Belles Lettres 16. “Параграф 22” на Джоузеф Хелър

Standard

Защо трябва да се прочете “Параграф 22”? Защото е една от най-великите книги в литературата.

Image

“В известен смисъл човекът от контраразузнаването имаше късмет, защото извън болницата войната още продължаваше. Хора полудяваха и получаваха медали. По целия свят, от двете страни на огневата линия, момчета си жертвуваха живота за нещо, което им казваха, че е тяхна родина, и никой не възразяваше, най-малко тези, които жертвуваха младия си живот. Краят не се виждаше. Единственият край, който се виждаше, бе собственият край на Йосарян. Той можеше да остане в болницата до второ пришествие, ако не беше онзи патриотичен тексасец с фуниевидната си муцуна и с хълмистата си нагърчена и непоклатима усмивка — пукнатина през фасадата на лицето му, като периферия на широкопола черна шапка. Тексасецът искаше всички в отделението, освен Йосарян и Дънбар, да бъдат щастливи. Наистина беше тежко болен.

Но независимо от желанието на тексасеца Йосарян изобщо не можеше да бъде щастлив, защото извън болницата все още не ставаше нищо забавно. Единственото нещо там беше войната, но като че ли никой освен Йосарян и Дънбар не забелязваше това. Когато Йосарян се опитваше да напомни на хората, че се води война, те се отдръпваха от него, мислейки, че той е побъркан. Дори Клевинджър, който трябваше да разбира от тези работи, но не ги разбираше, му беше казал, че е побъркан, последния път, когато се видяха, точно преди Йосарян да избяга в болницата.

Клевинджър се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и възмущение, и сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:

— Ти си побъркан!

— Какво искаш от хората, Клевинджър? — отвърна отегчено Дънбар, мъчейки се да надвика шума в офицерския клуб.

— Аз не се шегувам — настояваше Клевинджър.

— Те се опитват да ме убият — му каза спокойно Йосарян.

— Никой не се опитва да те убие — извика Клевинджър.

— Тогава защо стрелят по мене? — запита Йосарян.

— Стрелят по всички — отговори Клевинджър. — Опитват се да убият всеки един от нас.

— Че каква разлика има?

Развълнуван, почти станал от стола си, с навлажнени очи и разтреперани, бледи устни, Клевинджър вече не можеше да спре. Както винаги когато се караше за принципи, в които вярваше страстно, той накрая се задъхваше бясно и премигваше, мъчейки се да преглътне горчивите сълзи, бликнали под напора на убежденията му. Имаше много принципи, в които Клевинджър страстно вярваше. Беше побъркан.

— Кои са те? — желаеше да знае той. — Кой, по-точно, смяташ, че иска да те убие?

— Всеки един от тях — каза Йосарян.

— Всеки един от кои?

— Всеки един от кои според теб?

— Нямам представа.

— Тогава как знаеш, че не искат да ме убият?

— Защото… Пръски летяха от устата на Клевинджър. Той онемя от чувство на безсилие.

Клевинджър действително вярваше, че е прав, но Йосарян имаше доказателства: съвършено чужди хора, които той не познаваше, стреляха по него с оръдия винаги щом излетеше във въздуха, за да хвърля бомби върху тях, и това съвсем не беше смешно. И ако то не беше смешно, имаше куп други неща, които бяха още по-малко смешни. Нямаше нищо смешно в това да живееш като някакъв скитник в палатка на остров Пианоза с тлъстите планини зад тебе и спокойното синьо море пред тебе, което може мигновено да погълне човек със схванат крак и след три дни да го изпрати обратно на брега с платени разноски, подут, син и вонящ, със стичаща се вода от студените ноздри.

