вдигнали ръце, само Фриц… Не, това е човек! Заслужава си да се биеш за него…

Той се подхлъзна на следите от маймунските деяния, изруга и взе да гледа в краката си.

Щом прекрачи прага на кухнята, разбра, че в апартамента всичко се е променило. В трапезарията гъгнеше и стържеше патефонът. Чуваше се тракане на съдове. Тътреха се танцуващи крака. И заглушавайки всички звуци, се извисяваше познатият басов глас на скъпия Юрий Константинович: „Ти, братче, недей да ми разправяш за разните му там икономии и социологии. И без тях ще минем. А виж, свободата, братче, туй вече е друг въпрос. За свободата човек може и главата си да залага…“

На газовата печка весело кипеше вода в голямата тенджера, на кухненската маса беше приготвен току-що наточен нож, а от фурната се носеше омайният мирис на печено месо. В ъгъла на кухнята стърчаха, опрени един до друг, два набъбнали чувала от лико, а върху тях бяха метнати една омаслена и тук-таме прогорена ватенка, познатият камшик и някакви такъми. Сутрешната познайница — картечницата — също беше тука — сглобена, готова за употреба, с плосък оксидиран пълнител, стърчащ от затвора. Под масата мазно проблясваше трилитрова стъкленица водка с полепнали по нея царевични люспи и сламки.

Андрей захвърли кошницата и чантата.

— Ей, безделници! — изрева той. — Водата ври!

Басът на Давидов замлъкна, а на вратата се появи Селма — зачервена и с блестящи очи. Зад раменете й стърчеше като стена Фриц. Явно току-що бяха танцували и ариецът засега не смяташе да сваля яките си червени лапи от кръста й.

— Имащ много здраве от Хофщатер! — каза Андрей. — Елза се безпокои, че те няма никакъв… А нали бебето скоро ще направи един месец!

— Каруцарски шеги! — заяви Фриц с отвращение, но си прибра лапите. — Къде е Ото?

— Ама водата наистина ври! — учуди се Селма. — Какво ще правим сега с нея?

— Вземи ножа — каза Андрей — и заточвай да белиш картофите. А ти, Фриц, струва ми се, много обичаше картофена салата. Така че захващай от за работа, пък аз ще отида да се включа в ролята си на домакин.

Той се запъти към трапезарията, но на прага го спря Изя Кацман. Лицето му сияеше от възторг.

— Слушай — прошепна той, кикотейки се и пръскайки слюнки. — Откъде го измъкна този невероятен тип? Там, при тях, на фермите било същински Див запад! Американска волница[2]!

— Руската волница не е по-лоша от американската — недружелюбно го отряза Андрей.

— Ами да! Ами да! — развика се Изя. — „Когато еврейското казачество въстана, в Биробиджан следваше преврат подир преврат, а който рече да завземе нашия Бердичев, на него циреи на корема ще изникнат!…“

— Стига — сурово го прекъсна Андрей. — Не обичам тия работи… Фриц, поеми командуването над Селма и Кацман и се поразмърдайте, че умирам от глад — прималява ми вече… И не крещете в кухнята, защото Ото има да чука на вратата. Той прескочи за консерви.

Като въведе по този начин ред, Андрей побърза към трапезарията и първата му работа беше да се прегърнат и здраво да си стиснат ръцете с Юрий Константинович. Все така румен и издаващ силна миризма, Юрий Константинович стоеше в средата на стаята, разкрачил крака в грубите си кирзови ботуши и подпъхнал длани под войнишкия си колан. Очите му бяха весели и малко буйни — такива очи Андрей често беше виждал у безгрижните хора, които обичат здравата да поработят, добре да пийнат и от нищо на тоя свят не се страхуват.

— Ей ме на! — каза Давидов. — Пристигнах значи, както ти обещах. Стъкленицата видя ли? За тебе е. Картофите и те са за тебе — два чувала. Даваха ми за тях, нали разбираш, едно нещо. Ама не, викам, си, за какъв дявол ми е това. Я по-добре да ги отнеса на добрия човек. Живеят те те тука в своите каменни чертози и направо гният, бял свят не виждат… Знаеш ли, Андрей, ей на̀, тъкмо сега разправям на Кенши, на японеца де, я плюйте на всичко, му казвам, момчета! Че каква работа имате тука? Събирайте хлапетиите, жените, момите и хайде всички при нас…

Кенши, все още в униформа след дежурството, но разкопчан и разгърден, непохватно, само с едната си ръка, подреждаше разнородните чинии и прибори на масата. Лявата му ръка беше бинтована. Той се усмихна и закима на Давидов.

