Belles Lettres. “Идиот” на Фьодор Достоевски

Standard

“В края на ноември, когато времето се беше постоплило, към девет часа сутринта влакът от Варшава наближаваше с пълна пара Петербург. Беше толкова влажно и мъгливо, че едва се развидели; на десет крачки вдясно и вляво от линията мъчно можеше да се различи каквото и да било през прозорците на вагона. Между пътниците имаше и някои, които се връщаха от чужбина; ала по-пълни бяха третокласните купета, и то с прост народ, който пътуваше по работа и не идеше от много далеч. Както винаги всички бяха уморени, очите им бяха натежали през нощта, всички бяха изпомръзнали и лицата им имаха бледожълтия цвят на мъглата.

В един от третокласните вагони още от зори двама пътника седяха един срещу друг до самия прозорец — и двамата бяха млади, и двамата бяха почти без багаж, и двамата обикновено облечени, и двамата имаха доста забележителни физиономии, най-после и двамата желаеха да поведат разговор. Ако всеки от тях можеше да разбере с какво особено се отличава другият в този момент, щеше естествено да се учуди, задето случайността ги беше събрала така странно един срещу друг в третокласния вагон на варшавско-петербургския влак. Единият от тях беше дребен, на около двадесет и седем години, с къдрави и почти черни коси, със сиви и малки, но огнени очи. Носът му беше широк и сплеснат, лицето — скулесто; по тънките му устни непрекъснато блуждаеше някаква дръзка, подигравателна и дори зла усмивка; но челото му беше високо, добре оформено и смекчаваше неблагородно развитата долна част на лицето. Най-вече биеше в очи мъртвешката бледнина на това лице, която придаваше на цялата физиономия на младия човек изтощен вид въпреки доста здравото му телосложение и ведно с това нещо страстно, почти страдалческо, което не хармонираше с нахалната и груба усмивка и с пронизителния му самодоволен поглед. Той беше топло облечен с широк черен подплатен кожух от овча кожа и не бе почувствувал студ през нощта, докато съседът му трябваше да изтърпи на премръзналия си гръб цялата прелест на влажната ноемврийска руска нощ, за която, изглежда, не бе подготвен. Наметнат беше с доста широка и дебела пелерина без ръкави и с грамадна качулка, точно каквато носят често пъти пътниците зимно време някъде далеч в чужбина, в Швейцария или например в Северна Италия, не разчитайки, разбира се, при това и на такива дълги разстояния по пътя си, като от Айдкунен[1] до Петербург. Но това, което подхождаше и беше напълно достатъчно за Италия, никак не отговаряше за Русия. Притежателят на пелерината с качулката беше млад човек, също на около двадесет и шест, двадесет и седем години, на ръст малко по-висок от среден, с много руси, гъсти коси, с хлътнали страни и с мъничка, изострена, почти съвсем бяла брадичка. Очите му бяха големи, светлосини и втренчели; в погледа им имаше нещо кротко, но тъжно, нещо изпълнено с оня странен израз, по който някои отгатват от пръв поглед, че субектът страда от епилепсия. Ала лицето на младия човек беше приятно, изящно и слабо, но безцветно, а сега дори посиняло от студа. В ръцете му се поклащаше тънко вързопче от стар, избелял копринен плат, което навярно съдържаше всичкия му багаж. Той носеше обуща с дебели подметки и с гетри съвсем не по модата в Русия. Чернокосият му съсед с подплатения кожух бе разгледал всичко това, донякъде понеже нямаше; какво да прави, и най-после запита с оная неделикатна усмивка, която така безцеремонно и небрежно изразява понякога задоволството, което човек изпитва, когато гледа несполуките на ближния си.

— Студено, а?

И сви рамене.

— Много — отговори съседът с необикновена готовност, — и забележете, все пак времето се постопли. А какво ли щеше да бъде, ако имахме студове? Не мислех дори, че е толкова студено у нас. Отвикнах.

— От чужбина ли се връщате?

— Да, от Швейцария.

— Брей! Чак къде сте се запилели!…

Чернокосият подсвирна и прихна да се смее.

