“Полет на кукувиче гнездо” в лудницата България.

Standard

Днес едно умно и прекрасно момиче ми напомни за “Полет над кукувиче гнездо”, за да ме накара да не забравям колко важен е Макмърфи за Острите. В държава като нашата, алюзията с лудница, управлявана от Старшата с помощта на “черни” момчета, е повече от разбираема. Искам да има повече Остри, да има повече макмърфи, за да нарушим нейния изряден, равномерен и прецизен механизъм на ограбване, липса на морал, унищожаване на ценностите, смачкване на хората, загуба на човечност, мизерия, словоблудство, кражба, омраза, завист, дебелашко самочувствие, усещане за безнаказаност у властимащите и тотален гьонсуратлък, страх у всички, болка и недоимък. Ей така виждам нашата България сега, и от тази гледка не видам всички прекрасни неща, които също имаме. Имам нужда от някой Макмърфи, за да ги видя. имам нужда от Вожда и Били, за да намирам смисъл аз самия да се боря. Уморих се, но все още виждам смисъл. Някои хора, като това чудесно момиче, приятелите ми, близките, студентите ми, и тук там светещите пламъчета на живост, заедно с книгите и литературата, моят вечен остров, те все още ме държат и зареждат. Да видим. Ето една порция важност и смисъл.

“Старшата направо побеснява, ако нещо наруши изрядния, равномерен и прецизен ход на нейния механизъм И най-дребната бъркотия, и най-незначителната неизправност я стягат на възел от ярост Разхожда се със същата онази кукленска усмивка, надиплена между брадичката и носа, очите й са си все такива втренчено-спокойни, но вътре в себе си се е втвърдила като стомана Веднага го разбирам, просто го усещам И не мирясва; докато не оправи безредицата — или както сама казва, докато не я „нагоди към условията“.

Под нейното ръководство отделението Вътре е почти изцяло нагодено към условията Лошото е обаче, че тя не може да седи в отделението непрекъснато Известно време трябва да прекарва и Навън Затова мечтата й е да нагоди към условията и Външния свят Работейки редом с подобни на нея хора, които наричам „Системата“ огромна организация, която се стреми да нагоди Външния свят към условията, така както тя успя да направи с Вътрешния, мис Рачид стана специалист по нагаждана на нещата. Когато преди много години дойдох тук от Външния свят, тя вече беше Старшата и Бог знае, от колко време се занимаваше с това нагаждане.

Наблюдавах я как ставаше все по-опитна и по-опитна. Практиката я направи по-уверена и по-силна, така че сега тя притежава истинска мощ, която се разпространя ви във всички посоки по тънки като косъм жички, толкова фини, че никой освен мене не ги забелязва Виждам я как седи насред гази паяжина от жички като някакъв бди телен робот, грижи се за своята мрежа с механичното умение на насекомо, всяка секунда знае накъде са насочени отделните жички и какъв вид електрически ток да пусне по тях, за да получи желания резултат. Преди да ме изпратят като войник в Германия, бях помощник на един електротехник във военноучебния лагер, а през годината, която прекарах в университета, учих електроника, та затова са ми ясни тия номера.

Заобиколена от жичките си, тя си мечтае за един свят на съвършената ефективност, точен като джобен часовник с огледален циферблат, за едно такова място, където да царува ненарушим ред и всичките пациенти, които тя държи в подчинение само е усмивката си, да нямат нищо общо с Външния свят, да са Хроници, приковани към инвалидните столове, а от крачолите им да се подават катетърни тръби, насочени направо към канала под пода. Година след година Старшата набираше идеалния според нея персонал, доктори от най-различни възрасти и видове идваха и й излагаха собствените си идеи как трябва да се управлява едно болнично отделение — някои от тях упорито защищаваха идеите си, — а тя ден след ден фиксираше тези доктори с леденостудени очи, докато накрая те се оттегляха обезсърчени. „Да ви кажа, просто не знам как да си го обясня — доверяваха се те на човека, който се занимаваше с назначаването на персонала. Откак започнах да работя в това отделение, заедно с тази жена, в жилите ми сякаш потече амоняк Не прекъснато треперя, децата не искат да сядат на коленете ми, жена ми не ще да спи с мен. Настоявам да ме преместите — в неврологичното ли, при алкохолиците ли, в педиатрията ли, все ми е едно къде!“

