“Обреченият град” на братя Стругацки. Може би най-любимият им роман.

Standard

“А виж, свободата, братче, туй вече е друг въпрос. За свободата човек може и главата си да залага…“ “Обреченият град” е изключителен антиутопичен роман, една от най-любимите ми книги въобще. Еманация на крайностите, до които може да доведе един социален експеримент. На какво са способни хората в екстремни ситуации, какво прави властта над други същества с тях, до къде се простират инстинкта за самосъхранение и човещината. Човек за човекът вълк ли е или нещо още по-страшно, пред което да бъдеш само изяден е награда. Ужасът на неизвестното, промените, болките и загубите, стремежа към свобода, търсенията за по-добър живот. Борбата за себедоказване и освобождение. В тази книга има всичко от другите им книги. Много силна и дълбока. Многопластова и докосваща. Книга за размисъл и почувстване.

Image

“Беше Изя Кацман.

— Да няма жена при тебе? — попита той още на прага. — Кога най-сетне ще си сложиш звънец?

Както винаги в началото на всяко сборище през първите няколко минути Изя беше грижливо вчесан, с колосана якичка и ослепително бели маншети. Тясната добре изгладена вратовръзка бе разположена с невероятна точност на линията между носа и пъпа му. Но въпреки всичко Андрей предпочиташе сега да види Доналд или Кенши.

— Влизай, влизай, дрънкало — каза той. — Какво ти става днеска, цъфна преди другите?

— Ами знаех, че при тебе има жена — Изя ухилен потриваше ръце, — и побързах да я видя.

Те влязоха в трапезарията и Изя с широки крачки се устреми към Селма.

— Изя Кацман — представи се той с кадифен глас. — Боклукчия.

— Селма Нагел — лениво отвърна Селма, протягайки му ръка. — Курва.

Изя чак извряка от наслада и предпазливо целуна протегнатата ръка.

— Между другото! — каза той, обръщайки се към Андрей и отново към Селма. — Чухте ли вече? Съветът на районните пълномощници разглежда проект за решение — той вдигна показалеца си и гласът му се извиси — „За въвеждане на ред в ситуацията, създала се във връзка с наличието в чертите на града на големи струпвания от кучеглави маймуни“… Уф! Предлага се всички маймуни да бъдат регистрирани, снабдени с метални нашийници и плочки със собствени имена, а след това да се зачислят на учрежденията и на частни лица, които по-нататък ще носят отговорност за тях! — Той се изкикоти, изгрухтя и с проточен тъпичък писък заблъска с юмрука на дясната си ръка по дланта на лявата. — Грандиозно! Всякаква друга работа се захвърля и заводите спешно започват да произвеждат само нашийници и плочки. Господин кметът лично взема под своя опека три полово зрели павиана и призовава населението да последва примера му. Андрей, ти ще си вземеш ли някоя женска маймунка? Селма ще бъде против, но такива са изискванията на Експеримента! Както е известно, Експериментът си е Експеримент. Вие, Селма, надявам се, не се съмнявате, че Експериментът е именно експеримент — не е екскремент, не е експонент, не е перманент, а именно Експеримент?…

Андрей едва смогна да се вмести между клокоченето и пъшкането, за да го спре:

— Ето на, пак започна да дрънкаш!…

От това се страхуваше най-много. На новия човек такива нихилизъм и непукизъм сигурно влияеха съвсем пагубно. Естествено къде-къде по-привлекателно е да скиташ така от къща на къща, да се кикотиш и да плюеш всичко на ляво и на дясно, вместо да стискаш зъби…

Изя престана да се хили и закрачи възбуден из стаята.

— Може би всичко това са дрънканици — съгласи се той. — Възможно е. Но ти, Андрей, както винаги и бъкел не разбираш от психологията на ръководството. Каква е според тебе мисията на ръководството?

— Да ръководи! — отсече Андрей, приемайки предизвикателство. — Да ръководи, а не между прочем да дрънка и да плещи врели-некипели. Да координира дейността на гражданите и на организациите…

— Стоп! Да координира дейността — с каква цел? Коя е крайната цел на тази координация?

