Уилям Фокнър и “Дворецът”

Standard

Уилям Фокнър. Забравяме често този велик писател. Фицджералд, Капоти, Стайнбек. За тях постоянно се говори, преиздават се, филмират се в суперскъпи холивудски продукции. А за Фокнър говорят преобладаващо в академичните среди. Класик. Гений. Не е за всеки. Прекалено бавен, обстоятелствен, та чак скучен. Аз лично, не съм съгласен. “Конски гамбит” от поредицата “Галактика” се превърна в една от любимите ми книги. “Врява е безумство” е шедьовър. Бавен, силен, дълбок и обземащ. “Дворецът” пък е роман, за който никога не съм чувал да се говори. А е изключителен. Прочетете този откъс, надявам се да ви хареса. И преводът е на Кръстан Дянков.

“Съдебните заседатели казаха „Виновен“ и съдията каза „Доживотен“, но той не ги чу. Не слушаше. Всъщност той не бе в състояние да слуша още от онзи пръв ден, когато съдията взе да хлопа с дървеното си чукче по високата съдийска маса, докато най-сетне той, Минк, отдръпна поглед от вратата в дъното на съдебната зала, за да разбере какво, за бога, иска от него този човек, а той, съдията, се наведе над масата и викна: „Хей вие, Сноупс! Вие ли убихте Джек Хюстън, или не?“; Минк бе отвърнал: „Не ме занимавайте, не виждате ли, че съм зает?“, след което обърна глава, наново да впери очи в далечната врата в дъното на залата, сам крещейки сега в тази стена, срещу и през нея, стена от помръкнали дребни лица, затворила го отвсякъде: „Сноупс! Флем Сноупс! Няма ли кой да доведе Флем Сноупс? Плащам, Флем ще му плати!“

Той не бе имал време да слуша. В действителност цялата история, когато за първи път го поведоха с белезници от килията в затвора към съдебната зала, бе една безсмислена, истински възмутителна с всяко следващо всекидневно разкарване и преместване намеса и глупаво забавяне на разрешаването на въпроса — неговия и този на ненавистния закон; а трябваше само да изчакат и да го оставят на мира: в дългите месеци от задържането до откриването на процеса негова едничка и насъщна потребност беше да очаква, стиснал с мръсните си ръце изпоцапаните пречки на решетъчния прозорец над улицата.

В началото, в ония първи няколко дни зад решетката, той просто изпитваше досада от собственото си нетърпение и да, признаваше си го — от собствената си глупост. Много преди да настъпи онзи миг, когато трябваше да насочи пушката и да дръпне спусъка, той вече знаеше, че братовчед му Флем, единственият от рода им, който притежава силата и основанието, или от когото най-малкото трябваше да се очаква това — да го измъкне от последиците, няма да бъде тук, за да го стори. Той дори знаеше защо Флем няма да се върне поне една година; Завоят на французина е селище твърде малко: там всеки знае всичко за другите и всички биха прозрели какво означава това пътешествие до Тексас дори и без шумотевицата и глъчката, която дъщерята на Варнър вдигна, когато тя (а може би и някой друг) установи, че са й наболи първите косми под корема, да не говорим за отминалата пролет и лятото, когато онзи проклет син на МакКарън, досущ като разгонено псе, се нахвърляше да прогонва с бой всичко живо около нея.

Тъй че още преди Флем да се ожени за нея, Минк, както и всички останали в радиус от десет мили около Завоя знаеха, че старият Уил Варнър ще трябва да я омъжи за някого и при това час по-скоро, ако не иска в задния му двор заедно с новата трева да се пръкне и някое незаконно жребче. И когато не друг, а Флем най-сетне я взе за жена, той, Минк, съвсем не остана изненадан. Пак Флем, с неговия вечен късмет! Е добре, да кажем нещо повече от късмет: той бе единственият човек в Завоя на французина, който успя да се опъне и да устои на своето пред стария Уил Варнър, който малко или много бе вече отстранил от магазина Джоуди, големия син на Уил, и сега като зет на стария Уил се готвеше да пипне половината от всичко останало. Защото, венчавайки се за нея тъкмо в момента, когато трябваше да бъде спасена от раждането на едно копеле, Флем ставаше не само законен съпруг на това проклетия-момиче, което още от петнайсетгодишна възраст събуждаше с походката си мераците на всички мъже под осемдесет, но отгоре на това щяха и да му платят: щеше да добие не само правото всеки път, когато му скимне, да си пъха ръката под една пола, която разпалваше всеки мъж само при мисълта, че някой друг може да бръкне под нея, а и да владее като безплатна зестра цялото имение на стария французин.