И така вървеше от години. Докторите изтрайваха кой три седмици, кой три месеца. Най-после тя се спря на един дребничък човек с голямо широко чело и изпъкнали скули, чието лице се стесняваше силно при малките очички, сякаш преди е носел прекалено тесни очила, носил ги е толкова дълго, че са му смачкали физиономията през средата Затова сега е закачил очилата си със синджирче за горното копче на ризата си, те се люшкат върху малкия му нос и все климат ту на едната страна, ту на другата, та когато приказва, той току отмята глава назад, за да ги натъкми. Ето това е нейният доктор.

Още повече години й бяха необходими, докато се спре на трите си дневни чернокожи санитарчета, след като изпробва и отхвърли десетки и десетки други Те се точеха пред нея в дълга редица черни, смръщени, носести маски, които още от първия поглед намразваха и нея, и нейната тебеширена кукленска белота. В продължение на около месец сестрата преценяваше и тях, и тяхната злоба, а после ги освобождаваше, тъй като не бяха достатъчно злобни. Когато накрая намери тримата, които й трябваха — намери ги един по един, в течение на няколко години, и ги вплете умело в своя план и свойта мрежа, тя бе дяволски сигурна, че са точно толкова зли, колкото й бе необходимо.

Пет години след като бях дошъл в отделението, Старшата попадна на първото — уродливо, жилаво джудже, чиято кожа имаше цвета на изстинал асфалт. Майка му била изнасилена в Джорджия в присъствието на баща му, който бил привързан към горещата чугунена печка с ремъци от плуг и кръвта струяла в обувките му. Момчето, петгодишно, наблюдавало всичко това от някакъв шкаф, надзъртало с присвити очи през процепа на вратичката при пантите; оттогава не пораснало ни сантиметър повече. Сега прозрачните му клепачи висят отпуснати, сякаш на носа между очите му е кацнал прилеп. Клепачи като от фина сивкава кожа. То ги повдига леко само ако в отделението се появи нов бял пациент, наднича изпод тях, изследва човека отгоре додолу и кимва веднъж, сиреч, ясно, уверил се е в нещо, в което и без това е бил почти сигурен. Когато в началото дойде на работа, искаше да донесе торбичка със сачми, за да поддържа реда сред пациентите, но тя му каза, че вече не се прави така, накара го да смири буйния си нрав и го научи на собствените си методи; научи го да не показва омразата си, да бъде спокоен и да изчаква, да изчаква сгодния момент, някое затишийце, та чак тогава да дръпне въжето и да го затегне. И да не го отпуска.

Другите две черни момчета се появиха две години по-късно, второто дойде на работа само месец след първото и двете толкова много си приличат, че сякаш е поръчала да й направят копие от онова, което пристигна първо. Те са високи, ръбести и кокалести, лицата им са издялкани в изражения, които никога не се променят, като кремъчни остриета на стрели. Погледите им са войнствени. Ако се отъркаш в косата им, кожата ти ще се смъкне.

И трите са черни като телефонни апарати. От дългата тъмнокожа редица, която се източи преди тях, тя разбра, че колкото са по-черни, толкова повече време прекарват в миене и триене, и в поддържане на реда в отделението. Например униформите на тия три момчета винаги са чисти като девствен сняг. Бели, безупречни и корави като нейната собствена.

И трите носят колосани, снежнобели панталони, бели ризи с по една метална катарама долу встрани, и бели обувки, излъскани като лед: подметките са от червена гума, която не ги издава по коридора. Те никога не вдигат шум, като се движат. Най-внезапно изникват на различни места из отделението, стига само някой пациент да реши да се усамоти или да прошепне нещо тайно на друг. Пациентът си седи сам-самичък в някой ъгъл и изведнъж чува скръцване, по лицето му пробягват ледени тръпки, той се извръща в тази посока и вижда една студена каменна адска, която плува на фона на стената. Зърва само черното лице. Без тялото. Стените са бели като белите костюми, чисти и гладки като вратичката на хладилник, черните ръце и лице сякаш плуват по тях като призраци.

