Belles Lettres 18. Милан Кундера и “Книга за смеха и забравата”

Standard

Днес е 85 годишнината на Молан Кундера. С всяка негова книга – :”Самоличност, “Завети и предателства”, “Безсмъртие”, “Бавно”, “Изкуството на романа”, “Валс на раздяла”, “Смешни любови”, “Шегата”, “Книга за смеха и забравата”, “Непосилната лекота на битието”, “Животът е другаде”, той ни въвежда в човешката психология, характери, движещи сили, заблуди и самозаблуди, любов, тъга и носталгия, разум и логика, рационалност и нереалност, обикновени съдби и необикновени хора, ситуации, памет, забвение, насилствено забравяне и бягство от действителността, невъзможността да забравиш, недоволстово от миналото, настоящето и липсата на бъдеще. Всеки от образите му е цяла вселена. Силен и истински като самия живот. От Тамита до Мирек, от Лудвик до Хавел, всички те са толкова истинно реални и човешки, че всеки би могъл да се олицетвори с тях. Да ги изживее и изболи. Прозата на Кундера е поезия на живота. На това което е, на това което трябва да бъде, и на това което бихме могли по-лесно и с по-малко количество болка да преживеем, на самоличноста на битието и неговата лекота, бавното ни преминаването през смешни любови и валс на раздяла, завети и предателства, шеги, смях и забрава. Животът ни, който винаги е другаде, и ние, които сме си себе си. Никога не го забравяйте.