Ето защо той си знаеше, че Флем ще отсъствува тъкмо когато ще има нужда от него, тъй като разбираше, че Флем и младата му жена ще трябва да стоят по-далеч от Завоя на французина поне дотогава, докато за съществото, което щяха да донесат със себе си, можеше да се каже, че е едномесечно, без при това всеки, който го види, да умира от смях. Само че той бе забравил тази подробност, когато най-сетне настъпи мигът, онзи последен миг, в който повече не можеше да отлага и трябваше да се прицели и да дръпне спусъка. Впрочем това е невярно. Той не бе забравил. Той просто не можеше да чака повече: сам Хюстън не би му позволил повече да чака и това бе последната рана, която, умирайки, Джек Хюстън му нанесе: принуди Минк да го убие в момент, когато единствената личност, имаща силата да го спаси и, ще не ще, е длъжна да го спаси поради древните неотменими закони на обикновената кръвна връзка, се намира на хиляда мили далеч; този път раната нямаше да заздравее, защото, нанасяйки я, Хюстън завинаги се измъкваше от всякакво възмездие.

Той не бе забравил, че братовчед му ще отсъствува. Просто не можеше повече да чака. Трябваше да се довери на ония — Ония, за които е обещано, че и косъм няма да падне от главите им, без да им се зачете. Под Тях той не разбираше неясния образ, когото хората наричат Създател. Той не вярваше в никакъв Създател. В живота си бе патил достатъчно, тъй че ако съществуваше някакъв Създател с поглед проницателен и власт безмерна, каквито му приписват, Той щеше с нещо да му помогне. При това Минк не беше от вярващите. От петнайсетгодишната си възраст в църква не бе стъпвал и нямаше никакво намерение тепърва да ходи — това бяха места, които някой си с бездънен стомах и сладострастни слабини, не успял да ги задоволи в къщи, използуваше, наричайки се проповедник господен, за да може най-удобно да събере колкото е възможно повече жени, че да ги съблазнява със собственото си възнаграждение срещу услугата да напълнят стомаха му, в отплата за това, че той ще напълни утробите им тутакси щом мъжът излезе на полето, а тя се шмугне в храсталака, където я очаква проповедникът; и десните ходеха на църква, защото не виждаха по-добър пазар да разменят някоя печена кокошка и пирог от батати; съпрузите им също ходеха, но не за да предотвратяват тази търговия, тъй като един съпруг отлично знае, че нито може да я предотврати, нито пък да върви в крак с нея, затуй най-малкото се мъчеше да разбере дали днес не е дошъл редът на жена му и дали може би ще смогне да обърне последните петдесет грама, та чак тогаз да я завърже за таблата на кревата, да се скрие зад вратата и да гледа; а младите пък изобщо не си правеха труда да ходят на църква — направо тичаха към най-близкия гъсталак, да не ги изпревари друга двойка.

Той смяташе чисто и просто, че Те-Той-То, както ви се ще, тъй го наречете, представлява една обикновена, основна справедливост и равенство в човешките отношения. Не е ли тъй, по-добре човек да върви по дяволите. Това Те, Той или То, както ви се харесва, не бива и не може вечно да мотае и да мами човека и да не му позволи някой ден, в някой миг, да получи обратно своето право. Те могат да го мотаят и дразнят, могат дори да седнат и само да гледат как всичко се обръща против него, без да пропуснат нито един удар, сякаш така му е предначертано; да седнат и да наблюдават, че и да се радват (и защо не, нали сам той, човекът, няма нищо против, стига да остане човек и да има право на справедливост); а може би фактически Те просто го изпитват, искат да видят мъж ли е, не е ли, дали е човек да изтърпи малко тревоги и смущения и тъй да заслужи, като му дойде времето, възмездие за всички получени удари. Но този момент би дошъл едва когато дойде неговият ред, когато е извоювал правото да отвърне справедливо на ударите, ни повече ни по-малко, тъй, както и Те са си спечелили правото да го изпитват и дори да се наслаждават на изпитанието; онзи момент, когато Те ще трябва да му докажат, както и той им е доказал, че са човечни, че той не само ще трябва да зависи от Тях, но и че е добил правото да зависи от Тях и да ги приема като верни приятели; Те не смеят, не биха посмели да го изоставят, иначе после ще им стане тъй трудно да се примирят със себе си, както и нему най-сетне стана трудно да живее със себе си и при това да приема от Джек Хюстън всичко, което е трябвало да търпи.