Завърза се разговор. Русият млад човек с швейцарската пелерина отговаряше на всички въпроси на мургавия си съсед с чудна готовност и ни най-малко не подозираше колко небрежни, неуместни и празни бяха някои от тях. С отговорите си той обясни между другото, че наистина отдавна не е идвал в Русия, повече от четири години, че е бил пратен в чужбина да се лекува от някаква особена нервна болест, нещо като епилепсия или хорото на свети Вит, от някакво треперене и гърчове. Слушайки го, мургавият няколко пъти се усмихна и най-вече се засмя, когато на въпроса: „Е, излекуваха ли ви?“ — русият отговори: „Не, не ме излекуваха.“

— Охо! Що пари сигурно сте пръснали на вятъра, а пък ние тук им вярваме на лекарите — злъчно забеляза мургавият.

— Това е самата истина! — намеси се в разговора един зле облечен господин на четиридесетина години, който седеше до тях и приличаше на закоравял в писарлъка чиновник; той беше як и набит и имаше червен нос и пъпчиво лице. — Самата истина, само дето напразно подмамват русите да им дават парите си!

— О, колко грешите, що се отнася до мене! — поде швейцарският пациент с тих и примирителен глас. — Разбира се, аз не мога да споря, защото не познавам напълно въпроса, но след като ме издържа на свои разноски почти две години, моят доктор ми даде сетните си пари, за да мога да се върна тук.

— Та нямаше ли кой да плати? — попита мургавият.

— Нямаше. Господин Павлишчев, който ме издържаше там, умря преди две години; писах след това тук на генералшата Епанчина, моя далечна роднина, но отговор не получих. Затова си и идвам.

— А къде смятате да идете?

— Тоест къде ще се установя ли?… Да си кажа правото, още нищо не знам… но…

— Още не сте решили?

И двамата слушатели прихнаха отново да се смеят.

— И май че в това вързопче се съдържа всичкото ни имущество? — запита мургавият.

— Готов съм да се басирам, че е така — подхвана с необикновено доволен вид чиновникът с червения нос — и че нямате други неща на багаж, макар че бедността не е порок, което все пак не бива да се премълчи.

Излезе, че наистина беше така: русият млад човек веднага, с необикновена бързина си го призна.

— Вашето вързопче все пак има известно значение — продължи чиновникът, когато се посмяха до насита (за забелязване беше, че и самият притежател на вързопчето най-после почна да се смее, като ги гледаше, което увеличи тяхната веселост) — и макар че човек би могъл да се басира, че то не съдържа жълтици, чуждестранни фишеци с наполеони и фридрихсдори, нито с холандски дукати, за което може да се заключи даже само по гетрите, които покриват вашите чуждестранни обуща, но… ако към вашето вързопче се прибави, да речем, такава роднина като например генералшата Епанчина, тогава и вързопчето ще придобие някакво друго значение, разбира се, само в случай че генералшата Епанчина ви е наистина роднина и вие не се лъжете от разсеяност… което е много и много присъщо на човека, да речем… от прекалено въображение.

— О, вие пак познахте — извика русият млад човек, — защото наистина аз почти се лъжа, тоест тя почти не ми е роднина; дотам дори не ми е роднина, че аз, право да си кажа, ни най-малко не се учудих тогава, задето не ми отговориха. Очаквах го.

— На вятъра сте си дали парите за пощенски марки. Хм!… поне сте чистосърдечен и искрен човек, а това е похвално! Хм… А колкото до генерал Епанчин, познавам го всъщност, защото е много известен; пък и покойния господин Павлишчев, който ви е издържал в Швейцария, също познавахме, ако само това е Николай Андреевич Павлишчев, понеже има двама братовчеди със същото име. Другият живее и до днес в Крим, а Николай Андреевич, покойният, беше почтен човек, с връзки и на времето си имаше четири хиляди крепостни…

— Точно така, той се казваше Николай Андреевич Павлишчев — отговори младият човек и изгледа втренчено и изпитателно всезнаещия господин.

