Belles Lettres 19. “Нашите предци” на Итало Калвино

Standard

Не бях чел новелите на Итало Калвино “Разполовеният виконт”, “Баронът по дърветата” и “Несъществуващият рицар”, събрани сега в прекрасното издание “Нашите предци”. Комедии на абсурда, литературни шедьоври, абстрактни рисунки на отминали времена, философски притчи на човешката природа и вечните търсения на хармония, цялост и смисъл в съществуванието, борбата между доброто и злото, ужасните последствия от крайностите на характера, лекотата и болката на битието. Всичко това е преплетено в едни от най-красивите литературни страници. Дори ужаса е красив и държащ те за гърлото, с втренчени в трагедията очи. Това са текстове,които пристрастяват, изпълват и бъркат с нажежен ръжен в душата. Поне на мен така ми въздействаха. Светли и ужасни. Абсурдни и философски. Фантастични и сурови като реалността. Не ги пропускайте, те ще ви намерят така или иначе. Все някога. Сега е добро време.

Image

“Сега аз не знам какво ще ни донесе този, новият де-
ветнадесети век. Започна зле и продължава все по‑зле.
Над Европа е надвиснала сянката на Реставрацията.
Всички новатори – якобинци или бонапартисти, какви-
то и да са – са победени; абсолютизмът и йезуитите от-
ново тържествуват; идеалите от младостта, Просвеще-
нието, надеждите на нашия осемнадесети век – всичко
се превърна в пепел.
Споделям тези мисли в една тетрадка, защото не
мога по друг начин да ги изразя. Винаги съм бил урав-
новесен човек, без големи пориви и въжделения, глава
на семейство, благородник по произход, просветен, съ-
блюдаващ законите. Крайностите в политиката не ме
доведоха до твърде силни трусове и се надявам така да
бъде и занапред. Но вътре в мен – каква тъга.
Преди бе различно. Брат ми беше тук, казвах си:
„Има кой да мисли за тези неща“, а аз се грижех за своя
живот. За мен знакът за промяната не е идването на
австрийците и руснаците, нито присъединяването към
Пиемонт, нито новите налози, а това, че като отворя
прозореца, не го виждам вече там, горе, да пази равно-
весие. Сега, когато него го няма, ми се струва, че тряб-
ва да мисля за много неща, за философия, за политика,
за история, следя вестниците, чета книги и си блъскам
главата, но онова, което искаше да каже Козимо, не е
там, друго имаше предвид, нещо, дето обхваща всичко
и не би могло да се изрази с думи, а само да се живее,
както живееше той. Единствено бидейки така безпо-
щадно себе си, какъвто бе до смъртта си, можеше да
даде нещо на всички хора.
Помня, когато се разболя. Предположихме, защото
премести своето леговище на големия орех в средата
на площада. С инстинкта си на диво животно по‑рано
неизменно бе крил местата, където спеше. Сега чувст-
ваше нужда да бъде сред другите, да го виждат. Сърце-
то ми се сви: винаги бях мислил, че няма да му е при-
ятно да умре сам, и това може би беше знак, че краят
наближава. По стълбата нагоре му изпратихме лекар.
Като слезе, лекарят направи гримаса и разпери ръце.
Качих се.
– Козимо – започнах, – вече мина шестдесет и пет
години. Как можеш да продължаваш да стоиш все горе?
Това, което си искал да покажеш, вече си го показал.
Разбрахме, голяма твърдост прояви. Ти победи. Сега
можеш да слезеш. Дори за оня, който е прекарал живо-
та си в морето, идва възраст,
когато слиза от кораба.
Къде ти! Направи отрицателен знак с ръка. Вече поч-
ти не говореше. От време на време се надигаше, завит
до главата с одеяло, и сядаше на един клон да се погрее
на слънце. По‑далеч не отиваше. Имаше една старица от
народа, свята жена (може би някогашна негова възлю-
бена), тя ходеше да му чисти и да му носи топли блюда.
Държахме стълбата опряна о дънера, защото непрекъс-
нато се нуждаеше някой да се качва горе, за да му по-
мага, а и се надявахме, че всеки миг може да се реши да
слезе. (Другите се надяваха. Аз много добре познавах
неговия характер.) На площада
винаги имаше кръг от
хора, които му правеха компания. Като разговаряха по-
между си, понякога отправяха и към него по някоя реплика,
макар да знаеха, че вече няма желание да общува.
Положението му се влоши. Качихме легло на дър-
вото, успяхме да го закрепим и той на драго сърце си
легна. Обзе ни донякъде угризение, че не се бяхме се-
тили преди. Трябва да признаем – брат ми никога не се
отказваше от удобствата; макар домът му да беше сред
дърветата, винаги се бе старал да живее колкото може
по‑добре. Тогава побързахме да му осигурим
и други
удобства: рогозки, за да го пазят от течение, балдахин,
мангал. Пооправи се малко и му занесохме кресло, разположихме
го между два клона и той прекарваше дните
си там, завит в своето одеяло.
Една сутрин не го видяхме нито в леглото, нито в
креслото. Уплашени, вдигнахме поглед нагоре. Беше
се качил на върха на дървото и бе възседнал най‑висо-
кия клон. Облечен бе само с риза.
– Какво правиш там горе?
