“Първа равносметка след апокалипсиса” на Фредерик Бегбеде или как се пише за книги.

Standard

Image

Така се пише за книги. За книги, които обичаме, книги които смятаме за важни, книги които искаме да споделим, книги за даване, книги за четене, книги за изучаване, книги за преживяване. Ерудирано, интелигентно, четивно, леко, силно, емоционално, плътно, дълбоко, дерящо, докосващо, плавно и литературно. “Първа равносметка след апокалипсиса” е моята библия за писането за книги. Един различен Бегбеде, отдаващ цялата си почит към писателите, които цени, уважава и споделя важността им с нас. Открих огромен брой книги за четене. Вече започнах, направете го и вие. Тази книга е замък със сто врати към сто свята. Нека ги пропътуваме заедно.

И само един пример. Приятно четене.

Image

„Спасителят в ръжта“
от Дж. Д. Селинджър (1951)
„Спасителят в ръжта“ е романът, който най‑често съм
чел. Какво ли не съм правил в опитите си да разгадая мис-
терията му: подчертавал съм цели страници, учил съм наи-
зуст някои изречения, чел съм го в оригинал или в различ-
ни преводи (на Себастиен Жапризо и на Ани Сомон), дори
съм следвал маршрута на героя в Ню Йорк. „Спасителят
в ръжта“ е невъзможен за дисекция – по‑лош е от древни
йероглифи. Този текст не остарява. Нормално, след като е
историята на юноша, който отказва да порасне. Разказвачът
Холдън Колфийлд, 16 години, девствен, висок 1,86 м, пе-
чели играта. Изгонен от колежа си три дни преди Коледа,
той ще продължи вечно да броди из Манхатън, без да се
прибира вкъщи (освен тайно, за да подари счупена плоча 78
оборота на сестричката си Фийби).
Как се пише шедьовър? Все същият проблем: нямаме
представа. Никой не знае, нито историците, нито преподава-
телите, нито критиците и най‑малко авторът. Шедьовърът е
изключително изобретение, което се прави един-единствен
път. „Спасителят в ръжта“ е първи роман, произшествие,
артефакт, който пробужда уникална емоция, каквато може
да пробуди единствено „Спасителят в ръжта“. Няма смисъл
да търсим същото усещане в други книги. Към десет хиля-
ди писатели са се опитвали да намерят магическата форму-
ла (в Съединените щати всяка година има по дузина подра-
жания) и никой не е успял. Аз обаче открих номера – за да
изпитаме отново онази сладка горчивина, за да се насладим
на онази човечност, на онази благодат и на онази лека комичност,
достатъчно е да препрочетем „Спасителят в ръжта“.
То е като наркотик, само че с наркотиците най‑хубаво е пър-
вия път. Тук ефектът остава непокътнат при всеки прочит.
Не се износва, казвам ви. Истинско чудо.
Добре сега, можем все пак да опитаме да изброим някол-
ко знаменити съставки. „Ако наистина ви се иска да чуете
тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм
роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво
са се занимавали родителите ми, преди да ме създадат, и
какво ли не още, с една дума – цялата тази плява от сорта на
„Дейвид Копърфийлд“, но на мене не ми се ще да се ровя из
нея.“ Още от самото начало имаме подигравателния тон на
младия разказвач, който се мръщи и апострофира читателя
в стил съучастнически, говорим и непретенциозен, имаме
бунта срещу класиците (съжалявам, господин Дикенс, вие
сте му паднал на мушката) и централната тема на романа –
юношеското недоволство. Всичко това с една нежна, неос-
таряваща ирония. Повели са ни, хванали са ни за ръка.
„Спасителят в ръжта“ излиза точно след войната (1951),
в която авторът участва и от която излиза травматизиран
от десанта в Нормандия, от освобождаването на Париж и
на концентрационните лагери, откъдето и отвращението му
от възрастните и от обществото като цяло. Заглавието сочи
призванието на Холдън, открито в една песен. Той би искал
да спасява деца от падане в поле с ръж, засята на ръба на ка-
нара. Момчето е малко чалнато, защото братчето му е умря-
ло от левкемия, и всъщност ни говори от леглото си в бол-
ницата, където са го изпратили да си почине след бягството
му. Чудатият стил „бавноразвиващ се юноша“ е по онова
време изключително оригинален – осем години по‑късно
във Франция от същата мнима невинност ще се роди „Зази
в метрото“ от Кьоно. Селинджър си играе с езика, използва
жаргонни думи и възклицания от разговорния език (от рода
на godam и boy), за да изрази гнева и искреността си. Той
не спира да прекъсва линейното си повествование (един
младеж се разхожда насам-натам, нищо ново; от Омир до
Жофре, като се мине през Сервантес и Джойс, си е все съ-
щата разходка) с неочаквани, но винаги точни поетически
наблюдения. Например: „Той четеше „Атлантик Мънтли“
и наоколо му беше пълно с хапчета и лекарства, и всичко
миришеше на капки за нос. Това много ме потисна“. Или:
„Хей, слушайте – рекох му. – Знаете ли тези патици в езе-
рото до южния вход на парка? Онова малко езерце? Дали
знаете къде отиват те, патиците де, когато всичко замръзне?
Не знаете ли случайно?“.
Докато се вози на таксита и обикаля из долнопробни
хотели и запушени барове, докато ходи в Музея за естест-
вена история, на театър, на пързалката, в зоопарка, в „Рей-
дио Сити Мюзик Хол“, на Централната гара или в Сентръл
Парк, Холдън ще среща откачалки като него – блондинка от
Сиатъл, после приятелка на по‑големия му брат (тръгнала
„да проституира“, тоест да прави кариера на сценарист в
Холивуд, като Фицджералд), после начинаеща проститутка,
която няма да посмее да докосне, после две калугерки, на
които ще даде десет долара, после Сали Хейес, хубава мал-
ка буржоазка, която ще целуне по устата, преди да започне
да се заяжда с нея, после Фийби (десетгодишната му сес-
тричка, вече я споменах, следете мисълта ми, плийз). Поя-
вява се и Джейн Галагър, в която Холдън е влюбен, но която
излиза с един тъпанар. Нашият герой много мисли за смъртта,
за самоубийството, представя си, че има куршум в чер-
вата или че ще хване пневмония. Пуши, пие, непрекъснато
недоволства, но всичко, което казва, звучи вярно. Открива
свободата, следователно самотата. Само децата го омилос-
тивяват. Изпада в депресия, после се обнадеждава, докато
гледа синьото палто на Фийби, която се вози на въртележка-
та под дъжда. С минаването на часовете очарованието става
все по‑меланхолично, изпълнено с непоносим копнеж. Бяг-
ството ще свърши, ще трябва да се върне в правия път… да
стане мъж. Тази история разказва за невъзможната чистота,
за погнусата от живота и за любовта, която ви спасява.