Тези всезнаещи господа се срещат понякога, дори доста често, в известен слой от обществото. Те знаят всичко, цялата неспокойна любознателност на техния ум и способностите им са насочени неудържимо само в една посока, разбира се, поради липса на по-важни жизнени интереси и възгледи, както би казал съвременният мислител. Под израза „всичко знаят“ трябва впрочем да се разбира доста ограничена област: къде служи тоя и тоя, с кого се познава, какво му е състоянието, къде е бил губернатор, за коя е женен, каква зестра е взел, кой му се пада първи братовчед, кой втори и така нататък, и така нататък все подобни неща. Повечето от тези всезнайковци ходят със съдрани лакти и получават по седемнадесет рубли месечна заплата. Хората, за които те знаят всичко от игла до конец, разбира се, не биха могли да се сетят от какви интереси се ръководят те, ала в същото време мнозина от тях с тези си знания, които се равняват на цяла наука, си създават истинска радост, постигат уважение към себе си и дори висше духовно задоволство. Пък и тази наука е привлекателна. Виждал съм учени, литератори, поети, политици, които намериха и намират в същата тази наука своето висше примирение и цел, дори положително само с това направиха кариера. През време на целия този разговор мургавият млад човек се прозяваше, гледаше безцелно през прозореца и с нетърпение чакаше да свърши пътуването. Той беше някак разсеян, нещо много разсеян, едва ли не разтревожен, дори ставаше някак странен: понякога слушаше, без да чува, гледаше, без да вижда, смееше се и навремени сам не знаеше и не разбираше защо се смее.

— Но позволете, с кого имам честта… — обърна се изведнъж пъпчивият господин към русия млад човек с вързопчето.

— Княз Лев Николаевич Мишкин — отговори той начаса с голяма готовност.

— Княз Мишкин? Лев Николаевич? Не познавам. Дори не съм чувал — отговори замислено чиновникът, — тоест името не ме учудва, то е историческо име, може да се намери и сигурно го има в историята на Карамзин[2], говоря за вашата личност, пък и князете Мишкини почти никъде вече не се срещат, даже мълвата за тях заглъхна.

— О, не ще и дума! — тутакси отвърна князът. — Освен мене няма друг княз Мишкин; струва ми се, аз съм последният. А колкото до бащите и прадедите ни, между тях е имало и еднодворци[3]. Баща ми служеше впрочем в армията с чин подпоручик, след като завърши юнкерското училище. Но не знам как и генералшата Епанчина стана също княгиня Мишкина, тя е също последната в своя род…

— Хе-хе-хе! Последна в своя род! Хе-хе! Ей, че го извъртяхте — закиска се чиновникът.

Усмихна се и мургавият. Русият малко се учуди, че бе успял да каже един каламбур, впрочем доста лош.

— Представете си, казах го съвсем без да мисля — поясни най-после той учуден.

— Ама аз разбрах, разбрах — весело се съгласи чиновникът.

— Ами вие, княже, там науки ли учихте, у професора де? — попита изведнъж мургавият.

— Да… учих…

— А пък аз никога нищо не съм учил.

— То и аз научих само туй-онуй — прибави князът, сякаш за да се извини. — Поради болестта ми смятаха, че не е възможно да ме учат систематически.

— Познавате ли Рогожини? — запита бързо мургавият.

— Не, съвсем не ги познавам. Та аз познавам в Русия много малко хора. Вие сте Рогожин?

— Да, аз съм Рогожин, Парфьон.

— Парфьон? Да не сте от онези Рогожини, които… — започна чиновникът с подчертана важност.

— Да, от тях, от същите — прекъсна го бързо и с невежливо нетърпение мургавият, който впрочем досега не бе казал нито дума на пъпчивия чиновник, а още от началото беше говорил само на княза.

— Но… как е възможно? — вкамени се от учудване и насмалко не облещи очи чиновникът, а по лицето му почна да се изписва някакво благоговение и раболепност, дори уплаха. — Да не сте син на оня същия Семьон Парфьонович Рогожин, потомствен почетен гражданин, който умря преди около месец й остави наследство от два милиона и половина?

— А ти отде знаеш, че е оставил два милиона и половина сухи пари? — прекъсна го мургавият, без да удостои и този път с поглед чиновника. — Гледай ти! (Смигна той на княза.) И какво ги интересува тези хора, че гледат веднага да се присламчат? А вярно е, че баща ми умря, но ето след месец аз се връщам от Псков у дома едва ли не бос. Ни брат ми, подлецът, ни майка ми, нито пари, нито известие — нищо не ми пратиха! Като че съм куче! Цял месец лежах в Псков от огненица!

— А сега ще пипне отведнъж повече от милионче, и то най-малко. Господи! — плесна с ръце чиновникът.

— Какво да правиш с такъв човек, кажете, моля ви се! — раздразнено и злобно кимна към него пак Рогожин. — Но аз няма да ти дам нито копейка, ако ще да ходиш пред мене и на ръце.

— Ще ходя, ще ходя.

— Ха сега де! А пък аз няма да ти дам, няма да ти дам, ако щеш и цяла седмица да скачаш.