Андрей сви рамене.

— Та това е елементарно. Всеобщото благоденствие, редът, създаването на оптимални условия за прогресивно развитие…

— О! — Изя отново вирна показалеца си. Устата му така и си остана полуотворена, а очите му се опулиха. — О! — повтори той и отново замълча. Селма го гледаше с възхищение. — Редът! — възвести Изя. — Редът! — Очите му съвсем щяха да изхвръкнат. — А сега си представи, че в града, който ти е поверен, се появяват безбройни стада павиани. Да ги изгониш — не можеш, защото не ти стигат силиците. Да ги изхранваш централизирано — също не можеш, защото плюскането ти е малко, запаси нямаш. Павианите просят по улиците — крещящо безредие: у нас няма и не може да има просяци! Павианите ходят по нужда където сварят и не чистят след себе си, а пък никой няма намерение да чисти заради тях. Какъв е изводът?

— Ами във всеки случай не да им надяваме нашийници — каза Андрей.

— Правилно! — съгласи се Изя. — Разбира се, че не са нужни нашийници. Първият делови извод, който се налага, е: да се скрие, че павианите съществуват. Да се правим, че тях изобщо ги няма. Но за съжаление и това е невъзможно. Те са твърде много, а управата ни все още е толкова демократична, та чак ти се гади. И ето че възниква блестящата по своята простота идея: да се въведе ред в присъствието на павианите! Хаосът, безредието да се узаконят и по този начин да станат съставна част от стройния ред, присъщ за управата на нашия добър кмет! Вместо просещите и хулиганстващите стада и шайки в града вече ще има мили домашни животни. Та нали всички обичахме животните! Кралица Виктория е обичала животните. Дори Берия, разправят, обичал някои животни, да не говорим за Хитлер…

— Нашият крал Густав също обича животните — добави Селма. — Той има котки.

— Чудесно! — възкликна Изя, удряйки с юмрук по дланта си. — Крал Густав има котки, а Андрей Воронин — личен павиан. А ако обича много животните, може и два павиана да си вземе…

Андрей се изплю и тръгна към кухнята да провери дали е останало нещо за ядене. Докато се ровеше в шкафовете, като разтваряше и внимателно помирисваше някакви потънали в прах пакети с корави, потъмнели остатъци, гласът на Изя непрекъснато боботеше в трапезарията и се дочуваше звънкият смях на Селма, а също и неизбежното грухтене и клокочене на Изя.

Никаква свястна кльопачка нямаше: чувал с покарали картофи, съмнителен буркан копърка и един цял хляб, станал на камък. Тогава Андрей дръпна чекмеджето на кухненската маса и преброи колко пари са му останали. Щяха да му стигнат до заплатата, при условие че пести и не кани гости, а напротив — самият той ходи на гости. В гроба ще ме вкарат тия, помисли си мрачно Андрей. По дяволите, стига толкова! Така ще ги изръся, че душа да им е яка. Те какво си мислят — тука да не е ресторант? Павиани!

В този момент отново някой почука на вратата и зловещо усмихнат, Андрей отиде да отвори. Мимоходом забеляза, че Селма седи на масата, подпъхнала длани под бедрата си, ухилена до ушите, кучка с кучка такава, а Изя философствува, размахвайки маймунските си лапи, и вече няма и помен от изискаността му — възелът на вратовръзката е под дясното ухо, косите му са щръкнали, а маншетите — посивели.

Оказа се, че са пристигнали бившият подофицер от вермахта Фриц Гайгер и личният му приятел — редникът от същият вермахт Ото Фрижа.

— Явихте ли се? — приветствува ги Андрей със зловеща усмивка.

Фриц тутакси възприе поздрава като нападка срещу достойнството на немския подофицер и лицето му се вкамени, а Ото, човек с мек характер и неопределен душевен облик, само изтрака с токовете и на лицето му лъсна угодническа усмивка.

— Що за тон е това? — студено се осведоми Фриц. — Може би трябва да си ходим?

