“Одисей” на Джеймс Джойс

Standard

Днес Джеймс Джойс има рожден ден. Бащата на модерната литература, един от най-великите писатели не само на 20ти век, но в цялата история на човечеството. “Одисей” е култова книга, белязала епоха. Беше една от най-продаваните книги, когато излезе на български език за първи път, в блестящия превод на Иглика Василева. Дано е била прочетена. Дао е била асимилирана. Дано е била приета. Да почетем.

„Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите. Тук съм, за да разчета подписите на всички неща, заченати в морето, изхвърлени от морето и прииждащия прилив, този ръждив ритник. Сополивозелено, сребристосиньо, ръждиво: цветни знаци. Границите на диафанното. Ала добавя: в телата. Значи е съзнавал тези тела, преди да станат цветни. Как? Като удрял чутурата си в тях ли? Сигурно. По-леко. Бил е плешив и милионер, maestro di color che sanno. Границите на диафанното във. Защо във? Диафанно, адиафанно. Ако можеш да пъхнеш в него и петте си пръста, значи е порта, ако не — врата. Затвори очи и гледай.

Стивън затвори очи, за да чуе как под обувките му изхрущяха хрускащи миди, раковини и водорасли. Както и да е, по тях крачиш. Аз, крачка по крачка. За кратко време — късо разстояние. Пет, шест: nacheinander. Точно така: и това е неизбежната модалност на доловимото. Отвори очи. Не. Иисусе! Ами ако полетя към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна и неизбежно падна nebeneinander. Добре ми е на тъмно. Мечът от ясен виси на кръста ми. Ще почуквам с него, нали така правят. Двата ми крака в неговите обувки на края на неговите крачоли, nebeneinander. Звучи тежко: като от чука на демиурга Лос. Дали по пясъчния плаж на Сандимаунт не крача към вечността? Хрус, хряс, хрус, хряс. Невероятните морски мидени парички. Магистер Дийзи диксит.

В Сандимаунт ела сега

със Мадлен кобилката.

Това е ритъмът, разбираш ли. Чувам го. Марширува каталектическият четиристъпен ямб. Не, галопира: опиши кобилката.

Сега отвори очи. Добре. Момент. Изчезна ли всичко? Ами ако ги отворя и остана навеки в мрака на адиафанното. Баста! Ще виждам, ако мога да виждам. Сега гледай. Цялото време без теб: и навеки ще бъде, свят без край.

Заслизаха предпазливо по стъпалата откъм Лий Теръс, две Frauenzimmer: и по-надолу по полегатия бряг плоските ходила на патравите им крака потъват в подгизналия, просмукал се навред пясък. Като мен, като Алджи, слизат надолу към нашата всемогъща майка. Номер едно пуска изтежко акушерската си чанта, другата бодва големия си чадър на плажа. От свободния квартал са, дошли излет да си направят. Госпожа Флорънс Маккейб, вдовица на покойния Патк Маккейб, дълбоко опечалена, от улица Брайд. Някоя нейна посестрима ме е издърпала на белия свят, докато съм оревавал орталъка. Сътворение от нищото. Какво ли носи в чантата? Пометнат плод с проточила се пъпна връв, увит в пурпурен парцал. Вървите на всички нас водят все назад, безизходноусуканите жици на плътта. Затова и монасите мистици. Ще бъдете ли като боговете. Съзерцавайте омфалите си. Ало! Тук е Кинч. Свържете ме с Едемвил. Алеф, алфа[9]: нула, нула, едно.

Съпруга и другарка на Адам Кадмон: Хева, голата Ева. Без пъп. Гледа опулено. Корем, петънце по него няма, издут, голям, като кръгъл щит от опъната телешка кожа, не, като купен пшеница, източнобезсмъртен, от вечността до вечността. Утроба на греха.

И аз съм заутробен в греховна тъма, сътворен, нероден. От тях двамата — мъжът с моя глас и моите очи и жената-призрак с мъртвешки дъх. Слели се, разлъчили се, изпълнили повелята на единителя. От време оно ме е пощял Той и не ще позволи да ме няма сега и завинаги. Lex eterna е в сила. Това ли е божествената същност, с която Отецът и Синът са единосъщни? Как тогава клетият скъп Арийда мери сили с тях? Прахосал цял живот в борба за едното единотрансвенцеюдеотрясъщие. Злочест ересиарх. Издъхнал в гръцки клозет: евтаназия. С великолепната си митра и владишки жезъл, заклещен на трона, вдовец на овдовяла епархия, с колосан омофор и изцапана задница.

Вятърът се разигра наоколо, ту реже, ту пощипва. Ето, гонят се вълните. Морски атове, хрупат нетърпеливо, разпенили гриви, бели-беленички, жребците на Мананаан.

Не трябва да забравям писмото му за вестниците. А после? Кораба в дванайсет и половина. Междувременно с парите умната, ти будала невменяем. Да, точно така. Налага се.

Забави крачка. Ето. Да отида ли до леля Сара или не? Гласът на моя единосъщен отец. Наскоро да се е мяркал твоят събрат творец Стивън? Не? Да не е отишъл при леля си Сали на Страсбург Теръс? Не смогва ли да литне малко по-нависочко, а? Ами, ами! Кажи ни, Стивън, как е чичо Сай? О, от каквото аз съм видял и Иисус би заплакал. Момчетата в сеновала. Порканото счетоводителче и брат му, дето надуваше корнета. Достопочтени гондолиери. А разногледият Уолтър, дето съросваше баща си на всяка крачка! Сър? Да, сър. Не, сър. Просълзи се Иисус и как не, Боже Господи! „

превод: Иглика Василева

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s