Палатката на Йосарян опираше до сивата, не много дълбока гора, която се издигаше като стена между неговата ескадрила и ескадрилата на Дънбар. Непосредствено до нея беше изкопът на изоставената железопътна линия, където се намираше тръбопроводът, по който минаваше самолетният бензин за цистерните на летището. Благодарение на Ор, неговия другар по палатка, те имаха най-луксозното жилище в цялата ескадрила. Всеки път, когато се завърнеше от почивка в болницата или от отпуска в Рим, Йосарян бе изненадван от някакво ново удобство, което Ор бе инсталирал в негово отсъствие — течаща вода, огнище, циментов под. Йосарян бе избрал мястото и двамата с Ор бяха издигнали палатката. Ор, захилен пигмей с пилотски нашивки и гъста, къдрава, кестенява коса с път по средата, даваше идеите, а Йосарян, който беше по-висок, по-силен, по-широк в рамената и по-бърз, вършеше повечето от работата. В палатката живееха само те двамата, макар че тя можеше да побере шест души. Когато настъпи лятото, Ор нави страничните платнища, за да може вятърът, който никога не духаше, да изкарва отвътре нажежения въздух.

Съсед на Йосарян беше Хавърмайър, който обичаше захаросани фъстъци и спеше сам в палатка за двама, където всяка нощ стреляше с огромни куршуми по дребни полски мишки с пистолет, калибър 45, откраднат от мъртвеца в палатката на Йосарян. От другата страна на Хавърмайър беше палатката на Макуот, която той вече не делеше с Клевинджър, защото Клевинджър не се бе още върнал, когато Йосарян излезе от болницата. Сега Макуот живееше с Нейтли, който беше в Рим, където ухажваше сънливата курва, в която се бе така дълбоко влюбил; тя се отегчаваше и от работата си, и от него. Макуот беше побъркан. Той беше пилот и прелиташе със самолета си над палатката на Йосарян толкова ниско, колкото смееше, и толкова често, колкото можеше, само за да види колко ще го изплаши, и страшно обичаше да прелита съвсем ниско с див рев над дървения сал, закрепен върху празни бензинови варели отвъд пясъчната плитчина, и над безупречно чистия бял плаж, където хората ходеха да се къпят голи. Не беше лесно да се живее в една палатка с побъркан човек, но Нейтли не го бе грижа. И той също беше побъркан и всеки свободен ден ходеше да работи на строежа на офицерския клуб, в чието изграждане Йосарян не участвуваше.

Всъщност имаше много офицерски клубове, за построяването на които Йосарян не беше помагал, но той бе най-горд с клуба на Пианоза. Този клуб представляваше здрав и сложен паметник на неговата непоколебимост. Йосарян ни веднъж не отиде да помага, докато не го свършиха. След това ходеше често, тъй като много му харесваше голямата, хубава, проточена, покрита с шинди сграда. Беше действително великолепна постройка и Йосарян тръпнеше, дълбоко развълнуван от постижението, винаги щом го погледнеше и си помислеше, че не е взел никакво участие в този строеж.

Бяха седнали четирима на една маса в офицерския клуб последния път, когато той и Клевинджър се наричаха един друг „побъркан“. Седяха в дъното, близо до масата със зарове, където Апълби винаги успяваше да спечели. Апълби умееше така добре да хвърля зарове, както и да играе пинг-понг, и вършеше всичко друго така добре, както играеше пинг-понг. Всичко, което вършеше, вършеше го добре. Апълби беше русо момче от Айова, което вярваше в бога, в майчинството и в американския начин на живот, без дори да мисли за тези неща, и всички го обичаха.

— Мразя този кучи син — изръмжа Йосарян. Спорът с Клевинджър бе започнал няколко минути по-рано, когато Йосарян не успя да намери картечница. Вечерта беше оживена, барът, масата със заровете, масата за пинг-понг — навсякъде беше оживено. Хората, които Йосарян искаше да избие с картечница, седяха на бара и пееха сантиментални стари песни, които никому не омръзваха. Вместо да ги избие с картечница, той стъпи тежко с тока си върху топката за пинг-понг, която се бе търкулнала към него, отскачайки от хилката на единия от двамата офицери, които играеха.

— Този Йосарян! — изсмяха се двамата офицери, клатейки глави, и извадиха друга топка от кутията на полицата.

