“Еcce homo” Фридрих Ницше

Standard

Избрах за днес именно “Ecce homo” на Ницше, а не примерно “Тъй рече Заратустра”, която е една от любимите ми книги, много важна в живота ми, просто защото наистина нищо човешко не ми е чуждо. Дали съм декадент, или не съм, като какъв съм се показвал през всички тези години, как ме възприемат хора, какъв образ са си създали за мен, колко от маските ми са приели за моята истинска същност, която дори аз не познавам, къде съм загубил себе си, онова дете, което съм бил, в ежедневната и ежечасна промяна, на която всички сме положени? Това са въпроси, които сигурно много хора си задават, и това е книга, която може да помогне в намиране на отговорите. Не да ги даде, но да запали светлината, в която да ги търсим.

“Щастието на моя живот, а може би и неговата неповторимост се крият в съдбата му: аз съм — и в това е гатанката — като свой баща вече мъртъв, а като своя майка — жив и така и ще остарея. Този двойствен произход — от най-високото и най-ниското стъпало на жизнената стълба — едновременно декадентски и първичен — е определил неутралитета ми и липсата на партийност по отношение на житейските проблеми, които ме отличават от околните. Що се отнася до признаците, определящи възхода и упадъка — към тях аз притежавам възможно най-тънкото чувство, което е изобщо дарено на човека — в това съм par exellence учител — аз познавам и двете, аз съм и двете. Баща ми почина на тридесет и шест години — той бе нежен, любвеобилен и болнав — едно преходно същество, отминало сякаш незабелязано — по-скоро добродушен спомен за живота, отколкото самият живот. В същата година, когато звездата му залязваше, и моята стремително слизаше надолу — в своята тридесет и шеста година достигнах най-ниската точка на виталността — живеех, без да виждам и на две крачки от себе си. Тогава — беше 1879 година — преустанових професурата си в Базел, преживях подобно на сянка лятото в Сент Мориц, а следващата зима — най-безрадостната и тъмната за мен — като сянка в Наумбург. Тук достигнах истинския си минимум — „Странникът и сянката му“ е негова рожба. Тогава се чувствах без колебание като сянка… Следващата зима, моята първа зима в Генуа, в едно въодушевление и сладост, предопределени от екстремния недостиг на сила и кръв, роди „Утринна заря“. Съвършената светлина и веселост, една почти ексхуберанция на духа, при мен бе съпроводена не само от най-дълбока физиологическа слабост, но и от чести изстъпления на физически болки. Тези мъчения, изразяващи се в тридневни непрекъснати мозъчни кризи и изтощителни пристъпи на епилептично бълнуване, се прекъсваха от състояния на диалектическа яснота, в които аз можех задълбочено да обмислям неща, за които и в отлично здраве не съм достатъчно рафиниран и хладнокръвен. Вероятно моите читатели знаят доколко аз разглеждам диалектиката като декадентски симптом — например в най-известния случай — този на Сократ. Всички болезнени увреждания на интелекта, дори и опиянението от треската, са за мен и до днес абсолютно чужди — с тяхната природа се запознах по научен път. Кръвообращението ми е бавно. Никой досега не е установил у мен треска. Един лекар, който дълго време ме третираше като „нервно болен“, каза накрая: „Не! Вие сте добре с нервите, а самият аз съм нервен!“. Не се доказа и никакво локално израждане — примерно органически обусловени стомашни страдания, които често са следствие на пълно изтощение и слабост в храносмилането. Също и страданията в зрението, които спорадично ме доближаваха до пълното ослепяване, са само следствие, а не причина — така че при всеки прилив на жизнена сила се увеличаваше и зрителната ми способност. Много, твърде много години ми бяха необходими за лечението — за съжаление това означава и отстъпление, упадък, периодичност на някакъв вид декадентство. След всичко казано трябва ли да повтарям, че съм познавач на декадентството?. Аз го разнищих във всички посоки. Тогава изучих и онова филигранно изкуство да усещам истинското, непосредственото, както и да разбирам изобщо: онова чувство за нюанс, психологията на това „да видиш тайно“ са все подаръци от времето, когато сетивата ми се изостриха — както органите за наблюдение, така и самото наблюдение. От изкривената оптика на болния към здравите понятия и ценности, а оттам към съвършенството и самочувствието на пълнокръвния живот обратно в дебрите на декадентските инстинкти — това бе моето дълго узряване, упражнение н същинско познание — дано все пак някога стигна и майсторството. Аз вече нося в себе си „усещането“, имам вече „ръка“ за преобръщане на перспективата — според мен първо условие, което би направило възможна преоценката на ценностите.

Ако приемем, че съм декадент, аз съм и неговата противоположност. Доказателство за това е и фактът, че при всички неприятни ситуации и състояния аз избирам вярното средство, докато истинският декадент избира винаги погрешното. Summa summarum бях здрав, а като отклонение, специалитет — декадент. Онази енергия за осъществяване на абсолютно усамотяване и измъкване от привичните обстоятелства, самопринудата да не се грижиш за себе си, да не се лекуваш — вече издаваше инстинктивното осъзнаване на въпроса какво преди всичко ми е необходимо. Просто сам се овладях и сам се излекувах: условието за това е — ще го потвърди всяка физиология — да си по принцип здрав. Едно болнаво същество не би могло да оздравее, още по-малко би могло да се излекува само, докато за един принципно здрав човек, напротив, болестта може да се превърне в енергичен стимулатор за живота. В този смисъл виждам сега онова продължително време на болестта ми — просто отново открих живота, открих го такъв, какъвто бе насочен към мен и разбираем от мен, вкусих множество хубави и същевременно дребни неща — просто от волята си за здраве и живот изковах своята философия… И бих напомнил: именно в годините на моята най-ограничена виталност престанах да бъде песимист — инстинктът за самосъхранение и продължаване на живота ми забрани една подобна философия на нищетата и липсата на смелост… А по какво всъщност се познава благополучието? По това, че един успял човек е истинско удоволствие за сетивата ни, той е като издялан от един ствол, едновременно нежен, твърд, благоуханен! Приятно и вкусно му е единствено онова, което е поносимо за него, удоволствието свършва при прехвърляне границата на поносимото. Той измисля лекарства срещу болестите, възползва се от неприятните случаи, извличайки от тях полезното — онова, което не го убива, го прави по-силен. Той инстинктивно натрупва у себе си всичко, което вижда, чува и преживява — самият той е един селективен принцип — ненужните неща изхвърля. Той винаги е в своето общество и компания — все едно дали с книги, хора или природа: той изразява почитта си тогава, когато избира, когато допуска до себе си, когато се доверява. На всички дразнения той реагира бавно, с оная умереност, възпитана благодарение на дългата предпазливост и желаната гордост той просто изпитва дразнението, но не му се противопоставя… Той не вярва нито на „нещастието“, нито на „вината“ — справя се със себе си и с другите, умее да забравя — достатъчно е силен, всичко да му се удава по най-добрия начин. Е, за щастие съм пълна противоположност на декадента: защото току-що описах себе си.”

превод: Георги Кайтазов

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s