Мишел Уелбек за “Един френски роман” на Фредерик Бегбеде. През март.

Standard

 

“Без никакво съмнение най-голямото достойнство на тази книга е нейната честност. Когато е честна до такава степен, една книга може по невнимание да доведе до истински разкрития за човешката природа – в това отношение литературата води с няколко дължини науката. Когато четем Един френски роман, си даваме сметка, че човешкият живот се дели на два периода, детство и зряла възраст, и че е напълно излишно да задълбочаваме анализа. Някога, може би, е съществувал и трети период, наречен старост, служещ за връзка, през който се завръщали спомените от детството, който придавал измамно единство на човешкия живот. Но за да се навлезе в старостта, трябвало тя да се приеме, да се излезе от живота, да се навлезе във възрастта на спомените. Отдаден на желания и планове на възрастен, авторът не е стигнал до там и няма почти никакъв спомен от своето детство.

Все пак се появява един, който ни представя скариди и плаж на баското крайбрежие. Постъпвайки като Кювие, който възстановява скелет на диназовър от едно парченце кост, Фредерик Бегбеде възстановява от този едниствен спомен цялата своя семейна история. Това е сериозно, задълбочено начинание, чрез което откриваме едно френско семейство, в крайна сметка доста хармонична смес от буржоазия и аристокрация, със здрави местни корени. Едно героично до абсурдност семейство по време на Първата световна война; в последствие малко по-сдържано, когато избухва Втората световна война. След 1945 е обзето от голям апетит за консумиране, който ще постигне нови висини след 1968, превръщайки се в нещо обичайно. Семейство като много други, принадлежащо по-скоро към висшите класи, но именно баналността на семейната история на Бегбеде прави нейната сила: защото пред очите ни, описана с очевидна лекота, преминава цялата история на Франция през XX век. Понякога, при първи прочит, леко се изгубваме сред персонажите, но това е единственя ни упрек към автора.

През юношеството всичко се променя, спомените нахлуват, но в основата и преди всичко само две неща изплуват в спомена на автора: момичетата, които е обичал и книгите, които е прочел. Нима това единствено представлява животът и това остава от него? Изглежда да. И тук отново честността на Бегбеде е толкова очевидна, че дори не се замисляме да се усъмним в заключенията му. Ако наистина това и единствено това му се струва важно, то значи единствено това е важно. Всъщност удоволствието от автобиографията е почти обратно от това от романа: без да се изгубва в света на автора, човек никога забравя напълно себе си, когато чете автобиография; страница след страница читателят сравнява, съпоставя, сверява принадлежността си към една обща човешка природа.

Не ми хареса особено частта с прекараните в ареста нощи за употреба на кокаин на обществено място. Странно, би трябвало да съчувствам, тъй като самият аз изкарах една нощ в затвора за почти толкова глупаво нарушение (бях запалил цигара в самолет) – и твърдя, че условията на задържане не са точно такива. Но авторът и неговият приятел поет са малко претенциозни, скандалджии. Появата на детето – хилаво мъниче, само брадичка и уши – следвайки до колкото може будещия възхита и обич по-голям брат, е съвсем краткотрайна; но е толкова силна, че през цялата книга имах усещането как това дете чете през рамото ми. В този откачен епизод нещо не е наред: детето не се разпознава във възрастния, който е станало. И това може би също е самата истина: детето не е баща на мъжа. Има го детето, има го и мъжът; а между тях няма никаква връзка. Заключението е неудобно, притеснително: ще ни се в основата на човешката личност да съществува известно единство; трудно ни е да се откачим от подобно схващане; ще ни се да успеем да направим връзката.

За сметка на това връзката съвсем лесно я установяваме в страниците, несъмнено най-хубавите в цялата книга, които авторът посвещава на дъщеря си. Защото неусетно той си дава сметка, и ние също с него, че годините на детство, които прекосява дъщеря му, са единствените години на истинско щастие. И нищо, дори любовта, която й отдава, няма да я предпази от препъване в същите препятствия, от затъване в същите трудности. Тази все по-мъчителна смесица от прикрита тъга и любов достига връхна точка в прекрасния епилог, който сам по себе си би оправдал цялата книга, когато авторът учи дъщеря си, както някога дядо му го е учил, на изкуството на рикошета. В този момент кръгът се затваря и всичко намира своето оправдание. Камъкът, който като по магия се издига над морето „шест, седем, осем пъти”. Временна победа над гравитацията.”

Мишел Уелбек

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s