“Нощ в райската градина” на Орасио Кирога.

Standard

Магически реализъм. Латиноамериканската литература, която прониква толкова дълбоко в нас, че ни кара почти да я вдишваме и живеем. Образи, които са толкова реални, че въпреки магията сякаш са от плът и кръв. Болка и любов, бликащи от всяка страница. Силата на природа, която е част от нас и ние сме част от нея. Въображение, за което няма граници, нито във времето, нито в пространството. Това дължим до голяма степен на Орасио Кирога, един от предвестниците на магическия резлизъм, класик на аржентинската литература, от който се учат Кортасар и Борхес. В сборника с разкази “Нощ в райската градина”, книга, за която съм ви говорил и е една от най-важните в преводната литература, излезли през миналата година, има всичко това. Прочетете я. Ето и разказа, който е дал заглавието на сборника. В чудесния превод на Николай Тодоров.

Image

“НОЩ В РАЙСКАТА ГРАДИНА

Не съществува човек, пишещ за публиката, който
да не е имал някога чудно видение. На два пъти се нас-
лаждавах на този благодатен дар. Веднъж видях дино-
завър и веднъж ме посети жена на шест хиляди години.
Думите, които отправи към мен, след като прекарахме
цяла нощ заедно, са темата на настоящия разказ.
Гласът ѝ стигна до мен незнайно откъде, несъмне-
но по някоя звездна радиочестота, но прозвуча по обик-
новен телефон, подир упорити позвънявания в късните
часове на нощта. Ето за какво си приказвахме:
– Ало! – подхванах.
– Най-сетне! – отвърна един леко насмешлив, оп-
ределено женски глас. – Крайно време беше…
– С кого разговарям? – настоях.
– С една дама. Би трябвало да ви е достатъчно…
– Това е ясно. Но коя дама?
– Искате да знаете моето име?
– Именно.
– Вие не ме познавате.
– Сигурен съм в това.
– Казвам се Ева.
Замълчах за момент.
– Ало! – повторих.
– Да, господине!
– Ева ли е?
– Същата.
– Ева… Нашата прабаба?
– Да, господине, Ева!
Тогава се почесах по главата. Гласът, който гово-
реше с мен, беше много млад, с една особено сладка и
дива звънкост.
– Ало! – повторих за трети път.
– Да!
– И този… свеж глас… е ваш?
– Разбира се!
– А останалото?
– Какво значи „останалото“?
– Тялото…
– Какво му е на тялото?
Можеше ясно да се долови колебанието ми; не е
особено остроумно да се напомня за тялото на дама,
родена преди Потопа. Въпреки това:
– Вашето тяло… и то ли е свежо?
– О, не! Нима искате да приличам на днешните
госпожици, които толкова ви допадат?
Трябва да спомена, че същата вечер, на едно светско
събиране, бях удържал победа в спора за естетическия усет
на жената. С пламенност, която не ми е много присъща, бях
отстоявал възгледа, че този усет у мъжа – напълно утвър-
дил се, след като се преминат четири-пет алтернативни, но,
общо взето, еднакви етапа – бе продължил чувствения си
възход у жената; че в нейното одеяние, линията на дрехите,
цвета на тъканите, изяществото на накитите, не може да
не се забележи жизненият и всевечен усет за красивото.
Това е, което бях казал. Как обаче го бе узнала тя?
– Знам го – отвърна ми, – понеже всички вие мислите
едно и също. Така мислеше и Адам.
– Но, струва ми се, чувал съм – подех в отговор, –
че в рая е нямало други жени освен вас…
– А вие откъде знаете?
Вярно, аз нищичко не знаех. Тя изглеждаше много
уверена и поради това смених темата.
– Бих искал да видя… – казах.
– Кого?
– Вас.
– Мен?
– Да.
– Ах, вие също сте любопитен… Ще ви уплаша.
– Дори и да ме уплашите…
– И освен това – последва дълга пауза – не съм
облечена. Разбирате ли? В дълбините на пространството,
където се намирам… Пък и съм прекалено стара, за да
не вдъхвам страх… даже и на вас. Все пак, ако ми дадете
дрехи, мога да се облека, при едно условие…
– Каквото пожелаете!
– О, нещо съвсем дребно… Да ме заведете да видя
добре облечени дами… да видя как се обличат сега. О,
моля да благоволите!… От хиляди години имам това
желание, ала никога не е било толкова силно, колкото…
от снощи. Преди се грижехме твърде малко за дрехите…
Сега жената е стигнала до предела на естетическия усет.
Моите собствени думи, както се вижда.
– От онези тъмни дълбини на времето и простран-