Image

“През февруари 1948-а комунистическият ръко-
водител Клемент Готвалд застана на балкона на
един бароков дворец в Прага, за да приветства
стотиците хиляди граждани, струпани на площа-
да на стария град. Това беше голям обрат в ис-
торията на Бохемия. Съдбовен момент, какъвто
настъпва един или два пъти на хилядолетие.
Готвалд бе заобиколен от другарите си, а до
него, съвсем близо, стоеше Клементис. Валеше
сняг, беше студено, а Готвалд бе гологлав. Изпъл-
нен със загриженост, Клементис свали калпака си
и го сложи на главата на Готвалд.
Секцията за пропаганда размножи в стотици хи-
ляди екземпляри снимката на балкона, от който Гот-
валд, с калпак на главата, заобиколен от другарите
си, говори на народа. Именно на този балкон започ-
на историята на комунистическа Бохемия. Всички
деца познаваха въпросната снимка, тъй като я бяха
виждали по афишите, в учебниците или музеите.
Четири години по-късно Клементис бе обви-
нен в предателство и обесен. Секцията за про-
паганда моментално го заличи от Историята и,
разбира се, от всички снимки. Оттогава Готвалд
е сам на балкона. Там, където стоеше Клемен-
тис, се вижда голата стена на двореца. От Кле-
ментис е останал само калпакът върху главата
на Готвалд.
Годината е 1971-ва и Мирек казва: борбата на
човека срещу властта е борба на паметта срещу
забравата.
По този начин той иска да оправдае това, кое-
то приятелите му наричат неблагоразумие – че
грижливо си води дневник, пази кореспонденция-
та си, прави протоколи на всички събрания, в кои-
то обсъждат положението и се питат как да про-
дължат нататък. Мирек им обяснява: не вършат
нищо, което да противоречи на конституцията. Да
се крият и да се чувстват виновни би означавало
да се признаят за победени.
Преди седмица, докато работеше с бригадата си
от строителни работници на покрива на една сграда,
той погледна надолу и му се зави свят. Загуби рав-
новесие и се задържа за една лошо закрепена греда,
която поддаде. После се наложи да го измъкват. На
пръв поглед изглеждаше сериозно наранен, но мал-
ко по-късно разбра, че само ръката му е счупена.
Тогава си каза със задоволство, че ще му дадат ня-
колко седмици отпуск и най-после ще може да уре-
ди някои работи, за които досега не бе имал време.
Накрая все пак се бе съгласил с мнението на
по-благоразумните си приятели. Конституцията
действително гарантира свободата на словото, но
законите наказват всичко, което може да бъде оп-
ределено като посегателство срещу сигурността
на държавата. Никога не се знае кога държавата
ще се развика, че тази или онази дума заплашва
сигурността ѝ. Затова реши да пренесе компроме-
тиращите писания на сигурно място.
Но първо му се щеше да уреди историята със
Здена. Опита се да ѝ телефонира в града, в кой-
то тя живееше, на стотина километра от Прага,
ала не можа да я намери. Така загуби четири дни.
Едва предишния ден успя да говори с нея. Тя му
обеща да го чака този следобед.
Седемнайсетгодишният син на Мирек се възпротиви:
Мирек не можел да шофира с гипсирана
ръка. И наистина му бе трудно да шофира. Бинто-
ваната ръка висеше пред гърдите му безпомощна и
безполезна. За да сменя скоростите, Мирек трябва-
ше да пуска волана.
Бе имал връзка със Здена преди двайсет и пет годи-
ни и от онова време пазеше само няколко спомена.
Помнеше как веднъж, на една тяхна среща, тя
си бършеше очите с кърпичка и подсмърчаше.
Той я попита какво ѝ е. Тя му обясни, че предния
ден бил умрял виден руски държавник. Някой си
Жданов, Арбузов или Мастурбов. Ако се съде-
ше по изобилието от капещи сълзи, смъртта на
Мастурбов я бе развълнувала повече от смъртта
на собствения ѝ баща.
Дали това действително се беше случило? Да не
би единствено днешната му омраза да е съчинила
този плач за смъртта на Мастурбов? Не, сигурно
се бе случило. Но очевидно днес му убягваха не-
посредствените обстоятелства, поради които този
плач е бил възможен и реален, и затова споменът
за него бе станал неправдоподобен като карикатура.
Всичките му спомени за нея са такива – двамата
пътуват заедно в трамвая на връщане от апарта-
мента, където са се любили за първи път. (Мирек
установява с особено задоволство, че напълно е
забравил съвкупленията им и не би могъл да си
спомни нито миг от тях.) Тя седи в единия ъгъл на
седалката, трамваят се друса, а лицето ѝ е намръ-
щено, безизразно, удивително състарено. Когато я
пита защо е така мълчалива, разбира, че не е до-
волна от начина, по който са се любили. Казва, че
я е любил като интелигент.
На тогавашния политически жаргон думата
„интелигент“ бе оскърбителна. Тя означаваше
човек, който не разбира живота и е откъснат от
народа. Всички комунисти, които по онова време
бяха обесени от други комунисти, биваха удос-
тоявани с това оскърбление. За тях казваха, че
витаели из облаците, за разлика от онези, които
здраво стъпват на земята. Затова в известен сми-
съл бе справедливо, че за наказание достъпът до
земята бе окончателно отказан на краката им и те
останаха да висят малко над нея.
Но какво е искала да каже Здена, обвинявайки
го, че се люби като интелигент?
По една или друга причина тя е била недо-
волна от него и както бе способна да вложи и
в най-нереалното отношение (отношението към
Мастурбов, когото не познаваше) най-конкретно
чувство (материализирано в сълзи), така бе спо-
собна да придаде и на най-конкретното действие
абстрактно значение, а на неудовлетворението
си – политическо съдържание.
Мирек поглежда в огледалото за обратно виждане
и установява, че зад него кара все същата лека
кола. Никога не се е съмнявал, че го следят, но
досега са действали с похвална дискретност. Днес
е настъпила коренна промяна: искат да забележи
присъствието им.
На двайсетина километра от Прага, насред по-
лето, зад голяма дървена ограда, има бензиностан-
ция с автосервиз. Там работи негов добър приятел,
който трябва да смени дефектния му стартер.
Мирек спря колата пред входа, препречен с
набраздена в червено и бяло бариера. До нея сто-
еше дебела жена. Почака я да вдигне бариерата,
но тя само продължително го изгледа, без да се
помръдне. Натисна клаксона, ала напразно. По-
даде глава през вратата.
– Още ли не са ви арестували? – попита жената.
– Не, още не са ме арестували – отговори Ми-
рек. – Бихте ли вдигнали бариерата?
Тя продължаваше да го гледа втренчено, с от-
състващ вид, после се прозя и се върна в будката
си. Настани се зад някаква маса и повече не му
обърна внимание.
Тогава той слезе от колата, заобиколи бари-
ерата и отиде в сервиза да потърси познатия си
техник. Техникът се върна с него и сам вдигна
бариерата (дебелата жена продължаваше да седи
в будката с все същия отсъстващ поглед), за да
може Мирек да влезе с колата в двора.
– Ами това е, защото много се показваше по
телевизията – каза техникът. – Всички тези жено-
ря те разпознават.
– Коя е тя? – попита Мирек.
И научи, че нахлуването в Бохемия на руската
армия, която бе окупирала страната и навсякъде
упражняваше влиянието си, било за нея сигнал,
че започва друг живот, различен от обичайния. Тя
виждала как заради най-незначителни изказвания
хора, стоящи по-високо от нея (а целият свят сто-
ял по-високо от нея), били лишавани от властта
си, от положението си, от работата и хляба си и
това я възбуждало. Тогава доброволно започнала
да доносничи.
– Но защо все още е пазач? Защо не са я пови-
шили?
Техникът се усмихна.
– Защото дори не знае да брои. Не могат да ѝ
намерят друга работа. Могат само да признаят пра-
вото ѝ да доносничи. Това е то нейното повишение!
Той вдигна предния капак и погледна мотора.
Изведнъж Мирек усети, че до него стои някакъв
мъж. Обърна се: мъжът носеше сиво сако, бяла риза
с вратовръзка и кафяв панталон. Над дебелия врат и
подпухналото лице се спускаше накъдрена на маша
сива коса. Мъжът стоеше неподвижно и наблюдава-
ше техника, наведен под вдигнатия капак.
След малко техникът също забеляза присъст-
вието му, изправи се и каза:
– Търсите ли някого?
Мъжът с дебелия врат и подпухналото лице
отговори:
– Не, никого не търся.
Техникът отново се наведе над мотора и зараз-
казва:
– На Вацлавския площад в Прага някакъв тип
повръща. Друг минава покрай него, поглежда го
тъжно и поклаща глава: “Да знаете само как ви разбирам…”

