Клифърд Саймък “Отново и отново”

Standard

“Сътън се насочи към мъничкия астероид, една въртяща се отломка, малко по-голяма от самия кораб. Усетил повърхността, той бутна с палец лостчето за гравитация, корабът залепна към скалата и се запремята заедно с нея из пространството.

Сътън отпусна ръце и остана да седи неподвижен в пилотското кресло. Пред него се простираше Космосът, черен и враждебен, осеян с точиците на звезди, които се превръщаха в пламтящи линии пред очите му и сякаш изписваха загадъчни послания от студена бяла светлина, докато астероидът се носеше по своята причудлива орбита.

Най-после съм в безопасност, каза си Сътън. Поне за известно време. А може би и завинаги, ако са престанали да ме търсят.

В безопасност, с прострелян гръден кош, а кръвта му бе изпоцапала ризата и се стичаше надолу по краката му.

Полезно нещо е, помисли мрачно той, това мое второ тяло, подарено ми от обитателите на Лебед. То ще продължава да функционира, докато… докато…

Докато какво?

Ами докато се завърне на Земята, отиде при някой лекар и му каже:

— Докторе, малко ме позастреляха. Ще ме закърпите ли?

Напуши го смях.

Представи си как лекарят припада.

Или пък да се върна на Лебед? Но те едва ли ще го пуснат там.

Или все пак да се върна на Земята, така както съм сега и изобщо да не търся лекари.

Ще си намеря други дрехи, а кръвоизливът ще спре, когато кръвта изтече напълно.

Но какво ще стане, ако забележат, че не дишам?

— Джони — повика той, но отговор нямаше. Само едва доловимо помръдване на нещо живо в мозъка му, като жест на разпознаване, също като куче, което размахва опашка, за да покаже, че е чуло, когато си го викал, но е твърде заето с кокала си, за да ти обърне внимание.

— Джони, има ли някакъв изход?

Защото вероятно има изход. Това бе нещо, за което да мисли, надежда, която вдъхва сили.

Подозираше, че все още не е проникнал напълно в неизмеримите дълбини на новите способности на тялото и съзнанието си.

Не знаеше, че може да убива само с омразата си, която може да се отдели от съзнанието му, и като стоманено копие да порази на място противника. И все пак Бентън бе умрял от куршум в ръката… но той е бил мъртъв, преди куршумът да го улучи. Защото Бентън бе стрелял пръв и не бе улучил, а ако беше жив, той никога не би пропуснал целта.

Не знаеше и че само чрез силата на разума си може да осигури и управлява енергията, с която да издигне неподвижната грамада на кораба и да поддържа полета, продължил единадесет светлинни години. А той го бе направил, черпейки енергия от най-далечните, едва мъждукащи звезди и от случайните зрънца вещество, които се носеха из пространството.

И макар да знаеше, че когато пожелае, може да премине от една форма на живот към друга, не знаеше със сигурност, че когато някоя от тях бъде унищожена, другата ще започне да функционира автоматически. А точно това бе станало. Кейс го застреля и той умря, и отново се съживи. Смъртта обаче бе настъпила, преди да започне промяната. В това беше напълно сигурен, защото си спомняше смъртта от по-рано и беше я разпознал. Познаваше я от предишния път.

Усещаше как тялото му се храни… изсмуква енергия от звездите, също както човек смуче портокал, отхапва от енергията, заключена в канарата, приютила кораба, поглъща незначителните количества енергия, изтичаща от атомните двигатели.

Необходима му беше доста храна, за да се възстанови и отново да стане силен…

— Джони, има ли някакъв изход?

Но отговор нямаше.

Главата му клюмна напред и се опря в пулта за управление.

Тялото продължаваше да смуче енергия от звездите.

Чуваше как кръвта му бавно изтича от раните и капе на пода.

Съзнанието му се замъгляваше, но Сътън не се опита да го избистри и без това нямаше какво да прави… нямаше нужда от него, а и не знаеше как да си служи с него. Не знаеше какво може или какво не може да прави, нито пък как да направи нещо.

Спомняше си как бе полетял надолу с пронизителен вой в чуждото небе, изпълнен за миг с див възторг при мисълта, че се е промъкнал и сега светът на Лебед VII лежи в краката му. Успял бе там, където всички флоти на Земята бяха претърпели поражение.

Планетата стремително се приближаваше и неясната й повърхност изпълни екрана със змиевидните си сиво-черни извивки.

Цели двадесет години бяха изминали оттогава, но въпреки сивата мъгла, обвила мозъка му, той си спомняше всичко съвсем ясно, сякаш е било вчера или дори днес.