ството – усъмних се все пак аз – как можете да знаете това?
– Змията на Адам, драги ми господине…
– На Адам? Не, госпожо, вашата.
– Не, на Адам. От жените са тези ярара, които
вие познавате, и някоя и друга гърмяща змия…
– Crotalus terrifi cus – отбелязах.
– Именно. Но не отровните змии, а чудесните
рокли на днешните жени ми се иска да зърна. Не мога
да си представя какво е това изтънчено изкуство, дето
подлудява хора като вас.
За втори или трети път прочутата старица ме
подкачаше. Какво да направя? Бих могъл да предоставя
на събеседницата си дрехите, които очакваше от мен, и
да продължа приключението, което ми се предлагаше от
дълбините на вечността чрез един обикновен телефон.
Така и сторих. Сложих дрехите зад паравана на
камината, както ме помоли, и изневиделица тя изникна
пред мен, цялата загърната в черна наметка, с дантелена
маска на лицето и с черни ръкавици. Ако бях задържал
малко повече погледа си върху силуета ѝ, бих могъл да
доловя доколко това тъмно привидение действително
приличаше на скелет. Не го направих и постъпих зле.
И тъй, видях само тази престаряла фигура, ужасно
разкайвайки се за проявеното благоволение. Излязохме
от кабинета и половин час по-късно стигнахме до къщата
на мои родственици, чиито три прелестни момичета бяха
поканили неколцина приятели.
Сеансът бе следният: появата ми в компанията на
една знаменита старица, която поради състоянието си же-
лаеше да остане инкогнито; подигравателното стъписване
на момичетата, които бъбреха, без да изпускат от поглед
този феномен; усилията ми да не стана съвсем за прис-
мех, което беше неизбежно; усмивчиците, дето час по
час си разменяха дамите, като заглеждаха ту мумията,
ту мен – цялата тази безкрайна вечер се оказа много по-
дълга за понасяне, отколкото за разказване.
Върнахме се у дома, без да сме разменили и дума –
нито в колата, нито докато оставях пардесюто на един
стол, а шапката – не знам къде. Но когато приседнах до
камината, вперил очи в огъня, разстроен до дъното на
душата си, дамата, която стоеше изправена, проговори.
– Тръгвам си, господине – рече ми тя. – Нито моето
положение, нито моята възраст ми позволяват да остана
по-дълго във вашата компания, колкото и да съм ви за-
дължена, понеже не съм неблагодарна. Видях това, което
исках, и се прибирам. Ала преди да потегля, ви моля да
чуете няколко думи.
Вие, мъжете, до пресита тръбите, че дъщерите
на Ева са наследили кокетството – от мен, ако пред-
почитате – и че светът не върви на добре още откакто
първата жена закокетничи със змията… Бих могла
да изясня пред вас тази представа, но не желая да се
връщам към една толкова стара дори и за мен история.
Все пак ще кажа, че гизденето на жената отначало
беше много просто, тъй като разкрасявахме само косите
си. След това се появиха доста неща… И въпреки че сме
ощетени в това отношение, успях да направя едно-друго
с моите седемнайсет години… Би трябвало да го знаете
от Библията.
И тъй, отдавна исках да се превъплътя в по-ново
време, ала ми бе нужно да знам какво носят съвремен-
ните жени. Какво бих могла да постигна с бедната си
премяна от Рая, с моите оскъдни украшения на момиче
отпреди Потопа? Ето защо, вече отчаяна, че няма да
успея да се превъплътя за по-дълго, за един цял живот,
реших да го сторя за по-кратко. И избрах изминалите
няколко часа, за да се свържа с един писател, който да
ме чуе… и с госпожиците, които му допадат.
От малкото, което видях, светът ви е безкрайно нап-
реднал през последните шест хиляди години и сега има
неща, които са наистина възхитителни. Това обаче, което
липсва – чуйте ме внимателно, – е напредък в украшения-
та на жената. Само ви изглежда така, понеже въпросните
накити струват пари. По мое време едно момиче бе добре
облечено тогава, когато, освен че трябваше да е хубаво,
носеше цветя или пера от чапла в косите, наметка от кожа
на раменете, нанизи от перли на шията и ветрило от пера
в дясната ръка. Днес, влюбени ми господине, след шест
хиляди години на трескаво развитие, на неизмерими усилия
на ума и на сръчността, на хитри стъпки към изяществото и
хубостта, днес добре облечените жени се носят точно как-