— Кльопачка някаква донесе ли? — попита Андрей.

Фриц дълбокомислено размърда челюстта си.

— Кльопачка ли? — повтори той въпроса. — М-м, как да ти кажа… — и той въпросително погледна Ото. А Ото, стеснително усмихнат, тутакси измъкна от задния джоб на брича си плоско шише и го подаде на Андрей. Като пропуск — с етикета напред.

— Е, това е добре… — поомекна Андрей и взе бутилката. — Но имайте предвид, момчета, че няма абсолютно нищо за кльопане. Може би имате поне пари, а?

— А може би все пак първо ще ни пуснеш да влезем? — осведоми се Фриц. Главата му беше леко приведена с ухото напред: той се вслушваше във взривовете от женски смях в трапезарията.

Андрей ги пусна в антрето и каза:

— Парите. Вадете ги веднага!

— Дори тук не можем да се отървем от репарациите, Ото — измърмори Фриц, разтваряйки портфейла си. — На! — Той пъхна в ръцете на Андрей няколко банкноти. — Дай на Ото някаква пазарска чанта и му кажи какво да купи — той ще изтича.

— Чакай малко, не бързай толкова — каза Андрей и ги поведе към трапезарията. Докато се тракаха токове, докато се кланяха зализани прически и гърмяха войнишки комплименти, Андрей издърпа Изя настрана и без да му дава да се опомни, пребърка всичките му джобове, което Изя всъщност май не забеляза — той само вяло се бранеше и гореше от желание да доразкаже започнатия виц. Щом измъкна всичко, което успя да открие, Андрей се дръпна настрана и преброи репарациите. Не бяха кой знае колко много, но не бяха и малко. Той се огледа. Селма все така седеше на масата и си клатеше краката. Меланхолията й бе отлетяла. Тя беше весела. Фриц й палеше цигарата, Изя, давейки се и скимтейки, се готвеше да й разкаже нов виц, а Ото, целият червен от напрежение и от стеснение, стърчеше в средата на стаята в стойка „мирно“, като само големите му уши видимо помръдваха.

Андрей го хвана за ръкава и го отмъкна в кухнята, като му повтаряше: „И без тебе, и без тебе ще минат…“ Ото не възрази, май дори остана доволен. Щом се озова в кухнята, той тутакси се захвана за работа. Взе от ръцете на Андрей кошницата за плодове, изтърси боклука от нея в кофата (нещо, което Андрей никога не би се сетил да направи), бързо и грижливо застла дъното със стари вестници, мигновено намери пазарската чанта, която Андрей търсеше от един месец, сетне с думите: „Може случайно да има доматен сок…“, пъхна в чантата един буркан от компот, като предварително го изплакна, набута още няколко сгънати стари вестника за всеки случай („Ами ако се окаже, че нямат амбалажна хартия…“), така че на Андрей не му оставаше нищо друго, освен да прехвърля парите от единия джоб в другия, нетърпеливо да пристъпва от крак на крак и умолително да повтаря: „Е, добре де… Така да е… Ами да бяхме тръгнали, а…“

— И ти ли ще дойдеш? — благоговейно се учуди Ото, щом завърши приготовленията си.

— Да, защо?

— Аз и сам ще се оправя — каза Ото.

— Сам, сам… Като сме двама, ще стане по-бързо. Ти ще застанеш на щанда, а аз — на касата…

— Така е — съгласи се Ото. — Разбира се.

Те излязоха през черния вход и се спуснаха по задното стълбище. По пътя стреснаха един павиан — горкият, като куршум излетя през прозореца, та дори се изплашиха да не се е пребил, но се оказа, че нищо му няма — висеше на пожарната стълба с озъбена муцуна.

— Да взема да му дам остатъците от храната — замислено рече Андрей. — Горе май има цяло стадо.

— Да прескоча ли? — с готовност се отзова Ото.