— Не давай! Така ми се пада; не давай! А аз ще скачам. Жена си, дечицата си ще зарежа, но ще скачам пред тебе и ще си повтарям: подмазвай се, подмазвай се!

— Пфуй, да те вземе дяволът! — плю мургавият. — Преди пет седмици, ей така като вас — обърна се той към княза, — с едно вързопче избягах от баща си в Псков, при леля ми; и легнах там от огненица, а в това време той умрял. От апоплектичен удар. Вечна му памет, но тогава насмалко не ме преби до смърт! Ако щете, вярвайте, княже, но така беше, Бога ми! Ако не бях избягал тогава, непременно щеше да ме убие.

— Навярно сте го разсърдили с нещо? — подметка князът, като разглеждаше с някакво особено любопитство милионера с кожуха. Но макар че наистина можеше да има нещо забележително в историята с това наследство от един милион, князът се зачуди и заинтересува и от нещо друго; а и самият Рогожин, кой знае защо, на драго сърце бе завързал разговор с княза, макар че от разговора се нуждаеше като че ли повече машинално, отколкото поради някаква вътрешна подбуда; някак повече от разсеяност, отколкото от чистосърдечност; от тревога, от вълнение, само за да има кого да гледа и за какво да си чеше езика. Като че ли и досега той беше в огненица или най-малкото в треска. Колкото до чиновника, той просто се беше цял надвесил над Рогожин, не смееше да си поеме дъх и ловеше и претегляше всяка дума, сякаш търсеше брилянти.

— Че се разсърди, разсърди се, и то може би с прано — отговори Рогожин, — но най-голямото зло ми стори брат ми. За майка си не мога да кажа нищо, стара жена, чете си житията на светиите, седи си с бабичките и каквото реши брат ми Сенка, това и става. А защо не ми съобщи навреме? Знам защо! Вярно, че тогава бях в безсъзнание. Казват също, че ми пратили телеграма. Но телеграмата да вземе да пристигне у леля ми. А тя от тридесетина години е вдовица и от сутрин до вечер седи все с разни побъркани набожни хора. Бетер от калугерка. Изплашила се от телеграмата и без да я отвори, занесла я в участъка, дето и до ден-днешен си стои. Спасих се само благодарение на Коньев, Василий Василич — за всичко ми писа. През нощта брат ми изрязал златните пискюли от сърмения саван върху ковчега на баща ми. „Те — казал — струват луди пари.“ Ами че само затуй на той може да отиде в Сибир, ако поискам, защото това е светотатство. Ей, бостанско плашило — обърна се той към чиновника, — как е по закона: светотатство ли е?

— Светотатство! Светотатство! — начаса се съгласи чиновникът.

— Отива ли се за това в Сибир?

— Отива се, отива се! Веднага в Сибир!

— Те все си мислят, че аз съм още болен — продължи да разправя Рогожин на княза, — а аз, без да кажа думица, тихичката, още болен, се качих във вагона и хайде на път; отваряй портите, братко Семьон Семьонич! Той е насъсквал покойния ми баща срещу мене — знам го. Но че наистина тогава разгневих баща си зарад Настасия Филиповна — право си е. За това вече сам съм си виновен. Грях сторих.

— Зарад Настасия Филиповна? — раболепно рече чиновникът, сякаш се досещаше за нещо.

— Та ти не я познаваш! — викна му нетърпеливо Рогожин.

— Аз ли не я знам! — отговори победоносно чиновникът.

— Хайде де! Че малко ли Настасии Филиповни има! Брей, че нахална твар си, да ти кажа ли! Знаех си аз, че ей такава някаква твар веднага ще се залепи за мене! — продължи той, обръщайки се към княза.

— А може и да я знам! — настояваше чиновникът. — Знае Лебедев! Вие, ваша светлост, благоволявате да ме нагрубявате, но какво ще речете, ако ви докажа? Ами че тя е същата Настасия Филиповна, заради която вашият баща е пожелал да ви набие с дрянова пръчка, а Настасия Филиповна се казва Барашкова, тъй да се рече, дори знатна дама и също особен вид княгиня, а ходи единствено само с някой си Тоцки, Афанасий Иванович, помешчик и голям богаташ, член на разни фирми и дружества и по тази причина голям приятел с генерал Епанчин…

— Ехе, просто да се чудиш! — наистина се смая най-после Рогожин. — Пфу, дяволе, та той действително знае.