Протегна ръка, за да издърпа назад лоста на управлението и установи, че не му се подчинява. Корабът падаше надолу и за миг Сътън изпита панически страх.

Изведнъж проумя истината, голата жестока истина, открояваща се сред несвързаните мисли, планове за спасение и молитви, които кънтяха в мозъка му като зловещ писък. Разбра, че ще катастрофира.

Не си спомняше самата катастрофа, защото вероятно изобщо не е разбрал кога точно е станала. Помнеше само страха и ужаса, а после изведнъж вече нямаше нито страх, нито ужас. Съзнанието, че съществува, бе изместено от огромна празнота, покой и забрава.

После дойде на себе си…

Дали бе изминал миг или цяла вечност, не знаеше. А и самото възприемане на действителността сега бе някак различно отпреди, усещанията му съвсем малко напомняха човешките. Научил бе и много нови неща, но му се струваше, че ги е знаел винаги.

Почувствува или по-скоро разбра, че тялото му е простряно на повърхността, смазано и натрошено, загубило човешката си форма. И макар да знаеше, че е собственото му тяло, чиито функции и анатомия доста добре познаваше, за миг изпита удивление от това смазано тяло, което лежеше там, и осъзнаваше, че трябва да се справи с проблем, поставящ на изпитание цялата му изобретателност.

Защото тялото трябва да бъде сглобено, да се възстанови целостта му, да се координират всичките му части, за да може отново да функционира, когато животът се върне в него.

Сети се за Хъмпти Дъмпти и това бе странно, сякаш добре познатото детско стихче беше за него нещо съвсем ново или пък отдавна забравено.

Хъмпти Дъмпти няма да ни помогне, заяви някой вътре в него и Сътън знаеше, че е прав, защото, както си припомни, никой не можеше да сглоби Хъмпти Дъмпти от стихчето.

Осъзна, че в него има двама души, защото една част отговаряше на другата. И макар да представляваха едно цяло, този, който отговаряше, и другият бяха отделни личности. Имаше нещо, което ги разделяше непонятно.

В действителност тя нито ме принуждава, нито ми пречи, а само събужда интуицията ми, съветва ме с тих шепот. Тя е също така моята съвест, моят здрав разум, моята добродетелност.

Съдбата се намира в мозъка ми. Никое друго същество не се е сляло така пълно със своята съдба, защото само аз зная с абсолютна сигурност, че тя съществува, докато останалите или изобщо не знаят, или пък дори и да подозират нещо подобно, не са в състояние да проумеят великата истина.

А всички трябва да знаят, така както знам аз.

Има обаче нещо, което им пречи да открият истината и изопачава знанието, превръщайки го в неистина. Трябва на всяка цена да разбера какво е то и да го променя. И по някакъв начин това, което ще направя, трябва да остане в бъдещето, нещата трябва да се оправят веднъж завинаги, защото ще дойде ден, когато аз вече няма да съм жив.

Аз съм твоята съдба, бе казал вътрешният глас.

Съдба, а не фатализъм.

Съдба, а не предопределеност.

Съдба, жизненият път на хората, расите и световете.

Съдба, начинът, по който живеем и уреждаме живота си… начинът, по който би трябвало да живеем или бихме живели, ако се вслушвахме в спокойния тих глас, който ни съветва в критични моменти, в моментите, когато сме на кръстопът.

Но ако човек не се вслуша, тогава той просто не чува нищо. И няма такава сила, която да го накара да се вслуша. Наказание за нечуващите също няма, освен нещастието да се противопоставиш на съдбата си.

Намесиха се още мисли или може би гласове. Сътън не можеше да ги разпознае, защото бяха извън двойствената личност, която бяха той и съдбата му.

Екранът го е пропуснал да мине, обади се някакъв глас, макар че не употреби точно тази дума.

Екранът изпълни предназначението си, добави друг.

А трети спомена за някакъв метод, който бил усвоил на планета, чието име прозвуча неясно и неуловимо, и съвсем безсмислено, поне за Сътън.

Намеси се още някой, който изтъкна колко сложно и непрактично е осакатеното тяло на Сътън и въодушевено заговори за предимствата при прякото поглъщане на енергията.

Сътън се опита да им извика да побързат, за бога, защото тялото му е доста крехко и ако много се бавят, изобщо няма да може да се оправи. Но не успя да издаде нито звук и като насън слушаше размяната на мисли, проблясванията на отделни мнения и всичко се сливаше в една цялостна мисъл, която представляваше окончателното решение.