С годините на обучение те и тримата се настройват все по-добре на нейната честота. Изключват една по една преките жички и почват да действат по насочени вълни. Старшата никога не издава заповеди на висок глас, нито оставя писмени нареждания, които могат да бъдат намерени от някоя дошла на посещение съпруга или от някоя учителка. Вече, не й се налага. Те са свързани помежду си чрез високоволтовата вълна на омразата и черните момчета се втурват да изпълняват всяко нейно желание, още преди тя да си го е помислила.

И така, след като сестрата попълва своя персонал, животът в отделението тръгва с точността на часовник на нощен пазач. Всичко онова, което пациентите си мислят, казват и правят, е изчислено месеци преди това, въз основа на кратките бележки, които сестрата си води през деня. Те се напечатват и се подават на машината, която чувам да бръмчи зад металната врата в дъното на Сестринската стая. Машината връща няколко Перфокарти с Инструкции за Деня, нашарени с квадратни дупчици. В началото на всеки ден съответната Перфокарта се пъха в един процеп на металната врата и стените забръмчават; в шест и половина се запалват лампите в спалното; Острите скачат бързо от леглата си, че току-виж, черните момчета ги смушили да стават и да ходят я да лъскат пода, я да изпразнят пепелниците, я да загладят драскотините по стената там, където онзи ден един старец направи късо съединение и се свлече на земята сред вихрушка от дим и миризма на изгоряла гума. Неподвижните провесват към пода вдървените си крака и като някакви седнали статуи чакат някой да им докара инвалидните столове. Безмозъчните се изпикават в леглата си, възбуждат електрическия сигнал и леглата ги изхвърлят върху линолеума, където черните момчета могат да ги облеят с маркуча и да им навлекат чисти дрехи…

Шест и четирийсет и пет, електрическите бръсначки забръмчават и Острите се нареждат по азбучен ред пред огледалата, А, Б, В, Г… Подвижните Хроници като мене влизат, след като Острите са свършили, после вкарват столовете на Неподвижните. Остават тримата старци; по увисналата кожа под брадичките им личи тъничък слой жълтеникава плесен, тях ги бръснат в креслата им в дневната, привързани с кожени ремъци през челата, за да не се свлекат под бръснача.

Някои сутрини особено в понеделник аз се скривам и се опитвам да надхитря дневния ред. Други сутрини си мисля, че е по-безопасно да си се напъхам на мястото между А и В и да си тръгна по пътя като всички други, без да се налага да си вдигам сам краката — мощни магнити под пода направляват движението на хората из отделението, сякаш са марионетки…

Седем часът, отваря се трапезарията и посоката на опашката се обръща; най-напред Неподвижните, после Подвижните и накрая Острите поемат подносите си с корнфлейкс, бекон с яйца, препечени филии, а тази сутрин има и по една консервирана праскова върху разръфан лист от зелена салата Някои от Острите занасят подноси на Неподвижните. Повечето от Неподвижните са просто Хроници с болни крака, те могат да се хранят сами, но има трима, при които надолу от врата не става нищо, а и нагоре кой знае какво не става. Това са така наречените Безмозъчни. Черните момчета ги вкарват в трапезарията след като всички други са седнали, избутват инвалидните им столове до стената и им донасят еднакви подноси с някаква подобна на кал храна; към подносите са прикрепени малки бели картончета с менюто. Механически омекотено, пише в картончетата на тия трима беззъби старци: яйца, шунка, препечена филия, бекон — всичко това е сдъвкано трийсет и два пъти в кухнята от машината от неръждаема стомана, Виждал съм я тая машина как свива гофрираните си устни, същински маркуч на прахосмукачка, и със страхотен грохот блъвва върху някоя чиния топка от сдъвкана шунка.

Черните момчета тъпчат смучещите розови уста на Безмозъчните доста по-бързо, отколкото те могат да гълтат, и Механически омекотената храна се процежда по малките им топчести брадички върху дрехите им. Санитарчетата ругаят Безмозъчните и им разширяват устните със завъртане на лъжицата, сякаш дълбаят гнилото на ябълка. Тоя дъртофелник Бластик се разкапва направо пред очите ми. Хич няма да се учудя, ако вместо със смлян бекон го тъпча с парченца от собствения му гаден език.