Андрей само го изгледа, изкомандува „Свободно!“ и продължи надолу. Стълбището вече понамирисваше. Общо взето, тук и по-рано си понамирисваше, но сега се бе появила някаква нова миризма и щом се спуснаха един етаж по-долу, откриха източника, при това не беше един.

— Да, ще отворят работа на Уан — каза Андрей. — Не дай си боже днес да те назначат портиер. Ти сега като какъв работиш?

— Заместник-министър съм — печално отвърна Ото. — Трети ден вече.

— На какво? — заинтересува се Андрей.

— Ами на това… на професионалното обучение.

— Тежка ли е работата?

— Нищо не разбирам — натъжен рече той. — Много папки, много заповеди, докладни записки… сметки, бюджети… И никой нищо не разбира. Всички тичат, питат се един друг… Почакай малко, ти накъде тръгна?

— В магазина.

— Не. Ще отидем при Хофщатер. Там е по-евтино, пък и немец е все пак…

Тръгнаха към Хофщатер. Той държеше нещо средно между зарзаватчийница и бакалница на ъгъла на Главната улица и Староперсийската пресечка. Андрей беше ходил там два-три пъти и всеки път си тръгваше с празни ръце: при Хофщатер имаше малко стока и той сам си избираше клиентите.

Магазинът беше празен, на полиците се бяха проточили стройни редици от еднакви буркани с розов хрян. Андрей влезе пръв и Хофщатер, вдигайки от касата подпухналото си бледо лице, тутакси рече: „Затварям.“ Но в същия миг се появи и Ото, който се бе закачил с кошницата за дръжката на вратата, и подпухналото бледо лице разцъфна в усмивка. Естествено затварянето на магазина бе отложено. Ото и Хофщатер се оттеглиха във вътрешността на заведението, където тозчас заскърцаха размествани щайги, затрополяха изсипващи се картофи, задрънчаха пълни шишета и взеха да се дочуват приглушени гласове…

Андрей нямаше какво да прави и заоглежда магазина. Да, частната търговийка на господин Хофщатер представляваше жалка картина. И кантарът му естествено не беше минал през съответния контрол, и с хигиената положението не беше розово. Всъщност какво ме засяга всичко това, помисли си Андрей. Когато всичко се нареди както трябва, тия хофщатеровци просто ще се разорят. Може да се каже, че и сега вече са фалирали. Във всеки случай явно не е по силите му да обслужва всеки клиент. Я виж само как се е замаскирал — наредил е навсякъде хрян. Май трябва да докарам тука Кенши — виж го ти каква черна борса върти гадният националист. „Само за немци“…

Ото надникна от дълбините на магазина и прошепна: „Парите, по-бързичко!“ Андрей припряно му подаде банкнотите, смачкани на топка. Ото наплюнчи пръста си и бързо отброи няколко, а останалите му върна и отново изчезна отзад. След малко се появи зад щанда с ръце, провиснали до земята от пълната чанта и препълнената кошница. Зад него се мярна кръглата като луна физиономия на Хофщатер. Облян в пот, Ото не преставаше да се усмихва, а Хофщатер добродушно повтаряше: „Изминавайте, наминавайте насам, млади хора, винаги ще се радвам да ви видя, винаги ми става драго, когато виждам истински немци… А на господин Гайгер предайте специални поздрави… През следващата седмица обещаха да ми докарат малко свинско. Кажете на господин Гайгер, че ще му запазя три килограма…“ — „Тъй вярно, господин Хофщатер — отвръщаше Ото. — Всичко ще му бъде предадено точно, не се безпокойте, господин Хофщатер… И не забравяйте, моля ви, да предадете най-сърдечни поздрави на Елза — от нас и особено от господин Гайгер…“ Те припяваха всичко това в дует чак до прага на магазина, където Андрей взе от Ото тежката пазарска чанта, натъпкана догоре с едри, свежи моркови, твърдо цвекло и сладък лук, изпод които стърчеше залятото с червен восък гърло на бутилка, а над тях бурно напираха да изскочат от чантата всевъзможни подправки — праз лук, целина, копър, магданоз и друга зеленина.

