“Пейзаж, рисуван с чай” на Милорад Павич. Поезия.

Standard

     Днес е ден за поезия, казах го вече. И всеки ден е за поезия. Да я пишем с думи, с дела, с усмивки, причинено и споделено щастие. Поезията е навсякъде в живота, дори и в прозата. И “Пейзаж, рисуван с чай” на Милорад Павич е прекрасен пример за това. За мен тази книга е много важна, около нея има толкова много красота, преживявания, очакване и търпение, остров с фар, и една веранда. На “Диаманти” в Созопол.  Много от вас я знаят, много сигурно са били там, и знаете за какво говоря. За мен “Пейзажът” е поезия, смисъл, пътуване, и живеене тук и другаде. Прочетете и споделете.

Image

  “Краищата на мустаците си носеха сплетени като бич. Не се смееха поколения наред и бръчките бележеха годините само в горната част на лицата им. Старееха от мисъл, не от радост. Знаеха, че юдеите ги наричат идумеи; те самите наричаха себе си „сол“. Много време трябва на човек, за да изяде шепа сол – мислеха си те, и бяха търпеливи. Носеха два знака: знака на агнеца и знака на рибата. На агнеца даваха питки, замесени със сълзи, а на рибата – пръстен от тесто, защото тя е невяста на душата. Трябваше да мине много време – четири-пет поколения, докато един от тях изрече:
         – Най-много обичам дърво, което говори; само то дава два вида плод и само на него може да се различи тишината от мълчанието. Защото човекът със сърце, изпълнено с мълчание, е много по-различен от човека със сърце, изпълнено с тишина…
         Мъжът, който каза това, бе от Антиохия и умря, несварил да затвори уста в устата на един звяр, без страх и омраза заедно със своя съплеменник Игнятий, в Рим през 107 година. И както в пшениченото зърно не е видно онова, което е записано в него, а там е записано какъв ще е класът, какво ще е стъблото и колко нови зърна ще даде то, така и в неговите думи не можеше да се отгатне нищо отнапред, ала в тях вече се съдържаше всичко.
         Краткият сън, когато ги споходеше, бе за тях истинско спасение от ужаса, в който бяха принудени да живеят. Но дори и в сънищата ги нападаха страшилища, зверове с петнисти муцуни, с пъпове вместо очи, и те като удавници, стремящи се към сушата, се мъчеха да се докопат до реалността, макар че талазите на сънищата ги завличаха във водовъртежите си. Така разпънати между тези два кошмара, гонени от яве на сън и от сън на яве, телата им бяха единствената връзка между двата вида ужас. Те бяха пощата. И не знаеха, че сънищата им, както и едиктите на Септимий Север, Максим Деций Тракийски и на Валерий, ги караха да се скрият под дървото от онези думи. За да не ги приковават на кръст или на вятърни мелници, за да не ги хвърлят на дивите зверове или да строшат главите им между тежките тъмнични порти, за да не ги карат да хранят мурените във водоскоците със собствените си пръсти, уши и очи, те бягаха в пустините.
         Пръснаха се по земите без пътища в Сирия, Месопотамия и Египет, криеха се из гробниците, в пирамидите и развалините на някогашните крепости, носеха дългите си коси, пъхнати под мишниците и вързани на гърдите, за да ги топлят нощем. Отбиваха се в планините на горна Тиваида, между Нил и Червено море, където живеят двойнодишащи риби – ловци на птици, говореха коптски, еврейски, гръцки, латински, грузински и сирийски или мълчаха на някой от тези езици, устремени непрестанно и несъзнателно към дървото от онези думи, както житеното зърно се стреми да покълне. И тогава стигнаха в Синай. И най-накрая разбраха значението на думите:
         – Човекът със сърце, изпълнено с мълчание, е много по- различен от човека със сърце, изпълнено с тишина….
         Щом това стана, щом първият пустинник приседна в сянката си и отпи от първата роса, рибата и агнецът се разделиха. Необратимо и за цялото време, което им бе отредено, те започнаха да се делят на две касти. На едни, които са свързани със слънцето, и на други, които са свързани с водата, на тези с агнеца и на онези с рибата, на едните с тишината и на другите с мълчанието в сърцето…
         Първите тук, на Синай се обединиха в братства и започнаха да водят живот в общежития и по гръцкото название koinos bios (съвместен живот) се нарекоха киновити, общинници. Другите (онези под знака на рибата) се назоваха идиоритмици, самотници или отшелници, защото всеки от тях имаше свой собствен покрив, собствен начин и ритъм на живот и откъснат от другите, прекарваше дните си в пълна самота – плитка, но непробиваема. Тези два соя – общинници и отшелници, хвърляха сянката си надалеч през пространството и времето. Защото не съществува рязка граница между миналото, което расте и се храни с настоящето, и бъдещето, което, съдейки по всичко, не е неизчерпаемо и непрестанно, а намалява някъде и отзвучава с ударите на сърцето.
         Когато бяха на път, отшелниците винаги си носеха собствена паница под капата, чужд език в устата и сърп в пояса, защото тръгваха поотделно. Общинниците, напротив, винаги се движеха на групи, носеха котлето на смени, имаха общ език зад зъбите и нож в пояса. Но в началото те пътуваха по-скоро във времето, отколкото в пространството. В това пътуване през времето отшелниците пренесоха от самотническия си живот камъка на мълчанието, а общинниците от братствата със съвместния живот – камъка на тишината. Теза два камъка бяха носени отделно и тишината на едните не се чуваше в мълчанието на другите.
         Защото идиоритмиците мълчат всеки за себе си, а общинниците отхранват обща тишина. Отшелниците обработват мълчанието като житна нива, орат я, разчистват пространството є, удължават браздите, поливат житото да изкласи, да порасне колкото може по-нависоко, защото с мълчание можеш да стигнеш до Бога, не можеш с глас, колкото и да крещиш… А общинниците отглеждат тишината си, ала не я устремяват към Бога, а я изпречват като защитна стена пред онази част от света, която не им принадлежи и която тепърва трябва да завладеят; ограждат се и се опасват с тишина и се бранят с нея или я пускат като ловджийска хрътка след дивеч. И знаят, че има добри и лоши ловджийски хрътки…”

Милорад Павич, в прекрасния превод на Русанка Ляпова

Image

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s