Седем и трийсет, обратно в дневната, Старшата поглежда през поставеното специално за тачи цел стъкло, винаги толкова излъскано, че сякаш го няма, кима, доволна от това, което вижда, протяга ръка и откъсва лист от календара си, приближила се е с още един ден до целта. Натиска едно копче, за да обяви началото. Чувам, че някъде дрънчи ламарина. Всички по местата си. Острите, седнете във вашата част на дневната и чакайте да ви се донесат картите за игра и монопола. Хрониците, седнете във вашата част и чакайте да ви се раздадат мозайките от червенокръстката кутия. Елис, върви на мястото си до стената, вдигни ръце, за да ти забодат гвоздеите, и почвай да пикаеш прав. Пийт, разлюшкай глава като марионетка. Сканлън, тури възлестите си ръце на масата пред себе си и се залавяй да строиш своята въображаема бомба, за да взривиш един въображаем свят. Хардинг, започни да говориш и да размахваш нежните си ръце във въздуха, а после ги впримчи под мишниците си, защото кой зрял мъж размахва така ръцете си. Сифелт, вземи да се вайкаш, дето те болят зъбите и ти пада косата. Всички вдишвайте…, издишвайте…, равномерно, сърцата да бият в ритъма, определен от Перфокартите. Сякаш тракат в такт цилиндри.

Всичко е като в света на рисуваните филми, чиито фигури, плоски и очертани с черно, подскачайки, участват в някаква глупава история. Всъщност тя би могла да бъде истински смешна, ако фигурите не бяха истински хора.

Седем и четирийсет и пет, черните момчета тръгват да слагат катетри на ония Хроници, които не могат да се движат. Катетрите са доста захабени от използване, краищата им са срязани и залепени с лейкопласт към гумени тръбички, които минават през крачолите на панталоните към найлонови торбички, с надпис „За еднократна употреба“, всяка вечер мое задължение е да измивам тия торбички Черните момчета закрепят катетъра, като го залепят за космите; старите катетърни Хроници са останали без косми, като бебета, от отскубването на лепенките.

Осем часът, стените бръмчат и ехтят с пълна пара, високоговорителят обявява от тавана „Време за лекарствата“ като използва гласа на Старшата Поглеждаме към стъклото, зад което е тя, и виждаме, че Старшата не е до микрофона: всъщност тя е на около три метра от микрофона и показва на една, от младите сестри как да подреди хапчетата върху подноса. Пред остъклената врата се нареждат първо Острите, А, Б, В, Г…, после Хрониците, после Неподвижните (Безмозъчните вземат лекарствата си по-късно, размити в лъжичка ябълково пюре). Пациентите се точат един след друг и всеки получава мукавена чаша вътре с по едно хапче, мята хапчето в гърлото си и, за да го глътне по-лесно, изпива водата, която младичката сестра налива в чашата му. В редки случаи някой глупак може да попита какво е това, дето го карат да вземе.

— Я чакай малко, миличка; какви са тия цвете червени хапченца освен витамина ми?

Тоя го знам. Едър, вечно мърморещ Остър, който си е създал име на смутител.

— Най-обикновено лекарство, мистър Тейбър. Ще ви се отрази добре. Хайде, гълтайте го!

— Добре де, но какво лекарство? Господи, та аз виждам, че са хапчета.

— Просто ги глътнете, мистър Тейбър, хайде, заради мене!

Тя поглежда бързо към Старшата, за да види дали се одобряват тия нейни дребни хитринки, после отново обръща очи към Острия. На него все още не му се ще да тътне нещо, което не го знае какво е, дори и заради нея. — Не обичам да ви създавам неприятности, мис Но и не обичам да гълтам нещо, без да го знам какво се. Отде да знам дали не е някое от ония съмнителни хапчета, дето те правят такъв, какъвто не си?

— Не се тревожете, мистър Тейбър…

— Ами, ще се тревожат Просто искам да знам дявол да го вземе…

Старшата, която се е приближила съвсем тихичко, стисва ръката му, така че я парализирва чак до рамото.

— Оставете, мис Флин казва тя — Щом мистър Тейбър желае да се прави на дете, ще трябва и ние да го третираме като дете. Опитахме се да бъдем добри и внимателни с него Но той очевидно не ни отвръща със същото. Враждебност, враждебност, ето с какво ни се отблагодарява той Мистър Тейбър, щом не желаете да приемете лекарството си, можете да си вървите.

