Димана Трънкова и “Усмивката на Кучето”

Standard

За днес, 07.07.14 г. – една книга, на която искам да ви обърна специално внимание. Говорил съм много пъти за важността на жанровата литература за всяка национална литература, и особено за нейното разбиране навън. Мисля, че с “Усмивката на кучето”, един от най-добрите трилъри – плътни, интересни, задълбочени, завладяващи, достоверни, но и мистериозни, литературни, но изключително увлекателни и четивни – който съм чел, Димана Трънкова поставя една летва, която ще бъде мерна единица за повечето от авторите в България, които творят в този жанр. Изключително богата като историчност, информация и задълбоченост, книгата е изцяло случваща се в настоящето. Въпреки, криминалния, исторически, политически и мистериен елемент, романът всъщност разглежда всички важни неща, случили се през тези 25 години, които все още наричаме “преход”. Към какво, не е ясно. Политическата и икономическата олигархия, създадена от Държавна сигурност и сляла се с мафията, разграбването на държавата, на културата и миналото ни, което прераства в разграбване на насдтоящето и бъдещето на цял един народ, проблема с напускащите страната огромно количество млади, интелигентни и амбициозни българи, които сами прерязват пъпната си връв с тази отхвърляща ги държава, сблъсъка на един чужденец с българската народопсихология, ежедневие и абсурдност, вътрешната емиграция, на която се отдават толкова много смислени българи, избрали да останат в България, заблудите, които битуват в едно общество, обърнато към далечното минало с някаква подлудяваща непригодност за оцеляване в насточщето, популизма и лъжите на шарлатаните или борещите се за гласове политици, безпросветността на един тънещ в незнание и безхаберие народ. И всичко това на една блестящо написана, увлекателно разказана, обогатяваща и изпълваща, завлядяваща и държаща в напрежение до последната страница криминална история, богата на археология, факти, заблуди, събития, лица и случки, емоции, любов, и всичко, което може да развълнува и докосне. Прочетете този роман, ще ви научи и ще ви накара да се замислите, ще ви накара да искате да направите нещо, и в крайна сметка – ще ви даде едно уникално литературно изживяване с блестящ текст, стил и език. Истинска наслада за читателя. Това е.

“Утаечните пластове се наслагват във времева последова-
телност, като най-ранните остават на дъното,
а най-късните – на повърхността.”

Принцип на суперпозицията в стратиграфията
Николас Стено, Dissertationis prodromus, 1669