Когато свърнаха зад ъгъла, Ото остави кошницата на тротоара, измъкна голяма карирана носна кърпа и, задъхвайки се, взе да си бърше лицето, като току мърмореше:

— Чакай малко… Трябва да си поема дъх… У-уф…

Андрей запали цигара и подаде пакета на Ото.

— Откъде взехте такива моркови? — попита една минувачка в мъжко кожено палто.

— Край, свършиха — припряно й отвърна Ото. — Последните ги взехме. Вече е затворено… Ей, измъчи ме плешивият дявол… — рече той на Андрей. — Ама и аз какви ли не измишльотини му надрънках. Фриц ще ни откъсне главата, ако научи… Пък и вече забравих какво му наговорих…

Андрей нищо не разбираше и Ото му обясни накратко положението.

Господин Хофщатер, зарзаватчията от Ерфурт, цял живот е бил изпълнен с големи надежди и цял живот не му е вървяло. Когато през тридесет и втора година някакъв евреин го докарал до просешка тояга, като открил насреща голям, модерен магазин за плодове и зеленчуци, Хофщатер изведнъж осъзнал, че е истински немец, и постъпил в щурмовите отряди. Скоро кариерата му като щурмовак потръгнала и през трийсет и четвърта вече собственоръчно биел по мутрата споменатия евреин, но тъкмо когато щял да се докопа до неговото предприятие, внезапно гръмнал скандалът с разобличаването на Рем и Хофщатер също станал жертва на чистката. По това време вече бил женен и имал очарователна русичка дъщеря Елза. Изкарал криво-ляво няколко години, после го мобилизирали и тъкмо започнал да завоюва Европа, когато край Дюнкерк попаднал под бомбите на собствената си авиация и едно голямо парче заседнало в белите му дробове, така че вместо в Париж се озовал във военната болница в Дрезден, където се въргалял до четирийсет и четвърта и малко преди да го изпишат, съюзническите армади извършили онова знаменито нападение по въздуха, при което за една нощ унищожили Дрезден. От преживения ужас му опадала косата и както сам той разправял, малко се побъркал. Така че щом се върнал отново в родния Ерфурт, толкова се заседял в мазето на своята къщичка, че в това смутно време пропуснал най-подходящия момент да избяга на Запад. Когато се осмелил най-после да излезе на бял свят, всичко вече било свършило. Наистина му разрешили отново да отвори магазинчето си, но за никакво разширяване на работата и дума не можело да става. В четирийсет и шеста умряла жена му и в момент на умопомрачение той се оставил Наставника да го склони, като, всъщност без добре да разбира закъде тръгва, се преселил с дъщеря си тук. Сега малко се е посъвзел, но, изглежда, продължавал да подозира, че е попаднал в голям специализиран концлагер някъде в Средна Азия, където са изпратени всички немци от Източна Германия. С главата все още не е съвсем наред. Обожава истинските немци, убеден е, че ги подушва отдалеч, ужасно се страхува от китайците, арабите и негрите и не проумява, нито може да си обясни какво търсят те тук, но от всички най-много почита и уважава господин Гайгер. Работата е там, че по време на едно от първите си официални посещения при Хофщатер, докато Ото пълнел чантите, блестящият Фриц за малко, по войнишки, се завъртял около русокосата Елза, загубила вече всякаква надежда да си намери добра партия. И оттогава в душата на побъркания плешив Хофщатер избуяла сляпата надежда, че този великолепен ариец, опора на фюрера и страшилище за евреите, в края на краищата ще спаси нещастното семейство Хофщатер от развилнялата се стихия, като го изведе в някой тих залив.

