“Изгубеният рай” на Джон Милтън

Standard

За днешния следобед – поезията на Милтън. “Изгубеният рай” е един от върховете на световната поезия. Прочетете.

Image

“За първото човешко непокорство и плода
на запретеното дърво, със своя бренен вкус
довел смъртта в света и цялата ни земна скръб
със загубата на Едем, доде престолът светъл
ни бе възвърнат от един друг, по-велик Човек,
пей, свята Музо, ти, която на сами върха на
тайния Хорив или Синай си вдъхновила
един пастир избрания народ да просвети
за туй как от началото Земя и Небеса
са станали от Хаоса, или ако Сион
те по услажда, или Силоамската река,
течаща покрай Божия оракул, аз оттам
те призовавам да подкрепяш храбрата ми песен,
която смята не с междинен полет да се носи
над планината Аонийска, за да проследи
неща, недръзвани до днес ни в проза, нито в рима.
И преди всичко ти, о, Дух, ти, който би избрал
пред всички храмове сърцето праведно и чисто,
напътствай ме, защото ти си вещ: ти бе навред
в началото и разпрострял крилата си могъщи,
седеше върху бездната подобно мътещ гълъб,
додето тя от теб зачена; тъмното у мен
огрей, а ниското вдигни сега и подкрепи,
та тъй на висотата на великата си тема
да утвърдя безсмъртното всевечно Провидение,
да оправдая пътищата Божи към човека.
Кажи сега — от теб не крият нищо
небесата,
ни адската дълбока паст — кажи какво подтикна
предците ни сред тяхното честито битие
под небесата благосклонни от Твореца свой
да се откажат, волята му висша да престъпят
зарад един запрет — на всичко друго
господари?
Кой пръв ги подло прелъсти за този гнусен бунт?
Проклетата Змия — да, той, чието зло коварство,
пришпорено от завистта и от мъстта, подлъга
на целия човешки род прамайката, макар
да бе за гордостта си свергнат от небето с всички
метежни ангели, с чиято помощ пожелал
да се издигне в славата над равните на него,
повярвал беше, че пред най-високия дори
не би отстъпил и заради алчната си цел
срещу престола и срещу господството на Бога
повдигна на небето светотатствена война
с безплоден устрем. Силите на царя всемогъщ
запратиха го презглава от светлия ефир
в разруха грозна, в плам и дим към гибелта
бездънна —
в окови адамантени да се пече навеки,
задето предизвика в бой всесилния владетел.
Триж тройно времето, което мери ден и нощ
за смъртните човеци, той с ужасната си шайка
се валяше, сред огнения залив повален,
проклет завинаги, макар безсмъртен; но съдбата
го пазеше за нова ярост — че едната мисъл
за пропиляното блаженство и теглата днешни
терзае го до смърт — навред той мята болен взор,
познал крушение огромно и разгром велик,
помътен от упорна злост и гордост непреклонна.
И неведнъж със зоркостта на ангел той обзира
юдола, в който е запратен — край суров и пуст,
зандан страхотен и отвред, додето поглед стига,
пламтящ като гигантска пещ, ала от този плам
не жива светлина струи, а зрима тъмнина,
в която само най-печални гледки се откриват —
долини скръбни, краища плачевни, где покой
и отдих няма, а към всички благата надежда
не се отбива никога, терзанията само
безспир напират — и потопът огнен, щедро хранен
от неизтляващата сяра с нова жар и жупел.
Туй място съдникът върховен беше отредил
за непокорните, навеки ги заточи там
сред пълен мрак и жребият им бе определен —
триж по-далеч от Бог и от небесните зари,
отколкото е центърът от полюса световен.
О, как не си прилича туй с предишното им царство!
Там своите съратници в провала, съкрушени
на огъня в бушуващите вихри и въртопи,
съглежда скоро той и ето — проснат недалеч
по сила вторият след него, втори и по грях,
познат по-сетне в Палестина и наименуван
Велзеевул. Към него впрочем този Архивраг,
от небесата Сатана наречен, с дръзка реч
обърна се, ужасната смълчаност нарушил:
„Ако това си ти — но, о, тъй паднал, тъй различен
от онзи, който в светлия на радостта предел,
облечен в непреходен блясък, ярко надсия
най-бляскавите мириади! — ти, когото с мен
единни мисли и надежди, общи начертания
и в предприятието славно жертвена готовност
ведно събраха някога, а днес бедата сбра
в погрома общ, в каква бездънна пропаст си съборен
и от каква височина! О, толкоз по-могъщ
е онзи с мълнията — кой ли можеше да знае
за силата на тези мишци! Ала нито те,
ни туй, що победителят в гнева си още би ни
