Belles Lettres 12. “1984” на Джордж Оруел

Standard

Днес ще почетем една от най-важните книги в литературата. Заради силата й, заради смисъла й, заради предупрежденията, заради пророческите думи, заради истинността й, заради вярата й в човека, заради болката, заради желанието за свобода. Да, “1984” на Оруел е всичко това. Знаете че антиутопиите са ми любимия литературен жанр. Заедно с “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли пък, “1984” е любимата ми от тях. Когато я прочетох за първи път ме потресе, прочетох я втори път, тогава ме раздразни, после ме заболя, накрая ме накара да повярвам в идеята за свобода и желанието на толкова много фактори да ни я отнемат. И властимащите, и политиците, и враговете, работодателите, учителите, преподавателите, семейството, родителите, дори най-близките ни. Практически всички. Абсолютната свобода не съществува. Тя е имагинерна и невъзможна. Но разбирането, усещането за свобода е възможно, достижимо и реално. Към него трябва да се стремим. Защото само това имаме – усещането да бъдем свободни. В това е смисъла да се живее. Поне за мен.

Image

“Априлският ден бе ясен и студен, часовниците биеха тринайсет часа. С глава, сгушена между раменете, за да се скрие от лютия вятър, Уинстън Смит се шмугна бързо през остъклените врати на жилищен дом „Победа“, но не толкова бързо, че да попречи на вихрушката прахоляк да нахлуе с него.

В коридора миришеше на варено зеле и стари парцалени изтривалки. На стената в единия му край бе закачен с кабърчета цветен плакат, прекалено голям за каквото и да е помещение. Изобразяваше само едно огромно лице, повече от метър широко: лице на около четирийсет и пет годишен мъж с гъсти черни мустаци и сурови красиви черти. Уинстън се запъти към стълбите. Излишно бе да вика асансьора. И в най-добрите времена работеше рядко, а сега през деня спираха електричеството. Въведен бе режим на икономии — готвеха се за Седмицата на омразата. Апартаментът беше на седмия етаж и Уинстън, трийсет и девет годишен и с варикозна язва над десния глезен, бавно се заизкачва, като на няколко пъти спираше да си почине. На всяка площадка от стената срещу шахтата на асансьора в него се взираше огромното лице от плаката. Портретът бе нарисуван така, че очите да те следват, накъдето и да се обърнеш. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът отдолу.

Вътре в апартамента звучен глас четеше поредица от цифри, очевидно свързани с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата металическа пластина, подобна на матово стъкло, която заемаше част от стената вдясно. Уинстън завъртя ключа и гласът затихна, но от това думите не станаха неразбираеми. Звукът от апарата (наричаше се телекран) можеше да бъде намален, но нямаше начин да се изключи напълно. Уинстън пристъпи към прозореца: дребна, крехка фигура, изглеждаща още по-мършава в синия комбинезон — партийната униформа. Косата му бе много светла, естествено румената кожа на лицето му бе загрубяла от лошокачествения сапун, изхабените ножчета за бръснене и току-що свършилата студена зима.

Отвън, дори през затворения прозорец, лъхаше студ. Долу на улицата вятърът въртеше в малки вихрушки прахоляк и смачкани хартии и въпреки че слънцето блестеше, а небето бе яркосиньо, всичко бе някак безцветно с изключение на разлепените навсякъде плакати. Лицето с черните мустаци се мъдреше на всеки по-централен ъгъл. Също и на фасадата точно отсреща. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът, а тъмните очи пронизваха Уинстън. Долу, на равнището на улицата, друг плакат, отлепен в единия край, се вееше на вятъра, като ту откриваше, ту закриваше една-единствена дума: АНГСОЦ. В далечината между покривите се мярна вертолет, покръжи за миг като муха и с рязък завой отново се стрелна нататък. Бе полицейски патрул, който надничаше в прозорците на хората. Патрулите обаче не бяха страшни. Страшна беше само Полицията на мисълта.

Зад гърба на Уинстън гласът от телекрана продължаваше да дърдори за чугуна и за преизпълнението на деветия тригодишен план. Телекранът едновременно приемаше и предаваше. Приемаше всеки звук на Уинстън освен едва доловим шепот; нещо повече — Уинстън можеше да бъде не само слушан, но и гледан, когато е в обсега на металическата пластина. Разбира се, никой не знаеше дали в момента го наблюдават или не. Можеше само да се правят предположения колко често и по какъв принцип Полицията на мисълта се включва в индивидуалните системи. Не беше изключено и да следят всички през цялото време. Във всеки случай, можеха да се включат в системата ти, когато си поискат. Човек трябваше да живее — живееше по навик, превърнал се в инстинкт — със съзнанието, че всеки негов звук се улавя и че освен когато е тъмно, всяко негово движение се следи.

Уинстън продължаваше да стои с гръб към телекрана. Така бе по-безопасно; въпреки че, както много добре знаеше, дори гърбът можеше да те издаде. На километър оттук, огромно и бяло над мрачния пейзаж, се извисяваше Министерството на истината, където работеше той. Ето това, каза си с неосъзнато отвращение — това е Лондон, главният град на Първа писта, третата по население провинция на Океания. Опита се да изтръгне нещо от детските си спомени, което да му подскаже дали Лондон винаги е бил такъв. Винаги ли пред погледа са се простирали прогнили сгради от деветнайсети век, подпрени отстрани с дървени греди, с прозорци, запушени с картон, и покриви, покрити с вълнообразна ламарина, с разнебитени градински тараби, клюмнали накъдето им скимне? И разрушени от бомбардировките здания, където прахолякът от мазилката се носи във въздуха и купищата развалини са обрасли с бурени, а на разчистените от бомбите места са изникнали жалки като курници бараки? Нямаше смисъл, не можеше да си спомни: нищо не бе останало от детството му освен низ ярко осветени сцени, несвързани помежду си и в по-голямата част неразбираеми.

