“Абсурдистан” на Гари Щейнгарт

Standard

След любимата ми, размазваща, антиутопична, полуфантастична, иронична, отчасти демонична, и изцяло изключително литературна “Супертъжна истинска любовна история”, Гари Щейнгарт отново е на български език с най-големия си, най-завладяващ, най-силен, най-мащабен, най-сатирично-саркастичен роман – “Абсурдистан”. Не случайно определян като наследникът на Джонатан Франзен в съвременната американска литература, самия Франзен участва в ролята на психоаналитик в трейлъра към последната му книга, Щейнгарт разгръща една история, достойна за епос. Историята на Миша Вайсберг, син на 1238-ия по богатство олигарх в Русия, живеещ в и между три различни свята – Америка на средните щати, Манхатан и Бронкс, на проститутки, богаташи и улична измет; постсоциалистическа, постапокалиптична, олигархическа и мафиотска Русия; и забравените от всички планински евреи в измислената, несъществуваща, но напълно реална бивша съветска автономна република Абсурдисвания, за кратко наричана Абсурдистан. Всяка от тези страни е един малък личен Абсурдистан за всеки, или за всички. С още по-голям цинизъм, с хиперболи, достигащи до абсурд,  уличен език, фройдизъм, изключителна плътност на текста, многопластовост, препратки, алюзии с огромен брой литературни произведения, изтъркани клишета, които подчератват абсурдността, но и позволяват още по-голяма свобода и възможност за мимикрия на идеите и философията на привидно изключително глупавия, неамбициозен и абсолютно профанизирам Миша, Гари Щейнгарт създава един огледален образ на заобикалящия ни съвременен глобален, но и изключително фрагментиран свят. На личния Абсурдистан на всеки един от нас. Една книга, към която няма как да останете равнодушни. Ще ми бъде супер инетересно след като я прочетете да споделите какво мислите, какво чувствате. За мен беше като плуване в топла лятна вечерна бавна вода. Задължително четиво.