— На Фриц какво му е? — оплакваше се Ото, докато постоянно прехвърляше тежката кошница от едната ръка в другата. — Той ходи веднъж, най-много два пъти месечно у Хофщатер, когато вече нямаше нищо за ядене: поопипа я тази глупачка и готова работа… Пък аз ходя там всяка седмица, че и по два, и по три пъти в седмицата… Че Хофщатер е глупак, глупак е, ама е делови човек, да знаеш само какви връзки има с фермерите — зеленчуците му са висококачествени и не са скъпи… Накрая съвсем се оплетох в лъжите си! Вечната привързаност на Фриц към Елза съм му осигурил. Безмилостната гибел на международното еврейство съм му осигурил. Постоянно напредване на войските на великия райх към неговата зарзаватчийница съм му осигурил… Аз самият вече се обърках, ама и него, като гледам, съвсем го шашнах. Съвестно ми е все пак, дето докарвам един побъркан старец до пълен кретенизъм. Ето на, сега ме попита: тия павиани, казва, как трябва да ги разбираме? А пък аз, без много-много да му мисля, изтърсих: десант е, казвам, арийска хитрост. И няма да повярваш — той взе, че ме прегърна и така ме засмука, сякаш цокаше от чужда бутилка…

— Ами Елза как гледа на тази работа? — полюбопитствува Андрей. — Тя нали не е побъркана?

Ото пламна като божур и ушите му взеха да мърдат.

— Елза, казваш… — той се изкашля. — И там се трепя като кон. То на нея нали й е все едно: Фриц, Ото, Иван, Аврам… На тридесет и пет години е, пък още е мома, а Хофщатер допуска до нея само Фриц и мене.

— Ама ти и Фриц сте големи мръсници — искрено се възмути Андрей.

— От това по-лошо — здраве му кажи! — съгласи се Ото натъжен. — И най-страшното е, че изобщо не мога да си представя как ще се измъкнем от тази история. Слаб човек съм, безхарактерен.

Те млъкнаха и чак до черния вход Ото само пъшкаше, като току прехвърляше кошницата от едната ръка в другата. Той не се качи горе.

— Ти отнеси това и сложи в по-голяма тенджера вода да кипне — каза Ото. — А на мен ми дай пари да прескоча до магазина, може да намеря някакви консерви. — Той се поколеба малко, без да вдига очи. — И ти такова… на Фриц… не му казвай нищо. Че душичката ми ще извади. Фриц — не го знаеш какъв е — обича всичко да бъде скрито-покрито. То пък кой ли не обича?

Те се разделиха и Андрей помъкна кошницата и чантата по задното стълбище. Кошницата така тежеше, сякаш Хофщатер я беше натъпкал с гюлета. Да, братче, мислеше си Андрей, озлобен. Що за Експеримент е това, щом се вършат такива мръсотии. Чудо Експеримент ще е с този Ото и с този Фриц. Да не им се надяваш на тия кучи синове — ни чест, ни съвест. Пък и откъде да ги имат? — помисли си той с горчивина. От вермахта ли? Или от Хитлерюгенд? Все сбирщина от кол и въже. Не, ще поговоря с Фриц! Не бива да оставям така тази работа — та нали човекът загива морално пред очите ни. А от него може да излезе човек! Трябва да излезе! В края на краищата нали той тогава ми спаси живота. Щяха да забият камата под плешката ми — и баста. Всички бяха напълнили гащите от страх, всички бяха вдигнали ръце, само Фриц… Не, това е човек! Заслужава си да се биеш за него…

Той се подхлъзна на следите от маймунските деяния, изруга и взе да гледа в краката си.

Щом прекрачи прага на кухнята, разбра, че в апартамента всичко се е променило. В трапезарията гъгнеше и стържеше патефонът. Чуваше се тракане на съдове. Тътреха се танцуващи крака. И заглушавайки всички звуци, се извисяваше познатият басов глас на скъпия Юрий Константинович: „Ти, братче, недей да ми разправяш за разните му там икономии и социологии. И без тях ще минем. А виж, свободата, братче, туй вече е друг въпрос. За свободата човек може и главата си да залага…“

На газовата печка весело кипеше вода в голямата тенджера, на кухненската маса беше приготвен току-що наточен нож, а от фурната се носеше омайният мирис на печено месо. В ъгъла на кухнята стърчаха, опрени един до друг, два набъбнали чувала от лико, а върху тях бяха метнати една омаслена и тук-таме прогорена ватенка, познатият камшик и някакви такъми. Сутрешната познайница — картечницата — също беше тука — сглобена, готова за употреба, с плосък оксидиран пълнител, стърчащ от затвора. Под масата мазно проблясваше трилитрова стъкленица водка с полепнали по нея царевични люспи и сламки.