— Исках само да знам…

— Можете да си вървите.

Тя освобождава ръката му, след което той си тръгва, мърморейки, и цяла сутрин се щура унил край клозета, като все си мисли за хапчетата. Веднъж аз се престорих че съм глътнал едно от същите тези червени хапчета, но го задържах под езика си; после го счуках в килера с кофите й парцалите. За секунда, преди то цялото да се превърне в бял прах, видях, че е миниатюрен електронен елемент, като ония, с които, когато бях войник, работехме в радарния корпус микроскопични жички, решетки и транзистори; този обаче се разпадаше при допир с въздуха…

Осем и двайсет, картите и мозайките-ребуси се пускат в действие…

Осем и двайсет и пет, един от Острите споменава, че обичал да наблюдава сестра си, като се къпе, другите трима около масата се сборичкват кой по-напред да го впише в дневника.

Осем и трийсет, вратата на отделението се отваря и вътре се втурват двама техници, вмирисани на вино; техниците винаги вървят бързо или направо галопират, толкова са наклонени напред, че за да се задържат прави, трябва да се движат енергично Винаги са наклонени напред и винаги миришат така, сякаш са стерилизирали инструментите си във вино. Хлопват вратата на лабораторията след себе си, а аз се примъквам по-близо, така че въпреки яростното „з-з-з-ъ-т, з-з-з-ъ-ткк на стоманата върху шмиргела, успявам да долавям думите им.

— Какво имаме да правим в този безбожно ранен час?

— Трябва да монтираме един Постоянен Прекъсвач на Любопитството у някакъв досаден негодник. Нищо работа, вика тя, само че аз че съм много сигурен дали въобще имаме такъв чарк.

— Тогава ще трябва да се обадим на АйБиЕм да ми прехвърлят един; я чакай все пак да проверя в Склада.

Щом ще ходиш там, я донеси и една бутилка от оня еликсир; ще трябва да пийна нещо освежително, че инак няма да мога да монтирам и най-простата дреболия Абе каквото и да е по-добре е, отколкото да си монтьор в сервиз.

Гласовете звучат изкуствено и твърде припряно, за да се приеме разговорът като истински — прилича по-скоро на някакъв диалог от трикфилм. Измитам се прели да са ме спипали, че подслушвам.

Двете високи черни момчета хващат Тейбър в клозета и го повличат към стаята с дюшека Той здравата ритва единия в глезена. Крещи: убийци Изненадан съм колко безпомощен изглежда, когато го държат санитачетата — сякаш е обкован с обръчи от черно желязо.

Метват го върху дюшека с лицето надолу. Единият му сяда на главата, а другият разкъсва панталоните му отзад и дере плата, додето Тейбъровият розов задник лъсва в рамка от зелени дрипи. Дюшекът поглъща ругатните му, а черното момче, което му е седнало на главата, все повтаря: „Кротко, мистър Тейбър, кротко“. По коридора се задава сестрата, като маже една дълга игла с вазелин. Тя затваря вратата така, че за секунда не се вижда нищо, после излиза, избърсвайки иглата в парцалче от Тейбъровите панталони. Буркана с вазелина е оставила в стаята. Преди черното момче да затвори вратата след нея, успявам да зърна как другото онова, дето му седи на главата, го бърше с хартиена кърпичка. Стоят вътре доста дълго време; после вратата се отваря и те излизат, като го влачат по коридора към лабораторията. Дрехите му са съвсем разкъсани и той е увит във влажен чаршаф.

Девет часът, специализанти с кожени кръпки на лактите разпитват Острите в продължение на петдесетина минути, интересуват се какво са правили като малки деца На Старшата не й харесва наперената външност на тия младоци и тя стои нащрек през петдесетте минути, докато те се намират в отделението В тяхно присъствие машинарията започва да се запъва, сестрата гледа навъсено и си отбелязва да провери в досиетата на тия момчета, дали нямат някакви минали простъпки и прочие.

Девет и петдесет, специализантите си отиват и машинарията забръмчава равномерно. Старшата наблюдава дневната през прозореца си; сцената отпреде й отново приема стоманеносинкавата яснота и отчетливия, методичен ритъм на рисуван филм.”

превод: Марияна Неделчева

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s