то в дивите времена: с пера на главата, кожи на раменете,
камъни на шията, цветя в косите и големи пера в ръката.
Къде е прогресът, бихте ли ми казали? Какво ново е
измислила днешната жена? С какво разкрива възхвалява-
ната си изтънченост и усет за красивото? Ех, господине,
съзнателно се оставяте да се мамите с преклонението си
пред женската находчивост, но с изключение на някоя и
друга подробност, оригиналната и елегантна съвременна
дама неизбежно трябва да посегне към същите прости ма-
териали от тъмния примитивен свят: кожите, перата, бляс-
кащите камъчета. И не само не е постигнато нищо повече,
а дори се е снижила стойността на подобни украшения.
Ценността на една мека кожа е в умората и усили-
ята, които са били нужни, за да се добие. Първобитният
влюбен сам е побеждавал животното, заплащайки с кръвта
си, за да разкраси и стопли своята любима. И тази цена е
превръщала украшението в нещо свято. Кожата на раме-
нете на една девойка е била красива, понеже мъжът, който
я е обичал, е дал от кръвта си, за да се сдобие с нея. Това
е нейната стойност, както и на всяко произведение на из-
куството. За да бъде ценно, то трябва да изтощи сърцето.
В днешни дни с кожа на раменете си блести не най-
любимото момиче, а онова, чийто баща има повече пари.
И ще се върна в нищото, където съм била шест хиляди
години, без да разбера как вашите приятелки и другите, и
всички сегашни жени изпитват такава гордост да се гиздят
с кожи, които не са извоювани от любимия, а е трябвало да
се плати скъпо и прескъпо на кожаря; и без да проумея как
вие, мъжете, не умирате от срам, когато с гордост гледате
вашите избраници да излагат на показ украшение, което
самите вие не сте способни да добиете и за което някой
също такъв млад и добър момък като вас е вложил храброст
и е жертвал кръвта си в лов сред дивата природа.
Само това исках да ви кажа. Сега, господине,
потеглям. Бях твърде голямо бреме за вас с възрастта
и глупостите си, за да съхраните дори спомен за мен…
Останах безмълвен, без да откъсвам очи от огъня.
– Все пак бихте ли желали да запазите един смътен
спомен? Мога да ви разреша да ме заснемете…
Не се наложи да ме увещава, понеже исках веднъж
завинаги да приключа с този страшен абсурд. Изправих
се, все така без да поглеждам към дамата, върнах се с
апарата и възможно най-бързо щракнах затвора.
Най-накрая! Хвърлих един спасителен поглед към
паравана, който трябваше отново да я скрие.
– О, този път не е нужно!… – продума тя. – Прос-
то затворете за момент очи и толкова…
Ядосано ги затворих и като ги отворих, вече ня-
маше никой!
Тук свършва историята. А онова, което последва,
е само едно вечно угризение.
Когато се озовах сам, осъзнах, че няма да мога да
заспя през остатъка от нощта. Отчасти за развлечение,
отчасти от фотографски интерес проявих плаката… Ох!
Кое ли въображение не е рисувало Ева гола като небето,
девствена и прелестна в изначалната зора на Рая?
Фотографията изобразяваше не отблъскваща мумия,
увита в черно, а седемнайсетгодишно създание, неопису-
емо чисто и любопитно. Аз обаче не бях успял да го видя.
През следващата нощ, в същите късни часове,
телефонът звънна отново. Беше тя.
Със своята дълга тирада казах всичко, с което един
мъж може да изрази угризенията си.
– Върнете се! – примолих се накрая.
– Не мога – отвърна. И добави подигравателно: –
Гола съм…
– Ще ловя тигри за вас…
– Вие, да ловите тигри?… Вие сте ловец на исто-
рийки, и то невинаги правдоподобни… Ала въпреки това
съм ви много благодарна. И ако някой ден се върна…
Гласът ѝ секна. Повече не я чух. Не се обади нито
на следващия ден, нито после, нито когато и да било.
Остана ми само портретът ѝ. И като го показвам на
приятел, обикновено не се изненадва.
– Прелестен е – казва ми всеки, – но е репродукция.
– Репродукция?
– Да, на някоя картина… Тази райска хубост не
съществува.
И наистина е така. Тя не съществува от шест хиляди
години, ала веднъж дойде при мен, по-реална от самия жи-
вот, а дверите откъм незапомненото минало, които следят
за свръхестествените прищевки, останаха открехнати…”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s