навлякъл, няма да смутят или да променят
зад външната промяна онзи ум непоклатим
и горделивостта на уязвеното достойнство,
повдигнала ме в смъртен бой с най-силния да встъпя
и към ожесточеното сражение привлякла
безброй пълчища от въоръжени духове,
които дръзнаха властта му да презрат и с мене
да противопоставят мощ на висшата му мощ
на стреснатите небеса по бранните полета
и трона му разклатиха. Какво, че бяхме бити?
Не всичко е загубено — остава твърда воля,
усърдие за мъст, безсмъртна жилава омраза,
решителност да не склоним пред вражи меч глава —
неща, които никой няма сила да сломи.
Не, този блясък неговата ярост или мощ
не могат ми отне. С поклон да моля за пощада,
или в прахта на колена да го боготворя —
тоз, който вчера тръпнеше пред моята десница
за царството си — туй ще бъде вече твърде низко,
това ще е позор и срам, пред който този крах
е нищо, щом съдбата е дарила боговете
със емпирейна същина, незнаеща разгром,
щом подир опита на туй събитие велико,
въоръжени не по-зле, с прозрение по-мощно,
с надежда по-успешна можем да решим сега
да поведем със сила или с хитрост вечна бран
непримирима срещу своя славен неприятел,
който ликува днес и в прекомерната си радост
като тиранин сам царува върху небесата.“
Тъй рече този вероломен ангел, глас издигнал
през болката си, но разбит от черно отчаяние,
и тъй на вожда си отвърна дръзкият съратник:
„О, княже мой, о, главатарю на безброй престоли,
повели серафимите на битка в боен строй
под твоята команда, с тези подвизи безбройни
на небесата царя дълговечен устрашили,
изпитали устоите на висшата му власт,
били те сила или случай, или пък съдба!
Аз виждам ясно и оплаквам този грозен край,
при който в зъл разгром и твърде скръбно поражение
изгубихме и небесата, и това си войнство,
в разруха страховита запокитено дотам,
додето могат богове и духове небесни
да паднат, тъй като умът или духът остава
непобедим и жизнената якост се завръща
дори когато блясъкът помръкне и потъне
блаженството, погълнато от безконечна мъка.
Ала завоевателят (когото отсега
за всемогъщ признавам аз, че сила като тази,
каквато ние имахме, не би усилил друг)
дали духа и крепкостта не ни остави с цел
да се терзаем и да чезнем в черната си мъка,
за да наситим неговата разярена мъст,
или пък да му служим тук като послушни роби,
пленени в бран — да правим туй, което той поиска —
тук, в пек и жупел в центъра на ада да се трудим
или да бродим в бездната по негови поръки?
Каква е ползата тогаз, че силата ни още
е непокътната или че ние сме безсмъртни
да влачим вечно тази си безсмъртна тегоба?“
Тогава Архидяволът побърза да отвърне:
„О, паднал херувиме, жалко е да бъдеш слаб
и в дело, и в страдание. Но знай едно от мен:
целта ни никога не ще е да творим добро,
а зло да вършим ще е наша най-велика радост,
бидейки в разрез с волята върховна на тогова,
с когото сме противници. Ако тогава той
от злото се помъчи пак добро да извлече,
ний трябва да намерим начин да го извратим,
така че от доброто зло отново да изтръгнем,
в което може да сполучим, а това, невям,
ако съм прав, ще го опечали и ще обърка
най-съкровените му мисли още насред път.
Но гледай — победителят разсърден отзова
потерята на своето възмездие крилато
назад към дверите небесни: сярната градушка,
изстреляна връз нас сред тази буря, укроти
вълните огнени, с които бездната ни срещна
при падането ни от небесата, и гърмът
с крила от алени светкавици и сприхав гняв
стрелите си навярно изразходва и престана
да громоли в огромната и безпределна пропаст.
Да не изпускаме тогава този случай, който —
дали е от презрение или преситен бяс,
не е тъй важно — нашият противник ни отпуща.
Виж хей онази мрачна шир безжизнена и дива,
седалище на пустотата, от светлик лишена
извън отблясъка на тези пламъци мъртвешки —
блед и ужасен. Нека да се устремим нататък,
отвъд прищевките на тези огнени талази —
там да отдъхнем, ако отдих пуска котва там
и след като сберем сразените войски отново,
да се допитаме как можем пак да пакостим
на своя враг, как загубата тежка да поправим,
как да надмогнем с общи сили бедствието страшно,
каква опора можем от надеждата да дирим,
или каква решителност — от безнадеждността.“

Превод Александър Шурбанов

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s