Гранта 4. Алис Мънро и “Нощ”

Standard

Продължаваме с кратките откъси от новия брой на списание Гранта. Днес откъсът е от Алис Мънро – носителка на Нобелова награда за литература за 2013 г. Един от най-големите майстори на разказа в световната литература.

Image

“Когато бях малка, сякаш всяко раждане, спукване на апандисит или друго драстично физическо събитие неизменно се
случваше по време на снежна буря. Пътищата бяха затворени, не можеше да става и дума да се изрови колата, затова се налагаше да се събере конски впряг, който да си проправи път до градската болница. Бе истински късмет, че наоколо все още се намираха коне – при обичайния ход на нещата хората щяха да са се отказали от тях, но войната и оскъдните дажби бензин бяха променили нещата, поне временно. Тоест, когато ме преряза болката встрани, тя разбира се го стори около единайсет часа вечерта, когато навън виеше виелица, и тъй като в обора ни нямаше и един кон към момента, впрягът на съседите трябваше да влезе в действие и да ме закара до болницата. Пътят бе не повече от миля и половина, но все пак
си беше приключение. Лекарят ме очакваше и без да изненада когото и да е, се заприготвя да ми извади апандисита.
Повече апандисити ли се вадеха тогава? Знам, че все още се случва и че се налага – дори съм чувала за човек, починал, за-
щото не му го извадили навреме, – но в спомените ми през този ритуал някога минаваха доста деца на моята възраст, не масово разбира се, но и не особено неочаквано, а вероятно и не особено злощастно, тъй като това означаваше почивка от училище, пък и ти придаваше особен статус – отличаваше те, за кратко, като някой, докоснал се до смъртната човешка същност, и то в миг от живота, когато подобно нещо носи удовлетворение.
И така, с изваден апандисит, лежах няколко дни и гледах през болничния прозорец как снегът меланхолично пада през
клоните на няколко вечнозелени дървета. Подозирам, че дори не ми е хрумвало да се запитам как баща ми ще плати за това събитие. (Май продал малка дъбрава, която бил запазил – въпреки решението да се отърве от фермата на баща си – с надежда да я използва за лов с капани, производство на кленов сироп или
по-скоро от несподелима носталгия.)
След това се върнах в училище, порадвах се по-дълго от необходимото на свободни от физическо часове и една съботна
сутрин, когато с майка ми бяхме останали сами в кухнята, тя ми каза, че в болницата извадили апандисита ми, точно както си мислех, но извадили не само него. Лекарят сметнал за необходимо да го извади, щом така и така се бил захванал, но основното му занимание се оказал друг един израстък. Тумор, обясни майка ми, с размер на пуешко яйце. Но не се тревожи, каза тя, сега вече всичко е приключило. Мисълта за рак така и не се появи в съзнанието ми, а и тя никога не изрече думата. Не мисля, че днес може да се стигне до подобно разкритие, без въобще да се поставя под въпрос, без да се изследва дали образуванието е раково, или не е. Раково или доброкачествено – бихме искали да научим веднага. Единственият начин, по който мога да обясня защо не сме говорили, е, че сигурно самата дума е била обвита в някакво було, подобно на булото около споменаването на секса. Дори по-лошо. Сексът беше отвратителен, но в него сигурно имаше някакво удовлетворение – и ние знаехме, че е така, макар майките ни да не подозираха, – докато дори самата дума рак те караше да си представяш някакво тъмно, гниещо, зловонно същество, което не би погледнал, дори докато го изритваш от пътя си.
И така, аз не попитах и не ми казаха, затова мога само да предполагам, че е било доброкачествено или че е било най-лов-
ко отстранено, защото ето ме тук и сега. И дотолкова не се сещам за това, че през целия си живот, когато са ме карали да изброя какви хирургични операции съм претърпяла, автоматично съм казвала или изписвала само „апандисит“.
Разговорът с майка ми вероятно се е случил по време на великденската ваканция, когато всичките снежни бури и заскре-
жени планини бяха изчезнали, поточетата бяха вече пълноводни и улавяха всичко, до което успяваха да се доберат, а дръзкото лято се задаваше с устрем. Климатът в нашия край нямаше време за губене, нямаше милост. Насред жегата на ранния юни приключих с училище, тъй като бях изкарала достатъчно добри оценки, за да се освободя от последните изпити. Изглеждах добре, помагах в домакинската работа, четях книги, както обикновено, и никой не подозираше, че с мен е ставало нещо.”
Превела Маргарита Тенева

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s