Image

“…С Альоша-Боб се запознах през последния ден на първия ни семестър в Аксидентъл. Направо не ми се вярваше, че съм оцелял след първите сто дни на американското ми университетско образование със забележително добри оценки (средно 3,94 от 4,0 възможни точки), а така също и първото скришно ръкоделие (макар и монокултурно), с което ме ощастливи зад камион с бирени каси бяло момиче с мазни ръкавици и говорен дефект – заекване.
Беше средата на декември и намиращият се в Средния запад университетски кампус беше не толкова покрит, колкото погълнат от сняг. Повечето студенти бяха заминали за източното крайбрежие и Чикаголанд, за да прекарат в семейна среда ваканцията по случай куанзаа ; малцината, които бяхме останали, се мотаехме из кампуса пияни, надрусани и в търсене на човешка хуманност. По онова време джобовете на палтото ми бяха вечно натъпкани със сандвичи с шунка (с обилна доза майонеза) и пликове с картофени чипс, а замръзналите ми пръсти стискаха фасче марихуана, от което опъвах с огромна сила и стръв. Тъкмо тази година се бях запознал с марихуаната и се бях пристрастил яко.
Беше посред нощ. И по-точно – два след полунощ. Някъде там и мен ме чакаше удобно американско легло, но още не бях готов да се прибирам. Гордост на кампуса ни беше наистина впечатляващият с красотата си параклис, построен в наивистично-мавърски стил, пред който обичах да се застоявам нощем докато пушех козче подир козче и да си въобразявам, че нищо чудно след смъртта да ни очаква някакъв по-добър живот (тогава, през 1990 г., по времето на перестройката, много мислещи руснаци се надяваха, че Бог наистина съществува). Но през въпросната нощ параклисът отказа да ми разкрие дълбоко скритите си презвитериански тайни и съотношението от добри дела и трудолюбие, които биха ми отредили място в онази част от рая, запазена за притежателите на американски паспорти. Така че през онази нощ бях останал само с истината, че нищо от личността ни не ни надживява след смъртта и че в крайна сметка всичко, което е бил Миша Вайнберг, ще се изпари заедно със стиловете и заблудите на епохата му, без да остави и най-малкия помен от тъжния му тежък блясък – и най-малкото влажно петно, около което наследниците му да се съберат и да си спомнят за живота и делата му.
Втресе ме – и от яд, и от страх – и се прегърнах сам тъжно с ръце, понеже толкова обичах собствената си личност, че в името на оцеляването ѝ бях готов да убия всеки изпречил се на пътя ми. Ами хубаво, рекох си, щом вярата не ще да ме утеши, ще се ориентирам към прогреса. Закрачих ядно към противоположния край на кампуса, където се озовах насред новозастроен правоъгълник, в който модерните празнични зелени и жълти краски на общежитията тръпнеха през заскрежените прозорци. Тръшнах се в една преспа, отворих пликче с царевичен чипс и го изгълтах наведнъж. После запалих остатъка от джойнта и едва тогава си дадох сметка, че трябваше първо да допуша марихуаната, а после да изям чипсите. Докога щях да се уча?
Някъде отвисоко до мен долетя смях и проблясък от светлина, а в това време долетя и нещо съвсем черно и правоъгълно с вид на погребален ковчег и се тупна тихо в съседната купчина сняг, откъдето остана да стърчи накриво като надгробна плоча. От уплаха наврях задника си още по-дълбоко в моята си преспа, развих целофана от замръзнал сандвич с шунка и го заръфах притеснено. Смъртта ме заобикаляше отвсякъде. Студена американска смърт.
Полетя и втори ковчег. Направи кратко салто в мразовития въздух и се приземи право пред нозете ми. Смехът се засили, а аз закрих глава с ръцете си и взех да вия от ужас. Кой е този, дето се заяжда с мен? Кой е толкова жесток, че да предизвиква чужденец под влиянието на дрогата? Развих и втори сандвич и го погълнах почти целия, най-вече от страх.
След което и трети предмет падна до мен – парче съдран картон. Оставих храната настрани и се вгледах по-внимателно. Беше част от табло за „Скрабъл” – една странна американска игра, която определя победителя според познанията му по английска лексикография и правопис. Долазих до единия от ковчезите, огромните ми руски ръкавици се напълниха със сняг, но по някое време успях да разчета блещукащия в основата му надпис: „BOSE”. Подобно на повечето русначета, и аз на младини си бях мечтал за западна техника, затова мигновено си дадох сметка, че пред мен лежи скъпа стерео тонколона. Но защо му е притрябвало на някого да изхвърля такова съкровище през прозореца на общежитие? Избрах да установя истината.
В самото общежитие човек оставаше с впечатление, че се намира в набързо сглобена подводница с приличащи на илюминатори прозорчета и открити тръби под тавана, в съчетание с постоянен бръм от далечни двигатели, сякаш си проправяхме път под тундрата на Средния запад с надеждата да излезем или под калифорнийското слънце, или върху надземната естакада, по която влаковете на нюйоркската метролиния Q трещят по посока на Гранд Стрийт. Потискащото слабо осветено фоайето бе превзето от дълга редица автомати за продажба на стоки, от които се запасих с дузина адски вкусни шоколадови бисквити с пълнеж, чиято тъмнокафява коричка се трошеше върху езика ми, а изпод нея го обливаше белия сок на изкуствено сладко от градинска ружа.