Не отговори. Беше почти напълно скован, сякаш се-
деше там като по чудо. Приготвихме едно голямо платнище,
от онези, с които събират маслини, и двадесети-
на души го държахме опнато долу, защото очаквахме,
че ще падне.
Междувременно се качи лекарят. Изкачването беше
трудно. Наложи се да вържем две стълби една за друга.
Слезе и каза:
– Да идва свещеник.
Предварително бяхме решили да опитаме да пра-
тим един свещеник на име дон Перикле, негов приятел,
заклел се в Конституцията по времето на французите,
член на масонската ложа, когато това бе все още раз-
решено на свещенослужителите, и едва наскоро, след
много митарства, върнал се отново към задълженията
си в енорията. Потегли с одеждите и дарохранителни-
цата, а след него и църковният
прислужник. Постоя
малко горе. Изглежда, че си казаха
нещо, после слезе.
– Той взе ли причастие, дон Перикле?
– Не, не, но казва, че за него всичко е наред.
Не успяхме да измъкнем нито дума повече.
Мъжете, които държаха платнището, се бяха умо-
рили. Козимо стоеше горе и не мърдаше. Надигна се
вятър, югозападен
вятър, короната на дървото започна
да се клати, ние бяхме
готови. И точно тогава в небето
се появи един монголфиер.
Английски въздухоплаватели правеха пробни по-
лети с монголфиер по крайбрежието. Балонът беше
хубав,
украсен с ресни, волани и панделки, с кош от
върбови
клони, а вътре двама офицери със златни епо-
лети и двувърхи шапки оглеждаха с далекоглед пейза-
жа под себе си. Насочиха далекогледи към площада,
наблюдавайки човека на дървото, опнатото платнище,
тълпата, странни проявления на този свят долу. Кози-
мо бе вдигнал глава и внимателно следеше балона.
И ето че монголфиерът бе подхванат от вихъра на
югозападния
вятър. Започна да се стрелка насам-натам из
въздуха, като се завъртя подобно на пумпал, и се отпра-
ви към морето. Без да изгубват присъствие на духа, въз-
духоплавателите се заеха – тъй поне мисля – да намалят
налягането в балона и в същото време спускаха котвата,
за да се опитат да я закачат на някоя опора. Сребърната
котва се рееше в небето, увиснала на дълго въже, след-
вайки наклона на полета. Балонът прелетя над площада
и котвата се носеше почти на височината на ореха, та се
уплашихме да не удари Козимо. Съвсем не можехме да
предположим
онова, което след миг щяхме да видим.
Когато въжето на котвата мина близо до него,
агонизиращият
Козимо направи скок от ония, които бе
правил в своята младост, сграбчи въжето, стъпи върху
котвата, като леко забави летежа
на балона. Изгуби се
в посока към морето.
Монголфиерът премина над залива и успя да се при-
земи на другия бряг. На въжето висеше само котвата.
Твърде много заети да държат курса, въздухоплавате-
лите не бяха забелязали
нищо. Предположихме, че ста-
рецът е изчезнал, докато е летял
над залива.
Така си отиде Козимо и дори не ни достави удо-
волствието да се върне, макар и мъртъв, на земята. В
семейната гробница една плоча напомня за него със
следния надпис: „Козимо Пиоваско ди Рондо. Живя по
дърветата. Обичаше земята. Възкачи се на небето“.
От време на време прекъсвам писането и отивам до
прозореца.
Небето е празно и нас, старците от Омбро-
за, привикнали да живеем под зелени куполи, ни забо-
ляват очите, когато го гледаме. Човек би казал, че дър-
ветата не издържаха, след като брат ми си отиде, или
че хората бяха обзети от бяс, та заработиха
с брадвите.
И друго: растителността също се промени. Няма вече
пърнари, брястове, вечнозелени дъбове – сега Африка,
Австралия, двете Америки и Далечният изток протягат
дотук клони и корени. Някогашните дървета отстъпи-
ха нагоре. Маслините – към хълмовете, а боровете и
кестените – към планинските гори. Крайбрежието се
превърна в Австралия, червена от евкалипти, слоно-
подобна от фикуси, тези огромни и самотни
градински
растения, а всичко останало е палми с техните рошави
перчеми – негостоприемни дървета на пустинята.
Омброза вече не съществува. Гледайки празното
небе, питам
се дали наистина е съществувала. Онази
плетеница от клони и листа, чатали и дънери, обърка-
на и безкрайна, с небето над нея – само неравни про-
блясъци и късчета, – не е ли съществувала единствено
за да може моят брат да минава с леките си стъпки на
стърчиопашка? Всичко това може би е било везаница
върху нищо, също като тази нишка от мастило, която
аз проточих през толкова страници, плетеница, пъл-
на със зачерквания, препратки, нервни драсканици,
мастилени петна, празноти, която
ту се рони на голе-
ми светли зърна, ту става ситна поради миниатюрни
знаци, подобни на остри семенца, ту се свива или се
разклонява, или свързва степани фрази с очертания
на листа или облаци, за да срещне препятствие и да се
възстанови след това, като се усуква и тича, тича и се
размотава, и се навива в едно последно безсмислено
клъбце от думи, мисли, мечтания и свършва.”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s