Андрей захвърли кошницата и чантата.

— Ей, безделници! — изрева той. — Водата ври!

Басът на Давидов замлъкна, а на вратата се появи Селма — зачервена и с блестящи очи. Зад раменете й стърчеше като стена Фриц. Явно току-що бяха танцували и ариецът засега не смяташе да сваля яките си червени лапи от кръста й.

— Имащ много здраве от Хофщатер! — каза Андрей. — Елза се безпокои, че те няма никакъв… А нали бебето скоро ще направи един месец!

— Каруцарски шеги! — заяви Фриц с отвращение, но си прибра лапите. — Къде е Ото?

— Ама водата наистина ври! — учуди се Селма. — Какво ще правим сега с нея?

— Вземи ножа — каза Андрей — и заточвай да белиш картофите. А ти, Фриц, струва ми се, много обичаше картофена салата. Така че захващай от за работа, пък аз ще отида да се включа в ролята си на домакин.

Той се запъти към трапезарията, но на прага го спря Изя Кацман. Лицето му сияеше от възторг.

— Слушай — прошепна той, кикотейки се и пръскайки слюнки. — Откъде го измъкна този невероятен тип? Там, при тях, на фермите било същински Див запад! Американска волница[2]!

— Руската волница не е по-лоша от американската — недружелюбно го отряза Андрей.

— Ами да! Ами да! — развика се Изя. — „Когато еврейското казачество въстана, в Биробиджан следваше преврат подир преврат, а който рече да завземе нашия Бердичев, на него циреи на корема ще изникнат!…“

— Стига — сурово го прекъсна Андрей. — Не обичам тия работи… Фриц, поеми командуването над Селма и Кацман и се поразмърдайте, че умирам от глад — прималява ми вече… И не крещете в кухнята, защото Ото има да чука на вратата. Той прескочи за консерви.

Като въведе по този начин ред, Андрей побърза към трапезарията и първата му работа беше да се прегърнат и здраво да си стиснат ръцете с Юрий Константинович. Все така румен и издаващ силна миризма, Юрий Константинович стоеше в средата на стаята, разкрачил крака в грубите си кирзови ботуши и подпъхнал длани под войнишкия си колан. Очите му бяха весели и малко буйни — такива очи Андрей често беше виждал у безгрижните хора, които обичат здравата да поработят, добре да пийнат и от нищо на тоя свят не се страхуват.

— Ей ме на! — каза Давидов. — Пристигнах значи, както ти обещах. Стъкленицата видя ли? За тебе е. Картофите и те са за тебе — два чувала. Даваха ми за тях, нали разбираш, едно нещо. Ама не, викам, си, за какъв дявол ми е това. Я по-добре да ги отнеса на добрия човек. Живеят те те тука в своите каменни чертози и направо гният, бял свят не виждат… Знаеш ли, Андрей, ей на̀, тъкмо сега разправям на Кенши, на японеца де, я плюйте на всичко, му казвам, момчета! Че каква работа имате тука? Събирайте хлапетиите, жените, момите и хайде всички при нас…

Кенши, все още в униформа след дежурството, но разкопчан и разгърден, непохватно, само с едната си ръка, подреждаше разнородните чинии и прибори на масата. Лявата му ръка беше бинтована. Той се усмихна и закима на Давидов.

— Така ще свърши всичко, Юра — каза той. — Ето на, сега ще последва нашествие на калмарите и тогава всички до един ще цъфнем при вас, на блатата.

— Ама че що трябва да чакате тия… как бяха… Абе плюйте на тия калмари. Ей на, утре заран тръгвам на ранина без товар, каруцата е празна, място има три семейства да кача. Ти нали не си семеен?

— Боже опази — каза Андрей.