Така той още онова утро знаеше, че Флем няма да дойде. И то просто защото повече не можеше да чака. Дошъл бе онзи миг, когато той и Джек Хюстън не можеха и не трябваше да дишат един и същи въздух. И така, в отсъствието на братовчеда, оставаше му само правото да се уповава в Тях, право, придобито с това, че никога през живота си досега не бе искал от Тях абсолютно нищо.

Всичко почна през пролетта. Впрочем още предишната есен. Или не, започна се още по-рано. Почна още в онази минута, когато вече оформен със своята наглост, нетърпимост и гордост се роди самият Джек Хюстън, а не когато те двамата — Джек и Минк Сноупс — захванаха да дишат заедно въздуха на Северен Мисисипи. Защото Минк не беше човек свадлив и никога не се заяждаше. Просто цял живот той бе непрестанно задяван и измъчван от своя лош късмет, довел го до вечната и неизменна необходимост непрекъснато да брани собствените си най-обикновени права.

Но едва лятото преди онази първа есен съдбата на Хюстън истински и окончателно се пресече със съдбата на Минк — още една проява на оскърблението: и никой, нито дори Те, най-малко Те благоволиха да го предупредят как ще завърши тази първа среща. Това стана, след като младата жена на Хюстън бе влязла да търси кокоши полог в яхъра на жребеца и конят я уби. Всеки порядъчен човек би си казал, че всеки порядъчен съпруг вече никога, докато е жив, няма да тури нов жребец в тази конюшня. Но не и Хюстън. Хюстън бе не само достатъчно богат, за да притежава чистокръвен жребец, който би убил жена му, но и достатъчно нагъл и упорит, за да пренебрегне всякаква порядъчност и след като застреля коня-убиец, кажи го начаса да купи нов жребец, досущ като първия, да си го има в случай, може би, че повторно се ожени; и така да си дава вид, че тъгува за жена си, щото дори съседите му да не посмеят повече да хлопнат на пътната му врата. Все пак два-три пъти в седмицата хващаше пътя, яхнал следващия убиец, а до него, сякаш втори кон или хрътка, се понасяше оня пес, отиваше до магазина на Варнър и дори не слизаше от седлото: стояха и тримата насред пътя — наглият, неподатлив човек, злоокият кон и кучето, оголващо зъби и вирещо острошипест нашийник колчем някой доближи, а Хюстън заповядваше някому от наклякалите по пруста да му изнесе отвътре онова, за което е дошъл, като че това са негри.

И ето че една сутрин Минк отиваше към магазина (той нямаше кон да го яхне, та да иде да си купи кое кутия тютюн, кое туба хинин или някоя мръвка месо); току-що бе прехвърлил билото на ниския хълм, когато отзаде си дочу тропота на коня, бърз и отчетлив, и ако не бе станало твърде късно, би отстъпил на Хюстън целия път, само че конят вече връхлиташе отгоре му, та Хюстън припряно го отдръпна встрани и отмина, а злият пес подскочи тъй близо, че едва не докачи гърдите му, изръмжа право в лицето му, а Хюстън обърна коня и додето животното танцуваше и се мяташе под стегнатите поводи, извика му отгоре: „Защо, по дяволите, не отскачаш, като ме чуваш, че идвам? Марш от пътя! Или искаш да ти пръсне мозъка, не виждаш ли, едвам го удържам!“

Какво пък, може би това именно хората наричат скръб по жената, която в действителност не си убил собственоръчно, но и нещо повече: убил си коня, който е свършил това. Ала наглост и богатство колкото искаш и си разрешаваш да купиш втори жребец, досущ като оня, който я претрепа. Което впрочем не засягаше Минк, тъй като всъщност едничкото, което му оставаше, бе да дочака деня, рано или късно, когато мръсният кон ще утрепе и самия Хюстън; случи се тогава нещо друго, нещо, което Минк нито бе очаквал, нито предвиждал, ни дори подозирал. ”

превод: Кръстан Дянков

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s