— Всичко знае! Лебедев всичко знае! Аз, ваша светлост, и с Алексашка Лихачов пътувах два месеца, и то също след смъртта на баща му, и знам всичко, тоест всички кътчета и улички, и дотам се стигна, че без Лебедев той не можеше да направи нито крачка. Сега той е в затвора за дългове, а на времето имах случая да се запозная и с Арманс, и с Коралия, и с княгиня Пацкая, и с Настасия Филиповна, и какво ли не да науча.

— Настасия Филиповна? Та нима тя с Лихачов?… — злобно го погледна Рогожин, дори устните му побледняха и затрепериха.

— Н-нищо! Н-нищо! Абсолютно нищо! — сепна се и побърза да каже чиновникът. — Тоест Лихачов не можа да постигне нищо въпреки всичките си пари! Не, тя не е като Арманс. Тя си има само Тоцки. А вечер седи в собствената си ложа в Болшой театър или във френския. Какво ли не си говорят офицерите там, но и те нищо не могат да докажат. „Гледай, казват си, това е самата Настасия Филиповна“ — и толкоз; повече нищо! Защото и нищо няма.

— Така си е — мрачно и намръщено потвърди Рогожин, — същото ми казваше тогава и Зальожев. Тогава, княже, аз вървях по Невски в бащиния си бекеш, който носех от три години, а тя излиза от един магазин и се качва в карета. Веднага нещо ме парна. Срещам Зальожев, той не е като мене, ходи наконтен като бръснарски калфа, с лорнет: на окото, а ние при баща ми носехме груби ботуши и се: хранехме повечето с гола чорбица. Тя, казва той, не ти е прилика, тя, казва, е княгиня, нарича се Настасия Филиповна, по фамилия Барашкова, и живее с Тоцки, а Тоцки не знае сега как да се отърве от нея, защото, с други думи, е навършил вече солидните петдесет и пет години и иска да се ожени за първата хубавица в целия Петербург. И веднага ми прошепна, че още същия ден мога да видя Настасия Филиповна в Болшой театър, на балета, ще седи в ложата си, в партера. Опитай се у нас, при баща ми, да отидеш на балет — едно е наказанието — ще те убие! Ала аз изтичах тайничката за малко и пак видях Настасия Филиповна; цялата нощ не спах. На заранта покойният ми дава две петпроцентови облигации по пет хиляди едната и ми казва: „Иди ги продай и занеси седем хиляди и петстотин в кантората на Андреев, плати му, а остатъка до десет хиляди, без да се отбиваш никъде, ми донеси; ще те чакам.“ Аз продадох облигациите, взех парите, но не отидох в кантората на Андреев, а влязох направо в английския магазин и за всичките пари избрах чифт обеци с по едно брилянтче на всяка, ей такива почти като лешник, останах длъжен четиристотин рубли, казах си името, повярваха ми. Отивам с обеците у Зальожев: тъй и тъй, драги, да идем у Настасия Филиповна. Тръгнахме. На какво стъпвах тогава, какво имаше пред мене, какво отстрани — нищо не знам и не помня. Влязохме право при нея в салона, тя самата дойде при нас. Аз тогава не казах кой съм, а започна Зальожев: „Парфьон Рогожин — каза той — ви праща това за спомен от вчерашната среща, благоволете да го приемете.“ Отвори, погледна, усмихна се: „Благодарете, казва, на вашия приятел господин Рогожин за любезното му внимание“, поклони се и си отиде. Ех, защо не умрях веднага на място! И ако си тръгнах, то беше, защото си мислех: „Все едно, жив няма да се върна!“ А най-обидното ми се видя, дето това животно Зальожев обра каймака. Аз съм и дребен, и облечен като слуга, и стоя мълчалив, пуля очи в нея, защото се срамувам, а той по последната мода, напомаден, накъдрен, румен, вратовръзката му на квадратчета — току се кърши, кланя се и тя сигурно веднага го е взела за мене! „Слушай, казвам, щом излязохме, да не си посмял да идваш сега у дома, разбра ли!“ Смее се: „Ами сега каква сметка ще даваш на Семьон Парфьонич?“ Вярно, че аз исках начаса да се хвърля във водата, без да се връщам в къщи, но си мисля: „Какво значение има вече“ и се прибрах като молепсан у дома.

— Ей! Ой! — кривеше се чиновникът и дори тръпки го побиваха. — А пък покойният не за десет хиляди, а за десет рубли пращаше човека на оня свят — кимна той на княза. Князът разглеждаше с любопитство Рогожин, който сякаш беше още по-бледен в този момент.