– Хоу-кей! – провикнах се по безлюдните коридори, окичени с табла за обяви, по които разни бележки призоваваха за спешни лесбийски действия срещу дебелаци, които принуждавали онеправданите им сестри да им правят ръкоделие зад камиони с каси бира. – Бравилно – рекох, разтривайки запушения си нос. – Дакива жени заслужават защида.
И докато се наслаждавах на разкошните ми шоколадови бисквитки, бродейки из безжизнените коридори, слухът ми взе да долавя прииждащата от някъде растафарианска музика, запушеният ми нос се замъчи да проследи предателската диря от пурпурна мъгла, процеждаща се изпод нечия очертана в жълта светлина врата. Чак на най-горния етаж открих отговарящото на това описание помещение, в което самият Боб Марли липсваше, но затова пък беше натъпкано догоре с мощни мъжки гласове, които като че се съревноваваха в желанието си да впечатлят някаква жена.
Извадих една от едрите си месести ръце и почуках.
– Фък ю! – изкрещя познат ми рускозвучащ глас. Снех ръката си и се почувствах обиден. Защо никой не ме обича? Но докато се отдръпвах от вратата, същият глас се провикна: – А бе, хайде влизай. Няма значение.
Очарован от така настъпилата промяна в настроението, отворих вратата и се озовах лице в лице с оня изтърсак – руския емигрант Владимир Гиршкин – второкурсник без каквито и да било отличителни черти, който независимо от всичко ме гледаше изотгоре заради деветгодишния си престой в Америка и прекрасния си американски акцент. Гиршкин беше и пиян, и надрусан – много повече от мен – и цялото му вулгарно същество с малката му козя брадичка направо ме отвращаваше. До Гиршкин седеше Джери Щейнфарб – бъдещият писател, навлякъл се в хипарско салвадорско пончо със значка „Дай шанс на мира” закичена точно над сърцето му.
Промишлен вентилатор с човешки бой въртеше мощната си перка току до прозореца и създаваше неестествен вятър, който донякъде смекчаваше душната общежитийна атмосфера. Вентилаторът раздухваше пред себе си парченца хартия и картон, които ми заприличаха на картофената салата, която се разлетя веднъж от устата ми по време на пикник на кръжока за изследвания по женските въпроси. Гол, само по памучни боксерки, Альоша-Боб захранваше гигантския вентилатор с късчета от книга с твърди корици, чиито останки накрая излетяха през прозореца и се приземиха в заснежения четириъгълник.
– Смърт на Пастернак, смърт! – крещеше Альоша-Боб.
– Хей, Боб! – подвикна му подкокоросващо Джери Щейнфарб. – А с фурничката за тоуст какво?
– Подай ми я – провикна се Альоша-Боб. – За чий хуй ми е вече? Повече няма да ям. Хей, момчета, вижте какво има тук! Шибаната „Ада”. И на теб да ти го начукам, Набоков! Ебаси и шестнайсеткаратовия досадник!
– Правилно – констатира Щейнфарб и без каквито и да било угризения запокити тостера през прозореца, макар литераторската му ръчица да се поозори от металния товар.
– Здравейте, момчета – рекох и си издухах носа в ръкава. – Защо хвърляте всичко през прозореца?
– Защото всицко – изимитира акцента ми Щейнфарб – е ненузно. Ето засто.
– Взели сме по три дози ЛСД – поясни Владимир Гиршкин с тъмни и празни очи иззад роговите бабешки рамки. – И сега Боб се отърсва от всичките си земни блага.
– О – рекох, – току виж се оказал будист.
– О – рече Щейнфарб, – а току виж и не се оказал. Може просто да иска да каже „ебал съм му майката” на всичко без конкретна причина. За теб, Миша, всичко ли трябва да е систематизирано?
Альоша-Боб извърна разширените си зеници към мен и ме посочи предизвикателно със зачервен кокалест показалец:
– Значи ти си Снак Дади – нарече ме с прякора, който си бях спечелил покрай подвизите ми в столовата. А аз стоях поразен от почти голото му великолепие и от идеално нормалния му и разсъдлив вид, който успяваше да запази дори докато ръководеше унищожението на всички онези красиви вещи, закупени най-вероятно от родителите му. В очите ми той се явяваше нов вид евреин – свръхевреин – напълно откъснат от материалното битие.
– А ти си Гадния Боб – отвърнах. – Мяркал съм те из библиотеката за отличниците.
– И аз съм чувал за теб – каза Альоша-Боб. – Син си на оня рефюзник Борис Вайнберг. Оригинал си ти. Направо си част от историята.
И трите описания ме разсмяха.
– Е, не съм толкова велик, колкото ме мислиш – рекох. – Честно казано… – Тук спрях и взех да ровя в запаса си от думи. – Честно казано… Честно казано…
– Нали го чухте – честен бил – прекъсна ме Владимир Гиршкин.
– Миша Честния – обяви Джери Щейнфарб.
– Снак Дади Превъзходния – продължи темата Гиршкин.
Хвърлих изпълнен със съжаление поглед на сънародниците ми. Трима руснаци от Ленинград. Седнали да се борят за вниманието на сам-самичък американски евреин. Че не можехме ли да подходим по-ползотворно към ситуацията? Защо да не оформим екип за борба със самотата ни. По едно време бях предложил на Гиршкин и Щейнфарб от моя домашен винегрет и самун автентичен ръжен хляб от местната литовска фурна, но те само се надсмяха на носталгията ми.”

Превел Венцислав К. Венков

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s