“Мъжът на скалата не беше предполагал, че в подобна ситуация би задал такъв въпрос. Но тъй като не беше предполагал, че въобще би могъл да попадне в подобна ситуация, все пак го зададе.
– Обикновен нож? – устата му беше суха. Би дал всичко за чаша вода.
– Не е обикновен нож – каза другият. – От желязо е.
Мъжът на скалата не виждаше лицето му, но долавяше горещия му дъх всеки път, когато другият доближаваше и разрязваше плътта му с обикновения си нож. Мъжът на скалата трепереше от болка и обида, от планинския студ, от празнотата, която оставя изгубеното достойнство.
В началото, когато всичко стана ясно, беше спрял да говори, отчасти от суета и отчасти защото не искаше онзи да надуши страха му и да се настърви повече. Но двамата бяха изкарали прекалено дълго заедно на скалата. Прекалено много въпроси бяха зададени, без да получат отговор. Прекалено много кръв беше изтекла. Тежката `и миризма се смесваше с тази на съдържанието на мехура и червата на мъжа на скалата и го караше да
съжалява, че не знае повече, че не може да каже повече, че не може да направи нищо, което да го отърве от нея, да го върне назад, да предотврати всичко или да го поправи.
Погледна към звездите, представи си бавното им кръгово движение. Вятърът облиза тялото му и той почти видя как го побутва и търкаля по скалната повърхност като изоставен паш-
кул, повдига го и го понася над планината, към Млечния път. Знаеше, че ще умре. Страхуваше се и съжаляваше, че краят му ще е толкова неприличен. Да, неприличен. Какъв грозен труп ще е само, с тези рани по лицето. Грозна работа. Скандална. Представи си заглавията и коментарите отдолу, представи си шокираните и злоради физиономии на някогашните си колеги, представи си как двама от тях се побутват на погребението – той
знаеше кои точно щяха да са те – и си шепнат: „Представяш ли си, да го убият с обикновен железен нож?“.
„Бълнуваш“ – помисли си мъжът на скалата, но обидата беше прекалено силна. Отлепи напуканите си устни и каза:
– Ти. Принасяш жертва.
Все още не можеше да види добре другия.
– Принасям.
– На Нея.
– На Нея.
– За приношение ти трябва нещо от наистина свещен материал.
– Желязото е свещен материал.
– Не. Не е. Кремъкът е свещен. Медта. Златото. Желязото не е.
За секунда повярва, че това, което казва, е истина, че другият ще размисли, ще осъзнае грешката си и ще го пусне да си ходи. Ще бъде прекрасно. Но другият само се разсмя.
– Глупости – каза. Приведе се над него, силуетът му закри звездното небе. Мъжът на скалата се почувства изоставен. – Не оценяваш това, което ти се дава. Желязото е най-свещеният метал на света.
– Древните смятали, че пази от зли сили – прошепна мъжът на скалата. Беше вярно. Някога, отдавна, нито едно раждане и нито едно бдение не минавало без магическата защита на нож, гребен, гвоздей от желязо, които пазели живота на новородено-
то и смъртта на покойника. Мъжът на скалата се учуди на лекотата на мислите си, преглътна болката и си наложи да говори по-ясно. – Но желязото било свещено не заради метала. Заради хората било свещено. Заради ковачите. Заради хората, които му
придават форма.
– Аз сам придадох форма на този нож – каза другият. – И не само на него. Но това, което го прави свещен, е само желязото. Разбираш ли?
– Не.
Другият въздъхна.
– Древните знаели, че желязото е свещено много преди да разберат за съществуването му – каза, – преди дори да станат хора. Знаели, че е част от тях и от всичко живо, и че е божествено. Сега разбираш ли?
– Не – изхъхри мъжът на скалата. Не разбра кога онзи се е отдръпнал и кога е замахнал. Юмрукът размаза устата му, изби зъб и го задави с кръв.
– Какъв е вкусът? – попита другият. Мъжът на скалата се извъртя с мъка, изплю кръвта и слюнката.
– На метал.
– На какъв метал? – изкрещя другият.
– Желязо – прошепна мъжът на скалата.
– Желязо. Кръвта има вкус на желязо, желязото има вкус на кръв – гласът стана мечтателен. – Представи си ги – нашите древни предци. Как само са познавали аромата и вкуса на желязото. От кръвта на животните и на хората, които принасяли в жертва, от цикъла на жените. Почитали кръвта, защото знаели, че тя означава живот, означава достатъчно храна за хората и за божествата, означава раждането на нови деца. И когато
един ден изковали първото желязо, когато го видели, подушили и близнали, те разбрали, че са открили метала на боговете, че са разгадали тайните на живота и смъртта. После, разбира се, забравили. Но то е човешко и боговете са склонни да простят.
Мъжът на скалата чу как другият се отдалечава и гласът дойде от разстояние, примесен с вятър.
– Виждал ли си извор с високо съдържание на желязо? Желязото във водата е тежко и се отлага по листата, клонките, камъните. Цветът е ръждив, но наоколо мирише на кръв. Можеш да си представиш как някога хората се бояли да отидат при извора, защото се страхували от миризмата му, защото тя им казвала, че наблизо дебне враг. Или хищник. Или бог.
Мъжът на скалата не отвърна. Гледаше звездите и трепереше, питаше се защо му е студено и защо чува плисък на вода. Стана му тъжно. Дрезгав глас прошепна в ухото му:
– Тя е жадна. Отдавна не е пила кръв. Аз обаче съм готов да `и откажа това пиршество. Готов съм да спра и да те отведа някъде, където ще ти помогнат. Раните ти са по-леки, отколкото мислиш. Искаш ли да живееш?
– Искам!
– Добре. Кажи ми къде е.
– Не знам!
– Но ти каза, че знаеш. Толкова статии написа. Отговори на предложението ми и дойде тук. Сам настоя да отпратя останалите.
Мъжът на скалата не отвърна. Каквото и да кажеше оттук нататък, щеше само да влоши положението.
– Ти не вярваш в Нея – отбеляза другият спокойно.
– Вярвам – настоя мъжът на скалата.
– Не, не вярваш – повтори другият. – Но това не означава, че не знаеш къде е. Кажи – приведе се към него и за секунда мъжът на скалата помисли, че ще го помилва, че ще го целуне. – Кажи.
Мъжът на скалата не отговори. Не можеше да отговори.
– Кажи! – изкрещя другият и заби ножа, и го завъртя, и мъжът на скалата почти припадна от болката и от вонята, защото този път острието разкъса коремната ципа.
– Излъгах! Спри!
– Защо? Отговаряй! – продължаваше да върти ножа и замъгленото от болка съзнание на мъжа на скалата нарисува страшна картина: непознатият рови вътрешностите му не с нож, а с нокти и зъби, къса органите, прави ги на топка и когато топката стане достатъчно голяма, ще я хване, ще я подхвърли нагоре, към звездите, а после ще хукне да я гони.
– Аз мислех, че ти си научил нещо, че можем да го намерим… Моля те, спри.
– Блъфирал си? – другият спря, болката остана. – Как може да си толкова тъп!
– Габриела го измисли – прошепна мъжът на скалата.
– Сигурен ли си? – попита другият с детинско любопитство.
– Да. Тя е виновна.
– Не е много кавалерско от твоя страна, да знаеш. Очаква се да я защитаваш до последен дъх.
– Питай я. Тя знае. Тя ме излъга. Излъга.
Другият не каза нищо. Мъжът на скалата изгуби съзнание, но се съвзе, когато усети как две ръце го вдигат и болката избухва с нова сила. Звездите като че приближиха. Ръцете бяха приятно топли и излъчваха сила, също както тези на баща му някога, преди да го отведат и всички да започнат да говорят на него, момчето, което щеше да се превърне в мъжа на скалата, какво дължи на Партията. Но ръцете, които го държаха сега, не бяха ръцете на баща му.
– Дълг – каза мъжът, който вече не беше на скалата. – Знам.
– Какви дългове? – промърмори мъжът със силните кървави ръце. – Какво знаеш?
Но мъжът, който вече не беше на скалата, не можеше да говори повече. Само трепереше и трепереше.
– Ти се страхуваш – каза мъжът със силните ръце. – Не трябва. Ще те отведа право при Нея, където няма болка и скръб, и няма лъжи. За тази услуга ти повелявам да `и предадеш едно нещо. Кажи `и, че ловът е започнал.
Мускулите на ръцете се напрегнаха, затрептяха и хвърлиха товара си. Не, звездите не станаха по-близки, отбеляза мъжът във въздуха. После падна. В мрака.”

Advertisements

One thought on “Димана Трънкова и “Усмивката на Кучето”

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s