Томас Ман и “Доктор Фаустус”

Standard

Диаболичността на гения.

“Искам напълно определено да заявя, че ако казвам няколко думи за себе си и своето положение още в началото на тези мои съобщения за живота на покойния Адриан Леверкюн — в тоя пръв и несъмнено засега само предварителен опит за биография на скъпия за мен и тъй жестоко сполетян, издигнат и повален от съдбата човек и гениален музикант, — това става съвсем не от желанието да се изтъквам на преден план. Единствено защото допускам, че читателят — нека по-добре кажа: бъдещият читател, тъй като в този момент не съществува абсолютно никакъв изглед моят ръкопис да види бял свят, освен ако той по някакво чудо не успее да напусне нашата отвред застрашена крепост Европа и отнесе на хората отвъд нейните граници поне бледа представа за тайните на нашата самота… — ала да продължа: единствено защото смятам, че някои ще пожелаят между другото да узнаят кой и какъв е пишещият тези редове, ще дам в началото на моя разказ и някои бегли сведения за собствената си личност — с известно опасение наистина, че тъкмо с това мога да възбудя съмнение у читателя дали е попаднал в подходящи ръце, искам да кажа дали аз по своята същност съм подходящият човек за една задача, към която ме подтиква повече сърцето, отколкото някакво действително духовно сродство.

Препрочитам горните редове и не мога да не отбележа у себе си някакво безпокойство, някакво чувство на задух, което твърде ясно свидетелствува за душевното ми състояние, когато днес, на 23 май 1943 година — две години след смъртта на Леверкюн, искам да кажа: две години, откак той от дълбока нощ премина в най-дълбоката, — сядам в малкия си, години наред използуван кабинет във Фрайзинг на Изар, за да започна животоописанието на моя о’бозе — о, дано о’бозе! — почивши нещастен приятел, което свидетелствува, казвам, за душевното ми състояние, когато към сърдечната необходимост да споделя спомените си угнетително се примесва и дълбока боязън пред неподходящото за мен начинание. Аз съм по природа извънредно умерен и, мога да кажа, здрав, хуманно настроен, склонен към хармоничното и разумното човек на науката, заклет сподвижник на „латинското войнство“, не без отношение към изящните изкуства (свиря на виола д’аморе); но моята склонност към музите носи чисто академичен характер и аз със задоволство се смятам по-скоро приемник на немските хуманисти от епохата на „Писмата на тъмните люде“, приемник на Ройхлин, Кротус от Дорнхайм, Муцианус и Ербан Хесе. Демоничното, въпреки че нямам никакво намерение да отричам неговото влияние върху човешкия живот, всякога е било решително чуждо на природата ми, аз винаги инстинктивно съм го изключвал от светогледа си, никога не съм чувствувал и най-слабата склонност безразсъдно да имам каквото и да било общо със силите на мрака или самонадеяно да предизвиквам проявата им, или най-сетне, когато те по свой почин са се опитвали да се приближат към мене, да им подавам, макар и малкия си пръст. На тези свои разбирания съм принасял и жертви, нематериални, но също и от материално естество, когато без колебание предивременно се отрекох от любимото си преподавателско поприще, щом се оказа, че моите схващания са вече несъвместими с духа и изискванията на историческото ни развитие. В това отношение съм доволен от себе си. Колкото до колебанията ми, дали бих могъл всъщност да се чувствувам призван за задачата, с която се нагърбвам, тази решителност или, ако щете, ограниченост на нравствената ми личност е само от естество да укрепи силите ми.

Тъкмо започнах да пиша, и изпод перото ми изникна една дума, която тайно пробуди у мен вече известно смущение: думата „гениален“ споменах за музикалния гений на покойния ми приятел. Впрочем думата „гений“, макар и донякъде крайна, е безспорно с благородно, хармонично, здраво хуманно звучение и характер и човек като мене, толкова чужд на всякаква мисъл да има каквито и да било домогвания в тази възвишена област и изобщо да се смята за озарен свише — такъв човек, казвам, не би следвало да вижда никаква разумна причина да се плаши от една такава дума, никаква причина със светнали от радост очи да не говори за нея и с благоговейна доверчивост да не я употребява. Така поне изглежда. И все пак не може да се отрече и никога не се е отричало, че в тази лъчезарна сфера демоничното и враждебното на разума взема обезпокоително участие, че между тази сфера и подземното царство всякога е съществувала някаква будеща лек ужас връзка и че тъкмо затова успокоителните епитети, които се опитах да й припиша, като „благородно“, „здраво хуманно“ и „хармонично“, не й твърде подхождат, дори и тогава не — с горест трябва да изтъкна тази разлика, — дори и тогава не, когато става дума за една кристалночиста, вродена, от бога дадена или дори като тежко бреме наложена гениалност, а не за придобитата и гибелната, не за греховното и болестно опожаряване на естествените заложби, за изпълнението на един ужасен договор за продажба…

