Гранта 4: Харуки Мураками и “Разходка до Кобе”

Standard

Започвам да публикувам откъси от текстовете в новия брой на Гранта България. Започвам с Харуки Мураками. Ще видите нататък какво ви чака. Броят е убийствен.

Image

“Отседнах в малко ново хотелче в Кобе. По-голямата част от гостите бяха групички млади жени. Сигурен съм, че си пред- ставяте за какъв хотел говоря. На следващата сутрин се събудих в шест часа, качих се на влака за Ашия още преди сутрешната навалица и продължих пешеходната си обиколка. За разлика от предходния ден, небето бе покрито с облаци, а въздухът бе леко мразовит. Вестникарската прогноза за времето уверено предричаше дъжд за следобеда (и разбира се познаха, вечерта се измокрих до кости). В сутрешния вестник, който бях купил на гара Санномия, имаше и продължение на статия за нападение над две момичета в Сума Ню Таун (поредното ново място, помислих си аз, заради което са разрушили върха на някоя планина; не бях го чувал). Едно от тях бе починало. Полицията твърдеше, че ставало дума за случайни нападения, но жителите с малки деца бяха уплашени. Това бе преди ужасното убийство на Джун Хасе, момче на единайсет години, в Кобе. При всички положения ставаше дума за страшно, отвратително и безсмислено нападение над деца още в основното училище. Рядко четях вестници и дори не бях чувал за нападенията. Спомням си, че усетих някаква суха, но дълбока и обезпокоителна нотка между редовете на статията. Докато сгъвах вестника, ме осени неочаквана мисъл. Мъж, който се разхожда сам посред бял ден през седмицата, може да изглежда доста съмнително. Сянката на повтореното насилие увеличи чувството, че бях чужд елемент тук. Като неканен гост, нахлул на място, където няма работа.
Вървях по пътя в подножието на влаковата линия, отклонявайки се тук-там, за да държа посока запад, и след трийсет
минути бях навлязъл в Ашия. Дълъг и тесен град, разположен по протежението север-юг. Ако тръгнеш на изток или на запад,
си излязъл почти веднага. И от двете страни на пътя имаше – отново – празни парцели, останали след земетресението, и няколко изоставени къщи, килнати на една страна. Почвата в областта Ханшин-кан е различна от тази в Токио. Представих си
голям хирургически белег върху кожата на някой близък, образ, от който ме прободе физическа, пронизваща болка, болка, несвързана с времето или мястото. Районът бе обрасъл със зелени летни бурени, което правеше контраста още по-поразителен. Представих си голям хирургически белег върху кожата на някой близък, образ, при който ме прободе физическа, пронизваща болка, болка, несвързана с времето или мястото. Естествено, тук имаше не само парцели, обрасли с бурени. Попаднах и на няколко строителни площадки. Предполагам, че след по-малко от година тук ще се издигат редици новопостроени къщи, толкова много, че вероятно не бих разпознал мястото. Чисто нови керемиди ще блестят под ясните лъчи на слънцето. Дотогава може да не остане нищо общо между пейзажа тук и мен самия (най-вероятно няма). Между нас (вероятно) стои принудителен вододел, изваден на показ от един съкрушително разрушителен механизъм – земетресението. Вдигнах поглед към небето, вдишах от заоблачения утринен въздух и се замислих за тази земя, която ме бе направила човека, който съм, и за човека, който тази земя бе направила. За онези неща, върху които нямаме никаква власт.
Когато пристигнах на гара Окамото, следващата гара, реших да се отбия в някое кафене – което и да е – и да си поръчам за-
куска. Не бях ял нищо цяла сутрин. Но повечето кафенета още не бяха отворили. Кварталът не беше от ранобудните, спомних си аз. С неохота си купих енергиен десерт „Калоримейт“ от един крайпътен „Лоусън“, седнах на пейка в парка и тихомълком го изядох, отпивайки кафе от метална кутийка. Използвах момента да си нахвърля бележки за онова, което бях видял в пътешествието си до момента. След кратка почивка извадих джобното си издание на „И слънцето изгрява“ от Хемингуей и продължих оттам, където бях прекъснал. Бях чел романа в гимназията и го подхванах отново в леглото в хотела, а разказът ме погълна изцяло. Зачудих се защо преди не бях осъзнал колко страхотен роман е това. Тази мисъл събуди странно усещане у мен, вероятно предишния път умът ми е бил зает с нещо друго.
Закуска нямаше и на следващата гара, Микаге, затова продължих тихо и с бавна стъпка покрай релсите, изгубен в мечта-
ния за силно, димящо горещо кафе и дебели резени препечени филийки с масло. Както преди, подминах множество празни
парцели и строителни площадки. Край мен се плъзнаха няколко мерцедеса Е-клас, вероятно караха децата на училище или към гарата. Автомобилите нямаха нито една драскотина или петънце. Както символите нямат съдържание, а потокът на времето – цел. Нямаха никаква връзка със земетресението или насилието. Най-вероятно.
Пред гара Рокко се предадох и влязох в един „Макдоналдс“, поръчах си меню с яйчен макмъфин (360 йени) и най-сетне ус-
пях да утоля глада, бушувал в мен като бурно море. Бе толкова тихо – имах чувството, че съм попаднал на пространствено
ниво, където не биваше да бъда. Каква бе тази пълна тишина? Реших да направя трийсетминутна почивка. Вече бе девет ча-
сът. Влизайки в „Макдоналдс“ в девет сутринта, се почувствах сякаш бях погълнат от гигантска макдоналдсова въображаема
действителност. Или сякаш се бях превърнал в част от масовото несъзнавано. Но в действителност всичко, което ме обграждаше, бе собствената ми индивидуална действителност. Очевидно. Само дето, за добро или лошо, тази индивидуалност временно нямаше къде да отиде.
Бях успял да се добера чак дотук, затова реших да се изкача по стърмния склон, който водеше до старата ми гимназия.
По челото ми изби потна влага. В гимназията винаги пътувах с претъпкания автобус до училище, но сега изминах пътя със
собствени сили. На просторното игрище, изрязано в планинския склон, ученички играеха хандбал в часа по физкултура.
Всичко бе обвито в неземна тишина, извън откъслечните възгласи на момичетата. Бе толкова спокойно – имах чувството,
че съм попаднал на пространствено ниво, където не биваше да бъда. Каква бе тази пълна тишина?
Загледах се в пристанището на Кобе, което блещукаше в оловносиво долу в далечината и се заслушах внимателно, с на-
дежда да уловя някое ехо от миналото, но до мен не достигна нищо. Само звуците на тишината. И толкова. Но какво да направи човек? Та нали става дума за неща, случили се преди повече от трийсет години. Преди повече от трийсет години! Едно мога да кажа със сигурност: колкото повече остарява човек, толкова по-самотен става. Важи за всички. Но може би в това няма нищо лошо. Искам да кажа, че в известен смисъл животът ни не е нищо повече от низ фази, които ни помагат да привикнем към самотата. И щом е така, няма от какво да се оплакваме. А и на кого ли бихме могли да се оплачем?”

Превод Маргарита Тенева

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s