“451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри.

Standard

За него беше наслаждение да опожарява. Особено наслаждение му доставяше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите. Докато стискаше в юмруците си медната дюза на маркуча и този огромен питон бълваше своята петролна отрова срещу света, кръвта биеше в слепоочията му, а ръцете му сякаш бяха ръце на чудноват диригент, дирижиращ всички симфонии на огъня и пожара, за да превърне в пепел дрипите и овъглените развалини на историята. Над безизразното му лице бе нахлупен шлем със символичното число 451; в очите му проблясваха оранжеви пламъчета при мисълта за това, което ей сега щеше да последва. Щракна възпламенителя и сградата избухна в неутолим пламък, който запали във вечерното небе пурпурни, жълти и черни огньове. Пристъпи напред сред рояка от светулки, докато книгите, размахвайки криле като гълъби, умираха на входа и на моравата пред къщата; докато книгите се издигаха във водовъртежа от искри, които почернелият от пожара вятър отнасяше.
Лицето на Монтег се сви в болезнената гримаса на човек, който се е опарил и е принуден да се отдръпне от огъня.
Знаеше, че когато се върне в пожарната станция, омацан със сажди като менестрел[1], щеше да си намигне в огледалото. По-сетне, когато си легнеше да спи, щеше да продължи да усеща в тъмнината тази огнена усмивка, все още сковала мускулите на лицето му. Тази усмивка никога не бе изчезвала, доколкото си спомняше — никога.
Той окачи черния си като бръмбар шлем и го излъска; грижливо окачи и огнеупорната си жилетка; изми се с наслаждение под душа и след това, подсвирквайки, с ръце в джобовете, прекоси горния етаж на пожарната станция и се спусна през люка. В последната секунда, когато катастрофата изглеждаше почти неизбежна, извади ръце от джобовете и забави падането си, като се вкопчи в месинговата тръба. Плъзна се и спря със свистене точно когато токовете му бяха само на един пръст от циментовия под на долния етаж.
Излезе от пожарната станция и в среднощната тишина се упъти към метрото. Безшумният пневматичен влак се плъзна в своя добре смазан подземен тунел и със силна струя топъл въздух го свали пред ескалатора, който водеше нагоре към предградието.
Подсвирквайки си, той се изкачи на повърхността сред неподвижния нощен въздух. Тръгна към ъгъла, без да мисли за нищо, или по-скоро за нищо определено. Но още преди да завие, забави крачка, сякаш изведнъж, неизвестно откъде, бе подухнал вятър, сякаш някой бе извикал името му.
През последните няколко вечери, докато вървеше в звездната светлина към своя дом, бе изпитвал някакво извънредно странно усещане, преди да завие край ъгъла. Като че ли миг преди това някой е стоял там. Въздухът изглеждаше зареден с особено спокойствие, като че ли някой тихичко е чакал и само секунда преди той да се появи, се е превърнал в сянка и го е пуснал да мине. Точно на това място, където нечие присъствие би могло за миг да повиши околната температура с десет градуса, ноздрите му долавяха лек парфюм, по кожата на ръцете и лицето си усещаше топлина. Странна работа. Всеки път, когато завиваше покрай ъгъла, пред него се разстилаше белият, пуст, изкорубен тротоар; само една нощ някаква сянка бързо бе прекосила полянката още преди да е успял да се взре в нея или да извика.
Но тази вечер той така забави крачка, че почти спря. Съзнанието му, което се бе приготвило да завие покрай ъгъла преди него, дочу едва доловим шепот. Дихание? Или въздухът се бе сгъстил от това, че някой стоеше притихнал и чакаше?
Той зави.
Вятърът пилееше есенните листа по осветения от луната тротоар и девойката вървеше към него, сякаш се плъзгаше, носена от вятъра и от листата. Леко навела глава, тя гледаше как обувките й разбутват танца на листата. Лицето й бе нежно и млечнобяло, с жаден поглед, който опипва всичко с ненаситно любопитство. В този поглед се криеше плаха изненада; тъмните й очи бяха така втренчени във всичко наоколо, че никакво движение не им убягваше. Роклята й беше бяла и леко шумолеше. Стори му се дори, че чува движението на ръцете й, докато върви, че долавя този почти недоловим звук — лекото потрепване на лицето й, когато вдигна глава и видя, че се намира само на няколко крачки от мъж, който стои насред тротоара и чака.
Дърветата внезапно изшумоляха и посипаха своя златен дъжд. Ненадейно девойката сякаш спря, готова да се отдръпне, но остана на място, гледайки Монтег с такива черни, блестящи и живи очи, че той се запита дали не е казал нещо удивително. Но знаеше, че устните му се бяха помръднали само за едно „здравейте“, и проговори отново едва когато видя, че гледа като хипнотизирана саламандъра на ръкава му и диска с образ на феникс върху гърдите му.