Зачуди се къде се намира, опита се да се ориентира и установи, че дори себе си не може да разпознае. Защото самият той не представляваше вече тяло с определено положение в пространството и времето. Не беше дори лично местоимение. Струваше му се, че се е превърнал в нещо свободно реещо се, нематериално, нещо, което съществува извън времето и колкото и да се опитва, не може да разпознае себе си. Сякаш бе вакуум, надарен със самосъзнание, но подчинен на нещо друго, което също можеше да е вакуум.

Загубил бе тялото си, а живееше. Но къде точно и как успяваше да го постигне, му беше неизвестно.

Аз съм твоята съдба, бе заявил онзи, който отговаряше и бе част от него.

Но съдба беше само една дума и нищо повече.

Идея.

Абстрактно понятие.

Неточно определение, което човешкият разум бе измислил, но не можеше да докаже… което човешкият разум желаеше да допусне, че е само идея, чието реално присъствие е недоказуемо.

Грешиш, възрази вътрешният глас. Съдбата е реалност, макар че не я виждаш. Тя съществува реално за теб и за всички други същества… за всяко същество, в което бие пулсът на живота. Винаги е било така и така ще бъде.

„Да не би пък това да е смъртта?“ — запита Сътън.

„Ти си първият човек, дошъл при нас — обясни съдбата. — Не можем да те оставим да умреш. След време ще си получиш обратно тялото, но дотогава ще живееш заедно с мен. Ще бъдеш частица от мен. И това е съвсем справедливо, защото аз също съм живял с теб. Бях частица от теб.“

„Но вие не ме искахте — рече Сътън. — Обградили сте се с екран, за да ме спрете.“

„На нас ни трябваше един човек — каза съдбата. — Само един. И този човек си ти. Други няма да има.“

„Ами екранът?“

„Той бе специално настроен — обясни съдбата — да пропусне определен тип разум, който ни беше необходим.“

„Но вие ме оставихте да умра.“

„Трябваше — увери го съдбата. — Само умирайки, би могъл да станеш като нас и да узнаеш истината. Докато се намираше в тялото си, не можехме да контактуваме с теб. Само чрез смъртта можеше да се освободиш, да станеш частица от мен и да разбереш всичко.“

„Но аз нищо не разбирам“ — каза Сътън.

„Ще разбереш — увери го съдбата. — Постепенно.“

И наистина разбрах, помисли Сътън, като си припомняше. Разбрах всичко.

Потрепери при спомена, изпълнен със страхопочитание пред огромното, неподозирано величие на съдбата, пред безбройните трилиони съдби, придружаващи неизброимите живи същества в Галактиката.

Преди милион години съдбата е прошепнала нещо и косматата маймуна се е навела и е взела откършения клон. При следващото прошепване от кремъка били изтръгнати искри. След това дошъл ред на лъка и стрелата, а после се родило и колелото.

Същият шепот е подсказал някога на морските обитатели, че трябва да изпълзят на сушата, където през идните години плавниците им се превърнали в крака, а хрилете в бели дробове.

Симбиотични абстракции. Или може би паразити. Човек може да ги нарича както си иска, но те олицетворяват съдбата.

Дошло бе време Галактиката да узнае истината.

Ако ги приемем за паразити, то тогава те са най-добронамерените, защото са готови да дадат много повече, отколкото биха могли да вземат. Единственото, което получават, е усещането, че живеят, усещането, че съществуват… а онова, което дават или са готови да дадат, е много повече.

И наистина много от тях водят доста отегчителен живот. Да вземем например съществуването на обикновения червей. Или пък самодоволните, лишени от разум твари, които пълзят сред гадните джунгли на безброй планети.

Но благодарение на тях един ден червеят може да стане нещо повече от червей, а самодоволната, лишена от разум твар може би ще изпревари дори човека.

Защото всяка живинка, която се движи бавно или бързо по повърхността на коя да е планета, не е едно същество, а две — създанието и неговата собствена съдба.

Понякога съдбата успяваше да се наложи, понякога — не. Но там, където има съдба, има и надежда. Защото съдбата е преди всичко надежда. А съдбата е навсякъде.

„Нито едно живо същество не върви само по своя път.“

Нито пък пълзи, подскача, плува, лети или се влачи в самота.

Една планета, затворена за всички хора с изключение на един, която отсега нататък ще остане затворена завинаги.

Един човек, който да разкаже истината на Галактиката, когато Галактиката е готова за това. Истината за съдбата и надеждата.

Този човек, помисли си Сътън, съм аз.

Бог да ми е на помощ сега.