— Този Йосарян! — отговори им Йосарян.

— Йосарян — пошепна предупредително Нейтли.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — запита Клевинджър.

Офицерите пак се изсмяха, когато чуха Йосарян да подражава гласа им.

— Този Йосарян — извикаха те по-високо.

— Този Йосарян — отвърна Йосарян като ехо.

— Йосарян, моля ти се — каза умолително Нейтли.

— Нали разбираш какво искам да кажа? — попита Клевинджър. — У него има антисоциална агресивност.

— О, млъкни! — рече Дънбар на Клевинджър. Дънбар обичаше Клевинджър, защото Клевинджър му досаждаше. И затова времето течеше бавно.

— Апълби дори не е тук — изтъкна победоносно Клевинджър, обръщайки се към Йосарян.

— Кой е казал нещо за Апълби? — пожела да чуе Йосарян.

— И полковник Каткарт го няма.

— Кой е казал нещо за полковник Каткарт?

— Кой кучи син мразиш тогава?

— За какъв кучи син говориш?

— Няма да споря с тебе — реши Клевинджър. Ти не знаеш кого мразиш.

— Мразя онзи, който се опитва да ме отрови — му каза Йосарян.

— Никой не се опитва да те отрови.

— Вече два пъти сложиха отрова в храната ми — преди бомбардировката на Ферара и през знаменитата обсада на Болоня.

— Сложиха отрова в храната на всички — обясни Клевинджър.

— Че каква разлика има?

— И то дори не беше отрова! — извика Клевинджър разпалено, като все повече натъртваше думите си, колкото повече се объркваше.

С търпелива усмивка Йосарян обясни на Клевинджър, че доколкото можел да си спомни, винаги някой кроял план да го убие. Имало хора, които милеели за него, и хора, които не милеели. И тези, които не милеели, го мразели, дебнели го, за да го убият. Мразели го, защото бил асириец, но не смеели да го докоснат, казваше той на Клевинджър, тъй като имал здрав дух в чисто тяло и бил силен като бик. Не можели да му сторят нищо, защото бил Тарзан, Мандрейк и Флаш Гордън. Бил Уилям Шекспир, Бил Кайн, Одисей и Летящия холандец. Бил Лот от Содом, скръбната Диърди и Суини сред славеите в дърветата. Той бил чудотворната съставка X-247. Бил…

— Луд! — прекъсна го Клевинджър с писък. — Такъв си ти. Луд!

— … огромен. Аз съм истински човек-чудо с три юмрука. Аз съм истински супрамен.

— Супермен ли? — извика Клевинджър. — Супермен ли?

— Супрамен — поправи го Йосарян.

— Хей, момчета, престанете — молеше ги смутено Нейтли. — Всички ни гледат.

— Ти си луд — крещеше буйно Клевинджър и очите му се пълнеха със сълзи. — Ти имаш комплекса на Йехова.

— Аз мисля, че всеки е Натанаил.

Клевинджър се спря, както декламираше, и запита подозрително:

— Кой е Натанаил?

— Натанаил кой? — запита невинно Йосарян. Клевинджър ловко заобиколи капана.

— Ти смяташ всекиго за Йехова. Не струваш повече от Разколников…

— От кого?

— … от Разколников, който…

— Разколников!

— … който — тъкмо това искам да кажа, — който смятал, че може да оправдае убийството на една стара жена.

— Само това ли?

— … да, да оправдае, точно така, с брадва! И мога да ти го докажа.

Задъхвайки се бясно, Клевинджър изброи симптомите на Йосарян: нелепо убеждение, че всички наоколо му са луди, импулса да избива с картечница непознати хора, невярна представа за миналото, неоснователни подозрения, че хората го мразят и правят заговори да го убият.

Но Йосарян знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър, доколкото му било известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да погледнел, виждал само смахнати и това било всичко, което един разумен млад човек като него можел да направи, за да продължи да вижда нещата в истинската им светлина сред толкова много лудост. И било неотложно да постъпи така, защото знаел, че животът му е в опасност…”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s