— Пращаше! — повтори Рогожин. — Ти отде знаеш? Той веднага узна всичко — обърна се Рогожин към княза, — пък и Зальожев почна да плещи пред де кого срещнеше. Пипна ме баща ми, заключи ме на тавана и цял час ми чете евангелие. „Това е, казва, само предисловието, а на мръкване ще дойда да ти кажа лека нощ.“ И какво мислиш? Отишъл с белите си коси при Настасия Филиповна, кланял й се доземи, молил я и плакал; тя изнесла най-сетне кутийката, хвърлила я: „Ето ти, казва, стара брадо, обеците, но те сега ми са десет пъти по-скъпи, щом при такъв ужас ги е купил Парфьон. Поздрави, казва, Парфьон Семьонич и му благодари.“ А аз в това време с майчина благословия взех двадесет рубли от Серьожка Протушин и заминах с влака за Псков, само че пристигнах в треска; бабичките взеха да ми четат из житиетата на светиите, а аз седя пиян и тръгнах после по кръчмите с последните си пари и в безсъзнание цялата нощ се търкалях из улиците, на заранта ме хвана огненицата, а през нощта пък ме гризали и кучетата. Едва се събудих.

— Ще видим сега каква песен ще ни запее Настасия Филиповна! — кискаше се чиновникът и потриваше ръце. — Какви ти обеци сега, господине! Сега ние такива обеци ще й подарим, та…

— Да знаеш, че ако още веднъж кажеш някоя дума за Настасия Филиповна, кълна се, че ще те набия, въпреки че си пътувал с Лихачов! — викна Рогожин и го хвана силно за ръката.

— Набиеш ли ме, значи, няма да ме изгониш! Бий! Така ще те запомня… А ето че и пристигнахме!

Наистина влизаха в гарата. Макар че Рогожин бе казал, че е заминал мълчешката, вече го чакаха няколко души. Те викаха и размахваха калпаци.

— Гледай ти, и Зальожев е тук! — измърмори Рогожин, като ги гледаше с тържествуваща и дори сякаш злобна усмивка, и изведнъж се обърна към княза. — Княже, не знам защо те обикнах. Може би защото те срещнах в такъв момент, ала ето че и него срещнах (той посочи Лебедев), но не го обикнах. Ела у дома, княже. Ще ти свалим гетричките, ще те облека в самурена кожа, първо качество; ще ти ушия прекрасен фрак, бяла жилетка, или каквото искаш, ще ти натъпча джобовете с пари и… ще отидем у Настасия Филиповна! Ще дойдеш ли, или не?

— Слушайте добре, княз Лев Николаевич! — внушително и тържествено каза Лебедев. — О, не изпускайте случая! О, не го изпускайте!

Княз Мишкин стана, подаде вежливо ръка на Рогожин и любезно му рече:

— С най-голямо удоволствие ще дойда и много ви благодаря, задето сте ме обикнали. Дори може би ще дойда още днес, ако ми остане време. Защото, да ви кажа откровено, и вие много ми допаднахте, особено когато разправяхте за брилянтовите обеци. Допаднахте ми дори преди това, макар че лицето ви е мрачно. Благодаря ви също за обещаните дрехи и за шубата, защото наистина скоро ще ми потрябват дрехи и шуба. Колкото за пари — в този момент нямам нито копейка в джоба си.

— Ще имаш пари, надвечер ще имаш, ела!

— Ще имаш, ще имаш — повтори чиновникът, — надвечер, преди мръкване ще имаш!

— А женския пол, княже, много ли го обичате? Казвайте предварително!

— Аз ли? Н-н-не! Ами че аз… Вие може би не знаете, че поради вродената ми болест аз дори никак не познавам жените.

— Щом е така — извика Рогожин, — значи, ти си истински аскет, а Господ обича и такива като тебе.

— И такива Господ-Бог обича — повтори чиновникът.

— А ти върви подире ми, писарушко — каза Рогожин на Лебедев и всички слязоха от вагона.

Лебедев постигна най-сетне целта си. Скоро шумната тайфа се отдалечи към Възнесенския проспект. Князът трябваше да свие към Литейная. Беше влажно и мокро; князът разпита някои минувачи и тъй като разстоянието, което имаше да измине, беше около три версти, реши да вземе файтон. “

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s