— Така ще свърши всичко, Юра — каза той. — Ето на, сега ще последва нашествие на калмарите и тогава всички до един ще цъфнем при вас, на блатата.

— Ама че що трябва да чакате тия… как бяха… Абе плюйте на тия калмари. Ей на, утре заран тръгвам на ранина без товар, каруцата е празна, място има три семейства да кача. Ти нали не си семеен?

— Боже опази — каза Андрей.

— Ами това момиче? Или то не е твое?

— Нова е тука. Снощи пристигна.

— Че какво още искаш? Приятна госпожица, приветлива. Вземай я и да вървим, а? Какъв е въздухът там да знаеш. И мляко има. Тъй като те гледам, сигурно цяла година вече не си пил току-що издоено мляко. А пък аз, на̀, всичките ги питам, защо тука, при вас, няма мляко по магазините? Само аз имам три крави, това мляко и на държавата го предавам, и сам го пия, и свинете храня с него, и на земята го изливам… Като се заселиш при нас, нали разбираш, събуждаш се сутрин да вървиш на полето, а пък тя, твоята де, ти носи гърне с топло, току-що издоено от кравата мляко, а? — Той взе яко да му намига с двете очи поред, засмя се високо, тупна Андрей по рамото и като стъпваше здравата, та чак дъските проскърцваха, прекоси стаята, спря патефона и се върна. — А въздухът ни какъв е! То при вас и въздух не е останал, туй ваш’то е зверилник, туй ви е и всичкият въздух… Кенши, какво толкова се престараваш? Я извикай момата, нека нареди съдините.

— Тя бели картофи — каза Андрей, като се усмихна. После се сепна и взе да помага на Кенши. Свой човек беше Давидов. Чувствуваше го толкова близък, сякаш се познаваха от цяла вечност. А защо пък, щом е тъй, да не запраши към блатата? С мляко, без мляко, а животът там сигурно трябва да е по-здравословен. Я го виж какъв здравеняк е — като паметник!

— Някой чука — съобщи Давидов. — Да отворя ли, или ти ще идеш?

— Ей сега — каза Андрей и тръгна към входната врата. На прага стоеше Уан — вече без ватенка, с дълга до коленете синя риза от копринена подплата, увил около главата си памучна кърпа.

— Докараха кофите! — рече той, радостно усмихнат.

— Да ги вземат дяволите — не по-малко радостно отвърна Андрей. — Кофите ще почакат. Ти защо си сам? Мейлин къде е?

— В къщи е — каза Уан. — Много е уморена. Спи. Синът нещо не е добре.

— Влизай де, защо стоиш… Ела да те запозная с един добър човек.

— Ние вече се запознахме — рече Уан, влизайки в трапезарията.

— А, Ваня! — викна Давидов, зарадван. — И ти си тука! Знаех си аз, че Андрей е добро момче — каза той, обръщайки се към Кенши. — Я виж, все добри хора се събират при него. Тебе да вземем или онова еврейче… как му викаха… Е, сега вече ще падне страхотна веселба! Ще ида да видя какво се туткат още там. Уж никаква работа няма за вършене, пък те, разбираш ли, току се разработиха…

Уан бързо избута Кенши от масата и се захвана ловко и грижливо да пренарежда приборите. Кенши взе да си оправя превръзката със свободната ръка и със зъби. Андрей се втурна да му помага.

— А Доналд защо не идва още? — попита той загрижено.

— Заключил се е — обади се Уан. — Нареди да не го безпокоим.

— В последно време, момчета, нещо мрачен ми изглежда. Е, да е жив и здрав. Слушай, Кенши, какво ти е на ръката?

Лицето на Кенши се изкриви в болезнена гримаса и той отвърна:

— Един павиан ме докопа. Ама че мръсник — чак до костта ме ръфна.

— Хайде бе? — остана като гръмнат Андрей. — А на мен ми се стори, че са едни такива мирни…

— Мирни, мирни, ама… И тебе да те хванат и да ти надяват нашийник…

— Какъв нашийник…

— Заповед номер петстотин и седем. Всички павиани в града да бъдат зарегистрирани и да се снабдят с нашийници и номер. Утре ще започнат да ги раздават на населението. Та ние значи белязахме двайсетина парчета, а останалите ги прогонихме в съседния район, нека ония се оправят с тях. Какво си ме зяпнал така?… Я давай още чаши, чашите не стигат…”

превод Милан Асадуров