— Вие сте нашата нова съседка, нали? — каза той.
— А вие сигурно сте… — Тя вдигна очи от емблемата на неговата професия. — Вие сигурно сте… пожарникарят. — Гласът й постепенно стихна.
— Колко странно го казвате!
— Аз бих… бих го отгатнала и със затворени очи — бавно каза тя.
— Как? По миризмата на бензин ли? Жена ми винаги се оплаква. — Той се изсмя. — Колкото и да се миеш, не можеш да се отървеш напълно от нея.
— Да, наистина — измънка тя.
Той имаше чувството, че тя обикаля около него, върти го на всички страни, лекичко го разтърсва, изпразва джобовете му, без дори да се помръдне.
— За мен той не е нищо друго освен парфюм — каза той, за да прекъсне дългото мълчание.
— Наистина ли?
— Разбира се. А защо не?
Тя се позабави, за да обмисли отговора си.
— Не зная. — Обърна се и погледна тротоара, който водеше към техните жилища. — Имате ли нещо против да се върна заедно с вас? Казвам се Кларис Макклелан.
— Кларис! А аз се казвам Гай Монтег. Хайде да вървим! А вие защо скитате навън така късно? На колко сте години?
Те тръгнаха по сребристия тротоар в хладната ветровита нощ, а във въздуха се носеше лек аромат на свежи кайсии и ягоди; той се огледа наоколо и разбра, че такова нещо е съвсем невъзможно по това време на годината.
До него вървеше само девойката; лицето й сияеше като сняг на лунната светлина и той знаеше, че тя мисли върху неговите въпроси и търси най-добрите отговори, които би могла да даде.
— Аз съм седемнайсетгодишна и побъркана — рече тя. — Чичо ми казва, че двете неща винаги вървели заедно. Когато хората те попитат на колко си години, казва ми той, винаги отговаряй, че си седемнайсетгодишна и побъркана. Не е ли приятно да се разхождаш по това време на нощта? Обичам да вдъхвам мириса на нещата, да ги разглеждам. И понякога стоя будна цяла нощ, разхождам се и чакам да видя как ще изгрее слънцето.
Те продължиха да вървят мълчаливо, докато тя каза замислено:
— Знаете ли, мен никак не ме е страх от вас.
Той се изненада.
— А защо да ви е страх?
— Толкова много хора се страхуват. Искам да кажа, страхуват се от пожарникарите. Но вие в крайна сметка сте съвсем обикновен човек…
Той изведнъж видя образа си отразен в очите й, в две искрящи капчици бистра вода, дребен и тъмен, но в пълни подробности, с гънките около устните и с всичко, всичко друго, сякаш нейните очи бяха две вълшебни късчета виолетов кехлибар, които могат да го пленят и да го запазят невредим. Лицето й, сега обърнато към него, приличаше на крехък млечнобял кристал, излъчващ мека и спокойна светлина. Не, това не беше ослепителната светлина на електричеството, но какво тогава? Не друго, а страшно успокояващата, необичайна и галеща светлина на свещта! Една вечер, още като дете, електричеството угасва и майка му запали единствената останала свещ и това бе кратък момент, в който той отново откри света, момент на такова прозрение, че пространството изгуби своите необхватни размери и ги обгърна уютно, и те, майката и синът, останали сами, преобразени, се надяваха, че няма да пуснат тока много скоро…
И тогава Кларис Макклелан каза:
— Ще ми кажете ли откога работите като пожарникар?
— От десет години, откакто станах на двайсет.
— А четете ли понякога книгите, които изгаряте?
Той се засмя:
— Това е забранено от закона.
— О, да, разбира се!
— Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей[2], в сряда Уитман, в петък Фокнър. Превърни ги в пепел, а след това изгори и пепелта. Това е нашият лозунг.
Те повървяха още малко и девойката каза:
— А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?
— Не! — заяви той. — Повярвайте ми, къщите винаги са били огнеупорни.
— Странно. Веднъж чух, че едно време къщите са се запалвали поради невнимание и пожарникарите трябвало да гасят пожарите.
Той се засмя.
Тя го стрелна с поглед.
— Защо се смеете?
— Не зная. — Той отново избухна в смях, но се сепна. — А защо питате?
— Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и бързате да ми отговорите. Нито за миг не се замисляте над това, което съм ви попитала.
Монтег се спря.
— Вие наистина сте странна — каза той, като я погледна. — Нямате ли поне малко уважение?