Убийството на Алиенде много скоро заличи спо-
мена за нахлуването на руснаците в Бохемия,
заради кървавото клане в Бангладеш забравиха
Алиенде, войната в Синайската пустиня заглу-
ши с грохота си стенанията в Бангладеш, заради
кланетата в Камбоджа забравиха Синай и така на-
татък, и така нататък, и така нататък до пълната
забрава на всичко от всички.
В епохата, в която Историята все още се
придвижваше бавно, малобройните ѝ събития
лесно се вписваха в паметта и тъчаха фона, кой-
то всички познаваха и на който личният живот
разгръщаше завладяващия спектакъл на приклю-
ченията си. Днес времето напредва с огромни
крачки. Забравеното за една нощ историческо
събитие още на другия ден заискрява от росата
на следващото и вече не е фон в повествование-
то на разказвача, а учудващо приключение, раз-
играващо се някъде встрани от прекалено обик-
новения личен живот.
Историята се изпарява от паметта и ми се на-
лага да говоря за събития отпреди няколко го-
дини така, сякаш са се случили преди хиляда.
През 1939-а германската армия навлезе в Бохе-
мия и чешката държава престана да съществува.
През 1945-а руската армия навлезе в Бохемия
и страната отново се нарече независима република.
Хората бяха въодушевени от Русия, коя-
то бе прогонила германците, и понеже виждаха
в Чешката комунистическа партия нейна вярна
ръка, прехвърлиха върху нея симпатиите си. Ето
защо през февруари 1948-а комунистите взеха
властта без кръв, без насилие, приветствани с

радостни възгласи от почти половината нация. А
сега обърнете внимание: тази надаваща радост-
ни възгласи половина бе по-динамичната, по-ин-
телигентната, по-добрата.
Да, каквото и да приказват, комунистите бяха по-
интелигентни. Те имаха грандиозна програма. Проект
за един изцяло нов свят, в който всеки ще намери
своето място. Онези, които бяха срещу тях, нямаха
голяма мечта, а само няколко износени и скучни
морални принципи, които искаха да използват, за
да закърпят съдраните гащи на установения ред. Не
е чудно тогава, че ентусиастите, смелчаците лесно
победиха трезвите и предпазливите и бързо се
заеха да осъществяват мечтаната идилия на справедливостта
за всички.
Подчертавам: идилия, и то за всички, понеже
всички човешки същества открай време копнеят
за идилия, за онази градина, в която пеят славеи,
за онова царство на хармонията, в което светът
не се изправя като чужд срещу човека, нито чове-
кът – срещу останалите хора, а напротив, светът
и всички хора са омесени от едно и също вещество.
Там всеки е нота от възвишена фуга на Бах, а
нежелаещият да бъде такава си остава безполезна
черна точка, лишена от смисъл, която улавяш и
размазваш с нокът като въшка.
Някои хора веднага разбраха, че нямат необ-
ходимата за идилията нагласа, и поискаха да за-
минат за чужбина. Но тъй като по същността си
идилията е свят за всички, желаещите да емигри-
рат се оказаха отрицатели на идилията и вместо
да отидат в чужбина, отидоха зад решетките. Дру-
ги, хиляди и десетки хиляди, скоро поеха по съ-
щия път и сред тях имаше много комунисти като
министъра на външните работи Клементис, кой-
то бе дал калпака си на Готвалд. По екраните на
кината влюбените срамежливо си подаваха ръка,
изневярата биваше строго наказвана от другар-
ския съд, съставен от обикновени граждани, сла-
веите пееха, а тялото на Клементис се люлееше
като камбана, възвестяваща със своя звън новото
утро на човечеството.
И тогава тези млади, интелигентни и радикални
хора внезапно изпитаха странното чувство, че са
разпратили делото си по широкия свят и то е за-
почнало да води свой собствен живот, престанало
е да прилича на идеята, която са имали за него, и
вече не го е грижа за създателите му. Тези млади
и интелигентни хора започнаха да викат след де-
лото си, да го зоват, да го корят, да го гонят, да го
преследват. Ако пишех роман за поколението на
надарените и радикални хора от онова време, щях
да го озаглавя „На лов за изгубеното дело“.”

Превод на Боян Знеполски

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s