Десет години са били нужни на Селинджър, за да напише
този кратък роман (започнат през 1941, издаден през лято-
то на 1951 г.). Много интелектуалци ненавиждат наивността
на Селинджър – същите, които наричат Камю „философ за
абитуриенти“ и презират „Пяната на дните“ на Борис Виан
заради излишъка от бебешка романтичност. Норман Мейлър
(когото вече никой не чете) е казал, че Селинджър е „най‑го-
лемият ум, останал на нивото на гимназията“. Той впрочем
донякъде е прав – жаргонът в текста днес е остарял, а „Спа-
сителят в ръжта“ е в известен смисъл сантиментална книга
и критиката, отправена към възрастните (до един мръсници
и лицемери), може да изглежда детинска. Препрочетете я,
както правя аз всяка година, и ще видите, че текстът става
все по‑наситен, с всеки нов прочит – все по‑сложен. Бягство-
то на Колфийлд в нюйоркските барове е една мини Одисея.
Холдън иска не да остане чисто дете (като сестричката си
Фийби), а да стане светец. „Спасителят в ръжта“ е един от
най‑хубавите Bildungsromane на XX век (за мен не по‑малко
значим от „Пътешествие до края на света“ и „Одисей“), за-
щото се преструва, че е юношеска разходка, докато всъщност
залогът му е много по‑сериозен – става дума за спасението
на душата. Струва ми се, че с тази книга Селинджър сключва
договор с читателя си: аз ще ти разказвам за живота си, но ти
няма да разбереш, тъй като никога няма да се запознаем, ще
ти разказвам за Бог, но един Бог, скрит под младежки шеги и
говорим език, кълна се, че никога няма да те отегча, но знай,
че в края на нежната ми алкохолизирана нощ ще намериш
вечния живот.
„Спасителят в ръжта“ се прави на маловажен роман,
докато всъщност в описаното от него обикновено скитал-
чество са съсредоточени светът, съществуването, простран-
ството и времето. Той крие сложността си зад привидна
простота. Не е необходимо да се изпишат хиляди страници,
за да се изгради епопея. Селинджър е Омир, който елегант-
но се представя за млад гимназист.

Животът на Дж. Д. Селинджър

Какво става, когато един писател издава първия си роман
и той се продава в 35 милиона екземпляра? Той се затваря
в дома си, но не пише нови романи. Чудото се превръща в
негово проклятие. Роден на 1 януари 1919 г. в Ню Йорк, Се-
линджър често си взима сбогом. След издаването на „Спа-
сителят в ръжта“ (1951) и на „Девет разказа“ (1953) изчезва
задълго. След това се появяват „Франи“ и „Зуи“ (1961) и
„По‑горе билото, майстори“ (1963). Последния си разказ
дава в „Ню Йоркър“ през юни 1965 г.: „Хапуърт 16, 1924“.
Селинджър е първият писател от радио‑телевизионната
ера, разбрал, че тялото и биографията на автора представляват
непреодолимо препятствие за разбирането му. Като
изчезва от хоризонта и разредява публикациите си, той ни
принуждава да го четем и препрочитаме като служебник.
Дали това е непомерна гордост, маркетинг на обратно, не-
излечима алергия към критиците, или просто посттрав-
матичният синдром на войник, освобождавал лагеристи в
Германия? Несъмнено всичко това, заедно с явен вкус към
усамотението и материалната сигурност, гарантирана му от
авторските права на първия му роман (една от първите 25
най‑продавани книги в американското книгоиздаване). Се-
линджър за втори път напусна този свят на 27 януари 2010 г.”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s