— Не исках да ви обидя. Предполагам, че го казах, защото много обичам да наблюдавам хората.
— А това за вас нищо ли не означава? — Той потупа диска с числото 451, зашит върху ръкава на черното му яке.
— Означава — прошепна тя и ускори крачка. — А наблюдавали ли сте някога реактивните автомобили, които препускат по булевардите?
— Сменяте темата!
— Понякога си мисля, че шофьорите не знаят какво е трева или какво са цветя, защото никога не ги виждат добре — каза тя. — Ако покажеш на шофьор зелено петно, той ще ти каже: „О, да, това е трева!“ Ако му покажеш розово петно — това е градина с рози. Белите петна са къщи. Кафявите петна са крави. Чичо ми веднъж карал бавно колата си по една магистрала. Карал я с четирийсет мили в час и го прибрали за два дни в затвора. Това не е ли смешно и едновременно тъжно?
— Мислите за твърде много неща — неловко каза Монтег.
— Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога седемдесетметровите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само седемметрови? Но колите започнали толкова бързо да прелитат край тях, че нарочно направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.
— Не знаех това. — Монтег рязко се изсмя.
— Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.
В момента не можа да си спомни дали знае това, или не и доста се ядоса.
— А ако погледнете нагоре — тя вдигна глава към небето, — на луната има човек.
Той отдавна не бе поглеждал към луната.
Изминаха останалия път мълчаливо — тя вървеше замислена, а той, чувствувайки се неловко, свиваше юмруци и от време на време й хвърляше укорителни погледи. Когато стигнаха до дома й, цялата къща ярко светеше.
— Какво става? — Монтег рядко бе виждал толкова осветена къща.
— О, нищо особено; мама, татко и чичо просто си седят и разговарят. Това е все едно да ходиш пеша, само че е още по-рядко явление. Казах ли ви, че чичо още веднъж са го арестували за това, че ходел пеша? Ние наистина сме много странни хора…
— За какво всъщност говорите?
Тя се засмя на въпроса му.
— Лека нощ! — извика Кларис и изтича по пътечката; но внезапно като че ли се сети за нещо, върна се няколко крачки и го изгледа с учудване и любопитство.
— А вие дали сте щастлив? — попита тя.
— Дали съм какво? — извика той.
Но тя си бе отишла, бе изтичала нататък в лунната светлина. Вратата на дома и тихо се затвори.
„Щастлив! Що за глупост!“
Монтег престана да се смее.
Той опипа ключалката на входната врата на жилището си и нагласи секрета. Вратата се отвори.
„Разбира се, че съм щастлив! Какво си мисли тя? Не съм ли щастлив?“ — запита той притихналата къща. Спря се, погледна към решетката на вентилатора в хола и внезапно се сети, че зад нея беше скрито нещо, нещо, което сега сякаш се взираше в него. Той бързо извърна очи.
Каква странна среща, в странна нощ! Не си спомняше да му се е случвало нещо подобно с изключение на оня следобед преди година, когато срещна стареца в парка и двамата се бяха заговорили…
Монтег разтърси глава. Гледаше голата стена. А образът на девойката беше там — всъщност много красива, такава, каквато си я спомняше, дори удивително красива. Лицето й бе деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът — а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора.
„Е, какво?“ — Монтег отправи въпроса към своето подсъзнателно Аз, към оня глупак, който понякога започваше да бръщолеви и притежаваше съвсем отделна воля, навици и съвест.
Той отново погледна към стената. Колко много приличаше лицето й на огледало! Просто невероятно! Колцина са онези, които могат да отразят собствената ти светлина? Хората по-често приличат на… Той потърси сравнение и го намери в своята професия — на факли, които силно пламтят, докато изтлеят. Колко рядко лицата на другите възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?
Каква невероятна способност за отъждествяване имаше тази девойка! Подобно на нетърпелив зрител в куклен театър тя мигновено предугаждаше всяко трепване на клепача ти, всеки жест на ръката ти, всяко помръдване на пръстите ти. Колко ли време бяха вървели един до друг? Три минути? Пет? А колко дълго изглеждаше това време сега… И колко грамадна бе нейната фигура на екрана пред него; каква огромна сянка хвърляше тя върху стената с нежното си тяло! Той имаше чувството, че ако го засърби окото, тя ще премигне. А ако мускулите на челюстта му незабележимо се обтегнат, тя ще се прозине далеч преди той да е успял да го направи.
„Наистина, като си помисля сега — каза си той, — тя сякаш нарочно стоеше там, на улицата, и ме чакаше така невероятно късно през нощта…“

Превод: Веселин Измирлиев

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s