Гранта 4: Мирослав Пенков и “Именник на въображаемите ханове”

Standard

За първи път в целия свят, премиера на откъс от предстоящия роман на Мирослав Пенков с работно заглавие “Именник на въображаемите ханове”. След изключителният успех на сборника с разкази “На изток от запада” и наградата на BBC за разказ, очакваме с нетърпение първия роман на Мирослав, който ще излезе отново в едно от най-престижните американски издателства “Фарар, Строс и Жиро”! Специално за Гранта България, Мирослав предостави този откъс. Аз лично чакам романа с нетърпение!

Image

“Гаричката, със същия успех, можеше да лежи и по средата на едното плоско нищо. Вътре, наблъскани в очакване на сле-
добедния автобус, аз и шепата прастари селяни сега се молехме прииждащата буря да ни подмине. През прозореца, нацвъкан от лястовички, отдавна заминали на юг, се виждаше път – напукан от жеги, студове и дъжд. Отвъд пътя се простираше голо поле, безкрайно и кафяво, обсипано с могили като изоставени костенурчи коруби. На една страна
стърчаха стройни редици бели стълбове – сякаш ято грамадни щъркели, готови да разбутат празните коруби. Могилите, знаех, бяха гробници от тракийско време. Стълбовете – вятърни турбини. А пък далеч зад тях, назад в далечината, стена от червен пясък се изливаше из небето и летеше право към нас.
– Самум – рече един старец току до мен. – Надига, разбираш ли, пясъка и го влачи право при нас.
– Сахарски пясък – рече друг един човечец. – От египетската пустиня.
Миризмата на фосфор изпълни ноздрите ми, сетне и смрадта на тютюн. Само допреди няколко минутки седяхме заедно отвън – старците на една паянтова пейка, а аз на земята, с раница до олющената фасада, задрямал на слабото априлско слънце. Бях пристигнал тая сутрин с автобус от София, смазан от деветчасовия презокеански полет и петчасовия престой в Амстердам.
– Сядаш тука и не мърдаш – казал ми беше шофьорът на софийския автобус. – Чакаш автобуса за Клисура. Идва по обед. Син автобус. С табела: За Клисура. Ще можеш ли да я прочетеш?
Бавно и високо – така ми го беше казал, както се говори на чужденец, пияница или идиот. Кимнах му. Ухилих се. Почудих се за кое от трите ме беше взел? Сетне и селяните заприиждаха с бусчета от близките градчета: две бабки в пъстри шалвари, ярко оранжеви престилки и забрадки – едната синя, другата бяла, и двете със ситни алени розички, щамповани върху плата. Един дедик, от главата до петите в черно, с лице белнало се от току наболата брада и с мустак рунтав, прясно къносан в рижо. Жена му – стара, стара баба, дето от безчет лета не беше виждала небето – и нейните престилка, рокля, елече и забрадка, и те чисто черни. След тях двама други старци, друга някаква женица – всичките с кошници в ръцете, с пазарски мрежи. Насядаха по дългата пейка, разговориха се. Мъжете си свиха цигарки, запалиха ги, а от пушека аз се разкашлях. Жените прихнаха като кукумявки. Но никой не посмя да ме погледне или да ми продума. Догдето една тояга не ме замушка в ребрата, бастун на старец.
– Събуждай се, кардаш. Буря иде.
Чакалнята миришеше задушно, на плесен и гниеща дървесина. В далечния край се издигаше купчина пейки, чак до оголе-
ните греди на тавана. Шалварестите баби сграбиха една пейка, лицата им пламнаха, но ни един мъж не мръдна да им помогне. Наместо това до един зазяпаха, сивите им очи – грейнали от топло задоволство.
Аз също се улових, че гледам жените в ступор, омаян от музиката на измъченото им охкане, от стона на пейката, която
влачеха по циментовия под. Една по една жениците накацаха на пейката като лястовички по телефонна жица. Кихнах. От мухъла. Сетне въздухът се наля с вонята на тютюн, а очите ми – със сълзи. Червеният Мустак беше почерпил от цигарите си двамата дядковци, изправени сега до един прозорец, вторачени в приближаващата буря.
– Веднъж на двайсе години – каза единият, като ме видя да се присламчвам.
– Веднъж на трийсе – поправи го другият и изплю миризлив облак, който се блъсна в стъклото и ни лъхна обратно в лицата.
Първият сви рамене. Облиза ъгълчето на цигарата, където хартийката беше тръгнала да се развива.
– Суха мъгла – каза. – Най-първо я видях като бях на десет, току преди да се погуби татко във войната. Втори път я видях
като ми се роди големият син.
– Коя война? – рече другият.
А аз гледах как бурята поглъща гробниците и турбините. Огромен кален водопад, плиснал от небето. Като Ниагарския,
който с нашите бяхме видели преди много години, на път от Канада за Щатите, само че по-зловещ, понеже приближаваше със страшна сила, понеже, доколкото аз знаех, в България пясъчни бури нямаше.