Тук се прекъсвам, засрамен поради липсата на художествено умение и мярка у мен. Самият Адриан едва ли щеше, да речем, в някоя своя симфония, така предивременно да пристъпи към подобна тема — щеше излеко, отдалече, по един скрит, едва доловим начин най-многото да я намекне. Впрочем дано това, което ми се изплъзна изпод перото, досегне читателя само като смътно, неопределено загатване, дано само аз да съм го почувствувал като нескромна бъбривост и грубо нарушаване на всякаква последователност. За човек като мене е твърде тежко — в моите очи то би било почти лекомислено — да заема по отношение на предмет, който — като този — ми е тъй неизказано скъп и ме цял преизпълва, становището на композиращ артист и с хладнокръвна игривост да боравя с него. Тъкмо затова така прибързано заговорих за разликата между кристалночистия и нечист гений, една разлика, чието съществуване наистина аз признавам, само за да се запитам веднага след това дали все пак е оправдано тя да се прави. Действително, преживяното от мене ме кара да размишлявам така напрегнато, така неотстъпно по този проблем, че понякога за мой ужас започвам да се чувствувам изтласкан вън от предопределената на моята природа мисловна плоскост и сам стигам до някакво „нечисто“ повишаване на естествените ми дарби…

Отново прекъсвам хода на изложението си, тъй като си спомних, че заговорих за гения и за несъмнената му демонично повлияна природа, само за да обясня защо се съмнявам, че притежавам необходимия афинитет със задачата, която съм си поставил. Дано това, което ще приведа, за да преодолея скрупулите си, поуспокои съвестта ми. Съдено ми бе да прекарам дълги години от своя живот в тясна близост с един гениален човек, с героя на тези страници, да го познавам от най-ранно детство, да бъда свидетел на неговото развитие, на неговата съдба и като скромен помощник да взема участие в неговото творчество. Либретната преработка на Шекспировата комедия „Напразни усилия на любовта“, за една игрива младежка творба на Леверкюн, е извършена от мене; оказах също тъй известно влияние и върху изготвянето на текстовете за гротескната оперна сюита „Gesta romanorum“[2] и за ораторията „Откровението на св. Йоан Богослов“. Това — от една страна, макар всъщност с него да е казано всичко. И все пак, от друга страна, аз притежавам и документи, безценни бележки, които покойният, докато беше здрав или, ако това не може да се каже, докато сравнително и от юридическо гледище беше още здрав, ми завеща — на мен и никому другиму — и на които при своето изложение аз ще се позовавам, като дори смятам след известен подбор да включа направо в разказа си по нещо от тях. И на последно, всъщност на първо място обаче — защото това оправдание е било винаги единственото от значение, ако не пред хората, то поне пред бога, — аз обичах този човек — с ужас и нежност, с жалост и беззаветен възторг, и не се питах при това твърде, отговаря ли ми поне малко и той със същото чувство.

Това той не правеше, о не. В завещанието, с което ми остави след смъртта си своите композиционни скици и дневници, е отразено приветливо-деловото му, бих казал почти снизходително и, разбира се, оказващо ми чест, доверие в съвестността, пиетета и коректността ми. Но обич? Та кого ли беше обичал този човек? Някога една жена — може би. Едно дете напоследък — навярно. Покрай това — един повърхностен, симпатичен на всички хлапак и човек за забавление, когото, може би тъкмо защото нещастникът му беше приятен, той отдели по-сетне от себе си. И го прати на смърт. Някому да разкрие сърцето си, някого да допусне в живота си? Такива неща при Адриан нямаше. Хорската преданост той приемаше — бих могъл да се закълна: често без дори да я забележи. Безразличието му беше толкова голямо, че той едва ли си даваше някога сметка какво става около него, сред какво общество се намира, и фактът, че съвсем рядко заговорваше на своя събеседник по име, ме кара да подозирам, че не знаеше и името му, макар че другият имаше всичкото основание да предполага противното. Самотността му бих уподобил на пропаст, където чувствата, които хората му засвидетелствуваха, безшумно и безследно потъваха. Около него цареше студ — и аз само знам какво чувствувам, когато употребявам тази дума, която по един чудовищен повод и самият той бе написал веднъж! Животът и опитът придават на някои думи звучение, напълно чуждо на техния всекидневен смисъл, и то им налага страховит ореол, непонятен за онзи, който не ги е опознал в тяхното най-ужасно значение. ”

Превод” Страшимир Джамджиев

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s