Защото, ако ми бе предоставено правото на избор, ако бяха ме попитали дали съм съгласен, нямаше да съм аз, а някой друг или нещо друго. Някой, който ще дойде след милион години. Или след десет милиона години.

Твърде тежка е подобна задача, помисли си той. И не бива да се иска от същество с толкова немощен разум, какъвто е човешкият, да понесе бремето на познанието и истината.

Но съдбата се спря точно на мен.

Случайност, сляп шанс или просто късмет… Съдба.

А аз живях със съдбата… бях частица от нея, вместо тя да бъде частица от мен, и се опознахме, сякаш бяхме хора. Дори по-добре, отколкото ако бяхме хора. Защото двамата със съдбата представлявахме едно цяло. И тъй като съдбата нямаше име, нарекох я „Джони“ и то възприе този факт като шега, която все още го разсмива.

Живях с Джони, по-скоро не аз, а онази част от мен, в която бе съсредоточен животът, искрата, която хората наричат живот, но не го разбират… тази част от мен, която и сега не разбирам, докато тялото ми бе възстановено. Когато накрая се върнах в него, открих, че е съвсем различно и доста по-добро от предишното, което някога така силно бе удивило и ужасило съдбите със своята непрактичност и крехкост.

Затова, като са го възстановявали, те са го усъвършенствували. Вложили са доста нови способности, за повечето от които навярно все още не подозирам и така ще бъде, докато дойде време да ги използувам. А за някои от тях може би никога не ще узная.

Когато се върнах в тялото си, съдбата ме последва и отново заживя с мен, но сега вече знаех за нея и я разпознавах. Казвах й Джони, често разговаряхме помежду си и за разлика от миналото винаги чувах ясно гласа й.

Симбиоза, каза си Сътън, но от по-висок порядък от симбиозата между пирена и плесента или пък на низшите организми с водораслите. Умствена симбиоза, основана на взаимно разбирателство, при която аз съм приемникът, а Джони паразитът. От Джони вземам увереността, че съдбата ми е с мен, че съществува движеща сила, наречена съдба, която оформя часовете и дните ми, а благодарение на мен Джони живее своя живот. Нещо, от което ще бъде лишен при самостоятелно съществуване.

— Джони — повика той, но отговор нямаше.

Почака, но никой не се отзова.

— Джони — извика отново Сътън и този път в гласа му се долавяше ужас. Защото Джони трябваше да е тук. Съдбата не можеше да го изостави.

Освен… освен ако… предположението се оформяше бавно, внимателно. Освен ако наистина е мъртъв. Възможно ли беше да бълнува, намирайки се на границата, където съзнанието за кратко време се лута между живота и смъртта.

Гласът на Джони бе съвсем тих и сякаш идваше от много далеч.

— Аш.

— Да, Джони.

— Двигателите, Аш. Двигателите.

Измъкна се с усилие от пилотското кресло и застана прав, като се олюляваше.

Не можеше да различи почти нищо. Само неясните, замъглени, променящи се очертания на някакъв метален корпус, който го обгръщаше. Краката му, сякаш от олово, едва се помръдваха, станали изведнъж чужди.

Препъна се, политна напред и падна по очи.

Изпаднал съм в шок, помисли си. Изпаднал съм в шок от изстрелите, смъртта и гледката на процеждаща се кръв и смазана осакатена плът.

Преди бе станал на крака с избистрен поглед и разум и бе изпитал прилив на сила. Сила, породена от желанието за отмъщение и напълно достатъчна, за да се разправи с двамата си убийци.

Но от тази сила сега нямаше нито следа и Сътън разбра, че тя е била преди всичко силата на разума и волята му, а не на костите и мускулите.

Понадигна се с усилие и запълзя на четири крака. От време на време спираше да си почине, после пропълзяваше отново няколко крачки, главата му бе увиснала безволно, а от устата му течеше смес от кръв, слюнка и лигав стомашен сок и оставяше диря по пода.

Най-сетне допълзя до вратата на машинното отделение и малко по малко се заизправя, за да намери бравата.

Пръстите му докоснаха дръжката и я дръпнаха, но силите отново го напуснаха и той се свлече отчаян на колене и опря чело в студения метал на вратата.

Доста време изтече, преди да направи нов опит. Този път бравата изщрака, вратата се поддаде и Сътън рухна обезсилен напряко върху прага.

Най-сетне, след толкова дълга пауза, че му се струваше, че никога няма да успее да го направи, той се надигна и сантиметър по сантиметър запълзя към двигателите.”

Превод: Петър Кадийски

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s