Юмрук от вятър блъсна гаричката, а аз се приготвих за дъжд от стъкла. Но нищо не се счупи. Само няколко керемиди литна-
ха от покрива. И тогава бабката в черно крякна откъм пейката:
– Добре си ни дошел, Свети Костадине – и от тоя неин крясък козината ми настръхна, по ръцете, по врата.
Червеният Мустак я сгълча да мълчи, но тя не щеше и да чуе.
– Въх, въх, въх – прошепна и като се заклати на място, взе трескаво да се кръсти. Една по една жените до нея станаха, пък
се преместиха в най-далечния край на чакалнята. Една по една насядаха по пода и покриха лица с разноцветните си забрадки.
– Не бойте се, душички – рече им бабката в черно. – Свети Костадин иде. А след него майчицата му, и тя пристига.
И продължи да се клати. Напразно се мъчеше да си стигне галошите, да ги откопчае. Скованите `и стави скърцаха, а може
и пейката да чувах. Сумтеше бабката, пъхтеше. Забрадката `и се беше развързала и при всяко мръдване крайчетата плясваха лицето `и като крилете на въглена птица. Бузите `и бяха станали
червени ябълки и като вдигна очи към мен, макар и само за секунда, стори ми се младичка като момиче.
– Не бой се, чедо – рече ми благо и сълзи текнаха из браздите на лицето `и. Тя ги избърса с едно от черните крила и върза
краищата на възел. Мисълта за дядо ми легна тежка на сърцето.
Не можах да разбера защо и как.
Без да продума, Червеният Мустак се смъкна в краката на жена си. Разкопча `и галошите, остави ги настрана, пък взе да
мачка подпухналите `и, розови нозе.
– Тъй, тъй – каза `и.
– Въх, въх – прошепна тя, а сълзите все така се търкаляха.
Около нас мръкна като нощ. Пясъчната стена беше погълнала и нашата гаричка. С оглушително съскане милион песъ-
чинки затропаха по стъклата, но както преди, нищо не се счупи. Отвън слънцето гореше червено иззад червената мъгла. Суха мъгла, така я беше кръстил дедикът. Пясък от сахарската пустиня. Но щом си поех дълбоко дъх, щом началният страх взе да се поразминава, разбрах, че въздухът отвън съвсем не бе така наситен с пясък. И нямаше истинска опасност. Само прекрасно зрелище.
Като в огледало, двамата дядковци си плюха на пръстите, ощипаха фасовете и ги затъкнаха зад ухо. После издърпаха една
пейка от купчината, обърнаха я с краката нагоре и мълчаливо се свиха зад нея. Аз също се оттеглих в единия край на чакалнята, разчистих с обувка пръстта по пода и се облегнах на хладната стена. Пясъкът съскаше, барабанеше, сипеше се връз покрива, прозорците, целия свят.
Преди повече от четиридесет години, като наказание за скандалното му отказване от членство, Българската комунисти-
ческа партия беше изпратила дядо ми изгнаник в село Клисура. Начален учител, той беше учил там клисурските дечица четири години, преди да се завърне в цивилизацията. Само толкова знаех. Само толкова ми беше казал татко.
Измъкнах туристическата карта, която бях купил в София, и я разстлах в скута си. Тук пред мен, в югоизточното ъгълче на
България, се разливаше Странджа планина. Тук пред мен криволичеха устието на Велека, черноморският бряг. Тук беше и
Турция, и границата – като ръбчето на рокля на капризна мома, дето все се задява с момците: надига ръбчето да покаже на един глезенче, скрива го и го разголва пред друг – Гърция, България, Турция… и така хиляда и триста години. И там, връз това ръбче, сред странджанските баири, изписана на картата с шрифт различен от този на другите села, се гушеше Клисура. Тая Клисура, за която дядо никога не ми беше разправял. Хубав живот ли беше живял той там, тежък ли? Защо, подир пенсия преди три години, беше избрал да се върне точно в Клисура? Търсеше ли нещо в това село и ако да – какво? И защо ни беше изоставил, не – защо беше изоставил мен, без дори да се сбогува?
Сгънах картата и я мушнах обратно в раницата. На пейката старицата в черно се беше поуспокоила вече. Лицето `и засти-
нало, очите `и плуваха изпод затворените клепки, а мъжът `и все така `и разтриваше ходилата. Зад барикадата пък дядковците пак бяха запалили фасовете и тънки нишки сив пушек течаха към оголения таван и плетяха паяжина. Шалварестите женици бяха разпокрили кошниците, постлали бяха бели пешкири в скутовете си, за да може едната да нареже кашкавал на ивички, а другата да накъса бял хляб на едри залци. А трийсет километра на юг, точно в този миг, моят дядо обядваше или пък вадеше от кладенеца ведро, четеше книга или се стягаше за следобедна дрямка. Без да подозира даже, че внук му, неговата плът и кръв, приближава със страшна сила. Да му поиска сметка за огорчи- телното бягство? Ех, де да бяха подбудите ми тъй благородни и чисти.”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s