Министерството на истината — Миниправ по новговор — рязко се отличаваше от всичко пред очите му. Това бе огромна пирамида от блестящ бял бетон, която тераса след тераса се издигаше на триста метра височина. От мястото си Уинстън можеше да прочете изписани с елегантни букви върху бялата фасада трите лозунга на партията:

ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Говореше се, че в Министерството на истината има три хиляди стаи над земята и съответните лабиринти отдолу. Още три сгради, подобни по външен вид и размери, бяха посети из Лондон. И дотолкова се извисяваха над околните здания, че от покрива на жилищен дом „Победа“ можеха да се видят и четирите едновременно. Те приютяваха четирите министерства, между които бе поделен целият апарат на властта. Министерството на истината се занимаваше с информацията, забавленията, образованието и изкуствата. Министерството на мира се занимаваше с войната. Министерството на любовта поддържаше законността и реда. А Министерството на изобилието отговаряше за икономиката. Наименованията им на новговор бяха Миниправ, Минипакс, Минилюб и Миниблаг.

Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци. Уинстън никога не бе стъпвал в Министерството на любовта, нито дори на половин километър от него. Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки.

Уинстън рязко се обърна. Беше надянал маската на спокоен оптимизъм, която бе препоръчителна за пред телекрана. Прекоси стаята и влезе в кухненския бокс. Тъй като бе излязъл от министерството, той бе пожертвал обяда си в столовата, а знаеше, че в кухнята няма никаква храна освен къшей черен хляб, който трябваше да пази за сутрешната си закуска. Взе от лавицата бутилка безцветна течност с бял етикет, на който пишеше само ДЖИН ПОБЕДА. Имаше тежък неприятен мирис, като на китайска оризова ракия. Уинстън напълни почти догоре чаена чаша, пое си дъх й я гаврътна наведнъж като лекарство.

Лицето му мигновено почервеня, а от очите му потекоха сълзи. Все едно че пиеше азотна киселина, дори нещо повече — всяка глътка беше като удар с гумена палка по тила. В следващия миг обаче, парещата болка в корема му утихна и светът започна да изглежда по-весел: Уинстън взе цигара от смачкания пакет с надпис „Победа“ и по невнимание я изправи, от което тютюнът се изсипа на пода. Със следващата има по-голям успех. Върна се във всекидневната и седна до масичката вляво от телекрана. От чекмеджето извади перодръжка, шише с мастило и дебела книга с червени корици, подлепени с мраморна хартия.

Уинстън знае защо телекранът във всекидневната бе разположен необичайно. Вместо както обикновено, на стената в дъното, откъдето да обхваща цялата стая, той бе поставен на по-дългата стена срещу прозореца. От едната му страна имаше празна ниша, където сега седеше Уинстън — при строежа на апартамента вероятно е била предназначена за библиотечка. Седнал в дъното на нишата, Уинстън оставаше извън зрителния обсег на телекрана. Разбира се, можеше да бъде чут, но стига да не променяше позата си, не можеше да бъде видян. Отчасти необичайното разположение на стаята му бе подсказало онова, с което се канеше да се залови.

То му бе подсказано и от книгата, която току-що бе извадил от чекмеджето. Тя беше необикновено красива. Такава гладка и мека хартия, леко пожълтяла от годините, не беше произвеждана, поне през последните четири десетилетия. Досещаше се обаче, че книгата е много по-стара. Видя я на витрината на мръсен вехтошарски магазин в бедняшки квартал на града (вече не си спомняше точно кой) и незабавно го обзе неудържимото желание да я притежава. За партийните членове бе недопустимо да влизат в обикновени магазини, (наричаха го „търговия на свободния пазар“), но това правило не се спазваше строго, защото много неща, да речем, връзки за обувки и ножчета за бръснене, не можеха да се намерят по никакъв друг начин. Уинстън хвърли бърз поглед нагоре и надолу по улицата, преди да се вмъкне и да купи книгата за два долара и половина. Тогава нямаше ясна представа за какво точно ще му трябва. Гузно я отнесе в куфарчето у дома си. Тя можеше да го компрометира и без да е написан в нея ред.

И ето че се канеше да започне дневник. Това не беше незаконно (нищо не беше незаконно, тъй като вече нямаше закони), но ако го откриеха, почти сигурно го очакваше смърт или най-малко двайсет и пет години тежък принудителен труд. Уинстън сложи писец в перодръжката и осмука от него смазката. Писалката бе архаичен инструмент, използван рядко дори за подписи, и той се беше сдобил с нея тайно и доста трудно, просто защото чувстваше, че меката хартия заслужава по нея да се пише с истинско перо, а не да се дращи с химически молив. Всъщност не бе свикнал да пише на ръка. С изключение на кратките бележки обикновено всичко се диктуваше на диктограф, разбира се, напълно непригоден в този случай. Потопи писалката в мастилото и за миг се поколеба. Стомахът му се сви: начинанието беше съдбоносно. С дребни, тромави букви написа:

4 април 1984 година”

превела Лидия Божилова

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s