— Ами това момиче? Или то не е твое?

— Нова е тука. Снощи пристигна.

— Че какво още искаш? Приятна госпожица, приветлива. Вземай я и да вървим, а? Какъв е въздухът там да знаеш. И мляко има. Тъй като те гледам, сигурно цяла година вече не си пил току-що издоено мляко. А пък аз, на̀, всичките ги питам, защо тука, при вас, няма мляко по магазините? Само аз имам три крави, това мляко и на държавата го предавам, и сам го пия, и свинете храня с него, и на земята го изливам… Като се заселиш при нас, нали разбираш, събуждаш се сутрин да вървиш на полето, а пък тя, твоята де, ти носи гърне с топло, току-що издоено от кравата мляко, а? — Той взе яко да му намига с двете очи поред, засмя се високо, тупна Андрей по рамото и като стъпваше здравата, та чак дъските проскърцваха, прекоси стаята, спря патефона и се върна. — А въздухът ни какъв е! То при вас и въздух не е останал, туй ваш’то е зверилник, туй ви е и всичкият въздух… Кенши, какво толкова се престараваш? Я извикай момата, нека нареди съдините.

— Тя бели картофи — каза Андрей, като се усмихна. После се сепна и взе да помага на Кенши. Свой човек беше Давидов. Чувствуваше го толкова близък, сякаш се познаваха от цяла вечност. А защо пък, щом е тъй, да не запраши към блатата? С мляко, без мляко, а животът там сигурно трябва да е по-здравословен. Я го виж какъв здравеняк е — като паметник!

— Някой чука — съобщи Давидов. — Да отворя ли, или ти ще идеш?

— Ей сега — каза Андрей и тръгна към входната врата. На прага стоеше Уан — вече без ватенка, с дълга до коленете синя риза от копринена подплата, увил около главата си памучна кърпа.

— Докараха кофите! — рече той, радостно усмихнат.

— Да ги вземат дяволите — не по-малко радостно отвърна Андрей. — Кофите ще почакат. Ти защо си сам? Мейлин къде е?

— В къщи е — каза Уан. — Много е уморена. Спи. Синът нещо не е добре.

— Влизай де, защо стоиш… Ела да те запозная с един добър човек.

— Ние вече се запознахме — рече Уан, влизайки в трапезарията.

— А, Ваня! — викна Давидов, зарадван. — И ти си тука! Знаех си аз, че Андрей е добро момче — каза той, обръщайки се към Кенши. — Я виж, все добри хора се събират при него. Тебе да вземем или онова еврейче… как му викаха… Е, сега вече ще падне страхотна веселба! Ще ида да видя какво се туткат още там. Уж никаква работа няма за вършене, пък те, разбираш ли, току се разработиха…

Уан бързо избута Кенши от масата и се захвана ловко и грижливо да пренарежда приборите. Кенши взе да си оправя превръзката със свободната ръка и със зъби. Андрей се втурна да му помага.

— А Доналд защо не идва още? — попита той загрижено.

— Заключил се е — обади се Уан. — Нареди да не го безпокоим.

— В последно време, момчета, нещо мрачен ми изглежда. Е, да е жив и здрав. Слушай, Кенши, какво ти е на ръката?

Лицето на Кенши се изкриви в болезнена гримаса и той отвърна:

— Един павиан ме докопа. Ама че мръсник — чак до костта ме ръфна.

— Хайде бе? — остана като гръмнат Андрей. — А на мен ми се стори, че са едни такива мирни…

— Мирни, мирни, ама… И тебе да те хванат и да ти надяват нашийник…

— Какъв нашийник…

— Заповед номер петстотин и седем. Всички павиани в града да бъдат зарегистрирани и да се снабдят с нашийници и номер. Утре ще започнат да ги раздават на населението. Та ние значи белязахме двайсетина парчета, а останалите ги прогонихме в съседния район, нека ония се оправят с тях. Какво си ме зяпнал така?… Я давай още чаши, чашите не стигат…”

превод Милан Асадуров

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s