Георги Рупчев, Иван Методиев, Константин Павлов, Златомир Златанов, Ани Илков, Борис Христов

Standard

Златомир Златанов

ЕЛЕГИЯ ПО ОТМИНАВАЩАТА ЖЕНА
Момичето отмина да търси своя господар,
толкова младо, подобно на друго момиче
в стаята с прашните светлосенки
и боледуващото огледало,
където е образът на отминаващата жена.
Под роклята бедрата й се стичаха като лава,
тя беше камък на залеза,
управляван от непонятни звезди
заедно с морските приливи,
ново видение на лаврово дърво
в окъпаната от дъждовете градина,
и как да я нарека моя сестра,
как да тръгна отново по улицата
и да свия в онази пряка,
да заключа вратата подир себе си
и избегна всички решения
в един живот отначало,
да забравя уталожването на свирепостта в утробата
и всички други неща,
в огнена рокля моя сестра –
тя отмина.
Обичай по малко, докато стигнеш отвъд
в един неизменен пейзаж,
недокоснат от стъпките на отминаващата жена,
при светлини неулучили надиплената й рокля.
Ти си кентавърът, галопиращ
от една двойственост в друга,
търсейки имена за нещата,
които бяха толкова прости в мига на целувката,
и сянка на сфинкс,
закотвена от каменната си тежест,
защото какво друго би предложил на пустинята,
освен камъни.
Жената отмина с едно съвсем просто средство:
походката на слънчева робиня
сред вечерното ухание на жасмин.
Но тук, където сетивата се вкамениха в съзерцание
и тялото изгладува любовта
под кората на един съмнителен интелект,
тук, където е мястото на елегията по отминаващата жена,
пресметната с болни думи,
ще дръзнеш ли да възнегодуваш
сред празнотата на преднамереното изкуство,
когато може би вече някой те наблюдава
как плачеш в градината
съзирайки в тебе силуета на отминаващия поет.
Иван Методиев
ВЪЛЧЕ
Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

ПРАХ
Прерових много древни книги,
какво намерих вътре – прах.

Желаех уж мъдрец да бъда.
Видях смъртта – не я познах.

Поема мислех да напиша,
но духна вятърът нехайно…

Дойдох по-гол от летен облак,
а колко много пропилях.
Ани Илков
ЗЕЛЕНИ И ЗЛАТНИ
Мъжът е карамфил,
жената – ваза.
Аз съм листенцето
върху ръба на вазата,
върху перваза.
Сега:
античното листенце
зъзне гордо –
отгоре е безкрайното небе,
отдолу – Омир.
Сега:
на византийското листо
върхът е златен.
То е обкичено в мозайки и сребро
и нещо си припомня за Разпятието.
Сега:
това съм аз –
поет, артист,
вмирисан на пръст и вис –
смачкан лист.
Сега:
мъжът е карамфил, жената – ваза.
От лампиона се излъчва хлорофил,
зелен човек по масата пролазва.

Георги Рупчев
ФАБРИКА ЗА ПЛАСТМАСОВИ ЧОВЕЧЕТА
В мазето си работи инвалидът,
гледам го вече години наред.
Понякога се случва хлапетиите да отидат
там
да позяпат куция съсед.
Той отваря и черпи децата с лютиви бонбони
и ги праща да купят ракия и евтин салам.
Донесат ли, отпушва шишето
и после го гони.
После пиянствува сам.
Ако се сетят,
сополанковците се връщат на другата заран,
до прозорчето му
стоят.
Той повдига резето и ги кани зарадван
да влязат и видят
как ставала тя.
Трака пресата,
а смолата се вие – димяща,
конвейрна,
конвоирана
пъпна връв.
Инвалидът работи,
а ръцете му сякаш
са оплескани с кръв.
Като дух от бутилка
се разраства съседът,
ръкомаха,
залита,
заканва се нещо,
брадат и космат,
а хлапенцата чакат и гледат
как човеците чакат и гледат
как човеците
ще се родят.
Ей ги,
излизат –
и всички еднакви,
еднакви,
еднакви човечета от найлон.
Все са отличници,
все космонавти,
всичките свирят на акордеон.
Боядисани в жълто, в червено, в кафяво,
те ще плъпнат
от сергиите
към летния ден,
за да бъдат поука и пример
и окото да радват –
че какво,
че са раждани в сутерен.
Оня кресва: – За другото
вашите мамички да ви разправят.
Те в тая работа са от мене къде по-добри! –
След това се изсулват децата,
а вънка събират накуп
и изгарят
своите пластмасови братчета
и сестри.
С факли и викове
те танцуват край огъня,
чак додето
се огъне опитомен.
А долу, в мазето, отново
налива се оня
и си вика:
„И утре е ден!“
Константин Павлов

Темата е за себеподобните.
Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.
Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.
Някога все пак ще ме достигне.
Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство –
равни дози сладост и омраза.)
Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)
Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.
В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.
И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.

Борис Христов

САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Advertisements

One thought on “Георги Рупчев, Иван Методиев, Константин Павлов, Златомир Златанов, Ани Илков, Борис Христов

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s